ГЛАВА II.

През пролетта на 1821 г. турците обесили цариградския патриарх Григорий V с няколко владици, между които и търновския митрополит Иоаникия за участието им в гръцкия бунт. След няколко време за търновски митрополит бил назначен  други владика, на име Иларион, родом от Крит; затова той бил известен на старите търновчани под името Критски. Ако и да е имал богословско образование, все пак той би отговарял на онази характеристика, с която един стар критски философ е окачествил съгражданите му, а в тяхното лице и всички гърци. «Критяните са, — казал той, — винаги лъжци, зли зверове, търбуси лениви»; интересното в случая е това, че и ап. Павел ги счита за такива (1). И новият митрополит Иларион с цял ред беззакония и престъпления напълно е потвърдил тази характеристика. Около 1825 г. по негова заповед почнало се пробиването на южната част в олтара на митрополитската църква свв Петер и Павел за врата към двора. В това именно място се отворила една малка зазидана каменна стаичка, пълна с книги, останали от търновските патриарси. Една част от тези книги, след като ги прегледал Иларион, по негова заповед били хвърлени в случайно запалената митрополитска печка за печене на хляб; но понеже от това се дигнал голям смрад из цялата околност, то останалите били заровени в митрополитската градина (2).

Се по това време в Търново живял един светогорски духовен изповедник на име Иоаким, много обичан от народа, а ненавиждан от митрополита. Веднаж след литургия, този Иларион заповядал на Иоакима да изчисти хлева на конете му, а сметта да изхвърли на двора. Но тъй като духовникът не се покорил на тази незаконна и неприлична за званието му заповeд, то работата достигнала до бой с владиковите дякони и слуги, и, като се отървал с мъка от ръцете им, без камилавка и с разчорлени коси бедният свещеник се намерил при кадията и се потурчил (3). Други един селски свещеник, за да избегне телесно наказание, приготвено се от този владика, избегнал от митрополията, отива и се потурчва, но сетне се разкаял и загинал от турците на бесилка. Този владика толкова бил набожен, че с големи тълпи, негови приближени приятели, и с чалгажии често пъти е ходел на близкия Преображенски менастир да яде, пие и гуляе (4). Иван Н. Момчилов от Елена, сетне с големи заслуги по учителството си, бил изпъден из търнов ското училище от Илариона, задето се одързостил един празник да чете по славянски апостола в църквата Св. Спас. През 1836 г. след осветяването на църквата Св. Никола в Търново, Иларион почнал да държи религиозно-нравствена проповед, която почнал с обръщение към събрания народ по турски: «Знаете ли, какво направихте? — Вие на най-любезния приятел на Господа нашего Иисуса Христа къща направихте»; а понеже църквата била пълна с народ и станало в нея горещо, той извикал пак по турски: Оле, оле! скоро отворете прозорците, че тук от български смрад се не стои! (5)»

През лятото същата година Казанлъчани, Старозагорчани и Новозагорчани, тогава черковно зависими от търновския митрополит, писали на Илариона да им ръкоположи за епископ архимандрита Онуфрия от Енина, човек ревностен за просвещението на народа си. За да разбие това съгласие на по-видните българи от трите речени градове, чрез своите епитропи можал да всее помежду им раздори и тогава от Търново отишъл в Казанлък. Като узнал, какъв човек е Онуфрий, и че народът го обича за неговите популярни поучения в църквите, един ден проводил да го вика при себе си. Когато Онуфрий влязъл в двора, дяконите на владиката, които играели на карти, като го зърнали, тутакси сграбчили сопи, а ясъкчиите [телопазителите] — цепеници и застанали на два реда в предната стая, през която се отивало при владиката, и очаквали заповед да го бият. Когато Иларион видял Онуфрия изкрещал му по-турски: Пезевенк, кимин епархия клиселерде сен вааз сойлейорсун? Кенди баба ве валидùн свени гелмùшин, кючюктен бери шу чорбажилар бизù билùркен. Коюнларина тузлан ярма вереùм. Шинди икù аùякта бùр папуца гиùдирùрим. Еллерùн озун, ляким бунлард. Сааде Русия камчи гийле индирилер. башка ерде бу шейлер олур ùса, ону сùз билùрсиниз. Сана юч гюн мюхлет бенùм епархиадан дишара чикараим, т. е. «Своднико, в църквите на чия епархия проповеди държиш? Дошъл си като в бащина си и майчина къща, при всичко че от малки тези чорбажии ни познавате; на овците ти аз ще дам сол и кърма. Ей сега и двата ти крака в един чехъл ще обуя. Ръцете ти са дълги, но само руски камшик може да ги свали. Вие знаете, дали в друга земя това може да става. В три дни вътре от епархията ми да излезете (6)». Архимандритът след три дни излязъл от Казанлък, отишъл в Калофер и оттам на Св. Гора. За епископ на трите града, с титул Аксиополски, Иларион ръкоположил в Стара Загора сеизина [коняр] си гръко-албанец, изгонен от Австрия и Влашко за кражби и разбойничество.

В това време от 1808 г. в Турция царувал султан Махмуд, един от важните реформатори на Турската империя. Той най-първо през 1826 г. избил еничарите, а от Одринския мир (1829) насетне той сериозно се заловил и въвел военната повинност и дисциплина, опитвал се да разпространи в държавата си цивилизация, във вътрешното управление да въведе правилна администрация, да унищожи подкупничеството, да подчини пашите на централната власт; в същото време той предприе да пътува из балканските и крайдунавски области и навсякъде лично да препоръчва на чиновниците за сведение, че всички народи в държавата му христиани и мюсюлмани са равноправни пред закона.

Ето при такива обстоятелства на 8 февруарий 1838 година от чума умря този владика; за запечатване на богатството му се събрали от всички големи села всички първенци; а на четиредесетия ден от смъртта му и в присъствието на пристигналите му роднини отворили съндъците му, в които намерили едно количество от два милиона златни гроша, със завещание разпределени на роднините му, за училища, болници и за други разни общеполезни заведения в Цариград, Атина и Крит, а за епархията, от която ги събрали, нищо не оставил. Ободрени вече от течението на новите обстоятелства, всички тези представители заедно с няколко по-събудени търновчани събрали се на съвещание и решили да се възползуват от смъртта на владиката и да наместят българин за митрополит на архиерейския престол. Заради това съгласяват се и одобряват за такъв архимандрит Неофит Котленеца, който по това време бил там, дават му препоръчителни писма до първомайсторите на царските шивачи в Цариград, за да му помогнат да стане търновски митрополит (7). От Търново през Елена и Сливен архимандрит Неофит стигнал в Цариград, отдето след няколко дни изпроводил в Елена към българите от Търновско едно възвание, написано на две бели хартии. Някои от по-възрастните ученици преписали около десетина екземпляра, които били изпроводени до общините на по-големите села. Главното съдержание на това възвание било това, че султановото правителство било готово да позволи на българите да имат свои владици, стига те това да поискат (8).

Архимандрит Неофит се намерил в Цариград с Иларион Михаиловски, и почнали двамата да се съвещават и да работят за постигането на тази цел (8). Те се обърнали към първомайсторите на царските шивачи, именно към Иванчо Спасов от Калофер. В това време първите кочияши на султан Махмуд били българи: единият на име Илия от Калофер, а другият — Тодор от Свищов, които султанът много обичал за юначеството им. За да се постигне това желание, первомайсторите направили едно прошение до султана, комуто и било подадено от Илия, който бил по-пръв от другаря си Тодор.

Желаната заповед последвала; но патриаршията, за да я осуети, да потъпче това движение на българите и виновниците му да накаже, употребила най-непростителни средства. Аристархи бей, нейният капукехая [представител на Патриаршията при Високата порта] отишел при дворцовия главен чиновник Риза бей, сетне паша, и с разни лъжи, клевети и подкупи, въоръжил го против Илия, за дето той, като гяурин, е дързнал да подава на султана молби и то без съгласието на самият Риза бея. Раздразнен от лукавия грек, Риза бей жестоко наказал горкия Илия и го изгонил из двореца със строга заповед, да се не явява по улиците на Цариград. На султана пък казал, че Илия бил болен и по вреден, та не можел вече да слугува (10). А патриаршията отговорила на надлежния мннистър, че тя се кланя на високата заповед, и му предоставила да реши, дали може да поставя за митрополит в Търново такъв человек, като архимандрит Неофит, който бил пияница и немирен българин. По този начин пропаднала заповедта (11). Когато архимандрит Неофит се научил за печалния резултат на народното дело и за нанесения му укор, напусто протестирал между своите сънародници, оправдавал се за клеветата и сочил Илариона Михаиловски за търновски митрополит, като человек, който при другите си нравствени добродетели, с които превъзхождал гърците, не пиел вино. Но нямало възможност да се чуе справедливото оплаквание на този българин, защото всичките пътища до високите места отвсякъде били за българите затрънени от патриаршски подкупи (12).

Като осуетила по този начин плана на българите, да възведат по околен път свой сънародник на търновския архиерейски престол, патриаршията ръкоположила за търновски митрополит един грък от ганозлийските села, разположени по северните брегове на Мраморно море, на име Панарет, а архимандрит Неофит, с силата на дадените ù от разни султани права, една нощ бил дигнат от патриаршеските евтаксии (жандарми) и отведен в Св. Гора. Иларион Михаиловски, който по онова време предпазливо работил с о. Неофита и продължавал образованието си в Куручешменското училище, на 24 септемврий 1838 г. заминал за Атина и постъпил в тамошната втора гимназия (13).

Новият търновски митрополит пристигнал в Търново на 12 юний 1838 г. Младините си той прекарал из малоазийските градове с пехливанлък и от това получил бил по телото няколко рани, с които се хвалел на приятелите си (14). По обиколка из епархията ходел облечен с червени сукнени шалвари, на които учкурлукът [подгъвът на гащи или шалвари, гдето се провира връвта за връзване: учкурът] бил до две педи широк, направен от червена гизия [вид памучен плат], навървен на бял копринен учкур, чиито отвън провиснали краища били обшити с разноцветна коприна и злато. Облечен бил в златошити от синьо сукно джамадан [вид сукнена дреха без ръкави, като елек украсен с гайтани и сърма] и чепкен [горна мъжка дреха, чиито ръкави могат да не се обличат], а на главата си носел бяла плъстена гугла със златошит на върха тепелик [металически накит за глава] и наоколо завързана със синя язмичка [кърпа от тънка щампована материя]. Отпред на седлото върху коня му висели два кобура със сребро обковани пищови и един боздуган. Панарет бил много мръсен в устата: никаква нецензурна дума не се спирала на устните му, той и в Божиите храмове във време на литургия без никакво стеснение с бусници биел свещениците по главите, мушкал ги в ребрата, ритал ги, дърпал и скубал брадите и косите им, по турски всякак ги псувал, ругаял и всякакви неприлични епитети им прикачвал. Той бил голям грабител, в троен размер вземал владишнината си, повечето от времето си прекарвал в обиколка по епархията си, за да смуче и дере безжалостно народа. Затварял много селски църкви, на които християните не можели да му изплатят владишнината си, също за таквизи причини аргосвал [забранявал да служат] свещениците, и поради това на много места немалко деца са умирали некръстени, и много починали христиани били погребвани без свещеник. Той ограбил всички сребърни предмети на търновските манастири и от тях си направил всякакви домашни съдове, като: ибрици, легени, джезвета, талерки и пр. Той бил обрал и архивата на търновската митрополия. За неговите буйства и необуздана натура народът го наричаше «луд». Старите българи от Търново и епархията, когато го споменуваха в разговорите си, наричаха го «дели Панарет». За грабежите, неправдите и лудориите му се подигнали първенците от цялата Търновска епархия против него. Те почнали най-после да се опират на исканията и разпорежданията му, а той, да си отмъсти, обвинил ги пред властта в съзаклятие против държавата. По тази причина българите от цялата епархия се подигнали против него и поискали неговото махване от Търново. В това време о. Неофит Хилендарски, по ходатайството на абажийския в Цариград еснаф и по настояването на Василаки Великов от Върбица, представител на В. Порта в патриаршията, бил освободен и се намирал в Цариград, дето след малко време пристигнал от Атина и Иларион Михайловски (15).

Най-после през пролетта на 1840 г. първенците от 16 каза и махли на Търновската епархия се споразумели, направили махзари [писмени молби] за дигането на Панарета, подписали ги и ги изпроводили в Цариград с особени пратеници, които били опълномощени да искат за владика о. Неофита Хилендарца. Тези махзари били два: единият, написан по турски, бил за великият везир, а другчят — по български за патриарха. Тия пратеници били: Николи Кетенджоолу, Иванчо Карамаринов, хаджи Койчо хаджи Славов от Търново, Колчо Басмаджиев от Габрово и Стойко Бобчоолу от Елена. В Цариград те намерили големия чорбаджи Стоян от Пловдив, който ги представил на великия везир Решиде паша. След като из слушал молбата им, великият везир ги изпратил с особен гавазин [телопазител] до патриарха, комуто и писал да изпълни молбата на търновските пратеници. Патриарх Антим VI ги приел много любезно, изслушал ги благосклонно и се съгласил за дигането на Дели Панарета от Търново, който действително тутакси бил дигнат. Между другото той им говорил и това, че не е в полза на българите изведнъж да имат българин за митротолит, тъй като за такъв чин способен българин още нямало. «За да се произведе някой за митрополит, продължавал да им говори патриархът, изисква се да бъде познат на висшата, църковна власт, при това и верен на царството, защото патриаршията е отговорна за владиците пред правителството. За да се удостоели белгарите със свои митрополити, необходимо било такива лица да се поставяли по-напред за епископи, и когато някои от тях се покажел достоен и верен, тогава ще се назначал за митрополит. С тези и други тям подобни разговори патриархът сполучил да разколебае намерението на пратениците да искат Неофита Хилендарски за търновски митрополит и да всее помежду им разногласие и раздори, та в недоуменията си те не знаели, какво да правят. Това двоумение и колебание се продължило няколко недели. Най-после патриархът се показал толкова доброжелател изобщо към българите, че прибегнал до тази лукавщина: той им предложил да приемат протосингела му Неофита Византийски за търновски митрополит, който, като пристигнел в Търново, щял да изпрати в Цариград всички епископи от градовете Ловеч, Вратца, Русе, Преслав и Стара Загора, тогава черковно подведомствени на Търново, а на техни места щял да ръкоположи българи за епископи. За по-голямо уверение това свое обещание патриархът го дал и писменно, като отпуснал до българите от Търновската епархия едно окръжно писмо, подписано от него и от Синода му. Само трима от представителите се уверили от тези благи обещания на негово светейшество, а именно Николи Кетенджоолу, Колчо Басмаджията и Стойко Бобчоолу, и писменно поискали за търновски митрополит Неофита Византийски; а другите двама не смеели да приемат тези преговори и се върнали в Търново.

Патриархът тутакси поискал на великия везир позволение да ръкоположи за търновски митрополит Неофита, без обаче да спомене, кой е именно този Неофит, и везирът облягайки се на доверието към патриарха, че няма да го излъже без да направи някаква справка, дал нужното позволение. След това незабавно бил ръкоположен за търновски владика протосингелът Неофит Византийски, който едва имал 25-годишна възраст.

Това е станало през втората половина на месец април 1840 г. За да отдалечи Неофит Хилендарски от Цариград, отдето мъчно можел да го изпрати на заточение, понеже той вече бил под покровителството на Махмед Али паша, султански зет и главен началник на артилерията, патриархът употребил друга хитрост. Той повикал при себе си о. Неофита и, в присъствието на търновските представители, уверил го да стане протосингел на новия търновски митрополит с уверение, че, след като пристигне в Търново, ще бъде ръкоположен за ловешки епископ. При толкова тържествени уверения от страна на патриарха, Неофит се съгласил и приел предложената му длъжност и станал протосингел на Неофита Византийски, по чието желание той се настанил да живее в една от стаите при църквата св. Анастасия и то догде се приготвял самият митрополит да замине за седалището си — Търново. Това негово приготвяне главно се състояло в туй: да възблагодари парично за своето повишение както патриарха, тъй и своите покровители, няколко видни фанариоти, и да накупи богати подаръци, които трябвало да поднесе на представителите на властта в епархията си, на турски беюве и български първенци. За тази цел Неофит Византийски взел от Цариградските банкери с лихва 850,000 гроша; а като се боял, че тези пари не щели да му стигнат и да привърже по-яко о себе си отца Неофита Хилендарски, подлъстил го да издържа него и домашните му, та след като обиколи епархията си, ще му наплати всичко похарчено с лихва, както и протосингелската му плата. В продължение на четири месеца, докато седели в Цариград, протосингелът за кириарха си изразходвал 10,164 гр.

Най-новият търновски митрополит Неофит Византийски на 28 юний 1840 г. тръгнал от Цариград и в Търново пристигнал на 2 август, много тържествено посрещнат от търновчани три часа далеч от града, именно за големите обещания на патриаршията, че новият митрополит ще по свети няколко българи за епископските катедри, подведомствени на търновновския архиепископски престол. Неофит Византийски влязъл в Търново, облечен във везирско облекло, също тъй бил облечен и младият му граматик Костаки, едно доста красиво момче, на 15—16-годишна възраст. Конете им били покрити със златошити хаши, гърдите им били украсени с червени копринени нагръдници, а юздите им сребърнопозлатени, както и стремената им. Подир тях няколко слуги, които водели два нагиздени коня без яздачи, други няколко коня, натоварени с разни подаръци, а най-после всички владикови слуги, яхнали на киражийски коне. (16)

Отец Неофит предчувствувал, че не го очаква добро от владиката и затова поискал парите си, що е харчил за него в Цариград и из пътя до Търново, и заявил, че ще го напусне и че ще се оттегли да живее в Свищов; но митрополитът го заплашил, че ще го представи на патриаршията за непокорен, и поради това той си останал на длъжността (17).

След като раздал богати подаръци на беювете и чорбаджиите, като: наргюлета, кехлебарени броеници, чубуци, часовници, а на войводата и кадията скъпи за конете им хаши [подложки под конско седло], купени за по 2,600 и 2,800 гроша, митрополитът тръгнал да обикаля епархията си с една голяма свита от чорбаджии, слуги и с 8 коня, натоварени с други подаръци за първенците от по-малките градове и големи села. С тези подаръци той замазвал очите на чорбаджии и първенци, а немилостиво и безжалостно почнал да дере сиромасите с разни налози, като: воития, парусия, ембатик и пр. Най-много тежало на населението това, че то било принудено да хрантути голямата свита на владиката (17). В това също време Неофит Византийски дал на мнозина да разберат, че ако му се в нещо противят, жестоко ще ги преследва и в по-събудените места заплашвал населението, че султанът щял да заповяда да го изколи, задето искали български владици. също той не преставал да позори и хули пред по-първите жители протосингела си о. Неофита като долен човек.

А о. Неофит тутакси след пристигането си в Търново, отворил в Долня Махала, сега Асеновска, българско училище и условил му и учител, отново влязъл в сношение със старите си приятели, пламенни като него патриоти, особено с архимандрит Максима Райков родом от Дряново, тогава игумен на Лясковския манастир, със свещеника Андрея Робов от Елена, с архимандрит Иосифа Соколски, основател и игумен на Габровския манастир. А за да си поотдъхне от незавидното си положение, о. Неофит често пъти вечер напущал митрополията и отивал у някой свой приятел за разтуха, да се пооплаче от византийците. Митрополит Неофит винаги чрез свои шпиони следял протосингела си, де ходел, с кого се събирал и, за да го опозори, да умаловажи значението му пред очите на населението, позволявал на слугите си всякак да го подиграват и оскърбяват; а граматикът Костаки Мегавули му прикачил прозвището «Бозвели», име на един кръвопиец еничарин, който в началото на миналия век бил страшилище за българите в Ново Загорско (18). О. Неофит от своя страна наричал го «феслия деспот», защото всичко в митрополията и епархията се извършвало по негова воля и разпореждане; митрополита пък наричал «митрополитчето», защото бил на двадесет и петгодишна възраст. За да опозори, да убие влиянието на протосингела си пред народа, митрополитът го обвинявал пред населението, че през богородични пости бил ял блажно в Габровския манастир с игумена Иосифа, че Иосиф бил тайно хранил моралийски калугери в манастира, че двамата, когато ходили в Троянския манастир, били записали 40,000 души за бунтовници, че били подкупили седем баканджии да го убият при с. Долня Оръховица (19).

О. Неофит като гледал грабителствата на митрополита, неправдите, гоненията му против всичко българско, убедил се най-сетне, че не ще може повече да живее при него и в края на януарий 1841 г. отново си поискал всички пари, които иждивил [похарчил] за него в Цариград и по пътя и за два месеца в Търново, 43,700 гр., при това и протосингелската си плата, като му заявил, че ще се оттегли да живее в Свищов. На това митрополит Неофит му отговорил, че ще му изплати дълга си, но като се завърне от обиколката си, която наскоро щял да предприеме до Ст.  Загора. След това му дал писмо до игумена Максима, за да го приеме в манастира си, дал му и писменно позволение да обиколи из епархията, за да събере стойността на книгите си, които на кредит бил разпродал на свещенници, учители и на други любознателни българи. В това време много селяни първенци от Търновската каза, като им дотегнало от големите грабителства на владиката, събрали се на големи тълпи в Търново пред войводницата да питат войводата, с чие позволение владиката им ходи по селата с толкова голямо множество хора да събира «авает» и да прави такива притеснения. Те молили войводата да им даде пътно тескере да идат в Цариград, за да се оплачат (20). Както се види, войводата с добро ще да е потушил развълнуваните и не им дал позволително да идат в Цариград. Неофит Византийски, като подозирал, че това движение е направено по подстрекателството на бившия протосингел, изискал от привържениците си, гъркоманите, едно тешекюрна’аме (благодарително писмо), какво [че] населението от Търновската епархия било благодарно от владиката си. Това благодарително, съставено в митрополията, било тъй написано, че след свършването му два-три реда оставали празни, после следвали определените места за подписите. След като се наподписали няколко десетки подписи, праздните редове между адреси и подписите били подпълнени с укори, клевети против о. Неофита Бозвели, че бил пияница, немирник, бунтовник срещу началството си, като се изказвало и молба за отстранението му от Търново и изпращането му на Св. Гора (21). Като получил удовлетворителен отговор от патриаршията, Неофит Византийски с щедри подаръци разположил войводата и кадията на своя страна, и те се съгласили да изпълнят волята на патриарха, и след това той няколно дни преди Връбница (този празник нея година бил на 22 март) заминал за Стара Загора. Възползувани от заминаванието на владиката, приятелите на о. Неофита Бозаели, за да оборят дадения на Неофита Византийски от гъркоманите благодарителен адрес, написали и подписали една жалба до В. Порта против големите злоупотребления на речения митрополит; а когато лицата, отредени да занесат тази жалба, се готвели да заминат за Цариград, ненадейно на Великата сряда вечерта срещу 26 март 1841 г. няколко жандарми нападат Лясковския манастир, дигат от леглото о. Неофита, позволили му да вземе толкози от нещата си, колкото могли дисагите му да поберат, възкачват го на един кранта кон, оковават с вериги краката му и по сухо го подкарват за Хилендарски манастир на заточение. Когато наближили до Св. Гора, нагазили да преминат една река, всред която конят на о. Неофита се спотъкнал, и той с него паднал във водата, която отнесла дисагите му с всички в тях неща и 6060 гроша. И тъй в този вид народният деец без никакви парични средства пристигнал в Хилендарския манастир и с едно писмо от патриарха бил предаден на братството със заповед да го държат строго.

Когато о. Неофит Бозвели заминал с новия търновски митрополит Неофита Византийски, отец Иларион Михайловски се върнал в Атина, за да продължава учението си. В края на нея учебна година Петър Иванов (сетне Панарет, пловдивски митрополит) и други още българчета с отличие свършили втората атинска гимназия, също и Иларион Михайловски. След като обаче последният се запознал през 1839 г. в Куручешменското училище със С. Раковски, тези двама патриоти се разбрали един други твърде добре и станали помежду си солидарни досежно средствата за пробуждането и свестяването на народа и затова, когато се разделили, продължавали писменно да се споразумяват по тези въпроси. А тъй като С. Раковски във Влашко кроял през лятото на 1841 г. да влезе в отечеството си с една чета бунтовници, то той имал нужда да знае, де именно и в кой град в С. България е имало войска и по колко. В този случай Иларион му помогнал. Той, без да държи зрелостен изпит, още на 26 април 1841 г. напуснал гимназията в Атина и получил свидетелство със забележка: «напуща по домашни причини» и заминал за Хилендар, дето се срещнал с о. Неофита. Оттука той отишел в Цариград, отдето изпроводил в Одеса на В. Априлов подробни сведения за успехите на всичките българчета, които нея година свършили гимназия в Атина. Наедно с това той изявил желание пред речения родолюбец, че за да бъдел по-полезен народу си, трябва да свърши и някоя руска духовна академия. След това се върнал в Елена уж да събира парични средства, за да иде да продължава висшето си образование (22). Под този благо виден предлог той скоро заминал от Елена и обиколил всички по-главни градове на северна България, като стигнал дори до гр. Пирот, и пак се върнал в Елена.

През юний 1841 г. Сава Македон (Раковски) с 300 избрани патриоти българи и пет-шест души капитани гърци през Браила насилили да навлязат в България; но браилските власти ги върнали отсред Дунава, и по този начин било осуетено предполаганото възстание. Раковски тутакси прибегнал за покровителство при руския по онова време в Браила консул, комуто открил причините за съставянето на целия заговор и бунт и за участниците в него, както и кои са били с него солидарни, между които казал и Илариона Стоянович. А за да се освободят от затвора всички по този бунт хванати българи, Раковски се явил пред влашките власти, взел цялата отговорност върху си, съдили го и осъдили на смърт (23).

С писмо от 10 октомврий 1841 г. В. Априлов известил Илариона в Търново, че княз Воронцов се заел да ходатайствува пред руския Синод за неговото приемане в някое руско висше заведение. Нея зима о. Иларион прекарал в родното си място Елена и на другата год. 1842 получил друго писмо от В. Априлова и Н. Палаузова с дата 19 юний 1842 г., адресирано до габровските първенци, в което между другото се казва: «Туй писмо ви иде пратено чрез г. Илариона Стоянович, когото ви рекомандуваме да му дадете от вашата селска страна сека помощ, за да може да послужи на българското свещеничество и, ако е нужно, пишете и на другите общини» (24). О. Иларион ходил в Габрово и се върнал в Елена, отдето взел най-малкия си брат Тодора (брат му Иван бил вече убит от една върба) и Никифора п. Константинов, известен насетне по заслугите си учител, та ги изпратил в Одеса до В. Априлова, който ги настанил в Херсонската семинария, а той се върнал в Цариград. В това време от Атина пристигнали в Цариград българчетата гимназисти Димитър Михайловски и Ив. Момчилов (известен насетне с учителските си заслуги). Последният още по-рано бил убедяван от о. Илариона, че, като свърши VI клас на атинската гимназия, да я напусне и да иде в Русия, дето да завърши образованието си с богословски науки, за да станел насетне владика. Тези двамата о. Иларион посрещнал и ги изпратил в Одеса до В. Априлов, който ги също настанил в Херсонската семинария в Одеса. На скоро след това В. Априлов явява на о. Илариона, че руският Синод му позволява да постъпи в Киевската духовна академия, да се учи на свои средства, но, «Если к прибытию его в Россию не встретится на месте каких нибудь препятствий, принять» (25) [ако не се срещнат на място някакви препятствия за идването му в Русия, да бъде приет].

О. Иларион се обърнал към патриарха да иска свидетелство за поведението си. Но оттука му предложили да представи от Хилендарското братство свидетелство, което да подтвърди патриархът. За това той бил принуден да отиде в Хилендарския манастир, дето с голяма радост бил посрещнат от братството. Тук той дал тържествено обещание, че се посветява да служи народа си (26), и на 22 септемврий, 1842 г. в Солун бил ръкоположен за дякон от Солунския митрополит Иеронима, а на другия ден, 23, за свещенник. Неизвестно по кои причини, той едва на 29 октомврий се върнал в Цариград. Но да замине за Русия не можал, може би, не е имал средства и за това постъпил в Куручешменското училище, за да се учи по църковно красноречие и да изучва френски език (27). О. Иларион с отличие свършил първата година в Куручешме и на 13 юний 1843 г. получил свидетелство, подтвърдено от патриарха и Синода му с разрешение «да иде да се усъвършенствува, дето желае». Уверен, че ще иде в Русия да продължава, той отишъл в Атина да се види с всичките си по-напрешни съученици и другари, от които едни вече били в университета, но всички били решили да напуснат Гърция и всичките ù учебни заведения и другаде да идат да свършат висше образование. Преди обаче да се разотидат, членовете на «Славяно-болгарското дружество» един другиму си дали вяра и клетва, че всички се посветяват да служат за просвещението на народа си; а Иларион, като духовно лице, наместо клетва дал на другарите си следното писменно уверение:

«24 юний, 1843 г. Атина.
«Понеже аз долуподписания, Иларион Стоянович от Елена (В. Търново) се отделям от другарите си от същото училище, както и от своите съученици: Петра Иоаниди (28), Ивана Найденович, Георги Илияди, Георги Атанасов, Йоана Селимински, Никола Стоянович, Йоана Николаев, Димитър Стоянович, и заминавам да усъвършенствувам своето учение, с цел да се покажа насетне полезен на нашия Българския народ, а още като ги представям с пълномощие, затова издавам настоящето удостоверение. Съгласно с това удостоверение аз ще продължавам докрай да се боря искрено с всичките си сили, като изпълнявам не само наложените ми дела за добра сполука и изход на предприятието, но и своите задължения към тях, без да пренебрегна и най-малко важния удобен случай, от който би се появило нещо сгодно, или полезно за нас, било за нашето дело.

«При това се обещавам, че не ще пренебрегна нищо от своите задължения, които ми налагат нравствеността и здравият разум, като ще считам за първо нещо между другите да споделям своето щастие с тях, където и както се биха случили, ако даде Господ; това щастие аз ще считам като резултат на целокупното наше действие, а не като мое достояние или дар на съдбата, без да гледам, дали много или малко ми е помогнал всеки един отделно в това дело.

«За удостоверение на всичко това давам настоящето писменно изложение в ръцете на споменатите мои другари, които ще го съхраняват, като признание, че аз искрено съм предан на тях, където и да се намирам».
«Иларион Стоянович» (29)

Едни от тези наши сънародници заминали в Западна Европа, а други в Русия, между които и Никола Михайловски, комуто брат му Иларион бе изработил чрез руския в Атина посланник да бъде приет в Московския университет. След това о. Иларион се върнал в Цариград и въз основа решението на руския Синод поискал да замине в Киевската духовна академия. Но от руското в Цариград генерално консулство му отговорили, че, понеже консулът Бизони бил вече сменен, то това решение на Синода останало без последствие, и затова трябвало да се ходатайствува за ново разрешение (30). Същинската причина да се не приеме отец Иларион, по всяка вероятност, ще да е била неговата солидарност с Раковски по Браилското възстание.

По тази причина о. Иларион бил принуден отново да постъпи в Куручешменското училище, а в свободните си часове изпълнявал писарска длъжност в патриаршията. През това време той можал да преведе на български «Православное учение или сокращенно Христианско Богословие» на московския митрополит Платона (31). В края на този труд отец Иларион прибавил една своя статия: «За употребеното правописание в превод от», в която той пояснява думата «българин» и дава упътвания за новобългарското правописание, основано на старобългарския език (32). Този Иларионов труд, ако и да има записани за спомоществователи патриарха Германа и Синода му, не се погледнал с добро око от патриаршията именно за неговата статия (33).

След свършването на Куручешменското училище през 1844 г., о. Иларион отново пожела да иде в Русия да се учи, но патриархът не му позволил под предлог, е нямало обичай духовни лица да се учат в Русия. Това силно оскърбило о. Илариона, и затова той напуснал писарската си длъжност в патриаршията (34).

На първи януарий 1845 г. султан Меджид издал нов Хати-шериф, като допълнение на Гюлханския, като заповядал с него на правителството си да се занимае с по-скорошното отваряне в държавата на училища за наука, художества и искуства. Верен на обещанието си, изказано в удостоверението си, че няма да пренебрегва и най-малкия случай, сгоден за общо народно дело, о. Иларион побързал, та превел на български този хат [указ] и го напечатал с иждивението на Н. Тъпчилеща със следното свое възвание към Българския народ.

«Любезни ми единородци Българе!
«Щедрата и премилосердна любов, която днес Негово Величество, Светлейший наш Цар, Султан Абдул Меджит отечески излива на верните свои поданници, чрез благотворителния си  тойзи своеручен Хатти Шериф, побуди моята ревност да обнародя преводът му на Български, за да би неустанали вий сами не развеселени и не обрадовани от всеобщата радост, която произвежда това Царско начертание; вам, думам, които сте посвятили вашите верни сърдца на Неговата царска любов. До ныне още несте честити да имате като другите поддани, дневник (газета) на вашият язик Български, дето да можете в различни обстоятелства, радостни да прочитате пристойните царски похвали, с които Н. Величество винаги нас доброволно обдарява. Заради това, като изричам моето пламенно желание, за да достигнете един ден да вкусите от това благополучие, определявамся благодарствено днес да издам на този лист реченият Хатти Шериф, комуто редовете и словата велелепно греят с душевни дарби и добрини, существенно прилични на Неговото Височайше Царско Лице! Негово Величество ясно показва, колко се гриже ден и нощ да изискува средства способни за крепкото оутвърждение на Царството, и за доброто битие на Своите подданни, като един природний отец за своята рожба да ù даде добро воспитание, развитие на умствените сили, образование нравственно, за да стане добра и полезна, не само за себе си, но способна за всяка помощ на своего отца!

«Тая благополучна мисъл сияе днес в тойзи благотворителен Хатти шериф, чрез когото Негово Величество Отечески съветува и побуждава своето министерско Сословие, за да приведе в битие Неговите воистину прещедри желания. Повелява им да въздигнат училища, на места прилични по държавното му Царство, и да устроят на здраво основание народното просвещение за всякаго чина: защото учението, не е потребно само за духовни, политични и тьрговци, но и за всякаго художника и земледелца: понеже, който художник има учение, той освен що е научил от майсторът си, ражда му умът, за да развие и усовершенствува още по-добре своето художество, от което може с леснина да прехрани челядта си. Такожде и земледелецът не трябва само да знае как ся впрягат воловете и как ся държи ралото и копралята, но да ся научи да познава состоянието на земята в кое пременение коя сеитба носи, защо земята що тъпче с нозете си е пълна с безценно плодородие и изобилие: инак би винаги орал, и винаги на пазар ходил храна да купува.

«Това е убо невежеството, от което милосердно желае Н. Величество да избави всичките си поддани, и в добро битие да приведе. Но от наша страна и ние сме длъжни, имуще нашите сърца совершенно посвящени на Неговата благотворителна склонност за нашето добро битие, да ся стараем за да станем вече повече достойни за Неговото прещедро милосердие, и ВИНАГИ с ръце благосердни да молим веевишняго Бога да му дава долгоденствю благополучно, и мирно Царетво, да би такожде по живели и ний под крепкото Негово крило в мир, един тих и благополучен живот. Буди! Буди»!!!
23/1 1845. В Цариград (35).      I. Стоянов.»

Сега да се върнем и да видим о. Неофита в Хилендарския манастир. Горкият народен страдалец бил много несъчувствено приет от Хилендарските калугери, едно от страх пред патриаршията, която заповядала строго да го държат, и друго от ненавист, дето ходел по своя воля, и затова дали му над манастирската водарница (щерна) една гола стая за живеене, постлана само с една гола рогозка. Той се оплакал на архим. Онуфрия Енински, който живеел в скита на «Св. Ана», и когато той дошел да го види, тогазе му дали постелка, завивка и други неща за успокоение. О. Неофит до толкова станал леснораздразнителен от вътрешни бурни вълнения, че от 50—100 драма вино се опивал, и ако някои в това положение го е закачал или подигравал, което нещо често си правели калугерите, той ги е ругаял, а като много устатен, никой не е смеел да му възразява. А това като не можели да му простят, калугерите се отнесли и се оплакали от него на патриаршията, отдето при стигнала заповед и го преместили в Зографския манастир; тамошните калугери му дали една стая с печка при болницата си. И в този манастир калугерите не можели да живеят добре с него, и заради това три пъти идвал архимандрит Онуфрий да ги примирява. Най-после и оттук по заповед на патриарха о. Неофит бил изпратен в манастиря Дионисият, след като получил от игумена на Зограф о. Викентия на заем 60 австрийски жълтици по поръчителството на архимандрит Онуфрия (36).

През всичкото време на своето заточение о. Неофит на мнозина писал да му помогнат, за да се избави от изгнанието. Най-напред още на 12 септемврий той писал в Цариград на С. Раковски и го молил, да помоли майката на княз Богороди, за да го освободи от заточението; но Раковски едва подир двайсет години получил това писмо (37). На 24 април 1842 г. той писал пак от Хилендарския манастир до Иосифа Соколски в Габровския манастир и между другото му казва: «До кога ще се маеш и не събуждаш, които знаеш, родолюбците, за да настоят и ма избавяте от смертоносни беди и пакости... Доволно, братко, мълчание, доволно: защо времето ще покаже и като силний гром ще грамни, че ще останат под срам вечноспящих в гробех. Сабуди са, Сабуди» (38).

Един от най-пламените привърженици на отца Неофита и най-самоотвержения на времето си, като него борец против гръцкото висше духовенство, свещеник Андрей Робев от Елена, с едно писмо се обръща кем народния деец и страдалец, утешава го в скърбите и стесненията му, уприличава го на ап. Павла, който от тъмниците си не преставал да пише за Христовите последователи, и го моли да предпазва съратника си о. Илариона, който по това време бил в Елена и се готвел да заминава за манастиря, за да не пострада като Давида от Саула от и неговите съплеменници (39).

От тези и други писма на о. Неофита до много родолюбци, както и от обиколката нея година на о. Илариона, който бе ходил до Цариград, Елена и много градове, дори до Пирот, както се каза по-горе, а през зимата посетил Търново, Лясковец, дето била оженена една от сестрите му, и през летото на другата година — и Габрово, и други околни места, наченало се едно енергично движение от страна на народа, като от Търново, Лясковец, Свищов, който почнал да се оплаква от грабителствата на митрополит Неофита Византийски и да се моли на патриарха да освободи отца Неофита Хилендарца. През 1844 г. Цариградските български еснафи, като молят в едно прошение великия везир за освобождението на о. Неофита, казват, че подобни молби давали няколко ПЪТИ на патриарха, но той никога не обърнал внимание на тях.

Когато се научил за това движение на народа, Неофит Византийски писал на Райна Попович, гръцки учител в Карлово, голям гъркоманин, и го молил, да пише не само до по-видните българи в Търновската епархия, но и до цариградските, за да не настоявали за освобождението на о. Неофита; тази молба на Неофита Византийски била уважена от речения учител (40).

Като видял, че отвсякъде почнали да се оплакват до правителството против него, и, за да може да стовари своите грехове на чужди гърбове, Неофит Византийски в началото на 1844 г. прибягнал към следнята хитрина: по примера на Цариградския патриарх той се оградил с димогерондия, народен съвет. за членове на който избрал измежду Търновските чорбаджии най-върлите гъркомани. А за да им придаде голяма важност, един праздничен ден в църква пред народа той им чел некаква си молитва и им натурял някакви титли, като логотет и пр. На този съвет уж било предоставено правото да се занимава в митрополията със съдебни и училищни работи, с разхвърлянието на владишнината, а всъщност всичко ставало тъй, както Неофит го е искал. Но както ще видим по-насетне, и това средство не му помогнало (41).

Във всичкото време на своето изгнание о. Неофит живял около една година в Хилендар, толкова почти време в Зограф и около две години в манастиря Дионисият; а едничката му утеха бил о. Онуфрий, който често го посещавал. Най-после по молбата на речения архимандрит, игуменът на Дионисият почнал да пуща о. Неофита всеки ден да се разхожда край морския бряг, половин час надалеч от манастиря. И тъй под предлог да лови риба, о. Неофит всеки ден ходел край морето. Най-после един ден архимандрит Онуфрий отишъл в манастиря, взел дисагите на отца Неофита и ги занесъл край морския брег, дето го чакал народният страдалец, натоварва го на една турска филюка, която да го отнесе в Гърция. Но наместо в Гърция, о. Неофит отива в Цариград, дето пристигнал през август 1844 г. и се настанява да живее в тамошния манастир Сан Бенедето. Когато се явил на Балкапан, всички българи се почудили, като го видели ненадейно помежду си; а о. Неофит, като видял старите си приятели и съмишленици, от умиление заплакал. Първомайсторите Никола Евтимов и Иван Нонов чрез своя бинбашия [турски офицер хилядник] извадили една заповед от Мехмед Али паша — зет на султана, за да не може да го закача патриаршията (42).

В Цариград о. Неофит и о. Иларион се срещнали отново и почнали да работят за придобиване на народни права.

Тези двама народни ратници и добри приятели, ако и едномисленици и сподвижници по народното свестяване и движение, по характерите си много се различавали един от други. О. Неофит Бозвели имал възможност да обиколи по-голямата част на България и на много места сполучил да раздвижи простолюдието, особенно цариградските българи с буйните си и патриотически речи, които донейде не се нравели на по-развитите наши сънародници. Но тези проповеди силно са действували на простите българи, като че ли с таквизи хора по други начин не можело да се действува. Увлечени в гърцизма, нашите българи забравили своето произхождение и славното минало на своите праотци. Неофит Бозвели възбуждал влияние и приготвял умове; а Иларион Михайловски на слушателите си е вдъхвал любов и уважение към всичко българско, увличал е оглашените в патриотизъм и ги въвеждал в попрището на подвига. Личният пък характер на Илариона даваше доверие и някакво поръчителство за добрия изход на работата, която той бе предприел. Той беше винаги тих и скромен, често не се раздразняше, но кога се разсърдеше, което нарядко ставаше, беше страшен. Кратко разправяше на тези, с които разсъждаваше по народните работи, уж да им удовлетвори любопитството, а в същото време, той умееше да влее в душата на събеседника си чувството на народно съзнание, тъй щото всеки, който се срещаше с него, по народното съзнание отиваше си от него оживен и с нов запас на народна сила (43). О. Иларион винаги е влиял върху о. Неофита с кротостта и любезността си, които са го правели да става по-умерен и хладнокръвно разсъдителен в съветите и с размишленията, които по онова време са ставали с тогавашните наши по-първи сънародници в Цариград.

Когато узнал за завръщането на о. Неофита в Цариград, Неофит Византийски тутакси изпроводил от Търново в Цариград двама гръкомани с един махзар, подписан и подпечатан от няколко негови привърженици, в който се казвало, че народът бил благодарен от владиката и от управителя си. На този махзар не се дало ход, защото сега на патриаршеския престол възседавал Герман IV; митрополит Неофит изпроводил на двама видни фанариоти големи подаръци да го защищават пред него.

О. Неофит, без да се уплаши и от това, съобщил на някои свои приятели от Търновската епархия, че той бил изложил всичките беззакония на Търновския митрополит пред султанското правителство; а в случай на нужда той писменно молил свищовския учител Еман Васкидовича да му изпрати чрез Хр. Тъпчилеща един екземпляр от онова синодално окръжно послание на патриаршията, с което през 1840 г. тя се обещавала на по-големите градове от Търновска епархия да назначи епископи българи. А тъй като щели да се разгледват от един съд оплакванията на о. Неофита, дето митрополит Неофит без съд, без ферман го изпратил на заточение и му ограбил и присвоил всичко, що е имал, то по негова писменна молба свищовчани му изпратили две дълги молби до Мехмед Али паша и великия везир, в които изложили заслугите на о. Неофита към града им след съсипването му във време на руско-турската война през 1810 г. и как той всякога ги е съветвал да бъдат верни и преданни на държавата. Но фанариотите през това време употребили всякакви средства пред съда, и Търновският митрополит бил оправдан и освободен от всяка отговорност (44).

От това време патриаршията почнала зорко да следи и о. Илариона. Затова нашите народни дейци се поставили под защитата на Мехмед Али паша, с когото преди време бе ги запознал Садък Ефенди (Михаил Чайковски, по народност поляк, емигрантин от Русия). А о. Иларион бе сполучил да придобие вниманието на няколко високопоставени държавни мъже, като на Решид паша, Реуф паша, Риза паша, на Али ефенди, Фуат ефенди, насетне паши, също и на княз Богориди.

Бележки:

1. К Титу, гл. I, ст. 12.
2. Петър Н. Фарашев еленчанин, слуга в митрополита по това време.
3. Иречек. История Болгар, стр. 667.
4. П. Кисимов, Исторически работи, кн. I стр. 27 и 69.
5. От стари търновчани.
6. В. Н. Златарски, Архимандрит Онуфрий Попович Хилендарец, отд. отеч. стр. 58—50.
7. Сведения от хаджи Христо Михаиловски, по-стария Иларионов брат, който в него време бил избран за еленски кмет-чорбаджия който взел участие в това дело. Гл. и Мсб. т. XXIV. Материали по църк. борба, л. 231-
8. Автобиографията на Юрд. Ненов, Мсб. т. XIII, стр. 360.
9. От стари еленчани.
10. «Дунавски Лебед», бр. З, стр. 12 (подлистник).
11. Иречек, История болгар, одес. издан., стр. 701. П. Карапетров. Сбирки от Статии, София, 1898. стр. 6.
12. От стари еленчани.
13. Из архивата на С. Раковски.
14. Сведения от стари елински свещеници; гл. „Архим. Онуфрий“, стр. 60. Библиотека „Д-р  Ив Селимински“, стр. 55.
15. История на Габровското училище, стр. 20, б-л-ж. 19.
16. Архива на мин. на народн. просвещ. ч. III, кн. II, 1811 г, стр. 23—25.
17. Из архивата на покойния Доростоло Червенски митрополит Григория.
18. Сведения от учит. Никофор п. Константинов, който казваше: «гърците му прикачиха този прякор за позор, а той за покойния служи за почетно название и отличие».
19. «Читалище» брой 14, 1872.
20. Дунавски Лебед, 1861 бр. 47.
21. Сведение от архимандрит Неофита Етърски, ученик на Иосифа Соколски.
22. Из архивата на покойния Дор. Червенскя митр. Григория.
23. Тези всички показания на Раковски се намират в канцеларията на Новор. и Бесараб. генерал губернатор.
24. История на Габровското училище, стр. 24.
25. Из архивата на покойния митроп. Григория.
26. «Съветник», 1863 г., брой 29.
27. Из архивата на покойния Дор. Чер. митр. Григория.
28. Петър Ив. Мишанков (сетнe Панарет Пловдивски) това врме бил студент в Атинския университет.
29. «Библиотека» Д-р Ив. Селимински, IV, стр. 7—8.
30. От архивата на покойния Дор.-Черв. митр. Григория.
31. Пълното заглавие на книгата е: «Православное оучение или сокращено Христiанско Богословiе, сочиненно на Русски отъ приснопамятнаго Митрополита Московскаго Платона въ 1764 година. Ныне же преведено на Български и издано, позволенiемъ и одобренiемъ Святыя Великiя Христовы Церкве, в полза на православны-те Хрiстiаны, отъ священноинока Хилендарскаго Iларiона Стоянова Еленчанина. Въ Цариградъ. Въ Патрiаршеската Печатня. 1844».
32. В предговора на втория том «Народни притчи» ето що пише П. Р. Славейков: «В начало и ный почнахме да пишем по новия черковний язык който земахме за наший; после П. Берон излезе с друго едно своеобразно правописание, а подир Фотинов в Измир, и Павлович Дупничанина в Свищов даваха за смесено едно тяхно черковно правописание с което си останаха. Еще по подир преосвещенний Иларион (Михаиловски) из първо Макариополский а после Търновски даде едно ново направление на языка и правописанието ни, като почна да пише на народныя ни язык с правописанье основано на старобългарский. Примера на Михаиловский последоваха изобщо всички българи, които се учаха и свършиха в Русия, и най-добрия негов последовател се яви Найден Геров. Язык с направлението, което му дадоха Михаиловский и Геров изобщо се прегърна от пяшащите българи, тъй щото до появяваньето на Марина Дринов ний почнахме един що годе общ язык, с [липсва текст]...


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.