...задружни и в молитвата с еретици и друговерци!

„ПРИЕМЛИВИ“ ФОРМИ НА ИКУМЕНИЗМА ЩЕ „УЗАКОНЯТ“ ИКУМЕНИЧЕСКАТА ОБВЪРЗАНОСТ

Православни  йерарси задружно против православните си братя...Началото на 1998 г. бе ознаменувано с особена активност на религиозни лидери и организации, полагащи усилия за отстояване на икуменическите позиции сред православните. Вълната на протест срещу икуменизма, която се надигна през 1997 г. в Грузия, Сърбия и Русия, предизвика видимо безпокойство в кръговете, ангажирани с възрастването на едно обновленско православие, чуждо на светоотеческите традиции и преиначаващо ги в духа на икуменическото богословие. Особено осезателна бе тревогата на икуменическите лидери за Русия, където църковният народ все по-твърдо застава в защита на отеческата вяра и традиции.

Във връзка с това за един сравнително кратък период от два месеца, Москва бе посетена от няколко делегации, заинтересовани от участието на Московската патриаршия в надконфесионалната икуменическа система.
Посещение на делегация на КЕЦ в Русия Конференцията на европейските църкви (КЕЦ) е международна икуменическа организация със силна политическа ангажираност. Тя обединява 125 православни, англикански, реформатски и протестантски църкви в Европа, като си поставя за цел в светлината на новите интеграционни процеси да постигне единството на християните от континента.

На 23 януари 1998 г. делегацията, възглавявана от митр. йеремия (Калигеоргис), президент на КЕЦ, и от главния секретар на КЕЦ Кийтс Клемънтс (баптистски пастор от Великобритания), присъствува в Кремълската катедрала „Успение Богородично“ на патриаршеско богослужение. В него взе участие и самият митрополит йеремия (Константинополска патриаршия). По-късно делегацията на КЕЦ бе приета от патриарх Алексей II, заемал в миналото длъжността на президент в тази организация цели 22 години. Патриархът потвърди, че Руската Православна Църква „продължава своята обвързаност“ (1) с КЕЦ. На пресконференция, организирана в Москва, членовете на делегацията признаха, че „понастоящем в Руската православна църква се прави решителен опит икуменизмът да бъде представен на вярващите в положителна светлина“ (2). Това усилие, съобщиха членове на делегацията, ще включи и публикуването на специална книга в полза на икуменизма (3).

Посещение на делегация на Световния съвет на църквите в Русия

Само 4 дни след като гостите от КЕЦ напуснаха Русия, в Москва пристигна делегация от ССЦ. Тя бе оглавявана от самия генерален секретар д-р Конрад Райзер и гостува на Московската патриаршия от 30 януари до 5 февруари. Основни моменти от пребиваването на делегацията бяха:

посещение в Отдела за външни църковни връзки (ОВЦВ),

присъствие на патриаршеско богослужение в катедралния събор „Успение Богородично“,

приемане на делегацията от патриарх Алексей II и запознаването ù с работата на Синодалната богословска комисия по въпроса за участието на Московската Патриаршия в икуменическото движение,

срещи със студенти от Свето-Тихоновския богословски институт и Московската духовна академия и семинария, както и разширена среща с московската православна младеж в храма „Св. Екатерина“ в столицата.

В публикуваното съобщение като цел на посещението бе посочено запознаване на гостите със системата на общественото служение и образованието в Русия. Самият д-р Райзер обаче не скри, че „настоящата визита е предприета поради решението на Руската православна църква да постави на всеправославно обсъждане въпросът за бъдещето ù участие в икуменическото движение“ (4). Изправени пред недоволството на народа и нарастващия протест на консервативни събратя-архиереи, либерално настроените църковни водачи са принудени да търсят нови форми на сътрудничество със западните си партньори. За да удържат Русия в икуменическа обвързаност, те проявяват забележителна дипломатическа гъвкавост, балансирайки между недоволството на църковната общественост и политиката на активно участие в световното икуменическо движение.

Подчертан израз на взаимната загриженост за хода на събитията бе прякото участие на делегацията в заседанието на богословската комисия, на което трябваше да се изработят препоръки за по-нататъшните отношения на Московската Патриаршия със ССЦ. Членовете на Комисията изказаха пред гостите критични бележки по повод някои аспекти от работата на ССЦ. Изтъкната бе липсата на яснота в идентичността на ССЦ, както и равнодушието на ръководството на ССЦ към тревожното отдалечаване на много от протестантските конфесии от християнските основи и евангелската нравственост (5).

„Радикални промени“ в структурата на ССЦ

предложи на членовете на делегацията печално известният Смоленски и Калининградски митрополит Кирил (Гундяев). Вместо досегашния принцип на самостоятелно участие в ССЦ на всяка една от 320-те членки-„църкви“, по мнението на митрополита, в Съвета трябва да бъде въведено равно представителство на основните конфесионални семейства (6) — православното (7), римокатолическото, протестантското и свободно-евангелисткото. Така, изрази своята надежда видният икуменист, ССЦ ще се превърне във форум, на който ще се срещат представителите на четирите основни християнски семейства.

Безплодността на предложението обаче е очевидна — новата система би променила само вътрешно административния механизъм на Съвета, без да засегне неговата еклезиологична същност, която е абсолютно несъвместима с православното учение за Църквата. От това, че влиянието на централните органи на ССЦ ще намалее, а влиянието на „православните“ икуменисти ще се повиши, ни най-малко няма да се преодолее принципната несъвместимост между еклезиологичното самосъзнание на Православната Църква като Една Света Съборна и Апостолска Църква и еклезиологичната основа на икуменизма, изключваща съществуването на една неразделима Църква на Христа и гледаща на Православната Църква просто като на една от християнските конфесии. Очевидно, за да успокоят протестиращите, а може би поне отчасти и собствената си съвест, православните икуменисти предлагат „преустройване на структурите“ и „търсене на нови форми на работа“. По този начин навярно те се надяват да спечелят симпатиите на хора, незапознати в дълбочина с въпроса и склонни да схващат всяка промяна като напредък.

Проблемът не е в радикалното структурно преустройство на ССЦ, а в неговатаеклезиологическа неприемливост за православното църковно съзнание. Проблемът не е в липсата на „равно представителство на основните конфесионални семейства“, а в несъвместимостта на икуменизма като тип религиозно съзнание, богословски манталитет и религиозна практика с православното Предание. Но тези тревожни въпроси изглежда не вълнуват православните икуменисти. Те с лекота им лепват етикета „православен фундаментализъм“ и бързо ги отминават, за да потънат в кулоарите на извъртливата богословска дипломация, кичеща се с друг етикет — „православно свидетелство пред инославния свят“.

При посещението си д-р Райзер сам имаше възможност да се убеди в крайната непопулярност сред православните на оглавяваната от него организация. Воден от постоянния интерес на ССЦ към „сътрудничество в сферата на подготовка на църковни кадри“ (8), той се срещна с представители на богословската младеж, разчитайки на „необременеността им от тежестта на старите ограничения“ (9). Особено емоционално наситено бе неговото посещение при питомците на Московската духовна академия и семинария в Троице-Сергиевата Лавра. Още при входа на Лаврата той бе посрещнат с плакати: „Д-р Райзер, приемете Православие!“, „Не на икуменизма!“ и др. под. Либерално настроеният „Независим вестник — религия“ отразява така събитието:

„С шумен скандал завърши визитата на делегацията на ССЦ в Лаврата. На срещата бяха прочетени доклади от Конрад Райзер и от известния богослов на Свято-Сергиевия институт в Париж Николай Лоски. След докладите аудиторията се оживи... „Другарю генерален секретар, защо сте дошли тук?! — завикаха събралите се... Те обвиниха Конрад Райзер — доктор по богословие, че изобщо не е чел Свещеното Писание, щом възглавява организация, проповядваща хомосексуализма... А срещу Николай Лоски, син на известния православен парижки богослов Владимир Лоски, негодуващите младежи викаха: „Това, което вие говорехте в доклада си, няма нищо общо с Православието. Вие сте еретик!“ (10)

Гостите от ССЦ и чиновниците от Отдела за външни църковни връзки при Московската Патриаршия проявиха трогателно единство в стремежа си да потулят скандала и да направят вид, че нищо особено не се е случило. На заключителната пресконференция, състояла се в ОВЦС, д-р Конрад Райзер заяви: „Руската Църква мъжествено посреща проблемите, с които се сблъсква от 90-те години насам.“ Впрочем той премълча, че тези проблеми в значителна спепен са плод от дейността на ръководения от него Световен съвет на църквите“.

Среща на делегации на Руската и Грузинската православни църква

Вече бе отбелязано, че подемът на протестното движение срещу икуменизма в някои от поместните Православни църкви, довел през 1997 г. до сериозни промени във вътрешно-църковния баланс, предизвика повсеместно безпокойство сред висшите кръгове на „световното Православие“ (12). Под натиска на протестиращия клир и монашество на 20 май 1997 г. Синодът на Грузинската Православна Църква бе принуден да вземе решение за оттегляне от ССЦ и КЕЦ (13). Само седмица по-късно, след като получи протестно възвание от 340 йеромонаси, монаси и свещеници, подобно решение взе и Архиерейският събор на Сръбската Православна Църква, състоял се от 23 май до 4 юни 1997 г. Като изслуша доклада на специално назначената богословска комисия, той прие нейното предложение за излизане от ССЦ. Едновременно с това обаче като условие за окончателното оттегляне от Съвета бе обявено съгласуването на това решение с Цариградския патриарх (14) и с другите предстоятели на поместните църкви на една всеправославна среща (15).

Необходимостта от такова съгласуване бе тенденциозно подчертана и от Синода на Московската Патриаршия по време на Архиерейския Събор през пролетта на 1997 г. През м. април това бе потвърдено от ръководителя на секретариата по междухристиянски връзки при Московската Патриаршия, йеромонах (сега епископ, ПБ) Иларион (Алфеев). Той заяви пред журналистите, че за изработване на общата позиция относно участието в ССЦ в частност, и икуменическото движение изобщо, ще бъдат проведени и двустранни срещи с отделни поместни църкви (16).

За съжаление обаче едва ли може да се очаква едно наистина принципно преосмисляне на отношението към икуменизма и възприемане на традиционалистичен курс от страна на „всеправославен“ форум, състоящ се от добре познатите църковни дипломати, начело с цариградския патриарх. От такъв форум поскоро може да се очаква поредната маневра за успокояване на църковната общественост, дори ако се наложи да бъде прекратено едно формално членуване в ССЦ.

Повод за такива мисли даде състоялата се на 11 март т. г. първа двустранна среща в Отдела за външни църковни връзки при Московската Патриаршия между делегации на Руската и Грузинската православна църква. В официалното съобщение за резултатите от срещата се заявява:

„Двете страни констатираха общност на позициите си по отношение на икуменическото движение и на ССЦ в частност. В днешно време съществуватразлични модели на отношения на Православните църкви с икуменическите организации — под формата на членство в тях и извън такова членство. Но тези различни форми на контакти и връзки с икуменическите организации не променят в основата отношението към тях на Грузинската Православна Църква и на Руската Православна Църква. Грузинската Православна Църква и Руската Православна Църква са съгласни, че ССЦ в сегашния си вид и форми на участие в него не съответствува напълно на еклезиологичното съзнание на православните и затова очакват от ССЦ преразглеждане на неговата структура и търсят нови форми на участие в него.“ (17)

Общността на позициите на Грузинската Православна Църква и на Руската Православна Църква, засвидетелствувана на тази среща, предизвиква дълбоко огорчение у тези, които искрено страдат от гледката на икуменическото разтление сред православните. Нима излизането на Грузинската Православна Църква от ССЦ бе само поредният дипломатически ход на обиграната проикуменическа църковна върхушка? Нима Синодът на Грузинската Православна Църква и след като напусна ССЦ продължава да споделя официалната позиция на водачите на „световното Православие“, които упорито защищават икуменическата си дейност с един арсенал от очевидни неистини? Могат ли някакви нови структури и форми на икуменическото движение да го приведат в съответствие с „еклезиологическото съзнание на православните“? Ще получим ли някога открит и честен отговор на тези въпроси?

След решителните протести на вярващия народ срещу участието в ССЦ, сановитите привърженици на икуменическото движение бързат да „преодолеят кризата“. Развоят на събитията показва, че те нямат намерение да пристъпят към честен богословски анализ, отчитащ грешките и водещ към безхитростно покаяние. Защото не „нови форми и структури“, а само покаяние и връщане към накърнените светоотечески основи на Вярата могат да бъдат корективи на многогодишното криволичене по пътищата на икуменизма. Вместо това обаче трудът на „видни“ богослови и Синодални богословски комисии днес се насочва в друга посока — как по-правдоподобно да се обезвинят отстъпленията, как да се осигури по-нататъшното им развитие чрез „богословска“ обосновка на необходимостта от едно „модерно“, „приведено в крак с времето“ „Православие“.

Срещата в Солун

Илюстрация на тази тенденция бе и наскоро проведената в Солун от 29 април до 2 май 1998 г. Междуправославна среща на т. нар. канонични православни църкви. В нея участваха представители на 15 помести Православни църкви, между които и Българската. Срещата бе свикана по молба на Сръбската и Руската Църква, чиито Синоди пожелаха въпроса за бъдещото участие на техните църкви в ССЦ да бъде решен всеправославно. Обявената тема на срещата бе: „Оценка на новите факти в отношенията между Православието и икуменическото движение“ (18).

Главните моменти, изложени в Заключителния документ (Текстът на документа, е публикуван отделно) са следните:

1. Единодушно се осъждат „разколническите групи, а също и определени екстремистки групи вътре в поместните Православни църкви“ (19) (т. 4) — така участниците на срещата нарекоха протестиращите против икуменическата политика на църковното ръководство.

Въпросът за осъждане противниците на икуменизма заема първо място в Комюникето. Нима тъкмо той е главна цел и причина на срещата? Наистина печална констатация, след като участието на православни в икуменическото движение е много по-обезпокояващо, отколкото протестите срещу него. Според Комюникето въпросните групи „използуват икуменизма за критика на църковното ръководство и подронване на авторитета му, като по този начин се опитват да предизвикат разногласия и разколи в Църквата“ (20) (т. 4).

Вижда се, че участниците в срещата, мнозинството от тях видни архиереи, страдат повече за своя накърнен авторитет, отколкото за светоотеческото Православие, накърнено чрез участието им в икуменическото движение. Те обвиняват противниците на икуменизма, че „в подкрепа на своята несправедлива критика използват лъжливи материали и дезинформация“ (21) (т. 4). Справедливо е обаче да се отбележи, че материалите (22), използувани за изобличаване на икуменизма, имат изключително документален характер. Това са предимно видеозаписи и документи, останали години наред неоповестени пред църковния народ. Как може да се обясни например фактът, че текстовете на Шамбезийското и Баламандското споразумение и до ден днешен не са публикувани в официалните църковни издания нито в Русия, нито у нас?

Явно е, че за обнародваните факти православните икуменисти трябва да се сърдят преди всичко на себе си.

2. По-нататък в Документа единодушно е заявена „необходимостта от продължаване на участието в различни форми на междуконфесионална дейност“ (23) (виж. т. 6)

3. Дадена е висока оценка на икуменическото движение и в частност на досегашното участие на православните в ССЦ като „мисия на свидетелство на Истината пред неправославния свят“ (24) (виж. т. 7). ССЦ е обявен за „форум, на който вярата на Православната Църква, нейната мисия и възгледи по редица въпроси... са станали широко известни на неправославния свят“ (25) (виж т. 8)

4. Заявено е, че представителите на отделните поместни Православни църкви, участвуващи в икуменическите срещи, диалози, форуми и пр. „винаги са пазели пълна вярност и послушание към своите църковни власти“ (26) (виж т. 11). С това църковните власти поемат отговорността за действията на своите представители при участието им в икуменическите изяви. Същото се потвърждава и в т. 5 на Документа, където се казва, че „православното участие в икуменическото движение винаги се е основавало и понастоящем се основава на ... решенията на Свещените Синоди на поместните Православни църкви и на всеправославните срещи...“ (27)

5. Дейността на православните икуменисти е обявена за извършвана „в пълно съгласие с каноническите правила, с учението на Вселенските събори и отците на Църквата и със светото Предание на Православната Църква“ (28) (т. 11). Твърдение, граничещо с абсурд... Самите православни икуменисти признават, че ССЦ в сегашния си вид не съответствува напълно (?!) на еклезиологичното съзнание на православните. Съвсем непонятно е как „в пълно съгласие със св. Предание на Православната Църква“ самата тя трябва да членува в организация, която по своята еклезиологическа природа е не в частично, а в пълно несъответствие с Преданието и с еклезиологичното съзнание на самата Православна Църква.

6. Въпреки единодушното принципно одобрение на икуменизма, в Документа се признава, че „след 100 години православно участие в икуменическото движение и 50 години участие в ССЦ, ние не виждаме достатъчно прогрес в многостранните богословски дискусии между християните. Напротив, разривът между православни и протестанти става все по-голям...“ (29) (т. 10) Като причина за това се посочват „определени тенденции в някои протестантски членове на ССЦ, които намират свое отражение в дебатите в ССЦ, но са неприемливи за православните. На много заседания на ССЦ православните са принуждавани да участвуват в дискусии по въпроси, съвършено чужди на техните традиции. На VII-та асамблея в Канбера в 1991 г. и на заседанията на Централния комитет след 1992 г. православните са заемали решителна позиция против интеркомуниона (30) с неправославните, против инклузивния език (31), против ръкоположенията на жени, правата на сексуалните малцинства и определени тенденции към църковен синкретизъм. Техните заявления по тези въпроси обаче са били считани за заявления на малцинства и като такива не са могли да повлияят на процедурата и на нравствения характер на ССЦ“ (32) (т. 9).

7. За „по-адекватно участие на православните“ в Документа се препоръчва „радикално преустройство на ССЦ (33) (т. 12). За тази цел след Асамблеята в Хараре се предлага да бъде създадена Смесена богословска комисия от представители на Православните църкви и представители на ССЦ, в която „да бъдат обсъдени приемливи форми на участие на православните в икуменическото движение и радикално преустройство на ССЦ“ (34) (т. 16).

Това преустройство се поставя като условие за бъдещото участие на Православните църкви в ССЦ (т. 14). Никъде обаче в документа на срещата не се споменава за излизане от ССЦ до настоящия момент на някоя друга поместна Църква, освен Грузинската.

8. Документът свидетелствува, че отделните автокефални църкви сякаш не могат да се самоопределят свободно и някак странно са обвързани с икуменическото движение. Последното особено проличава в т. 15, където се споменава, че „важните решения относно участието на Православните църкви в икуменическото движение трябва да бъдат вземани в съответствие с всеправославните решения и трябва да се приемат от всяка поместна Православна Църква в консултация (35) с всички други поместни Православни църкви“ (36).

9. Икуменическата обвързаност бе на практика продемонстрирана при вземане на решението за начина на участие в предстоящата в края на тази година Асамблея в Хараре. Въпреки предложението на част от представителите да бъдат изпратени там само наблюдатели, наложено бе мнението „да се изпратят официални делегати“ (37) (т. 13). А за да се успокоят протестиращите, бе заявено че делегатите отиват на Асамблеята, „с цел да изразят своята обезпокоеност“ (38) като „съвместно представят Заявлението от Междуправославната среща в Солун“ (39), и „не участвуват в икуменическите богослужения“ и „в процедурата на гласуване, освен по изключение, в определени случаи, касаещи се за православните, по взаимно съгласие“ (40).

Заключителният документ на срещата е непоследователен и противоречив. Той дава възможност за гъвкави позиции на привържениците на икуменизма и осигурява по-нататьшната ангажираност в икуменическото движение.

В Солунското комюнике са изтъкнати като тенденции, неприемливи за православните: интеркомунионът, употребата на инклузивен език, ръкоположенията на жени, защитата на сексуалните малцинства и църковният синкретизъм. През последното десетилетие тези явления започнаха все по-нагло да се налагат в икуменическите сфери. Тяхната скандалност е толкова очевидна, че предизвика масов протест сред православните в Грузия, Сърбия и Русия, и в крайна сметка доведе до срещата в Солун. Мнозина видни икуменисти смятат сега, че с отстраняване на „крайностите“, проблемът ще бъде разрешен и антиикуменическите протести ще затихнат. С това разкриват истинската подбуда за спешното търсене „приемливи форми на участие“.

Новият Атински архиепископ Христодул вече направи първата стъпка към един „по-приемлив“ икуменизъм. Още на първото заседание под негово председателство Синодът на Еладската Църква взе решение да прекъсне диалога с англиканите поради женското им свещенство (41). Наистина добра стъпка, но на този етап само с козметичен ефект.

Протопрезвитер Георгиос Цецис, дългогодишен главен представител на Вселенската патриаршия в ССЦ, който присъствува на срещата в Солун като консултант, побърза да заяви пред представители на печата, че „най-важните абзаци в заключителното комюнике са тези, които подкрепят икуменическото сътрудничество и насърчават православното участие в асамблеята, а не тези, които призовават към въздържане от някои нейни аспекти“ (42).

На молбата на представител на икуменическия бюлетин „Ecumenical News International“ (ENI) да обясни пречките, които тези въпроси поставят, протопрезв. Цецис отговори: „Оплакванията са главно не против самия ССЦ, а против някои протестантски членове на ССЦ, които внасят в съвета елементи или въпроси, считани за неприемливи от православните“ (43). Видният икуменически деятел заяви, че православните се пазят от богослужебни „екстравагантности“. „В миналото, каза той, ултраконсервативните елементи в Православните църкви използваха материали от медиите относно такива богослужения, за да критикуват православното участие в икуменическото движение“ (44).

Православен християнин (45), коментирайки по Интернет тези думи, писа: „И тъй, проблемът е в „консервативните елементи“. И причината да не се участвува в общото „богослужение“ е тази — по-добре да се маскира програмата на новия световен ред за претопяване. Но когато проблемът бъде решен, маската ще бъде свалена.“

Един по-задълбочен анализ на нещата води до заключението, че освен критикуваните скандални крайности в дейността на ССЦ, съществуват други, по-обезпокоителни за Православието тенденции, за които на срещата в Солун не се споменава нищо. Това е постепенното и незабелязано внедряване на икуменическото богословие, на новия икуменически тип религиозно съзнание в живота на православните църкви, участнички в движението. Пряк резултат от усвояването на това богословие са Шамбезийското и Баламандското споразумение, не без основание наричани унии, а също така зачестилите напоследък призиви за „обновление“ на Православието, чрез свикване на Всеправославен събор (46), наричан от православните икуменисти с гръмкото название „свят“ и „велик“.

Не по-малко обезпокояващи са посочената особена обвързаност с икуменизма на автокефалните Православни Църкви и усещането за липса на свобода в техните действия. Самата среща се проведе при закрити врата (47) и дори гръцките вестници не можаха да дадат подобаваща информация за нея (48). Например известният вестник „Ортодоксос типос“, в броя си от 8 май, пет дни след свършека на срещата, отбеляза: „Обсъжданите въпроси и взетите решения, ако изобщо такива са взети, не станаха известни до настоящия момент“ (49). В следващия си брой от 15 май същият вестник съобщава: „На 3 и 4 май т. г. представители на всички православни църкви се събраха в Солун с цел да обсъдят вероятното свикване на Великия събор на Православието през 2000 г. Странно е, че след приключване на работата на тази всеправославна среща в печата не бяха дадени достатъчно подробности, за да могат църковните водачи, а също така и църковният народ да си съставят ясна картина за разискванията и проблемите, обсъждани на заседанията...“ (50)
Единствено руската агенция „Новости Русской Православной Церкви“ предаде за органите на информация пълния текст на документа на срещата. При сериозните протести на църковната общественост в Русия срещу икуменизма скриването на документа там беше невъзможно. Още една очевидна полза от така неприятното за някои противостоене срещу икуменизма...

„Православно слово“

БЕЛЕЖКИ:

1. ENI Bulletin, 4.05.1998, №02, p. 27.
2. Там.
3. Там.
4. Служба коммуникации ОВЦС — МП.
5. В. „Радонеж“, 1998, № 3 (68), с. 10.
6. „Конфесионални семейства“ — неправославен термин, продукт на икуменическото богословие.
7. Към православното „семейство“ според икуменисти се числят и монофизитите противохалкидонци, наричани от тях „ориенталски православни църкви“
8. Служба коммуникации ОВЦС — МП.
9. Там.
10. „НГ религии“, 18.02.1998.
11. „Русь Православная“, 12.03.1998, с. 6.
12. Изразът „световно Православие“, недостатъчно ясен сам по себе си, сочи общо обвързаността на почти всички поместни Православни църкви с икуменическото движение. Определението „световен“ подчертава глобалния мащаб на тази обвързаност. По-конкретно под „световно Православие“ се разбират ръководителите и йерарсите на официалните поместни църкви и православните представители в световното икуменическо движение.
13. Виж „Православно слово“, 1997, № 3-4, с. 20-24.
14. През последните години определени кръгове все повече и повече се опитват да приписват на Вселенския патриарх прерогативите на източен папа. В това отношение е показателно писмото на православния свещеник о. Антоний (Атансиадис) от Монреал (Канада), който разказва: „ ... На тържествата по случай 1000-летието от Покръстването на Русия бил поканен и видният богослов отец Йоан Майендорф, на когото, в разговор по темата на богословския диалог, един кардинал казал следните знаменателни думи: „Чрез диалога ние, латинците, се стараем да внушим на православните необходимостта от тяхното обединение около Фенер (т.е. Цариградската патриаршия). Когато постепенно постигнем това, православните ще разберат, че им е нужен Рим като център на Църквата!“ („Ортодоксос Типос“, 28.10.1988, №810, с.3).
15. Виж „Православно слово“, 1997, № 3-4, с. 26-30.
16. В. „Радонеж“, 1998, № 3 (68), с.10.
17. Служба коммуникации ОВЦС- МП, 12.03.1998.
18. Новости Русской Православной Церкви, Сообщение для органов информации от 08.05.1998.
19. Там.
20. Там.
21. Там.
22. От тях най-фрапиращо въздействие оказаха документалните видеокасети, издадени от монастира „Свв. Киприан и Иустина“, Фили, Гърция.
23. Новости Русской Православной Церкви, Сообщение для органов информации от 08.05.1998.
24. Там.
25. Там.
26. Там.
27. Там.
28. Там.
29. Там.
30. Интеркомунион — съвместно причастие с неправославни конфесии, строго забранено от църковните канони.
31. Инклузивен език — това понятие е свързано с нарастващата в икуменическите сфери тенденция да се „феминизира“ Бога. Израз на това са в „новите преводи“ на Библията, издадени през последните десетилетия, в които съзнателно се преиначават местата в Свещеното Писание, даващи според привържениците на инклузивния език „преимущество“ на мъжкия пол. Например думата „Бог-Отец“ се заменя с „Бог-Отец/Майка“, думата „Син Човешки“ — с „Дете Човешко“ и др. под. Но най-богохулен от тези „преводи“ е издаденият от Световния съвет на църквите през 1983 г. „превод“ под название „Inclusive Language Lectionary“.
32. Новости Русской Православной Церкви, Сообщение для органов информации от 08.05.1998.
33. Там.
34. Там.
35. „Благодарение“ на консултацията, която Сръбската Православна Църква направи в Солун, тя продължава да бъде член на ССЦ.
36. Новости Русской Православной Церкви, Сообщение для органов информации от 08.05.1998.
37. Там.
38. Там.
39. Там.
40. Там.
41. „Ортодоксос Типос“, № 1273 /15.05.1998, с.6.
42. ENI, 4.05.1998.
43. Там.
44. Там.
45. Марсин Манковски
46. В края на януари т. г. при частно посещение в Цюрих Цариградският патриарх Вартоломей I заяви, че до 2003 г. трябва да бъде свикан Вселенски събор на Православните църкви. Малко по-късно информационните източници разпространиха съобщението, че тази година в Женева ще се състои Всеправославно предсъборно съвещание, предхождащо събора.
47. „Независимая газета“, №079/6.05.1998.
48. „Църковен вестник“ в броевете си за месец май (№9/1-15.V.1998 и №10/16-31.V.1998) също не отрази събитието.
49. „Ортодоксос Типос“, № 1272 / 8.05.1998, с. 3.
50. „Ортодоксос Типос“, № 1273 / 15.05.1998, с. 6.

Статията е обнародвана за пръв път в сп. „Православно слово“, №1-2/1998 г., стр. 35-41.

Главна страница | Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.