Последна промяна:
2005-08-03 9:52

Триадицкий епископ Фотий

СЪДБОВНА СТЪПКА ПО ПЪТЯ НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО (II)

(продължение, началото тук)

Още по време на своето неканонично пребиваване на Атинския архиепископски престол „свободният зидар“ Мелетий Метаксакис поставя през 1919 г. пред Синода на Еладската Църква въпроса за промяна на църковния календар. Мелетий предлага да се създаде комисия за проучване на въпроса. Синодът на Еладската Църква одобрява предложението и издава съответната разпоредба. Сформираната комисия изпраща на Синода следния окончателен текст: „Комисията е на мнение, че смяната на юлианския календар, ако не противоречи на канонически и догматически основания, може да стане със съгласието на всички останали Православни автокефални Църкви, преди всичко на Константинополската патриаршия, на която би трябвало да се предостави инициативата за всяко съответствуващо действие, при условие да не се преминава към григорианския календар, а да се състави нов, по-точен в научно отношение календар, свободен и от другите недостатъци на двата употребявани календара — юлианския и григорианския.“ Тази вътрешно плъзгава и дипломатично отмерена в изказа си постановка без особена аргументация приема за наложителна смяната на църковния календар. Едновременно с това тя се опитва да запази необходимото приличие, като говори за канонически и догматически основания и изисква съборност на решението. Впоследствие тези условия ще бъдат забравени.

Решението на комисията бележи нова крачка към желаната от Мелетий и неговите „другари“ календарна реформа. На заседанието си от 20.V.1919 г. Синодът на Еладската Църква единодушно приема мнението на Мелетий, че „държавата е свободна да приеме григорианския календар като европейски, а до изработването на нов научен календар за Църквата остава в сила юлианският календар.“ [2] Синодът изпраща на гръцкото правителство това мнение заедно със становището на комисията за календарната реформа. На същото заседание масонът Мелетий Метаксакис изрича между другото и следните знаменателни думи: „Положението на Православната Църква в Русия сега се промени и има по-благоприятни изгледи за сближаване със Запада“ (к.м.) и по-нататък подчертава: „Приемаме, че трябва да се промени календарът.“ [3]

След своето светкавично и незаконно издигане на Константинополския престол Мелетий Метаксакис продължава да работи упорито и методично в тази насока. Той поема препоръчаната от комисията при Синода на Еладската Църква инициатива и в послание от 3.II.1923 г. „до Блаженейшите и Високопреосвещените предстоятели на Светите Православни Църкви на Александрия, Антиохия, йерусалим, Сърбия, Кипър, Гърция и Румъния [4] поставя въпроса за промяната на църковния календар. В посланието се изтъкват следните мотиви за реформата:

Въпросът за календара е поставен отдавна, „но придобива особено голяма важност в наши дни“ [5], когато „става все по-явна необходимостта от употребата на един календар, еднакъв с този в останалата част на Европа и в Америка.“ [6] Православните държави последователно възприемат „европейския календар“. Очевидна е трудността от употребата на два календара в обществения живот. „Поради това отвсякъде се отправят към Църквата пожелания и молби да бъде изнамерен начин да се установи един единствен календар в светската и религиозната област, не само за да бъде православният в хармония със себе си като гражданин и християнин, но и за да се подпомогне ... всехристиянското единство, като всички, призвани чрез името на Господа, празнуват в един и същи ден Неговото Рождество и Възкресение“ [7] Същите тези мотиви патриарх Мелетий посочва и във встъпителното си изказване при откриването на „Всеправославния“ конгрес [8].

Както се вижда, преките основания за църковно-календарната реформа се коренят не в Преданието, богословието, литургичния живот и каноническите норми на Православната Църква, а в хоризонталистичните измерения на едно полурелигиозио-полусветско мислене, в икуменическия култ към политико-религиозната идея за християнско единство.

В посланието си Мелетий Метаксакис приканва „предстоятелите на Светите Православни Църкви да дадат съгласието си за създаване на Комисия (к.м.) с участието на един или двама представители на всяка от тях, която да се събере в Константинопол веднага след предстоящия празник на Божествената Пасха, за да проучи обстойно календарния въпрос и евентуално други спешни всеправославни въпроси, и да посочи начина за тяхното каноническо разрешаване.“ [9]

Посланието на Мелетий не среща положителен отзвук в лицето на най-старшите след Цариград древни патриархати: Александрийския, Антиохийския и Иерусалимския.

Независимо от това на 10 май 1923 г. в Константинопол под председателството на Мелетий Метаксакис въпросната комисия започва своята работа. В нейните заседания взимат участие девет души: шестима епископи, един архимандрит и двама миряни.

Ето поименно участниците:

От Константинополската патриаршия — трима представители:
— Константинополски патриарх Мелетий IV — председател
— Кизически митрополит Калиник
— мирянинът В. Антониадис — професор по богословие в Халки

От Кипърската Църква -един представител:
-Никейски митрополит Василий (по-късно Вселенски патриарх 1925-1929).

От Сръбската Църква — двама представители:
— Черногорски и Приморски митрополит Гавриил (по-късно Сръбски патриарх, + 1952)
— мирянинът д-р Милутин Миланкович — професор по математика и механика в Белградския университет

От Еладската Църква — един представител:
— Драчки митрополит Иаков

От Румънската Църква — един представител:
— Архимандрит Юлий Скрибан

В Комисията взема участие и Алеутският и Североамерикански архиепископ Александър (Немоловски), който тогава се намирал в неизяснено канонично положение и всъщност не бил ничий представител. (Срещу този епископ били отправени сериозни канонически обвинения от Задграничния Руски Архиерейски Синод. По-късно той преминава към евлогианския Екзархат под юрисдикцията на Вселенския патриарх).

Освен споменатите девет участници на първите няколко заседания присъствува и Кишиневският и Хотински архиепископ Анастасий (Грибановски) от Задграничния Руски Архиерейски Синод, който по това време бил в Константинопол. Още на първото заседание от 10.V.1923 г. той изрично заявява, че няма „определени инструкции по календарния въпрос от Карловацките руски йерарси“ [10] и скоро напуска това необичайно събрание.

Да се нарече църковен форум с такъв състав „Всеправославен“ е меко казано произвол. На него не са представени трите най-старши след Константинопол патриархата: Александрийският, Антиохийският и Иерусалимският, които отказват да изпратят свои представители. Не участвуват и Руската Православна Църква, Синайската архиепископия, а също и Българската Православна Църква (смятана тогава за схизматична от Вселенската патриаршия). Трябва да отбележим не само отсъствието на повече от половината поместни Православни Църкви, но и съмнителните пълномощия на самите участници. Според проф. С.Троицки, виден богослов и канонист, изясняващ църковноправната страна на разглеждания въпрос, членовете на Конгреса не са имали право да изразяват мнението на своите Църкви, защото поместните Църкви не били изработили въз основа на предварително свикани местни архиерейски събори своето становище по въпросите, влезли в програмата на Конгреса. При това положение делегатите всъщност са могли да изразяват „само своето частно лично мнение“ [11] или в наи-добрия случаи мнението на своите Синоди, които обаче нямат право да решават общоцърковни канонически, а още помалко догматически въпроси. Проф. Троицки оценява от църковно-правно гледище „Всеправославния“ конгрес като „частно събрание на няколко лица, които са си поставили задачата да разгледат някои въпроси, вълнуващи сега Православната Църква, и да изразят своето мнение по тези въпроси.“ [12] Въпреки тази каноническа неправомерност на Конгреса откъм състав и пълномощия патриарх Мелетий заявява самоуверено в едно от своите изказвания: „ние работим като комисия на цялата Църква“. [13]

Конгресът от 1923 година е уродлив прецедент и като вид „орган“ на църковно законодателство. Свикан и започнал дейността си като „Комисия на Православните Църкви“ [14] или „Всеправославна комисия“ [15], на третото заседание( 18.V.1923) той е преименуван „Всеправославен конгрес“. Както съвсем основателно изтъква проф. Троицки, за пръв път в историята на Православната Църква, в която досега е имало само един орган за общоцърковно законодателство — съборите, сега тази задача поема някакъв „Всеправославен конгрес“, учреден по примера на панангликанските конгреси ... и на политическите конгреси и конференции.“ [16] В меморандума си от 14.VI.1929 г. до Архиерейския събор на Еладската Църква Касандрийският митрополит Ириней (+ 1945) с негодувание пише: „Какво право имаше този пришълец (Мелетий Метаксакис — ск.м.) без мнението на митрополитите на Вселенския престол да свика Всеправославен конгрес? И по кой закон или канон предстоятелят на една поместна Църква отмени решението на всички източни патриарси по въпроса за календара и пасхалията (к.м.). взето от изтъкнатите... патриарси Константинополски Иеремия II, Александрийски Мелетий Пигас, Антиохийски Иоаким и Иерусалимски Софроний? Позволено ли е в гражданските дела по-низша съдебна инстанция да отменя решение на по-висшата?“ [17]

Можем да обобщим: според св. канони църковни въпроси от поместен и вселенски характер се обсъждат и решават единствено от Събора на епископи [18], които имат паство и епархия, а не от „конгреси“, „съвещания“ или „конференции“. От църковно-правно гледище „Всеправославният“ конгрес в Цариград е неканоничен откъм състав, пълномощия и функции. Така че неговите решения, взети напълно неправомерно сякаш от името на цялата Православна Църква, не могат да имат никаква стойност за поместните Православни Църкви. А както по-нататък ще видим, и самите решения по своето съдържание са в рязко противоречие с каноните на Православната Църква.

Да очертаем бегло работата на Конгреса от 1923 г. Тя протича в 11 заседания от 10.V. до 8.VI.1923 г. и не се ограничава само с въпроса за реформирането на църковния календар. На второто заседание (11.V.1923) патриарх Мелетий изрежда следните „канонически и църковни въпроси“, по които Комисията трябвало да изработи свое становище:

1. Въпросът за пренасяне на големи празници в чест на светци в близкия неделен ден (с оглед да се намали броят на неприсъствените дни).
2. Препятствия за брак.
3. Въпросът за брака на духовните лица:
а) епископският сан и бракът;
б) вторият брак на овдовелите дякони и свещеници;
в) необходимо ли е тайнството свещенство непременно да следва подир тайнството брак.
4. Въпросът за божествените служби.
5. Постите.
6. Необходимостта всяка година да се свикват всеправославни събори. [19]

Добавят се също и въпросите за възрастта на ръкоположение, за косите и облеклото на клириците. Всички те, начело с въпроса за календара, се поставят на обсъждане със следните обновленчески тенденции, присъщи на следвоенния „православен“ либерализъм: отменяне на църковния юлиански календар, както за неподнижните, така и за подвижните празници; допускане възможността Пасхата да стане неподвижен празник, фиксиран в определен неделен ден; готовност да се приеме всяка нова по-съвършена календарна система, като дори не се изключва отказ от седмичния ред на дните; допускане на женен епископат, на втори брак за свещенослужителите, респ. на брак след ръкоположението, съкращаване продължителността на богослуженията и постите.

Обсъжда се също и възможността за обединяването на англиканите с Православната Църква. Така на петото заседание на Конгреса (23.V. 1923) присъствува като гост бившият Оксфордски „епископ“ Гор заедно със съпровождащия го англикански „свещеник“ Бъкстон. Гостът заема място отдясно на патриарх Мелетий и му връчва два документа — единият съдържа подписите на 5000 англикански свещеника, които декларират, че не виждат пречки за пълно обединяване с православните, а вторият представлява доклад за условията на обединението. [20] Гор изразява голямата си радост, че присъствува на Всеправославния конгрес, „който се е събрал, за да обсъди различни църковни въпроси и главно въпроса за календара [21]. „За нас, които живеем на Запад, подчертава англиканският „епископ“, би било голямо духовно удовлетворение да се окажем в положение да празнуваме заедно големите християнски празници Рождество, Възкресение и Петдесетница.“ [22] Да припомним — сам Мелетий Метаксакис бе изтъкнал в посланието си до предстоятелите на седемте поместни Православни Църкви, че календарната реформа е необходима, „за да се подпомогне всехристиянското единство, като всички, призвани чрез името на Господа, празнуват в един и същи ден Неговото Рождество и Възкресение. [23] Ето че само три години след огласяването на Окръжното послание на Цариградската патриаршия от 1920 г. е налице и опитът за осъществяване на първата стъпка към сближаването с инославните, която то предвиждаше — „приемането на единен календар за едновременно празнуване на големите християнски празници.“ [24] Впрочем не е за учудване, че дълго преди Конгресът да е стигнал до вземането на решения, патриарх Мелетий се обръща с молба към англиканина Гор „да съобщи на Кентърберийския архиепископ, че „ние сме разположени да приемем новия календар, който Западът би изнамерил“ (к.м.) [25]. Тенденцията, предначертала решението на „Всеправославния“ конгрес по календарния въпрос, е изречена тук с пределна откровеност.

Основната тема, която Константинополският конгрес обсъжда, е приемането на т.нар. „новоюлиански“ или „поправен юлиански календар“, дело на проф. М. Миланкович — един от участниците в Конгреса. Този календар практически съвпада с григорианския до 2800 г., когато ще се яви във високосите разлика от един ден, която обаче ще бъде изравнена през 2900 година. Удивителна изобретателност! Така хем се постига едновременно празнуване на големите християнски празници с инославните, хем пък православните традиционалисти могат да бъдат уверявани, че не е приет папският календар. Впрочем още по време на Конгреса патриарх Мелетий се стреми в класически йезуитски стил да успокои противниците на календарната реформа. На четвъртото заседание на Конгреса (21.V.1923) той огласява телеграма на Иерусалимския патриарх Дамян със следното съдържание: „Смяната на църковния календар не принася никаква полза и няма да бъде приета от нашата Патриаршия, тъй като ни поставя в твърде неизгодно положение във Всесветите поклоннически места спрямо латинците.“ [26] „Съгласно тази телеграма — заявява Мелетий — Иерусалимската Църква не желае да преминем към григорианския календар и да празнуваме Пасха всякога заедно с латинците. Като се има предвид обаче, че ние не приемаме григорианския календар и че след определен брой години ще настъпи разлика между латинците и православните в празнуването на Пасхата, то претенциите на Иерусалимската Църква са отчасти удовлетворени. [27] Разбира се Мелетий пропуска да уточни, че „определеният брой години“ са всъщност цели девет века!
 

*   *   *

Константинополският конгрес взима на 5 и 6 юни 1923 г. следните седем решения, които незабавно биват изпратени на Атинския архиепископ Хризостом Пападопулос:

1. За поправянето на юлианския календар и за определянето на Пасхата „въз основа на астрономически изчисления“.
2. За условията, при които Православната Църква би участвувала в обсъждане на нов календар, „по-съвършен в научно и практическо отношение“.
3. За брака на свещениците и дяконите след ръкоположението.
4. За втория брак на овдовелите свещеници и дякони.
5. С разнородно съдържание: долна граница на възрастта за ръкополагане в трите степени на свещенството; „материална и духовна задоволеност“ на пастирите; стриженето на косите и външният вид на клириците; спазването на монашеските обети; препятствия за брак; празниците в чест на светци през седмицата като неприсъствени дни; пости.
6. За празнуването 1600-годишнината от Първия Вселенски събор в Никея (325-1925) и свикването на Всеправославен събор.
7. Във връзка с решението на живоцърковническия събор в Москва (юни 1923 г.). който лишил от сан намиращия се в затвора руски патриарх Тихон [28].

Решението за „изправяне“ на юлианския календар, което — забележете — отменя и юлианската пасхалия [29] завършва с текста: „Това реформиране на юлианския календар не е пречка за неговото по-нататъшно видоизменяне, което биха желали да приемат всички Християнски Църкви.“ [30] Тази постановка е доразвита и конкретизирана във второто решение, където се казва дословно следното: „Всеправославният конгрес в Константинопол ... моли Вселенската патриаршия след предварителна размяна на мнения с останалите Православни Църкви да съобщи на Обществото на народите, че Православната Църква с охота желае да приеме бъдещия нов календар (к.м.), доколкото биха го приели всички Християнски Църкви ... Православната Църква предпочита календар, в който е запазен редът на седмичните дни, без обаче да се обвързва с това схващане, в случай че дрчтте Църкви се съгласят да приемат нов календар, които отменя реда на седмичните дни.“ [31] По-нататък в решението се изтъква, че със съгласието на „Християнските Църкви“ Православната Църква е готова да празнува Христовата Пасха като неподвижен празник, фиксиран в определен неделен ден, с пожеланието „такава неподвижна неделя на Пасхата да съответствува на действителната неделя на Господнето Възкресение, определена посредством научни методи.“ [32]

В същия този стил на православен модернизъм, излъчващ внушения за „престижно съзвучие със съвременността и икуменическа широта“, са и следващите четири решения на Конгреса от 1923 г. В разрез с църковното Предание и каноните (26-то апостолско правило, 3-то и 6-то правило на VI Вселенски събор) третото и четвъртото решение допускат брак за свещениците и дяконите и след ръкоположението, както и втори брак за овдовелите клирици.“ [33] В петото решение се намира за правилно духовните лица да стрижат косите си и извън храма да носят цивилно облекло; призовават се поместните Църкви да регулират за всеки отделен случай празнуването паметта на светците в делнични дни „до изнамирането и приемането на нов календар, който предвижда празнуването на определени празници само в неделя, за да се намали броят на неприсъствените дни.“ [34] На практика това би означавало да се изработи нов месецослов. В шестото решение са отправя молба към Вселенската патриаршия да поеме инициативата за свикването на Всеправославен събор за разрешаване на всички въпроси. занимаващи понастоящем Православната Църква. [35]

„Тези неща не са присъщи на Съборната Църква“ — с тия думи на св. Атанасий Велики [36] биха могли да се оценят лаконично дейността и решенията на „Всеправославния“ конгрес от 1923 г.

И наистина първите пет решения на „Всеправославния“ конгрес са в пълно противоречие с Преданието и каноническите норми на Съборната Православна Църква. Отменянето на юлианската пасхалия в разрез със 7-мо апостолско правило и с решението на I Вселенски събор, визирано в 1-во правило на Антиохийския събор, потенциално налага върху Константинополския конгрес тежки канонически санкции. Споменатите правила изрично забраняват Христовата Пасха да се празнува в един и същи ден с юдейската. Според новоюлианската (=григорианската) пасхалия Възкресение Христово понякога се празнува в един и същи ден с юдейската пасха, а често и преди нея. Забележително е, че Отците на Антиохийския събор постановяват нарушителите на определението за празнуването на Пасхата да бъдат отлъчвани от Църквата без предварително разглеждане на извършеното от тях нарушение от местната църковна власт — строга присъда, която се среща изключително рядко в каноните. В подобен дух са и съборните постановления — Сигилиони на Източните патриарси от 1583 г. и 1848 г., както и Окръжното послание на Вселенския патриарх Кирил V от 1756 г., категорично осъждащи приелите григорианския календар и пасхалия.

С изключение на Финландската Църква нито една от останалите поместни Православни Църкви, приели новия календар за празниците от минейния кръг, не дръзва да въведе и „новоюлианската“ пасхалия. Това частично, половинчато прилагане на решението за календарната реформа, издава покрай другите възможни съображения и гузна нерешителност пред огромната каноническа вина от отменянето на единствено каноничната древноцърковна александрийска пасхалия.

Нито една от поместните Църкви не приема и решенията на Конгреса, споменати в т. З, 4 и 5, поради тяхното явно противоречие с църковното Предание и канони.

Дори и да пренебрегнем изтъкнатата неправомерност на Константинополския конгрес откъм състав и пълномощия, съдържателната страна на дейността му, неговите противоканонични решения красноречиво свидетелствуват за пълната му несъстоятелност, за антиправославната същност на този — каква ирония — „Всеправославен“ конгрес.

Впрочем още по време на работата му вълната от негодувание не закъснява. Сам Атинският архиепископ Хризостом Пападопулос, един от инициаторите на календарната реформа, пише: „За съжаление Източните патриарси, които не взеха участие в Конгреса, от самото начало отхвърлиха с една дума всичките му решения. [37] А масонът
А. Зервудакис в студията си за Мелетий Метаксакис бележи: „Но (Мелетий – ск.м.) срещна голяма съпротива, когато пожела да приложи в Константинопол някои образци от Америка, а също и заради новаторските му виждания относно календара, пасхалията, брата на клириците и други (к. м.), които разви на Всеправославния конгрес и които породиха проблеми и силни протести“ [38]

Ще напомня, че още на 1 юни 1923 г. духовници и миряни се събират в Цариград на митинг, който прераства в нападение срещу Патриаршията с цел Мелетий да бъде низвергнат и прогонен от града.

Въпреки това на 25 юни Цариградският Синод все още под председателството на Мелетий се обръща писмено до поместните Православни Църкви, като заявява, че очаква тяхното „общо одобрение на решението за църковно-календарната реформа, за да оповести „решението на Конгреса като решение на Едната Света Съборна и Апостолска Църква“ (sic!) [39]. Тази амбиция на масона Мелетий Метаксакис среща обаче сериозен отпор. Александрийският патриарх Фотий (1900-1925), в послание от 25 юни 1923 г. до Антиохийския патриарх Григорий IV (1906-1928) окачествява календарната реформа като „безцелна, неканонична и вредна“ [40]. Според патриарх Фотий постановленията на Конгреса в Цариград „миришат на ерес и схизма“ [41]. От своя страна патриарх Григорий IV в послание до Вселенския патриарх от 7 октомври 1923 г. изтъква, че решението за промяната на календара е взето прибързано и че прилагането му е преждевременно и съмнително“ [42]. Антиохийският патриарх изпраща препис от посланието на патриарх Фотий до руския митрополит Антоний (Храповицки) в Карловац с грамота, в която се казва: „... от него (посланието на Фотий — ск.м.) можете да получите определено понятие за мнението на тримата Източни патриарси относно засегнатите от Константинополското събрание въпроси“ [41] (к.м.). Също и Иерусалимският патриарх Дамян (1897-1931) в телеграма до Цариградския патриарх от 6.IX.1923 г. подчертава: „Невъзможно е за нашия Патриархат да приеме промяната на църковния календар, тъй като тя ни поставя в твърде неизгодно положение във Всесветите поклоннически места спрямо латинците и поради опасността от прозелитизъм“ [44].

Патриарх Мелетий IV не се стеснява да си послужи и с измама, за да постигне противоправославните си реформаторски цели. С писмо от 10.VII.1923 г. той се опитва да излъже Финландския архиепископ Серафим, че новото времеизчисление е прието за църковна употреба „съгласно общото мнение и решение на Православните Църкви“ [45] (к.м.). По същия начин бива заблуден и руският патриарх Тихон. Смятайки че календарната реформа е възприета от цялата Православна Църква, той издава разпореждане да се въведе новият календар в диоцеза на Руската Църква. Народът обаче се противопоставя решително на това новаторство. Когато чрез Задграничния Архиерейски Синод се изяснява истината, патриаршеското разпореждане бива отменено. От името на руските йерарси зад Граница Киевският митрополит Антоний обявява, че решенията на Константинополския конгрес „за реформиране на църковния календар не могат да бъдат приети от Руската Православна Църква зад Граница, понеже противоречат на св. канони и на древната църковна практика, осветена от Вселенските събори“ [46].

В писмо от 8/21.VI.1923 г. Сръбският патриарх Димитрий уведомява Мелетий Метаксакис, че е съгласен с решението на Конгреса за календарната реформа, при условие, че то бъде приложено едновременно във всички Православни Църкви [47]. Кипърският архиепископ Кирил в телеграма и писмо от 23.VIII/5.IX.1923 г. предлага да се отложи прилагането на взетите решения, докато се постигне съгласие на всичките Църкви и се избегне едно печално разединение и схизма в Православната Църква [48]. Единствено Букурещкият митрополит Мирон (Кристя) в писмо от 17.XII.1923 г. съобщава, че Румънската Църква е приела решението на Конгреса с уточнението, че то ще бъде приложено през 1924 г. [49]

Че поместните Църкви са били подлагани на външен натиск да приемат решението за календарната реформа, е загатнато в следното откровено изявление на Атинския архиепископ Хризостом Пападопулос: „Посланиците на Румъния и Сърбия в Атина постоянно питаха Атинския архиепископ защо е това бавене в прилагането решението на Конгреса“ [50]. А в един доклад на Еладската Църква след въвеждането на новия календар в нейния диоцез (1924 г.) четем: „за съжаление... тази промяна (на календара — ск.м.) не стана с проучване и предварителна подготовка, но главно под въздействие на външни фактори. [51] (к.м.) Впрочем грубата намеса на светските власти при налагането на новия календар за църковна употреба в Гърция, Румъния и Финландия е засвидетелствувана и от вълната насилия срещу православните, дръзнали да отстояват своята Отеческа вяра.

Самият Атински архиепископ Хризостом Пападопулос, един от най-активните поддържници на календарната реформа, намира за целесъобразно църковно-календарният въпрос да бъде обсъден отново от Архиерейския събор на Еладската Църква във връзка с настояването на Александрийския патриарх Фотий за свикване на Вселенски събор. [52] Впрочем самата Константинополска патриаршия в съответствие с т. 2 от шестото решение на „Всеправославния“ конгрес [53] искала да свика Вселенски събор още през 1925 г. Обаче въз основа на горчивия опит от Конгреса през 1923 г. Сръбската Църква отправя искане на този събор да участвуват всички автокефални Църкви и той да бъде свикан само след сериозна подготовка в комисии на автокефалните Църкви и в обща подготвителна конференция или Просинод. [54]

Във връзка с подготовката на Всеправославния събор през 1930 г. се свиква междуправославна комисия в монастира Ватопед на Атон. Както отбелязва Касандрийският митрополит Ириней от Еладската Църква, представителят на Сръбската патриаршия Охридският митрополит Николай (Велимирович +1956), йерарх с праведен живот и висока образованост, се е съгласил делегацията на Сръбската Църква да вземе участие в работата на комисията, само след като му било заявено, че тази междуправославна комисия няма нищо общо с „Всеправославния“ конгрес в Цариград, който взел решението за промяната на календара. „В противен случай сърбите биха осъдили Вселенската патриаршия“, пише митрополит Ириней. [55] Според свидетелството на бившия Флорински митрополит Хризостом (+1955), първойерарх на гръцките старостилци, представителите на Сръбската и Полската Църква в междуправославната комисия смятали „по същество за схизматици“ представителите на поместните Църкви, възприели новия календар, и се въздържали да влизат в молитвено общение с тях. [56]

Обаче въпреки реакцията срещу решенията на Конгреса от 1923 г. за църковно-календарната реформа, въпреки категоричното отхвърляне на другите му противоканонични решения т.нар. „новоюлиански календар“ постепенно се възприема от управителните органи на редица поместни Църкви. [57] Приемникът на Мелетий Метаксакис Григорий VII, заобиколен от последователи и креатури на своя предшественик, въвежда през март 1924 г. новия календар в диоцеза на Константинополската Църква. На 1.III.1924 г. към новия стил преминава и Еладската Църква. Тогава Атинският архиепископ Хризостом Пападопулос едва ли си е спомнял собственото си твърдение още като архимандрит в изложението на петчленната комисия по въпроса за календарната реформа от януари 1923 г. до гръцкото правителство: „никоя от тях (поместните Православни Църкви — ск.м.) не може да се отдели от останалите и да приеме новия календар, без да стане схизматична спрямо другите.“ [58] (к.м.) Румънската Църква приема „новоюлианския“ календар на 1.Х.1924 г.. срещу което получава от Цариград патриаршеско достойнство, каквото тя дотогава исторически не е има ла. [59] Както вече бе споменато, в битността си на Александрийски патриарх Мелетий Метаксакис прокарва новия календар и в Александрийската Църква. Според устно заявление на Емеския митрополит Александър, направено през юли 1948 г., Антиохийският патриархат бил принуден да приеме новия календар вследствие натиска от страна на арабите в Америка, без чиято материална помощ той не би могъл да се издържа [60].

Този тъжен низ от факти може да бъде продължен. Но и това е достатъчно, за да се очертаят трагичните последици от „Всеправославния“ конгрес в Константинопол. Прилагането — макар и частично — на неговото противоканонично решение за църковно-календарната реформа разкъсва вековното литургично единство на Православната Църква, нарушава вселенското единство на поместните Църкви, предизвиква разделение в самите поместни Църкви между привържениците на отеческия църковен календар и възприелите „поправения юлиански“ календар. „Всеправославният“, или ако го наречем по същество, противоправославният конгрес в Цариград е първият съдбовен пробив в единството на Православието през нашето столетие. Именно чрез него в Православната Църква се настани троянският кон на икуменизма, от чиято утроба продължават да излизат все нови и нови лъжепророци на Ваал, които се силят да съборят свещените олтари на Православието, за да изградят върху техните отломъци капищата на ереста и заблудата.
 

БЕЛЕЖКИ

1. Delembase, A. D. Pascha Kyriou/Demiourgia, Anakainisis kai Apostasia/ Athenai, 1985, sel. 650-651
2. ibidem, sel. 652
3. ibidem, sel. 651
4. Praktika kai Apophaseis tou en Konstantinoupolei Panorthodoxou Synedriou 10.5. — 8.6.1923, Anatyposis, Epimeleia, Eisagoge Dion. M. Mpatistatou, Athenai, 1982, sel. 5
5. ibidem
6. ibidem
7. ibidem, sel. 6
8. ibidem, sel. 13-14
9. ibidem, sel. 6-7
10. ibidem, sel. 20
11. Троицкий, С. По въпроса за втория брак на свещениците. Църковен вестник, 1949, бр. 39-40, с.1-2
12. цит. по архим. Серафим. Православният възглед върху стария и новия стил на календара, С. 1972, с. 32-33 (Машинопис).
13. Praktika kai Apophaseis... sel. 36
14. ibidem, sel. 11, 23
15. ibidem, sel. 29
16. цит. по архим. Серафим, пос. съч., с. 31
17. Ho oikoumenikos patriarches Meletios Metaxakes (1871-1935); a) ho Masonos, b) ho Neoteristes, c) ho Oikoumenistes, OEM, t. II, 1990, I-XII, teuche 18-21, sel. 155
18. 37 Ап. пр., 5 пр. на I Всел. съб., 19 пр. на VI Всел. съб., 6 пр. на VII Всел. събор
19. Praktika kai Apophaseis... sel. 24-26
20. Ho oikoumenikos patriarches... – OEM, t. 2, 1989, X-XII, teuchos 17, sel. 74, adn. 17
21. Praktika kai Apophaseis... sel. 86
22. ibidem
23. ibidem, sel. 6
24. Oi empneustai kai protergatai tes kainotomias: «Oi dyo outoi Loutheroi tes Orthodoxou Ekklesias» – OEM, t. II, 1989, X-XII, teuhos 17, sel. 74, adn 17.
25. ibidem, sel. 88
26. Praktika kai Apophaseis... sel. 69
27. ibidem
28. ibidem, sel. 21-222
29. т. 8 от това решение гласи: „Определянето на пасхалното пълнолуние да става въз основа на астрономически изчисления, като се имат предвид съвременните научни данни“ (Praktika kai Apophaseis... sel. 212).
30. Praktika kai Apophaseis... sel. 212
31. ibidem, sel. 214
32. ibidem, sel. 215
33. ibidem, sel. 215-218
34. ibidem, sel. 219-220
35. ibidem, sel. 221
36. BEPES, 33, 153
37. Arhiepiskopou Chrysostomou. He Diorthosis tou Ioulianou Hemerologiou en te Ekklesia tes Hellados, Athenai, 1933, sel. 31-38. цит. по OEM, t. 2, I-XII, 1990, teuchos 18-21, sel. 154, adn 12
38. цит. по OEM, t. 2, I-XII, 1990, teuchos 18-21, sel. 154, adn 12
39. Orthodoxia, 1926, sel. 62 – цит. по Delempase, op.cit. sel. 671
40. Църковен вестник, 1923, бр. 41, с. 5
41. пак там
42. Delempase, op.cit. sel. 672
43. Църковен вестник, 1923, бр. 41, с. 6
44. Orthodoxia, 1926, sel. 63 – цит. по Delempase, op.cit. sel. 672
45. вж. Церковные Ведомости, №19, 20, 1/14-15/28.Х.1923
46. Orthodoxia, 1926, sel. 63-64 – цит. по Delempase, op.cit. sel. 672
47. ibidem, sel. 64-65
48. ibidem, sel. 68-69
49. ibidem, sel. 65-68
50. Delempase, op.cit. sel. 673
51. Ekklesias tes Hellados, to Hemerologion Zetema. Athenai, 1971, sel. 7-8, – цит. по OEM, t. 2, X-XII, 1989, teuchos 17, sel. 69, adn. 6
52. Delempase, op.cit. sel. 673
53. вж. по-горе, с. 10
54. вж. Троицкий, С. Будем вместе боротся с опасностью – ЖМП, 1950, №2, с. 46-47
55. цит. по OEM, t. 2, X-XII, 1989, teuchos 17, sel. 69, adn. 6
56. ibidem
57. Както вече бе отбелязано, новият календар се приема само за минейния кръг на неподвижните празници, въпреки че в решението на Конгреса се предвижда промяна и на Пасхалията. Датата на Христовата Пасха продължава да се определя според древноцърковната александрийска пасхалия.
58. Ephimeris tes Kuberneseous tou Basileiou tes Hellados, teuchos proton, arith. phul. 24/25.1.1923, § 8, цит. по OEM, t.2, X-XII, 1989, teuchos 17, sel. 73, adn 15.
59. архим. Серафим, пос. съч. с. 37-38
60. пак там


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.