Последна промяна:
2005-08-03 9:57

Изключително събитие в град Барнаул: жена, възкресена четири дни след смъртта си, като евангелския Лазар

 
Аз бях голяма грешница — богохулствувах и преследвах светата Църква. Живеех греховно в духа на мрачна дяволска заблуда. Божието милосърдие, обаче, не позволи на Своето създание да загине.

В продължение на три години се лекувах от рак, надявайки се да получа помощ от медицината, но нямах полза от нея. За шестте последни месеца съвсем изнемогнах, даже не можех да пия вода. Започна силно повръщане и ме приеха в болница. Тъй като бях много войнствена атеистка, специално за мен извикаха от Москва известния професор Израил Исаевич Нойман, който ме оперира в единадесет часа сутринта на 19 февруари 1965. По време на операцията аз умрях.

Когато ме оперираха, душата ми стоеше между двамата лекари и аз си мислех: “Защо сме две? Аз лежа и аз стоя?” Със страх следях хода на операцията. В червата ми беше намерен злокачествен тумор. Целият стомах, както и целите черва бяха в ракови възли. Лекарите извадиха вътрешностите ми и казаха: “Там където е мястото на дванадесетопръстника, има само някаква течност — всичко е изгнило. Когато събраха цялата гной, лекарите казаха: “Как е могла да живее, когато в нея няма нищо здраво, цялата се е разложила от рака”. Беше решено тялото ми да послужи за обучение на младите лекари. Сложиха ми скоби на разрезите и ме закараха в моргата. Там при мен влязоха брат ми със сина ми Андрейчо. Синът ми се приближи, целуваше ме по челото и казваше: “Мамичко, защо умря? Аз съм още малък, как ще живея без теб, като нямам татко?” Аз го прегръщах и целувах, а той не ми обръщаше никакво внимание. Видях, как плачеха моите брат и син.

След това се озовах в къщи, където дойде свекървата на моя първи законен мъж, с който аз се разделих, защото той вярваше в Бога. Тук беше и сестра ми. Започна подялбата на богатото ми имущество, което бях натрупала по нечестен начин. Сестра ми прибираше най-ценните неща, а свекървата я умоляваше да остави нещо и за сина ми. Когато сестра ми сипеше ругатни, виждах бесове, които записваха всяка нейна ругателна дума и се радваха.

След това и двете си отидоха, а аз, грешната Клавдия, полетях нагоре, чудейки се на това, че летя. Отначало се озовах над Барнаул, след това Барнаул изчезна и стано тъмно и тягостно. Видях онези места, които бях посещавала на младини. Летях в легнало положение върху нещо като шперплат, но мек и черен. Долетях до първата поднебесна сфера, където вместо улица имаше алея, оградена от храсти, непознати за мен невисоки клончета с тънки листа, заострени от двете страни. По-надалеч се виждаха красиви дървета с много красиви разноцветни листа. Между тях имаше нови къщички, но в тях не видях никого: върху тези къщи имаше много красива трева. Аз си помислих: “Къде съм? Къде съм попаднала — в село или в град? Не се виждат нито заводи, ни фабрики, нито хора. Кой ли живее тук?” След това — виждам, недалеч от мен стои висока красива жена. Тя е облечена в дълга дреха с брокатено наметало, след нея върви юноша, горко плаче и я моли за нещо. Тя, обаче, не му обръща никакво внимание. Аз си помислих: “Що за майка е, щом не иска да направи онава, за което той я моли?” Когато Тя се приближи към мен, юношата падна в нозете ù и отново започна на я моли за нещо, но аз нищо не разбирах. Искаше ми се да я питам, къде съм, а тя се приближи до мен и каза: “Господи, за къде е?” Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и с поглед, насочен към небето.

Обзе ме ужас, защото разбрах, че съм умряла, че душата ми сега е на небето, а тялото — на земята. Помислих си, че съм натрупала толкова много грехове и сега ще трябва да отговарям за тях. Започнах да плача и обърнах глава, за да видя Господа, Който казваше: “Върни я обратно на земята, тя дойде не навреме. Добродетелите на нейния баща и непрестанните му молитви Ме умилостивиха”. Чак тогава разбрах, че жената е самата Царица Небесна, а юношата — моят Ангел Хранител, който се застъпва и моли за мен Владичицата. Господ продължи да говори: “Додея ми нейното богохулството и страшният ù живот. Исках да я затрия от лицето на земята без покаяние, но нейният баща я измоли от Мен”. След това Той каза: “Трябва да ù се покаже онова, което е заслужила”.

В миг аз се озовах в ада. По мен запълзяха страшни змии с огнени езици и други гадини. Смрадта беше непоносима. Змиите се впиваха в мен, а тлъстите червеи, по-дебели от пръст и с дължина колкото четвърт змийска опашка, впълзяваха в устата, носа и ушите ми и ми причиняваха тъй непоносима болка, че аз започнах да викам колкото ми глас държи, но помощ и милосърдие не идваше от никого. Появи се умряла от аборт жена, която молеше Господ да я помилва. Господ ù отговори: “Както ти мен не Ме познаваше на земята, убиваше децата в утробата си и призоваваше да не се развъждат бедняци, тъй и Аз теб не те познавам. При Мен никой не е нежелан и Аз мога да дам всичко, имам достатъчно за всяко Мое създание”. А на мен Господ ми каза: “Дадох ти болест, за да се покаеш, а ти Ме хулеше до края и сега вече не те познавам”.

Сетне всичко се завъртя, аз излетях от тази смрад и видях земята, която се изравни, видях и църквата си, над която по-рано се надсмивах. Вратите на църквата се отвориха и и от тях излезе свещеник в бели одежди. Господ ме попита: “Кой е той?” Аз отговорих: “Нашият свещеник”. Гласът ми каза: “Ти казваше, че той е безделник. Той, обаче, не е безделник, а истински пастир и не е изменник. И тъй, знай, че какъвто и малък чин да има, той служи на Мен, на Гопода и *ако свещеникът не прочете над теб разрешителна молитва, то няма да ти простя*.” Тогава започнах да моля Господа: “Господи, пусни ме на земята, аз имам там момченце.” Господ отговори: “Знам, че имаш момченце. Мъчно ли ти е за него?” Аз потвърдих, че ми е много мъчно.

“Да, на теб ти е мъчно за един, а вие за Мене сте толкова, колкото никой човек не може да преброи. На мен ми е три хиляди пъти по-жално за вас, в какъвто и неправеден път и да се намирате. А вие какво искате — да натрупате повече богатство; и заради него вършите всевъзможни беззакония! Давате децата си в приют, а нечистите ви души отиват да служат на идола. Ходите на кино, носите пари на сатаната, а в църквата Божия не ходите. Аз чакам, кога ще се събудите от греховния си сън и ще се покаете. Спасявайте себе си, душите си спасявайте. Молете се, малко време остана. Скоро ще дойда да съдя света, молете се!”

“Господи, не знам как да се моля”.

“Онази молитва е ценна, която я казвате от чисто сърце, от дълбината на душата си. Казвайте: Господи, прости ми! Помолете се чистосърдечно със сълзи и такава молитва ще Ми бъде приятна”.

След това се появи Божията Майка и аз отново се озовах върху черната шперплатена площадка, само че не лежах върху нея като по-рано, а бях изправена. Царицата Небесна се обърна към Бога: “С какво да бъде спусната, като косите ù са къси?” и получи отговор:  “Дай плитка в дясната ù ръка, с цвета на косите ù”.

Когато Царицата Небесна отиде за плитката, Тя се приближи към големи врати, подобни на олтарни врати с несравнена красота, с особено преплетени наклонени черти, от които излизаше такава светлина, че не бе възможно да се гледат и да се опишат. Тези врати се отвориха сами пред Царицата Небесна и тя влезе в някаква градина. Аз останах на мястото си, до мен беше ангелът, но той не показваше лицето си. У мен се появи желание да помоля Господа да ми покаже рая и казах: “Господи, казват, че тук има рай”. Отговор нямаше, но когато Царицата Небесна дойде, Господ ù каза: “Покажи ù рая”, Богородица, като простря ръка над мен, каза: “За грешниците раят е ето такъв”, после вдигна завесата и видях отляво черни обгорели хора, подобни на скелети. Те бяха неизброимо множество и от тях излизаше страшна смрад. Всички те стенеха, гърлата им бяха пресъхнали и те молеха за водица, но никой не им даваше и капка дори... Чувах ги да казват: “Тази душа е дошла от земния рай, от нея лъха аромат”.

Дори сега, когато си спомня това, чувствувам тази непоносима смрад и се страхувам, да не попадна там отново.

На човек е дадена на земята свобода и време. Душата му може да придобие небесния рай, но ако не се труди на земята заради Господа, за спасението на душата си, очаква я неминуемата участ да попадне на това място.

Царицата Небесна посочи тези обгорели хора и каза: “И при вас в земния рай съществува пътят на милосърдието, — даже и водата, с която тук биха могли да утолят жаждата си. Давайте милостиня, кой колкото може, от чисто сърце, както Господ е казал в Евангелието: “И който ви напои с чаша вода в Мое име, защото сте Христови, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Марк. 9:41). А вие не само вода, но и от всичко друго имате достатъчно. Трябва да се стараем да даваме милостиня на тези, които се нуждаят, особено оная вода, с която неизчислимото множество мъчещи се тук хора могат да се напият. Вие имате морета и реки от тази благодат, която никога не пресъхва”.

След миг се озовах сред мъчения, които бяха още по-тежки от тези, които изпитах в началото. Озовах се в тъмнина и в огън, при мен дотичваха бесове, които ми показваха всички вършени от мен зли дела и добавяха: “Ето ги тези, които ни служеха на земята”. Аз четях постъпките си, написани с едри букви. Огън излизаше от устата на бесовете, те ме биеха и мъчеха. В миговете, когато огънят ги озаряваше, виждах ги всичките — те бяха страшни, кльощави, с издължени вратове и изпъкнали очи. Бесовете ми казваха: “Ето те и теб при нас, приятелко, живееше си на земята, без да обичаш никого: ние също никого не сме обичали — нито Божиите служители, нито бедните хора и само грешахме и се гордеехме. Хулехме Бога, слушахме богоотстъпниците, а праведните пастири хулехме и никога не се каехме. Онези, които грешаха като нас, но се разкайваха чистосърдечно, ходеха на църква, даваха милостиня, помагаха на болните — те са горе”. Аз се тресях от страх и ми се струваше, че съм вечно на това място, беше ми тежко, а те продължаваха: “Ти ще живееш тук с нас и ще се мъчиш во веки, както и ние”.

При появата на Богородица стана светло, бесовете изпопадаха, а душите се обърнаха към Царицата: “Не ни оставяй тук, толкова страдаме, нямаме и капчица вода, а жегата е непоносима”. Те лееха горчиви сълзи, а Божията Майка също плачеше и им казваше: “Живеехте на земята и не ме призовавахте, не молехте за помощ и не се каехте, не се молехте на моя Син и Вашия Бог. Аз не мога да престъпя волята на моя Отец Небесен и затова не мога да ви помогна и да моля за вас. Аз ще помогна за онези страдащи, за които се моли Църквата, или роднините им, и на онези, които са вършили добро”.

Когато бях в ада, ми даваха да ям разни червеи — живи, разлагащи се и смърдящи, а аз виках и питах, как така ще ги ям? Получих отговор: “Не спазваше постите, докато живееше на земята, сега яж това”.

Започнахме отново да се издигаме, а онези, които бяха в ада, започнаха силно да викат: “Не ни оставяй, Майко Божия!”

Стана отново тъмно и пак се озовах върху шперплатената площадка. Царицата Небесна ръце на гърдите си: “Как да постъпя с нея и къде да я дяна?” Отговорът беше: “Спусни я на земята за косите”.

Появиха се дванадесет ръчни колички без колела, които обаче се движеха напред. Царицата Небесна ми нареди да стъпвам първо с десния крак напред, а после с левия, докато стигна до последната количка. Аз крачех така, а Царицата Небесна вървеше до мен. След последната количка имаше пропаст. Богородица ми каза: “Спусни десния крак, после левия”. Аз отговорих, че ме е страх да не пропадна. На това Владичицата отговори: “Така и трябва”.
“Няма ли се претрепя?”
“Не, няма.”

Владичицата ми даде плитката в дясната ръка, след това я разтърси и аз полетях към земята. Видях барнаулските автомобили, хората, бързащи по улиците, ето го и площада на новия пазар; приземих се. Беше един и половина след обяд. Запътих се към моргата. Тя беше затворена, но аз влязох и видях моето мъртво тяло, главата беше увиснала и ръката също беше увиснала, от едната страна бях притисната от друг мъртвец. Не знам кога душата ми влезе в тялото, само почувствах студ и силно прегънах коленете и ги притиснах до лактите. В това време в моргата  внесоха мъртъв мъж с отрязани от влак крака. Аз отворих очи и всички се разбягаха от страх. Умрелите ги слагат в моргата обикновено легнали по гръб, а мен ме видяха сгъната, лежаща на едната си страна, а и с отворени очи и, разбира се, се уплашиха и се разбягаха. След това дойдоха двама санитари и двама лекари. Те наредиха веднага да ме закарат в болницата. Събраха се много лекари и започнаха да затоплят тялото ми. Това стана в четири часа след обяд на 23 февруари 1965 година. По тялото си имах осем шева — три на гърдите, останалите по ръцете и по краката, тъй като лекарите се бяха упражнявали върху мене. Като ме затоплиха, отворих очи и след два часа проговорих. постепено се съвземах. Храниха ме изкуствено, а на 12-ия ден ми дадоха закуска — блини (дебели палачинки от тесто с мая — бел. прев.) със сметана и кафе. Отказах да ям всичко това. Развикаха се срещу мен, а в отделението станах предмет на внимание. Веднага дотичаха лекарите и започнаха да ме питат, защо се отказвам да ям. Аз отговорих: “Днес е петък, няма да ям блажна храна”.

Започнах да разказвам на лекарите къде съм била и какво съм видяла. Казях, че онзи, който не спазва поста в сряда и петък и нарушава всички пости, ще бъде наказан и вместо месо ще получи червеи, а вместо мляко — всякаква нечистота. Че всички неразкаяли се пред свещеник грешници в ада ги очакват змии. Една лекарка ту бледнееше, ту почервеняваше по време на моя разказ, а другите слушаха с голямо внимание. След това се събраха още повече лекари и още повече народ, и аз на всички разказвах за случилото си и им показвах раните си. След това дойде милиция и започна да гони хората, а мен ме преместиха в друга болница. На другия ден ме сложиха на операционната маса. Главният лекар Валентина Василиевна Алябева махна скобите, отвори корема и каза: “Защо са рязали човека? Всичко в нея е здраво”. Аз молех да не ми затварят очите, защото нищо не ме боли. Лекарите отново изваждаха вътрешностите ми на операционната маса, а аз гледах всичко като в огледало. Попитах каква е болестта ми, а лекарите ми отговориха: “Всичко ви е здраво, вътрешностите ви са като на дете”.

Дойдоха лекарите, които правиха първата операция и казваха: “Всичко в нея беше изгнило, а сега е здраво”, а мен ме питаха: “Клава, боли ли те?” Лекарите ходеха напред-назад, хващаха се за главите, кършеха ръце, бледнееха от страх и бяха като мъртви. Аз им казах, че Господ е проявил силата Си, за да остана жива и на всички да казвам, че над нас е силата на Всевишния. Попитах Професор Израил Исаевич: “Как можахте да сбъркате?” Той отговори: “В теб нямаше нищо здраво, Всевишният те е възродил”. На това му отговорих: “Ако вие вярвате в Него, тогава се кръстете и се венчайте.” Той беше евреин и слушаше всичко с недоумение. Аз наблюдавах как довършват операцията, как налагат шевовете и когато всичко беше свършено, Валентина Василиевна Алябева, която направи втората операция, излезе в коридора, отпусна се на стълбите и силно заплака. Попитаха я: “Какво има, Клава ли умря?” Тя отговори: “Поразена съм, че тя има такава сила, тя даже не изохка. Не е ли това Божие чудо? Явно е, че Бог ù помага”. Тя още добави, че когато бях под упойка по време на първата операция, професор Израил Исаевич се е опитвал да убеди другите по някакъв начин да бъда умървена, но тя изразила категорично несъгласието си. Във втората операция взеха участие много лекари от различни болници.

Помолих да извикат оня свещеник, над когото се надсмивах и му разказах всичко. Изповядах се и се причастих при него. Свещеникът отслужи молебен и веднага след покаянието ми отидох в градския комитет (на КПСС — бел. прев.) и си върнах партийния билет. Бившата безбожница и войнствена активистка Клава вече не съществува. Сега съм на четиридесет години и с помощта на Царицата Небесна и по милостта на Всевишния Бог ходя на църква и се старая на живея по християнски. Ходя по гарите, по влаковете и разказвам всичко, което се случи с мен, и Господ ми помага във всичко.

А сега съветвам на всекиго, който не иска да получи мъки за греховете си — изповядвайте ги и вярвайте в Бога!



Бележка от “Православна беседа” — синът на Клавдия В. Устижина, Андрей, сега е православен свещеник и пази спомена за това удивително Божие чудо.

© “Православный Вестник”, №12, май 1988, стр. 4-7.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.