Митрополит Филарет (Вознесенский)

ТРИ СКРЪБНИ ПОСЛАНИЯ

До Светейшите и Блажени Глави на православните църкви, до преосвещените митрополити, архиепископи и епископи от смирения Филарет, митрополит на Руската православна задгранична църква:

Първо скръбно послание

Светите отци и учители на Църквата ни наставляваха да пазим истината на Православието като зеницата на окото си. Нашият Господ Иисус Христос, учейки Своите ученици да съблюдават всяка Йота или черта от Закона Божий е казал, че “който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно” (Мт. 5:19). Той е пращал учениците Си да предадат на всички народи Неговото учение в чист и неповреден вид, този дълг е преминал после върху нас, епископите, по приемственост от светите апостоли.

На това ни учи и догматичното определение на седмия Вселенски събор с думите:

“Пазим без нововъведения всичко, установено от писанията или от църковните предания”. В първото правило на същия събор светите отци добавят: “Като свидетелство и ръководство за приелите свещеническо достоинство служат написаните правила и постановления, които приемаме с радост и се обръщаме заедно с богоречивия пророк Давид към Господа с думите: “В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство” (Пс. 118:14).

Също и с думите: заповедал еси правду, свидения Твоя во век, вразуми мя и жив буду (Пс. 118, 138 и 144). Тъй като гласът на пророка ни заповядва да пазим во веки откровенията Божии и да живеем според тях, то няма съмнение, че те са несъкрушими и непоклатими.

Всеки от нас тържествено обещава при хиротонията си да пази твърдо вярата и правилата, оставени ни от светите отци и се задължава пред Бога да опазва Православието от промъкващите се в нашия живот изкушения и заблуждения.

Ако изкушението се появи само в една от православните църкви, то и поправянето му може да се извърши пак там. В случая, обаче, когато дадено зло е проникнало почти във всички наши църкви, то се превръща в проблем, засягащ всеки епископ. Може ли някой от нас да бездействува, когато вижда как мнозина негови събратя едновремено вървят по път, който води тях и паството им в гибелна пропаст поради незабелязваната от тях загуба на Православието?

Да кажем ли в този случай, че смирението ни заповядва да мълчим? Да смятаме ли за себе си, че е нескромно да даваме съвети на другите приемници на св. апостоли, някои от които заемат най-древни и прославени седалища?

Православието изповядва равенство на всички епископи по благодат, като допуска различия между тях само по чест.

Да се успокоим ли от това, че всяка църква отговаря сама за себе си? Но как да постъпим, ако заявленията, смущаващи верните, се правят от името на цялата Църква и следователно и от наше име, макар и никого от тях да не сме упълномощавали?

Св. Григорий Богослов е казал на едно място, че има случаи, в които “истината се предава чрез мълчание”. Няма ли и ние да я предаваме, ако, виждайки отклонението от чистото Православие, запазим мълчание, което е винаги по-удобно и безопасно?

Ние виждаме обаче, че никой от най-старшите не издига глас и това ни принуждава да говорим, за да не чуем на Страшния съд упрека за това, че сме видели опасността от икуменизма, заплашваща Църквата, но не сме предупредили нейните предстоятели.

Ние, впрочем, вече се обръщахме и към светейшия патриарх Атинагор и към гръцкия архиепископ на северна и Южна Америка ùаков, като изказахме скръб и смущение по повод на икуменическите им заявления, които продават първородството на Църквата за лещената гозба на аплодисментите на съвремения свят. Позицията на православните делегати на общото събрание на Световния съвет на църквите (ССЦ) в Упсала прави, обаче, безпокойството на ревнителите на Православието още по-дълбоко и поражда необходимостта да споделим нашето смущение и скръб с всички братя – православни епископи.

Някой може да ни попита, защо пишем за това събрание едва сега, почти година след края му?

На това ще отговорим, че този път нямахме присъствуващи наши наблюдатели и получавахме сведения за това събрание от съвремения печат, достоверността на които не винаги е сигурна.

По тази причина ние очаквахме получаването на официалните материали, след чието изучаване се смятаме принудени да се обърнем с настоящето послание към всички православни епископи, които Господ е поставил да пазят Неговата св. Църква в света.

Отчетът на събранието в Упсала наистина ни потресе, защото в него видяхме с още по-голяма яснота, доколко икуменическата заблуда получава формалното одобрение от редица наши църкви.

Когато се правеха първите стъпки по организирането на това движение (икуменическото – б. пр.) някои от нашите започнаха по инициатива на Константинополския патриарх да взимат участие в него. Това не предизвикваше опасения даже и у горещите ревнители на Православието. Те си представяха, че Църквата не може да претърпи никаква вреда от това, че нейни представители ще се появат в кръга от търсещите истината протестанти от различни видове, за да противопоставят православната истина на разнородните протестантски заблуждения. Такова участие в междуконфесионални събрания се смяташе за един вид мисионерство.

Подобна позиция е била донякъде поддържана, макар и не съвсем последователно, на общото събрание на ССЦ в Еванстоун през 1954 г. Православните делегати с общ глас откровено заявиха, че постановленията на това събрание са толкова отдалечени от нашето учение за Църквата, че за тях е невъзможно да участвуват редом с останалите делегати. Православните делегати са формулирали учението на Православната Църква в отделни декларации.

Тези декларации бяха толкова определени, че в същност при известна последователност трябваше да доведат до заключението, че православните не могат да остават членове на Световния съвет на църквите на общи основания.

Протестантите биха могли да им кажат: ако не споделяте нашите основни идеи, за какво ви е да сте с нас? На нас ни е известно, че в частни разговори някои от тях са казвали точно това, но на общите събрания подобни изказвания не е имало. С други думи, православните останали членове на организация, чиято чуждост за тях те току-що най-ярко са описали.

Какво виждаме в наше време?

Всеправославното съвещание в Женева през юни 1968 г. е тръгнало по друг път. То изказало “общото желание на Православната Църква да бъде органичен член на Световния съвет на църквите”. Вселенският патриарх Атинагор е потвърдил това в послание до същия Съвет от 30 юни 1968 г. Нито в единия, нито в другия случай са били правени някакви уговорки и не е била спомената мисионерската роля на Църквата.

Тук е мястото да си изясним в какво точно религиозно обединение обявяват за “органичен член” Православната Църква и какви са догматичните последствия от това решение.

През 1950 г. в Торонто са били приети основните насоки за дейността на Световния съвет на църквите, като по онова време те са били много по-внимателно формулирани, отколкото са заявленията, които чуваме в наше време. При все това още от началото те са противоречали на православното учение за Църквата. В точка 4-та от правилата на Съвета се посочва, че “църквите-членки на Световния съвет на църквите разглеждат отношението на другите църкви към светата Вселенска църква, изповядвана в символите на вярата, като предмет за взаимно обсъждане”. Самата тази формулировка е неприемлива за нас, понеже светата Вселенска Църква се разглежда не като реално съществуваща, а като някакво отвлечено понятие, упоменато в различните символи на вярата. Между другото, в т. 3-та още тогава се посочвало, че “църквите-членки признават, че принадлежността към Църквата Христова е понятие по-широко от принадлежността към тялото на собствената им църква.” В предната точка 2-ра пък се твърди, че “Църквите – членки на ССЦ вярват, основавайки се върху Новия Завет, че Църквата Христова е една”. Стига се до вътрешно противоречие или до изповядване на нов догмат, че може да се принадлежи към едната Църква, без да се изповядват нейните догмати и извън литургическото общуване с нея. Това учение е протестантско, а не православно.

Особените заявления, направени от името на всички православни делегати на срещата в Еванстън е поправило донякъде нещата, понеже те посочили там ясно, че православната еклезиология толкова се различава по същността си от протестантската, че е невъзможно да се включат в едно определение. В наше време православните участници в Световния съвет на църквите постъпват иначе. В опита си да съединят истината със заблудата, те са отстъпили от заявеното в Еванстън принципно различие. Ако православните църкви влизат в Световния съвет като органична част от него – тогава с истината е свършено...

Ако техните представители първоначално са участвували в икуменическите събрания за свидетелствуване на истината и са изпълнявали, така да се каже, мисионерско служение сред чужди на Православието изповедания, то после са се смесили с тях. Поради това сега всеки от нас има основание да твърди, че всичко казано в Упсала (на едно от поредните срещи на ССЦ – б. пр.) е казано и от участвуващите там православни църкви в лицето на представителите им. Уви, то е казано от името на цялата Православна Църква...

Ние смятаме за свой дълг решително да протестираме срещу това. Ние знаем, че в този ни протест зад нас са всички свети отци на Църквата. С нас е не само цялата йерархия, клирът и миряните на Руската Православна Задгранична Църква, но и мнозина от принадлежащите към другите св. православни църкви.

Осмеляваме се да кажем, че досега изглежда нашите събратя епископи са се отнасяли към този проблем без нужното внимание, без да се замислят над това колко дълбоко бива въвлечена нашата Църква в областта на антиканонични и даже догматични съглашателства с инославните. Представителят на вселенския патриарх на Лозанската конференция през 1937 г. митрополит Германос ясно е заявил, че да се възстанови единството на църквата означава протестантите да се върнат към вероучението на древната Църква на седемте Вселенски събора. “Кои елементи от християнското учение – казва той – трябва да се считат за необходими и съществени? По разбирането на Православната Църква в наше време няма необходимост отново да се определят предметите на вярата, тъй като те са формулирани в древните символи и определенията на седемте Вселенски събора. Следователно, учението на Църквата от предните векове трябва да бъде основата за обединяване на Църквата”.

Такава е била позицията, заета от всички православни делегати на Лозанската и Оксфордската конференции (на ССЦ – б. пр).

Що се отнася до нашата Руска Православна Задгранична Църква, то нейният възглед по въпроса е изказан най-определено при назначаването на нейния представител в комитета на Конференцията за вяра и порядък на 18/31 декември 1931 г.

Това определение гласи:

“Съхранявайки вярата в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, Архирейският събор изповядва, че Църквата никога не се е разделяла. Въпросът е само в това, кой принадлежи към нея и кой – не. В същото време Архирейският събор горещо приветствува всички опити на инославните да изучават Христовото учение за Църквата с надеждата, че при това изучаване, особено с участието на представители на светата Православна Църква, те в края на краищата ще дойдат до убеждението, че имено Православната Църква, бидейки стълб и крепило на истината (I Тим. 3:15) е съхранила напълно и без отклонения учението, предадено от Христа на учениците Му. С тази вяра и надежда Архирейският синод приема с благодарност поканата на комитета за продължение на Световната конференция за вяра и порядък.”

В този документ всичко е ясно и няма нищо недоизказано. То е в съгласие с онова, което по-рано са говорели и официалните представители на другите православни църкви.

Кое се измени? Отказаха ли се протестантите от заблужденията си? – Не. Те си останаха същите, Църквата също не се измени, промениха се само хората, които в наше време я представят.

Ако представителите на православните църкви продължаваха твърдо да пазят основните начала на вярата ни в Църквата, те не биха поставили Православната Църква в онова двусмислено положение, което се създава след миналогодишното постановление на Женевското съвещание (на ССЦ – б. пр.).

След срещите на Световния съвет на църквите в Ню-Делхи православните делегати вече не правят отделни заявления, а се сливат в обща маса с протестантските изповедания. Всички постановления на съвещанието в Упсала се правят от името на Църквата, която се упоменава винаги в единстено число.

Какво означава това? Кому е предоставено правото да провъзгласява еклезиологически разсъждения не само от свое име, но и от името на Православната Църква?

Молим ви, преосвещени братя, погледнете списъка на църквите, участвуващи в икуменическото движение и в Световния съвет на църквите. Вземете, например, първите редове от списъка на стр. 444 от отчета, озаглавен “The Uppsala 68 Report”.

Там ще видите следните названия: Евангелическа църква на река Ла-Плата, методистка църква на Австралия, църква на Христа в Австралия, Англиканска църква в Австралия, Конгрегационен съюз в Австралия, Презвитериантска църква на Австралия...

Трябва ли този списък още да се продължава? Не е ли ясно, че още в първите редове се изброяват изповедания, които са твърде далеч от Православието, които отричат тайнствата, свещенството, църковното предание, светите канони, не почитат Божията Майка и светиите и т. н. Трябва ли да изброим почти всичките ни догмати, за да посочим всичко онова от православното учение, което не се приема от повечето членове на ССЦ и въпреки което Православната Църква днес е обявена за органичен член от същата организация?

От името на това разнородно събрание на представители на всички възможни ереси, събранието в Упсала непрекъснато заявява: църквата учи, църквата върши това или онова...

За тази смесица от заблуди, отишли далеч отвъд Преданието в решението “За Светия Дух и за вселенскостта на църквата” се казва следното: “Св. Дух не само е съхранил Църквата в приемственост с миналото, Той също така присъствува постоянно в Църквата, като осъществява вътрешното ù обновяване и пресъздаване” (стр. 16).

Пита се, къде е “приемствеността с миналото” при презвитерианците? Къде е присъствието на Св. Дух при тези, които не признават тайнствата? Как може да се говори за вселенскост при онези, които не признават определенията на Вселенските събори?

Ако във вероучителните постановления се съдържаха думи, посочващи, че част от Църквата учи по един начин, а друга част – по друг, и бе засвидетелствувано правдивото учение на Православната Църква – това щеше да отговаря на действителността. Такова нещо, обаче, няма и от името на разнообразни изповедание се говори: “Църквата учи”. Само по себе си това вече е изповядване на протестантското учение за църквата, като включваща в себе си всички, наричащи се християни, макар и те да не са имали общение помежду си.

Освен това, ако не приемете това учение, не може да сте органичен член на ССЦ, защото върху него се основава цялата идеология на тази организация.

Наистина, резолюцията “За Св. Дух и за вселенкостта на църквата” e придружена от редица забележки, напечатани с дребен шрифт, в които се споменава, че поради станалите дискусии, тя не е окончателен документ, а материал за обсъждане сред църквите.

Подобни забележки липсват, обаче в останалите подобни резолюции. От протоколите не се вижда, че православните делегати са подчертали невъзможността ССЦ да говори от името на Църквата в единствено число. Последното се прави навсякъде, във всички определения без всякакви уговорки.

Тъкмо обратното – високопреосвещеният архиепископ Яков, отговаряйки от името на общото събрание на приветствието на шведския архиепископ е казал: “Както ви е добре известно, църквата на цялата вселена е призвана от изискващия от нея свят да даде пълно доказателство и свидетелство за своята вяра” (стр. 103).

За каква “църква на вселената” говори архиепископ Яков? За Православната ли? – Не. Той има пред вид църква, обединяваща всички изповедания, има пред вид Световния съвет на църквите.

Тази тенденция се забелязва особено ясно в разисванията по доклада на Комисията за вяра и порядък. След изброяване успехите на икуменизма там се казва: “Ние сме съгласни с решението на Комисията за вяра и порядък, прието на заседанието и в Бристол и се стремим да продължи програмата и на търсене пътища към единството на църквата в широк контекст на изучаване единството на човечеството и творението. Ние също така приветствуваме заявлението на Комисията за вяра и порядък, че нейната задача си остава да “обявява единството на църквата на Иисуса Христа” и да поставя пред ССЦ и пред църквите “задачата да изявява това единство в името на техния Господ и за по-доброто осъществяване на неговата мисия в света” (стр. 223).

Очевидната идея на тези резолюции е в това, че съществува вътрешно единство между църквите, въпреки външното им разделяне. Задачата на икуменизма е да доведе по различни пътища това вътрешно единство и стремеж до външната си изява.

За да оценим всички тези идеи от гледната точка на Православната Църква, достатъчно ще е да си представим реакцията към всичко това на светите отци на Вселенската църква.

Може ли някой да си представи Православната Църква от онова време да се обяви за органичен член на общество, което обединява евномиани, аномеи, ариани, полуариани, савелиани и аполинарии? По никакъв начин. Напротив – първото правило на Втория вселенски събор призовава не към органично единство с всички тях, а ги предава на анатема. По същия начин постъпват и следващите Вселенски събори с другите ереси.

Органичната принадлежност на православните към обединенията на съвремените еретици не освещава последните, но отхвърля встъпващите в тях православни от вселенското православно единство. Вселенкостта обхваща всички поколения свети отци. Св. Викентий Лерински пише в безсмъртното си творение, че “да се възвестява на християните нещо, което не е било прието в миналото от тях, никога не е било позволено, никога няма и да бъде позволено. Ония, които възвестяват нещо извън приетото веднъж завинаги, трябва да бъдат предавани на анатема. Така е трябвало да се прави, така трябва да се прави сега и в бъдеще”.

Ще каже ли някой, че сега времената са се променили и в наше време ересите не са толкова злостни и разрушителни, както в дните на Вселенските събори? Но дали протестантите, които отхвърлят почитането на Божията Майка и на светиите и не признават благодатната йерархия, или пък съчинилите нови заблуди римокатолици са по-близо до Църквата, отколкото арианите или полуарианите?

Нека тези, които изповядват ереси в наше време и да не са такива злостни и воинствуващи по отношение на Православната Църква, както са били древните еретици. Причината не е в това, че възгледите на съвремените икуменисти са по-близо до православните. Тя е във възпитаното от протестантството и икуменизма убеждение, че на света няма една Истинска Църква, няма едно истинско изповедание, а съществуват само общности от хора, които се заблуждават в различна степен. Това учение само по себе си отхвърля ревността в изповядването на онова, което се приема за истина. Поради това видът на съвремените еретици не е толкова ожесточен, колкото на древните. Това равнодушие по отношение на истината, обаче, е в много отношения дори по-лошо, отколкото способността ревностно да се защищават заблуждения, приемани за истина. Попиталият “Що е истина?” Пилат не е могъл да се обърне към вярата, но гонителят на християнството Савел е станал св. апостол Павел. Затова и четем в Апокалипсиса смразяващите думи към ангела на Лаодикийската църква: “Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:15-16).

Икуменизмът прави Световния съвет на църквите такова общество, в което всеки член признава с лаодикийско равнодушие към истината и себе си и другите за заблуждаващи се, като се грижи само за това да се намерят приемливи за всички формулировки.

Там ли е мястото като органичен член на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква, която винаги е изповядвала, че няма нито петно, ни порок, понеже неин Глава е Сам Христос (Еф. 5:27)? Петдесет и седмото (68) правило на Картагенския събор нарича Църквата “гълъбица” (Песен на песн. 2: 10), единствена Майка на християните и в която спасително се приемат всички вечни и животворящи тайнства, които впрочем докарват върху пребъдващите в ерес всяко осъждане и наказание”.

Ние смятаме още за свой дълг да заявим, че Руската Православна Църква не може да бъде смятана за правилно и законно представена на Всеправославните съвещания, свиквани от негово Светейшество партриарх Атинагор. Епископите, които се изказват на тези срещи от името на Руската църква, начело с митрополит Никодим, представят не истинската Руска църква, а само ония йерарси, които по благоволението на безбожната (съветска – б. пр.) власт са начело на известни епархии на Руската църква. Вече имахме случай да пишем подробно по този въпрос на негово Светейшество патриарх Атинагор. Участието на тези лица в задгранични срещи е възможно само защото то е изгодно за гражданската власт, най-жестоката в световната история. Пред нея бледнеят жестокостите на Нерон и ненавистта на Юлиан отстъпник към християнството.

Не трябва ли до голяма степен да обясним политическите послания на срещата (на ССЦ в Упсала – б. пр.) с влиянието на пратениците на тази власт? Тези послания повтарят редица лозунги, добре познати от комунистическата пропаганда на Запад.

В заключителната си реч председателствуващият д-р Пайн е говорил за това, че “Църквата на Иисуса Христа трябва активно да показва Христово състрадание в нуждаещия се от това свят” (стр. 272). Но нито той, нито някой друг не са споменали и с дума милионите измъчени християни в СССР, никой не е проявил съчувствие към съдбата им.

Добре е да се изразява съчувствие към гладуващите в Биафра, към страдащите от постоянните въоръжени конфликти в Близкия изток или във Виетнам, но нима с това се изчерпват съвремените човешки страдания? Нима членовете на Световния съвет на църквите не са чували за преследването на религията в СССР? Не им ли е известно, че там цари безправие? Не знаят ли на колко хиляди възлиза броят на разрушените храмове? Не знаят ли, че мъчениците за вярата там са милиони, че словото Божие не се печата, че за разпространението му изпращат на каторга? Не им ли е известна забраната да се обучават децата на основите на вярата и даже да бъдат водени на богослужение? Не са ли чували за хилядите, заточени поради вярата си, за децата, отнети от родителите им, за да не получат религиозно възпитание?

Всеки, който чете вестници, добре познава всички тези факти, но за тях не става дума в нито едно решение на Световния съвет на църквите. Икуменическите свещеници и левити отминават мълчаливо и без интерес, без дори да хвърлят поглед към измъчваните в СССР християни. За тях те мълчат, понеже официалните представители на Руската църква, отричат очевидността на тези преследвания, за да угодят на своята си гражданска власт.

Тези хора не са свободни. Искат или не, те са принудени да казват онова, което им предписва комунистическа Москва. Тежестта на преследванията ги прави повече достойни за съжаление, отколкото за осъждане. Бидейки, обаче, в морално отношение в плен на безбожната власт, те не могат да бъдат истински представители на Руската  Православна Църква, измъчена, безправна и безгласна, запратена в тъмници и катакомби.

Починалият патриарх Сергий и сегашният патриарх Алексий не бяха избрани по правилата, изработени от Всеруския църковен събор през 1917 г. при възстановяване на патриаршеството, а по нареждане на най-жестокия гонител на Църквата в нейната история – ù. В. Сталин.

Можете ли да си представите римски епископ, избран по указание на Нерон? – Но Сталин е бил многократно по-зъл от него.

Избраните от Сталин йерарси трябва да обещаят покорност си към безбожното правителство, чиято цел според комунистическата програма е унищожаването на религията. Сегашният патриарх Алексий е писал до Сталин след смъртта на предшественика си, че ще съблюдава вярност към възглавяваното от него правителство: “Действувайки в пълно единение със Съвета за отношения с Руската Православна Църква и заедно с утвърдения от починалия патриарх свети синод, аз ще избегна грешките и неправилните постъпки”.

На всички е известно, че на езика на Московската патриархия “грешки и неправилни постъпки” означава което и да е отклонение от указанията на комунистическата власт.

Ние можем да съжаляваме този нещастен старец, но не можем да го признаваме за каноничен глава на Руската църква, от която ние се смятаме за неразделна част.

Към патриарх Алеский и към сътрудниците му се отнася предупреждението на 30-то апостолско правило и 3-то правило на VII Вселенски събор: “Ако някой епископ получи от светските власти епископската си църковна власт, да бъде низвергнат и отлъчен заедно с всички, които са в общение с него”.

Епископ Никодим Далматински в своето тълкуване на 30-то Апостолско правило казва: “Ако църквата е осъждала незаконната намеса при поставянето на епископ по времето, когато управниците са били християни, то тя, следователно, трябва да осъжда това действие, когато управниците са езичници”. Какво да кажем за случая, когато патриархът и епископите са поставени от откритите и воинствуващи врагове на всяка религия?

През 1927 г. част от епископата начело с покойния патриарх, а тогава митрополит Сергий е тръгнала по пътя на съглашение с безбожните врагове на Църквата. Най-авторитетната част от епископата, начело с митрополит Йосиф Петроградски и с първия кандидат на патриарх Тихон за изпълняващ длъжността на патриаршески местоблюстител – митрополит Кирил Казански, е отказала да върви по същия път, предпочитайки изгнанието и мъченичеството. Още тогава митрополит Йосиф е стигнал до извода, че при наличието на държавна власт, чиято открита цел е унищожаването на религията с всички средства, легалното съществуване на църковната управа става невъзможно без твърде големи и греховни компромиси. Затова той пристъпил към тайни хиротонии на епископи и свещеници, с което поставил началото на тайно съществуващата и до днес Катакомбна църква (в Русия – б. пр.).

Безбожниците рядко я споменават, поради страха си да не я направят известна. Само рядко в съветския печат прониква съобщение, че някой от нейните членове е изправен пред съда. За нея, обаче, се говори в справочниците, предназначени за онези, които работят за разпространение на атеизма в СССР. Така например, основните сведения за тази тайна църква, под името “Истинска Православна Църква” се съдържат с справочника, озаглавен “Речник на атеиста”, издаден в Москва през 1964 г.

Без открити храмове, на тайни събирания, подобно на катакомбните събрания на древните християни, тези изповедници на вярата се молят, оставайки невидими за външния свят. Те са истинските представители на Руската Православна Църква, чието величие ще стане известно на света само след падането на комунистическата власт.

По тази причина, макар и представители на Московската патриаршия да са участвали във взимането на решенията на миналогодишното Всеправославно съвещание в Женева, ние смятаме, че всички тези решения и в частност постановлението, според което Православната Църква става органичен член на Световния съвет на църквите – са приети без участието на Руската Православна Църква. Тази църква е принудена да остане безгласна, а ние, нейните свободни представители, скърбим, че подобно решение е било взето. Ние протестираме по най-категоричен начин против същото решение, което е против самата същина на Едната Свята, Съборна и Апостолска църква.

Отровата на ереста не е толкова опасна, когато нейната проповед идва само отвън. Много по-опасна е отровата, която се въвежда постепенно в организма във все по-високи дози от ония, които по положението си (в Църквата, т.е. нейните епископи – б. пр.) трябва да бъдат не отровители, а духовни лекари.

Нима православният епископ ще остане равнодушен към подобна опасност? Няма ли да е твърде късно да защищава нашето словесно стадо, когато вълците започнат да го разкъсват пред очите на пастирите в самата кошара?

Не се ли вижда вече издигнатият меч Божий (Мат. 10:35), разделящ верните на изконното изповядване на Църквата от ония, които подобно на светейшия патриарх Атинагор в приветствието му съм срещата в Упсала, ще се трудят за “оформянето на нов курс в икуменическото движение” за осъществяване на “общо християнско обновление и единство” по пътя на реформаторството и равнодушието към истината?

Ние, струва ми се, достатъчно ясно показахме по-горе, че подобно единение е единство не в чистотата на истината на Православието, а в смесването на бялото с черно, на доброто със злото, на истината със заблудата.

Ние вече изразихме протеста си против неправославните икуменически изказвания на патриарх Атинагор и на високопреосвещения архиепископ Яков в писма, разпратени до епископите в различни страни. От някои от тях получихме отговори, изразяващи съгласие с нашата позиция.

Сега обаче дойде времето, когато протестът трябва да се разпространи по-силно и по-надалеч, за да се спре действието на отровата, докато тя още не е придобила сила, подобна на потреслите тялото на Църквата в свое време ереси на арианството, или несторианството или евтихианството, когато е изглеждало, че ереста може да погълне Православието.

Ние се обръщаме към всички преосвещени епископи на Православната Църква, като ги умоляваме да изучат предмета на нашето послание и да застанат в защита чистотата на православната вяра. Молим също така
за молитвите им за страдащата от безбожниците Руска Православна Църква, да съкрати Господ дните на изпитанията и да и изпрати свобода и мир.
 

Неделя на Светите отци от шестте Вселенски събора
14/27 юли 1969 г.

Второ скръбно послание

На всеки епископ са поверени Господните люде в епархията му и той ще даде отчет за тях Богу (Ап. 38). Според 34-то Апостолско правило “епископът върши само онова, което се отнася до неговата епархия и до местата, които и принадлежат”.

Има обаче обстоятелства, когато някои явления могат да окажат влияние поради своята същина не само върху чадата от една епархия, но и върху няколко поместни църкви едновременно.

Подобни явления от вселенски характер не могат да не засегнат и всеки православен епископ, като приемник на светите апостоли, поставен да огражда паството си от разни съблазни. Това се отнася особено за нашето време, когато всяко известие и всяка идея се разпространяват с днешните технически средства изключително бързо.

Нашето паство, което принадлежи към свободната част от руската църква, е разпръснато по всички страни на света. По тази причина казаното по-горе се отнася до нея с още по-голяма сила, отколкото към който и да е друг.

В резултат от това и нашите епископи не могат да ограничават разсъжденията си на своите събори само с възникналите в епархиите им административни и пастирски проблеми, но са принудени да спират вниманието си и върху общи за целия православен свят проблеми, тъй като скръбта на една от църквите, трябва да бъде и скръб за другата, трябва да предизвиква живо участие (Фил. 4:14-15; Евр. 10:33) И ако св. апостол Павел е изнемогвал с изнемогващите и се е палел заедно със съблазняващите се, то можем ли ние, Божиите архиереи, да оставаме равнодушни към нарастването на заблуждението, застрашаващо спасението на душите на много наши братя в Христа?

Подбуждани от такова чувство, ние вече се обърнахме с едно Скръбно Послание към всички епископи на светата Православна Църква. С радост узнахме, че в съзвучие с нашето обръщение, неотдавна няколко Преосвещени от Еладската църква са заявили пред своя св. Синод за необходимостта икуменизмът да се осъди като ерес и да се преразгледа участието в Световния съвет на църквите. Ние се радваме на такава здрава реакция към разпространението на т. нар. икуменизъм, понеже тя ни дава надежда, че Църквата Христова ще бъде оградена от новото заплашващо я потресение.

Изминаха две години от първото Скръбно послание. Уви, ако и да се появиха в Еладската църква нови декларации за несъвместимостта на Православието с икуменизма, нито една Православна Църква още не е заявила за напускането си на Световния съвет на църквите.

В първото ни Скръбно послание от 1969 г. обрисувахме с ярки краски доколко органичната принадлежност на православните църкви към този съвет, устроен по протестантски, противоречи на основите на православната еклезиология. Сега, упълномощени от нашия събор, бихме искали да развием надълбоко нашето предупреждение, да покажем бездната от ерес срещу самото понятие за Църква, в което се въвличат всички участници на икуменическото движение.

Неговото съдържание е определено много ясно от католическия богослов Ив М. Ж. Конгар (Ives M. J. Congar). Той пише, че “това е движение, което подбужда християнските църкви да се стремят към загубеното единство, като за целта се стремят да опознаят по-дълбоко себе си и една друга”. По-нататък той казва, че “то се състои от целокупност от чувства, учреждения, идеи и дела, събрания и конференции, церемонии, прояви и издания, всички насочени към това да подготвят възсъединяването не само на отделните християни но и отделните църкви в едно ново единство. В същност, думата “икуменизъм” – продължава той – която е с протестантски произход определя вече една конкретна реалност: съвокупност от всичко изброено по-горе, основано върху определени убеждения (макар и не винаги много ясно формулирани). Икуменизмът започва там, където се признава, че в сегашното си състояние нито едно от християнските изповедания не притежава пълнотата на християнството, че даже ако едно от тях е истинно, то като изповедание и то не притежава пълнотата на истината. Християнски ценности има извън него не само у християните, отделени от него по вероучението си, но и в други църкви и в други изповедания като такива”.

Това определение, дадено на икуменическото движение от римокатолически богослов преди 34 години, остава точно и до днес с тази разлика, че с годините то се разви и откри в себе си още по-опасни перспективи.

Уви, последните години изобилствуват с факти, които свидетелствуват, че някои представители на православните църкви са усвоили в диалога си с друговерците една чисто протестантска еклезиология, което е последвано и от протестантски подход към въпросите на църковния живот, проявил се в тъй разпространения сега модернизъм.

Модернизмът – това е развитие на човешкия живот по правилата на съвремието и по човешките слабости. Ярка негова проява в Русия в началото на ХХ век беше т. нар. обновленско движение или “жива църква”. На учредителното събрание на основателите на живата църква на 29 май 1922 г. в Москва целите ù са определени като “преразглеждане и промяна на всички страни от църковния живот, които се изискват от съвременния живот” (проф. Б. В. Титинов, “Нова църква”, Петроград-Москва, стр. 11). Това бе опит за реформация, приспособен към условията на комунистическия строй. Модернизмът поставя угаждането на човешките слабости по-високо от нравствените и дори от догматическите правила на Църквата. Тъй като светът се отдалечава от Христа, така и модернизмът все повече и повече понижава нивото на религиозния живот. Виждаме, как в западните изповедания това води до отхвърляне на постите, крайното опустошаване и вулгаризиране на богослужението и в края на краищата до пълно духовно опустошаване. Последното понякога е свързано с поощряването на противоестествени пороци, без да се изключват дори греховете, за които апостол Павел е съветвал вярващите съвсем да не упоменават.

Именно модернизмът беше в основата на решенията на свързаното с недобри спомени Всеправославно съвещание в Константинопол през 1923 г., което изглежда е било повлияно от обновленските опити в Русия. В последствие редица църкви, макар и да не тръгнаха докрай по пътя на предлаганите реформи, все пак възприеха западния календар, а някаде дори и западната пасахалия.

Това бе първата крачка на Православната Църква по пътя на модернизма, чрез изменяне правилата на църковния живот в името на сближаването с житейския порядък на еретическите общества. Това бе нарушаване на принципите, установени от църковните канони, които са насочени към това да обособят верните от тези, които разсъждават не като Православната Църква, а не към сближаване с молитвения живот на последните (Тит. 3:10; Апост. 10, 45, 65; Лаод. 32, 33, 37 и др.).

Печален резултат от тази реформа се яви нарушаването на единството в молитвения живот на православните християни в различни части на света. По времето, когато едни от тях празнуват Рождество заедно с еретиците, други още постят. Подобно разделение става понякога и в една поместна църква. Допуска се понякога дори празнуване на Пасха по западната пасахалия. Така в името на сближаването с иноверците се отхвърля правилото, прието от първия Вселенски събор, според което всички православни християни по цял свят едновремено, с едни уста и с едно сърце да се радват и да славят Христовото възкресение.

Опитите да се въвеждат реформи, без да се държи сметка да предшествуващите църковни решения и обичаи и въпреки 2-то правило на шестия Вселенски събор, създават само смут. За това говори красноречиво блаженопочившият сръбски патриарх Гавриил на църковното съвещание в Москва през 1948 г.

“През последните десетилетия –  заяви той – се появяват разни стремежи в Православната Църква, които предизвикват оправдани опасения за чистотата на нейното вероизповедание и за догматическото и канонично единство”.

Свикването от Вселенския патриарх на “Всеправославен конгрес и Ватопедска конференция”, чиято главна цел беше подготовка на всеправославна предсъборна комисия (просинод), нарушиха единството и сътрудничеството на православните църкви. От една страна, отсъствието на Руската Православна Църква на тези срещи, а от друга – припряността, едностранните постъпки на някои поместни църкви и необмислените постъпки на някои техни представители, внесоха в живота на източната църква хаос и аномалии.

“Едностранното въвеждане на новия Григориански календар в някои поместни църкви и запазването на стария стил в други поколебаха единството на Църквата и внесоха тежки потресения в живота на онези, които тъй леко възприеха новия стил” (Деяния на съвещанието на главите и на представителите на автокефалните православни църкви, Москва, 1949 г., т. 2, стр. 447-448).

Неотдавна проф. Теодор, един от представителите на Еладската църква на съвещанието в Шамбези през 1968 г. подчерта прибързаността на календарната реформа в Гърция, посочвайки че тя и досега страда от предизвиканото от нея разделение (Журнал Московской патриархии, 1, 1969, стр. 51).

Чувствителната съвест на много чеда на Църквата не можеше да не почувствува, че в календарната реформа вече е поставено началото на преразглеждането основите на православния живот, осветени от многовековното предание и утвърдени от определенията на Вселенските събори. Още на Константинополския всеправославен конгрес е бил повдигнат въпросът за второбрачието на духовенството и за други реформи. Съвсем наскоро архиепископът на Северна и Южна Америка Яков се изказа за въвеждане на женен епископат (The Hellenic Chronicle, 23 дек. 1971).

Силата на Православието винаги е била в съхраняването на всички начала на църковното Предание. В програмата на бъдещия велик събор се правят опити да се включи не загриженост за най-добрите пътища за запазване на тези начала, а пълно преразглеждане устройството на църковния живот, започвайки с премахването на постите, (забраната за) второбрачие на духовенството и пр. С това се отваря пътят за унищожаване на Православната Църква и разтварянето ù в морето от еретически общности.

Въпросът за единството се поставя не в оня смисъл, в който са го разбирали светите отци. За тях по отношение на еретиците това единство е означавало присъединяването на отпадналите, обусловено от приемане на всички православни догмати и връщането им в лоното на Православната Църква. От икуменическа гледна точка и двете страни, православни и неправославни в нещо грешат, но могат да се обединят, без да се отказват от каквото и да е, при това същото се отнася не само към римокатолиците, но и към протестантите. Светейшият патриарх Атинагор изказа ясно такава мисъл в приветствената си реч към кардинал Вилебрандс в Константинопол на 30 ноември 1969 г.

Патриархът пожела на кардинала неговата дейност “да отбележи нова епоха на напредък не само по отношение на нашите две църкви, но и
на всички християни”. Патриархът определя новия подход към проблема за единството в това, че “никой от нас не призовава другия при себе си, но както Петър и Андрей, ние взаимно се приближаваме към Иисуса, единствения и общ Господ, Който ни съединява в едно” (Томос Аганис, Рим-Истанбул, документ 274, стр. 588-589).

Неотдавнешната размяна на послания между папа Павел VI и патриарх Атинагор развива и задълбочава тази неправославна мисъл и с това дълбоко ни развълнува.

Окуражаван от разните заявления, правени от предстоятеля на Константинополската църква, на 8 февруари 1971 г. папата му писа: “На вярващите, събрали се в базиликата на св. Петър в неделята на единението напомняме, че между нашата църква и достопочтените православни църкви вече съществува, макар и несъвършено, но почти пълно общение, произтичащо от нашето общо участие в Христовото тайнство и Неговата църква”.

В тези думи се съдържа ново за римокатоличеството, но старо за протестантството учение за това, че съществуващото на земята разделение между християните е нещо призрачно. То не достига до небето.

Обетованието на Спасителя към учениците Му за значението на предупрежденията към тези, които не слушат Църквата (Мат. 18,18) по този начин се признава за недействително. Подобно учение е новост не само за православните, но и за Рим.

Съдържанието на издадената от папа Пий IX през 1928 г. енциклика “Mortalium Animus” беше съвсем друго. Тъй или иначе, римокатолиците за нас са “външни” и промените във възгледите им не ни засягат пряко. Приближаването им към протестантската еклезиология ни интересува само дотолкова, доколкото то се извършва едновремено с усвояването на подобни възгледи и сред онези, които продължават да се наричат православни християни. Икуменистите от православните и икуменистите от католическите среди стигат до единомислие в една и съща ерес.

На 21 март 1971 г. светейшият патриарх Атинагор отговори на посланието на папата в същия дух. Като привеждаме по-долу думите му, подчертаваме най-важните в догматическо отношение изрази.

Без да се интересува от догматическото единомислие, папата призовава патриарх Атинагор “да направи всичко възможно, за да ускори идването на желания ден, когато при съслужение ние ще можем да се причастяваме от една и съща Чаша на Спасителя”, и светейшиия патриарх Атинагор му отговаря в същия дух.

Наричайки папата свой “по-голям брат”, патриархът пише, че иска да се подчини на “божествената воля на Господа, Който желае, щото цялата Църква да бъде едина за цял свят, тъй че в нея да се обедини целият свят. Ние предаваме себе си спокойно на Светия Дух, който ни води за неотклонно продължаване и усъвършенствуване на светото дело, започнато и развивано от Вас в нашето общо и свето желание да създадем и явим на света едната света, съборна и апостолска църква”.

По-нататък патриархът пише: “Наистина, макар църквите на Изтока и на Запада да са се отделили една от друга, по причина, известна единствено на Господа, ала те не са се разделили по съществуващото помежду им общение в тайнството на Бога и Човека Иисуса и Неговата богочовешка Църква”.

Патриархът споделя с горчивина, че “ние сме се отдалечили от любовта един към друг и затова сме били лишени от светото благо на единомисленото изповядване на Христовата вяра”. Той пише, че “от нас е било отнето също и благословението съвместно да пристъпваме към един олтар и да се приобщаваме към едно и също драгоценно Тяло и драгоценна Кръв, при все че ние не преставахме да признаваме едни на други действителното апостолско свещенство и действителното извършване тайнството на светата Евхаристия”.

В сегашно време, обаче, патриархът открива и у двете страни желание да се върнат към общуване и той пише, че “ние сме призовавани да вървим към пълното единство в съслужението и приобщаването с Тялото и Кръвта Христови от една Чаша”.

В това послание са изказани много неправославни мисли, които в логическото си развитие довеждат до най-пагубни изводи. Водените от патриарх Атинагор икуменисти не виждат Църквата в оня вид, в който та е била основана от Спасителя. Въпреки думите Му (Мат. 16:18), тя повече не съществува за тях и патриархът иска, заедно с римския папа, да “създаде и яви” нова църква, обединяваща цялото човечество.

Не са ли ужасни в устата на православния патриарх тези думи “да се създаде и яви”? Не се ли явяват те отричане от съществуващата Христова Църква? Може ли да се създава нова църква, без да се отрече съществуващата Христова Църква? Може ли да се създава нова църква, без предварително отказване от оная Църква, която е създал Господ? – Та на тоя, който ù принадлежи и вярва в нея, не му трябва да създава никаква нова църква.

И тази “стара” Църква на светите апостоли и на светите отци,  е представена, обаче, от папата и от патриарха в изкривен вид, за да може някак да бъде свързана в представите на читателя със създаваната от тях нова църква. Те се опитват да припишат на Христовата Църква  качествата на новата църква, която искат да създадат. По тази причина те се опитват да представят разделението между Православието и католичеството като нещо, което, видите ли, никога не е съществувало.

В съвмествата си молитва в храма на св. Петър в Рим патриарх Атинагор и папа Павел VI заявиха, че вече се считат единни “в проповедта на Евангелието, в кръщението и в участието в тайнствата и в харизмите” (Томос Агапис, Рим-Истамбул, 1971, стр. 660). Но ако патриархът и папата обявиха свалянето на съществувалите повече от 900 години анатеми, означава ли това че са престанали да съществуват известните на всички причини за разделението? Престанали ли са да съществуват онези заблуди на Рим, от които се изисква всеки латинянин да се отрече при присъединяването му към Православната Църква?

Римокатолическата църква, с която патриарх Атинагор иска да има литургично общение и с която чрез Ленинградския митрополит Никодим е влязла в общение Московската патриаршия – дори не е и онази, от уния с която се отказал св. Марк Ефески, а след него и цялата Православна Църква. Днес тя е още по-далече от Православието, отколкото е била в ония дни, защото е въвела още нови догмати и сега все повече и повече усвоява основите на реформацията, икуменизма и модернизма.

Цяла редица решения на Православната Църква са признали римокатолиците за еретици. Макар понякога да са ги приемали в общение по същия чин, както арианите, но в течение на много векове та и до днес гръцките църкви ги приемат чрез кръщение. Ако в първите векове след 1054 г. латиняните са били приемани и в Гръцката, и в Руската църква различно: било чрез кръщаване, било чрез миропомазване, тъй се е постъпвало, защото въпреки че те са били смятани за еретици, но не е съществувала общоприета практика за приемането им в Православната Църква. Така например в самото начало на XIV век сръбският княз, баща на Стефан Неман, е бил принуден да кръсти сина си с латинско кръщение, но после го кръстил пак по православному, след като се завърнал в Раса (Е. Голубински, “Краткий очерк Православных Церквей: болгарской, сербской и румынской, М. 1871, стр. 551).

В друг свой капитален труд, “История на руската църква” (т.1/2, стр.806-807, Москва 1904 г.) проф. Е. Голубински, като описва отношението на русите към латинството, привежда много факти, които показват, че при различните способи за приемане на латиняни в лоното на Православната Църква през различни епохи, то е било извършвано чрез кръщаване или миропомазване. Т. е., както гръцката, така и руската църква, са изхождали от признаването им за еретици.

Следователно, съвсем не отговаря на истината твърдението, че през всичките тези векове “несъмнено е е било запазено между Православната Църква и Рим единството в тайнствата и в частност – в Евхаристията”.

Разделение между нас и Рим е имало и има, и при това то е действително, а не призрачно.

То може да изглежда призрачно само за ония, които не вярват в силата на думите на Спасителя, с които Той се обърнал към апостолите, а чрез тях и към приемниците им: “Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Мат. 18:18).

Спасителят казва: “Истина ви казвам”, а патриархът Му противоречи и казаното от Него обявява за неистинско. От думите му излиза, че макар и латиняните да са били признати от цялата Православна Църква за еретици, макар и да не им е било давано причастие, макар и в течение на много векове да са били приемани чрез кръщение и ние не познаваме определение на (Православния – б. пр.) Изток, с което това правило да е било отменено – те все пак били уж останали членове на Тялото Христово и не били отделени от тайнствата на Църквата. Тук няма логика, а е налице откъсване от действителната история на Църквата. В този случай на практика се ползува протестантското учение за Църквата, според което заблудата и предизвиканото от нея отлъчване от Църквата не възпрепятствува принадлежността към нея. С други думи, “общението в тайнствата на Бога и човека Иисуса” не се обуславя непременно от принадлежността към Православната Църква.

В опита да се намери някакво оправдание за тази икуменическа теория се опитват да ни убедят, че още в миналото се допускала принадлежност към Църквата, без да е налице догматическо единомислие с нея. Патриарх Атинагор и официалната декларация на Фенер, придружаваща публикуването на писмото му до римския папа, се опитват, въпреки приведените по-горе факти, да ни внушат, че Източната Църква не е скъсвала с Рим, когато вече са се появили разномислия с нея. В историята може да намерят единични факти за общуване на отделни места и след 1054 г.

Може да се отбележи и това, че Източните йерарси не са бързали да заклеймят като ерес различните лъжовни учения, появили се в лоното на римската църква.

Продължителната болест, която предшествува смъртта, си остава обаче болест, колкото и късно да се е проявила. Отстъплението от Църквата не винаги се развива бързо. То е резултат от известен процес. Този процес по отношение на Рим се развил още по времето на св. патриарх Фотий (през IX век – б. пр.), но едва по-късно – през 1054 г. отделянето на Рим се оформило напълно.

Обмяната на писма между светейшия патриарх Атинагор и римския папа ни принуди да се спрем на отношението на Православната Църква към Рим. Патриарх Атинагор, като вожд на икуменистите, отива обаче, по-далеч от признаването на римокатоличеството за равно с Православната Църква. Известно е заявлението му пред г-н Роже Шулц, пастор на реформаторско-протестантската църква в Щвейцария: “Искам да ви направя признание. Вие сте свещеник – аз бих могъл да приема от ръцете ви Тялото и Кръвта Христови”. На другия ден той добавил: “Аз бих могъл да се изповядвам при вас” (Le Monde, 21 май 1970 г.).

В името на осъществяване на подобно общуване с еретиците, икуменистите от православните среди подкопават значението на Вселенските събори, както стана явно при преговорите с представителите на монофизитите.

На срещата с тях в Женева, една докрай ясна и православна гледна точка бе защищавана всъщност само от един-двама участника, като в същото време останалите проявиха присъщия за икуменистите стремеж да се достигне до общение в тайнствата на всяка цена, макар и преди достигането от страна на монофизитите на пълно единомислие с Православната Църква. Представителят на Гръцката църква, Романидес, с основание заяви по повод на православните участници в съвещанието: “През всичкото време ние бяхме обект на икуменическата тактика, която има за цел взаимообщуване, или общение, или обединение, без да е налице съглашение относно Халкидон и петия, шестия и седмия Вселенски събори” (Протоколи на съвещанието  в Женева, (The Greek Orthodox Theological Review, Vol. XVI, p. 30).

В резултат от тази тактика, едно от изводите от това съвещание (под номер 8) се свежда до това да се изясни възможността за съставяне на обяснително заявление за съглашение, което да не бъде на нивото на изповядване на вярата или на догматическите определения, но да служи като основа, върху която православните и монофизитите биха могли да направят крачки съм единението в обща Евхаристия (пак там, стр. 6).

Въпреки съвсем категоричните заявления на монофизитите за невъзможността от тяхна страна да приемат Вселенските събори, започвайки от халкидонския, православните участници са подписали резолюцията (6/в), според която не е необходимо да се признава от страна на православните Диоскор за светец, а от страна на монофизитите – за светец папа Лъв. Но при възстановяване общението, ясно се има предвид, между впрочем, че взаимните анатеми и формално трябва да бъдат премахнати (пак там, стр. 5).

На друга конфереция (на ССЦ – б. пр.) в Адис-Абеба неправославните изказвания на православните делегати са били поддържани от ленинградсия митрополит Никодим и от протойерей Боров. Поради това е било признато, че взаимните анатеми могат да бъдат снети. “Трябва ли да има официална церемония или декларация за снемането на анатемите? Мнозина от нас мислят, че е много по-просто анатемите да се снемат без шум, така както някои църкви вече са започнали да постъпват” (пак там, стр. 221).

В този случай на практика се осъществява протестантското схващане за Църквата. Според него догматическите заблуди и свързаното с тях отлъчване не пречат еретиците да принадлежат към Църквата.

Отец Боровой ясно изказа това в доклада си в Адис-Абеба, озаглавен “Признаването на светиите и проблемът за анатемите”. Боровой твърди, че римокатолиците и монофизитите са пълноправни членове на Тялото Христово. Той подкрепя също твърдението, че православните, римокатолиците и монофизитите “имат едно Свещено Писание, едно апостолско Предание, един свещен произход, и по същество – едни и същи тайнства, едни и същи догмати, те са църкви с една вяра, едно благочестие и с общ път за спасение” (стр. 246).

Не предизвиква учудване, че при такъв подход, компромисът царува във взаимотношенията между православните и римокатолиците, протестантите и антихалкидонците. Като надминава дори патриарх Атинагор, представителят на Московската патриаршия митрополит Никодим е причастявал католически клирици в самия Рим, в събора на св. апостол Петър на 14 декември 1971 г. По време на извършваната от него литургия пял хорът на студентите от Понтификалния колеж, а римокатолическите клирици получили причастие от ръцете на митрополита (Диакония, №1, 1971 г.).

Световният съвет на църквите и диалозите между различните християнски изповедания и даже с другите религии (напр. мохамеданската и юдейската) са звена от верига, в която, по замисъла на икуменистите, трябва да се включи цялото човечество. Тази задача е била ясно поставена още на асамлеята на ССЦ в Упсала през 1967 г. (Секция 1).

Всичко това трябва да се осъществи, според икуменистите, чрез особен Събор, който в очите им ще бъде наистина Вселенски, за какъвто не признават напълно нито един от предишните Вселенски събори. Този път, посочен в римокатолическото списание “Иреникон”, се състои в следното:

1. Изява на жестове на примирение, образец за които може да служи снемането на отлъчванията от 1054 г. между Рим и Константинопол.

2. Общи евхаристии. Казано с други думи, положително решаване на проблема за общението в тайнствата (intercommunion)...

3. Ясно осъзнаване, че ние принадлежим към вселенското цяло (на християнството), на което разнообразието трябва да отстъпи място...

4. Този Събор трябва да бъде знаме на единството между хората в Христа (Иреникон, 1971 г., №3, стр. 322-323).

Важно е да се отбележи, че понятието за подобно единство не се свързва с принадлежността към едната истинна Църква. На същото място се споменава, че към тази цел е насочена дейността на “Католическият секретариат за единство”, както е заявил в Евиан кардинал Вилебрандс. От друга страна, асамблеята на Отдела “Вяра и конституция” поставя като централна тема “Единството на Църквата и единството на човечеството” (пак там, стр. 323 и 324). По новото определение към икуменизма спада всичко, което се отнася до обновяването и обединяването на Църквата, като закваска на нарастването (croissance) на Царството Божие в света на хората, които търсят своето единство” (Service d’information, №9, февруари 1970 г., стр.10-11).

На конференцията на централния комитет на Световния съвет на църквите в Адис-Абеба митрополит Георгий Ходре е направил доклад, в който съществува тенденция всички религии да се обвържат с църквата. Той иска да вижда вдъхновението, идващо от Светия Дух в нехристиянските религии, така че според него излиза, че като се причастяваме с Тялото и с Кръвта Христови, ние се обединяваме с всички ония, които обладава Божията любов към хората (“Иреникон”, 1971 г., №2, стр. 191-202).

Ето накъде бива тласкана Православната Църква. Външна проява на тази дейност са безкрайните “диалози”. Православните представители водят диалози с римокатолиците и с англиканите. Те, от своя страна, са в диалог едни с други, с лютераните, с другите протестанти и даже с юдеите, мохамеданите и будистите.

Съвсем неотдавна представителят на патриарх Атинагор за Северна и Южна Америка архиепископ Яков взе участие в диалог с юдеите. Той отбеляза, че доколкото му е известно в никой предишен период от историята не е имало случай, когато “богословски диалог с юдеите да е имал място под официалното покровителство на Гръцката църква”.

Освен въпроси от национален характер, “групата също стигна до съглесие да изучи литургията заедно с гръцки православни учени, които предприемат преразглеждане на литургическите си текстове с цел да смекчат упоменаването на юдеите и на юдаизма в случаите, когато то се оказва негативно или враждебно” (Religious News, 27 януари 1972 г.р стр. 24-25).

Както виждаме, патриарх Атинагор и единомишлениците му не се ограничават с мисълта за уния с римокатолиците. Те целят нещо много по-далечно.

Ние вече цитирахме думите на патриарх Атинагор, че Господ желае “цялата Църква бъде видимо единна за целия свят, тъй че целият свят да бъде обединен в нея”. В същия дух пише един гръцки богослов, бившият декан на Атинския богословски факултет проф. Филипидис. Развивайки учението за Църквата, той довежда мисълта си до същите крайни изводи. Той казва, че противниците на икуменизма се противят на волята Божия. “Бог – по неговите думи – обхваща всички хора на нашата планета като членове на неговата Една Църква вчера, днес и утре, като пълнота на тази Църква” (Бюлетин Типос Бон Прес, март-април 1971 г., Атина).

Макар да би следвало на всеки поне отчасти запознат с догматите на Православната Църква да е ясно, доколко подобно схващане за Църквата е далеч от изповядваното от нас в Символа на вярата учение на светите отци, не можем да не отбележим, колко дълбоко е това противоречие.

Къде и кога е изрекъл Господ обетованието, че целият свят може да бъде обединен в Църквата? – Такава надежда е надежда хилиастическа, за която няма основание в Св. Евангелие. Всички хора са призовавани към спасение, но далеч не всички се откликват на този зов. Спасителят е говорил за християните като за тези, които са Негови в света (Ин. 17: 6) и се е молел не за целия свят, а за дадените Му от Господа хора (Ин. 17:11). Св. апостол Йоан също противопоставя Църквата на света и призовава християните: “Не обичайте света, нито което е в света; ако някой обича света, той няма любовта на Отца”(I Ин. 2:15).

Спасителят е казал за чедата на църквата: “Те не са от света, както и Аз не съм от него” (Ин. 17:16). Спасителят е предупреждавал Църквата в лицето на апостолите, че в света тя ще има скърби (Ин. 16:33) и е изяснил на учениците Си: “Да бяхте вие от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Ин. 15:19).

Свещеното Писание показва голямата разлика между чедата на Църквата и останалото човечество. Апостол Петър, обръщайки се към вярващите в Христа и отличавайки ги от невярващите, им казва: “Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (I Петър 2,9). Словото Божие съвсем не ни предвещава тържество на правдата на земята преди свършека на света. То ни говори не за преобразяването на света в една обединяваща всички църква, както мечтаят последователните икуменисти, а предупреждава за оскъдяването на вярата в последните дни, за голяма скръб и за ненавистта на всички народи към християните заради името на Спасителя (Мат. 24:9-12).

Ако в Адам е съгрешило цялото човечество, то в Новия Адам – Христа, се обединява само оная част от него, която “се е родила свише” (Ин. 3:3,7). Ако Бог в материалния свят заповядва на “Своето слънце да грее над лоши и над добри и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мт. 5: 45), то от друга страна Господ няма да приеме неправедни в Своето Царство. Към тях са отправени страшните думи: “Не всеки, който ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а ония, които изпълняват волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21). Следващите думи на Спасителя вече несъмнено се отнасят до еретиците: “Мнозина ще ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:22-23).

И тъй, Господ казва на еретиците: “Никога не съм ви познавал”, а патриарх Атинагор се опитва да ни убеди, че те “никога не са били отделени от съществуващото помежду им общение в тайнството на Бога и Човека Иисуса и неговата богочовешка църква”...

Вярата в обновяването на цялото човечество в една нова, обединяваща всички църква, придава на икуменизма и чертите на една хилиастическа ерес. В икуменическите опити за обединение на истината със заблужденията и в устремеността към създаване не само на една нова църква, но и на един нов свят – хилиазмът се проявява все по-ясно и по-ясно. Проповядващите тази ерес не искат да повярват в това, че земята и всичко върху нея ще изгори, пламналите небеса ще се разрушат и разгорелите се стихии ще се стопят (II Петр. 3:10-12). Те забравят, че новото небе и новата земя, на която ще обитава правдата, ще се създадат чрез Словото Божие, а не чрез труда на човешки организации. Православните християни трябва да се трудят не над тяхното създаване, а над това, да могат чрез благочестивия си живот в единствената истинна Църква (Православната – б. пр.) да бъдат участници в тях след Страшния Божий съд. Опитите за построяване Царството Божие на земята чрез лъжовно обединяване на различните изповедания и чрез пренебрегване на истината, пазена само от Преданието на светата Православна Църква, биха ни отвели от царството Божие в царството на антихриста.

Макар Спасителят да е казал, че “като дойда, ще намеря ли вяра на земята?” (Лука 18, 8), подготовката за това състояние се извършва не само от непосредствената проповед на безбожието, но и от икуменизма.

Църковната история показва, че християнството се е разпространявало не по пътя на компромиси и диалози между християните и невярващите, а чрез проповядване на истината, отхвърляне на всяка лъжа и на всяка заблуда. Изобщо нито една религия никога не е получила разпространение чрез тези, които са се съмнявали в пълната ù истинност.

Създаваната от икуменистите всеобхващаща “църква” има качествата на Лаодикийската църква, изобличена в Откровението (на св. Иоан Богослов – прев.). Тя не е нито студена към истината, нито гореща, и към нея се отнасят думите: “Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си” (Откр. 3:16). Поради това, наместо религиозно възраждане, тя – като неприела “любовта на правдата за своето спасение” – ще привлече върху си онова, за което предупреждава апостолът: “И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата. Та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата” (II Сол. 2, 10-12).

Преосвещените членове на нашия архиерейски събор единодушно признаха, че всичко изложено по-горе служи като основа за признаване на икуменизма за опасна ерес. Налюдавайки отдавна нейното развитие, те ни възложиха да споделим своите разсъждения със събратята си, православните епископи от целия свят. Ние се обръщаме с молба най-напред да се молят Господ да съхрани светата Църква от сътресения, предизвикани от новата ерес и да отвори духовните ни очи за разбиране на истината пред лицето на заблудата. Да помогне Господ на всички ни да съхраним в пълна чистота и неповреденост поверената ни истина, а паството си да възпитаваме във вярност към нея и в благочестие.

Ню-Йорк

Неделя на Православието, 1972 г.

Обръщение към Предстоятелите на светите Божии църкви, преосвещените православни архиреи по повод на “Тиатирското изповедание”

 
Учейки ни твърдо да опазваме във всичко поверената ни православна вяра, св. апостол Павел е писал до галатяните: “Но дори ако ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:8). Той е убеждавал ученика си Тимотей да остане верен на това, което е научен и което му е поверено, като помни кой го е научил (II Тим. 3:14). Това е указание, което всеки архирей на Православната Църква трябва да спазва – на това го зодължава клетвата, дадена от при хиротонията му. Апостолът пише, че архиреят трябва “да се държи ò истинното слово, според както е научен, та да бъде силен и да наставлява в здравото учение и да изобличава ония, които се противят” (Тит. 1:9).

В нашето време на клатушкане, смущение на умовете и на развратеност, особено се изисква от нас да изповядваме истинното учение на Църквата, като не гледаме на лицата на слушащите ни, нито на обкръжаващото ни неверие. Ако поради стремеж за приспособяване към заблудите на времето вземем да премълчаваме истината и да преподаваме извратено учение в името на угаждането на света, то на търсещите правдата бихме дали в тоя случай камък вместо хляб. Колкото по-високо стои този, който така постъпва, толкова по-силна е породената съблазън и толкова по-тежки са последствията.

Поради тази причина голяма скръб извика у нас четенето на т. нар. “Тиатирско изповедание”, издадено неотдавна в Европа с особеното благословение и одобрение от страна на св. синод и от патриарха на Константинополската църква.

Ние знаем, че авторът на тази книга, преосвещеният митрополит Атинагор Тиатирски, се е проявявал по-рано като защитник на православната истина и въпреки това можехме да очакваме от негова страна формулиране на изповедание, което стои далеч от Православието. Ако това беше само негово лично мнение, нямаше да го разглеждаме. Подбужда ни това, че върху неговия труд е сложен печатът на одобрението от цялата Константинополска църква в лицето на патриарх Димитрий и на неговия Синод. В специална патриаршеска грамота на името на митрополит Атинагор се отбелязва, че трудът е бил разгледан от специална синодална комисия. След одобрението на тази комисия, патриархът дал благословение съгласно постановлението на Синода за публикуването на този, както той пише, “забележителен труд”. По този начин отговорността за съчининието се пренася от митрополит Атинагор вече върху цялата Константинополска йерархия.

Нашите предишни “Скръбни послания” вече изразиха онази печал, която ни обзема, когато от престола на светите Прокъл, Йоан Златоуст, Тарасий, Фотий и много други свети отци чуваме учение, което всички те несъмнено биха осъдили и предали на анатема.

Тъжно е да се пише всичко това. Колко бихме искали от престола на Константинополската църква, която е родила нашата Руска църква, да чуваме думи на църковна правда и изповядване на истината в духа на нейните велики светители! С каква радост бихме приели такива думи и бихме ги предали на нашето благочестиво паство! Напротив, голяма печал извиква у нас необходимостта да я предупреждаваме, че от този стар извор на православно изповедничество сега излизат гнили слова на съблазън.

Ако разгледаме самото “Тиатирско изповедание”, то в него има, уви, толкова вътрешни противоречия и неправославни мисли, че за изброяването им би трябвало да се напише цяла книга. Ние смятаме, че това не е необходимо. Достатъчно е да посочим главното, на което то е основано и откъдето извира цялата съдържаща се в изповеданието неправославна мисъл.

На едно място (на стр. 60) митрополит Атинагор с пълно основание пише, че православните вярват в това, че тяхната Църква е единствената света, съборна и апостолска и тя предава пълнотата на вселенската истина. Той също признава, че другите изповедания не са опазили тая пълнота. По-нататък той като че ли забравя за твърдението си, че ако някое учение в нещо се отдалечава от истината, то по същата причина то става лъжовно. Принадлежейки към религиозно обединение, изповядващо подобно учение, само поради това хората вече са отделени от едната истинска Църква. Митрополит Атинагор е готов да признае това по отношение на древните еретици като арианите, но когато говори за съвременните, той не желае да разглежда сериозно техните ересите. По отношение на последните той призовава да не се ръководим от древното предание и от каноните, а от “новото разбиране, което преобладава сред християните в наше време” (стр. 12) и от “знамението на нашето време” (стр. 11).

Отговаря ли този подход на учението на светите отци? Нека си припомним, че 1-ото правило на VII Вселенски събор ни дава съвсем друг критерий за насоката на нашата църковна мисъл и за църковния живот. “На приелите свещеническо достоинство – е отбелязано там – за свидетелство и ръководство служат написаните правила и постановления...” И по-нататък “Приемаме с упование Божествените правила и всецяло и непоколебимо се придържаме към тези постановени правила, изложени от св. апостоли, тези изразители на Св. Дух и от шестте свети Вселенски събора, и от събралите се всякъде за издаване на такива заповеди (поместни събори – б. пр.), и от нашите свети отци. Понеже всички те, от един и същ Дух просветени, са узаконили полезното”.

Въпреки този принцип, в “Тиатирското изповедание” навсякъде се поставя ударение върху “новото разбиране”.

“Християните – се казва там – посещават сега църквите и се молят с християните от различни традиции, с които по-рано им е било забранено да общуват, защото са били наричани еретици” (стр. 12).

Кое е бил този, който е забранявал по-рано подобни молитви? Не е ли това Свещеното Писание, не са ли светите отци, не са ли Вселенските събори? И дали става дума за някои, които само са били наричани еретици, без да бъдат в същност такива? Първото правило на св. Василий Велики дава ясно определение на термина еретици: “Те (т.е. св. отци) са наричали еретици напълно откъсналите се и отчуждилите се от самата вяра”. Не се ли отнася това до ония западни изповедания, които са отпаднали от Православната Църква?

Св. Апостол Павел ни учи: ”Страни се от еретик, като го посъветваш веднъж и дваж” (Тит. 3:10), а пък “Тиатирското изповедание” ни зове към религиозно сближаване и молитвено общение с тях.

40-то правило на св. апостоли повелява: “Епископ, или презвитер, или диакон, който се е молил с еретици, да бъде низвергнат”. За същото говори и 65-то апостолско правило и 33-то правило на Лаодикийския събор. 32-то правило от последния забранява да се приема благословение от еретици. “Тиатирското изповедание”, напротив, призовава към съвместна молитва с тях и отива толкова далече, че даже разрешава на православните както да приемат причастие от тях, тъй и да им даватф такова.

Митрополит Атинагор сам привежда сведения за това, че в “Англиканското изповедание” повечето от епископите и от вярващите не признават благодатността на йерархията, нито светостта на Вселенските събори, нито пресъществяването на Светите Дарове по време на литургията, нито останалите тайнства, нито почитането на св. мощи. Авторът на “Изповеданието” сам посочва ония членове от “Англиканското изповедание”, в които всичко това е посочено. Но ето, пренебрегвайки всичко, той допуска причастяването на православните у англиканите и католиците и намира за възможно да причастява и тях в Православната Църква.

На какво се основава подобна практика? На учението на светите отци ли? На каноните? – Не. Като основание само се посочва това, че подобно беззаконие вече е било извършвано и съществува “приятелство” на англиканите към православните.

Каквото и положение да заема онзи, който допуска действие, забранено от каноните, и каквато и дружба да е поводът – това не може да бъде основа за постъпки, осъждани от каноните. Как ще отговорят пред Небесния Съдия онези йерарси, които съветват духовните си чеда вместо истинското Причастие да приемат онова, което дори предлагащите го не признават за Тяло и Кръв Христови?

Това беззаконие произлиза от съвсем еретическото, протестантско  или, ако се изразим на съвременен език, икуменическо учение на “Тиатирското Изповедание” за светата Църква. То не вижда в нея никакви граници. “Светият Дух – четем там – действува както в Църквата, така и извън нея. Поради това пределите ù са винаги разширени и границите ù не съществуват никъде. Църквата има врата, но няма стени” (стр. 77). Но ако Божият Дух действува еднакво както вътре в Църквата, така и извън нея, защо е трябвало Спасителят да идва на земята и да я основава?

Грижата за пазене и изповядване на действителната истина, преподадена ни от нашия Господ Иисус Христос, от св. апостоли и от св. отци при такъв подход се оказва излишна. Макар и “Изповеданието” да споменава (на стр. 60), че Православната Църква “справедливо смята себе си в сегашното историческо време за единствената църква, която Сам Христос, Синът Божий е основал на земята”, то не вижда необходимостта вярата и да се опазва неповредена, като допуска с това съжителството на истина и заблуда.

Въпреки думите на апостола, че Христос  я е представил на Себе Си като “славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:27), “Тиатирското изповедание” представя Църквата като съвместяваща в себе си и истината, и онова, което самото то признава за отстъпление от нея, т. е. за ерес, макар тук и да не се използува тая дума. Опровержението на това учение е ясно произнесено още в знаменитото Послание на Източните патриарси за православната вяра: “Без съмнение изповядваме като твърда истина, че Вселенската Църква не може да греши, или да се заблуждава и да изрича лъжа вместо истина, понеже Светият Дух, който винаги действува чрез вярно служещите отци и учители на Църквата, я предпазва от всяка заблуда” (чл.12).

Подчинявайки се на новия догмат за угаждане на съвремеността, авторът на “Тиатирското изповедание” , очевидно, забравя наставлението на Спасителя, че ако твоят брат “и църквата не послуша, да бъде за тебе като езичник и митар” (Мат. 18:17) и подобното поучение на апостола: “Страни от еретик, след като го посъветваш веднаж и дваж” (Тит. 3:10).

И тъй, с дълбока скръб се налага да признаем, че в т. нар. “Тиатирско изповедание” от Константинопол се раздава глас не на православната истина, а глас на все по-шиироко разпространяващата се икуменическа заблуда.

Какво ще последва сега от страна на ония, които “Дух Светий е поставил за епископи, да пасат Църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв” (Деян. 20, 28)? Ще остане ли това официално обявено от името на цялата Константинополска църква лъжеучение без протест от страна на архиреите Божии? Ще продължава ли и по-нататък, по думите на Св. Григорий Богослов, с мълчание да се предава истината?

Бидейки най-младши от предстоятелите на църквите, бихме искали да чуем гласа на по-старшите, преди да се изкажем сами. Подобен глас до сега не се чува. Ако те още не са се запознали със съдържанието на “Тиатирското изповедание”, молим ги да го прочетат внимателно и да не го оставят без осъждане.

Страшно е, да не се отнесат към нас думите на Господа към ангела на Лаодикийската църква: “зная твоите дела: ти не си нито студен, нито горещ; о, да беше студен или горещ! И понеже си хладък, и нито горещ и нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:14-15).

Предупреждаваме днес нашето паство и отправяме зов към нашите събратя, към вярата им в Църквата, към съзнанието им за общата ни отговорност за паството ни пред Небесния Пастир. Молим ги да не пренебрегват нашето оповестяване, за да не остава без изобличение явното изкривяване на православното учение. Широкото му разпространение ни подбуди да споделим скръбта си с цялата Църква. Иска ни се да се надяваме, че нашият зов ще бъде чут.
 

Ню Йорк
1976 г.


© Превод от руски: М. Василев, Православна беседа
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.