Какво ни дадоха православните поклонници от САЩ?


Последните октомврийски дни на 2004 г. остават незабравими, макар и за шепа православни българи. Външно погледнато, станалото е незабележимо. Смеем да се надяваме обаче, че в духовно отношение то е забележително. А какво всъщност се случи?

Погледнато отвън: посетиха ни православни поклонници от САЩ, повечето от тях, познати на всички нас от предишни години — Етнийският архиепископ Хризостом, неговият предан помощник епископ Авксентий, игуменът на монастира „Св. Григорий Палама“ край калифорнийското градче Етна архимандрит Акакий, придружени от игуменката на девическия монастир близо до същото градче, майка Елисавета, три монахини и двама благочестиви миряни.

При поглед в дълбочина: преоткриване. С очите на неискушения пътешественик и с нагласата на православно вярващия поклонник нашите обични братя и сестри от САЩ ни преведоха през пепелищата на разорена България, за да ни я покажат — такава, каквато не всички знаем, че я имаме!

Какво очаква взорът на пътуващия из една земя, покрусена от половин вековна война — България след войната на мнозина от българите против Бога и Църквата?… С какви нагласи дохожда вярващият всред предели, опустошени от половин век безбожие? И още: какво друго, освен рани и белези можехме да покажем ние, ощетените от тая война, на православно вярващите, дошли от „страната на незалязващите мечти“, към която се втурнаха стотици хиляди българчета на невъзвратим гурбет?

Посещението започна от енориите на Българската Старостилна Православна Църква в югозападната и южната част на Родината ни: Благоевград, Сандански, Гоце Делчев, Велинград… Места, които гостите не бяха посещавали. Топлият южен нрав на тамошните ни вярващи с тяхната неподправена, дори детска обич към братя и сестри в Господа отвя хладината, която този свят внася в душите. Общението ни в Христа сякаш ни бе свързало отнапред, тъй че нямаше нужда и от много думи: връзката бе непосредствена и проста. Почти всички храмове, които посещавахме, бяха мънички. Черкви-деца. Християните също ни посрещнаха както деца посрещат деца. В Гоце Делчев вярващите плакаха от сърдечно умиление. Вяра, срещнала вярата, сърце, усетило сърцето.

Видяното роди мисълта за две Българии: едната — на такива вярващи сърца, които с топла радост срещат под сиромашката си стряха гостенина, за да споделят с него късче от духовното си наследие, събрано и опазено със скърби, сълзи и кръв; другата — която кани на срамотно пиршество заможния чужденец, за да му продаде и честта, и земята, и себе си на цена, недостойна за скърбите и кръвта на прежната България. И тъкмо там, на юг, дето най-много са плакали нашите бащи и майки, сега тая друга „България“ търгува с дъщерите си, които за шепа грошове биват продавани на нахлуващите отвън чужденци — за стиска земно „охолство“. Там, гдето болката е била най-силна, падението сега е най-страшно. За наше облекчение гостите зърнаха „другата България“ само мимоходом…

Навярно тъкмо тая болка ни подтикна да турим за сърцевина на това поклонническо пътуване най-свидната, най-българската рана от миналото: Батак. И разказът за земята на незапомнените новомъченици начена от Батак.

Какво е Батак за сегашните българи?

Исторически символ. Паметник на верската нетърпимост. Венец на невинното страдание. Символ, от който се ползуват еднакво ловко и политици, и учени, и идеолози.

Ала за вярващия православен българин Батак е светиня. Място, което свети и освещава. И това в мяра, непозната на самите нас, почувствуваха нашите гости от САЩ. Предварително и доколкото бе възможно пространно им разказахме историята на тези краища — на многострадалните Родопи. История, неизменно свързана с насилствените помохамеданчвания и кръвта на хиляди незапомнени мъченици. История, която е заличена от съзнанието на повечето българи, както пише отец Паисий — „ от простота и небрежност“. В разходката из българската история на поклонниците се откриха измерения на нашето минало, непознати днес на далечните англоезични народи, които също имат принос към Освобождението ни от турско иго. Преди повече от сто и двайсет години по тези места е бродил друг един паметен американец, чиито статии на Запад четяха по гари и улици със сълзи на очи — Дж. А. Макгахан, летописецът на българската Голгота [1].

По цялото протежение на долината на Места из пътя пред очите ни се мярна не една джамия — сякаш, за да допълни разказа за българските страдания. Тихият есенен ден, златистите сияния на ранния заник, пребулван сегиз-тогиз от начумерени облаци, ни теглеше назад във времето.

Ето ни най-сетне в Батак! — с любезното съдействие на наши вярващи от Велинград, храмът бе отворен за нас. Такова събрание на черноризци събуди любопитството на батачани, свикнали равнодушно да гледат каменните зидове на мъченическата костница.

Баташката черква, гдето вкупом са били избити за православната си вяра няколко хиляди наши майки и бащи с дечицата си, днес е музей.

Подир дълго и изнурително пътуване, подир търпеливо изслушания подробен разказ за чутните страдания на нашия народ и най-вече — на баташките страдалци, всички ние пристъпяме с благоговение и трепет прага на светилището. Тук, гдето цялата земя е била напоена със света кръв, човек пристъпва със страхопочитание и дълбинно чувство за собствената греховност. Не смеем да отроним глас, даже шепот. Всичко е било казано и сега словото е предоставено на мълчанието. На колене, любезни читателю — пред нас е светинята на България!

Едно подир друго чувствата се сменят. Вътре в храма, дето нявга е ечал плачът на мъчениците, сега цари тишина, изпълнена с достойнство. Ето я стената със следи от кръвта — там всички неволно преклониха колене и я целунаха. Очите потъват в помръкналите сводове, гдето още личат следи от пожара. Ето дръвникът — стъпало към вечния небесен дом. Стъпките ни замират пред достъпния за взора остатък от кости… Там сълзите напират неудържимо… И сетне запяваме „Вечная памет!“ — с което из препълнените ни сърца молитвата неудържимо се излива навън.

И една гледка, която се отпечатва в паметта завинаги:

Една българска майка, която бе довела тук трите си невръстни дъщерички, не можеше да се отдели от костницата-олтар. Тя бе коленичила и склонила чело над многострадалните баташки кости. Страните ù бяха мокри от сълзи. Момиченцата припкаха около нея, а тя ги викаше — да се помолят с нея. „Целуни, чедо, тия свети кости!..“

Сиротна Майка България!

Свидетел на страданията на батачани пише за подвига на девойките и жените следното: сред мъчителите „ имало и такива низки натури, у които се разигравали скотските похоти и те се опитвали да изнасилят младите невести и моми преди смъртта им! Обаче тук ни една батачанка не унизила себе си. При дръвника те чакали сетния удар на надвисналата секира кротко като агнета; ала когато работата дохождала до честта им, те се сепвали от унесеността си и като разярени лъвици се хвърляли да се бранят от мъчителите — до последни сили, докле ги разсичали на парчета…“

Кръгът се затваря. България тогава — България сега. Битка за вяра и чест — боричкане за срамни удоволствия и земни благинки.

Излизаме навън. Късното октомврийско слънце свидливо хвърля сетни лъчи над двора на черквата. С усилие преодоляваме мълчанието, родено от молитвата. Нашите гости са усетили, навярно много по-дълбоко от самите нас, каква светиня е угаснала през войната срещу Бога. След като с труд се откъснахме от тоя пълен с тишина двор и пак се върнахме сред житейската глъч, епископ Фотий помоли за вниманието на поклонниците и накратко, като завършек на това поклонничество, сподели своите мисли с всички: страшно, но и светло е това, което се е случило тук. Заровени дълбоко в пепелищата из България лежат все още незагаснали въглени. Тези въглени ние се опитваме да раздухваме — това са връзките, съединяващи ни с миналото на нашия православен някога, благочестив народ.

Сега, подир това паметно посещение, чувствуваме духовната си връзка с нашите отвъдморски братя по вяра укрепнала и задълбочена. Навярно тъй и християните от старо време са усещали приемствеността на вярата си от древност към сегашност, от Изток към Запад. Най-голямото духовно поражение на православните народи през ХХ век бе прекъснатата приемственост, замяната на стародавното верско и нравствено предание и съзнание с нови, „прогресивни“ идеи и ценности.

Тръгваме си от Батак с просветлени души и благодарни към Бога сърца. България има толкова много небесни покровители!

Всъщност, войната и днес продължава. Само че на нови начала. След ударите на хуманизма, на национализма, на свободомислието и на тяхната рожба — атеизма, днес върху българската държава и Църква се сипят ударите на добре предрешеното отстъпление от вярата, на умелата игра на Православие, на хитрата подмяна на същностите с привидности. Светът със своите земностремителни усилия и закони принуждава и Църквата да служи на неговите миражни цели, страсти и пороци. А като отплата за това служение светът ù предлага митологията за земното благоденствие и всеобщия мир без Божията истина, без Божията правда, без Божието благословение. Но Бог не оставя ненаказани бунтовниците: Ако ли и след това Ме не послушате и тръгнете против Мене — вещае Той чрез устата на Своя верен пророк, и Аз ще тръгна с ярост против вас и ще ви накажа седмократно за греховете ви. Ще опустоша земята (ви), тъй че ще се смаят над нея вашите врагове, които се заселят в нея. И ще загинете между народите, и ще ви погълне земята на враговете ви (Лев. 26:27-28, 32, 38). Но Господ, Бог твой, земьо българска, е Бог, Бог верен, Който пази до хиляди поколения (Своя) завет и милост към тия, които Го обичат и пазят заповедите Му (Втор. 7:9). Новият Божий завет — това е Православието. Без православна, тоест правилна и богоугодна вяра, и живот според тази вяра, човекът не е в завет с Бога. Историята ни предупреждава. Сълзите и кръвта на баташките мъченици зоват и призовават влюбената в греха душа на „нова България“ към опомняне, към покаяние и към завръщане. Всеки от нас е пред избор. Ще осъзнаем ли, какво сме изгубили, каква светиня сме затрили, ще я подирим ли отново? Или…

Ще остане ли спомен? Или с нова вяра ужасна
твойта Вяра, Родино, народът злочест ще затрие? [2]

Бележки

   1. В посветената на Дж. Макгахан статия, The Knight of the Pen (“Рицарят на перото”) пише: “При описанието на ужасите и жестокостите, видени от него, перото му рисуваше картините тъй проникновено, че светът остана смаян. Той разказа как българските християни са ограбвани и изтребвани от мохамеданите-турци; как полята, домовете и градовете им се опожаряват и преобръщат в пущинаци; и за безчет други злодеяния, неподдаващи се на описание. За цивилизования свят това бе капката, която накара чашата на търпението да прелее. Х ората пребледняваха от гняв и неволно свиваха юмруци, когато пламенните слова на Макгахан пронизваха сърцата им. За да опровергае свидетелствата на Макгахан, премиерът лорд Биконсфилд изпрати човек на име Беринг да разследва делото. Но когато Беринг се завърна, той не само доказа истинността на написаното от Макгахан, но заяви, че едва половината от истината е била казана. Англия бе принудена да отстъпи. Тя оттегли своя флот и Турция остана без покровител.”
   2. Ф. Андреев. „Плачевни напеви за родния край и душата“.


В двора на светия храм след поклонението...


Към главната страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.