Йеромонах Серафим (Роуз)

Ню-Йоркският Митрополит Филарет

Преди тридесетина години в някои поместни православни църкви ускорено започна да прониква икуменическият дух и икуменическото учение. Тогава прозвуча гласът на приснопаметния митрополит Филарет (Вознесенски), глас на правдата, глас авторитетен, скръбен и самотен. През 1969 г. владика Филарет изпрати до предстоятелите на православните църкви първото си “Скръбно послание”. През 1972 и 1976 г. бяха написани още послания против икуменическата ерес. Името на владика Филарет ставаше все по-широко известно в традиционалистично настроените православни среди, които се интересуваха от неговия живот, от проповедите и посланията му, особено след като през 1998 г. неговите останки бяха намерени нетленни. Предлагаме на нашите читатели трите упоменати по-горе послания с предговор, съставен по статии на приснопаметния иеромонах Серафим (Роуз), написани като предисловие към публикуваното Послание на владика Филарет по повод на “Тиатирското изповедание” (бел. ред. РП)

Вярващите очакват едно единствено нещо от всички православни първосветители в наше време – при това не само от тези на собствената си църква, но и от тези от другите поместни църкви – неизменно ясен глас на правда, глас на неопетнена от нищо православна съвест. Освен владика Филарет, няма сред тях друг глас, който може да бъде наречен безусловно православен, свободен от политика и от други странични съображения. Това е гласът на владика Филарет, първоиерарх на Руската Православна Задгранична Църква (РПЗЦ). Подобно на светите отци от древността, той поставя най-високо от всичко чистотата на Православието и оставайки верен на духа на Вселенските събори, се явява самотен защитник на истината сред всеобщата религиозна обърканост.

Истината трябва днес да бъде защитавана от икуменизма – основната ерес на нашето време. Трудно е да се даде определение на икуменизма, още по-трудна е борбата с него. Малцина от смятащите се за православни проповядват икуменизма “в чист вид” – учението, според което Христовата църква още не съществува и се сформира едва в наше време. По-често икуменизмът се проявява в неканонични постъпки, особено в молитвено общуване с инославни. Това ще рече, че е загубено понятието що е това Христова църква и в какво се състои верността към нея. Проблемът е в това, че подобни постъпки сами по себе си не могат да служат като определение за ерес. Голямата заслуга на владика Филарет на този критичен етап от църковната история се състои имено в това, че той, без всякакъв намек за фарисейско обожествяване на една или друга буква от църковния закон и без всякаква склонност към “изцеждане” на “доказателства за ерес” от изказванията на епископите – икуменисти, съвсем ясно е охарактеризирал онзи еретически, анти-православен дух, който е характерен за съвременния икуменизъм и за всичките му прояви. Той е предупредил, какви опасности носи той в настоящето време и каква катастрофа подготвя в бъдещето.

За съжаление, малцина от православните духовници и миряни осъзнаха напълно сериозността на предупрежденията на владика Филарет. Той не бива приеман както от “левите”, така и от “десните”. “Отляво” го обвиняват безоснователно в екстремизъм, приписват му съвсем чужди за него фанатични възгледи. Умерената му и трезва православна позиция предизвиква злобни нападки от тези, чиято съвест – както трябва да се допусне – е нечиста, наядена от съглашателство с обновленците. За тях гласът на владика Филарет е сериозна заплаха, той разрушава мечтите им за “Осми вселенски събор”, когато обновленчеството ще стане “канонична норма”, а унията с Ватикана и с останалите западни ереси ще получи “официален православен статут”.

Мнозина с “десни” възгледи също не разбират и дори осъждат владика Филарет. Ревността на мнозина “не по разум” изисква прости и еднозначни отговори на сложни, многостранни въпроси. Онези, които изискват от митрополита и от архирейския Синод определянето на таинствата на православните църкви, преминали към новия стил или попаднали под петата на комунистическата власт като “безблагодатни”, не си дават сметка, че подобни въпроси се намират извън компетентността на Синода. С подобни църковни настроения в наше време няма да се помогне с нищо. Проблемите са прекалено обширни и дълбоки и анатемите – с изключение на няколко безспорни случая – само утежняват болестта.

Има и хора, които чакат решение на всички проблеми от някакво официално заявление от рода на “Освен нас истински православни вече не останаха” и атакуват онези, които се придържат до умерена линия. Това се прави от позициите на един напълно неправославен формализъм, пита се – “ако и у тях” има благодат, защо пък не се обединяваме със “тях”? Руската православна задгранична църква нееднократно е предупреждавала и удържала своите членове от общуване с някои православни групи, а с Московската патриаршия по принцип няма никакво общение. Някои други православни епископи също предупреждават за това, че контакти със склонните към обновленчество са нежелателни. Това те правят съвсем не по някакъв формален критерий за отсъствието, видите ли, на благодатни таинства у тях. Правят го поради загриженост за вярващите, които от своя страна приемат напътствията от уважение и от послушание без всякаква нужда от чисто формални аргументи.

В основата на позицията на владика Филарет е целият му православен жизнен опит. Той произхожда от благочестиво семейство, баща му на млади години е познавал праведния о. Йоан Кронщадски и по-късно е станал известен сред руската емиграция като архиепископ Димитрий Хайларски. Пътищата на бъдещия митрополит са се кръстосвали с такива хора като светител Йона Ханкоунски (Манджурски, прославен през 1996 г. – б. пр.), ученик на Варсановий Оптински и с прозорливите старци на Казанския монастир в Харбин Михаил и Игнатий (вторият бил погребан от бъдещия митрополит), като игуменката Руфина, чийто монастир е станал известен с многото обновили се икони, като защитника на църковния календар (стария стил) митрополит Инокентий Пекински, като шанхайските епископи-чудотворци Симон и Йоан (Максимович) и митрополит Мелетий Харбински. Любовта му към светите пазители и защитници на вярата се вижда и от ролята, която той играе в публикуването на житията на подвижници на благочестието – като преподобните Амвросий и Макарий Оптински. Той е написал превъзходно предисловие към житието на преподобни Амвросий. Във всичко това, в безкомпромисната си вярност към истинското Православие, той наподобява едноименика си от предишния век – светител Филарет, митрополит Московски, този защитник на светоотеческата вяра от западните антиправославни влияния и покровител на Оптинската пустиня и на нейните преподобни старци.

Ето вече десет години звучи непрестанно гласът на владика Филарет в протестните му писма, в предупрежденията му към първосветителите, особено към Константинополския патриарх и в двете “Скръбни послания”, адресирани към православното епископство от целия свят. Последното му писмо може да се разглежда като едно допълнително Скръбно Послание до православните епископи по повод на първото православно-икуменическо “изповедание”, в което предишните неправилни тенденции се развиха в явни грешки.

Колкото и да е тъжно, никой не е дал отговор на Скръбните му послания и при все това той пак се обръща към “православните епископи и архиреите Божии” като някой най-незначителен от братята си. Той не ги нарича с лоши думи, не ги позори пред хората, но само ги зове назад към Православието – докато те все още не са се откъснали окончателно от него, докато не е станало късно, докато все още има надежда. В писмото му няма и сянка от лекомислие или от насмешка – които, за съжаление могат да се открият в добри анти-икуменически статии, особено на английски. Този документ е един изцяло трезв, смирен, но твърд призив да се свърне от гибелния път на заблуждението и с формата си точно отговаря на важността на съдържанието. Документът води към вековната мъдрост и опита на светоотеческото Православие в защита на истината и в противостоенето на неправдата. Нека бъде той чут и оделотворен!


© Превод от руски, Православна беседа. (Русский Пастырь, №33-34, I/II 1999 г., стр. 55-94).
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.