Последна промяна:
2005-08-03 9:52

Протопрезвитер Георги Металинос*

Не фанатизъм и страх, но любов към истината

Някои мисли по повод посещението на папата в Гърция**
1.

През юни 1999 г. папа Йоан Павел II осведоми архиепископ Христодул, чрез посредничеството на кардинал Касиди, за намерението си да посети Гърция в контекста на едно поразширено поклонничество до светите места, свързани със Стария и Новия Завет. Писмото на папата предизвика сензация, понеже всеки, способен да разшифрова ватикански документи, можа да разбере скритите зад него подбуди. Поради това обществените обсъждания на писмото започнаха веднага в средствата за масова информация. На 1 септември 1999 г. имах честта да участвувам като водещ в телевизионна дискусия (на предаването „Смъртни грехове“, излъчвано по програмата TV7) заедно с изтъкнатата журналистка Лиана Канелис. Дискусията беше интересна в смисъл, че даваше възможността да се поставят всички въпроси откровено и обмислено: какво ще бъде скритото значение на едно официално папско посещение в Гърция? По този въпрос авторът на настоящата статия присъедини гласа си към Св. Гора и сложи подписа си върху документа, подписан от 853-ма представители на църковните и богословските среди; в него бе направено разграничаване между едно посещение на папата в Гърция в качеството му на обикновен поклонник и евентуалното негово официално приемане (т.е. като патриарх на Рим) от Еладската църква. Няма основания да бъдем противници на първото, ала втората възможност поражда огромни проблеми, произтичащи от самото естество и същността на папизма.

Всъщност секуларизацията се е вкопала тъй дълбоко в мисленето най-вече на интелигенцията и политиците, че ми се вижда съвсем нормално това, което се случи в деня след предаването, когато един виден политик ме попита: „И с какво толкова ще ни навреди това, да приемем папата като... папа?“ От професионален опит знам, че днес на хората им липсва усетът да разберат нещо, което е било съвсем очевидно за прославения от Църквата генерал Макриянис [1]; ето защо си послужих с похватите на аналогията и му отговорих също с въпрос, засягащ неговата политическа чувствителност (той е убеден демократ): „Би ли било възможно да приемете бившия крал Константин с почести, подобаващи на монарх?“ На този ясен въпрос той инстинктивно отговори с „не“. Затова продължих: „Същата чувствителност, която вие имате по отношение на политическите въпроси, имаме и ние по отношение на църковнополитическия проблем, наречен „папата“. Тази чувствителност не е съсредоточена върху историческите проблеми на нашите взаимоотношения с папския престол, които тук са второстепенни, но върху самата същност на папизма, който, въпреки поредните повърхностни определения и изопачени обяснения, в наше време повече от всякога е обвързан със своето самоопределение от средновековието [2].

2.

През време на турското владичество са съставени различни съчинения, озаглавени „Какво представлява папата?“ Тези творби проследяват отчуждаването на западното християнство от изначалните му основи от времето на учредяването на папството. Средновековното франкотевтонско схващане за папата довежда до най-голямото фалшифициране на християнството и става първопричина за неговото посетнешно изкривяване на Запад, което вече векове наред настъпва дори и на Изток чрез озападняването ни.

„При папизма, пише проницателно проф. Христос Янарас [3], имаме едно коренно отклонение от самата същност на църковната институция, едно различно „християнство“, диаметрално противоположно на евангелския начин на живот и спасението на човечеството“. Великият Достоевски отдавна е изказал подобно наблюдение: „Римокатолицизмът вече не е християнски... Католицизмът е една нехристиянска вяра...“ [4] Споменатият професор Янарас ни е дал и друга книга, една от най-добрите си, която излага историческия път на западната секуларизация — „Истината и единството на Църквата“ [5].

От институционално гледище папата обладава две естества: политическо и църковнорелигиозно. На първо място той е цар на папската държава Рим (в древност), а днес —  на държавата Ватикан (от 1929 г.). Официално той се титулува „самодържец на Ватикана“. Преди се е зовял Imperator totius mundi, т.е. „император на целия свят“; днес обаче той е цар със своя министърпредседател, министри и посланици (нунции)[...]

Папизмът е една истинска теокрация [6], съответствуваща на политическата система на шиитския ислям [7], където политическата и църковната власт са съсредоточени у едно и също лице. Христовата Църква в лицето на светоотеческото Православие, въпреки човешките несъвършенства, прави разграничение между политическата и духовната (пастирската) власт [8], както и между носителите на двата вида власт, и приема теокрацията само като богоцентрична и христоцентрична система на управление. Противно на това папата, като политически водач, след продължителен диалектичен процес през европейското средновековие, самоволно си присвоява императорска власт, като по такъв начин полага основите par excеllence [9] на папския абсолютизъм и диктатура.

Политическият и царски характер на папата се крепи и осигурява от неговата църковна идентичност. Главенството по (вселенска) власт и непогрешимостта на папата го правят такъв, какъвто  Достоевски толкова открито го е обрисувал в посочения погоре цитат. Схващането за папата като наместник на Христа на земята е най-главното потъпкване на християнството. Политическата личност на папата е успоредно и пряко свързана с религиозната. Думата „папа“ обозначава едновременно тези две личности и поради това папата не може да бъде приет в само една от тях, тъй като двете негови личности съществуват и действуват заедно.

3.

Вследствие от всичко това официалното приемане на папата не като обикновен поклонник, но като папа, от която и да е православна църква или от държава, признаваща своята връзка с Православието, представлява официално признаване на папството. Както добре знаят участвуващите в икуменическите диалози, Ватиканът не престава да дири тъкмо такова признаване, каквото би довело след себе си официалното приемане на бивш монарх в царското му достойнство. Ето защо в интервю за вестник „Елефтеротипия“ (август, 1999 г.) римокатолическият архиепископ на Гърция ясно изрази становището, че папата може да бъде приет в Гърция единствено в качеството му на папа.

И нима не стана това в Румъния наскоро? Тази страна, както и Грузия, бе принудена насила, след неимоверен натиск (който бе оказан и над нас), да приеме папата официално, въпреки обществените вълнения. Нещо повече, униатските тежнения на византийската политика бяха възобновени в наши дни с очакването на политическа помощ от страна на Ватикана (едно непряко признаване на политическия авторитет на тази държава). Ето такъв е контекстът, в който действуват тези православни държави, възлагащи на папата надеждата за разрешаване на националните си проблеми. За съжаление дори ние, гърците, забравихме прецедента с Византия [10]. Сърбия, която добре го помни, бе възнаградена с отвратителното престъпление срещу нея от страна на една от световните свръхсили и нейните съратници, сред които е и Ватиканът.

4.

Именно една клика, съставена от интелектуалци и политици, разчитащи на някаква помощ от Ватикана, с едно пълно презрение към историята упорито пренебрегва факта, че Ватиканът остава най-значителната антигръцка сила и най-значимият източник на антигръцка пропаганда в света [11]. Това блюдолизническо отношение към Ватикана не само не го укротява, но го прави дори още позлостен. Онова, което св. Василий Велики пише за папите през IV в., с още поголяма сила се отнася за папската държава след франкизацията на римокатолицизма (през ХI в.): „Когато биват ласкани, тези, които се държат дръзко, стават повисокомерни от всякога“ [12]; т.е. колкото повече ги ласкаете, толкова понагли стават те. С тези думи ние отхвърляме като безразсъден и неоснователен прозелитизма, който поддръжниците на унията вършат сред нас с цел да ни присъединят към нея.

Френският вестник „Univers“, оръдие на римската пропаганда, през 1868 г. обрисува битката при Наварино [13] и освобождението на Гърция като бедствие със следните думи: „Единственият случай, при който може да желаем падането на Турция, е ако на нейно място на Изток бъде основана католическа държава.“ [14] Когато през Първата световна война се появи възможност Вселенската патриаршия да си възвърне храма „Св. София“, Ватиканът заяви, че поскоро би се радвал да гледа полумесеца върху купола на „Св. София“, отколкото гръцкия кръст! [15] А по време на катастрофата в Мала Азия [16] Ватиканът изпрати поздравителна телеграма на Кемал Ататюрк (септември 1922 г.) [17].

Едно изследване на правителствените архиви би разкрило доста аналогични свидетелства от наше време [...] Безспорно е, че Ватиканът се е месил в развитието на политическите събития на Балканите и най-вече в Югославия от 1941 г. до днес. И не само Балканите и Източноевропейските държави, които се отскубнаха от съветския контрол, страдат от папската интервенция, понеже папството разпростира дейността си в много страни по света. Римокатолическите журналисти и богослови признават, че католическата църква носи „съществена отговорност“ за избиването на стотици хиляди невинни хора в Руанда (както призна доминиканският богослов Бернардин Музунгу) [18]. Тази статия ще стане твърде дълга, ако посветим време и на участието на кардинал Степинац [19] (обявен наскоро за „блажен“ [20] от Ватикана!) в ужасяващия геноцид на стотици хиляди православни християни в Хърватско (1941-1945).

5. Какво да каже човек за унията — най-действеното оръдие на папската обсада, което  се поддържа усърдно, въпреки възраженията дори в средите на римокатолическата църква? Безсрамната позиция на унията, като междинно тяло между папизма и Православието,  се поражда като идея през ХIII в. и се осъществява на дело през ХV в. Униатите поддържат връзката си с Православието външно (чрез обичаите, богослужението и свещените одежди), но признават догматите, отнасящи се до папската институция (папското главенство, папската непогрешимост и т. н.), като по такъв начин показват, че тези догмати са абсолютният център на папизма.  Останалите различия на папизма от православното светоотеческо учение („Филиокве“, т. нар. „Богородични догмати“ и др.) не е трудно да бъдат заличени. Но невъзможно е „римокатолическата църква“ да съществува без „институцията на папството. Най-вече в непрестанно обсаждания Близък Изток и Източна Европа, която днес преживява огромни трудности, униатите действуват като еничари на папството — с целия фанатизъм, характерен за османските еничари — срещу православните, под прикритието на заблудата, че поради източните си ритуали те не са се откъснали от своето църковно предание!

Полезността на унията за папството е очевидна от факта, че макар известният римокатолически богослов Ив Конгар да я нарече „карикатура и пълна противоположност на единството“ и макар че през 1990 г. във Фрайзинг (Мюнхен) Общата комисия за православнокатолически диалог прие значителни съвместни решения, отнасящи се до отрицателния характер на унията, то на нова среща през 1993 г. в Баламанд (Ливан) един документ, неодобрен от всички поместни Православни църкви [21], узакони метода на унията като образец за единство. Ватиканът не се отклонява от позицията, формулирана от изтъкнатия богослов Реймънд Джанин, а именно, че унията е „най-лесното и ефикасно средство, довеждащо до подчиняване на папата“. Папството, за жалост, не се променя, въпреки тържествените уверения в противното. То си остава един световен център на власт, която то употребява, разбира се, единствено в угода на собствените си интереси като всеки друг център на политическа или светска власт. Ето защо антипапистката позиция на съзнателните православни християни не е породена от фанатизъм или от страх, но от любов към истината, от уважение към себе си и — нещо напълно разбираемо, от самозащита.

Превод от английски език със съкращения.
© Orthodox Tradition, Vol. XVII, Nr. 4, 2000. Center for Traditionalist Orthodox Studies, с. 36-40.

БЕЛЕЖКИ

* Протопрезвитер Георги Металинос — виден гръцки свещеник, професор в Богословския факултет на Атинския университет, където преподава предмета „История и духовен живот на Гръцката църква в следвизантийския период“. Известен със своите традиционалистични възгледи. Деен проповедник и наставник, участвува във форуми, конференции, телевизионни програми и др. Автор  на многобройни книги, монографии, статии, доклади. На читателите на „Православно слово“ е познат със статията „В молитва и пост. Богослужението и подвижничеството като съставни части на духовния живот на Православието“ (бр. 6/1998, с. 14 сл.) — бел. прев. (Настоящата статия ще бъде поместена в следващия брой на сп. Православно слово, 1-2/2002, П.Б.) [обратно]

** Заглавието е на сп. „Православно слово“. [обратно]

1. Генерал Йоан Макриянис (1797-1864), един от великите герои на гръцката въстание от 1821 г. Бил е непоклатим патриот и дълбоко благочестив. Прот. Металинос тук го сочи за пример на човек, надарен с истинско православно мислене, който интуитивно е осъзнавал каква бездна дели Православието от папизма и който поради това полесно би разбрал недопустимостта една православна държава, каквато е Гърция, да приеме папата в качеството му на законен епископ на Рим. [обратно]

2. Imperator totius mundi (лат.) — император на целия свят — бел. прев. [обратно]

3. Православието и Западът в съвременна Гърция (на гр. ез.). Атина, 1996, с. 44. [обратно]

4. Там, с. 69-70. [обратно]

5. Истината и единството на Църквата (на гр. ез.). Атина, 1978. [обратно]

6. Теокрация (от гр. богоуправление) — форма на държавно управление, при която за глава на държавата се счита някакво божество или официално признати негови представители — обикновено лица със свещен сан. Характерно за теокрацията е, че религиозната институция поглъща държавната или, най-малко, религиозната институция господствува над държавната, поради това, че обществените задължения и функции в нея се смятат за част от религията.

Редица езически цивилизации в древността, като египетската, месопотамската, китайската и др., са били теократични и са почитали своите императори като земни божества, обявявайки ги за непогрешими.

Теократична цивилизация от поново време е ислямската (възникнала през VII в. сл. Р. Хр.). Нейният родоначалник Мохамед през 622 г. положил основите на теократична ислямска общност в Медина, като бил неин духовен и светски водач до самата си смърт през 632 г. [обратно]

7. Шиитският ислям (названието идва от арабското шиат Али = партията на Али) е едно от двете главни разклонения на ислямската религия (другото е насунитите). Шиитите смятат за законен приемник на мохамедовата теократична власт имама, какъвто според тях може да бъде единствено потомък на Али, зетя на Мохамед. Шиитският ислям набляга върху духовната функция на мохамедовия наследник, чиито следовници вярват, че той по божествен начин е защитен от грях и заблуда и притежава непогрешимо разбиране на Корана, свръхестествено знание за бъдещето и сила за молитвено застъпничество. Очевидно поради подчертаното сходство между шиитската и папската теокрация о. Георги Металинос се обръща към тази аналогия при анализа си на папоцезаризма. — бел.прев. [обратно]

8. Православната Църква, която единствена пази в ненакърнен вид учението на Своя Божествен Глава, Богочовекът Иисус Христос, разграничава духовната власт от светската въз основа на Христовите думи: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21). Тя учи, че духовната власт произхожда от Бога и има свои свещени права, но така също и законната държавна власт в гражданското общество произтича от Бога и има свои неоспорими права. По силата на това държавната власт трябва да бъде самостойна в действията си и отговорна за тях пред Бога.

От своя страна, духовната власт, в изпълнение на Христовите слова: Моето царство не е от тоя свят (Иоан. 18:36), трябва да се занимава изключително с делата на Църквата. А те са: истинска проповед на Христовото благовестие с цел спасение на човешките души; защита на спасителната православна вяра от ереси и изопачения; молитва, богослужение, извършване на светите Тайнства и преподаването им на вярващите за тяхно възрастване в благодатта на Светия Дух, приобщаване към Христовото царство на благодатта и наследяване на вечния живот в него; дела на християнско милосърдие. Тези високи задачи, поставени от Бога пред църковната власт, налагат нейните служители да са посветени всецяло на духовното си звание, което изключва прякото им участие в държавното управление. Християнският принцип за разделяне на духовната от светската власт е изразен ясно в 81о апостолско правило, предвиждащо да бъдат низвергвани свещенослужители, които се впускат в народни управи. (вж. Правилата на св. Православна Църква съ тълкованията имъ, С., 1912, с. 226 — 229).

Православният идеал за взаимоотношение между духовната и светската власт се осъществява, когато между тях се установи т. нар. симфония, т. е. съгласие и съдействие, основани на  истинската Христова вяра, в името на Бога и спасението на човешките души. — бел. прев. [обратно]

9. Par excellence (фр.) — в най-висока степен. — бел. прев. [обратно]

10. Надвисналата над Византия опасност от мюсюлманско нашествие през XV в. накарала император Йоан VIII Палеолог да потърси военна помощ от Запад, при което той си послужил с Православието като с разменна монета. Под негов натиск Константинополската църква сключила позорна уния с Римския престол по време на Фераро-Флорентинския събор през 1438-1439 г., отстъпвайки от православната вяра. Разбира се, след като постигнал своята цел, Рим не изпълнил обещанията си — Византия не получила от западните владетели очакваната помощ и през 1453 г. била окончателно разгромена от турците. — бел. прев. [обратно]

11. Тези думи на автора са насочени главно към националното съзнание на гръцкия народ, но техният смисъл засяга и православния български народ, тъй като народностното ни единство зависи на първо място от приобщеността ни към Православието, чийто заклет враг от векове е Ватиканът. — бел.прев. [обратно]

12. Писмо 239. [обратно]

13. По време на войната на гръцкия народ за независимост заливът Наварино, който лежи на юго-изток от Пелопонес, става място на решителното морско сражение през октомври 1827 г. [обратно]

14. Вутирас, С. Папската монархия и Православната Църква (на гр. ез.). 1902, с. 52 сл. [обратно]

15. Споменатото заявление на Ватикана напомня печалния факт, че по време на своя дълъг понтификат (1846-1878) папа Пий IX неведнъж се отнася по-благосклонно към Османската империя, отколкото към поробените православни народи в тяхната борба за освобождение. Иван Вазов отразява това в стихотворението си „Векът“ (1876) с думите: „ватиканский идол, чудовищний Рим-папа, съюзник на корана!“. [обратно]

16. През май 1919 г. Гърция превзема гр. Смирна, откъдето започва военни действия срещу Турция за освобождаване на заселените с гръцко население земи в Мала Азия. Фанатизирани турски националисти, ръководени от Мустафа Кемал Ататюрк, дават решителен отпор на гърците, които претърпяват пълно поражение през августсептември 1922 г. Следват гонения срещу гръцкото малоазийско население, поголямата част от гр. Смирна (Измир) е изгорена и хиляди гърци и арменци са избити. Десетки хиляди бедствуващи гръцки бежанци потърсват убежище в Гърция. С това приключва 2500-годишното гръцко присъствие в Мала Азия. — бел. прев.  [обратно]

17. Хризостом Пападопулос. Естеството и чертите на унията (на гр. ез.). 1928, с. 45.  [обратно]

18. През гражданската война в Руанда (република в централна източна Африка — бел.прев.), избухнала в началото на 90-те години на ХХ в. като конфликт на етническа основа, хората от народността хуту, които съставят 90% от населението на страната и в мнозинството си са римокатолици, избиха над 500 000 души от народността тутси, принадлежащи предимно към протестантските деноминации. [обратно]

19. Алойзий Степинац — Загребски архиепископ, глава на римокатолическата църква в Независимата хърватска държава, образувана през 1941 г. със съдействието на Ватикана. През Втората световна война под „духовното“ водачество на Степинац в Босна и Хърватия се провежда чудовищен геноцид срещу православните християни, жертва на който стават към 800 000 души. В  масовите убийства, извършвани по нечувано жесток начин от усташите, участвуват и римокатолически свещеници и монаси, заедно с подготвени и ръководени от тях фанатизирани организации като „Католическо братство“, „Орел“, „Хърватски юнак“ и др. В страшния концентрационен лагер на смъртта в Ясеновац, където са избити десетки хиляди православни християни, римокатолически монах напътствувал палачите — свои духовни питомци, с думите: „Убивайте без да спирате! Аз вземам върху себе си всички ваши грехове!“ В този период много православни сърби били насилствено обръщани в римокатолицизъм и веднага след това — убивани. Участвувайки в това злодейство, папските „мисионери“ цинично заявявали, че така спасяват техните души... Въпреки тези неоспорими исторически факти, на 3.10.1998 г. папа Йоан Павел II обяви Степинац за „блажен“, давайки с това висока оценка на неговата „мисионерска“ дейност. („Папство и его борьба с православием“. М., 1993, с. 79-86.) — бел.прев. [обратно]

20. Първата стъпка към канонизирането на някого за светец според практиката на римокатолическата църква. — бел.прев. [обратно]

21. Баламандското съглашение, прието на VII пленарна сесия на съвместната международна комисия по богословския диалог между римокатолици и православни, е подписано от представители на девет от петнадесетте поместни православни църкви: Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Московската и Румънската патриаршия, Кипърската, Полската, Албанската и Финландската църква. В това съвещание не са участвували йерусалимската, Сръбската, Българската и Грузинската патриаршия, Еладската и Чехословашката църква. Обаче никоя от тези поместни църкви не е изказала официално несъгласието си с Баламандското съглашение и не направила постъпки за съборното му отхвърляне. — бел.прев. [обратно]


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.