Константинополският патриарх Атинагор
(1886-1972)

Заявления, послания и деяния(*)

“Напоследък той (Атинагор) стана причина за анархия и нихилизъм в православния свят. Отците от Света Гора... с право го наричат еретик и отстъпник...”

След близо седемдесет години катастрофална дейност на т. нар. икуменическо движение (1920-1990), както и на отклоняване на православните икуменисти (от православната вяра) до такава степен, че вече не изпитват никакво неудобство да се молят заедно с представители на други (нехристиянски – бел. прев.) религии (1) и при това — с благословението на Константинополския патриарх Димитрий (2), считан за водач на Православието (по времето, когато настоящата статия е била писана – бел. прев.), всички благочестиви православни християни са твърде наскърбени от отношението на онези клирици от обновленската новостилна църква (в Гърция – бел. прев.), които не само не се измъчват от това неприемливо положение, не само не протестират срещу него, не само буквално “погребват” този въпрос в гробовното си мълчание, но дори оправдават еретическото икуменическо движение и му “прощават греховете”, тъй като – според тях – то не е нищо повече от диалог на православните с инославните: “Църквата, посредством нейните патриарси и епископи или чрез други лица, посочени от тях, безстрашно влиза в контакт с инославните и се обвързва с диалог с тях, за да им посочи техните грешки; това е задължение на Църквата”; “присъствието на православен клирик на инославна заупокойна служба, например, не означава непременно съвместна молитва... а може да е просто израз на добра култура на общуване”; “тя (икуменическата дейност – бел. прев.) представлява среща за диалог, възможност за контакт между водачите на различните вероизповедания; тя не е евхаристийно общение или съвместна молитва”; “тя е въпрос на диалог и взаимната учтивост, в крайна сметка, е основен израз на нашата човечност” (3).

Наивността на тези възгледи така ни учудва, че ние наистина оставаме безмълвни. Затова ще дадем думата на други да окачествят положението по достойнство, т.е. както беше създадено от всееретическия икуменизъм по времето, когато Атинагор е патриарх – положение, което продължава и днес, и то в много по-голяма степен. Нека разгледаме подробно кой е Атинагор, какво е вършил той, какво Православие е изповядвал и каква е била неговата “свята и велика политика”, политика, която сегашният патриарх Димитрий (той почина на следващата година след публикуването на статията – бел. прев.) при самата си интронизация заяви, че ще следва (4).

Според патриарх Димитрий, Атинагор е “приснопаметен”, “уважаем”, “велик предшественик” и “велик църковник” (5).

Обновленската новостилна Еладска Църква, която посвети своя календар за 1969 г. на двадесетата годишнина от интронизацията на Атинагор, отбелязва в увода към него: “Негово Светейшество патриарх Атинагор вече беше справедливо и безспорно окачествен като “пророк и апостол”, който “вижда и проповядва благата вест” на “идващите неща” и като патриарх на “християнското помирение и единство” (6).

Атинският архиепископ йеротей по случай кончината на патриарх Атинагор през 1972 г. каза: “Но великите мъже не умират. Атинагор беше велик човек, независимо от това колко ще искат да отричат този факт онези, които счетоха за необходимо да воюват против него” (7), докато коментаторът на периодичното издание “Еклисиа” не само твърдеше, че “Вселенският патриарх Атинагор ще бъде вписан в историята като велик човек” (8), но и се опита да го “прослави” като светец, съставяйки молитва към него по образеца на Първосвещеническата молитва на нашия Господ към Неговия Небесен Отец! “Всеки, който прочете тази молитва, ще разбере, че авторът ù не се е задоволил само с това да постави покойния патриарх до Божия престол, но го е издигнал на самия трон на Бога! Какво друго обяснение може да се даде на следната извадка от тази молитва? “Не ни отхвърляй напълно, но погледни милостиво към нас със сияйното си и благостно лице, както правеше докато беше жив, и укрепи православното паство, като го водиш за ръка заради благото на Светата Христова Църква, посочвайки му правия път, който непогрешимо води към Бога и най-сетне, ръководейки твоя величествен наследник, преди всичко, за да може да учи правилно на словото на евангелската истина онези, които търсят Господа. И най-накрая, дарувай правия дух на всички предстоятели на Православните църкви!” (9)

Перистерийския митрополит Хризостом днес пее възхвалите на “приснопаметния Атинагор I, който беше толкова величествен в своите мисли, идеи, възгледи и решения, колкото и в своята фигура” (10).

* * *
Видният сръбски богослов и догматист архимандрит Юстин (Попович) обаче имаше съвсем различни възгледи от тези на разните панегиристи на патриарх Атинагор, били те вчерашни или днешни. Като двуостър меч патристичното перо на този съвременен изповедник на Православието опровергаваше изпадналия в сериозни заблуждения патриарх. Приснопаметният отец Юстин писа за него следното: “А какво да кажем за Константинополския патриарх? Вече повече от едно десетилетие той скандализира съвестите на православните християни със своето неопапистко поведение и с думи, и с дела, отричайки единствената и спасителна истина на Православната Църква и вяра, признавайки върховния понтифекс на Рим с цялата му демонична, антицърковна надменност. И следвайки примера на Ватикана, той със самоубийствена бързина и своеволие подготвя свой собствен т. нар. “Велик всеправославен събор”, основан, обаче не на основоположната тема, поставена от Евангелията и Свещ. Предание, която е спасението на човека и на света, но върху въпроси от чисто схоластичен и протестантски произход (11). Нещо повече, той го подготвя във Вавилона на съвременния анархичен и нихилистичен свят (12), без участието на истинските православни изповедници и носители на православната вяра, богословие, предание и църковност. Напоследък той стана причина за анархия и нихилизъм в православния свят. Отците от Света Гора в открити писма към него, публикувани в пресата, с право го наричат еретик и отстъпник.” (13)
* * *
Но вече е време да съберем наедно – макар и в незавършен вид – на най-важните дейности и най-показателните извадки от случайни изявления, интервюта и послания на патриарх Атинагор, с цел да напомним на ония, които по природа и наклонност защищават Православието, за техния нравствен дълг, като имаме предвид несравнимо по-лошото състояние на патриарх Димитрий днес. Приведеният по-долу материал е представен във вида, в който той се появи в гръцкото периодично издание “Ekklesiastikos Agon” ("Църковна борба", № 48 от май 1970 г., стр. 3-4), непосредствено след като трима митрополити (от държавната Еладска Църква – бел. прев.) Августин Флорински, Амвросий Елевтерополски и Павел Парамитски прекъснаха общение с патриарх Атинагор (14). (Някои цитати, които са по-разбираеми само за гръцката аудитория, са пропуснати – бел. прев.)

Атинагор говори:

Отделни негови заявления, послания и дейности

В настоящата и следващата страница (в колоните на оригиналното периодично издание) са дадени... извадки от случайни изказвания и от послания на патриарх Атинагор. Също така са изложени неканоничните и неправославни дейности, които този предстоятел е извършвал в различно време. Този Фенерски предстоятел в напреднала възраст е казал и направил толкова много неща, потъпквайки божествените и свещени канони, че за да бъдат обхванати всички те ще е нужен цял том. Тук ние даваме възможност само за един поглед върху най-важните деяния и най-характерните извадки от заявленията, интервютата и посланията на патриарха.

Вярващият читател сигурно ще се натъжи от постоянните падения на водача на Православието. В същото време той ще се застъпи за онези, които, въпреки опасността, години наред протестират и се борят против идеите и политиката на патриарха. Съдържанието на тези две страници напълно ще оправдае действията на онези митрополити, които престанаха да поменават патриарха (през този период), а също така ще напомнят на останалите митрополити на Православната Църква задължението, което те имат като пазители на православната вяра.

І. Заявления

Догматите вече не са уместни. “Ерата на догматите отмина” (заявление на патриарх Атинагор; виж “Akropolis” [29.06.1963])

Лига на... Църквите. “Ние вече постигнахме единство с протестантите, заедно с които съставляваме една обединена сила от 350 милиона души, що се касае до чисто църковни въпроси. С Римокатолическата църква имаме много контакти и ги продължаваме, с цел да постигнем съюз между различните клонове на християнството, който съюз ще обхване един милиард души. Със старокатолиците нямаме никакви различия. С новокатолиците (sic), особено след 1870 г., имаме някои малки разлики, които могат и трябва да бъдат загладени” (из интервю, дадено от патриарха пред гръцки журналисти през април 1962 г.; виж “Katholike”, № 1289 [18.04.1962]).

Възхвала на папата. “Той (покойният папа Йоан XXIII) прокара нов път в католическия свят, който води към икуменически диалог, стремящ се да изпълни свещената молитва на нашия Господ Иисус Христос. По вдъхновение свише и обладавайки огромна енергия, предвид сближаването на Църквите, приснопаметният папа показа, чрез свикването на вселенски ватикански събор, че Католическата църква храни чувства на любов и миролюбие към Православната Църква и към останалите църкви” (из изявление, направено от патриарха пред френска информационна агенция по повод смъртта на папа Йоан XXIII; виж “Katholike”, № 1345 [12.06.1963]).

• Зората на единството. “Християнското човечество векове наред живя в нощта на разделението. Очите му са натежали от взиране в мрака. Дано тази наша среща бъде зората на един слънчев и свят ден, в който бъдещите поколения християни ще се причастят от една и съща чаша със скъпоценните Тяло и Кръв Господни и ще прославят и възхвалят единия Христос и Спасител на всички в любов, мир и единение” (из патриаршеския адрес към папа Павел VІ по време на тяхната среща в йерусалим, 5.01.1964; виж “To Oikoumenikon Patriarheion” ("Вселенската патриаршия"), книга, издадена от Критон Кеоргиадес в чест на двадесетгодишнината от интронизацията на Атинагор на патриаршеския престол, с. 17).

Възхвала на папата. “Ние въздаваме благодарение на Божествения промисъл за този ден и изразяваме нашата признателност за услугите, направени ни от папа Павел VІ, един йерарх, когото ние обичаме и почитаме. Днес ние вписваме не само една страница в историята на Църквата, но също и страница в историята на нашите сърца” (из интервю, дадено от патриарха на кореспонденти на чуждестранни информационни агенции по време на срещата му с папа Павел VІ в йерусалим, 5.01.1964; виж “To Oikoumenikon Patriarheion”, стр. 22).

Неговата мечта. “Ледът между нашите две църкви се пропука. Винаги съм мечтал да се срещна с папата, който наистина е човек с огромно сърце. Дано денят на нашата среща стане велик ден за християнството и за цялото човечество. Аз ще се срещна с папата и ще го прегърна братски. Ще оставим разискванията на богословите” (из заявление, направено от патриарха преди заминаването му за срещата в йерусалим; виж “Katholike”, № 1371 [8.01.1964]).

Каква радост! Каква наслада! “Каква радост! Каква наслада! Аз живея в един сън, сън, който изпълва сърцето ми с огромни надежди. Аз ще се срещна с един човек с огромно сърце” (из заявление, направено от патриарха в самолета на път за срещата с папа Павел VІ в йерусалим; виж “Katholike”, № 1372 [15.01.1964]).

Какво грозно минало? “Бях особено впечатлен от факта, че понтифексът напълно е забравил грозното минало и е направил всичко възможно, за да положим началото на една нова ера. Една перспектива, пълна с надежди и увереност, вече ясно изгрява на хоризонта” (из заявление, направено от патриарха пред кореспондент на една италианска информационна агенция; виж “Katholike”, № 1372 [15.01.1964]).

Нова епоха... “Ние живеем в нова епоха. Нека оставим настрана миналото и нека оставим богословските въпроси, които ни разделят на учените глави и експертите; а ние от този миг нататък нека винаги да се стремим да бъдем единни чрез Христовата любов” (из патриаршеския адрес към мелхитския (униатски) патриарх Максим ІV; виж “Katholike”, № 1373 [22.01.1964]).

Съвместни молитви. “Ние се молихме заедно, ние декламирахме заедно “Отче наш” на гръцки и на латински, както вече бяхме правили с Негово Светейшество папата в йерусалим. Наистина е учудващо как сме могли да останем разделени толкова дълго време. Днес започва нова епоха за християнството” (из заявления, направени от патриарха пред римокатолически монаси, 26.01.1964; виж “Katholike”, № 1375 [5.02.1964]).

Павел VІ = Павел ІІ. “Ние се намираме в период, през който римският папа превъзхожда всички нас. Моят възлюбен брат Павел ІІ – наричам го Втори, а не Шести, защото по ред той трябва да бъде веднага след апостол Павел, съдейки по извършената от него работа – показа такава далновидност и смелост, че аз го причислявам към великите папи на историята” (из заявления, направени от патриарха; виж “Katholike”, № 1539 [24.05.1967]).

Обединителна програма. “Папата ме надмина и дойде лично във Фенер. Тук ние утвърдихме и очертахме обща програма на сътрудничество, общ икуменически курс, общо християнско свидетелство на любов, разбиране и взаимно уважение. Подробностите на тази обща икуменическа и обединителна програма между католическата и Православната църкви вероятно малко по малко ще станат известни. Тази историческа среща беше плод на молитва и жертва от страна на християните, на Божия народ; тя стана по Божията воля, но също така по волята на християнския свят. Умолявам ви да се молите и да напътствувате и другите да се молят за единството на всички нас” (из интервю, дадено от патриарха на римокатолически журналисти по повод пристигането на папа Павел VІ в Константинопол, 25.07.1967; виж “Katholike”, № 1549 [13.08.1967]).

Търсене на истината! “Ние сме длъжни да се освободим от мрежите на богословските спорове и противоречия и да въоръжим богословието с духа на търсене и формулиране на истината в любов и търпение. Днес християнството се нуждае от богословие на помирението” (из проповед, произнесена от патриарха в Белградския Богословски факултет, 12.10.1967; виж “Ethnos” (атински ежедневник, който вече не излиза), 13.10.1967).

Независимо от Символа на вярата... “Добре дошъл, свети брате, наследнико на Петра, едноименен и единонравен с Павел, ти, който си посланик на любовта, единството и мира. Ние те прегръщаме в средата на Църквата с любовта Христова... Но нека сега погледнем към всички ония, които вярват в един Бог, Творец на човека и вселената и, в сътрудничество с тях, нека служим на човечеството независимо от раса, Символ на вярата или други убеждения, за изграждането на добрина и мир в света, за да може Царството Божие да възтържествува на земята” (из адрес, даден от патриарха по повод пристигането на папа Павел VІ в Константинопол, 25.07.1967; виж “Katholike”, № 1549 [13.08.1967]).

Папа и архипастир. “Ние сме тук, за да свидетелствуваме, заедно с нашия възлюбен и почитан брат, Светейшия архипастир на Римокатолическата църква и на всички нас, за нашето общо и свято желание да пътуваме в тази посока в любов и търпение, като и двете страни поправят грешките от миналото и всичко онова, което е допринесло за нашето разделение, за да изправим пътя на Господа” (из проповед, произнесена от патриарха пред кардиналите на Римокатолическата църква по време на неговото посещение в Рим, 26.10.1967; виж “Ekklesia” (официално издание на Еладската Църква), № 22 [15.11.1967]).

Общата Чаша. “Аз дойдох тук, за да подготвя деня, когато, както това е било през първите десет века след Христа, ние ще извършим Евхаристията заедно с папа Павел, използвайки един и същи хляб и едно и също вино, пиейки от една и съща Чаша” (из заявление, направено от патриарха при пристигането му в Рим, 26.10.1967; виж “Katholike”, № 1557 [1.11.1967]).

Признаване на папата. “Днес ние принасяме на Ваше Светейшество нашето лично признание, почит и благодарност, тези на нашата Константинополска Църква и всъщност – на целия свят” (из изказвания, направени от патриарха по време на срещата му с папа Павел VІ в Рим, 26.10.1967; виж “Katholike”, № 1562 [27.12.1967]).

Възхвала на папата. “Ние сме особено щастливи, че сме дошли при уважаемия прелат на Рим, носителя на апостолска благодат и наследник на цяло съзвездие свети и мъдри мъже, направили знаменит този престол, който, по чест и положение, е пръв в общността на християнските църкви в целия свят; мъже, чиято святост, мъдрост и борба за общата вяра в неразделената църква са “притежание на всички времена” и съкровище на целия християнски свят; при един папа, който е особено духовно възвисен и обладава изключителен християнски дух, който “е постигнал висините на смирението”, чието чувство за отговорност пред Господа, пред разделената Църква, пред многообразните трагедии на този свят, го води от ден на ден и от дело на любов към дело на назидание към жизнено служение на Бога, на Църквата и на света” (из забележки, направени от патриарха по време на срещата му с папа Павел VІ в Рим, 26.10.1967; виж “Katholike”, № 1562 [27.12.1967]).

Търсенето на terra firma (твърда земя). “Излизането на всички ни от изолацията и самодоволството в търсене на тази terra firma, върху която е основана неразделената Църква, ни разкри истината, че много неща ни обединяват, а съвсем малко неща ни разделят” (из забележки, направени от патриарха по време на срещата му с папа Павел VІ в Рим, 26.10.1967; виж “Katholike”, № 1562 [27.12.1967]).

Подкрепа на папата. “Аз подкрепям папата във всички негови заявления и действия” (из заявление, направено от патриарха пред кореспондент на френска информационна агенция; виж “Katholike”, № 1596 [28.08.1968]).

Няма пречки за единството. “Ние не виждаме пречки по пътя, който води към единство между Римската Църква и Източната Църква... Ние не виждаме пречки по простата причина, че такива пречки не съществуват” (из заявление, направено от патриарха по повод срещата му с папа Павел VІ в Рим, 26.10.1967; виж “Orthodoxos Typos” (двуседмичник, издаван от Всегръцкия православен съюз, №№ 90-91 (август-септември 1968), стр. 4).

Мракът на миналото. “Днес всички християнски църкви пътуват към църковно единство. Християнските народи са се изморили да гледат в мрака на миналото. Безкрайните спорове, продължили цели девет века, доведоха единствено до духовното охладняване на мнозина и до замъгляване на тяхното съзнание, че Църквата е една” (из проповед, произнесена от патриарха в англиканската катедрала в Лондон, 11.11.1967 г.; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 28).

Изхождайки от Православието... “Всички ние, църквите, изхождаме от самите себе си. Ние пробуждаме съвестите на християните, за да осъзнаят факта, че принадлежим към една и съща религия. Ние правим копнежа за единство основно желание на нашата епоха. Ние сваляме знамената на омразата и на тяхно място издигаме кръста на любовта и жертвата. И най-сетне, ние си разменяме св. Чаши, молейки се един ден да се причастяваме от една и съща Чаша, както сме живели през първото хилядолетие на християнството, въпреки различията, съществували тогава” (из проповед, произнесена от патриарха в православния катедрален храм в Лондон, 12.11.1967; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 42).

Общата Чаша. “Ние провеждаме този диалог с цел да постигнем същата цел – общата Чаша – точно както това е било цели хиляда години преди 1054 г. По онова време ние сме имали различия, защото сме имали и богослови, но онези, които управлявали църквите, водели своя собствена политика и църквите имали общение в Тайнствата” (из проповед, произнесена от патриарха в параклиса на Ламбетския дворец в Лондон, 13.11.1967; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 52).

В една църква заедно с еретиците. “Защо не се върнем незабавно към общението в Тайнствата? Защото трябва да подготвим нашите народи за това, да ги подготвим богословски и психически. През 900-те години, изминали от 1054 г. насам, ние, двата свята на Изтока и Запада, сме започнали да смятаме, че принадлежим към различни църкви и различни религии. Оттук целта на диалозите става съвсем очевидна. А тя е да подготви психически нашите народи да разберат, че има една Църква и една религия, че всички ние вярваме в един и същи Бог – Спасителя Христа. Вие и ние уважаваме всички религии и оценяваме мястото и времето, в което живеем” (из проповед, произнесена от патриарха в параклиса на Ламбетския дворец в Лондон, 13.11.1967; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 53).

Диалог на любов, а не богословски диалог. “И аз навремето получих диплома от същото богословско училище, което е завършил моят възлюбен брат и съименник Тиатирският архиепископ (Атинагор Кокинакис – бел. прев.), от богословското училище в Халки, но много скоро я загубих и затова започнах диалог на приятелство, любов и разбирателство, а не богословски диалог” (из проповед, произнесена от патриарха в параклиса на Ламбетския дворец в Лондон, 13.11.1967; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 52).

Православната Църква не е единствената истинска църква! “Ние се мамим и грешим, като мислим, че православната вяра ни е дадена свише и че всички останали вероизповедания са по-низши. Триста милиона души са избрали исляма, за да постигнат техния Бог, а други стотици милиони са протестанти, католици, будисти. Целта на всяка религия е да направи човечеството по-добро” (из изявленията на патриарха; виж “Orthodoxos Typos”, № 94 [декември 1968]).

Папата – в диптихите. “Бидейки винаги близко по дух и сърце до Ваше Светейшество, ние специално споменаваме в молитвите си Вас и Вашата свята Римокатолическа църква, намираща се под Ваше ръководство, по време на св. Литургия в нашата всечестна патриаршеска катедрала, по повод на светия епископски събор, събран от Вас” (из телеграма, изпратена от патриарха до папа Павел VІ, по повод свикването на събор на ватиканските епископи, 18.10.1969; виж “Katholike”, № 1651 [4.11.1969]).

Скорошни (1970 – бел. прев.) изявления на Атинагор. “Расото вече няма никаква притегателна сила, нито като външен вид, нито като цел. Ако Ви бях срещнал по-рано, щях да Ви кажа да дадете на статията си малко по-друго заглавие: “Расото не прави свещеника, свещеникът трябва да прави свещеника, без расото”. Разбира се, ние трябва да бъдем реалисти и преди всичко не трябва да се боим от истината. Често пъти казваме, че това или онова е историческо и трябва да устои. Това е грешка. Голяма грешка. Колко много предубеждения в Църквата не са исторически – имам предвид древни – и ние се борим да се освободим от тях? Попитайте селските свещеници какво искат християните от свещениците, които нямат нищо общо с нашата Църква и са остатъци от езичеството. Аз много ясно съм изказал своите възгледи относно брака на свещениците след ръкоположението им. Ние щяхме да имаме много възпитаници на богословски училища, които щяха да станат свещеници, ако те знаеха, че биха могли да се оженят тогава, когато намерят своята партньорка в живота, а не прибързано, както обикновено се изисква. Ние щяхме да решим този въпрос на един конгрес на клирици и миряни в Американската Църква и аз щях да съм го уредил, но не можах. Бях извикан тук (в Константинопол – бел. прев.). Радвам се, че публикувахте в пълнота обръщението на Халкидонския митрополит (Мелитон) (относно Марди Грас – бел. ред. на гръцкото издание). Той казва ясната и проста истина така, както хората я искат. Хората не искат нещата да се смесват, защото те си мислят че им се смеете и подигравате. Мелитон е голяма личност. Малцина са като него. Той е гласът на Фенер, гласът на вековете. Вековете са ни дали смелост и сила. Какво друго имаме тук? Някои хора, разбира се, ни обвиняват, че не се придържаме към правия път, но те ни отричат. Бих се радвал много, ако те предложат тяхно решение на усилието за обединение на църквите. Те ни казват: “Ние искаме единство и се молим за единството на всички, но сме против вашето усилие.” Виждате ли? Те са за единството, но са против нашето усилие за единство. В крайна сметка не е ли прав Мелитон, когато говори за лицемерие? Ние предлагаме общата Чашата като средство за единство. Ние имахме обща Чаша дори когато бяхме разделени от Запада, чак до 1050 г (15). Но стана схизмата и ние прекъснахме общение. Схизмата стана поради анатемата. Анатемата между двете църкви – западната и Константинополската – беше вдигната. Тогава каква пречка има? Нека я намерим, нека да говорим за нея при добри взаимоотношения, а не с обиди. Нима може да съществува диалог на любовта, когато има взаимни обиди? “Но ние имаме много различия”, ни казват. Какви различия? Filioque? Но то е съществувало от седми век (16) и църквите не са се разделили. Главенството и непогрешимостта на папата? Какво ни е грижа за тях? Нека всяка църква запази своите обичаи (17). Ако католическата църква го иска, нека си го запази. Но аз Ви питам: Какво означава непогрешимостта днес, когато папата има постоянен 15-членен съвет в Рим, който взима решенията? Освен това, всички ние мислим, че сме непогрешими в своята работа, в своите мисли, във всичко. Нима съпругата Ви пита колко сол да сложи в храната? Сигурно не. Тя има своя собствена непогрешимост. Нека и папата има своя, ако иска. Ние не я искаме. Богословският диалог няма да я даде. Ние не сме готови и ще са нужни векове. Само един диалог е възможен – диалогът на любовта. Това ще улесни диалога относно различията. Различията и любовта не могат да съществуват съвместно. Няма значение какво ти правят другите, а какво им правиш ти” (из интервю, дадено от патриарха пред журналиста Спиридон Алексиу от вестник “Ethnos”, публикувано на 20.03.1970. Както е известно, съдържанието на това интервю предизвика голям шум в изпълнението на Православна Църква и принуди някои йерарси от Северна Гърция да престанат да споменават патриарха) (18).

ІІ. Послания

Готов съм да подпиша... “Още веднъж ние празнуваме една нова (kainon) и свята Пасха, възлюбени братя и чеда в Господа. Но целият християнски свят също така празнува обща (koinon) Пасха тази година (28 март/10 април 1966 – бел. прев.). И когато се прегръщаме, ние запяваме химн за победата над злото, над разделенията и смъртта, извиращ от обща вяра и надежда и призоваващ към любов, за да можем един ден да празнуваме общия празник на Възкресението в един и същи фиксиран неделен ден всяка година...

Всичко върви към всехристиянски свят. И всички хора се събират за тази цел... Как сме могли да разделяме Господа толкова много векове наред! Но сега Христос възкръсна – и това са зарите на новия ден, новият и общ (kaines kai koines) ден, след помирението между Запада и Изтока, който ще дойде така просто, както тогава (преди Великата схизма — бел. прев.) си отиде.

... Може би Христос ни позволи да имаме богословски противоречия, та да можем, макар че Той основа една Църква, да говорим за “много църкви” и да се молим “за тяхното благосъстояние и за съединението на всички.” Но Той не ни позволи да говорим за много християнства. Защото на света има едно християнство, което безпрепятствено се простира през морета и океани, едно и единствено по своята същност, въпреки че Божиите съработници са все още много, според ап. Павел, както са много и изпълнителите на Неговата воля. Следователно, като предаваме нашите различия на богословските диалози, ние трябва още днес заедно да обявим обединителното послание на християнството към света...

От наша страна нашата свята велика Христова Църква и ние лично, сме готови, заедно с другите уважаеми предстоятели на поместните църкви-сестри от Запад и Изток, да подпишем съвместни документи и съвместни заявления, говорещи за едно християнство, та цялото човечество да разбере църковното учение за “взаимна любов” и за да можем чрез конкретни действия да покажем, че макар обединението на църквите и срещата на християните около една обща Чаша още да се отлага, тяхното практическо единство ще настъпи, и то скоро, и че единството на християнството не може да остане неосъществено” (из патриаршеското пасхално послание за 1966 г.; виж “Hronos” (константинополски ежеседмичник, който вече не излиза), 10.04.1966).

Любовта погребва истината. “Нека положим началото на третия период на Църквата, период на любов, в помирение и единство и съвместно съществуване при равни условия, докато отново се срещнем заедно, съгласно Господнята блага воля, в общата Чаша на Неговите безценни Тяло и Кръв, както сме живели до 1054 г., въпреки разликите, които са съществували тогава... Време е “любовта да зарови баласта, да остави вековната омраза към мира, да освободи поробената истина и окованите реалности...” “Светът има нужда от силна струя любов”, която да може да помете всички бариери, предразсъдъци и подозрения” (из патриаршеското пасхално послание за 1966 г.; виж “Katholike”, № 1536 (3.05.1967).

Ние ще “основем наново” Църквата. “В движението към единство въпросът не е една църква да се придвижи към друга; нека всички заедно да основем наново Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, която съществува едновременно на Изток и на Запад, както сме живели до 1054 г., въпреки богословските различия, съществували тогава” (из патриаршеското Коледно послание за 1967 г; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 87)

Безусловна и безкрайна любов. “Къде е Спасителят Христос? Ние сме Го прогонили с нашите разделения... И тъй, днес историята, смело възстановявайки истината за нещата, събира отговорните водачи и йерарси на църквите да привлекат теологията, сега като прислужница, и да направят “човека”, заради когото Бог стана човек, единствена цел на тяхното съществуване и мисия и да го обрисуват в положителна светлина в този негов трагичен час..., с призива за безусловна и безкрайна любов... Няма друг път за постигане на това. Най-големите църковни събития през последните шест години, особено трите последователни срещи с Негово Светейшество папа Павел VІ и неговата неотдавнашна декларация, че “никой глас не трябва да е безмълвен в безкрайната симфония на църквите и на целия свят”, премахна разстоянията, които ни разделят и изглади различията... Негови спътници са христовите народи. Като не забелязват догматичните различия и не се интересуват от тях, те сега гледат един на друг като на братя в Христа. И живеят в нетърпеливо очакване на часа на единението наистина не като далечна легенда, а като дълбока реалност, произтичаща от самите тях. Това е доказателство, че Христос се роди... Така че именно това единение, което вече престава да бъде “въпрос на обсъждане” или усилие от страна на нереалистичните и безплодни богословски диалози за обединение, се оказа практическо и fait accompli (свършен факт – фр.) грижливо създаден от “миролюбивите борци”...” (из патриаршеското коледно послание за 1968 г., “Katholike”, № 1611 [31.12.1968]). (Подч. – на преводача.)

Формата на Църквата беше променена. “Един ден любовта между братята изстина и на нейно място се възцари омразата; и формата на Църквата, която Христос искаше да бъде славна, без порок или петно, непорочна и свята, беше променена” (из патриаршеското коледно послание за 1968 г., “Bradyne”, [20.12.1968]).

Общото празнуване на Пасхата (А). “По повод светата Пасха тази година, ние издигаме смирените си сърца към Възкръсналия Господ и изразяваме горещото си желание всички ние, християните, да бъдем удостоени колкото се може по-скоро да празнуваме Пасхата на Иисус в един и същ неделен ден. Същевременно, обръщайки се към всички наши братя, уважаеми водачи и пастири на всички християнски църкви и изповедания, а също така към всички християни на Земята като цяло, с цялото си сърце се молим в дух на смирение и отговорност да можем действително да направим наша обща грижа търсенето и изнамирането на начин, след като в бъдеще се обединим, за празнуването на най-великия християнски празник – светата Пасха – в един и същи неделен ден” (из патриаршеското послание по повод римокатолическата пасха, 1969; виж “Katholike”, № 1626 [14.04.1969]).

Общото празнуване на Пасхата (Б). “И отново ще кажа, че ние предлагаме втората неделя на месец април като ден за общо празнуване на Пасхата в християнския свят, с надеждата че това общо, фиксирано празнуване не само ще бъде символ, но в същото време и положителен принос за осъществяването на християнското единство” (из патриаршеското послание по повод “Симпозиума” относно общото празнуване на Пасхата; виж “Katholike”, № 1635 [18.06.1969]).

Общата Чаша. “Ние се намираме пред последната крачка към тази цел. Тази крачка е трудна и лесна. Тя струва скъпо, както вече признахме, защото последната крачка изисква молитва, реализъм и смелост да се разрушат последните бариери. Ние черпим в изобилие тези качества от вас (православните) и от цялото изпълнение на Църквата, за да отворим пътя към светата Чаша за всички, които са кръстени в името на Светата Троица” (из послание, отправено от патриарха до православните; виж “Elevtheros Kosmos” [2.08.1969]).

ІІІ. Деяния

Възхвала на спиритизма. “Въпреки че Еладската църква е заела ясна позиция против спиритизма и вследствие на обвиненията, че двама от нейните йерарси са били оплетени от мрежите на спиритизма, проведе разследване и повика обвиняемите да се защитят (те подписаха декларации против спиритизма), внезапно от Константинопол се чу глас, който благославя и подкрепя редиците на спиритистите. И този глас – можете ли да си представите? – беше гласът на патриарх Атинагор. Как даде той своето благословение на спиритизма? Ето как: един виден теоретик и учител на спиритизма в Гърция, лекарят Б. Г. Цинукас, издаде книга със съблазнителното заглавие “Не съществува такова понятие ‘смърт’” (относно психическите и духовни феномени), в която, под маската на науката, се повтарят всички грешки на спиритизма и пряко и косвено се атакуват основите на християнството.

Авторът изпратил тази книга на патриарха. И вместо да го отлъчи от църковно общение, патриархът, показвайки неподходяща вежливост в ситуация, която плаче за гръмовните изобличения на Златоуст, не само отправил към автора благодарствено писмо за изпратената му книга по спиритизъм, но – представете си – поздравително писмо, в което за ваше учудване може да прочетете следното: “С радост получихме и с чувство на задоволство прочетохме вашата книга “Не съществува такова понятие ‘смърт’”, която Ваше благородие ни изпрати. Като горещо Ви благодаря за ревността да ни изпратите тази книга, искрено поздравяваме Ваше благородие за написването на такъв ерудиран труд и се молим Всевишният да Ви укрепи да продължите колкото се може по-дълго Вашите отлични трудове и плодоносен принос в тази област!” Патриархът възхвалява, благославя и пожелава дълголетие на виден писател-спиритист и идеолог на спиритизма!” (виж “Christianiki Spitha”, № 148 [октомври 1953]).

Съвместни молитви с арменците. “В неделя, 21 януари 1962 г., в арменската църква “Св. Троица” в Перан се състоя историческо събитие. Вследствие на споразумение между Вселенския патриарх и арменския патриарх, за първи път от векове наред в храма беше извършена божествена Литургия според православния устав от негово преподобие отец Дионисиос Ладопулос, семинарист от Халки, и негово преподобие отец Евангелос, който служеше като втори свещеник. На службата пееше смесен хор от църквата “Св. Николай” от Галата (в Константинопол – бел. прев.), под диригентството на г-н Елефтериос Георгиадес. Заедно се молиха Негово Светейшество Вселенският патриарх Атинагор, придружаван от Негово Преосвещенство Милетския епископ Емилианос и великия архидякон Агапиос, и Негово Блаженство арменският патриарх Синорк Калустян, заедно с неговата свита (виж “Apostolos Andreas” (31.01.1962).

Срещата на патриарха и папата в йерусалим. В контекста на междухристиянските връзки и диалог с Римокатолическата църква станаха следните събития:

На 20 септември 1963 г. Вселенската патриаршия получи послание от папа Павел VІ. На 6 декември патриарх Атинагор написа отговор на папа Павел VІ, предлагайки му да се срещнат в Св. Земя, която папата се канеше да посети. Предложението му беше прието.

На 5-6 януари 1964 г., съгласно споразумението, в йерусалим беше осъществена срещата между патриарх Атинагор и папа Павел. В патриаршеската свита, освен сановниците от Константинопол, бяха Критският архиепископ Евгений, Родоският митрополит Спиридон, митрополит Калиник, бивш Берийски епископ, и Американският архиепископ Яков, който до този момент има голям принос (в различните начинания) за осъществяването на междухристиянски връзки и който е високо ценен във Вселенската патриаршия.

По-долу привеждаме подробно описание на станалото. На 5 януари, неделя, в 9.30 вечерта се състоя първата среща в залата папската легация в йерусалим, която се намира на Елеонската планина. Папата и патриархът останаха сами при затворени врати 13 минути. След това вратите се отвориха, патриаршеската свита и журналистите влязоха и от двете страни последваха встъпления, обръщения и отговори. На следващия ден, понеделник, 6 януари, в 10 часа сутринта папата посети патриарха в лятната резиденция на йерусалимската патриаршия, която също се намира на Елеонската планина, и там произнесе реч към патриарха. (Това описание е направено въз основа на публикациите в периодичния печат.)

Бил ли е Атинагор масон? “В Париж беше издадена книга, озаглавена “Синовете на светлината”, в която се казва, че Атинагор е масон. На стр. 313 патриархът е наречен масон. Тъй като патриархът не опроверга това, съвестите на християните, които са прочели тази ужасяваща новина в атинските ежедневници и в американските издания, продължават да се възмущават – и то не от онова, което пишат журналистите, а защото самият патриарх сякаш е безразличен към въпроса или, по известни само нему причини, не иска да опровергае тези сведения” (виж “Christianiki Spitha”, № 268 (януари 1964).

Приятел на всички. “За съжаление патриарх Атинагор е заразен от вируса на новата ерес – икуменизма. Чрез своето участие в икуменическото движение той иска да придаде на своята титла “Вселенски” различно значение от това, което туптеше в сърцата на неговите предшественици. Той иска да бъде наричан “Вселенски” от еретиците – както паписти, така и протестанти, а защо не и от мюсюлманите? Той раздава усмивки на всички във всички посоки, наляво и надясно, и прегръща всички; в неговите очи всички са добри и свети. Какво значение има, че не са православни? По този начин Атинагор успя да събере похвали и аплодисменти от всички еретици и от онези, които мислят по светски” (виж “Christianiki Spitha”, № 268 (януари 1964).

Богохулствата на Атинагор. “От 1920 г. насам ние сме заливани от богохулства, като се започне от обновленеца Метаксакис (Константинополския патриарх Мелетий (1922-1923) – бел. прев.) и оригениста Василий (Константинополския патриарх Василий ІІІ (1925-1929) – бел. прев.) и се стигне до апогея на тези богохулства при съвременния патриарх Атинагор. Какви богохулства! И колко много! Какво ли не сме чули от неговата уста от 1949 г. до днес? Какъв смисъл има да ги повтаряме? Какво да кажем за... неговите ненужни и мазни ласкателства към исляма – че “ние вярваме в един и същи Бог” или “когато съм смутен обръщам погледа си към портрета на Ататюрк и умът ми се просветява”; за неканоничното му съслужение с арменците;... за това, че замества израза “Бог е мярката за истината” с израза “човекът е мярката”; мълчанието му по настойчивите обвинения, че е масон, надигащият се огромен скандал, който заплашва единството на Църквата, а именно издигането на масона Яков на архиепископската катедра на (Северна и Южна) Америка? Какъв е смисълът да преповтаряме добре известните събития от последните години? Кой Константинополски патриарх някога се е съгласявал да стане оръдие на великите светски сили, за да постигне фалшиво единство на Църквите в ущърб на Православната вяра? Кой патриарх е говорил по толкова свободен и неправославен начин като този човек? Кой друг патриарх е казал, че “няма разлика между православните и латиняните”?... Кой патриарх е предложил “земя и вода” на папството (19)? Кой патриарх е разделил изпълнението на Еладската православна църква на поддръжници и противници на обединението? Кой патриарх е принизил престижа на Вселенската патриаршия до такова унизително положение посредством обединителна политика, на която липсват истинските цветове на Православието? Не са ли всички тези неща хули против Светия Дух...?” (виж “Orthodoxos Typos” № 52 [май 1965]).

Вдигането на анатемите (А). На 7 декември 1965 г. патриархът в Константинопол и папата във Ватикана оглавиха ритуал за вдигане на взаимните анатеми между Изтока и Запада от 1054 г. Решението от страна на патриаршията беше изпратено в Рим по митрополит Мелитон – по онова време Илиополски и Тирски, а сега Халкидонски митрополит – в присъствието на митрополитите Атинагор Тиатирски и Хризостом Австрийски. “Съвместното заявление” относно този акт на двете църкви беше прочетено едновременно в Константинопол и в Рим. (Това описание е въз основа на репортажите в пресата.)

Вдигането на анатемите (Б). “Патриарх Атинагор вдигна анатемата от 1054 г. по своя собствена инициатива, като се задоволи само с това в деня преди вдигането на анатемите (6 декември 1965) просто да изпрати своето решение на Поместните православни църкви чрез енциклика (под формата на телеграма), която завършваше със следните думи: “Този акт на вдигане на анатемите ще се състои тук и в Рим” (виж архимандрит Спиридон Билалис. “Православие и папизъм”. Атина. Изд. “Ортодоксос типос”, том ІІ, стр. 358).

Създател на схизми и разделения. “От няколко години насам изпълнението на Православната Църква, изпълнението от съзнателни богомолци, с дълбока болка наблюдава множеството вредни действия на предстоятеля на Православната Църква, които излагат вярата на опасност. Така – ако оставим настрана другите видове акробатични постижения – Вашето поведение и това на някои Ваши представители по отношение на папата и папизма хвърлят истинските православно вярващи чеда на църквата в неизказан ужас и в страшна душевна скръб. Вие си кореспондирате с папата, като спазвате всички църковни формалности, сякаш живеем в V в. сл. Хр. Подлагате се на трудностите на далечни пътешествия, за да се срещнете с него. Разменяте си нежни прегръдки и братски целувки с него... Заявявате urbi et orbi (на всички; букв. – на града и на хората; по традиция след избора си новият папа излиза да благослови града и хората — бел. прев.), че “няма разлика, която да разделя двете църкви”. Молите се заедно с негови представители и се държите с тях почти сякаш са православни епископи. Вие премахвате из сред нас вековни отлъчвания, които... изразяват единствено съборното мислене на непорочното и богоносно Православие и които представляват просто приложение, макар и със закъснение, на предписанията на църковното канонично право, заповядващи изгонване на “неизлечимо болните и умиращи” овце, т.е. на еретиците и рушителите на вярата, от богохранимата кошара... Кое от тези две неща е станало – папата ли се е обърнал към Православието или Вие – към папизма? Ако е станало първото, то обявете го официално, за да могат всички с радост да празнуват. Ако е станало второто, говорете искрено и прямо, за да бъдем сигурни, че заедно със стария Рим и новият Рим също е загинал и е бил погълнат от ереста. Но ако не е станало нито едно от двете, а Вие с папата оставате всеки в собствените си владения, тогава как да си обясним Вашите открити действия?... Вие вече сте отишли твърде далеч. Нозете Ви вече докосват водите на Рубикон. Търпението на хиляди благочестиви души – и клирици, и миряни – постепенно се изчерпва. Заради Бога, върнете се! Не се опитвайте да създавате схизми и разделения в Църквата. Вие се опитвате да обедините онова, което е разделено, и резултатът ще бъде разделяне на онова, което е единно и пропукване на земята, която до днес винаги е била твърда и единна. Разберете това и се осъзнайте!” (из писмо до патриарха в списанието “Oi Treis Ierarchai” (“Три светители”) (ежемесечник, издаван от православно общество със същото име), декември 1965).

Съвместни молитви с протестантите. На 8.06.1966 пресата в Константинопол публикува заявление на Вселенския патриарх, в което той споменава, че двамата еретици-протестанти, дошли да посетят латинствуващия и протестантствуващ патриарх, ще присъствуват на св. Литургия на 19.06.1966 и ще вземат участие в съвместна молитва. И сякаш това публично заявление не беше достатъчно, та Великата канцелария пусна енциклика до енорийските свещеници, настоятели и председатели на братства и сдружения на архиепископията и съседните диоцези, в която ги съветваха “не само самите те да присъствуват на литургията, но да доведат със себе си колкото се може повече енориаши..., за да може всички заедно да почетат споменатите изтъкнати гости” (виж “Chronos” [19.06.1966]).

Папското посещение в Константинопол. На 25.07.1967 г. папа Павел VІ посети Вселенската Константинополска патриаршия. Това посещение беше продължение на новия период на ненавременни и неканонични връзки между Вселенската патриаршия и инославните, който – погрешно – бе открит в йерусалим. (Това описание е направено въз основа на репортажите в пресата.)

Патриаршеското посещение в Рим. На 26.10.1967 г. Вселенският патриарх, връщайки папската визита в Константинопол през юни същата година, посети Рим и се моли заедно с папата при специална церемония в базиликата “Св. Петър”. (Това описание е направено въз основа на репортажите в пресата.)

На папския трон. “По време на срещата си с папа Павел VІ в Рим на 26.10.1967, патриархът седя на папския трон двадесет минути, като първо приемаше гръцките православни в Рим, а след това и руските православни емигранти. Те гръмко аплодираха патриарха, когато той спомена името на папата на гръцки” (виж “Katholike”, № 1557 [1.11.1967]).

Той продава Православието! “За нещастие това са големите и сериозни въпроси, които тревожат всички православни и които Светият и Свещен Синод на Вселенския престол се опитва да реши при патриаршестването на Атинагор І, който е възхваляван от много раси, народи и езици и който денонощно мисли за едно-единствено нещо, който се интересува, грижи се и се тревожи за едно единствено-нещо и то е: как би могъл своеволно и властно да продаде Православието на папа Павел VІ” (виж “Chronos”, 15.01.1967).

Неканонични и неправославни действия. “За нещастие патриарх Атинагор, безразличен към състоянието на православния свят, безразличен дори към догматите на вярата, е отворил вратата за инославните и в частност на папистите, да влизат безпрепятствено в лоното на Православието и да правят безброй пакости. Неговите заявления относно предстоящото обединение на църквите и относно общата чаша, правени на различни срещи и различни места, са разтревожили неподкупните съвести на православните. Вярващите питат: “Накъде отиваме?” Проницателните умове в Православната Църква, с постепенното намаляване на противостоенето от страна на нашите пастири, разбират, че единството на църквите ще бъде извършено de facto... Надвисва сериозна опасност Православният свят да бъде разделен като резултат от патриаршеските неуместни, неканонични и неправославни действия. Създадена е криза в съзнанието на мнозина православни клирици” (из меморандума на Флоринския митрополит Августин до Светия Синод (на Еладската Църква – бел. прев.), януари 1969).

Нарушаване на св. канони. “Първото нарушаване на св. канони започна преди вдигането на анатемите със съвместната молитва между Атинагор и Павел VІ по време на тяхната среща в йерусалим. След като анатемите бяха вдигнати, съвместната молитва на Константинополския патриарх с папа Павел VІ било в Констинтинопол, било в Рим, стана de rigueur (задължение). Атинагор се моли в Констанинопол с арменски монофизитски клирици, в Лондон – с англиканския Кентърбърийски архиепископ Майкъл Рамзи и при други случаи в неговото “пътешествие на любовта” в различните инославни страни. По този начин примерът на нарушаване на св. канони, които ясно забраняват православните да се молят с разколници и еретици, е даден от високо място. Тридесет и трето правило на Лаодикийския събор, който има вселенски авторитет, постановява: “С еретици или разколници да не се молиш.” Четиридесет и пето апостолско правило предписва отлъчване на клирик, който се моли с еретици: “Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, да бъде отлъчен. А ако им позволи да извършат нещо като служители на Църквата, да бъде низвергнат.” (виж “Orthodoxia kai Papismos” (“Православие и папизъм”), том ІІ, стр. 365).

Подлежащ на канонически санкции. “Като имаме предвид действията на Вселенската патриаршия в Палестина – и то извършени не от друго име, но от името на цялата Православна Църква – по отношение на такова официално лице като римския папа, можем да кажем, че тези събития, които се разгласят из целия свят като спасителни за християнството, подлежат на канонически санкции, тъй като чрез извършването им са потъпкани светите и свещени канони; с тези действия се цели да се преобърне вековният ред, който цари в Православната Църква, да се предизвика сериозен скандал сред православните и – ако можем да се изразим така – тяхното разделение, а също така явно да се унизи Православната Христова Църква. Но такива своеволни и злонамерени решения, които се вземат и осъществяват с такава непростима прибързаност, освен всичко останало, водят след себе си и гибелни последствия” (виж “Деянията на Атинския архиепископ Хризостом Хаджиставру ІІ) (б.м., б.г.), т. ІІ, стр. 40-41).

Fait acompli. (Пред свършен факт) “Очевидно Вселенският патриарх, който по много начини показа своето желание за уния с латиняните, имайки доброто разположение на папата и до сега – ясно доказателство за една конспирация – и след като изпрати писмо и доклад до папата, действува така, за да постави всички православни пред fait accompli, с намерението първо да привие Православието към латинската ерес, а след това да търси сближаване с нея посредством започване на диалог!” (виж "“Деянията на Атинския архиепископ Хризостом Хаджиставру ІІ", т. 2, стр. 69).

Обяснителни бележки

* Преведено от йером. Патапий от гръцкото периодично издание “Orthodoxos Enstasis Kai Martyria” ("Православно противостоене и свидетелство"), том ІІ, №№ 18-21 (Януари-декември 1990), стр. 180-203. (към текста)

1. Както при съвместната молитва, състояла се в Асизи (27.10.1986). Подробно описание на това шокиращо събитие и православна критика за него виж във вестник “Phone ton Pateron” (том ІІ, № 1 [ноември 1987]). (към текста)

2. Виж “Икуменическа възхвала на мира” по повод посещението на патриарх Димитрий в САЩ (9.07.1990, във Вашингтон). В тази служба, според програмата, са участвали: патриарх Димитрий, Американският архиепископ Яков, римокатолическият архиепископ на Вашингтон кардинал Джеймс Хики, римокатолическият архиепископ на Балтимор кардинал Уилям Кийлър, предстедателстващият епископ на Епископалната църква Едмонд Лий Браунинг, предстедателстващият епископ на Евангелическите лютерански църкви на Америка Хърбърт Чилстром, президентът на Националния съвет на църквите преподобният Леонид Кишковски, президентът на Американския еврейски комитет рави Джеймс Рудин, имамът Файзал Хан от ислямския център във Вашингтон, президентът на Американската арменска църква преподобният Хазак Барсамян и преподобният Джоузеф Квами Лаби от Православната Църква на Гана, Западна Африка. В крайна сметка патриархът не отишъл на службата, но бил представляван от Американския архиепископ Яков и митрополитите Фотий и Евангелос от Вселенската патриаршия (“Икуменическа възхвала на мира” на два езика, 19 стр.; тази възпоменателна брошура съдържа текстовете и реда на съвместната молитвена служба. Виж също Orthodoxos Typos, № 895 (27.07.1990), където е поместена снимка от съвместната молитвена служба. (към текста)

3. Това са характерни мнения на новостилния архимандрит Йеремиас (Фундас) ierokeryx (проповедник) на Мегарската и Саламинска митрополия, който, въпреки това, както сам отбелязва, изразява идеите на архимандрит Епифаний (Теодоропулос) (+) (виж Thymiama. Мандра, Атика, № 3 (ноември 1990). Цялото издание (стр. 77-130) съставлява “част от литургическия катехизис за народа”, посветен на темата “Гръцките старостилци са извън Църквата”). (към текста)

4. Виж Ekklesia, №№ 17-18 (1-15.09.1972): “И ние заявяваме нашето намерение, бидейки верни на досегашната политика на Вселенската патриаршия, да следваме светата и велика политика на нашия велик предшественик, приснопаметния Вселенски патриарх Атинагор І, относно междухристиянското единство посред всеправославна хармония.” (към текста)

5. Виж, например, свидетелствата, които сам дава при различни случаи, цитирани във "Phylemata Iouda" (Юдини целувки) (Света Гора, 1987), второ издание, стр. 39, 42, 46, 55. За по-пълната и детайлна характеристика, която патриарх Димитрий направи по време на последното си пътешествие в САЩ, (юли 1990) виж "Episkepsis" № 445 (15.09.1990), стр. 12. (към текста)

6. Виж увода към календара на Еладската Църква за 1969 (публикуван от "Apostolike Diakonia"). (към текста)

7. "Ekklesia", (1-15.08.1972) (подч. наше). (към текста)

8. Ibid., стр. 451 (подч. наше). (към текста)

9. Ibid., стр. 408-409; цитирано в Констанин Д. Муратидес. Икуменическото движение: голямото съвременно изкушение за Православието. Атина, изд. “Ортодоксос Типос”, 2-ро изд., 1973, стр. 54-55. (към текста)

10. Перистерийски митрополит Хризостом (Герасимос Зафеирис). Към обединяване на древните нехалкидонски църкви с Православната Църква. – “Theologia” (януари – юни 1990), стр. 14. (към текста)

11. Нека отбележим, че в една от уводните си лекции професор Василий Фанургакис представил личността на Атинагор и неговата работа за свикване на “общ Православен събор” пред студентите-първокурсници по следния начин: “...Жизнената необходимост да бъдат решени хроничните проблеми на Православието накараха Вселенската патриаршия, под здравото ръководство на великия патриарх Атинагор І, да задвижи трудния процес по свикването на такъв общ Православен събор” (Василий Д. Фанургакис. Въведение в богословието. Солун, 1984, стр. 87). (към текста)

12. Има се предвид Женева, центърът на т.нар. Световен съвет на църквите (ССЦ), който о. Юстин смята за “еретическо, хуманистическо, направено от човека (човеконаправено) и покланящо се на човека (човекопокланящо се) събрание, състоящо се от 263 ереси, всяка от които е духовна смърт!”; ССЦ “не е нищо друго, освен обновяване на атеистичното служение на човека и идолите” (Православие и “икуменизъм”: православно мнение и свидетелство от архим. Юстин Попович. – Koinonia (март-април 1975), стр. 99). За пълния текст на това боховдъхновено “Мнение” виж Orthodoxos Enstasis kai Martyria, том ІІ, №№ 18-21 (януари-декември 1990), стр. 166-173. Това мнение на о. Юстин ни помага да разберем степента, до която православните икуменисти са били повредени, така че да могат да изразят следните възгледи относно ССЦ и Атинагор: “Приснопаметният патриарх... често отбелязваше, че християнските водачи трябва непременно да изоставят вчерашните окопи и да станат борци на укрепленията на Божия вечен и истинен план, който се състои от любов, назидание и единство. За патриарх Атинагор такова укрепление беше Световният съвет на църквите, където православният Изток и протестантският Запад можеха да седнат заедно при равни условия...”! (Велик протопрезвитер Георгиос Цецис. Икуменически сборник: принос към историята на Световния съвет на църквите. Катерини, изд. “Тертиос”, 1987, стр. 127. (към текста)

13. Архимандрит Юстин Попович. Свикването на (православен) вселенски събор е рисковано начинание. Атина. Изд. “Ортодоксос мартириа”, 1971, стр. 12-13. (към текста)

14. Този репортаж беше препечатан във “Юдини целувки”, стр. 27-38. Подредбата на подразделенията в настоящия текст е наше. Във връзка с прекъсването на общение между Атинагор и тримата въпросни митрополити, виж “Ekklesiastikos Agon”, № 47 (март-април 1970) и “Orthodoxos Typos” № 117 (20.03.1970), 118 (10.04.1970) и 119 (1.05.1970). (към текста)

15. Бележка на преводача: Великата схизма, разбира се, всъщност е станала през 1054 г. Вероятно тази грешка е просто грешка на езика на патриарха. Патриаршеските намеквания, че Източната Църква се е отделила от Западната Църква, обаче, е грешка, която трудно може да се счете за невинна. Такова заявление, излизайки от устата на Вселенския патриарх – лице, чиито наследници са били и са натрапвани като предполагаеми “духовни водачи на всички православни християни” – е почти невероятно. Излишно е да се казва, че православните винаги са вярвали, че Римската църква, която е била един от древните престоли на неразделената някога Християнска Църква, е отпаднала от вселенската Църква и по този начин се намира в схизма, а поради отклоненията си от вярата на неразделената Църква – в ерес. (към текста)

16. Бележка на преводача: Тази прибавка към Никео-цариградския символ на вярата е била провъзгласена за първи път съборно през шести, а не през седми век, от третия събор в Толедо през 589 г.; нещо повече, било е загатвано за нея много по-рано от св. Амвросий и бл. Августин и от някои други латински отци в техни творби. (към текста)

17. Бележка на преводача: Папското главенство и непогрешимост разбира се не са просто църковни обичаи. Блаженият архим. Юстин (Попович) смяташе декларацията на Първия ватикански събор (1870) за папската непогрешимост за третото голямо падение в човешката история след тези на Адам и на Юда (виж неговата статия “Размисли върху непогрешимостта на европееца” в антологията “Православната вяра и животът в Христа”, издадено от (отец) Астериос Геростергиос. Белмонт, Институт за византийски и съвременни гръцки проучвания, 1994, стр. 105.) (към текста)

18. Бележка на преводача: Предадохме тези коментари малко разговорно, за да можем да предадем неформалния и понякога дружески тон на (гръцкия език, използван от) патриарха. Съвсем ясно е, че патриаршеските официални изказвания, правени на красноречив език, служат за маска на значително опростенческото, понякога антиразумно (или антибогословско) и несвързано мислене, които са в основата на неговия мнимо приповдигнат икуменически дух. Религиозната търпимост е добродетел, която трябва да бъде подкрепяна и развивана на всяка цена, но тази добродетел правилно произлиза от ясното знание за това кое разграничава отделните религиозни традиции и следователно не трябва никога да нарушава нечия конфесионална или личностна цялост в името на хуманистичната “любов” или неясни идеи за религиозен универсализъм. (към текста)

19. Бележка на преводача: В древност е имало обичай покорените народи да предлагат на завоевателите си земя и вода като символ на подчинение. Срв. Херодот. История, т. 18. (към текста)


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.