ПЛОД ОТ ЗАСТЪПНИЧЕСТВОТО НА СВ. БЪЛГАРСКИ НОВОМЪЧЕНИЦИ

Връщането ми към Православната Църква започна преди около седем години. След дълги лутания из лабиринта на човешките учения бях започнал да съзнавам, че единствено християнството е божествено учение. Ала коя беше истинската Христова Църква, едничката Невеста на Небесния Жених? В жажда за истинско покаяние и примирение с Бога бях отворил душата си доверчиво към всички, наричащи се християни. Така се случи, че попаднах при мормоните — в т. нар. “църква на Исус Христос на светиите от последните дни”. Постепенно обаче започнах да виждам колко много са несъответствията между тяхното учение и Св. Писание. Това до известна степен разколеба доверието ми в тях, без обаче да прекрати мъчителното съмнение и борбата ми за истина. По неизменното правило на всички секти, мормоните бяха вложили в душата ми страх от адските мъки, в случай, че напусна тяхното общество — такава е логиката на всяко сектантско общество: “ако ни оставиш, ще гориш в ада!”

Не помня колко дълго продължи това изпитание. Помня, че един ден на тъга по непознатата и вярна на Христа, единствена Негова Църква, в душата ми се породиха такива размисли: “Защо съм тръгнал да диря Истината там, откъдето тя не може да дойде. Та мормонската религия води началото си едва от миналия век. А християнството е проповядвано тук, по тия земи, в началото на християнската ера; по тая родна пръст са стъпвали самите нозе на св. Апостоли.” Подтикван от тия размисли и желанието си да оборя за себе си лъжеученията на мормоните, отидох в Националната библиотека, където намерих една книга, описваща ранната история на Църквата. От нея научих, че на Балканския полуостров са проповядвали и св. апостоли Павел и Андрей. Това светло ме зарадва. Така в душата ми започна да се раздира мрака на заблуждението. Съзирайки първите лъчи на Слънцето на правдата, започнах молитвено да търся, отде идат тия лъчи. И очите ми се обърнаха на Изток, отдето трябваше да избликва тая светлина — от Восток свише...

Ала съмненията продължаваха, колебанията и нерешителността, страхът да не сбъркам, да не погина, да не загубя тоя светъл лъч — всичко това томеше душата ми. Пък и мормоните настойчиво се намесваха, стремейки се да дърпат по тяхному струните на сърцето ми.

Никога няма да забравя деня, в който най-сетне изгря светлия лик на жадуваното Слънце. Него ден ме осени някакво тихо умиление. Спомних си за страданията на нашия народ под ярема на петвековното робство. Толкова много българи са положили душата си за Христа, без да се отрекат от Него, турили са глава на дръвника, без да пожалят ни хубост, ни младост! Нима те не са били истински християни, както твърдят мормоните? Нима те не са спасени, щом не са в мормонската “църква”? Нима тяхната кръв е пролята за Христа напразно?

В миг всички съмнения се стапят, всякакъв страх от чуждия гнет изчезва и чудна яснота пронизва цялото ми същество. И съзирам първи зари подир дългата нощ, чувам първи звън на родни камбани под родни небеса. Повече от ясно е, че Христос е тук и никъде другаде. Чувството за земна Родина се преобръща в чувство за принадлежност към духовната наша Родина — Св. Православна Църква.

Начаса, вдъхновен от тяхната вярност към Христа до смърт, подобно на блудния син си рекох: “Ще стана и ще отида при Баща си... и при свидната си Майка — св. Христова Православна Църква”. Така, по молитвеното застъпничество на св. български новомъченици Бог избави блудната ми душа от погибел.

Така преживях чудо на необятната Божия милост — чудо, което според някои св. Отци, е по-велико даже от възкресението на мъртви. И най-чудното е, че това чудо бе извършено преди още да знам, че нашите новомъченици са усърдни застъпници на българския род и са толкова близо до нас, че познават всеки туптеж на сърцата ни. Преди още да се обърна молитвено към тях, те почукаха на дверите на сърцето ми. Което пък е неоспоримо свидетелство за тяхната непрестанна грижа за нас — техните недостойни потомци.

О, свети новомъченици български! Приемете от нас, недостойните, похвала, поклонение и благодарение, озарете душите ни с лъчите на покаянието, върнете изгубените овци Христови в св. Православна Църква и всякога ни осенявайте с вашия молитвен покров, та в тия последни времена да не отстъпим от Христа, но като вас да претърпим скърбите докрай и да се удостоим заедно с вас да се приберем в своята истинска родина — Царството Небесно! Амин.

Православен християнин


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.