Мариана Чакърова

Лъжеученията на папството

изобличени в творенията на френския свещеник, доктор на богословието, о. Владимир Гете

Послучай 110-годишнината от кончината на о. Владимир

ОТЕЦ ВЛАДИМИР ГЕТЕ е най-големият църковен историк на миналия век, първият православен историк на Запада. Без да е имал никаква връзка с православни християни, единствено благодарение на своя безпристрастен изследователски труд в търсене на историческата и оттам — на догматическата истина на Църквата, той достига до съзнанието, че истинската Христова Църква е Православната, към която впоследствие с пълна убеденост се присъединява и повече от тридесет години служи като свещеник в руската църква в Париж. Неговите исторически изследвания възлизат на повече от 40 тома. В своите научни изследвания той изпреварва много от съвременните открития. Някои изказват и предположението, че някои негови произведения са вдъхновили Достоевски за поемата „Великият инквизитор“ („Братя Карамазови“ кн.5-V)

„Всички мои проучвания, водейки ме към Православието, ме утвърдиха в истинските католически (т.е. съборни) принципи, а всички тези принципи откривах в лоното на Православната църква. Преди се мислех за католик, признавайки папството, но моите изследвания ми показаха, че съм се лъгал и че папството, вместо да бъде католическо (т.е. съборно) в истинския смисъл на думата е създало схизма в Църквата на Христа. И така,

„АЗ ТРЯБВАШЕ ДА СТАНА ПРАВОСЛАВЕН, ЗА ДА БЪДА НАИСТИНА КАТОЛИК.“

(Спомени на един римокатолически свещеник, станал православен свещеник, Париж, 1889 г.)

На 10/22 март 1992 г. се навършват 100 години от неговата кончина. В памет на този бележит учен, честен християнин и самоотвержен труженик на истината посвещаваме този малък труд, съставен по изданието на Православното братство „Св. Григорий Палама“ в Париж, озаглавен „За папството“ — сборник с откъси от творби на абат Гете, издаден през 1990 г.

Пътят на абат Гете към Православието не е бил нито бърз, нито пряк. За да бъде разбран този път, трябва да изясним, че във френската църква, към която той принадлежи по рождение, още от времето на Великия разкол (XIV век) съществуват две направления. Галиканизмът (от Галия), към който той принадлежи до обръщането си в Православие, представлява стремеж за независима френска църква, в която съборът на френските епископи да има власт, по-голяма от тази на папата. Това направление има свой противник — ултрамонтанизма (букв. задпланинско спрямо Франция — т. е. италианско, папско влияние). По времето на абат Гете ултрамонтанизмът, религиозна форма на абсолютизма, се засилва изключително много.

* * *
Рене-Франсоа Гете е роден на 1 декември 1816 г. в гр. Блоа. В спомените си той пише за една прямота, нравствено съзнание и враждебност към казуистиката, които наследил от семейството си, най-вече от майка си, като за някакъв „християнски инстинкт, противоположен на всичко, което се нарича йезуитство.“

Постъпил в семинарията на родния си град, той се увлякъл по историческите четива, които много сериозно проучвал. В богословския факултет обаче бил разочарован от преподаването, което по времето на революцията от 1830 г. и на империята било съвсем западнало. Той напуснал учението и станал свещеник, като не изоставил историческите си проучвания, с които се занимавал по цели дни в библиотеката в Блоа. Замислил обширна История на Френската църква. Там издал първи том, по-късно последван от още 11 тома. След революцията от 1848 г. той отишъл в Париж, където вече бил забелязан; но в епоха, в която ултрамонтанизмът излизал на мода, неговата История, пропита с умерен галикански дух, била осъдена и включена в Индекса на забранените от йезуитите книги. Последвалият скандал около провъзгласяването от папа Пий IX на догмата за Непорочното зачатие на св. Дева Мария, срещу който се обявила най-будната прослойка на свещенството, окончателно ориентирал Гете към противниците на папството. Именно за да се бори срещу защитниците на новия догмат, той основал в Париж списанието „Обсерватьор Католик“ през 1855 г. То е редактирано от него в продължение на 12 години. Именно в този период, като търсел корените на папските претенции за главенство, абат Гете се запознал задълбочено с творенията на св. Отци.

„Изучих по-отблизо папството, което претендира, че е непогрешимо, дори по въпросите от историята ... Четох произведения на най-учените защитници на папството ... Убедих се, че папството не се основава нито на Св. Писание, нито на Св. Предание, че римският епископ е получил от самите Събори на древната църква титлата първи епископ (а не по Божествено право, както се твърди — бел. прев.), че папството съществува едва от IХ-ти век и че то е само светотатствена узурпация на правата на Църквата, представена от епископата.

Така стигнах до Православието, преди да стана официално православен.“

В една по-късна статия той разказва: „Продължавах да преследвам папството и така стигнах до Православието. При това, не бях чел още нито едно православно произведение, но пък бях изчел с най-сериозно внимание творбите на ултрамонтанистите и бях проверил текстовете от св. Отци и Вселенските събори, които те цитираха в полза на тяхната система... Уверих се, че всички те бяха фалшифицирани, изкривени, отклонени от истинския им смисъл и с тях бяха създали едно фалшиво предание, абсолютно противоположно на църковното Предание.“

Когато в „Обсерватьор Католик“ той започва публикуването на своите трудове, посветени на папството, при него идва един руснак, Сергей Сушков, който в последствие го свързва с архиепископа на руската църква в Париж Йосиф (Василиев). След няколко разговора архиепископът му казал: „Ако бяхте завършили Московската духовна академия, не бихте били по-православен, отколкото сте сега.“

В разговорите с него се поражда идеята за едно православно списание и така бива основано първото православно списание на запад — „Юнион Кретиен“, редактирано от Гете в периода 1859 — 1891 г. След няколко месеца абат Гете става член на Руската православна църква и приема името Владимир. Почти тридесет години той служи като свещеник в руската църква в Париж, а неговото списание оказва значително влияние върху духовния живот на епохата. То било разпространено в Русия, Англия, Америка, в Атина, о. Корфу, Смирна, Константинопол и йерусалим. То представлява хроника на християнския живот по света и православен коментар на целия религиозен живот в ХIХ-тия век.

По-късно за своето произведение „Схизматичното папство“ (1874 г.) и другите крупни творби по тази тема (които йезуитите удостоили с вниманието да бъдат включени в индекса на забранените книги) абат Гете бил удостоен с титлата доктор на богословието от Светия Синод на Руската православна църква.

През 1865 г. Гете посещава Русия и се запознава с много видни духовници и общественици, като дори царят Александър II го кани на приятелски разговор, защото бил запознат с някои от неговите творби. След това пътуване абат Гете започва най-голямото си произведение „История на Църквата“, от която излизат 7 тома (от 10 предвидени). За да пише спокойно, той се оттегля в Енен в Люксембург, където умира на 10/22 март 1892 г. Тялото му било репатрирано във Франция и погребано в гробището Батиньол, където очаква славното възкресение.

ТВОРЧЕСТВОТО НА ВЛАДИМИР ГЕТЕ обхваща многобройни заглавия, но ние ще споменем само най-крупните му творби, представляващи забележителен принос в световната историческа наука и в църковната история в частност.

Чисто историческите му съчинения са:

— История на френската църква — 12 тома, Париж, 1847-1856 г.

— История на Църквата от Рождество Христово до наши дни — 7 тома (от 10 предвидени), включващи историята до 1204 г., Париж 1869 г. и сл.

— „История на йезуитите, по автентични и отчасти неиздавани документи“, 3 тома, Париж 1858-1859 г.

— „Спомени на един римокатолически свещеник, станал православен свещеник“ — живо описание на френската църква в XIX век, Париж 1869 г.

Съчинения, посветени на папството, колкото догматически, толкова и полемически, донесли му световно признание:

— „Схизматичното папство“ — Париж, 1863 г., преиздадена 1874 г.

— „Еретическото папство“ — Париж, 1874 г.

— „Съвременното папство, осъдено от св. Григорий Велики“ — Париж, 1861 г.

— „Новият догмат пред свидетелството на Св. Писание и Съборната традиция, или писма до М-р Малу“ — Париж, 1859 г.

— „Янсенизъм и йезуитство“ — Париж, 1857 г.

— „Русия и нейната църква“ — отговор на г-н Вл. Соловьов на неговата брошура „Руската идея“ — Париж, 1888 г., преиздадена 1983 г.

След другите полемични съчинения трябва да се отбележи и

— „Опровержение на т. нар. „Животът на Иисус“ на Е. Ренан от три гледни точки — на библейската екзегетика, на историческата наука и на философията“, Париж, сп. „Юнион Кретиен“, 1864 г.

Ако търсим обединяващото звено в цялото творчество на Владимир Гете, можем да кажем, че две основни мисли, като някакво предчувствие за Православието, го пронизват още от самото начало.

Първата православна идея на абат Гете е, че църквата е поместна, основана на териториалния принцип. Тя е концентрирана около епископа, но в общение с цялата вселенска Църква. Около тази идея се изграждат всички изследвания на Гете за френската църква, борбата му против йезуитството и папизма. В своите трудове той доказва, че претенциите на папите за главенство в цялата църква датират едва от IХ-ти или ХI-ти век (Николай I и Григорий VII) и представляват посегателство над правата на епископите.

Вторият православен принцип, който е в основата на цялото творчество на Гете, това е правилото на св. Викентий Лерински (V век), наречено критерий за истинната вяра: „Само онова е истинско в християнското учение, което всички, всякога, навсякъде и единодушно са вярвали“ (quod semper, quod ubique, quod ab omnibus credum est). Според този принцип истинността на един догмат зависи от това, дали той е от апостолско време и дали е съборен, защото първите Вселенски събори са имали само тази грижа — да следват този принцип, като в отговор на многобройните ереси установяват всеобщата вяра, предадена като богооткровено учение от апостолските времена.

Именно следвайки този принцип, абат Гете повежда борба против догматите, въведени много по-късно от папството, без основания за това в творенията на св. Отци, в Св. Писание и в постановленията на Вселенските събори, каквито са Filioque, Непорочното зачатие на Св. Богородица, Светото Сърце (последните два приети по времето, когато той е живял) и др.

Така, благодарение на правилото на св. Викентий Лерински, търсенията на историка подпомагат тези на богослова: всеки историк, който безпристрастно търси истината, може въз основа на оригиналните документи да намери истинското апостолско устройство на Църквата и да отговори на въпроса: от всички християнски изповедания, съществуващи сега на земята, кое представлява наистина неразделeната Църква от първите векове на християнството?

Западът е бил православен в първите осем, девет или десет века, в зависимост от отделните области, преди да стане жертва на голямата „узурпация“ на съборната власт, издигането на папството, поддържано от политическите форми на феодализма и на средновековните монархии. Френската революция премахнала политическите рамки, но не е станало връщане към първичната вяра на римска Галия. Да стане православен за абат Гете това означава да се довърши това движение, да се намери отново вярата на светците и на великите епископи, които са просвещавали Франция. Човек не се обръща в Православие, той се връща в Православието. Такъв е бил призивът към свобода и главното учение на абат Гете.

Като свидетел на много дръзки папски нововъведения, Гете е принуден да формулира ясно православното учение за Църквата и за богооткровеността на християнството.

Иисус Христос не е някакъв философ, измислил система, поддаваща се на безкрайни допълнения, според развитието на науките и човешкото познание; Той е Син Божий, въплътено Слово, израз на вечната и основна Истина, излязла от лоното на Отца и слязла да просвети всеки човек, идващ на този свят. Учението на Иисуса Христа е Истината, то не може да бъде нищо друго, освен залог, поверен на света, според красивия израз на св. ап. Павел: „О, Тимотее! Пази онова, което ти е предадено и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука!“ (I Тим. 6:20) и още: „Запази добрия залог чрез Духа Светаго!“ (II Тим. 1:14).

Когато в Църквата се повдигне някакъв спор, дълг на всеки християнин е, според св. Викентий Лерински, да се придържа към древността, която не може да бъде подмамена с фалшификациите на новостите. Ако там има много мнения, да се придържа към постановленията на съборната Църква, ако няма такива постановления — да изследва мненията на учените, живяли през различните времена в единството на Църквата, и да приема, без съмнение, онова, което всички, всякога и навсякъде са вярвали.“

За да оправдаят измислянето на все нови и нови догмати, папските богослови обяснявали, че съществуват истини на вярата, разкрити някак смътно, които се откриват чрез доближаването им към вече сигурните истини, чрез все по-точното и по-точното учение на Църквата. Големият историк им възразява, че „човекът може да прогресира в по-задълбоченото познаване на християнските догмати, за да открива нови аспекти, да извлича нови заключения, но Църквата не се развива по този начин; тя само засвидетелствува своята вяра и противопоставя на човешките измислици, несъвместими с поверения ù залог, тежката дума на своето постоянно и всеобщо свидетелство.

Църквата, като вечно общество, само предава през вековете богооткровените истини; и не биха могли да съществуват за нея непознати или по-добре и по-зле изяснени истини.“

„Да се каже, че Църквата може да открива нови истини, относно които нейното учение не е било точно, в такива мнения аз не мога да не видя пряка нападка срещу самото Божествено Откровение. Не, Монсеньор, Църквата никога и нищо не е „открила“ и няма да „открие“ в непокътнатия и чист залог, тъй като „Църквата е неизменно общество“, и вселенската Църква „съществува само при условие, че е постоянна, т.е. съборна през вековете и само на тази вечна и задължително една Църква принадлежи привилегията на непогрешимостта.“

Из „Схизматичното папство или Рим в отношението му с източната Църква“ 

ЗА ПАПАТА И НЕГОВАТА «НЕПОГРЕШИМОСТ»

След излизането на книгата „Схизматичното папство“ в 1863 г. абат Гете бил жестоко нападан от защитниците на абсолютната папска власт, но спокойно отговорил: „Можеха да ме обиждат, но да ме опровергаят — не можеха.

За да изследва истинността на папските претенции за главенство в цялата Църква, той търси дали съществуват основания за такива претенции първо — в Светото Писание, след това — в творенията на св. Отци и църковни писатели от първите векове на християнството, както и в решенията на Вселенските събори.

Още в началото на своя труд изследователят не се страхува да изкаже две основни заключения, до които е стигнал вследствие своите исторически проучвания и които доказва с подробни факти:

1. През първите осем века от историята на Църквата римският епископ никога не е притежавал власт „по божествено право“, каквато е искал да упражнява след това.

2. Именно претенциите на римския епископ за първенство над цялата Църква „по божествено право“ са били истинската причина за разделението.

ПАПСКАТА ВЛАСТ, ОСЪДЕНА ОТ СВЕТОТО ПИСАНИЕ

Защитниците на папската власт твърдят, че тя има основания в самото
Слово Божие. Те се позовават най-вече на стихове 18 и 19 от гл. 16 на св. ев. Матей:

„Ти Си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си ...“. Тъй като Библията е книга, която съдържа тълкувание на самата себе си, абат Гете се обръща към самото Слово Божие, за да потърси истинския смисъл на посочените думи.

Църквата, според св. ап. Павел, е храм, в който всички вярващи — и старозаветни и новозаветни — са камъни (Ефес. 2:20-32). Пророците и апостолите са първите редове на градежа на мистичната сграда, вярващите се нареждат върху тези основи и образуват самата постройка, а Иисус Христос е основния, крайъгълния камък, който дава на сградата нейната здравина.

Няма друг основен камък освен Иисуса Христа (I Kop. 3:11). B същото послание св. ап. Павел укорява коринтяните за разделенията сред тях и казва, че нито Петър, нито той самият, нито Аполос могат да бъдат основа на Църквата — те са само служители на Църквата Христова.

Самият св. ап. Петър, когото римските богослови искат да представят като пръв абсолютен господар в Църквата, не е и помислял за високите прерогативи, с които го облагодетелствуват и които приписват на римските епископи, считайки ги за негови приемници. Обръщайки се към презвитерите, в своето първо послание (5:1 и сл.) той пише: „Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания...“ и по-нататък: „Кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата.“ Св. ап. Петър не е познавал друг пастиреначалник освен Иисуса Христа, а себе си считал за презвитер, като не говори нито че е пръв, нито че е главен; той не се възвеличава над останалите презвитери, а им говори като на братя, като на равни, и им дава съвети само в качеството си на свидетел на страданията на Христа и на Неговата бъдеща слава, открита му на Тавор.

Много пъти Св. Писание говори за камъка в преносен смисъл. Тази дума винаги означава Иисус Христос и никога — нито пряко, нито косвено — св. ап. Петър. И с право огромното мнозинство от св. Отци и църковни писатели са разбирали цитираното място в смисъла, изложен по-горе и са отнасяли думата „камък“, с която си е послужил Спасителят, или към Иисуса Христа, или към Неговата божественост. Това тълкувание повече подхожда на текста, по-добре се свързва с другите пасажи на Св. Писание и не приписва на Христа такава недостойна за Него игра на думи. Именно така са тълкували този текст св. Иларий Поатенски, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий, блаж. Иероним, св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, папа Лъв I, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин и др. В своята книга „Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието“ проф. д-р Н. Милаш твърди, цитирайки Ланген, че това тълкувание се е задържало на Запад до XVII век, докато не се е затвърдила новата теория за абсолютната папска власт. Той цитира повече от 30 западни църковни писатели и папи, сред които и най-признавани богослови като Пиер Ломбард, Навел дякон, Пиер Дамиен и др. (стр. 170-171).

В следващия стих Господ Иисус Христос обещава на св. ап. Петър: „И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано и на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано и на небесата.“ (Мат. 16:19). Защитниците на папската власт са длъжни обаче да признаят, че такова обещание е давано от Христа и друг път, и то не само на св. ап. Петър, а на всички апостоли: „и тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал ...“(Мат. 28:19-20). На всички апостоли е дадена същата власт:

„На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.“ На всички апостоли е даден Светият Дух, на всички е дадена властта да прощават или да не прощават грехове, т.е. да отключват или заключват Царството небесно. Никъде в Св. Евангелие не се посочва, че Господ Иисус Христос е осъществил само спрямо св. ап. Петър дадените на всички апостоли обещания. Ако имаше нужда от специален глава на Църквата, по-висш от другите, в св. Писание това би било отбелязано точно в този момент. Но Господ поверява пазенето на богооткровената истина и властта на Царството общо на всички апостоли.

Ако св. ап Петър би бил върховен апостол, то св. ап. Павел не би го укорил пред всички вярващи (Гал. 11:11); той не би бил наречен стълб на Църквата, заедно с апостолите Иаков и Иоан; на Апостолския събор не би отсъждал св. ап. Иаков, а той, Петър. Самите апостоли не са считали св. ап. Петър за основен камък на Църквата.

Следователно, папските претенции при тълкуването на този текст противоречат на Св. Писание и на Св. Предание.

Другият текст, върху който се гради папската теория е следният: „И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, Сатаната поиска да ви сее като пшеница; но аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си.“ (Лук. 22:31-32).

Наистина не разбирам, пише абат Гете, как папите могат да прибягват до този пасаж на св. ев. Лука, за да установят своята система. Трябва да се отбележи, че цитираните думи са били отправени към св. ап. Петър от Христа в същия ден, в който св. ап. Петър е щял да се отрече от Него. Те съдържат само предсказание за това негово падение. Именно така го е разбрал и ап. Петър, което личи от отговора му: „Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт!“

Папите, които са намерили странно доказателство за своите претенции в 31 и 32 стих на 22 глава в Евангелието на св. ев. Лука, винаги старателно са избягвали да цитират предхождащите ги слова на Господа, напр. стих 26: „По-големият между вас, нека бъде като по-малкия, и който началствува да бъде като оня, който слугува...“.

По повод друг един текст от Св. Евангелие от Иоана: „Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: Паси Моите агънца.“ (21:15 и сл.), римските теолози разсъждават така: Иисус Христос е дал изцяло на св. ап. Петър грижата да пасе Неговите овци и Неговите агънца. Следователно, агънцата са верните, овците са пастирите. Така апостол Петър и в негово лице — неговите приемници, са получили върховната власт над пастирите и над верните.

Но поверената на св. ап. Петър длъжност не е ли била поверена и на другите пастири над Църквата? — сам св. ап. Петър казва, че всички пастири на Църквата са получили това задължение: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно ...“ Св. Отци не са виждали в тройното изповядване на любовта към Христа нищо друго освен изкупление на тройното му отричане. И самият ап. Петър не е видял нищо друго, щом като се е натъжил (Иоан 21:17). В противен случай, той би бил зарадван. Единствено отрекъл се от Христа, той единствен е бил и призован от Него към публично изразяване на своята вярност, преди да бъде отново приет сред пастирите на Неговото стадо.

А дали агнетата означават верните, а овците пастирите, както твърдят римските тълкуватели? Нито един от св. Отци не тълкува този откъс по този начин. В Св. Писание думите „агнета“ и „овци“ са употребявани за означаване на едно и също нещо. За сравнение могат да послужат словата: „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци“ (Мат. 10:16) и „Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци“ (Лук. 10:3).

Разбира се, абат Гете не отрича, че много църковни писатели отбелязват първенството, което е давано на ап. Петър — при изброяването на апостолите — и в други сличаи. Но от това римските богослови заключават, че той е имал първенство в юрисдикцията и властта, което не е вярно. Той е бил, както се казва, primus inter pares, пръв сред равни. Никой от св. Отци не е виждал в първенството на ап. Петър управленчески, властнически смисъл. Това би противоречало на самото Св. Писание. Запитан от ап. Петър, какво ще придобият апостолите, Господ Иисус Христос отговорил: „Истина, истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите...“ (Мат. 19:23). Не се прави разлика между апостолите, всичките дванадесет апостоли ще съдят верните. Същото се вижда и в Апокал. 21:14: „Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях имената на дванайсетте апостоли на Агнеца.“

И така, нищо в Св. Писание на Новия Завет не благоприятствува поне отчасти теорията за върховния авторитет на ап. Петър и на римските епископи, които се считат за негови приемници. Дори може да се каже, че подобна власт там е изрично осъдена (ср. Деян, 8:14, Гал. 2:7-14 и др.).

След това абат Гетe се обръща към Св. Предание, за да търси каква е била Западната църква през първите векове на християнството за божественото устройство на Църквата. Той се спира по-обстойно на творенията на двама западни св. Отци — св. Киприан Картагенски и св. Викентий Лерински. Учението на християнския запад за Църквата той обобщава в следните няколко точки:

1. Църквата има само един епископат, както е имало и едно апостолско звание; той е еднакъв във всички епископи, притежава се от всички без разлика.

2. Също както апостолите имат едно и също достойнство и власт, така и епископите имат едно и също достойнство и власт.

3. Никой епископ не притежава божествени права над другите епископи.

4. Единството на епископата е знак за единството на Църквата.

5. Само Църквата запазва непогрешимо поверените ù от апостолите истини.

6. Епископите трябва само да следят тези истини да не бъдат повредени в поверените им църкви.

7. Църковните събори само установяват приетата веднъж завинаги вяра.

8. Никоя отделна църква, още по-малко отделен епископ, не притежават авторитет в учението.

9. Единственото условие някой да бъде член на Съборната Църква е да бъде в общение с всички апостолски църкви, които не са приели нововъведенията в учението си.

Това древно учение на западната църква еднакво ли е с това, което проповядва сега римската църква? Не. Тя проповядва напълно противоположно учение (то ще бъде изложено по-нататък).

В третата част историкът Гете се обръща към

СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ЦЪРКОВНИТЕ ОТЦИ

Ако римският епископ е имал „по божествено право“ върховна власт в Църквата, ако в качеството си на приемник на св. ап. Петър е бил „викарий и представител на Иисуса Христа“, „необходим център на Църквата“, несъмнено тези прерогативи биха били признати от християнската древност, вярна пазителка на вярата и на божествените установления. Ако през вековете Църквата претърпява някакъв упадък в човешкото, в онези, които я управляват или съставляват, не може да се каже, че този упадък се е проявил в началото. Естествено и логично е да се върнем към началото на една институция, за да открием истинския ù характер ... Ако ние открием, че древната Църква не е признала на римския епископ властта, която той си приписва днес, ако тази власт е узурпирана едва в IX век, трябва да заключим, че тази власт няма божествен произход и че право на всички църкви и на всички верни е да протестират и да се борят против нея. Против такава власт са приведени свидетелства на св. Ириней Лионски, св. Иларий Поатенски, св. Епифан, св. Лъв, папа римски, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Назиански и св. Григорий Нисийски, св. Василий Велики, както и на западните отци блаж. Иероним и св. Амвросий Медиолански.

Всички тези църковни писатели свидетелствуват за постоянната и всеобща вяра на Църквата, изложена в предходните точки.

СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ВСЕЛЕНСКИТЕ И ПОМЕСТНИ СЪБОРИ

На три от седемте Вселенски събора са се вземали решения относно първенството, което св. Отци отреждали на римския епископ.

I-ви Вселенски събор — 6-то правило гласи, че трябва да се запази обичая, приет в Египет, Либия и Пентапол, според който Александрийският епископ има власт над епископите в тези страни, защото такава е властта и на римския епископ.

II-ри Вселенски събор — 3-то правило гласи, че Константинополският епископ трябва да има първенство по чест след римския епископ, защото Константинопол е новият Рим.

IV-ти Вселенски събор — 28-мо правило: Като се следват във всички постановления св. Отци и се признава 3-я канон на II Вселенски събор, се утвърждават и се дават същите привилегии на просветата Църква на Константинопол, новия Рим. Защото отците с право са дали привилегиите, с които се ползува престолът на Рим, защото Рим е бил столица. Те преценили, че новият Рим, който има честта да притежава императорския престол и сената, трябва да има същите предимства в църковния ред и да бъде втори след него. 36-то правило на VI-тия Вселенски събор подновява постановлението на II-ри и IV-ти събори, че Константинополският престол има същите прерогативи, като древния Рим.

Според тези решения, казва абат Гете, очевидно е, че епископите на Рим са били признати за първи епископи в Църквата от самите събори и че тяхното предимство е по църковно право, а не по божествено право; че то им е дадено поради политическата важност на техния град, а не защото са приемници на св. ап. Петър; че тяхното предимство не дава никаква вселенска власт; че те не могат да имат друга власт, освен дадената им от Вселенските събори, представящи вселенската Църква.

Твърде далеч са, заключава авторът, тези законни и канонични папски права от претенциите на съвременното папство.

НАЧАЛОТО НА ПАПСТВОТО

Доктрината на римската църква не е стигнала изведнъж до формата, в която я виждаме днес. Едва през IХ-ти век срещаме в историята претенциите на римския епископ за вселенски авторитет в Църквата. Този век може да се счита като епоха на основаване на папството.

Когато църковният епископ е формулирал за първи път своите претенции, той не ги е представил като нововъведения, а напротив, опитал се да докаже, че този авторитет е право, признавано навсякъде и всякога. Той успял да наложи на западните църкви тази доктрина чрез следните средства:

1. Изработване на някои документи, представяни за древни и приети като такива на Запад, потънал тогава в пълно невежество относно истинските исторически паметници.

2. Фалшифициране на текстове на познати тогава документи.

3. Своеволна интерпретация на множество текстове, за които не са си правили труда да ги фалшифицират.

По този начин от скрипториите, съществували само в монастирите, излезли Псевдоисидоровите декреталии, много изопачени преписи на св. Отци, теологически трактати, в които не се държи никаква сметка за традиционния смисъл на Св. Писание.

Твърде често се спекулира с цитиране на отделни текстове от св. Отци, извадени от общия контекст и без да се държи сметка за други творби на същия автор, изясняващи по-добре даден въпрос. А и самите Отци от първите векове на християнството като не са подозирали, че след време може да се злоупотребява с думите им, са хвалели ап. Петър за вярата и усърдието му. Но те съвсем не са мислели, че тези похвали ще бъдат отклонени от истинския им смисъл и ще бъдат приложени по отношение на римския епископ.

От факта за смъртта на св. ап. Петър в Рим, се е породило вярването, че той е бил римски епископ. Щом той е бил в Рим, то той е бил епископ на Рим. Това допускане не било доказано, но го приели, и дори приели тезата за 25-годишно епископство на Петър в Рим, въпреки свидетелството на самия Нов Завет и историческите доказателства.

Непознаването на църковната история и абсолютната безкритичност към историческите документи, влиянието на римската църква като единствен апостолски престол на запад — всичко това благоприятствувало развитието на две огромни заблуди, които лежат в основата на папството:

1. Твърдението, че св. ап. Петър, първият от апостолите е бил епископ в Рим.

По повод на това твърдение на запад се е обособило цяло едно течение, което доказва, че папата никога не може да се нарече Петров наследник, защото ап. Петър не е бил епископ на Рим и че никога не е бил епископ, въпреки че седем години е престоял в Антиохия и би било по-вероятно антиохийската църква да претендира за неговото наследство. Тази школа се позовава на свидетелствата на Тертулиан, Евсевий Кесарийски, св. Ириней Лионски и др. (виж д-р Милаш, цит. съч. стр. 180-182).

2. Твърдението, че св. ап. Петър е предал на своя приемник изключителните права, с които го е упълномощил Сам Господ Иисус Христос. Това е дало повод за преувеличаване смисъла на предимството на ап. Петър в цитатите от Св. Писание и св. Отци, фалшифициране на тези текстове, приписването им на римския епископ и др.

В заключение може да се каже, че по въпроса за устройството на Църквата Рим сега проповядва учение, напълно противоположно на всеобщото древно учение на западната църква. За да може да се сравнят, днешното учение също е изложено в девет точки:

1. Римският епископ притежава по божествено право главенството над всички епископи и никой епископ не е пълноправен, ако не е упълномощен и назначен от него.

2. Неговият авторитет е по-голям от този на всички останали епископи, така както авторитетът на св. ап. Петър е бил по-голям от този на останалите апостоли.

3. Той притежава власт над останалите апостоли по божествено право.

4. Сам той е център и символ на единството на църквата.

5. Само той съхранява непогрешимо богооткровените истини, има право да ги развива, както счете за полезно, и изпълнява това право без да може да сгреши.

6. Той провъзгласява нови догмати и от самия факт на провъзгласяването им следва, че те са били част от вярата на Църквата, че са съществували в латентно състояние. Когато той прогласи догмат, епископите и верните трябва само да се подчинят на неговото непогрешимо слово.

7. Съборите съвсем не се събират, за да установят всеобщата и постоянна вяра на Църквата, а за да придадат повече тържественост на проявите на папската власт.

8. Сам папата притежава власт над учението и провъзгласява догмати според собствената си власт.

9. Единственото условие някой да бъде католик е да е подчинен на папата.

Може да се каже, заключава абат Гете, че с новите си доктрини папството отрича вселенските правила на вярата, авторитета на Църквата, основните характерни черти на епископата; то дезорганизира цялата Църква и отхвърля нейното божествено устройство.

Това е неговата първа ерес.

А по повод претенциите на римските богослови, че тяхната църква е истинската Църква, Вл. Гете заявява в едно писмо до М-р Дюпанлу:

„Монсеньор, вие образувате само едно събрание от мъже, носещи титлата епископ; вие не само не сте Църквата, вие дори и не представлявате римската църква, защото не се събирате да говорите в името на древната вяра на вашите църкви, а за да регистрирате в името на папата и в свое име такива учения, каквито са ви угодни. Вие можете да образувате религиозно, политическо, научно ако щете събрание, но вие не ще бъдете събор, още по-малко Вселенски събор. Иисус Христос не ще бъде сред вас и Св. Дух не ще ви ръководи.“

По-нататък той обобщава: „Римската църква не само че не е Църквата, но тя дори не е част от истинската Църква, защото истинската Църква е основана на единството на вярата.“
 

ИЗ „СЪВРЕМЕННОТО ПАПСТВО, ОСЪДЕНО ОТ ПАПА ГРИГОРИЙ (ДВОЕСЛОВ)“ VI — VII век

Тази творба представлява набор от текстове от св. Григорий Двоеслов, както го чествува Православната църква, с коментар от о. Владимир Гете.

В увода на тази книга, авторът описва липсата на разбиране на религиозната истина у съвременниците си. „Толкова писатели с повече или по-малко уважителни мотиви са се трудили да изкривят съборните вярвания, да разпространяват свои системи според случая, че вече едва се срещат хора, които да имат вярно разбиране за принципите на своята вяра ...“ Папата е безгрешен, аз съм с папата, следователно и аз съм безгрешен. „Почти до този силогизъм е сведена цялата логика на днешния католик“, твърди Гете. А за да проникне в тези съзнания, „бронирани с ултрамонтанизъм“, той излага учението на папа Григорий Велики, един от най-големите и най-светите ... Починал в началото на VII-ми век, той обобщава съборната традиция на древната Църква.

Абат Гете цитира негови писма. След като Константинопол става столица на империята, под влияние на императора, Константинополският патриарх Иоан поискал да бъде признат за първи епископ в цялата Църква. По този повод той изнамерил титлата „Вселенски патриарх“ и си я присвоил. Следователно първата идея за централизирана, универсална власт в Църквата дошла от Константинопол, а от Рим се надигнала първата опозиция срещу тази амбициозна претенция.

Папа Григорий му пише: „Защо се наричаме епископи, ние, които дължим своето достойнство на смирението на нашия Изкупител, всъщност следваме гордостта на Неговия неприятел?“ „... тази титла бе предложена на моите предшественици, но никой от тях не поискал да я приеме, за да могат, уважавайки на тоя свят честта на всички свещеници, да запазят своята чест в очите на Всемогъщия.“ (писмо до Евлогий, епископ Александрийски) „... да се приеме тази титла, значи да се наруши достойнството на всички патриарси; и ако се случи този, който се нарича вселенски, да изпадне в някоя ерес, то няма да има вече епископ, останал верен на истината“.

Съзнавайки опасността от абсолютизирана власт в Църквата, той пише на императора: „Аз казвам без ни най-малко колебание, че който нарича себе си Вселенски епископ или желае тази титла, е по своята гордост предшественик на антихриста, защото претендира по същия начин да бъде над другите ...“

Тези думи абат Гете е оставил без коментар. Вместо коментар ние ще приведем само изявлението на съвременния нему папа Пий IX, въвел новия догмат за папската непогрешимост и незаблудимост. Преди откриването на I Ватикански събор, той произнесъл следните странни за православното ухо думи: „Аз съм отзив на небето, непогрешим тълкувател на Бога, аз съм пътят, истината и животът.“ („Славянските учители ..“, д-р Н. Милаш, стр. 157)
 

Из „ЕРЕТИЧЕСКОТО ПАПСТВО“

Изложение на ересите, заблужденията и нововъведенията на римската църква след отделянето ù от Вселенската Църква в XI век“ (1874 г.)

ЕРЕСТА FILIOQUE

Никой в римската църква не оспорва факта, че към 8-ия член на Никейския символ на вярата, съдържащ догмата за Св. Дух, е внесена прибавка, че той изхожда „и от Сина“ (лат. Filioque).

Тази прибавка е направена първо в Испания в VII век, била е разпространена в VIII век във Франция (Галия), в XI век папа Лъв III решително ù се противопоставил, като дори накарал да напишат православния Символ на вярата на две плочки на гръцки и латински и го поставил в катедралата „Св. Петър“ в Рим „от любов към православната вяра и за запазването ù от повреждение“ (цит. по д-р Милаш, пое. съч.) . Последен Рим в 1014 г. се съгласява с тази добавка и я приема за част от догмата.

Прибавката „и от Сина“ е абсолютно незаконна по две причини:

1. Защото е направена въпреки изричната забрана на III Вселенски събор в Ефес (7-мо правило) да се допълва или отмахва нещо от Никео-Цариградския символ;

2. Защото тя съдържа голяма грешка, разрушаваща догмата за Св. Троица — основен за християнството.

След като прибавката е била приета на Запад, римските богослови са се старали да докажат, че учението, което тя изразява, е от апостолско време и е прието от цялата древна Църква, въпреки че със сигурност се знае, че до V век вселенската Църква не е познавала такова учение. Те са цитирали много текстове, които са се погрижили да разтълкуват в полза на своята теория. Абат Гете разделя тези текстове на три категории:

а) напълно измислени текстове;
б) основно преправени текстове и
в) зле изтълкувани текстове.

Но въпреки своите усилия с най-голяма категоричност може да се твърди, че нито едно място в Св. Писание не доказва, че Св. Дух изхожда и от Сина. Напротив, единственото място, в което ясно се говори за Неговото изхождане (Иоан 15:26) съдържа православното учение, отразено в Никейския Символ на вярата: „Духът на истината, Който изхожда от Отца“.

Римските богослови се опитвали да докажат своята теза чрез тълкуването на няколко цитата.

1. „Който изхожда от Отца“ (Иоан 15:26) според тях не изключвало „и от Сина“, тъй като Отец и Син били едно по същество и каквото имал Отец го имал и Син. Да, тъй като са еднакви по същество, може да се твърди, че всичко, каквото има Отец, го има и Син, и Дух Светий, с изключение на личните свойства. Да се твърди, че има общност на личните свойства, означава да се изпада в савелиевата ерес. За това пишат св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. Когато се казва, че Дух Светий изхожда от Отца, под името Отец не може да се разбира и Син, Който е един с Отца по същество, но съвсем не и по личност. Ако този цитат съдържаше мисълта, че Дух Светий изхожда и от Сина, а и сам Св. Дух е един по същество с Отца, то Синът би трябвало да се ражда и от Св. Дух; така би могло да се допусне, че Син се ражда и от Самия Себе Си, а Дух Светий изхожда и от Самия Себе Си ... А Господ Иисус Христос би казал, ако разбираше под думите „от Отца“ и Себе Си, така както е казал: „Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име“ (Иоан 14:26) и „Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца“ (Иоан 15:26).

Тези последни думи римската църква тълкува в смисъл на вечно изхождане, но според Св. Писание в тайнството на Св. Троица посланието на едно лице от друго не предполага изхождането на второто от първото. В Св. Писание има примери на изпращане на Сина от Св. Духа (Ис. 61:1 срав. Лука 4:13), без това да има отношение към предвечното Му раждане, което е само от Отца (Иоан 1:14; 1:18; 3:16 и др.)

Изпращането на Сина от Духа и обратно древните Отци са считали за следствие от единството Им по същество и взаимното Им общение и участие в делата един на друг. Св. Амвросий: „Синът е казал „от Отца изхожда“ — това става по началото на битието, казал е: „Аз ще го изпратя“ — това става по общението и единството на естеството“. Същото твърдят и св. Кирил Александрийски и блаж. Иероним.

Следователно древната Църква е учела, че посланичеството на Сина и на Духа в света, като временно, се отнася към външната деятелност Божия, а тя е обща в единосъщната и неразделна Троица.

Дух Светий не е по-малък, като бива изпращан. Причината поради която Синът Го изпраща в света е, че като Изкупител на Света Той е добил особено право от небесния Отец да изпраща Духа Светаго в света, за да възражда и просвещава човеците, затова и Св. Дух е поставен в зависимост от прославения вече Иисуса Христа (Иоан 7:39).

Думите „от Моето ще вземе“ (Иоан 16:14), които латинците пак прилагат като доказателство за тяхната теория, всъщност отново се отнасят до външната деятелност. Употребеното бъдеще време на глагола указва едно предстоящо действие, ако неговия смисъл бе „изхожда“, щеше да се отнася до вечното битие и би трябвало да стои в сегашно време. Св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийски, Евсевий Кесарийски са тълкували тези думи като отнасящи се изключително до учението, което Иисус Христос е възвестил на учениците, а Дух Светий е трябвало да ги утвърди в него.

От израза: „Всичко, що има Отец, е Мое“ (Иоан 16:15), римските богослови приписват и на Сина свойството да извежда Св. Дух. Но ако това бе така, би следвало присъщото на Отца свойство да не е роден от никого да принадлежи и на Сина, а свойството Му да ражда Сина би трябвало също да принадлежи и на Сина!

Следователно тези думи се отнасят само до Божественото същество, общо за всички Лица на Св. Троица, а не в отношение на личните свойства. В този смисъл са и тълкуванията на Тертулиан, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Дамаскин и др.

От тук следва да се заключи, че „Filioque“ не е учение на Св. Писание, нито на Св. Предание, тъй като св. Отци съвсем не в този смисъл са проповядвали. Като безпристрастен историк, абат Гете предупреждава: „Човек би могъл да срещне тук и там текстове, благоприятствуващи римската ерес. Тогава той би трябвало да се обърне към оригинала и ще забележи с учудване, че въпросните текстове са или фалшифицирани, или абсолютно измислени.“ Той привежда примери с приписване на „филиокве“ в творенията на блаж. Иероним, папа Дамас (IV век), дори на св. Атанасий Велики в някаква реч на Никейския събор ... „Стигнало се до там, да прибавят „филиокве“ в посланието на св. патриарх Фотий до Михаил, българския княз. Ние добре знаем, че именно св. патриарх Фотий е забелязал първите римски нововъведения, разкрили се при проповедта на нахлулите в България римски свещеници и пръв е повел ревностна борба против тях. Именно това принудило папа Иоан VIII да му пише, че причислява към Иуда престъпниците, проповядвали лъжливо, и да упълномощи своите легати да подпишат анатемата, произнесена от Цариградския събор в 879 г. против всеки, който се осмелява да защити прибавката „филиокве“ към Никео-Цариградския символ.

Абат Гете твърди, че във всички цитирани от римските богослови текстове, в които е прибавено „и от Сина“ ясно може да се установи, че тази прибавка е направена през Средновековието, така че в най-добрите съвременни издания на Запад тя е премахната. Много от тези цитати са изчезнали и от дисертациите по този въпрос, но други остават. Авторът споменава за големия изследовател Зьорникау, който посветил целия си живот на проучване на всички възможни текстове, свързани с този спор. В резултат на тези търсения той стигнал до заключението, че Източната църква има право. Това довело учения-протестант до заключението, че истинска е Православната Църква, към която той впоследствие се присъединил.

ЕРЕСТА ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВЕТА ДЕВА МАРИЯ

На 8-ми декември 1854 г. папа Пий IX публикувал една була, с която провъзгласява за догмат, че Св. Дева Мария е била зачената непорочно от св. Анна. Като съвременник на това събитие, абат Гете се включва в богословските спорове, които този акт предизвикал. Той пише множество писма на пропаписткия богослов монсеньор Малу, който издал книга-апология на този догмат. Абат Вл. Гете определя това нововъведение като нова ерес, фактически отричащо догмата за Изкуплението. Древната вяра на Църквата е, че цялото човечество, без никакво изключение, е поразено от първородния грях, предаван по наследство със самия акт на зачеването. От това следва, че човешката природа на Господ Иисус Христос не е засегната от този всеобщ грях, тъй като единствено Той не е заченат по обикновения начин. Но що се отнася до Св. Дева Мария, тя е била зачената като всички хора, т.е. със този грях, присъщ на човешката природа, а после е била очистена от него, подобно на св. пророк Иеремия и св. Иоан Кръстител. А в папската була се твърди, че тя е била напълно предпазена от този грях, така че не е имала нужда да бъде очиствана от него. Но ако тя не е имала нужда от очистване, то тя реално не принадлежи към човечеството. Така се стига до заключението на някой си римски доктор М. Нюман, което между впрочем не е било оспорено от римската църква, че „след булата от 1854 г. Св. Троица била допълнена (!?) със светата Дева, издигната до божествена висота.“

За разлика от всички останали папски нововъведения, които римската църква се е опитвала да прикрие винаги с някакво покривало, папа Пий IX заявил на епископите, събрани около него „като деца-хористи“, без реално право на глас, че дефинира този догмат единствено „по силата на своя собствен авторитет“. Впоследствие римските богослови се опитвали да докажат, че този нов догмат отразявал старото вярване, „латентната традиция“ на вселенската Църква, на което булата само дала израз. Като доказателство за това римските богослови посочват:

1. Думите от Битие, 3:15: „и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“, където латинският текст е повреден и вместо ipse (което), т.е. семето, което ще поразява змията, стои ipsa (която). Този вид на превода променя изцяло тълкуванието, но изглежда е безпредметно да се спори, защото най-големият защитник на новия догмат Пероне направо заявил, че е безразлично дали ще се употреби ipse, ipsum или ipsa (т.е. среден, мъжки или женски род), защото всичко това пак доказвало, че Св. Дева е зачената непорочно.

Такъв превод разрушава основата на обещанието за Спасител, като отнася не към Спасителя, а към майка Му. Но тълкувателите на папската була твърдят, че неточността на превода свидетелствувала за древността на догмата. Д-р Н. Милаш справедливо възкликва: „Нима върху неточности и лъжи могат да се основават догмати?“ Въпреки това, в римската църква със съществуването на учението се обяснява неправилността на превода, а с неправилността на превода се доказва истинността на това учение ...

Друг текст, който привеждат римокатолиците е поздрава на Архангел Гавриил: „Радвай се благодатна!“ (Лука 1:28), който бива тълкуван в смисъл на „зачената с благодат, без грях“. Дори от контекста се разбира, че думите са казани в смисъл, че тя е намерила благодат у Бога. Изследователят Гете обобщава: „От всички текстове, които той (Пий IX) посочва, без страх можем да кажем, че няма нито един, който да е бил приложен от св. Отци на Църквата към непорочното зачатие на Св. Богородица. Веднъж завинаги е прието във вселенската Църква, че Св. Писание трябва да бъде тълкувано в съответствие с Преданието през всички векове. Ако никой от св. Отци не е отнесъл към Св. Дева пасажите, включени в булата, с какво право те се отнасят към нея днес?“ Така той заключава: „Самата була, създавайки този догмат, не доказва ли сама, че преди 8 декември 1854 г. той не е съществувал?“

Всички посочени текстове говорят за непорочността на живота на Св. Богородица, за девството ù, за божественото ù майчинство, но нито дума в цялото Предание на Църквата през първите 12 века от историята ù относно непорочността на нейното зачеване. Абат Гете се позовава на труда на един автор от XV век Викентий Банделски (Vincent de Bandellis), който посочва над 4000 текста от св. Отци, папи, писатели и авторитетни богослови, които отричат това вярване. Истината е, че до XIV век и най-големите римски доктори и самите папи са го отхвърляли: блаж. Августин, папите Инокентий I, Геласий I, св. Лъв Велики, Инокентий II, Инокентий III и др. А думите на папа Инокентий V ca твърде красноречиви: „Св. Дева Мария е била осветена в утробата на майка си не преди нейната душа да се съедини с тялото ù, защото тогава не е била още способна да приеме благодат, нито пък в момента на това съединяване (к.н.), защото ако бе станало така, то тя би била свободна от първородния грях и не би имала нужда от изкуплението чрез Иисуса Христа, необходимо на всички човеци, а това не бива да се твърди“.

Когато през XII век за пръв път се зародили такива вярвания и лионската църква пожелала да празнува деня на зачеването на Св. Богородица, един от стълбовете на римското богословие Бернар Клервоски им написал писмо и решително се противопоставил на това, защото според него не бива да се чествува единствения миг, в който Св. Дева е била под властта на греха. Той счита, че да се твърди, че Св. Дева Мария е зачената непорочно означава, че тя е зачената от Св. Дух. „Особено пък никой да не говори, че Св. Дева е зачената от Св. Духа, а не от човек; аз казвам и доказвам, че Дух Светий слязъл над Нея, но не че е дошъл с Нея. Аз казвам, че Дева Мария е заченала от Духа Светаго, но не че е била зачената от Св. Дух. Аз казвам, че тя е Девица, а в същото време и майка, но не казвам, че е родена от Девица.“ А по-нататък той дори отговаря на папските оправдания, че догматът бил провъзгласен в отговор на натиска на вярващия народ и за по-достойна похвала на Св. Богородица, като казва: „Светата Дева всекиго ще осъди за такова прославление, което, както се вижда, е прославление на греха; тя никога няма да одобри нововъведение, което е измислено против учението на Църквата, нововъведение, което е майка на безразсъдността, сестра на суеверието и дъщеря на лекомислието ...“

Най-уважаваният теолог на римската църква, Тома Аквински, също твърди:

„Понеже преблагословената Дева Мария е зачената в съпружеския съюз на родителите, то и нейното зачатие е станало в първородния грях.“ (Summa 3:18).

За да избегнат противоречието с тези големи учени на своята църква, римските богослови измислили някакво „пасивно зачатие“, под което разбират оная минута, в която душата се влива в тялото, и твърдят, че в активното зачатие Св. Дева е била осквернена от греха, но в пасивното — запазена от всяко греховно осквернение (Ленц). Следователно, без понятието за пасивното зачатие, догматът се губи. И след като то не се среща нито в Св. Писание, а се оказва толкова съществено за догматиката, нито в Св. Предание, нито пък във физиологията, д-р Милаш обобщава, че това е „изкуствен термин, измислен да съгласява онова, което е невъзможно да се съгласява“, та естественото зачатие да може да се нарече непорочно.

Като неоспоримо доказателство за новия догмат, римските богослови привеждат цитати от православните богослужебни книги, където Св. Богородица често бива наречена пренепорочна, преблагословена, като тълкуват това в смисъл на непорочно зачената. От тук те заключават, че Православната църква всякога е считала Св. Дева за непорочно зачената и това е било постоянното вярване на източната църква. Чудно, как тази истина е била открита на „схизматическата, фотиянска църква“, а „истинската, римска църква“ е оставена в неведение до 1854 г? В православната книжнина думите „непорочна“ и др. св. Ефрем Сирин и други свети Отци отнасят към нейното приснодевство. Същевременно богослужебните книги я наричат и „плод на болки“, „възсияла от тленна утроба“ и т.н. Но римските учени са цитирали само онова, което им допада. Имало дори някакъв кардинал Манинг, който твърдял, че между Изтока и Светия престол имало една връзка — почитането на Св. Богородица, и чрез тази връзка Пий IX бил привързал Източната църква към Светия престол повече от всеки друг папа. В определението на непорочното зачатие източните не виждали нищо друго, освен тяхната постоянна и обща вяра. Д-р Милаш цитира отзив в списанието на абат Гете „Юнион Кретиен“ от 1868 г. и заключава: „Жалко ни е, гдето посоченият кардинал не знае, че източните нарекоха „нов елемент на разединение“ и „нова западна ерес“ това определение.“

Някой би могъл да повдигне възражение срещу тези оценки за догмата, позовавайки се на небезизвестното явяване на Св. Богородица на една девойка в екстаз през 1855 г., близо до Лурд. Св. Богородица, по думите на единствената свидетелка, била заявила: „Аз съм непорочното зачатие“. На това абат Гете отговаря в друга статия в „Юнион Кретиен“: „Да се вложат в устата на Св. Дева тези смешни думи, това значи да се оскърбява Св. Дева и да се твърди, че тя одобрява една ерес. Дори само това доказва, че дори да е имало явяване на изпадналата в екстаз, то това явяване е демонско.“ По повод на изцеленията, които стават там, той пише: „И това, което той нарича чудеса, не са ли необичайни факти, вследствие на влиянието на демона? Ние не ще правим труд да ги обсъждаме, защото за нас те не могат да не бъдат фалшиви или демонични, щом се правят в чест на непорочното зачатие, ерес, осъдена от неизменната вяра на Църквата, дори и на западната църква, до 1854 г. Иисус Христос ни е уверил, че чудеса биха могли да се случат и в подкрепа на заблудата, но че не трябва да им се вярва, дълг на вярващите е да се придържат към приетата вяра. И така, дори и ангел от небето да слезеше, за да ни съобщи някакъв нов догмат, ние щяхме да осъдим него и неговия догмат и чудесата му като проява на ада. Ако г-н Лазер познаваше този критерий на истинския католик, той би се въздържал да напише дебелата си книга, която не доказва абсолютно нищо, или ако фактите в нея са верни, би доказала, че демонът упражнява своята власт и в църквата, към която той принадлежи. Това демонско действие би доказало още веднъж, че Божият Дух се е отдалечил от нея.“

СВЕТОТО СЪРЦЕ — ЕРЕС ПРОТИВ БОГОВЪПЛЪЩЕНИЕТО

След като е нарушило основния догмат на християнството — за Света Троица, папството си позволило да въведе ново еретическо учение и по отношение на втория главен догмат — за Боговъплъщението.

Както изповядва всеки православен християнин, Второто Лице на Св. Троица, въплътило се в Богочовека Иисус Христос, има две природи, съчетани в една единствена Личност. Това, че тази Личност е божествена, извиква стремеж да ù се отдава почит посредством онзи култ, който дължим единствено на Бога. През IV век Несторий проповядвал еретическо учение, според което тези две отделни природи в Христа трябвало да се почитат поотделно. Тази ерес е била осъдена на III Вселенски събор в Ефес, защото отделена от божествената, човешката природа не може да заслужава божествено почитание. Като отговор на тази ерес, Църквата е постановила, че на Богочовека Христос трябва да се отдава едно почитание — на едната личност в Него, личността на Божия Син.

Установеният култ към „Светото Сърце на Иисуса Христа“ всъщност представлява не само разделяне на двете природи в Христа и почитането им поотделно, но отдава забранената от каноните почит на Неговото тяло и още поспециално на части от тялото Му, в случая на Неговото сърце, и то съвсем не като символ, а като телесен орган, като се възхваляват неговите фибри, неговите свивания и разпускания и т.н.

Абат Гете проследява историята на установяването на този догмат, твърде характерна за повечето еретически нововъведения, които векове наред, отхвърляни като несъстоятелни от най-бележити и уважавани отци на западната църква, в крайна сметка биват прогласени от някой папа за догмати. И това става обикновено с обяснението, че това са древни, „латентни“ вярвания на цялата Църква. Но ето накратко характерната история на този догмат, предадена безпристрастно от големия историк.

Първият богослов, който публикувал съчинение за култа към Св. Сърце бил йезуитски свещеник, изповедник на една монахиня, наречена Мари Алакок (+1690 г), чиито болезнени бълнувания и среднощни „любовни диалози“ с възлюбения й Иисус са били осъдени след голям скандал от папа Климент XIV в 1772 г. Но йезуитския орден, явно решен да въведе този догмат, прибегнал до хитростта да придаде вид на благочестие и божествен произход на тази ерес. Публикациите на разказите на изпадналата в прелест монахиня се умножили. В тях на широко се предавали разговорите ù с Иисус, описвало се как тя му дала своето сърце, а Той в отговор ù дал Своето, а после ù казал да си пуска кръв всеки път, когато сърцето я заболи. Тя твърдяла, че той я е направил пълновластна наследница на Неговото Сърце.

За дългите обещания и обяснения относно обещанието за женитба, за годежа и венчавката на монахинята с Иисус абат Гете от уважение към своите читатели не се разпростира ...

Интересното в случая е как годините съдействували на йезуитите за постигане на тяхното намерение да установят този култ. След повторното отхвърляне от ватиканската конгрегация по обрядите, йезуитите не се обезкуражили. Те започнали да разпространяват този нов култ сред народа като правели медалиони, картички малки книжки с чудеса и предсказания, както и чрез наставленията, давани при изповед. Голям шум се вдигнал около чумата в Марсилия. През 1722 г. този град, нападнат от ужасната епидемия, бил посветен от своя епископ, бивш йезуит, на Светото Сърце. Той направил това с голяма помпозност и умела театралност. Но Рим не се смекчил. Съвременниците отбелязали скромно, че епидемията „започнала да намалява“. Но през 1763 г. вече се говорело, че заразата престанала в деня на посвещаването, а през 1823 г. архиепископът на Париж вече твърдял, че тя престанала моментално. Днес вече всички в римската църква смятат, че това е било внезапно чудо. След което двама папи, приятели на йезуитите, постепенно установили този култ.

Това е типичен пример как едно еретическо нововъведение, отхвърлено в началото от разумните богослови, чрез съдействието на йезуитския орден и благодарение на неограничената власт на папата да установява нови и нови догмати, бива провъзгласено за официален култ. В случая имаме ерес, по-чудовищна дори от несторианската, осъдена на Ефеския и Константинополския събори.

УЧЕНИЕТО ЗА ЧИСТИЛИЩЕТО

Идеята за чистилището се оформила в средновековната схоластическа литература. За това се постарали Бернар Клервоски, Бонавентура и Тома Аквински. Пръв споменал за „чистилищен огън“ още Ориген. Той учел, че след този живот съществуват само „очистителни страдания“ и следователно всички, не само нечестивите хора, но и дяволът и неговите демони ще се спасят, след като се очистят. Ориген и неговото лъжеучение били осъдени на V-ти Вселенски събор. По-късно Августин изказва неопределени мисли в този дух, но той изрично подчертава, че това е негово частно мнение. И така, до ХШ-ти век в никое богословско съчинение не се говори за чистилище.

Римската църква проповядва, че до Страшния съд всички починали минават на частен съд, след което биват изпратени в ада или в рая спред техните дела. Но тя твърди, че има такива души, които не са заслужили нито рая, нито ада, и ги поставя в едно междинно място, наречено чистилище. Там те изстрадвали мъчение с огън като изкупление на техните простими (несмъртни) грехове, докато напълно задоволят Божията правда. След това те влизали в рая. Така абат Гете излага учението на римската църква за чистилището. Душите, затворени в чистилището, могат да получат облекчение чрез добрите дела и молитвите на живите. На пръв поглед учението е сходно с това на Православната църква. Но авторът разглежда успоредно двете учения и така подчертава разликите между тях. А те са твърде съществени. От идеята за временни очистващи мъки се стига до извода, че дори без молитви и принасяне на безкръвна жертва, изтърпяващите наказание в чистилището могат и сами да се изкупят чрез престояване на полагащото им се време в него. А така може да се стигне и до абсурда, че молитвите на живите дори им вредят, забавяйки тяхното освобождение чрез облекчаване на страданията им!

Интересни са подробностите относно характера на чистилищните мъчения. Според римските учени те са два вида: 1. чисто духовни и 2. веществени — мъчение чрез материални предмети, като за огъня се говори, че той е еднакъв с този на земята (Тома Аквински). Разликата била само в това, че чистилищният огън нямал нужда от материал, който да го поддържа. Относно мястото на чистилището има две гледища: че е в недрата на земята, и че е там, където е за някои души по особена Божия наредба (?). Цялата вътрешност на земята е разделена на четири отделения, в които за различните грехове, от първородния до личните, се търпят временни или вечни, духовни или материални страдания (или и двете). Чистилището собствено се намирало между кръга на отците — старозаветните праведници (сега празен) и този на некръстените деца.

Всички средновековни римски богослови знаели каква е вътрешността на земята и къде точно е чистилището, но по въпроса колко време престоява там една душа не били наясно. Едни твърдели — до Страшния съд, други — до 20 години, накрая компромисно било решено, че стоят толкова, колкото им е нужно да се очистят от греховете и така литват направо в небето. А Тома Аквински основно е разработил проблема как материалният огън измъчва нематериалната душа и заключил, че душата търпи наказание и от гледането на огъня и от истинската материална връзка на огъня с нея.

Но за средно място между рая и ада никъде в Св. Писание не се споменава. С йезуитски извъртания римските учени се обосновават, че щом православните се молят за починалите, то те признават чистилището, макар че на думи го отричат. Но те забравят, че Православната църква се моли Бог да освободи грешните души от ада (молитва 5 на св. Василий Велики). А в тяхната литургия за покойниците изрично се казва молитва, за да избави Бог душите от ада. Същото е и в другите познати древни литургии — Иаковова, Матеева, Маркова, Петрова, Василиева и др. В Св. Писание притчата за богаташа и Лазаря ясно показва, че не може да се избави от ада умрелия без вяра и покаяние, но е възможно за вярващия и покаялия се, без да принесе плод (Лук. 16:19-31). Там адът се представя като тъмница (Бит. 39:20; йер. 38:6, 38; Лук. 12:58-59; Мат. 5:26; Деян. 12:4, 16:23, 25), а в тъмницата има осъдени на вечен затвор, както и такива, които след известно наказание биват освобождавани. Пример за избавление от ада дава Сам Христос (I Петр. 3:19), Който и днес има ключовете на ада и смъртта (Апок. 1:18). Но никъде в Св. Писание не се говори за място, подобно на чистилището на римските богослови. Затова в „Православно изповедание“ ч. I отг. 64 се казва:

„Няма особено средно състояние между тия, които отиват на небето и между ония, които отиват в ада. Обаче много души на грешници се освобождават от веригите на ада, но не сами от себе си, или чрез мъченията си, но чрез добрите дела на живите човеци и посредством църковните молитви, а особено чрез безкръвната жертва, която църквата всеки ден принася за всички живи и за всички мъртви, защото Христос за всички умря“.

Но римската църква е възприела още по-лесен начин за облекчаване на душите, които страдат в чистилището. Те можели да бъдат и напълно освободени от мъките чрез прилагане на „пълна индулгенция“, защото папата си приписва правото да прилага пълни индулгенции (опрощения) на душите в чистилището.

„Ако това е така“, обобщава абат Гете, „ние не виждаме как въобще може да съществува чистилище за римската църква, щом като папата може така лесно да освобождава душите, които страдат там. Негов дълг би било само да прилага ежедневно пълни индулгенции на бедните страдащи души, или да придаде тези опрощения към някакви лесни благодеяния за живите, така че те непременно да бъдат изпълнени“.

„Следователно чистилището съществува само по волята на папата. Това е вярно в две отношения: първо, защото то е измислица на папите, и второ, защото те биха могли да го премахнат, ако поискаха, посредством своите пълни опрощения“.

Като безпристрастен историк, абат Гете отбелязва, че най-учените римски богослови, като Босюе например, са свели до минимум учението за чистилището, доближавайки се дори до православното учение. Тридентския събор пръв е дал пример за такова ограничаване, като е отхвърлил суеверията и лъжеученията, на които чистилището е давало повод. Постановява се само, че такова място съществува и че душите там могат да бъдат подпомогнати чрез молитви, милостиня и най-вече чрез безкръвната жертва. За това учение те се позовават на II Mak. 12:43-46. Ho и това, както и всички останали доказателства от Св. Писание потвърждават само, че трябва да се молим за душите на починалите. Макар и отказали се на теория от всички баснословни теории и суеверия относно чистилището, в публикуваните непрестанно книжки, катехизиси и др. са запазени познатите средновековни картини. Но дори и само идеята за съществуването на такова временно наказание, чрез което, изтърпяли го, душите уж задоволявали Божията правда, вече е противно на истинската вяра. В „Православно догматическо богословие“ преосвещеният Макарий пише: „Мисълта, че грешниците, които са се покаяли, са длъжни да принесат още някое удовлетворение на Божията правда за своите грехове, като претърпят за това някое временно наказание, а ония, които не са претърпели това наказание на земята, ще трябва да го претърпят в чистилището за същата цел, такава мисъл е противна на християнското учение за удовлетворение на Божията правда, противно е на учението на древната църква, защото пълното удовлетворение на Божията правда за всички грешници е понесъл веднаж завинаги Сам Спасителят Христос, Който взел върху Си всички грехове на света и всички наказания за греховете.

А грешниците, за да добият прощение на греховете си и да се избавят от всякакво наказание за греховете, длъжни са само да усвоят заслугите на Спасителя, т.е. да вярват в Него, съвършено да се покаят за греховете си и да поднесат плодове, достойни за покаянието — добри дела“.

(Както споменава и абат Гете, учението за чистилището е едно от първите, от които се отказват римокатолиците, особено когато става въпрос за привличане на своя страна православните вярващи. В разпространявания у нас „Кратък католически катехизис“ (за младежи) — Бургас, 1990 г., в т. 71 „Главните истини“ се говори само за смърт, съд, ад и рай. За чистилището не се и споменава — бел. прев.)

В своята творба „Еретическото папство“ абат Вл. Гете спира вниманието си и на нововъведенията, които е привнесла римската църква и в най-святото тайнство — св. Евхаристия. В римската църква то се извършва не над квасени, а над пресни хлябове; тя е премахнала призователната молитва към Св. Дух (епиклезата), а единствено чрез Неговото слизане се извършва пресъществяването на Св. Дарове; не причащава със същия хляб свещеници и миряни; отказала е правото на децата да приемат Св. Причастие и др.

Ще се спрем на някои от тези нововъведения, осъдени от абат Гете по свидетелството на Църквата.

В Св. Писание никъде не се говори, че Св. Евхаристия се е извършвала над пресен хляб, както се опитват да твърдят римокатолиците. Напротив, съществуват много свидетелства, че хлябът, с който се е извършвало тайнството Евхаристия, е бил квасен.

1) Св. тайнство Евхаристия е установено преди Пасхата на иудеите (Иоан 13:1), а едва след Пасха е започвала седмицата на безквасните хлябове. Св. ев. Иоан свидетелствува, че Христос е осъден, разпнат и свален от кръста в деня, когато иудеите се готвели за Пасха (18:23, 19:14, 19:31), следователно са употребявали още квасен хляб.

2) Евхаристийният хляб е наречен навсякъде „артос“, което произлиза от глагола „еро“, означаващ „въздигам“ и означава втасване на замесено с квас тесто. В Св. Евангелие навсякъде е употребена именно тази дума (Мат. 26:26, Марк. 14:22, Лука 22:19).

3) Според св. ев. Матей Христос е седял при преломяването на хляба, а ако хлябът е бил пресен, Той според закона е трябвало да стои прав.

Могат да се приведат още доказателства. Но най-красноречив е фактът, че до IX век римската църква също е употребявала квасен хляб.

Причащаването на свещениците и вярващите с отделни хлябове разрушава онзи дълбоко мистичен смисъл, изложен от св. ап. Павел във 1 Кор. 10:16-17:

„...Защото един хляб, едно тяло сме ние, многото, защото се причастяваме от един хляб“.

В римската църква само свещениците се причастяват и с Кръвта Христова, докато Сам Господ, предузнавайки техните отклонения, заповядва: „пийте от нея всички ...“ (Мат. 26:27).

По повод на забраната да се причастяват деца абат Гете пише: „Западната църква е извършила престъпление, премахвайки причастието на децата. Когато западните църкви, въвлечени в схизма от папството, се отдалечили от православния Изток, те дотолкова изгубили християнското си чувство, че техните богослови обвинявали източната Църква, че причастява децата.“ Тази практика също е съществувала до XII век на Запад, а в някои области и до XVI век.

Но най-същественото отклонение е премахването на епиклезата — тайната молитва, с която свещеникът призовава Св. Дух да пресъществи предложения хляб. Римската църква счита, че пресъществяването става и без призователна молитва, при думите: „Вземете, яжте, това е Моето тяло ...“ и „Пийте от нея всички — това е Моята кръв ...“ „Ние не се страхуваме да кажем,“ заявява абат Гете, „че този довод е смешен. Иисус Христос, произнасяйки думите, не ги е казал като разказ за случило се събитие, а като акт, извършващ се в момента, тъй като у Бога словото е и дело. Но може ли да се твърди, че това е така и при свещеника?“

Призователната молитва към Св. Дух е съществувала във всучки литургии на древните западни църкви. (Гете твърди, че по негово време тя все още съществува в Шотландия). Древните литургии на св. Иаков и на св. Климент Рилски съдържат епиклеза, така както Златоустовата и Василиева литургии.

„Следователно“, заключава с тревога абат Гете, „ние имаме пълното право да се съмняваме, че в римската църква съществува св. Причастие.“

Редакторите на френското издание завършват тома със статията от „Юнион Кретиен“ — „Смущаващият свидетел — Православието“. С неизменното си свидетелство то е мълчалив обвинител срещу нововъведенията, обезобразили западното християнство. Затова папството плете интриги да го подчини, като преди векове използвало кръстоносците, а в наши дни — политиката и парите. Но о. Владимир Гете спокойно заявява: „Каквото и да прави, то няма да успее.“


© Мариана Чакърова, автор.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.