ГЛАВА III.

Съгласно с Гюлханския Хати-шериф, издаден на 1839 г. от султан Меджида, през февруарий на 1845 год. великият везир учредил едно особено събрание от висши чиновници и от по двама представители от всяка област: по един християнин, по един мохамеданин, а по няколко евреи от по-големите градове на държавата. Това събрание било свикано да изложи пред правителството всички нужди на населението и да даде мнение, като какви мерки трябва да се вземат, за да се подобри положението на това население.

По този случай сговорните вече народни дейци Неофит и Иларион почнали отново да работят за свестяването на Българския народ, употребили всичките си усилия да убеждават своите еднородци да използуват това благоприятно обстоятелство. Отец Неофит, като познат на много общини в България, още през февруарий писал за тази цел в Свищов, Русе, Сливен и другаде; а Иларион устно насърдчавал цариградските българи в това упътване. Тези народни работи в Цариград вървели доста добре, но не и в България: там едни от българските първенци, било от неразбиране важността на обстоятелствата, било от нерешителност, било от немарливост или от малодушие не отговаряли на писмата на Неофита, или ако отговаряли, то твърде късно.

Най-сетне къде началото на месец април 1845 г. от много места от провинцията пристигнали предетавители в Цариград, повикани от правителството да изложат нуждите на населението. Сега се представил най-добрият случай за Илариона да развие по-свободно патриотическата си деятелност и наедно с Неофита Бозвели за пръв път наченва открито и дързновено да насърдчава сънародниците си представители, като ги е съветвал да искат от правителството, да даде на българите позволение да се молят и просвещават на своя език, и нашият народ да се представя от свои представители, а не от гръцкото духовенство (1). Българските представители на драго сърце слушали тези предложения но когато дошло време, никой от тях не смеел да ги каже, дето трябвало. Защото те, като човеци прости, при това и обладани от гръкоманство, намерили за добре, преди да се представят на правителството, да се явят в патриаршията, да се посъветват, като какво трябва да правят в случая. В патриаршията това и търсели: там ги съветвали да не казват нищо против правителствените власти, а да изкажат благодарност към султана, че в неговите светли дни всичко добре отивало, че народът от всяка страна бил доволен. Това патриаршията направила от страх, да не би представителите покрай оплакванията си от гражданските власти да почнат да се оплакват и от гръцките владици.

Тези представители, когато се явили на В. Порта, тъй и казали, както ги научили в патриаршията. Висшите чиновници с учудване изслушали тези изявления на българските представители, защото те знаели, какво се вършело в провинциите. Тези българи били викани и частно от някои министри и големци и са ги запитвали все за същата цел; но те веднаж като казали едно, страх ги било вече да кажат друго (2).

Щом като патриотическите съвети, дадени от нашите народни дейци пропаднали по малодушието на българските представители, то по съветите на о. Неофита и о. Илариона цариградските българи подали през април на В. Порта една молба, с която искали да им се позволи да си по строят в Цариград църква, а при нея и едно училище с печатница.

А правителството, като не можа да узнае от представителите, какво е истинското положение на населението в областите и какви му са нуждите, тутакси изпроводило специални чиновници, които на мястото да изпитат за всичко и да докладват за това, що са узнали. Двамата наши дейци, побързали да използуват и този случай, и за това о. Неофит дал с писма нужните наставления и насърчения на своите приятели да се възползуват от това обстоятелство, та да изложат пред правителствените пратеници болките на народа си от фанариотите, че да се избавят от тях. В това време двама от народните представители, хаджи Петър хаджи Петков от Русе и Антон хаджи Савов от Шумен, убедени от народните дейци, подали около 25 април, с. г. на В. Порта една жалба, в която казвали, че Българският народ, за да усъвършенствува земледелието и занаятите, има нужда от просвещение, от което го лишили гръцките владици: 1) защото те като не знаят българския език, не можели да поучават народа да знае длъжностите си към Бога, царя и ближния си; 2) защото те придумват народа да си извършва богослужението на непонятния за него гръцки език и да учат децата си на същия този език; 3) защото Българският народ не смее никога да се оплаче против владиците си в Цариград на архиерейското гръцко началство, от което се обижда и онеправдава Българският народ; 4) защото патриаршията като задлъжняла, то архиереите ù скъпо закупуват епархиите и насила събират даждия от народа, за да изплащат никога неизплатимия си дълг, за който народът нищо не знае, нито колко е, нито за какво е направен; 5) защото тайно, коварно и клеветнически са го смразили и смразяват със съседите им мюсюлмани, поради която причина дълги години са теглили, а и сега още теглят. В завършек те се молят, щото В. Порта да им постави български архиереи, които да знаят български език, права и обичаи и да им се определят тука в Цариград лица, чрез които Българският народ да изпроважда молбите си за общенародни нужди до В. Порта.

Подбуждани от о. Неофита, българите от Търновската епархия към края на април, 1845 г., с една задружна молба, подписана от 64 души, първенците на Търново, Елена, Габрово, Севлиево, Казанлък и от други по-големи села, се оплакали от грабителствата, притесненията на своя ненаситен грък митрополит Неофита до великия везир. След това при другите си оплаквания, казали и това, че митрополитът е изпратил на заточение най-учените им духовници и свещеници, които му се противели на беззаконията и, наместо да събира владишнината си в три години веднаж, той събрал за четири години три владишнини; а които сиромаси се противели от нямане, той ги заплашвал със заточение и ги клеветил пред властта като бунтовници, и те от страх се принуждавали да си продават покъщнината само да задоволят владиката си. В свършека на жалбата си тъжителите поискали да им повърне владиката всичко, което им е бил надзел, като заявили, че «такъв фесатчия» не желаели да им бъде архиерей, и молили правителството да заповяда на патриаршията да им изпрати владика българин, който да ги поучава на Божия закон и на длъжностите им към царството.

От тези и други оплаквания на Българския народ, които се внасяли в събранието за разгледване, положението на патриаршията от ден на ден ставало все по-стеснително. За да се избави прочее от безизходното си положение, патриаршията побързала по един византийски начин привидно да удовлетвори едно от исканията на българите, а именно: Българите да си определят едно свое доверено лице, на което да изказват нуждите си, а то да ги предава по принадлежност и чрез това лице да получават милостите на властта. За такъв тя посочила о. Неофита и помолила правителството да му предложи да иде да стои при патриарха, за да представлява и защищава интересите на народа си (3). А великият патриаршески логотет, Аристархи-бей, много хитро можал да подведе о. Неофита, тъй че за голямо очудване на мнозина той се съгласил да иде да живее в патриаршията, дето ласкаво го посрещнали, особено жилище му дали и добре го гледали. Аристархи-бей още по-далеч отишъл в своята безочлива византийщина. Той взел в каляската си о. Неофита и го завел при Мехмед Али паша, за да му благодари за покровителството, което имал към о. Неофита и да го моли да не му го отнема и занапреде. Поласкан от патриаршеския представител, Мехмед Али паша на всичко се съгласил, що му говорил по работите на българите, даже и една кесия с жълтици подарил на о. Неофита, за да не бъдел тегота на патриаршията и да можели двамата българи духовници да си гледат свободно работата. Но Риза паша, министър на външните работи и изповеданията, явно се изказал, че не одобрява, дето българските интереси отново се предавали в ръцете на патриаршията. На о. Неофита казал: «Бог да ти е на помощ; аз не давам вяра на тези хубави обещания, но против волята ти аз не мога да те изтръгна от влиянието на патриаршията», и като се обърнал към Аристархи-бей, казал му: «Ти ще ми отговаряш за живота на този старец». Поради това недоверие Риза паша всеки ден изпращал адютанта си в патриаршията да пита за о. Неофита и о. Илариона (4). О. Иларион се бе настанил да живее в Св. Горския метох и често го канели в патриаршията да прочита или да пише писма по славянски. В тези случаи особно патриарх Мелетий III приемал о. Илариона с особена любезност и благосклоност (5).

О. Неофит на скоро се съвзел и разбрал, че не бил направил добре, дето бил отишъл да живее в патриаршията, която чрез шпионите си на всяка стъпка го следяла, и, като си спомнил, че гърците на всичко са способни и пред нищо не се стъписват за постигане на целите си, почнал вече да изказва страх за живота си. Наскоро цариградските българи в началото на май месец 1845 г. подали общонародна молба на великия везир, с която му изказали благодарността си, за дето е взел о. Неофита под своя закрила и го молили да накара патриаршията да го удовлетвори срещу търновския митрополит, да му даде място вън от патриаршията, дето да живее и да му гарантира живота (6). Наскоро след това о. Неофит напуснал патриаршията и почнал да си живее свободно. Като се убедили, че патриаршията никога няма да отстъпи нещо доброволно, нашите народни дейци почнали отново да внушават на цариградските си сънародници, да искат направо от Портата, щото тя да подобри участта на Българския народ. През това също време и патриаршията настоятелно искала от В. Порта, да разреши, щото дългът ù 7,000,000 гроша да се изплати от епархиите.

Заради това българските в Цариград еснафи с усърдие възприели този съвет на о. Неофита и о. Илариона и на 24 юний 1845 г. дали им пълномощно, за да се представляват пред В. Порта по следующите народни искания:

1) Патриархът и Синодът му да обадят, отде е произлязъл дългът на патриаршията, възложен на епархиите за изплащане и кому за какво са дадени тези пари.
2) Да се покаже на всека епархия отделно, колко ù се пада да плати, ако тя това намери за праведно, и занапред никой да няма право да прави дълг за сметка на некоя епархия.
3) Да се изпровождат в България българи владици, които да обясняват на народа по езика му обязаностите му към Бога, царя и ближния му.
4) Да се назначи месечна или годишна заплата на владиците и да се определят такси за всяко свещенодействие или треба.
5) Да се назначат и постоянно да присъствуват в Синода трима българи владици.
6) Владиците да се избират от народа, а да се ръкополагат от патриарха и да се променяват само по волята на народа и по заповедта на В. Порта.
7) Да се назначават в Цариград четирма природни българи за представители на Българския народ, които да явяват на В. Порта нуждите и прошенията на българите и да съобщават на последните правителствените решения и повеления без посредството на гърците (7).

В същото това време о. Иларион отделно подал на великия везир едно написано по френски подробно и пространно изложение, за намеренията, които гърците преследват за порабощението на българите. В началото на това изложение, тука в съкратен вид представено, о. Иларион с едно болезнено сърдце почнал да го пише, след като се изтръгнало от гърдите му едно «ах!»

«Високата Порта, — казва о. Иларион, — не е сторила добре, дето чрез коварството на фанариотите подчинила българското духовенство на гръцкото. Защото гръцкото духовенство си направило плана да сеедини и въоръжи всичките христиански народи против правителството. Това духовенство се е трудило да направи това, старае се и до сега и всеки ден успява. Най-голямото му средство, с което си служи е това, дето е можело да натрапи езика си върху тези народи и да ги привърже о гръцкия народ. То е привлекло албанците и куцовласите, останали са само българите, но и тях с голяма сила се старае да погърчи, като ги кара да си оставят езика, а да учат гръцкия и да го въвеждат в църквите си. В Тракия и Македония от христианското население най много са българите, но не им е позволено да четат в църквите си по своя език. В България и Тракия на погърчените българи дават титула «благородие»; а които българи не искат да учат гръцкия език, те ги ненавиждат, преследват, наричат ги варвари и се обръщат с тях като с роби. А който българин им се съпротиви на това, гърците с един или с два подписа изпровождат го на заточение. По тази причина от Търновския митрополит Илариона пострада архимандрит Онуфрий от Казанлък, а от сегашния митрополит Неофита — архимандрит Неофит, както и от Дряново архимандрит Максим, а поп Илариона изпроводиха в манастиря му. А други двама отровиха: иеродякона Дионисия от Котел в патриаршията и архимандрита Даниила от Казанлък в Битолската митрополия, на които единствената вина бе тази, че са искали да станат владици. Гръцките владици как управляват народа, това донейде знае В. Порта. Ефорите в патриаршията са най-безчестните человеци, на които в ръцете се намирва народната каса; никой от народа не ги е избирал, нито ги някой знае. Продават епархиите на търг, без да питат за това някого, или пък някому сметка да дадат. Народът само това знае, че една епархия е длъжна 500,000, друга — 300,000, а третя — 200,000 гроша, и той винаги плаща тези дългове и никога не може да ги изплати. Ако някой ги попита, що става с тези пари, те обвиняват правителството и казват, че ги дават на безчеловечните турци, за да закрилят христиените. За да съберат тези пари от сиромасите, гръцките владици употребяват всякакви безчеловечни средства: бият христиените, затварят ги, продават им всичко, що имат, като: дрехи, съдове и друга покъщнина, за да си заплатели на владиката владишнината. На един грък, безчеловечен владика, дотам достигнало жестокосърдието, че по негова заповед продадено било на една вдовица единственото менче, когато си варяла в него гозба за петте си сирачета; пратеният владиков гавазин откачил от веригата менчето, изсипал всред къщи гозбата и го отнесел да го продава.

«Може Портата да се учудва, — продължава по-нататък о. Иларион, — как тези человеци не се оплакват на правителството, та търпят тези мъки. Но на кого да се оплачат? На аените ли? [аянин, турски областен управител — П. Б.] Те с владиците едни други се защищават. На Портата ли? Но тя ги изпроважда до патриаршията, която както си иска, тъй изопачава работите, че и Портата я слуша. Ако някой се покаже равнител и иска да защити сиромасите аените пишат на Портата, че този человек е бунтовник и противник на царството и най-после го изпроваждат на вечно заточение. По този начин владиците са намирали възможност от една страна да мамят Портата, а от друга да плашат народа. И тъй, никой не смее да се окашли, нито за брата си да се помоли да го избави от заточение, защото и него ще постигне същата участ. Ако не би този страх, кой можеше да търпи таквизи безчеловечни и беззаконни владици. Тяхното определение е противно на църковния закон, защото един владика трябва да знае езика на народа, за да го поучава, съветва, за да изпълнява длъжностите си към Бога, царя и ближния си; а нашият народ от тези работи нищо не знае, понеже владиците му не знаят нито езика му, нито езика на турците; но само едно знаят: филотимо — пари за владиката.

«В църквите ни четат гръцки, говорят гръцки, и никой нищо не им разбира. Но кой народ, който си има всички книги на езика си, може да търпи такова поношение и такива укори на вярата си? Кой мюслюманин може да търпи да го възпират да не се моли Богу в джамията на своя език, или имаминът да му чете по китайски или по еврейски? Това обаче търпят само българите и то само да не би правителството помислило, че имат зло намерение.

 «Но сега се умножи злото: наченаха и народът да гърчеят, подмамят българските младежи да ходят в Гърция да се учат. И там що научават? Катихисват ги да оставят бащина си език и да се сеединяват с гърците, защото те щели да освободят българите от турското правителство. Това го правят, за да стане гръцкият народ голям, от които европейските народи да се боят, и един ден да подигнат бунт против турците и да завладеят царството им. Гърците чрез духовенството си се стараят да разбунтуват българите, за да сполучат от турски поданици да ги направят гръцки роби: ако ли не, то нека българите да измрат, а гърците да си останат. Но, за зла чест, малко са онези българи, които познават гръцкото коварство. Както това се случи в Браила: седем гърци началници и един по гърчен българин, опитаха се, та прекараха няколко души българи през Дунава, за да подигнат сънародниците си на бунт. Правителството знае, че простият народ се влачи от всекиго, който може да го измами. По този случай всички гръцки вестници викнаха, че българите се подигнали срещу правителството, но не писаха, че техните началници са елини и един българин, когото погърчили за свое намерение. Гърците са принудени да направят такова безумие, защото те без българите и власите не могат да живеят: всичките гърци искат да са господари, а пък роби нямат; от тях няма земледелци, както що са българите. За да се хранят от гърба на другите, те употребяват всякакви непростителни средства. Ако духовенството им не събличаше българите и не ги хранеше, те отдавна да са измрели от глад. Половината от Гърция и целият Фенер се хранят от цариградското духовенство. За да имат българите за свои роби, те са посъветвали Портата да унищожи духовенството им и да го подчини на гръцкото. А за да не могат някога да се отърват от гръцкото духовенство и за да не ги вярва Портата, кога се оплакват от него, гърците ги представят за бунтовници и противници на царството.

«За своето си добро Портата трябва: 1) да позволи на българите да си направят: особена църква в Цариград, за да може Българският народ да се отдели от гърците; 2) да им се позволи да издават на езика си вестник, чрез който да се работи за привързването на българите о царството, да се обнародват винаги правителствените разпореждания, да се печатат статии по земледелието и по разни художества; 3) да им се позволи сами да си назначават владиците, които да учат народа на длъжностите му към Бога, царя и ближния му; 4) всека епархия да има в Цариград свой представител, който да представя нуждите на народа пред правителството; 5) да се запрети на аените да се сдружават в търговски предприятия; б) да се позволи на българит да си направят свои училища, за да не ходят децата им да се учат в чужбина» (8).

Турското правителство приело и одобрило българските искания, а съдразиманът предложил на патриарха да се занимае с тяхното изучване и да се постарае да назначи нашите дейци за владици, дето народът ги поиска. А патриаршията ако и да се намервала много натясно поставена, не се отчайвала. Нейните агенти тайно следели нашите дейци. Тя търсила случай и гледала, как по-заплетено да ги хване в някоя постъпка и съвършено да ги погуби. А те в това време често посещавали и сношения водели с полските емигранти, а именно с М. Чайковски: те се надеяли, че той, като влиятелно лице пред Портата, ще може да им помогне срещу патриаршията. А о. Неофит, за да се предпази от нощно нападение от страна на патриаршеските евтаксии (гавази) често пъти нощувал в католическия манастир Сан Бенедето в Галата. За това ходене на нашите дейци при поляшките емигранти патриаршията съобщила на руския посланик Титова, който добре познавал отца Илариона. Посланикът поставил един грък на име Мими, който да наблюдава, кой ходи при Садък ефенди (М. Чайковски). Мими донесъл на посланика, че там ходел о. Иларион с още един калугер. Титов, колкото пъти бил посещаван от патриаршески хора, все заръчвал да кажат на отца Илариона, да иде при него — при Титова; а от патриаршията казвали на о. Илариона да не смее да ходи в руското посолство, за да го не заподозре турското правителство в измяна, и затова той не отивал там. И други един грък, на име Ханжиера, казал на Титова, че и той виждал о Илариона да ходи при поляците, а при него, при посланика, не отивал. От това посещение на нашите дейци патриаршията побързала да се възползува, за да може да удуши българския въпрос в зародиша му. Патриархът представил на Титова двамата наши отци за подозрителни и злонамерени лица за Православната църква. Той ги наклеветил че искали насила да станат владици, че о. Иларион бил каирист, и като такъв той разпространявал религиозното учение на Каири. За да се спаси прочее Източната църква от тази нова ерес, необходимо било, тези двама иноци да се ограничат някъде далеч от народа и Цариград. С тези клевети патриархът сполучил да разположи и да наостри посланика Титова против нашите народни дейци (9). В това време правителството се промени и се назначи едно ново временно правителство, а за министър на вътрешните работи станал някой си Шекаби ефенди. Патриархът, възползуван от тези обстоятелства и подпомогнат от Титова, разпоредил се да се изпратят нашите дейци на заточение.

Когато о. Неофит бил някаде около Везир-хан, патриаршеските гавази го хванали; а за о. Илариона, който живеел в близкия до патриаршията Светогорски метох, проводили да го викат, за да напишел някакво писмо по славянски до Босненския митрополит. О. Иларион дошъл и, щом седнал да пише, чул врява и вик долу на двора в патриаршията, затекъл се до прозореца и видял, че двама евтаксии силом влачели о. Неофита, а около десетина пожарникари го държали да не бяга. О. Иларион разбрал, каква е работата, казал на протосингела, че по този начин не се поправят работите, и слязъл да си отиде. Но щом го съзрели евтаксиите, тутакси метнали и на неговия врат таблиците за заточение и го изправили до другаря му о. Неофита. Сега о. Неофит нищо не думал; а по-напред, докато го влачели, все викал против евтаксиите и пожарникарите. Казват, че когато го уловил първият евтаксия, о. Неофит го тръшнал на земята, хвърлил му гнусните таблици, които му бил метнал на врата и хукнал да бяга към Везир-хан, дето живеели много набожни българи. Но на виковете на първия евтаксия долетял и втори и няколко пожарникари, изпреварили го да не влезе във Везир-хан и го уловили. От това той бил отъркалян в кал и кръв, и тъй го довели в патриаршията.

Неофитовът ученик, Никола, млад момък, родом от Самоков, като видял стареца си в такова плачевно положение, обърнал се към патриарха Мелетия, който от горе гледал тази сцена, и го запитал с един разтревожен глас за причините, по които са вързвали старецът му и о. Илариона и се изпращат на заточение. Разярен от тази смелост на невинния момък, Мелетий заповядал, че и него вързали. Никола силно се защищавал и сполучил, догде да го вържат, на едного от евтаксиите, на име Костаки, да отхапе палеца от дясната му ръка (11).

Тъй вързани и тримата, натоварили ги на една кюмюрджийска лодка и ги откарали на остров Принкипо в местността Кудуня и ги затворили в манастирската църква Св. Георги, в която временно от патриаршията затварят умоповредени човеци.

Когато ги отвозвали по водите на Златния рог, в друга лодка, но не кюмюрджийска, срещнал ги един грък владика, който, като видял злочестите изгнаници вързани с въжа, от злоба побеснял и с всякакви ругатни заревал срещу тях: «с вериги искам да видя тези дяволи, с вериги»! (12). Ни един обаче от страдалците не му отговорил, и лодката им далеч ги понесла към Мраморно море.

Българите в Цариград късно се научили, че о. Неофит бил откаран на заточение. По разпорежданието на Никола Евт. Сапунов, първомайстор на абаджиите, едва след пладне се събрали неколцина от по-първите българи и, след едно съвещание, дванайсет души от тях отишли в патриаршията да търсят о. Неофита. За тяхно голямо учудване, те тука се научили, че и о. Иларион бил откаран. Тогава се събрали повече българи и изпроводили из помежду си осемдесет юначни мъже, които да отидат на остров Принкипо, за да търсят страдалците. Там пратениците намерили трима патришки гавази и ги запитали за затворниците. Отначало гавазите не рачили да отговарят на запитванията, но като видели, че тези българи ще ги бият, обадили, че изгнаниците са затворени в манастирската църква. Изпратениците насилили да отворят манастирската врата; но в същата минута от ближното село пристигнали няколко жандарми, повикани от патриаршеските гавази, и българите се върнали. Патриархът, като се научил за това, побързал и се разпоредил, та на другия ден много рано, до като всичко спяло, извадили из манастиря нашите народни дейци и ги изпроводили за Св. Гора.

На другия още дене патриархът с рапорт известил правителството, че въз основа на правото, дадено нему и на предшествениците му с фермани от разни султани, той изпратил българите духовници на заточение за дисциплинарни простъпки (12).

Нашите страдалци, о. Неофит, о. Иларион и младият им другар Никола, натоварени в една кюмюрджийска мауна, управлявана от турци, след дълги лутания и страдания по водите на Бяло море, стигнали в Солун. По морето Иларион доста много плакал; а когато началникът на мауната, един възстар турчин, узнал причината за заточението на изгнаниците, почнал да ги утешава, особено Илариона и да го уверява, че Господ няма да го остави, щом като той страдал за правдата на народа си, и прибавил: «затова, ти голям човек ще станеш» (13).

От Солун жандарми поели страдалците и ги откарали: о. Илариона в манастиря Симон-Петър и го затворили в една кула; а Неофита и ученика му — в една от кулитe на Лавърския манастир (14).

След няколко дни старецът и ученикът му намислили и решили, как да направят, за да се освободят от затвора. О. Неофит се направил на болен, а Никола помолил калугера, който сутрин и вечер им носил само хляб и вода, да каже на Софроний, игумена на манастиря, да позволи да се извади стареца му от кулата и да разреши да се приеме в манастирската болница на лечение. Молбата на Никола била уважена, и о. Неофит бил отведен в болницата, а Никола останал сам в кулата затворен. За добра чест същият архимандрит Онуфрий, за когото и по-горе се каза, в скита св. Ана се научил за участта на стария си приятел. Онуфрий се споразумял с Никола и една нощ му донесъл едно дебело, дълго въже и през прозореца го прехвърлил в кулата. Но то било малко късо, и за това Никола си съблекъл дрехите, нарязал ги на ивици, усукал ги и снадил въжето, по което се спуснал отвън кулата и слязъл на земята. Онуфрий го облякъл в калугерски дрехи, приготвени от по-рано, и по този начин избягали и двамата.

Отреденият калугер дошъл на другия ден в кулата да донесе хляб и вода на затворника и, като не го намерил, побързал да извести за това на игумена Софроний, Той с голямо учудване изслушал калугера и, за да се увери. отишъл на мястото. Софроний дотолкова се раздразнил от избягването на затворника, че да си извади яда, отишъл в болницата, зле мъчил и бил о. Неофита, за да му каже, де е избягал ученикът му; от този жесток бой и изтезания о. Неофит действително много зле се поболял. С това само Софроний не се задоволил; той тутакси известил за това на управлението в Карея, и Протатът изпратил потери със строга заповед, да идат навсякъде из Св. Гора да търсят Никола, или жив да го доведат, или главата му да донесат.

След дълги и продължителни лутания и криволичения, из Атонските долини и гори, Онуфрий и Никола стигнали в Хилендар. За да скрият страдалеца, хилендарските монаси покалугерили Никола и по името на стареца му нарекли го Неофит; а по-после бил ръкоположен за дякон (15).

Тежкият тъмничен затвор, който повреди здравето на Неофита и на Никола, не можа, както казва П. Р. Славейков, да сломи о. Илариона, който тепърва обикна да страда за народа си. И за това той се крепеше духом и зрееше за нови подвизи. Досегашните му блянове станаха вече задачи на целия му живот. Кален в това бедствие с надежда, че правдата ще възтържествува, той се готвеше да възбуди и да привлече на такъв подвиг целия народ; такава бе жизнената му храна, на която се бе решил, и при това решение той си остана завинаги (16).

В тези тежки и жални времена за Илариона, който бе много сурово приет в манастиря и строго държан в подземието на кулата, дето постоянно бил обезпокояван от множество плъхове, и не е можал да спи (17), като че ли една невидима ръка му изпращала едно подир друго разни обстоятелства, чрез които да го утешава, а в същото време и да го насърдчава в подвига, който бе предприел. В един празник бил изваден от затвора и пуснат да се черкува; но във време на службата невежите калугери побъркали църковното правило. О. Иларион се приближил до аналоите и вежливо упътил певците. Игуменът обърнал внимание на затворника и му предложил да чете и пее до свършека на богослужението. Оттогава калугерите почнали всеки ден да извеждат затворника под благовиден предлог да се черкува, а всъщност да им помага при богослужението.

Наскоро след това манастирските братия се разбунтували срещу игумена си и писмено се оплакали на цариградския патриарх, като покровител на Св. Гора. Патриаршията поискала от игумена обяснения; а той, като малограмотен, не можал нито писмата да разбере, защото били писани на висок литературен език, нито пък отговор да даде. В този случай игуменът потърсил нравствената помощ на затворника, при когото нощем ходел в затвора за съдействие. Иларион и съдържанието на патриаршеските писма му разправял и отговор правел, какъвто игумена искал. Най-сетне игуменът бил оправдан и закрепен на поста си. Оттогава положението на Илариона поолекнало: игуменът в знак на благодарност поверил му надзора на тъмницата.

Не се минало много време, и един ден двама полицейски стражари докарали в манастиря Симон-Петър един владика, изпратен не само на заточение, но и на тежък тъмничен затвор. Владиката бил въведен в стаята на о. Илариона, комуто стражарите го предали. Той изведнъж разбрал, на чии ръце е предаден, сетил се за оскърблението, което преди няколко време бе направил на о. Илариона по водите на Златния рог, уплашил се и паднал пред краката му и наченал да му иска милост. Но о. Иларион, без да обръща внимание на плачовете му, разпоредил се, та го оковали и затворили в най-лошото място на тъмницата. На другия ден о. Иларион навестил злочестия владика, когото намерил паднал в най-голямо отчаяние. След като му взел поръчителетво, че няма да бяга, освободил го от затвора и го оставил свободно да живее в манастиря. При освобождаването Иларион му казал, че не от отмъщение го е оковал и хвърлил в тъмницата, а съгласно заповедта на патриарха, и че го е държал една нощ в затвора само за това, за да видел, от какво място го освобождава на своя отговорност. След това о. Иларион добавил: «Ще те моля, още веднъж, когато видиш паднал човек, да не хвърляш камък подир него». Посрамен от това великодушие на о. Илариона, владиката паднал пред краката му и със сълзи го молил да го прости, като го даже наричал свят и велик човек (18).

До избягването на Никола от кулата на Лавърския манастир, никой от българските манастири — Хилендар и Зограф, нито пък цариградските българи са знаели, де се намерват нашите народни дейци.

Когато хилендарските братя се научили за участта на своите събратия, те побързали, та изпратили едного из помежду си, именно о. Иоаникия, да иде до манастиря Симон-Петър да посети и утеши о. Илариона в злощастията му; а той с писмо от 27 юний 1845 г. побързал да им поблагодари за вниманието им. Но насетне с поръчителетвото и молбата на Хилендарци, на Илариона било позволено от калугерите на Симон-Петър да иде за няколко дни до Хилендар, дето той преди Димитров дене стигнал и се бавил около десетина дни (19). В това време той написал няколко писма до княз Стефанакя Богориди, Гавриила Моравенов и до други българи в Цариград с молба да ходатайствуват, дето трябва, както за освобождението му, тъй и за другарите му; за тази същата цел и хилендарци на 26 окт. писали на патриарха. След това о. Иларион се върнал в Симон-Петър. Хилендарци изпратили тези писма в Цариград с проигумена Никифора, мъж едър, силен, който от предпазване по сухо заминал за столицата с писмата (20).

В това време от Петербург пристигнал в Св. Гора един архимандрит, на име Порфирий, изпратен от руския синод с научна цел. Той посетил и манастиря Симон-Петър, дето се видял и срещнал с о. Илариона, който с едно писмо от 8 декемврий 1845 г. препоръчил го на хилендарци за много добър с молба да го приемат много по добре и по вежливо, отколкото го били посрещнали гърците, защото гостенинът бил славянин.

Един месец след заминаванието си, о. Никифор от Цариград по море се върнал с грамота от патриархът, с която позволил на нашите страдалци да се върнат и живеят в Хилендар, но под надзора и отговорността на хилендарското братство. А на о. Неофита било забранено да излязва навън от манастиря; братията, за да му пооблекчат незавидното положение, дали му на разположение и за живеене една от добрите манастирски стаи, съседни на съборната манастирска зала.

Няколко родолюбиви в Цариград българи и лични Неофитови и Иларионови приятели, между които бил и К. Огнянович, не преставали да ходатайствуват пред високопоставени личности за съвършеното освобождение на народните дейци. Даже Али ефенди, сетне паша и везир, настоявал пред патриарха Мелетия за това освобождение. Но патриархът, след като се помъчил да докаже с едно писмо, в което Иларион му бил благодарил, задето го бил преместил в Хилендар, и от това вадил заключение, че е благодарен от новото си положение, дал обещание съвършено да освободи нашите страдалци. Но докато да направи подобно разпореждане, Мелетий се поболял и на 26 ноемврий починал; а на 5 декемврий го заместил Антим VI.

Иларионовите приятели в Цариград на 18 януарий 1846 г. подали на великия везир Решид паша, когато тоя се завърнал в столицата от една обиколка, молба за освобождението на нашите страдалци; тази молба била придружена с едно писмо от о. Илариона, с което той описвал жестокостите, които Неофит Бозаели претърпял от Софроний, игуменът на Лавърския манастир. По заповед на Решид паша на другия ден Али ефенди с тескере изпроводил до патриарха молбата на българите. Подир два дни, на 20 януарий, патриарх Антим VI ce представил на великия везир, който, като му изразил дълбокото си възмущение от страданията на Неофита, които той претърпял в Лавърския манастир от Софрония, изказал желание да се освободят българските духовници. Патриархът можùл да убеди везиря, и той се съгласил, щото нашите страдалци да се изведат от Св. Гора и преместят в Сярския манастир, дето по патриашеско разпореждане щели да бъдат много по-добре гледани, отколкото в Хилендар. А по силното настояване на Али ефенди, Фуад ефенди (насетне и двамата везири), на френския посланик Рует, комуто о. Иларион писал, и на Чайковски, везирът Решид паша се обещал, че българските духовници, след като преседят няколко дни в Сярския манастир, щели да бъдат съвършено освободени.

Един месец преди това, именно на 25 декем. и Еленчаните подали на търновския митрополит Неофита молба, с която го молили да се застъпи за освобождението на съгражданина им и на другарите му. Митрополит Неофит изпроводил в Цариград тази молба до своя покровител, дерконския митрополит. Но Еленчани, като се недоверявали на търновския митрополит Неофита, изпроводили в Цариград особен свой човек, хаджи Стефана Бобчев, за да ходатайствува и той при патриаршията за постигането на същата цел. Но в края на краищата, при толкова силни ходатайства и обнадеждвания, нищо не могло да се направи и постигне по освобождението на народните ни дейци (21), защото техният най-голям противник е бил руският посланик Титов, зле насъскван срещу тях от патриаршията, както по-горе се каза.

Между това Неофит Византийски не преставал да смуче големи берии от гърба на народа, да преследва, изтезава по-интелигентните български духовни лица, да ги аргосва, арестува, да ги разкарва на заточение от манастир на манастир, да им налага тежки наказания, да им взема без причина големи глоби само и само да ги смирява, за да не дигат глава срещу незаконната му църковна власт и тирания. През пролетта на 1845 г. от гнева на този владика един от най-добрите патриоти в Търновския окръг, именно о. Максим Райков, родом от Дреново, игумен на Лесковския манастир, бил принуден да избяга от България, защото го бил наклеветил на турските власти за бунтовник и то, за дето не му бе дал две агнета за Гергьовден. Турски жандарми с много турци-голаци от Търново разграбили имуществата на манастиря, изпотрепали манастирските човеци с бой, за да им кажат, къде е игуменът им; а манастирът бил преровен, за да търсят оръжие и барут (22). Дори и слугите на този безсъвестен византиец били безочливи и безобразни дотолкова, че си позволявали да правят най-непростителни обръщения и постъпки с българските свещеници. Върхът на безобразията на този византиец дотам достигнал, щото в една обиколка на Неофита из търновската епархия, писарът му Костаки Магавули, в присъствието на самия митрополит, възседнал един български свещеник, за да го пренесе през една река (23). Най-после от тези злодейства на чужденеца-фанариотин и най-заспалите и заглъхнали съвести се пробудили, свестили се и се съединили с народа, комуто по онова време се бе мернала една неочаквана и утешителна надежда, че ще може да се избави от ненаситния и безбожен фанариотин. А това бе пътуването на султан Абдул Меджита из България през пролетта на 1846 г. Всички родолюбиви българи били напълно уверени, че молбите им, за каквото и да се отнасяли, ще бъдат взети във внимание от султана, който след издаването на Гюлханския хатишериф бил станал известен за справедлив цар. Заради това в Търново е станало едно тайно събрание, в което било решено, щото всички градски общини от Търновската епархия да се приготвят, да му се оплачат от изедника Неофита, та да се избавят от него. Това прочее тайно решение било занесено от п. Андрей Робов в Свищов, Стара-Загора, Казанлък, Габрово. Султанът е идел от към Одрин. Най-напред старозагорци, казанлъчани, тогава черковно подведомствени на търновския митрополит, се оплакали от Неофита и по искали освобождението на народните страдалци и дейци; сетне габровци направили същото, а при с. Дебелец, близко село до Търново, сам поп Андрей Робов от свое име и от името на еленчени подадоха жалба със същото съдържание. Когато султанът на 15 май пристигнал в Търново, тук му се подали и частна обща жалба, от Лясковец, Свищов, Бебрево и от всички други градски и големи селски общини на цялата Търновска епархия, за премахването на митрополита Неофита и за освобождението на Неофита Бозвели и Илариона Михайловски.

Старите еленски първенци в това време казваха и това, че поради всички тези оплаквания султанът бил заповядал да се хвърли Неофит в Дунава; но че той бил изкупил живота си от пашите, приближени до султана, с много пари. Но еленските стареи не се задоволили само с тези жалби. По тяхно предложение направило се друга обща молба за освобождението на архимандрита Неофита Бозвели и за другаря му Илариона Михайловски, та с особени пет лица пратеници с хаджи Стефана Бобчев от Елена и от други места на Търновската епархия на 1 юний изпратили тази молба от Търново в Цариград (24).

От Търново султанът пристигнал в Русе. Тука от името на народа, на 27 май 1846 г. биде подадено на Абдул Меджида прошение, в което му искали:

1) Да се определи годишна заплата на владиците също и числото на слугите им;
2) народът сам да си избира владиците;
3) да се позволи и на българите да имат свои владици.
4) да се не позволява на владиците да товарят народа с дългове, нему неизвестни;
5) правителството да не взема във внимание извиненията на патриаршията, че не можала да назначава българи владици за това, защото нямали в тях доверие.
6) всякога, когато българите предлагат на патриаршията да ръкоположи някой българин, тя го е отхвърляла с извинение, че той бил смутител (25).

Това прошение било дадено на самия султан в присъстетвието на великия везир Решид-паша, на генерал Грамберг, пратеник да поздрави султана от страна на руския император Николая I, на Найдена Геров и на сръбския княз Александра Карагеоргиевич.

Патриаршията от шпионите си узнала, че това прошение е било подадено на султана със знанието на генерал Грамберг, и се много смутила. За всеки случай, тя побързала, та разместила няколко владици от една епархия в друга и уволнила само търновския митрополит Неофита, който на 1-ви август напусна Търново и замина за Цариград (26). А за да се оправдае, тя наклеветила българите пред Високата Порта, че те били искали да възстанат против турската власт; но като не можали това да направят поради присъствието помежду им на гръцките владици, те за тази цел искат да им се назначат владици от техния род. Тази патриаршеска клевета била подкрепена и от мнозина паши, банкери, нейни силни покровители пред В. Порта. Турското правителетво някак се убедило и затова повишило търновския управител от каймакамин в чин паша и изпроводило в Търново много войска за потушаване на въстанието, което уж имало да стане. За същата цел В. Порта изпроводила хаджи Хюсеин паша във Видин за управител на Видинския еалет (област), в който е влизал и Трновският окръг (27). А надеждите на Търновската епархия за избавянето на народнитe дейци останали ялови.

На вакантната Търновска митрополия патриаршията назначила изпъдения от Сяр владика Атанасия, който, за да получи тази епархия, освен другите подкупи, само на аукционния търг броил 100,000 гроша. Българите от тази епархия, като се научили, какъв человек им се назначава за митрополит, енергически протестирали и настоятелно искали да им се ръкоположи българин за владика. Но и протестът и прошението им останало без последствие. Атанасий пристигнал в Търново на 22 декемврий 1846 г.. Той не криел даденото количество пари за Търновската епархия и, за да си ги набави, прибегнал към следнята хитрина: през януарий, 1847 г. свикал в митрополията първенците от градовете и от нахийските центрове на Търновската епархия на угощение (28). Във време на угощението той се оплакал, че много пари бил дал за тази епархия, и предложил на гостите си да му дадат съгласието си, щото за първата година в двоен размер да събира владишнината си. На това пръв хаджи Тодор от Елена изпреварил другарите си и му отговорил лаконически: «бакалъм» (ще видиме), равносилно с отказване. Атанасий се разсърдил, но затаил злобата си. От това той и тъй си спечелил още повече неприятели; а бившият търновския владика Неофит от Цариград, чрез своите привърженици в Търново, интригувал и тайно работел, за да се върне в Търново. На едни от приятелите си той обещавал големи подаръци, а на други с писмо от 30 януарий 1848 г. писал, че приема да стане пак Търновски митрополит под тези условия: за първата година от всяка къща владиката да получи по 5 гроша, а за всеки останали три години по 50 пари (29); на еленчани пък обещавал да освободи от заточение съгражданина им Илариона.

Като усещал падането си от Търновската архирейска катедра за неизбежно и за да си отмъсти, Атанасий писал в патриаршията, че в Търново се готвел бунт срещу държавата, и писмото си изпратил с особен пратеник. Като получила това писмо, патриаршията незабавно го поднесла на В. Порта, и оттука то било препратено във Видин на хаджи Хюсеин паша с заповед да изследва работата. Видинският валия тутакси изпроводил това писмо с двама от своите адютанти до пашата в Търново с заповед да призове владиката, за да покаже съзаклятниците и съставителите на бунта, и виновниците оковани в железа да се изпроводят във Видин. Щом пристигнали в Търново, адютантите предали писмата на пашата, и тутакси били свикани в правителствения дом всички по-първи българи и турци, пред които били прочетени писмата, а адютантите поискали да им се предадат бунтовниците. Българите най-енергично протестирали пред правителството и заявили, че това е клевета. По разпорежданието на пашата, Атанасий се явил в събранието, прочели му писмата и му предложили да покаже, кои именно са тези бунтовници в Търново. При това поискали му и веществени доказателства за всичко, що е писал в Цариград. В случай че той това не може да докаже, прибавил пашата, той вързан ще бъде изпратен във Видин. Като се намерил натясно, защото не можал нищо да докаже, а пък било вече и късно вечер, Атанасий отговорил, че на другия ден ще открие всичко; и след това бил пуснат да си иде на митрополията. На другия ден сутринта рано, докато се очаквало владиката да открие, де са приготовленията за бунт, слух се разнесъл из града, че Атанасий се хвърлил в митрополския кладенец и се удавил. Това е било на 24 август, 1848 г. Като знаело самата работа за удавянето на владиката, правителството побързало да опише всичкия му имот и намерило, освен скъпоценните му неща и 800,000 гроша в злато, събрани в продължение на две години от Търновската епархия.

В това време в България върлувала холера, и поради това много от видните Търновски граждани се били пръснали из балканските населени места. А старите приятели на Неофита намерили време в това число и еленчаните, изпроводили скритом в Цариград депутация да искат за Търновски владика своя благодетел. Патриаршията много скоро побързала и отново го назначила за Търновски митрополит. А привържениците му още на 3 септемврий писменно изказали на патриаршията благодарността си за това назначение (30). Някои от по-видните търновчани, както и някои от видните жители на големите села побързали да се възпротивят на Неофитовото идване; но едни били подкупени, други заплашени, та всички се замълчали. И след няколко седмици Неофит пристигнал в Търново (31).

А о. Иларион, за да прекарва по-леко и по-неусетно времето на изгнанието си, станал писар на хилендарското братство. Възползувани от неговите способности, хилендарци почнали и да го изпращат по манастирски работи до Карея, до именията си в Каламария, до с. Ерсово, до Солун и по други по-близки места. С една дума той развил похвална деятелност в полза на манастиря. В Солун пред съдилищата той сполучливо защищавал интересите на Хилендарския манастир срещу посегателствата на манастирите Есфигмен, Ивер и селото Ерсово. Но и тази ограничена Иларионова свобода наскоро била отнета. По оплакванията на Иверци, патриаршията с една строга заповед от 1 януарий 1848 год. до хилендарското братство ограничила о. Илариона в манастиря със заплашвание, че ако той продължава да се меси в работите на хилендарци, ще бъде изпратен в друг манастир на заточение (32). Между това време в Хилендар младия иеродякон Неофит повреден от затвора в кулата на Лавърския манастир, тежко се поболял от охтика и скоро починал. Във време на опелото му, в момента на прощалните песни, пристъпили и страдалците и застанали: Неофит отдясно, а Иларион отляво на мъртвеца за «последно целование». Старецът му Неофит се навел и целунал покойния си ученик и страдалец, а след като си сложил ръката на главата му, жално извикал: «Чадо, ти си жертва на гръцката злоба. Когато застанеш там горе пред Небесния Цар, моли се ти там, а ний тука, на земята, ще се молим на земния цар, за да се избавиме по-скоро от тези наши заклети врагове»! От тези трогателни думи всички присъствуващи в църква се разплакали, и погребалното пение от плач за няколко минути било прекъснато (33).

Не се минало много и архимандрит Неофит, изнурен от мъки и грохнал от страдания и теглила на 4 юний 1848 г., обиколен от всички манастирски стареи, в туй число и от верния си другар Илариона, починал в стаята си върху ръцете на Георгия Григорович Немцов, който му и прислужвал до последния му час (34). На смъртния си одър той дал на другаря си следния завет: «Иларионе, аз вече умирам, но ти, чадо, не се отчайвай! Дръж се и бъди постоянен в началото, което аз  посеях. Аз  го посеях, а ти го досей и остави го на други да го пожънат» (35). А на присъствующите монаси казал: «аз, братия, отивам. Но забележете, че на камък посеях, и след мене, който дойде, ще го пожъне» (36).

Нашитe страдалци на мнозина свои приятели са писали от Хилендар за своето освобождение. от Илариона са се запазили няколко писма, а от архимандрит Неофита най-интересни са само две до свещеника Андрей Робов в Елена, в които се рисува както плачевното му положение, тъй и бодрият му дух. На 1 декемврий 1847 г. архимандрит Неофит отговаря на свещ. Андрей Робов с едно твърде пространно писмо и между другото му пише:

«Благодарно приех вашето честное и приветливое писмо, от което не мога ви исказа, каква неизречена утеха, отрада и соживление в неприятнейшите мои обстоятелства и в достоплачевното ми состояние чувствува прескърбната ми до смърт душа и полумертвенното ми люте уязвлено сърдце! Слава Вишнему Всеблагому о всех и за вся промишляющему Промислу!...

«Какво да река не зная, съвсем съвестта ми се замая! Невежество и суеверие усилившиисе в горка Болгария. Според справедливости со воздишане говоря вам ... Дерзайте, брате Андрее, да дерзает и брат Максим! Говорете, орете винограда Господен с време и без време! Бог нас ще награди в будуще! Дерзайте! И радваме се, дето сте сторили туй и онуй (37) срещу злобствующия грък митрополит ... Драго ми е!...

«Благоприятното благопроизволное из богохранимаго ви отечества Елена, от любороднихте ви еленчани, в туй ми беднопастное состояние, щедроти человеколюбия, общенародное ми учинено благодеяние, което мя утеши и соживи, не щем забурави до исход души моея.

«Всякога и всячески да ги увещаваш, никогаш да не ни забуравят и да не ни лишават от общенародния си щедроти, милости и человеколюбия и кадето е сходно и сгодноблагоразумно и усердно да надстояват и да ся молят за нас, за дано по-скоричко ни извадят итляка, че ни ся дови и додея ... Да живеят еленчани, че те са днес най-будни за туй дело от другихте ни соплеменници Болгари! ... Дерзай, Андрее любимиче мой!»

От 16 март 1848 г. о. Неофит пак пише на свещ. Андрей Робов; тука предаваме няколко реда от това писмо.

«Драгий Андрее, ревнителнейши общенародния ползи! ... Дерзай! ... говори ... настой ... ори ... сей ... има кои да жънат сеидбите ни ... дерзай!
.........
Премилая горка мати Болгария!
В двор ти се вселила усойна змия:
Из устата ù притворно яд кат’захар капи!
Милите ти искренни рожби смертелно хапи!
Те са същи гърци
И грабят кат’вълци
Заради туй работи, мой Ахиле!
И във всичко не бивай унил!...
Имаше Максима помощник,
Кой е народен поборник.
Дерзайте и говорете!
Гърци из Болгария испадете.
.........
«Всеблагий Светлоподател по благости своя всякиго и нас и вас благодатне да просвещава, вразумява, научава и наставлява на полезная и на любородните сърдцата за нас да смилява, за да ни не заборявате, да не изгниеме в заточение! и да ни не лишат от общенародния си милости ... да живеят еленчани ... и дано чудесне ни свободеше Милостивий Бог» (38).

На о. Илариона тъгата от тази загуба е била много голяма; това се види от следните две негови писма отправени в Цариград до архимандрит Онуфрия, светогорски представители пред В. Порта. В първото от 12 юний, 1848 г. му пише тъй:

«По вопрошението мое за Вашето ми драго здравие молим Ви приключеното писмо за г-на Гавриила Моравенова потрудете ся та му го привручете, и кажете му от мене подобающе поздравление и приветствие. От тука няма с що да ви зарадваме. Братие са на мисъл за Арсаница, но св. ктитори да са на помощ — друго, мой другар, многострадалний архимандрит Неофит 4-го юниа освободися. Всемилостивий Бог помиловав его, посла Архангела Своего Михаила, който не щя да пита, има ли Патриаршеска Епистолия, или ферман Царски; пуща ли го Геро Софрония от Кареа, или не, но поведе го за ръка, та му рече, хайде, рабе благий, при Бога в царство Небесно да тя освобода аз вечно, и твоите българи ся канят та не може да ся наканят. Не надейтеся на князи на сыны человеческия в нихже нест спасения — и така остави нам здравие — Няма вече Неофита, няма! От троица другари останах аз сам и за мене милостив Бог. — Сия и оставам». А с другото от 4 август 1849 г. като благодари на архимандрит Онуфрия за поздравленията, които му изпровожда от Цариград в писмата си до манастиря, изказва му с жаления, дето му написал само поздрави: «Види се, избегвате да ме не отчайте. То е нищо, казва се, аз сам го видим! Приятели, знакоми, земляци доволно са се потрудили за мене; но като немощни, не им мина молбата, сега те млъкнаха, и аз се обнадеждих. Нов занаят сега уча рибарлък, понеже не ми е позволено да идеме в Карея от неприятелите да си купя игли или конци да ся закърпя. Молим купете ми мало въдици различен вид, защото за напреде ще оставя писарството да последувам рибарството. Ако питат някои за мене, кажи им, че съм умрял, да ся зарадват совершено моите неприятели». А на брата си Димитра през март 1848 г. отговаря на едно негово писмо и му казва: От 17 март получих вашето братско след тригодишно мълчание. Слушах, че сте живи и здрави и в Свищов учител, но бях в големо съмнение, даже и в недоумение, как вы суще в живых да ся стерпите да ми не пишете даже два реда. Наистина, удивително не ся надея да ви е дало повод на това друго, кроме наставленията ми к вам и моето строго попечителство за вашето образователно воспитание. Димитрие, като помислих сега да ви напомня моето за вас попечение и желание, сърдцето ми от жалост плаче, и очите ми струйни сълзи ронят, защото нямах щастието по длъжности да ме утешите с някое ваше писмо в горчивите мои обстоятелства» (39).

Загинването на другарите му, голямото ограничение, което патриархът му бил наложил, замълчаването на роднини и приятели, понеже не са могли да му помогнат да се освободи, — всичко това зле се отразило върху здравието на Илариона, който според вещи лица, се е нуждаел от разходка и от топли минерални бани, и той почнал да крее и линее силно и най-после се поболял от кашлица с кръвоплюене (40). Когато вече той изгубил всяка надежда да се освободи, Провидението му изпратило помощ отвън, именно чрез Андрея Муравьева, един руски знаменит пътешественик, който през окт. 1849 г. бил посетил и Св. Гора с научна цел (41). Като най-интелигентен по онова време измежду всичките в Хилендарския манастир събратия, Иларион един вид бил аташиран от началството си при този знаменит гостенин, комуто той можал да се оплаче от обидата, която патриаршията му била сторила със заточението. А. Муравьев благосклонно изслушал оплакванията на страдалеца и се обещал да му изходатайствува избавление. След като обиколил по-важните забележителности на Св. Гора, туристът си заминал за Цариград.

По желанието на А. Муравьева и със съгласието на хилендарските старци о. Иларион иаписал едно кратко описание на хилендарския манастир, към което приложил една кратка автобиография с тази молба: «аз, ваш смирений слуга, постарах се, та съчиних една кратка история на Хилендарския манастир; но се признавам, че от многото мои недостатъци не можах да удовлетворя напълно желанието ви по единствената причина, че моето бедно положение ме лишава от свободата на моите умствени сили; а от друга страна едва живея поради немощта на моето здравие. Моля, прочее, Ваше превъзходителство, направете милост с мене и се постарайте за моето освобождение. Аз, злостраждущий, като се лиших от свободата си, лиших се и от здравието си, без да зная, кому какво съм направил. От един се научих, че уж съм искал със сила да стана архиерей; а от други, че уж съм съгрешил на г. посланика Г. Титов, дето съм имал сношение с поляците. От следното става явно: работата бе друга; а светът другояче я изтълкува».

Като описва несполуката си да иде да се учи в Русия, продължава:

«Тези, които ме обвиняват, че съм Каиров ученик — грешат пред Бога. За моето поведение свидетелствува атестата на Атинската гимназия, също и атестата на Куручешменското училище, подтвърден от патриарха и Синода му, тъй също това се вижда и от свидетелството на Хилендарския манастир».

По надолу:

«На светейшия патриарх повеление не съм давал, нито някой българин му е давал прошение да ме прави архиерей, и в какво съм съгрешил на църквата — не знам; но освен Бога никой не е безгрешен».

Във свършека: «Ето вече пет години са откак страдам в заточение, като на изпитание, а здравието ми даже се повреди. Аз това знам: за винаги съм и ще бъда привърженик на Русия; но колкото и да се оправдавам, грешен человек съм. Ако съм вредителен на света, не желая да идвам на Цариград, нито архирей да ставам, но само името на свободата си да чуя и пак в Св. Гора ще се върна, понеже по-добре ще да е да списвам нещо в полза на българите, отколкото да се меся в света на архиерейските грижи (42).

През последните дни на февруарий 1850 г. архимандр. Пантелеймон, старецът на Илариона, замина за Цариград да моли лично Андр. Муравьева за освобождението на ученика си Илариона. На 7 априлий Иларион от св. Гора като съобщава на стареца си Пантелеймона, че Муравьева му бил писал, какво патриархът му се обещал да го освободи, моли го да не напуща Цариград, докато не измоли от Муравьева освобождението му.

А пък Андрей Муравьев още се намирвал в Цариград, и в продължение на всичко това време народният страдалец на няколко пъти бе му писал за своето освобождение; тъй също и на приятели и на стареца си Пантелеймона — да се молят на този високоучен русин да не го забравя. Андр. Муравьев му отговорил, че ще бъде освободен. В отговор на това, Иларион на 25 март, 1850 г., изказва му писмено благодарността си, дето е настоял за освобождението му, тъй също за това писмено благодари и на Г. Титова и на патриарха, дето са се умилостивили над него; немалко време след това се минало, и нищо не последвало от многото ходатайства на архимандрита Пантелеймона пред княз Богориди и патриаршията, последнята с грамота от 5 юний с. г. разрешила на Илариона свободно да ходи из цяла Св. Гора. А няколко месеца след това княз Богориди му пише, че министърът на външните работи и изповеданията наскоро щял да изпрати Гавр. Кръстевич в Св. Гора на оглед за едно спорно место между Хилендар и Ивер при това и да го освободи, като му казва: «приготви се вече да се върнеш» (43).

Едва през есента нея година в Св. Гора пристигнала от Цариград една комисия да разгледа на мястото един спор, отдавна воден по съдилищата от хилендарци и иверци за една маслична гора в местностата Кòмица. Тази комисия се състояла от двама висши чиновници: Гавриил Кръстевич и някой си Ибрахим ефенди. На Кръстевича действително било заповядано да освободи Илариона. Когато тези двама приятели се видели, разтъжили се, прегърнали се и се разплакали. След свършека на огледа, Г. Кръстевич поканил Илариона да заминат двамата за Цариград, но старците от Карея, без особена до тях заповед от патриарха не рачили да пуснат страдалеца. Кръстевич се принудил да отиде в Солун. отдето взел няколко стражари, върнал се в Св. Гора и освободил народния мъченик. След като ходил да види гроба на о. Неофита, Г. Кръстевич взема другаря му Илариона и с Ибрахим ефенди напуснали Св. Гора и на 17 ноемврий стигнали в Солун. Докато комисията да си направи рапортите на спорното място, минали се 10 дни и на 28 ноемврий всички стигнали в Цариград, отдето на 9 декемврий, 1850 г., о. Иларион писал на Хилендарското братство за своето пристигане в столицата (44).

БЕЛЕЖКИ:
1. От архивата на покойн. Дорост.-Черв. митр. Григория.
2. Дунавски Лебед т. I, бр. 5 в Библиот. “Д-р Ив. Селимински” кн. VI стр. 48
3. Архив., г. III, кн. II. стр. 44.
4. Мсб. т. Х. стр. 450.
5. От архивата на покойния Дорост.-Черв. митр. Григория.
6. Архива, год. III, кн. II, стр. 45.
7. Из архивата на покоин. Дорост.-Червен, митр. Григория.
8. Из архивата на покойния Доростоло-Червен. митрополит Григория.
9. Тази история разправяше и хаджи Христо, по-големия брат на о. Илариона. Гл. Мсб. т. Х., стр. 451 и т. XII. стр. 394—305.
10. Сведения и от архимандр. Даниила Хилендарски.
11. Сведения от самия Иларион.
12. Мсб. т. Х., стр. 451.
13. Сведения от Иларионовите роднини.
14. Манастирът на Св. Атанасия, наречен Лавра, е разположен на югоизточния край на Св. Гора под полите на върха Атон. Далеч 17 часа на юг от Хилендар, Лавърският манастир представлява една малка крепост с 15 и повече високи стари четириъгелни кули; една от тях се издига над морския бряг, за да пази манастиря от към море, а друга, направена от импер. Цимисхия, се издига над главния манастирски вход за запазване тази обител от към сухо.
Манастирът Симон-Петър (Симонов камък), далеч 11 часа на ю. з. от Хилендар, е построен върху едни високи скалисти зъбери, от три страни заобиколени с дълбоки пропасти, а от четвертата страна, на разстояние 1/2 час до морето — със сдин стръмен скалист път, много труден и за възлизане и за слизане. Вътрешността на манастиря е малка, тъмна и покрита с един покрив, над който се издига кубето на главната църква.
15. От архимандр. Даниила, Иларионов ученик.
16. Летоструй, 1856 г. 21.
17. Това сам о. Иларион разказвал на стари свои приятели в Златарица през пролетта на 1873 г.
18. Сведения от самия Иларион.
19. Сведения от архимандрита Даниила.
20. Сведения от архивата на покойния Дор.-Черв. митр. Григория.
21. Из архивата на Доростоло-Червенската митрополия.
22. По този случай у народа се съставила тази песен:
„Отче, отче Максиме, що по тебе страдахме,
Че ни турци дойдоха, манастиря обсадиха,
Клирици изловиха и ги люто мъчиха.
Брата Коста трижди биха, ръцете му строшиха.
Серафима мъчеха „Сойле олан“ думаха;
Нерде дър о кишиш? Владика емир етмиш,
Атанъ бакшиш вермиш, ким булурса о кишиш,
Хемда бойле тембих етмиш:
Кишиши буламасън, бана дост олмасън.
(Казвай, човече, де е онзи кишиш? Владиката заповядал и коня си подарява, който намери този кишиш; още и тъй заръча: ако не намериш кишиша, приятел не можеш да ми бъдеш). П. Кисимов, Исторически работи част I, стр. 70.
23. „Библиотека“ Д-р Ив. Селимински, кн. 1, стр. 56.
24. Притурка на „Дунав. Лебед“, брой 20. Мсб. кн. III. стр. 383
25. Библиотека „Д-р Ив. Селимински“, на I, стр. 68. и кн. VI, стр. 37.
26. Мсб. т. III. стр. 384.
27. Библиотека „Д-р Ив. Селимински“. кн. I. стр. 64—65.
28. Мсб. т. III. стр. 384.
29. Мсб. XXII и XXIII. Материали и пр. стр. 29, писмо № 8.
30. „Дунавски Лебед“. Сведения и от Илариона Кюстендилеки, който по онова време бил протосингел при търнов. митрополия.
31. Мсб. XXII и XXIII. Матер. стр. 29, писмо № 11.
32. Из архивата на Раковски.
33. От покойния Дорост.-Черв. митрополит Григория.
34. Очерк на Атонска Св. Гора от Сава Хилендарски.
35. Насетне на 25 март 1850 г. Иларион го пострига в монашество и нарече Григории, а сетне на 1872 г. стана Дорост.-Черв. митрополит . (В. „Право“ 26 юний 1872 г.).
36. „Дунавски лебед“, бр. 27, 28 май.
37. Вижда се, че о. Андрей ще е писал на о. Неофита, какво се е работило за изпъжданието на митр. Неофита, когато е идвал султан Меджид в Търново.
38. „Периодическо списание“ г. III (1882) стр. 146—167.
39. Из архивата на на Дорост. Черв. митрополия. Димитрий умрял от холерата на 18 май 1848 г, три-четири дни след сватбата си.
40. Из архивата на Хилендар.
41. Анд. Муровьев е бил сам, а не с някой в. княз, както е казано у Т. Бурмона, пак там, стр. 2. В. княз Константин Николаевич е посетил Св. Гора през 1845 г. Гл. „Пътешественик по Атонската гора“, 6-то издание, 1896 г., с; р. 171.
42. От архивата на Доростоло-Червенската митрополия.
43. От архивата на Раковски.
44. Сведения от архивата на Дорост.-Червен. митрополия от хилендарската архива и от архиман. Даниила.


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.