Последна промяна:
2005-08-03 10:01

Протойерей Александър Шаргунов

Мартин Лутер и Соломония Сабурова


Утешително слово към изоставените жени и към тези, които нямат съпруг — доклад на богословските четения в Белогорския манастир на Пермската епархия — 1 август 1998 година

       Тайната на девството и тайната на майчинството са свързани една с друга и тези тайни са съкровени.
        Живеем във време, когато на човека не се оставя нищо съкровено, дори личният грях не се оставя в тайна — навсякъде се говори публично и открито за най-срамното, за това, което унищожава човека в най-голяма степен, до самите му дълбини. Чрез всички средства за масова информация, чрез училището се извършва развращаване на децата, на младежта: „Девството не е основната добродетел, то просто няма никакво значение, от него човек сякаш дори може да се срамува“. И детската проституция нараства до огромни размери — в Москва, например, по главните улици, около главните хотели се срещат 12-годишни момичета от Украйна — всичко това става официално и милицията твърди, че нищо не може да направи. По телевизията се показва инцест (кръвосмешение), рекламират се всевъзможни извращения, най-страшни, най-немислими, сатанински — всичко тава вече става норма в днешния живот. За целомъдрието и за девството не може да се чуе нито дума.
        По съвсем същия начин се унищожава и майчинството: количеството на абортите в нашата страна показва ясно, че инстинктът на майката не е достатъчен, за да защити живота на децата ù, в подобна атмосфера е нужно нещо повече — необходима е опора в такъв начин на живот, който дава и мъжеството, и способността да се противостои на това всеобщо разрушение.
        За нас е ясно, че всичко, което става в света, зависи от Църквата. Всички събития в историята са свързани с Църквата и това, което става с нея, определя хода на всички събития. Цялата тайна на беззаконието, всички усилия на Божиите врагове, на враговете на Църквата, са насочени към това да се премахне Църквата — отначало те са искали тя да бъде изтрита от лицето на земята (страшните гонения, с които е започнала църковната история); след това са се опитвали да я разрушат отвътре с лъжеучения, със създаването на такава атмосфера, в която вече няма ясно различаване на истината от лъжата, на доброто от злото. Създаването на такава Църква, в която Православието лесно би могло да встъпи в сътрудничество и в единение с неправославните църкви и с другите религии, разтапяйки се в тях.
        Всичко това е свързано с тайната на човека, с неговото спасение — с тайната, разрушавана по особен начин в нашето време, когато всички предишни усилия за борба с Църквата, против чистотата на човека, са се обединили тъй, че да направят самата Божия заповед неабсолютна. Същото неизбежно се извършва и в самата Църква, когато намирайки се в света, където грехът се утвърждава като жизнена норма, Църквата престава да реагира адекватно на живота в света.
        Между другото, посегателството над абсолютността на Божиите заповеди е посегателство върху всички догмати, взети заедно. Защото чистотата на изповядването на нашата вяра съществува именно за да имаме благодарение на нея достъп до Бога, до благодатните сили, които Той ни дава, за да живеем според Христовите заповеди и чрез това да се приобщаваме към вечния живот. Когато Божията заповед стане неабсолютна, когато по различни начини ни казват, че заради достигането на „общото църковно благо“ при определени обстоятелства може да бъде пожертвуван личният християнски дълг — това е същото изкушение, на което е бил подложен и Самият Христос, когато дяволът Му е казвал: „Слез от кръста“. Дяволът може да се обръща по същия начин и към Църквата: „Слез от кръста, отстъпи малко от твоите високи нравствени изисквания, за които говори твоето Евангелие — съществуват обстоятелства, при които е необходимо това да се направи и тогава работите на Църквата ще тръгнат по-добре“.
        Отново ще подчертаем: липсата на отношение от страна на Църквата към извършващото се развращаване на народната душа, към вечната гибел на милиони човешки души, е същото размиване на абсолютността, на непоколебимостта на Божията заповед.

* * *

Идеологията на Содом и на мамона (по същината си идеология на антихриста, последната идеология, към която човечеството днес плътно се е доближило), се е разработвала, разбира се, постепенно. Събитията в Русия през ХХ век, комунистическата революция, са били нещо като артилерийска подготовка — създаване на такава атеистична празнота, която после може да бъде изпълнена с каквато и да е сатанинска чернота.
        Но днес ми се иска да тръгна от дълбините на времето, от дълбините на историята. Да се опитам да проследя с помощта няколко примера как тайната на беззаконието постепенно и някак си естествено се развива в човечеството. За нас, вярващите хора, е разбираемо, че всичко започва от грехопадението. И първородният грях продължава да оказва разрушителното си въздействие върху живота на човека дотогава, докато той не съедини живота си с Христа Бога. Ще се спрем конкретно на последните векове от развитието на културата — на това по какъв начин човечеството е стигнало до съвременната масова култура на нескривания грях.
        Този процес — постепенен и „естествен“ — се развива от всички достижения на философската мисъл на човечеството, започвайки от XV–XVI век, когато под влиянието на знаменития философ-позитивист Р. Декарт се е започнало да се отдава все по-голямо значение на разума и на науката, поради което светът е губел за хората своята тайнственост, преставал е да бъде тайна: „Истина е само онова, което е рационално, което е познаваемо научно“.
        Дошлите след това философски учения от епохата на Просвещението и философията на XVIII век са произлезли именно от тази мисъл. Следва XIX век с Хегел, Маркс и Дарвин, когато се твърди, че най-главното — това е „еволюцията на живота“, постепенното развитие, „диалектиката на историята“. Моментното състояние на нещата, „това, което става сега“ — то е същественото, а вечното става второстепенно и все повече се изтласква назад. Добре знаем какви плодове е донесла тази философия през следващия век.
        После идва ХХ век с новите достижения на мисълта, коренящи се в предишните векове. Едно от главните направления сега е екзистенциализмът (Бергсон и другите). Самата дума „екзистенциализъм“ означава „това, което съществува“. Първостепенно значение се придава не на „това, което е съществено“, а на „това, което съществува“ — т.е. която и да е практика е по-важна от която и да е теория. „Ако аз въз основа на личния си опит не знам, че има Бог, значи Бог не съществува“. По такъв начин, Откровението може да бъде отхвърлено само поради това, че е непознато от собствения опит на даден човек.
        Естествено следва етапът, при който утвърждаването на опита, предпочитането му пред всичко останало довежда човека до състоянието „всичко ми е позволено“.
        В нравствено отношение нещата се развиват по сходен начин: отказването от християнството става не веднага, т.е. може да съществува така наречената християнска култура с нейните листа, цветове и дори плодове, но връзката с корените все повече се прекъсва и настъпва постепенно изсъхване. На следващия етап човек започва да си мисли: за какво са му там някакви „надстройки“ под формата на религия, когато му е достатъчно да се опира върху естествения разум, върху съвестта, за да живее достойно и да изпълнява предназначението си на човек. И по-нататък, като не е в състояние със собствените си сили да обезпечи порядъка в живота си, той започва да се бунтува срещу естествените нравствени закони и срещу техния Създател. Това е станало при революцията от 1917 година и с още по-голяма сила се разкрива в сегашната революция, в новия преврат срещу Божествения и нравствения ред, в идеологията на всепозволеността, която утвърждава, че човек може само тогава да стане истински човек, да разкрие себе си докрай, когато не се ограничава от нищо. Всякакво самоограничаване, всякакви „табу“-та, религиозни и нравствени, се представят като изкривяване същността на човека.

* * *

Всичко това се проявява с особена сила и има своите корени най-вече в самата Църква. Затова и споменах името на Лутер, основоположника на протестантизма, на реформацията. Бидейки монах, той нарушава монашеските си обети и встъпва в брак, оженва се за монахиня. Но дали Лутер е изменил със своя брак само отношението си към девството? Не е ли било това всъщност едно ново, създадено от него учение, което е променило не само християнското отношение към девствеността, но и към призванието на жената изобщо?
        С промяната на отношението към собственото тяло ние всъщност правим невъзможно мъченичеството. Оттук впрочем произтича и учението на Лутер за оправданието „само чрез вярата“. Според това негово учение поривът на душата, достигаща до Бога, до благодатта, е достатъчен за спасението, а тялото, външните дела имат второстепенно значение и всичко това е несъществено.
        Лутер хвърля предизвикателството, въпреки колебанието на своите поддръжници, произнасяйки присъда над монашеските обети. Заедно с останалите реформатори, в частност Еразъм, той желае да „върне християнския живот към неговия първоизточник“, т.е. към кръщението: „Същественото е кръщението. И не са важни никакви устави: нито на Бенедикт Нурсийски, нито на блажения Августин — важно е Евангелието“.
        Лутер твърди, че девиците, пазещи девствеността си не стоят по-високо от омъжените жени. Това е истина, дълбоко съкровена, която изисква и задълбочено обяснение. Но не заради истината поставя Лутер този въпрос.
        Какво е неговото отношение към монашеското призвание да се пази девството, към начина на живот, който произтича от него? Естествено, Лутер, който непрекъснато се позовава на Писанието, не може да не знае, че Христос и апостол Павел възхваляват девството и доброволното въздържание. Неговото тълкуване обаче се свежда до неправилно учение по този въпрос: той признава за възможни случаи на въздържане поради преизобилна благодат, т.е. човек може понякога да се въздържа, „за някое време“, както казва Апостолът (І Кор. 7:5). Лутер дори е готов да се съгласи, че няма нищо смешно в това да се дават монашеските обети за бедност, целомъдрие и послушание. Но само за известно време. Той вярва, че случаите на доброволно пълно въздържане са нещо изключително и категорично отрича обетите за цял живот.
        Защо? Какво е неговото обяснение? Християнинът, казва Лутер, няма право да обвързва свободата на съвестта, която е получил при кръщението си. Благодарение на това Тайнство християнинът има свободата да служи на ближния си, без да се свързва и да ограничава себе си чрез което и да е от добрите си дела, без да придава на това си добро дело абсолютно значение. Това, според неговото мнение, би означавало да се попадне под робството на греха. В това си служение християнинът, според Лутер, може да дава обети, ако го изискват обстоятелствата или ако сам той желае, — както е постъпвал апостол Павел, който ставал „за иудеите като иудеин“ (Деян. 21:26; І Кор. 9:20). Християнинът има свободата да дава обети, но той не го прави, за да се обвързва завинаги. А Евангелското изискване по отношение на християнския живот — общ, един за всички вярващи — остава за Лутер при това несъмнено.
        Какво всъщност виждаме от самото начало на тази подмяна на християнската вяра? Да, Лутер не отрича църковното значение на факта, че Христос е призовал първите Си ученици именно към това да Го следват. Но Лутер не е съзрял, че този личен призив да следваме Христа, обърнат към всеки един от нас, е призив да Го следваме докрай, според примера на Христа. Само след Христа, с целия си живот.
        Лутер учи, че Бог е сътворил мъжа и жената за едно единствено нещо: за да се плодят и множат, да пълнят земята и да я обладават (Бит. 1:28). Той твърди, че не съществува никакво друго призвание, освен онова, което Сам Бог е посочил в Своето творение. За Лутер мъжът и жената съществуват само на равнището на творението, при това на биологическо равнище — към това може, в края на краищата, да се сведе всичко. Собствено благодатното призвание, което е най-важно от всичко, при него изчезва. Според неговото мнение, Църквата се състои от вярващи, чийто живот е естествен, дори когато се обявява за свят. Т.е. човек съществува просто на равнището на природата.
        Лутер казва, че заповедта „плодете се и множете се“ е Божие дело и Бог не престава да го осъществява, и че то не е подвластно на човека. Т.е. от теб, човека, не зависи каква е твоята природа, дадена ти от Бога: „Както не е в твоя власт — казва Лутер — да не бъдеш жена, не е в твоя власт и да бъдеш без мъж. Това не е въпрос, по който трябва да се спори и да се търси от някого съвет, но е нещо естествено и необходимо. Благословението, дадено на мъжа и на жената, не се отменя от греха на Адам и Ева, но се запазва, поне частично, в установения, желан от Бога, брак“.
        По такъв начин Лутер отхвърля монашеството, като „нещо, което е противно на природата“ и като нещо, което „действува срещу установеното от Бога“, допускайки за някои, с определени уговорки, целомъдрен живот извън брака. Единственото призвание на мъжа и на жената, казва той, е бракът, и това призвание произлиза от Бога и Твореца.
        Тази решителна, сериозна подмяна на християнството е оказала огромно влияние върху милиони християни, отровила е съзнанието на твърде много хора. Ако се разпалваш — казва Лутер на монаха — ожени се, защото „по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“ (І Кор. 7:9). Какво чуваме? Само още една дума в повече, само още едно нищожно изместване и — „ако се разпалваш, по-добре е да измениш на мъжа си или на жена си“ — това е то богословието на Лутер.
        Психологически това учение е могло да доведе и наистина е довело до сексуалната свобода. То не само е отменило забраните, които според Лутер, са подтискали съвестта, но е и свело отношенията между мъжа и жената до едно чисто биологическо равнище. И феминизмът, който е дошъл след него, разбира се, духовно се корени именно в това лъжеучение. И „женското свещенство“, за което чуваме днес — как може да има такова нещо! — и опитите да се узаконят порочните извращения от самата църква (тук се има предвид отпадналата от Христа западна църква, бел. прев.), за които четем във вестниците — всичко това има произхожда именно от разглежданото богословие.
        Тялото, сведено изцяло до равнището на биологията, се лишава по същество от пълнотата на духовното си съдържание. Лутер изважда една тухла от стената на истинското християнско учение, а последващото разрушаване на стената е вече въпрос на време.
        Покушение срещу девството — ето какво прави Лутер. „Девството няма смисъл — казва той — нито човешки, нито християнски. То може да съществува, но не може да бъде призвание, с изключение на някои отделни, особено благодатни случаи“ (Лутер все още не отрича вечната девственост на Божията Майка, но неговите последователи, естествено, отиват по-далеч — съвременните богослови на протестантизма вече го правят).
        По същество, ако се вникне по-дълбоко, свеждането на жената до биологично равнище е унижаване на жената. Изкривява се тайната на жената в творението, в Изкуплението и в конкретния живот на Църквата.

* * *

Мъченичеството, което Лутер по същество отхвърля, е единственото християнство. Бракът също е мъченичество: когато се извършва това Тайнство, пее се тропарът «Святии мученицы, добре венчавшиися и страдавшии» и свещеникът води венчаващите се с кръста около аналоя, възвестявайки тази тайна. И монашеството е преди всичко мъченичество, постоянно мъченичество при отсичане на собствената воля пред Божията и пред волята на другия човек заради Христа.
        Опитът за подмяна на християнството е направен от Лутер през XVI век. По същото време (всъщност малко по-рано) се случва известната история със Соломония Сабурова, безплодната съпруга на московския княз Василий. Разтрогвайки брака си с нея, той насила я принуждава да приеме монашество и я изпраща в един манастир в град Суздал. Соломония Сабурова — това е преподобната София Суздалска.
        Пред нас е случаят, когато човек — една жена — според обстоятелствата се оказва принудена да понесе това, което може да се приеме само доброволно. Когато човек се оказва в обстоятелства, при които не зависи от него да встъпи в брак или не, той може и да е желаел брака, но Господ да не му е дал това. В наше време това явление се среща често и става все по-разпространено поради непрестанното изопачаване на живота и поради това, че развращаването придобива такъв всеобщ характер. Ние можем да прочетем огромно множество богословски и светоотечески книги за монашеството — за това как се извършва този подвиг на доброволното мъченичество, или за брака. Но за такова състояние на жената, като посоченото в примера с преподобна София, никъде нищо не е написано. По своята същност това е ново явление в нашия живот.
        От житието на Соломония Сабурова научаваме какво е станало с нея, по какъв път тя е придобила святост и какво е преживяла по време на този свой подвиг.
        Първо, тя е била човек, оказал се в брака си безплоден. За естественото човешко съзнание това, разбира се, е огромно изпитание. Знаем от Свещеното Писание, че във Вехтия Завет на раждането на деца се е гледало като на Божие благословение. И наистина, думите казани на човека отначало, когато бил сътворен — „плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я“, се отнасят за мъжете и жените от всички времена. А безплодието във Вехтия Завет е безчестие и позор. Безплодието е изпитание за жената. Бог е давал това изпитание по плът на жените във Вехтия Завет, за да започнат те да се обръщат към Него „със силен вопъл“ и да получат от Него дара на чедородието по благодат. Спомняме си за Сарра, която била безплодна; за жената на Маноя, за майката на Самсона; за Ана, безплодната майка на Самуила; припомняме си тайнствения разказ за дъщерята на Иефтай, която трябвало да бъде принесена в жертва и заедно с всички свои дружки оплакала моминството си (Съд. 11:37).
        Плачът на девойката, на девственицата, която никога не е познала мъж, сълзите на безплодната жена, която никога не е носила в утробата си малкия човек, сълзите на Ана, опиянена не от вино, но от презрението на другите. Защото безплодието се преживява от жената като най-голямото ù унижение. И в него е онази смиреност, на която Бог може да погледне, ако душата се обръща към Бога. Думите „Той милостно погледна смиреността на рабинята Си“, които казва Пресветата Дева — думи, които ние пеем всеки ден — говорят именно за това смирение, за такава унизеност. Тъкмо в тази унизеност лежи изпитанието на вярата на безплодните жени от Стария Завет, на ония безплодни жени, които са встъпили в брак. Но още по-голямо е изпитанието на ония, които дори в брак не са встъпили. Тяхното изпитание е много по-голямо.
        Смиряването на плътта и смиреността на вярата тук влизат в съприкосновение. Смирението на безплодната се превръща в девствена благодат, в устременост към славата на девството. Светите отци казват собствено за девството: „Смирението е покровът на девството“. Онова, което в очите на хората е безславие и унизеност, то привлича Господния взор. Онова, към което хората се отнасят като към позор, или с равнодушие и презрение — към жената, която няма деца, както е било в Стария Завет — се превръща в слава. Светите отци ни говорят именно за тази тайна — за славата, която е непосилна за външните, както и изобщо съкровеният вътрешен живот. Ето защо тяхната глава трябва да бъде покрита (І Кор. 11:5).
        Девицата, която поради дадени обстоятелства се е посветила на Бога, казва св. Иоан Златоуст, носи покривало, скриващо преславния ù начин на живот; както жената, „славата на мъжа“ носи покривало заради Ангелите (І Кор. 11:10), както Моисей, слизайки от планината Синай, слага покривало върху лицето си, за да не видят израилтяните сиянието му. И светите отци говорят за тайната на жената, за ролята ù не на видим, а на невидим стълб на историята. И това е скрито чрез тайната на жената, символ на която е покривалото на косата. Девата е онова, което е неизвестно — живот, изглеждащ безсмислен и без особена стойност, лишен от славата на чедородието, но който говори за тайната на личността, за нейната истинност. И понеже тайната на жената е тайна, покрита от покривало, в нея се извършва, казват светите отци, откровение, Апокалипсис, т.е. снемане покрова на Бога — онова, за което говори Откровението: Жена, облечена в слънце, която вика в родилни болки ( Откр. 12, 1-2).

* * *

Но раждането на новия живот, раждане не само по плът, дарувано от благодатта в отговор на сълзите и на вярата на безплодната жена, е раждане на нов духовен живот. За да разбере всяка жена и всеки от нас още по-добре тази голяма духовна тайна, нека се обърнем към тайната на вярата, защото делото на вярата винаги представлява раждане на нов живот. Т.е. истинското раждане на новия живот, духовното раждане, винаги е дело на вярата.
        Казваме, че Авраам е баща на вярващите, защото е осъществил бащинството си чрез вярата. Той е родил Исаака два пъти: веднъж по плът и втори път по вяра. Защото той е вярвал, казва Писанието, че Бог има силата да възкреси умрелия (Евр. 11, 19). Ето защо Бог, верен на обещанието Си, му е дарувал син дважди: първия път по плът, а сетне, чрез смъртта (т.е. чрез изпитанието, на което го подложил, като поискал смъртта на сина му — бел. прев.). Той като че ли вече е приел, приел е напълно Божието повеление, свързано със смъртта на сина му.
        Ако човешкото бащинство и майчинство не достига до това — до раждането не само по плът, но и по благодат, то не е истинско бащинство, нито истинско майчинство, по образа и подобието на Божието бащинство — каквото то и трябва да бъде. Казано другояче, чедородието на вярата, принасянето на плод на вярата не е само раждане и принасяне на плод по плът, но чедородие на Възкресението. Авраам е вярвал във възкресението на единствения си син, на единородния свой син, затова той е отец на вярата, т.е. на всички вярващи. И всеки акт на вяра в Бога е проява на вяра във възкресението на мъртвите. И всяка проява на вяра, основана върху Христовото Възкресение, оживява в живота на възкръсналия Христос.
        Ето защо всяка проява на вяра и в девството, и във въздържанието, дори в безплодието ражда плод чрез плодородието на възкръсналия живот. Това трябва да се помни в часа на изкушение и отчаяние, в мига, когато виждаш безплодието на живота: трябва да вярваш, че единственото, което прави живота плодоносен — това е вярата в Бога. И даването на плод, раждането на новия живот в Бога, е невидимо, но то е и реално и истинско, по-реално, отколкото всичко останало, което познаваме. И човешкият живот става плодотворен единствено при плодородие на вярата.
        Свети Ириней Лионски казва, че „безплодната ражда седем пъти“ (І Царств. 2:5). Писанието казва, че невъзлюбената става възлюбена, изоставената — желана, а безплодната започва да ражда. „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ.“ (Ис. 54:1). Ликуването на изоставената, която намира истинския брак, или на безплодната, която ражда истинския живот — това е пророческото ликуване на безплодното човечество, което всъщност винаги страда от своето безплодие. На човечеството встъпило със съюз с Бога. Този брак на Бога и човечеството се извършва, както знаем, в съединението на Христа с Църквата. И в него всичките тайни на човечеството се превръщат в тайната на жена, която „викаше от родилни болки“ (Откр. 12:2).

* * *

Ето това е, което Лутер не е разбирал и което е постигнала чрез подвига на вярата Соломония Сабурова: истинското общуване и истинската личност на човека — това е не просто неговата природа, защото Бог е сътворил човека не само като природа, но и като личност по образ и подобие Божие. И само взаимоотношенията между личности могат да дават истински живот.
        Да благодарим на Бога, че всички ние се намираме в Църквата и както казва Писанието, сме членове на едно тяло. Да се чувствуваш лишен от нещо — означава да се чувствуваш като някой, който е отделен от всичко и не е член на Тялото Христово. И само любовта може да даде постигането това общуване в Духа. С други думи, ако при мен нещо липсва, то аз съвсем не съм лишен от онова, което другите притежават. Напротив, аз съм безкрайно обогатен от това, че те представляват нещо, което аз не съм. Съществуването на другия съвсем не е нещо, което противостои на моето собствено съществуване и се явява заплаха за моето съществуване, някакво превъзходство над него.
        Светите Отци казват, че животът в Църквата протича по образа на Пресвета Троица. „Всичко Мое е Твое, и Твоето Мое“ (Иоан. 17:10) — казва Христос в молитвата Си. Ето това единство в приобщаването към различните дарове е изворът на истинската любов между мъжа и жената, както и между всички люде. Любовта се достига само в общуването и в единството, а ревността и завистта са, напротив, признак за разделение. Ако аз искам да притежавам онова, което има другият и което аз нямам, това показва моето неразбиране, че неговите дарования са и мои — в общението и в единството на любовта.
        И тъй, естествено е това, че майката осъществява себе си чрез децата си, жената — чрез мъжа си, и един човек чрез другия. Нещо повече, трябва да се каже: този, който обича, предпочита да обеднее, за да се обогати този, когото обича, да отдаде себе си, за да пребъде другият. Ето тази тайна на любовта и същността на дара, тайната на живота, е в това центърът на вниманието да се пренесе от самия себе си върху другия, човек да се радва за другия и чрез другия и заради това да отдаде всичко, каквото има, дори живота си. Всъщност може да се даде живот на другия само отдавайки живот — тъкмо това Лутер не е разбрал истински. Та нали самата тайна на Въплъщението на Христа и Неговото „обедняване“ е свидетелство за преизобилността на живота, а не за неговия недостиг.
        Който не разбира, че човешкият живот се преизпълва с изобилие именно чрез погубването на себе си, чрез собственото обедняване, той обръща наопаки течението на живота, дохождащ Свише; той се стреми да обърне потока му по посока на себе си, а това всъщност е гордостта, това е и смъртта. В греха на Адам и Ева се е извършил именно този грях — желанието да се вкуси от забранения плод на дървото на живота, т.е. да станеш бог без участието на Бога, и да вкусиш живот сам по себе си, за да познаеш смъртта, която разделя на две самия човек, неговото естество. Всъщност и голотата на тялото, т.е. разделението на живото тайнствено единство между мъжа и жената, се разкрива като следствие от този грях.
        Усилията да се достигне пълнотата на любовта, подрязана в корена си от този грях, са напразни. Плодът на тази любов не дава живот, за да се живее, а дава живот, за да се умре — ние се раждаме и раждаме деца за смъртта. Съществува непосредствена връзка между подобно обособено [от Бога] обладаване на живота, гордостта и духовното безплодие, дори ако то не се осъзнава ясно — та нали това винаги е самото прекършване на живота, което се нарича смърт.

* * *

Какво може още да се каже за тази тайна? Това е тема, която би трябвало да бъде основна в наше време — темата за целомъдрието, разбирането на това, къде лежи тайната на жената и тайната на нейното целомъдрие. Темата за разбирането безплодността на човечеството, на безплодния живот и темата за това, че в тайната на благодатта на девството бракът и девството всъщност представляват единна тайна.
        След падението на Адам човечеството е загубило детството си, своята детскост. Станало е необходимо да ни бъде даден Божият Син: „Син ни се даде“ (Ис. 9:6), за да може човечеството да си възвърне своето изгубено детство. Казано е: „ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Ние можем да станем деца само чрез Христа. Онова, което у децата още го има, но после се губи — това е възвърнатото детство, божественото синовство, което човечеството губи все повече и повече.
        Подир Евиното падение човечеството е загубило девството си. И е станало необходимо да се роди Син от девствена утроба, за да се възроди чрез Него в непорочно девство цялото човечество. Чистотата и целомъдрието се придобиват само у Христа. И разбира се, притчата за десетте девици не е просто за ония, които пазят вътрешното си и външно девство — тази притча е за цялото човечество, което е загубило девството си.
        След грехопадението си Адам и Ева видели, че са голи. И ето, голотата на Христа върху кръста дава на Църквата, която се е родила от прободените Му ребра, брачната одежда на Светия Дух, както казва свети Ириней Лионски. Голотата на мъжа и на жената, които са загубили своята невинност, девството — тази голота на пола, е спасена и преобразена чрез голотата на Господа на кръста, лишен от красота и благолепие. Това е позор и ужас за човешкия род, и слава Божия. И в Него славата Божия почива върху крехката човешка плът и я облича със святост. Чрез него човешкият живот става Божествено плодоносен, „живот в изобилие“, както казва Словото Божие (Иоан. 10:10).
        И плодът на Девата, на Вечнодева Мария е Този, Който живее вечно, чрез Когото ние всички ставаме живи навеки. Благодатният Живот, който извира от Пречистото Христово Тяло, който той предава на Своята Църква чрез Тайнствата ù, чрез живота в тайната на вярата, така че нито едно човешко същество не е вече безплодно.
        Такова е светоотеческото богословие за тайната на жената, за целомъдрието и майчинството, което възвестява за тайната на нашия живот.

* * *

В заключение, връщайки се към Соломония Сабурова, към преподобната София, нека си припомним, че Бог понякога ни поставя в такива обстоятелства, които като че ли не сме избирали: достатъчно е да се погледне на ставащото в живота ни. Но на оня, който обича Бога, всичко съдействува към добро. Има такива обстоятелства, които не можеш да отхвърлиш като усмирителна риза, — няма как да се отскубнеш от обятията им, няма как да им избягаш. Остава едно, да ги приемеш като нещо, дадено от Бога, от Този, Който винаги ни дава живот и винаги — радост, Който може всичко да промени. Бог дава да се познае тази радост и след това неволното мъченичество става доброволно мъченичество, истинско мъченичество, защото християнството не е само кръст, който е даден, но и кръст, който е приет, взет върху себе си.
        Живеем в такива времена, когато, разбира се, от жената зависят много неща. Семейството — за това тук почти не сме говорили, но то е в центъра на всичко днес — то наистина е една малка Църква. И врагът, неуспял да разруши голямата Църква, се опитва днес да го стори чрез разрушаване на малката Църква. Затова днес се провежда такова неистово, сатанинско развращаване, такова разрушаване на семейството. Сам дяволът лично присъствува във всичко това.
        Знаем, че светите Царски мъченици са били икона на семейството. Духовният смисъл на тяхното мъченичество и духовният смисъл на събитията от 1917 година се заключават преди всичко в това, че е направен опит да се оскверни тази икона. За да може с отстраняването на Удържащия, да потекат по цялата руска земя не само потоци от кръв, но и потоци от мръсотия, разтляваща душите навеки — това е разрухата на семейството.
        Ето защо е толкова важно да разбираме богословската дълбина на ставащото днес и тайната, която Бог ни разкрива чрез всички събития, и да помним, че днес, може би, настъпват точно тия времена, когато е особено трудно да си жена — жена, която притежава особен благодатен дар от Господа. Ако апостолите са получили дара на служенето в Таинствата, то жените-мироносици са получили особен благодатен дар от Христа в навечерието на Неговите страдания. Както апостолите са получили в навечерието на страданията Му Тайнството на Тялото и Кръвта Христови, така и те са получили дара на състраданието, на милосърдието, на помазването на Църквата — Тялото Христово, с благоуханното миро на състрадането на Христа и на всички страдащи, за които Господ е принесъл Себе Си. Дара на състраданието, милосърдието и дара на целомъдрието. Най-важното, което трябва да разберем, е че такъв народ, в който жената е загубила срама си, е обречен на погибел.

* * *

Да се познае новият живот, който се дава от Бога в целомъдрието — това е нашата задача. Да бъдеш жена днес е особено трудно. И думите на Христа за това, че жената, когато дойде време да роди, търпи скърби, но когато роди, не се помни от радост, защото човек се е родил на света — тези думи се отнасят с особена духовна дълбочина към нашето време, когато жената е призвана към раждането на човека.
        Някой прекрасно е казал, че свят, който става в основата си мъжки и в който харизмата на жената е загубена, а благодатта на женското служение не играе вече никаква роля, — такъв свят става все повече свят без Бога, защото е без майка, и Бог не може да се роди в него.


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.