Александър Солдатов

Константинополският патриарх Вартоломей I — личност, идеи, дейност

Константинополският патриарх Вартоломей

„Има титли лекомислени, но не по-малко пагубни от това, точно тъй, както и антихристът ще нарече себе си Бог. Затова смело казвам, че всеки, който се назове вселенски епископ, поставяйки себе си над другите, е предтеча на антихриста.“

Св. Григорий Двоеслов († 604)

Начело на движението за „обновление на Православието“ през нашия апостасиен ХХ век е застанала Цариградската патриаршия, наричана по традиция Вселенска, в памет на славното минало на Византия. Можем да си припомним имената на много цариградски първоиерарси, допринесли немалко за разрушителното дело на „приспособяването“ на Православието към духа на времето. Митрополит Доротей, местопазител на патриаршеския престол, се обръща през 1920 г. към „християните на Запад“ с „братски призив“ за възстановяване на загубеното уж по исторически причини единство на Вселенската Църква. Патриарх Мелетий (Метаксакис) (1922—1923), виден масон, когото собственото му паство изгонва от патриаршеския престол, въвежда през 1924 г. в диоцеза на Цариградската патриаршия папския „нов календар“, предизвиквайки с това най-тежкия разкол в Православната Църква, който едва ли някога ще бъде превъзмогнат. Патриарх Григорий VII (1923—1924) ce обръща с братско послание към съветските обновленци, чийто глава е лъжемитрополитът Александър Въведенски, и изпраща свой официален представител на техния разбойнически „събор“, на който е обявен за низвергнат светейшия патриарх-изповедник Тихон. Друг вселенски патриарх — Василий (1925—1929), публично се обявява за поддръжник на болшевишката политика, насочена към разрушаване на Църквата отвътре. Патриарх Атинагор (1948—1972) пък се прегръща с папата-масон Павел VI, „снема“ самочинно анатемите, наложени на латинците и участвува в техните еретически „богослужения“. Патриарх Димитрий (1972—1991) продължава делото на своя предшественик, съслужейки безогледно с най-различни еретици: паписти, монофизити, англикани, лутерани и пр. Дори това най-бегло проследяване шествуването на Константинополската църква по пътя на отстъплението от Православието показва, че нейните възглавители се ръководят не толкова от църковните канони и от отеческото Предание, колкото от хладни политически сметки, от стихиите на този свят и от собствените си користни цели.

Анализирайки движението на Цариградската патриаршия по пътя на отстъплението, можем да набележим няколко основни негови насоки, които по един или друг начин се проявяват в дейността на всички патриарси от Фенер, като се започне от Мелетий (Метаксакис), та до наши дни. Тези насоки са:

— „модернизация“ на църковния живот: промяна на календара, снижаване на каноническата дисциплина, съкращаване на богослуженията, богословски либерализъм;

— стремеж към засилване ролята на Цариградската патриаршия, към превръщането ù в духовно-административен център на Вселенското Православие (прояви на тази тенденция са подготовката за провеждане на „осми Вселенски събор“ на „каноническата територия“ на Цариградската патриаршия, намесата на последната в делата на другите поместни църкви чрез назначаване или отстраняване на архиереи и дори на първоиерарси, претенциите ù за еднолично управление на „православната диаспора“, т. е. на православните общини, намиращи се извън историческите граници на традиционните поместни православни църкви, нейната поддръжка на сепаратистки и разколнически групировки — например „Стокхолмския синод“ на Естонската апостолска православна църква и украинските автокефалисти в Канада и САЩ);

— активен богословски и литургически икуменизъм с главен обект Ватикана — нещо, което съвсем не означава сдържаност по отношение на протестантите. Напротив, Цариградската патриаршия е един от най-активните членове на Световния съвет на църквите, нейните иерарси редовно участвуват в съвместни богослужения с англикани, лутерани и други протестанти. Освен това именно по инициатива на Константинопол бе установено общение на някои православни църкви с монофизитите, смекчено наричани „древни ориенталски православни (дохалкидонски [1]) църкви“.

И трите основни тенденции на апостасийното движение на Цариградската патриаршия са изразени особено ярко в дейността на сегашния неин глава — патриарх Вартоломей. Бъдещият патриарх, в света Димитрий Архондонис, е роден през 1940 г. на остров Имврос в Турция. Началното и средното си образование получава в турски училища. Своя път към върховете на църковната кариера Димитрий започва във Висшето богословско училище на остров Халки, което завършва през 1961 г. След излизането си от Alma Mater бъдещият патриарх приема монашеско пострижение и е ръкоположен за дякон, а веднага след това е призован в редовете на турската армия, където служи две години като офицер.

След казармата 23-годишният иеродякон продължава образованието си в Източния институт към Григорианския университет в Рим — най-важният и най-авторитетен университет на Римокатолическата църква, контролиран от йезуитите. Източният институт е бил създаден като факултет към Григорианския университет през втората половина на миналото столетие. Негова основна задача била подготовката на кадри за мисионерска (по-точно прозелитична) дейност на Ватикана в православния Изток. Немалък брой източни славяни, румънци, араби и дори гърци, са били обърнати в уния от випускниците на този институт. Последните се прославили и със своята дейност между руските емигранти от първата вълна, измежду които им се удало да сформират няколко униатски общини. Випускниците от Източния институт активно работели и в окупираните от Германия славянски земи през Втората световна война.

В следвоенния период, на фона на „студената война“ и на усилените интегристки настроения на Запад, отразили се и на активизирането на икуменическото движение, дейността на Източния институт придобива по-друг характер. Все по-често в него се обучават вече не явни униати и римокатолически мисионери, а либерални представители на Източните църкви, при това в повечето случаи монашествуващи и свещенослужители. Особено многоброен е този контингент по времето на Цариградския патриарх Атинагор и неговия руски единомисленик и съратник митрополит Никодим (Ротов). По начина си на мислене тези църковни деятели бяха същински униати. Смятайки Великата схизма от 1054 г. за „историческо недоразумение“, богословските разногласия между Православието и римокатолицизма — за несъществени, а анатемите — за несъществуващи, те приемаха и историческото превъзходство“ на Римския престол, и „еднаквостта на тайнствата и свещенството“. Двамата иерарси допускаха съслужение с римокатолиците, разрешаваха на членовете на своите църкви да участват в техните тайнства, а митрополит Никодим, по свидетелството на един от неговите килийници, е бил даже таен католически епископ [2]. Във всеки случай, неговата любов към латинската меса, която той често отслужвал в домашния си параклис, е пословична...

И патриарх Атинагор, и митрополит Никодим неведнъж са заявявали за своето намерение „да формират ново отношение към западните братя“ сред духовенството и миряните от своите църкви. На тази цел трябвало да послужат също така различни курсове и стажантска практика, организирани в Източния институт и извън него специално за православни. Много питомци, излезли от „Никодимовото гнездо“ са минали през йезуитската школа на Източния институт. Но дори тези, на които не се паднало щастието да се учат непосредствено в Рим, могли да слушат лекциите на отците-йезуити направо в Ленинградската духовна академия, където често ги канел митрополит Никодим. Несъмнено, за Руската Църква неговата дейност била безпрецедентна и изглеждала твърде предизвикателна.

Но за Цариградската патриаршия в дейността на Атинагор нямало нищо необикновено и безпрецедентно. Още от XIII в., ако не и по-рано, Цариградският престол нерядко се ориентирал към Ватикана. Достатъчно е да си припомним сключените от Константинопол Лионска и Флорентинска унии. Дори през турското робство много от Цариградските патриарси обръщали поглед на Запад. Разбира се, имало и немалко благочестиви Цариградски първосветители, потвърдили всенародно анатемите, наложени на латинците през XI в. Те дори произнесли нови анатеми, предизвикани от появата на нови отстъпления на Рим — например в края на XVI в., при въвеждането от римокатолиците на т. нар. „нов“ календар, който разрушавал историческата приемственост на църковното литургическо време. Критиката на римокатолицизма е основното съдържание и на знаменитото Окръжно послание на Източните патриарси от 1848 г., което се превърнало в авторитетен източник на църковното Предание. Но въпреки всичко Ватиканът бил за Фенер изпитана съблазън: в нея той се препъвал неведнъж в своята история.

Поредното сближаване на Константинопол и Ватикана в края на 50-те и в началото на 60-те години (на ХХ в., бел. ред.) направи постоянно и обичайно присъствието на православни (преди всичко гръцки) студенти и докторанти в Източния институт на римския Григориански университет. Един от тях бил и бъдещият патриарх Вартоломей, който защитил в Рим докторат в областта на църковното право. Близостта с църковната администрация и дългото пребиваване на Запад, където иеродякон Вартоломей се учел и в Икуменическия институт в Босе (Швейцария), и в Мюнхенския университет (Германия), изиграли решаваща роля за формирането на неговите възгледи и убеждения. След дългогодишно обучение, стаж и защита на докторат той се завърнал в родината си като убеден либерал и икуменист.

Трябва да отбележим и голямата роля, която изиграл в живота и в църковната кариера на бъдещия патриарх Халкидонският митрополит Мелитон, най-близкият съратник на патриарх Атинагор. Именно той постригал Димитрий в монашество и го ръкоположил в дяконски и презвитерски сан. Митрополит Мелитон и по-късно грижливо бдял над своя млад събрат-икуменист, а след неговата смърт именно Вартоломей заел катедрата на своя покровител.

Патриарх Димитрий и епископ (!) ВартоломейПрез 1972 г. патриарх Димитрий назначава младия архимандрит за свой секретар и о. Вартоломей прави стремителна кариера във Фенер. Още през следващата 1973 година той вече е един от титулярните архиереи, а през 1974 г. Халкидонският митрополит Вартоломей е назначен за член на Синода и едновременно за председател на няколко синодални комисии: финансовата, каноническата, по междуправославните въпроси, по диалозите с монофизитите и с римокатолиците. Той е представлявал Константинополската църква на много междуправославни и междухристиянски заседания, бил е председател на Всеправославната комисия по подготовката на „Светия и велик събор“ [3], а също така член на патриаршеската делегация при турското правителство в Анкара, съпровождал е патриарх Димитрий при всичките му пътувания зад граница през последните години на неговото патриаршество и накрая, още като митрополит, става член на секретариата на Световния съвет на църквите.

Богословската дейност на многоучения йерарх красноречиво се характеризира от неговите трудове в областта на каноническото право, чиито названия говорят сами за себе си: „Вселенското съзнание на Константинополската църква и нейната грижа за църквите“, „25-годишнината от снемането на анатемите“, „Опити за свикване на Вселенски събор преди 50 години“, „Карпаторусите в Америка под юрисдикцията на Вселенската патриаршия“.

Някои изследователи смятат, че неговият успех в кариерата се дължи преди всичко на членуването му в масонска ложа, което се потвърждава от едно периодично издание на гръцките масони. Но дори да не вярваме на подобно твърдение, вероятността патриарх Вартоломей да е близък на масонските кръгове е твърде голяма, като се има предвид тяхното значително влияние в Гърция, а също и наличието на немалко видни масонски деятели сред предшествениците на Вартоломей, заемали трона на Константинополската патриариаршия.

След заемането на патриаршеския престол, Вартоломей разгръща толкова активна дейност, че патриаршеството на Димитрий I в сравнение с нея изглежда като някаква „епоха на застоя“. Няколко официални посещения в Европа, срещи в Истанбул с предстоятелите на петнадесетте поместни Православни църкви през 1992 г. [4], намеса във вътрешните работи на Иерусалимската патриаршия [5]. Последното от тези деяния на новия патриарх особено огорчи православния свят, и то не само защото съдът над клирици от друга църква е грубо нарушение на принципа на автокефалията. „Каноническото“ наказание бе наложено от патриарх Вартоломей на клирици от Иерусалимската патриаршия, известни със своите антиикуменически възгледи, които очевидно представляват за Цариградската патриаршия главната опасност.

Като официален мотив за незаконно наложеното запрещение на двама йерарси от Иерусалимската патриаршия бе изтъкнато това, че са приели в своята каноническа юрисдикция две цариградски енории в Австралия, които не издържали икуменическите безчинства на местния митрополит Стилиан. За осъществяването на своето противозаконно действие патриарх Вартоломей свика особен „разширен събор“ — съвсем неканонично събрание на архиреите на всички гръцки (!) патриаршии, които приеха изискваното от него решение [6]. Особено недостойна роля в това беззаконие изигра Синайският архиепископ Дамян, който в угода на силните на деня измени на своя законен първойерарх Диодор. Известно е, че след това предателство, мнозина от населниците на обителта я напуснаха [7].

След тази намеса в живота на друга поместна църква каноническото общение между Константинопол и Иерусалим бе прекъснато почти за цяла година. Разбира се, всяко църковно разделение е болезнено, но в този случай Иерусалимската Майка-Църква даде пример за противопоставяне на папистките стремежи на Цариградската патриаршия по отношение на другите църкви. Тогава у мнозина ревнители на непорочното Православие се появи надеждата, че вероломните икуменисти ще останат изолирани от Вселенската Православна Църква. Но на официалните йерарси от поместите църкви, и особено от Московската патриаршия, не им достигна воля и яснота на църковното съзнание, за да подкрепят неправедно унизената Майка-Църква. Ненамирайки такава подкрепа, Иерусалимският патриарх Диодор бе принуден да направи отстъпки на Константинопол и конфликтът в крайна сметка бе решен в полза на Фенер.

Още в разгара на кризата, през юли 1993 г., патриарх Вартоломей посети Русия, стремейки се да си осигури поддръжката на Руската църква за своята „междуправославна“ политика. И отново ръководството на Московската патриаршия побърза да засвидетелствува своето пълно единомислие с Вселенския патриарх, което на фона на прекъснатите отношения с Иерусалим изглеждаше като осъждане на здравите, антиикуменичеки сили начело с патриарх Диодор. „Предстоятелите на двете поместни църкви — бе отбелязано в Заключителното комюнике, подписано в края на посещението на патриарх Вартоломей в Русия, — потвърдиха своя стремеж към задълбочаване на междуконфесионалния диалог и усилването на православния принос в дейността на ССЦ, по-специално чрез подготовката на нови кадри, способни да работят в тази сфера.“ [8] Нека обърнем особено внимание на последната част от тази фраза. Очевидно Цариградският първойерарх добре е усвоил уроците от папския университет.

Като косвен упрек към Иерусалимската патриаршия, създаваща уж „паралелни“ структури на територията на разпръснатата по целия свят Цариградска патриаршия, звучи и осъждането дейността на Руската Православна Задгранична Църква, направено в Комюникето. „Цариградският и Московският патриарх осъдиха дейността на Руската Задгранична Църква, насочена към създаването на неканонични паралелни епархии и енории на територията на Московската патриаршия — нещо, което разделя тялото на Църквата и отслабва свидетелството на Православието.“

Още една любопитна подробност, която не може да не напомни за началото на църковната биография на патриарх Вартоломей. След пристигането си в Санкт-Петербург, той най-напред отслужи панихида на гроба на митр. Никодим (Ротов). Интересно е да отбележим, че Санкт-Петербург допадна на патриарх Вартоломей, човек с европейски начин на мислене, много повече от Москва. „Светското и божественото тук съжителствуват хармонично — заяви той в града, издигнат на р.Нева. А разглеждането на архитектурните забележителности на града доведе Цариградския патриарх до още по-дълбокомислени изводи: „Европейската идея подтиква народите към духовно единство и съгласие“.

*   *   *
Важен етап в историята на отношенията между Цариградската и Московската патриаршия бе прекъсването на каноническото общение между тях, продължило от февруари до май 1995 г. Общението бе прекратено по инициатива на Москва: на имения си ден, 12/25 февруари, патриарх Алексий II за пръв път не спомена на Великия вход по време на св. Литургия името на Цариградския патриарх. За съжаление, истинската причина за това безпрецедентно решение на Московския патриарх беше не осъждането на икуменизма и модернизма на Цариград, а църковно-политическият спор за имуществото на православната църква в Естония, на която исторически принадлежи почти 5% от територията на републиката.

В спора с Москва ярко се откроиха отдавнашните претенции на Цариград да управлява православната диаспора (за което вече споменахме по-горе). Странното тук беше, че за диаспора неочаквано бе обявено руското население в Естония, открай време обгрижвано от руската православна църква... За постигане на своите цели Вселенската патриаршия се свърза с националистическата прослойка в Естонската Църква, изцяло ориентирана към Финландия и стремяща се да подражава във всичко на „прогресивната“ финландска православна църква [9]. Още през 60-те години в много от храмовете на Естонската епархия духовници-либерали служеха по новия стил, използуваха орган(в богослуженията си, — б. р.)  и допускаха поставянето в храмовете на скамейки по протестантски образец. А най-радикално настроената част от местния клир напусна страната още през 1944 г. заедно с отстъпващата немска армия и образува т.нар. „Стокхолмски синод“. Този синод, в състава на който още преди 10 години не бе останал нито един архиерей, никога не е прекъсвал официалните си връзки с Цариградската патриаршия.

Именно на тези националистически и либерално настроени сили в Естонската църква реши да се опре Цариград в своята борба за отнемане имуществото на руската православна църква. Впрочем, едновременно с подкрепата си на „Стокхолмския синод“, патриарх Вартоломей обяви за встъпване в общение и с група епископи от украинската православна църква в САЩ и Канада — едно от разклоненията на украинските разколници-автокефалисти [10]. А това беше пряк прицел към Украйна...

Различните църковни кръгове в Русия различно реагираха на временното прекъсване на общението между двете патриаршии. Известният модернист и униат, протоиерей Иоан Свиридов, който въпреки всичко се счита за клирик на Московската патриаршия, обяви по радиостанция „Християнски църковно-обществен канал“ предложение на група църковни либерали „да се поиска съд в Рим“ — т.е. да се предостави на римския папа да реши спора. Нека, смята той, първосвещенникът на първия Рим да бъде съдия между патриарсите на „втория“ и „третия“ Рим. За Иоан Свиридов е важно не само това, че като се обърнат към папата, патриарсите ще продемонстрират своята привързаност към икуменизма, но и това, че така те косвено ще признаят прословутия примат на римския папа, т.е. неговото право да бъде върховен съдия в делата на християнските църкви.

Немалко усилия употреби патриарх Вартоломей и в борбата срещу ония консервативни сили, които все още остават под неговия омофор. Специален удар беше насочен към Св. Гора Атон. Първата „лястовица“ на подготвяното от Вартоломей разорение на Атон стана вероломното завземане на руския скит „Св. прор. Илия“, който дотогава се намираше под двойна юрисдикция: в административно-териториално отношение той бе подчинен на гръцкия монастир „Пантократор“, а в духовно-каноническо — на Архиерейския синод на Руската Православна Задгранична Църква. Няколко месеца след своето „възцаряване“, Вартоломей, под чието управление се намира Атон, постави ултиматум на населниците на скита „Св. Илия“: или да възобновят споменаването на Цариградския патриарх, прекратено още при Атинагор, в началото на 60-те години, или да напуснат пределите на Св. Гора. И докато иноците още мислеха над този ултиматум, в скита пристигна делегация на Цариградската патриаршия, съпроводена от гръцка полиция. Без да встъпват в никакви преговори с монасите от скита, окупаторите им дадоха половин час за събиране на личния багаж, след което монасите бяха насилствено експулсирани извън пределите на Атон. Историята на Св. Гора не помни подобно насилие. Цялото имущество на руската църква, намиращо се в скита и създадено с вековния труд на редица благочестиви поколения руси, без всякакъв съд и даже без най-елементарен опис бе заграбено от Цариград. Сега на пепелището на цветущата някога обител, основана от преп. Паисий Величковски (през XVIII в. — бел. прев.), се „подвизават“ двама монаси-модернисти от Цариградската патриаршия. На гонения от страна на Вартоломей бяха подложени не само славянските атонски монаси, но и гръцките ревнители на отеческото благочестие в Св. Гора. Крепост на Православието на Атон в продължение на почти 40 години остава Есфигменския монастир „Възнесение Господне“. Споменаването на патриарсите отстъпници там бе прекратено още през 1960 г., когато патр. Атинагор отслужи меса с римския папа Павел VI. Както свидетелствуват по-старите есфигменски монаси, същият ден в съборния храм на монастира започнали да мироточат честните мощи на св. преподобномъченик Агатангел Есфигменски. Това било възприето като явно Божие благословение за изповедническия подвиг на противостоене срещу икуменическото отстъпление. Оттогава Есфигмен неведнъж бе подлаган на гонения и дори на обсада. Обаче патриарх Вартоломей и тук надмина своите предшественици. През лятото на 1995 г. той се опита да повтори илиенския сценарий и в гръцкия монастир Есфигмен. Там бе изпратена делегация на Цариградската патриаршия, придружена от многобройна полиция. Но когато корабът на нападателите влязъл в малкия залив край Есфигмен, те внезапно чули силен глас откъм обителта: „Връщайте се назад! Вие няма да можете да превземете монастира!“ Гласът произнесъл тези думи няколко пъти и ставал все по-настойчив. Нападателите били обхванати от необясним страх и се върнали в Карея, административната столица на Атон. Оттам ръководителите на делегацията позвънили на игумена на Есфигмен, духоносния старец архимандрит Евтимий († 28.02/13.03.1999 — бел. прев.), за да го обвинят в съпротива на Вселенския престол. Рационалистично настроените пратеници си обяснявали случилото се по човешки: непокорните монаси, мислели те, са поставили на стените на монастира високоговорители и по този начин провалили преговорите. Какво било обаче тяхното удивление, когато узнали, че в Есфигмен няма нито високоговорители, нито електричество, и че в самия монастир никой не бе чул небесния глас, прогонил нападателите. Така Сам Господ с явно чудо запазил Своите раби и от това време Есфигмен живее относително спокойно.

  

Както вече отбелязахме, патриарх Вартоломей, който е усърден папист и открит униат, не е чужд на идеята за сближение и с другите християнски църкви — протестантските и особено монофизитските („дохалкидонските“ ). Именно в неговото патриаршество, през 1993 г., в центъра на Вселенската патриаршия в Шамбези (Швейцария), бе подписана печално известната уния, според която православните трябва да признаят за братя осъдените от древност еретици монофизити, отхвърлящи IV-ия и следващите Вселенски събори. Всеки, който внимателно проследи текста на Шамбезийската уния, лесно ще открие, че тя е не само „църковно-дипломатически“, но и богословски документ, който натрапва на православните еретическата монофизитска христология, предадена на анатема от IV Вселенски събор.

Разширявайки своето „братско общение“ с монофизитите, патриарх Вартоломей извърши през 1997 г. официално посещение в Армения, по покана на „Върховния католикос-патриарх на всички арменци“ Карекин I, също така активен икуменист и модернист. При посрещането на високия цариградски гост в Ереван арменският католикос охарактеризира неговата визита като „мост, съединяващ гръцката православна църква с арменската“. Също тъй недвусмислено патриарх Вартоломей охарактеризира целта на своето посещение като „възсъединяване на Източното християнство“.

Важно значение в дейността на патриарх Вартоломей има „американската насоченост“ на неговата външно-политическа църковна дейност. В последно време посещенията на патриарха в САЩ бяха най-малко веднъж в годината, докато неговите предшественици изобщо избягваха да посещават Новия свят. Основна цел на тези посещения е стремежът да не бъде допуснато отделянето от Цариград на гръцката православна диаспора — главен източник на доходи за Фенер. Ето какво пише американският вестник „Бостън Глоуб“:

„Макар програмата на патриаршеското посещение да е запълнена с речи, тържествени вечери и важни срещи, лица запознати отблизо с положението твърдят, че главната цел на визитата е да се укрепи властта на патриарха над американските православни и да се подтикнат към по-голяма сплотеност етническите православни групи, нерядко вътрешно раздробени“.

Особено страда от вътрешни противоречия, както се посочва в статията, гръцката православна църква в Америка, чийто глава — архиепископ Яков, патриархът отстрани от длъжност, опасявайки се, че той извежда православните църкви в Америка извън орбитата на Истанбул.“

Освен с добре обяснимите скрити финансови и политически причини, интересът на патриарх Вартоломей към Америка може да се обясни и с известни културни и ценностни ориентации, които му позволяват да се чувствува твърде удобно в Съединените щати, като прекарва там по месец и повече при всяко посещение. Освен това почитта и тържествеността, с която приемат патриарха църковни, обществени и държавни дейци в САЩ, му дават възможност да подчертава положението си на „лидер на православните от целия свят“, както нерядко го наричат по време на срещите и приемите на американския континент. Така например, по време на пищната визита на Цариградския патриарх в Америка през есента на 1997 г., той беше награден от Американския конгрес със златен медал — награда, с която в миналото са били удостоявани такива видни дейци като Джордж Вашингтон и Уинстън Чърчил. И тъй, вижда се колко високо ценят патриарх Вартоломей неговите задокеански покровители!

Пред двореца "Св. Иоан" във Ватикана, юни 1995 г.Вартоломей активно усвоява западните „ценности“ и охотно мимикрира под американския стандарт на „духовен лидер“. Той „направи от борбата против замърсяването на околната среда църковна политика“, подчерта един американски журналист. Но нима наистина няма по-актуални проблеми за Църквата в нашия апостасиен век от екологията и биоетиката? Дори празнуването на 1900-годишнината от написването на Апокалипсиса, така ярко предвещаващ последните времена, патриарх Вартоломей, който лесно би могъл да познае себе си в някого от действуващите лица на тази свещена книга, успя да превърне в „екологически форум“! [11]

Не намери той и по-подходяща тема за разговор с американския президент от проблемите на екологията, свързани с „глобалното затопляне“.

Напълно в американски дух е издържана и позицията на патриарх Вартоломей по еврейския въпрос. Характерно е, че посещението си в американската столица през по-миналата година той започна с изложбата на вашингтонския музей, посветен на жертвите на Холокоста. Извинителни речи пред евреите, в които християните охотно признават себе си виновни за всички нещастия на юдеите, по повод и без повод произнася след папа Йоан Павел II и патриарх Вартоломей. Но речите още не са всичко. В паметната зала на музея православният (?!) патриарх изпя „Со святыми упокой“, молейки се за хора, упорито противящи се на Христовата Църква.

Разбира се, по време на своите посещения Цариградският патриарх не забравя и за духовните задачи, стоящи пред него. За Вартоломей и неговите единомишленици това означава на първо място участие в суперикуменически богослужения. По време на споменатото вече свое пътуване в САЩ, той се моли заедно с кардинал Уилиам Кийлър, с равина Артър Шнеер и с многобройни баптистки пастори — нещо, което бе много по-лесно да направи в Америка, отколкото в някоя православна страна!

*   *   *
Център и средоточие на „духовния живот“ на патриарх Вартоломей си остава естествено икуменизмът, тази универсална „религия на бъдещето“ (наречена така от иеромонах Серафим Роуз), без победата на която ще бъде невъзможно възцаряването на антихриста.

Едно от най-новите икуменически изявления на Цариградския патриарх стана неговото интервю за белгийски вестник, препечатано в превод на руски от прокатолическото издание „Русская мысль“ в Париж, отдавна рекламиращо Вартоломей. „Особено важно значение ние придаваме на богословския диалог с Рим — заяви в интервюто си патриархът. — ... За щастие нашите църкви остават непреклонни в своята воля и решимост да продължат богословския диалог и да преодолеят всички препятствия. У някои хора се е създало впечатлението, че самият аз, от известно време насам, съм станал по-консервативно настроен, що се касае до отношенията с Рим. Това не е истина... Като пръв между православните епископи, Цариградският патриарх играе координираща роля в решаването на всеправославните въпроси, а също така изразява междуправославното единство и представлява негов гарант. Що се касае до нашето участие в икуменическото движение като цяло, то в някои Православни църкви към това се отнасят с известна сдържаност. Позицията на Вселенския патриарх обаче си остава положителна. Освен това нашата църква е съоснователка на ССЦ (1948). Ние никога не сме мислели да напуснем Съвета.“

От посочения цитат се вижда, че на първо място в своето „икуменическо изповядване на вярата“ Вартоломей поставя Ватикана. И това напълно влиза в традициите на Цариградската патриаршия през последните десетилетия. „В своето амбициозно съзнание римският папа, отбелязва Людмила Перепьолкина [12], е поддържан и от православните йерарси-икуменисти, особено от Цариградските. На 26 октомври 1967 г. в римската базилика „Св. Петър“, патриарх Атинагор (Спиру) се обърна към папата като към „архиерей на старшия Рим, носител на апостолската благодат, пръв по чест и сан в редицата на християнските църкви“. Неговият приемник Димитрий (Пападопулос) пък приветствува римския папа Павел VI като „пръв по сан и чест в цялото тяло Господне“, който „председателствува според предписанието за любов и чест, възнасяйки благоприятния пред Господа тамян на Пентархията на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква“. В същия дух се изказва и днешният Констанинополски патриарх Вартоломей, съслужил многократно с римския папа Йоан Павел II. Той, както и неговите предшественици не може да не съзнават лъжливостга на своите твърдения за първенството на римските папи.“

„Същата тази Контантинополска църква, която в продължение на много векове е била светилник на Православието, която е дала на света множество светци, сега, повече от седем десетилетия, води борба с Православието. Нейните архиереи днес — „митрополити без паство, епископи, които няма кого да ръководят“ (по думите на архим. Юстин Пояович) вършат разрушителна, еретическа дейност. По всяка вероятност тези лъжейерарси желаят заедно с римския папа да държат в ръцете си съдбата на цялата Църква. Застанали на ръба на пропастта, те „пренебрегват вярата в Царството Божие заради земното царство“ (архимандрит Юстин) и се превръщат в гонители на православните изповедници. Без съмнение те биха станали днес гонители и на св. Марк, митрополит Ефески, който преди повече от пет столетия най-категорично е изразил православното отношение към латинците: „Тъй като вие сте нарушили това (православното вероучение — бел. прев.), вашите епископи и клирици вече не са епископи и клирици, защото са низвергнати от великите древни Събори, а миряните подлежат на анатема и отлъчване от Църквата“ (св. Марк Ефески).“

© Превод от руски със съкращения — „Православно слово“, бр. 1-2/1999, с. 28-36. Из публицистичния алманах. „Православие или смерть“, бр. 10, Москва, 1998, с. 1-11.

Бележки:

1. Дори за икуменистите, несчитащи монофизитите за еретици, е по-естествено да наричат тези, които са отхвърлили решенията на IV Вселенски събор в Халкидон и са проклели участващите в него свети отци, не дохалкидонци, а — противохалкидонци. (Бел. ред.)
2. Виж по този въпрос статията „От Брест-Литовската уния до третото хилядолетие“ — Сп. „Православно слово“, бр. 5—6 от 1996, стр. 12—20. (Бел. ред.)
3. Виж статията „Вселенски събор... или нечестиво сборище?“ от архим. Юстин Попович. — Сп. „Православно слово“, бр. 5 от 1998, стр. 12—18. (Бел. ред.)
4. Вж. Архим. Серафим (Алексиев), архим. Сергий (Язаджиев). Православие и икуменизъм. Ч. I. C., 1992, c. 418—422. (Бел. ред.)
5. Вж. по-подробно статията „Православието не се нуждае от източен папа“ — Сп. „Православно слово“, бр. 8 от 1993, с. 13. (Бел. ред.)
6. Този невиждан в историята на Православната Църква „Велик и висш събор“ (30-31.07.1993) низвергна двама йерарси на Иерусалимската патриаршия и обяви патр. Диодор за достоен за низвержение. Името на последния бе зачеркнато в диптисите и всякакво църковно общение с него беше забранено. (Бел. ред.)
7. Например известният синайски подвижник о. архим. Адриан. — Вж. по-подробно сп. „Православно слово“, бр. 5 от 1994, с. 19—24. (Бел. ред.)
8. Тези кадри, според патр. Алексий II, трябва да не бъдат обремени от тежестта на старите ограничения. — Вж. изказването му при посещението на делегация от Евангелската църква на Германия в Москва 26.03—1.04.1997, Служба коммуникации ОВЦС — МП. (Бел. ред.)
9. Финландската Православна Църква, преминала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия през 1923 г., единствена сред поместите Православни църкви е приела за богослужебна употреба новия календар не само за неподвижните църковни празници, но и за Пасхалния кръг, с което попада под анатемата на свещените канони, които санкционират празнуващите Пасхата преди или заедно с юдеите. Други остьпления са: 1) отменяне изповедта преди св. Причастие (архиеп. Павел финландски († 1988) в своя труд «The Faith We Hold»); 2) позволяване на жените да се причастяват във всякакво състояние; 3) извършване на венчавки във всички дни на годината; 4) съкращаване на богослужението, достигнало нечувани размери — така архиеп. Павел съкратил дори малката ектения до едно-единствено прошение: „Паки и паки...“; 5) допускане лутерани да четат и прислужват в църква. ФПЦ закриля содомитите (Сегашният Финландски архиеп. Йоан завършил свой доклад в тяхна защита с думите: „Не съдете за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1).) — Вж. по-подробно А. Перепелкина. Мерзость запустения. СПб., 1998. (Бел. ред.)
10. През 1990 г. групировка от украинската православна църква в Канада и САЩ преминава към юрисдикцията на Цариградската патриаршия. От 1992 г. нейни представители по инициатива на Диоклийския митрополит Калист (Уеър) от Цариградската патриаршия периодически провеждат колоквиуми с представители на Украинската гръко-католическа (униатска) църква (!) с цел да бъдат установени сътрудничество и църковно общение между тях. На VII колоквиум през 1996 г. вече бе подписано споразумение за взаимното им признаване. През март 1995 г. на тържествена служба в Истанбул към юрисдикцията на Вселенската патриаршия премина и друга групировка — т. нар. украинска автокефална църква в САЩ, Европа, Австралия и Нова Зеландия. (Бел. ред.)
11. Вж. по-подробно материала „Тържествата на о. Патмос“ — Сп. „Православно слово“, бр. 5 от 1995, с. 25—27. (Бел. ред.)
12. Людмила Перепьолкина е професор по руска литература, живее и работи във Финландия. Принадлежи към юрисдикцията на Руската Православна Задгранична Църква. Автор е на няколко забележителни трудове с антиикуменическо съдържание (вж. поместената на нашите страници нейна книга "Икуменизмът — път, водещ към погибел").

Главна страница | Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.