Корица

ГЛАВА I.

[Всички пояснителни бележки в квадратните скоби са от редакцията на «Православна беседа»]

До войната между Австрия и Турция през 1683 год. в града Кайеер (Кесария Кападокийска в Мала Азия) живял и се занимавал с търговия един младеж на име Андроник, родом от Имеретинско, южна Русия, в съдружие с брата си, който пък живял и търгувал в родното си място. Когато се обявила войната, Андроник и брат му прекратили търговията си, накупили си мулета и коне, от които съставили един керван, и станали интенданти на турската войска и с нея наедно достигнали до Виена. След свършването на войната двамата братя се върнали в пределите на днешна България. Андроник отишъл да живее в Балчик, а брат му се върнал в Имеретинско. Андроник на скоро напуснал Балчик и се заселил в Горна Оряховица, дето се заловил с търговия, оженил се и му се родили двама сина: Иван и Христо. Иван се преселил в Арбанаси, оженил се и останал там бездетен; а Христо се задомил в Горна Оряховица, родили му се двама сина: Михал и Димитър. След смъртта на баща си и брата си, Михал, като единствен наследник, прибрал наследствения си имот и се преселил в Елена. Тук Михал се задомил за една едра, снажна мома, на име Дойна, накупил си недвижим имот и отворил си бакалски дюген (1). За деда Михаля спомените в Елена са само толкова, че той бил човек кротък, справедлив и няколко години наред бил избиран за кмет на Елена и Еленска нахия. Той е имал няколко сина, които са живяли до долбока старост, и от които най-старият се наричал Андрон, сетне свещеник, а другите — Стоян, Димитър или Минчо и Христо. Стоян по интелигентност и състояние се е отличавал от братята си. И той бил избиран за кмет, при това бил и черковно-училищен настоятел и касиер няколко години. Стоян Михалюв се оженил за Юрдана, дъщеря на х. Стояна Топал-Тодоров, преселен от Котел в Елена; имал е две дъщери: Стана и Донка и седем синове: Христо, Стоян, Михал, Иван, Никола, Димитър и Тодор.

Най-забележителен от всичките си братя бил Стоян. Той се е родил през септември 1812 г.; кръстен е на името на дяда си по майка; а понеже бил много кротък, родителите му от голяма обич го наричали Цончо. През 1816 г. няколко богати еленчани заедно с жените си ходили на поклонение в Иерусалим, между тях бил и Стоян Михалюв с жена си и с първите си синове Христа и Цонча.

На 8-годишната си възраст Цончо бил даден на училище в родното си място Елена, да се учи при тогавашния известен даскал Деча, сетне свещеник Андрей Робов, ревностен проповедник на евангелското учение и, като баща си п. Дойна, пламенен ученик на о. Паисия. А според то гавашните изисквания, Цончо се учил и една година по гръцки в гръко-албанското село Арбанаси, близо при Търново.

През 1825 г. Цончо бил даден в Търново на тога вашния знаменит чохажия [от тур. ‘чох’, сукно] Цаню Тревналията, за да научи чохаджилъка. След четири години, като изкарал чираклък и калфалък, Цончо с бащин си капитал отворил свой особен чохаджийски дюген; а в една от одаите на един от старите търновски ханища Цончо издържал калфи и чираци, между които бил и по-малкият му брат Михал.

Но добре възпитан от родителите и учителите си в началата на Православната църква, младият търговец Цончо през свободните от търговските си занятия часове се занимавал с прочит на разни религиозно-нравствени книги, каквито тогава е имало на славянски, тъй че той най-после по чувствувал силно влечение към духовното звание.

Наскоро Цончо напуснал търговията и се върнал в Елена, и родителите му, против волята си, предали го на местния хилендарски изповедник Арсения, при когото по това време бил на гости хилендарският проигумен Дамаскин. През есента на 1831 г. двамата хилендарци с поклонници (2) завели Цонча на Св. Гора в Хилендарския  манастир; а началството го предало на проигумена Пантелеймон, за да го възпитава в духовното звание, което той на другата 1832 г. приел и се нарекъл Иларион (3).

По това време в кулата на Хилендарския манастир бил затворен един инок на когото един от манастирските слуги сутрин — вечер носел хляб и вода. От чувство на състрадание младият инок Иларион се заинтересувал за съдбата на злочестия затворник и веднаж отишъл да го види. От патриотическите разговори на затворника Иларион до толкова се увлякъл, че взел сам на себе си длъжността да му носи хляб и вода, само и само да се наслаждава от разговорите му. Но намерили се някои от манастира, та писали за това посещение в патриаршията, и оттам последвала строга заповед, никой освен слугата да не посмее да посещава затворника. Против волята си Иларион бил принуден да се покори на тази заповед.

Този затворник бил котленецът архимандрит Неофит Петрович, затворен по заповед на патриаршията (4).

Тъй като младият инок Иларион имал голямо влечение към науката и, за да постигне желанието си, през 1832 г. постъпил в гръцкото училище в Карея, централното място на светогорското самоуправление; тука той се учил две години, за да се приготви добре по гръцки език. А за по-високо образование той през 1834 год. заминал за Гърция, която тогава се славила с добри учители и с добре наредени училища. Наедно с един млад хилендарски инок, на име Пантелеймон, той отишъл на о-в Андрос, един от Цикладските острови на Бяло Море, и постъпил в частното училище на тогавашния прочут гръцки професор и педагог Теофил Каири; тук Иларион намерил да се учи Ив. Добрювич от Сливен. Иларион желаел и по-малкият му брат Никола да придобие образование и затова на няколко пъти писал на баща си, да изпроводи брата му при него. Съгласно с предсмъртната заповед на баща си, хаджи Стояна Михалюв, починал в началото на май 1836 г. по-го лемите му синове, хаджи Христо и Михал, в края на същия месец май изпроводили брата си Никола със стария еленски учител отец Никандра за Гърция, и той на път за там отбил се в Хилендарския манастир при проигумена Пантелеймона до пристигането на брата си Илариона от Андрос.

По случай на бащината си смърт през ваканцията Иларион пристигнал в Хилендар, видял се с брата си, заръчал му да го чака и заминал за Елена, дето като стигнал, настанил се да живее не в бащината си къща, защото преди три години и майка му била починала, а в Хилендарския метох при тогавашният изповедник, иеромонах Иосифа, родом от София, човек патриот, неустрашим изобличител на пороците и с големи нравствени добродетели и заслуги. В този метох, особено нея зима, често се събирали не само местните учители, свещеници и други родолюбци, но таквизи са идвали и от ближните големи села, като от Бебрево, Златарица, също и духовници от манастирите Къпиновски, Плаковски, Лясковски, и по цели нощи се разговаряли по народни работи с младия инок Илариона.

След като продал на по-големия си брат както своето наследство, тъй също и наследството на братята си, Никола и Димитра, взема стойността на тези три дяла и брата си Димитра и заминава за Св. Гора, изпроводен с благопожелания от много свои роднини и съграждани на няколко часа далеч по пътя към Търново. Между изпровождачите били и игуменът на лясковския  манастир Максим Райков, духовникът Иосиф и даскал Дечо поп Дойнов Робов (5). Като стигнал в Хилендар, взема и брата си Никола, та и тримата заминали за Андрос. По-насетне от Елена за Андрос заминал и Иван Н. Момчилов, изпроводен от баща си по убеждението на Илариона Михайловски. Иларионовите братя Никола и Димитър не знаели ни една гръцка дума, и затова почнали от алфабет; но затова пък по български били твърде силни; Никола даже знаел да пише стихове по български. В това време тука надошли да се учат и други българчета: от Копривщица Стоенчо Чомаков, Христо Дойчинов от Самоков, от Кюстендил Захарий Струмски, от Батак Георги Босилин, от Пловдив Атанас Чалъков, Никола Димитров, от Свищов Георги Атанасов и др (6).

Гърците, наскоро освободени от турското робство и екзалтирани от новия си политически живот, без стеснение и без никакъв срам всякак наскърбявали с бляновете си нашите сънародци. Това си позволявали да правят и такива гърци, които в държавата си и обществото са заемали високо положение. Според тях, целият Балкански полуостров бил гръцки, а малките народи, като българи, власи, албанци, не можели да имат исторически бит и за това трябвало да се слеят с “благородния гръцки народ”. Други пък гърци говорели, че прадедите на българите имали еднакво произхождение с циганите; но само поради големите заслуги, които Българският народ направил за свободата на Гърция, гръцкото правителство дало било на българите името «гърци» (7). Константин Мусурус, турски посланик в Атина, говорил, че българите били осъдени от самата природа да киснат в невежество. В аудиторията си професорът по история с такава явна злоба говорил против словените, че лиги изкачали из устата му; а думата «слава» той я произвеждал от латинската «склави» (роби), като че ли словените да са били роби на латинците. Всичко това Ст. Чомаков предал на Илариона (8). В пансиона на Каири, един ден във време на обяд, отреденият ученик грък почнал да чете на съучениците си някои страници от византийската история. Когато достигнал до разказа, как българският княз Крум посякал византийския император Никифора, четецът истерически изревал: «как е възможно един варварин да убие един византийски император!», прикрило му и паднал в несвяст. Във врявата, която по този случай станала, Иларион се обърнал до седналия при него съученик, родом българин, Синесий Рилски и му пришепнал: «Възможно ли е българите да очакват някое добро от гърците»?(9). А професор Каири, още повече захласнат фанатик грък, говорел на учениците си, че «всичко, което не е елинско, не било достойно за елините» и че «било срамота за гърците, които били просветили целия свят, да признават за глава на религията си един израилтянин». Още когато се учил в Париж, Каири съставил една своя особена религиозна и политическа система, която той тайно предавал и разпространявал на своите интимни приятели и най-добри ученици.

Неговото учение е отхвърляло Иисуса Христа и Библията, но признавало съществуването само на един Бог. Затова той го наричал Теосевия (богопознание); а привърженците му, които образували тайно дружество за разпро странението на това учение, се наричали теосевисти.

Каири си въобразявал, че неговата религия, като такава, която уж отговаряла на духа на съвременната наука, всички образовани човеци щели да я приемат, и по този начин щяла да стане всесветска. Затова той се стараел от способните си ученици да си приготви ревностни апостоли, които да я разпространят. Като фанатик грък, Каири не признавал друга народност, освън гръцката, и затова, който приемал неговото вероучение, задължавал се да говори по дорийский говор, тъй като той е най-близък до индоевропейските езици. И тъй, по този начин целият свят щял да се елинизира и да образува една република, която ще да си избира председател според наредбите на Платона; а Каири, като основател на тази нова религия, щял да се признае за нейн началник.

Едни от нашите българчета приели учението на новата религия и посещавали тайните събрания на теосевистите; а другите, особено Иларион, ако и канен от един местен свещеник, Каиров последовател, да приеме новата религия, категорически се отказал. По едно време и онези българчета — теосевисти се отказали от обществото на Каири и оставили само Стоенча Чомаков да продължава да посещава тези събрания с единствената цел, за да узнават чрез него, какво именно теосевистите говорят за тях. По тази причина теосевистите много намразили нашите българи, задето не приемали учението им и затова всякак ги наскърбявали.

Гърците, ако и да са наскърбявали всякак нашите сънародници, но често пъти ги вземали за пример, поради тяхното прилежание и са ги сочили за насърчаване на синовете си и им са казвали, че те трябва да се учат като дебелодрешковците. И, действително, нашите сънародници са носели дебели шаечени дрехи. Освен това много е тежало върху душата на нашите българчета и туй, дето често пъти четели в гръцките вестници разни похвали и благодарности към гръцките владици, управители на българските епархии, за техните големи парични помощи, дарявани на гръцки училища, болници и други благодетелни гръцки общества, знаейки, че тези пари със сила са смъквани от гърба на българите (10).

Всичко това дълбоко наскърбявало нашите сънародници, но те, насърчавани от Илариона Михайловски и от Ивана Добрювич, съставили си по подобие на гръцките етерии, едно тайно дружество, наречено «Славяно-болгарско ученолюбиво дружество», което да помага за свестяването на Българския народ, изключително чрез просвещение и училища. Уставът си били написали по гръцки. А като взели пред вид, че гръцките владици ще правят спънка на целта им, тия българчета вписали в плана си изпъждането на гръцките владици из България и заместването им с българи. Според устава на дружеството, всеки негов член бил длъжен ежегодно да внася в касата му по сто гроша, та като се състави един голям капитал, от лихвите му да се издържа в Белград едно училище, което да приготвя учители. При това всеки член от дружеството е бил длъжен да се старае да разпространява целта му и да привлича нови членове. За председател на дружеството бил избран Захарий Струмски, за деловодител Ив. Добрювич, за касиер Ст. Чомаков, а за членове Иларион Михаиловски, братята му Никола и Димитър, Пантелеймон Хилендарски, Георги Атанасов, Георги поп Ил. Босилин, Христо Дойчинов от Самоков, Ив. Н. Момчилов и др. Членовете на дружеството два пъти в седмицата се събирали на заседание за четене на разни славянски книги, които Иларион прочитал и превеждал на български; а Иван Добрювич прочитал руски книги, и прочетеното разгледвали граматически. За да не се излагат на чести оскърбения от страна на разпалените гърци, нашите сънародници винаги помежду си се разговаряли по гръцки (11).

Освен всичко казано, нашите българи се стараели да използуват всичко добро, каквото виждали у гърците. Заради това, каквото гръцките професори разказвали на учениците си за някогашното величие на Гърция, те, нашите българи, го усвоявали, за да го приспособяват на България... Затова те насетне, като станаха народни дейци, често пъти казваха, че от гърците се научили да се пазят от всичко чуждо и да обичат само всичко свое (12).

Дълго време нашите сънародници не останали в Андрос, едно поради оскърбенията на теосевистите и друго поради това, че те предвиждали, какво училището на Каири ще се затвори, което и действително станало през юний 1839 г. по разпореждането на правителството. Заради това, още като се свършило първото полугодие на учебната 1838 г. нашите българчета заминали за Атина и постъпили в една от тамошните гимназии; а Иларион и братята му, Никола и Димитър, от Андрос отишли в Хилендар за празниците Рождество Христово а сетне и те отишли в Атина (13). В това време патриаршията, известена за новото религиозно учение на Каири, изискала от гръцкото правителство, и то ù изпратило всички духовни лица, в това число и Илариона Михаиловски, които са се учили в училището наречения ересеначалник. В патриаршията те били подложени на изпит от една богословска комисия, председателствувана от ректора на Куручешменското училище, месемврийския митрополит Самуил, за уверение, да не би някой от тях да се е заразил от Теосевията на Каири. След това тези ученици били накарани и от амвона на патриаршеската църква в един неделен ден да прокълнат както новия ересеначалник, тъй и учението му, а след това били поместени в Куручешменското училище да се учат (14).

По него време в Куручешменското училище се учили Сава Ст. Раковски от Котел и Сава Илиев от Сливен и много други българчета особено от Македония. Иларион и Сава Раковски скоро се разбрали един други и затова често се събирали на тайни събрания, при това се старали да привеждат в народно съзнание ученицитe-българчета, които били повечето из Македония.

Доколко Иларион бил сърдечно прeдан на цeлта на Славяно-болгарското дружество, свидетелствува и този случай. За добритe си успeхи на един изпит Сава Илиев бил наречен от ректора на училището «Евкарпидос», а Иларион го побългарил на «Доброплодний» (15). И, действително този ученик, насетне дългогодишен български учител, заслужено носи това название, защото принесе на народния олтар добри плодове.

Съдържание

Бележки:

1. Сведения от г. Никола х. Хр. Михайловски.
2. Поклонници от Елена за св. Гора винаги тръгваха на 9—10 ноември, за да се намерят в Хилендар на 21 с. м. за храмовия празник на този манастир Въведение Богородично.
3. От архива на С. Раковски.
4. От Н. В. Пр. Доростоло-Червенски митрополит Г. Василия.
5. Автобиографията на Ю. Ненов, Мсб. кн. XIII, стр. 359.
6. Из хилендарската архива. Бълг. Прeглед г. III, (1896), кн. VII и VIII, стр. 158.
7. „Библиотека Др. Ив. Селимински“, кн. III, стр. 12—16.
8. „Светлина“, г. IV. кн. II. 1894 г. Биографията на Д-р Ст. Чомаков
9. Сведения от духовника Михаила Хилендарски
10. Сведения от учит. Никифор поп Константинов
11. Български преглед, III г. кн. VII и VIII, стр. 156—165.
12. Юбилеен сборник по случай 50 годишнината на Българ. Журналистика, 1894, стр. 25.
13. От Хилендарската архива.
14. Автобиографията на С. Доброплодний. 1893 г., стр. 22.
15. Автобиографията на Сав. Ил. Доброплодний, 1893 г., стр. 27.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.