ГЛАВА V.


След прекратяването на Кримската война, март 1856 г. тутакси в Париж се събра от представители на Европейските сили конгрес, за да се сключи мир, въз основите на който да се подобри злото положение на християните в Турция. Али паша, велик везир и представител на Турция в конгреса, като имал пред вид няколко оплаквания на българите против гръцкото висше духовенство, побърза да се възползува от това обстоятелство, и затова няколко месеца преди да замине за Париж, чрез свои приближени предложи на някои от Цариградските българи да дадат на правителството адреси, с които да му се оплачат, че Българският народ от притесненията на гръцкото висше духовенство не може да се ползува от правата, дарувани от самаго султана в разни времена на християните. Таквизи изискани адреси били нужни на турското правителство, за да се защити с тях в конгреса от Русия, която за подобрението злото положение на християните бе обявила войната; а с това наедно да се отнеме на Русия правата да покровителствува както християните в Турция, тъй и Цариградската православна патриаршия, което право тя в разни войни от разни султани бе придобила. Като получили обещания от великия везир, че след закриването на конгреса, правителството ще признае българите за особен народ и че ще им позволи да имат свои еднородци за владици, някои от цариградските българи побързали да подканят своите верни приятели из провинциите незабавно да се постараят и те да изпратят в този смисъл прошения до В. Порта (Сведения от стари еленчани, гл. и Архивата на Н. Геров, № 123, стр. 65.).

Въз основа прочее на тези обещания, няколко членове от българската цариградска община, а именно: Гавриил Кръстевич, Д-р Захарий Струмски, Василаки Великов, Гавриил Моравенов, Константин Райнов, тутакси след обявяването на Хати-хумаюна съставили една молба, която Никола Ев. Сапунов от Габрово един петъчен ден подал на султан Меджида. С тази молба те искали от султана да по зволи на Българския народ да си избира един свой архиепископ и един народен представител, които да го представляват пред В. Порта; във всички български църкви и училища да се употребява български език и във всички български епархии да се изпровождат българи владици. Българите сами да се съдят за граждански и углавни работи, съгласно с действующите в страната закони, доколкото те не са противни на вярата им; а съдниците да се потвърдяват от българския архиепископ и народния представител. Всякакви раздори между българин и турчин да се разглеждат от смесени съдилища, съставени от българи и турци. В областите, смесени с турци, турският управител да има за помощник един българин и толкова българи жандарми, колкото и турци. Да се вземат и от българите войници, но да са отделени от турците, за да могат свободно да служат на вярата си. Да се приемат и българчета в медицинското училище, както се приемат и от другите народности в държавата. Да се приемат българчета и във Военното училище (П. Н. Карапетров, Сбирка от статии стр. 21—22).

Като си свърши работата, турското правителство не само се умълча, но начена да се отнася презрително даже и оскърбително към молбите на българите, когато му се оплакваха от висшето гръцко духовенство, което му служеше за шпиони; но те без ни най-малко да се боят, почнаха още по енергично и по-смело да се оплакват от фанариотите и чрез вестниците да описват всички техни злодейства и злоупотребления. А гърците чрез вестниците си се стараеха да опровергават всичко писано против техните владици и да уверяват света, че всичко това било лъжа и плод на злонамерени лица, дошли отвън, т. е. от Русия, да развращават Българския народ.

Най-после въз основа на известни постановления от Хати-хумаюна турското правителство, за да премахне причините, които дразнеха и възбуждаха българите против гърците, реши да направи нещо колкото да замаже очите им. В този султански хат [писмо, указ] бе казано именно и това, че правдините и привилегиите, дадени на християнските общини в разни времена от разни султани, ще се потвърдят отново и ще се запазят, и затова всяка една от тези общини е длъжна в един определен срок да прегледа тези свои правдини и да представи на В. Порта един проект за преобразуването на своето управление, съгласно с изискванията, напредъка и времето. Затова правителството през месец ноемврий 1857 г. изпроводи в този смисъл до всичките в Цариград не мухамедански религиозни началници заповед, щото всеки един от тях чрез един свой събор да направи нужните преобразования за подобрението на поверената му община, т. е. да се установи ред, щото избираемите лица за управлението на общината да са добри и за правителството, и за народа. Наедно с тази заповед и на гръцкия патриарх се изпроводиха: един правилник, по който да се изберат членовете на събора; наставления за изработването на нов устав, по който да се водят църковно-народните работи, тъй също и предметите, които требваше да обсъди и приеме този събор, а именно: 1) избирането на патриарха и владиците; 2) правила за съставянето на смесения съвет и какви дела трябва този съвет да разгледва; 3) определяне заплата на патриарха и на владиците; 4) размерът на налога върху християните и по какъв начин да се събира; 5) да обсъди и определи начина, по който да се плати дългът на патриаршията, наречен дворен и 6) да се покаже, какво съдействие ще се иска от правителството за събирането на този налог. Най-после този събор се откри през октомври 1858 г. и се състоеше: от патриарха, негов председател, от 7 владици и 38 представители, от които 10-те бяха от Цариграда, а 28-те от епархиите. Според указанията на правилника за избора за в този събор, можаха да се изберат от четирите вилаети по един българин: от Търново х. Николи Минчоолу, от Видин Илия х. Петров, от Пловдив д-р Ст. Чомаков, от София П. Р. Славейков и един от Босна.

Българските представители, към които се присъедини и босненският представител, като видяха, че в програмата и наставленията, които турското правителство даде на събора за разгледване, се казва, че трябва да се намери някой справедлив способ, щото да се обезпечат интересите както на правителството, тъй и на народа, без да се спомене или загатне нещо за исканията на Българския народ, през декемврий 1858 г. отправиха до патриарха, председателя на събора, едно заявление, в което искаха занапред да се назначават владици, които да знаят езика на паствата си, по който да ги поучават. А за да се не нарушава това правило и да не става някаква обида, владиците според стария обичай, да се избират от самите паства и да се ръкополагат от митрополитите, а митрополитите — от патриарха.

«Не е наша работа, — казваха българските представители в това си заявление, — да приказваме тука за злините и жалбите, които изобщо стават във всичките епархии. Като представители, един от Босна, а другите на българските епархии, ний се ограничаваме накратко да изложим страданията и оплакванията само на християнските населения, които ние представляваме в този събор, а оставяме на другите членове на събора да следят, доколко те могат да бъдат общи и на представляваните от тях епархии. Человек, по многото пъти безкнижен, който няма никакво понятие за архиерейски обязаности и нищо не разбира нито от езика, нито от нравите на населението, неизвестно как, избира се, ръкополага се и се изпровожда в нашите злочести епархии за пастир. Като пристигне в епархията си, той остава без внимание свещените си обязаности и единствено се залавя, в противност на църковните правила, да събира даждията си, и ако би да му се опре на това някой от стареите или друг от жителите на епархията му, той прави—струва и го махва от там. Тъй той извършва всичко, което му е запретено от четвъртото правило на седмия вселенски събор, без да се съсети за това, що заръчва на владиците първовърховният ап. Петр, който казва: «Пасете Божието между вас стадо, надзиравайте го не с принуждение, но доброволно, нито за гнусна печалба, но с усърдие, нито като да обладавате Божието наследие, но бивайте пример на стадото» (I Петр. 5. 2). А наместо да научи езика и нравите ни, че да му разбират християните, кога им сказва като архиерей поучителни слова, и от една страна да ги привлече и привърже по-добре към себе си, а от друга да разпространи помежду им църковното и другото потребно учение, той не само е далеч от това, но, което е най-лошо под разни предлози възбранява да се чете и пее в църквите божествената на понятния тям език, и натрапя гръцкия, който те никак не разбират, тъй щото, като се лишават от архиерейско поучение, отнема им самата духовна храна: слушането и разумеването на Божието слово. Той забравя, че когато светите Апостоли щяха да се разидат по цялата земя, за да разпространяват вярата в Господа нашего Исуса Хри ста, Бог им бе изпроводил своя Светий Дух, за да им разбират всичките народи. «И явиха им се езици, като огненни, които се разделяваха и по един от тях седна на всекиго едного». Изпълниха се всички с Духа Светаго и наченаха да говорят чужди езици» (Деян. Апост. 2, 3-4). Той не помни и онова, що казва и ап. Павел: «Искам всички да говорите езици ... за да взема църквата назидание ...» и пр. (1 Кор. 14, 5-16). О, колко добре разумя и приспособи върху нашите праотци тези божествени думи общата наша майка, Великата Христова църква, във времето на приснопаметния и достойния за нашата безкрайна признателност патриарх Фотий, който с разумните си начини привлече към православната християнска вяра целия наш народ и нарочно изпроводи на местата ни премъдри и добродетелни духовни отци и учители, св. Кирила и Методия, не да ни наложат гръцкия език, но да преведат на славянобългарския език Божественото писание и цялата свещена служба, за да може новопросвещеният тогава наш народ да славослови Бога със собствения свой език! Затова те и спечелиха, привързаха и прилепиха народа ни о Православната вяра и о Великата Христова църква толкова яко, че при всичките си чрезмерни усилия папата не можа да ги отдели от нея. Ако патриарсите по примера на Фотия всякога ни провеждаха пастири и учители, подобни на Кирила и Методия, нищо нямахме да кажем. Но от малкото що казахме по-горе, разумяхте, че архиереите, които ни се изпровождат в последните времена, за зла чест, не могат да се нарекат истински и добри пастири. Гласът на истинския и добрия пастир, според Евангелието, се чува от овците, и той Своите овци вика по име и ги изкарва, а когато ги изведе, пред тях ходи, и овците след него вървят, защото познават гласа му и след чужди не отиват, но бягат от него, защото не знаят чужд глас… Добрият пастир душата си полага за овците си; а наемникът, който не е пастир, на когото овците не са негови, вижда вълкът да иде и оставя овците и бяга» (Йоан. 10, 3-6). Нужно е, прочее, да се премисли дълбоко, с какви средства ще е възможно да се поправи занапред този ред на работите. Според нашето мнение, онзи, който ще се постави за владика на една епархия, освен вътрешните си качества, тъй да се каже, (като: добър живот, поведение непорочно, за да го почитат и иноверните, да има и духовно и светско образование), трябва да има онова необходимо средство, чрез което да може непосредствено да се сближи, съедини и споразумее с народа, който той ще пасе, сиреч, да знае стария и говоримия му език, защото само по този начин той може да стане свой на народа и да го не гледа като чужденец; при това да изпълнява както трябва архиерейските и наставническите си обязаности. Всеки, който би имал тези вътрешни и външни качества, от който род и да е, би могъл да стане архиерей, както за другите тъй и за нашите епархии. Защото всички православни християни, верни поданици на царството, са и трябва да са равни пред закона, и никой от тях не трябва да има никакви изключителни правдини и привилегии. Ние, прочее, искаме да се реши от този правдолюбив събор, щото занапред да се не изпроваждат в епархиите ни за владика человек, който не знае съвършено добре езика ни, защото това е противно на здравия разум и Евангелието, под страх, че ако би да се проводи, не ще се приеме от епархията (Т. Бурмов, «Българо-гръцки църковна разпря стр. 61-64)».

Българите видяха, че техните толкова умерени искания не се уважиха от събора и затова те не останаха равнодушни. Най-напред Пловдивчани чрез своя представител на другата година 1859 г. през ноемврий протестираха и за явиха както на В. Порта, тъй и на Събора, че те няма да признаят никакви негови постановления, тъй като Българският народ, според числеността си, не се представлява от законно число представители, и след това представителят им се оттегли, а с него наедно и другите български представители освен търновският. Наскоро след това подобни протести пристигнаха и от Търново, Шумен, Стара Загора, Казанлък и от много други места. Съборът следваше равнодушно да заседава; а Българският народ продължаваше да се вълнува, задето не се зачитаха справедливите му искания; но цариградските българи енергически работеха за успеха на българското дело.

Те направиха българската в Цариград община, каквато требваше да бъде — стожер, средище на народното ни въз раждане и ръководител на народната ни борба срещу пропагандите на елинизма, католицизма и протестантизма. От тук по начинанията на Гавриила Кръстевич най-напред се почна (1858 г.) празнуването паметта на славянските просветители св. св. Кирила и Методия. А кой от тогавашните съвременници не знае, каква двигателна сила бе това празнуване за народното свестяване? Единадесетият ден на месец май бе най-въжделения ден за тогавашните патриоти учители, които в него празник развиваха патриотическата си деятелност по свестяването на народната маса. Учителите с речите си от църковните амвони и от учителските катедри при стечение на много народ хвалебни венци плетяха на светите братия за тяхната просветителна деятелност; а с това наедно те се впущаха в пламенни разкази за някогашното величие на България при нейните славни царе Крума, Бориса, Симеона, Асеня и Ивана Асеня и пр., и в заключение казваха, че всичко зло, което е постигнало България, е произлязло от гърците, нашите вековни врагове. Тези речи, песните, що учениците и ученичките пееха в чест на славянските просветители, чудесно действуваха върху свестяването на народа, и всякога тези празненства се свършиха с пълен успех за преследваната цел.

Тази българска община наедно с няколко млади интелигентни сили през 1857 г. съставиха в Цариград книжовно дружество, което на другата година почна да издава едно добре редактирано периодическо списание «Български книжници». Това списание много спомогна да се възвиси цариградската българска община пред очите на целия Български народ и да стана глава на провинциалните български общини.

Българската в Цариград църква, като принадлежаща на целия Български народ, по своето високо значение имаше нужда от един свой архиерей, който достойно да я представлява и пред правителството, и пред външния свят. За такъв цариградските българи пак поискаха архимандрита Илариона Михайловски, светогорски представител в Цариград, защото първият епископ Стефан Лаодикийски през 1853 г. за недоброто му поведение бе изпратен от патриаршията на заточение в Трапезунт. Цариградските българи много настояваха пред патриаршията за Илариона Михайловски, но тя все им отказваше; и най-после, след като те се обърнаха с молба към княза Богориди, патриаршията по негово искане склони. Но да се изпълнят в случая някои формалности, Българската цариградска община, която се е състояла от следните лица: Хр. П. Тъпчилеща, Н. П. Тъпчилеща, Д. Ив. Гешоолу, Гавриил Кръстевич, Захарий Струмски и един от членовете на църк. настоятелство Хр. Ст. Арнаудов, през септемврий 1858 г. подадоха на патриарха молба, за да ръкоположи Илариона за епископ на Българската църква. Но тъй като в прошението, написано по гръцки, бил употребен изразът “нашият народ” (to ethnos imon), патриаршията го върнала и поискала да се замени този израз с “нашия род” (to genos imon), а нашите го препратили с третя дума “от еднородците ни” (to omogenis imon)(Български църковен преглед, кн. V и VI, 140—141). И най после на 5 октомврий, 1858 г. в патриаршеската църква Ефеският митрополит Паисий, в съслужение с митрополитите Гавриила Самоски и Агатангела Зворницки, ръкоположил о. Илариона Ст. Михайловски за епископ с титул Макариополски*, след като му бе взела патриаршията от ръката удостоверение, че не ще иска епархия. Този беше единственият случай до това време, дето един българин да се ръкоположи за владика по желанието на народа, и затова радостта на цариградските българи беше голяма. На другата неделя, 12 октомврий, новият епископ служи първа служба в Българската църква при стеченото на много народ, пред който той говори за високото призвание и длъжностите на един архиерей. Тази реч произвела прекрасно впечатление на слушателите.

На 29 януарий, 1859 г. надзирателството му определи ежемесечна плата за предстоятелството му по 1200 гроша.

По случай на своето посвещение в архиерейски сан, новият епископ изпрати на своето в Хилендар братство писмо с молба да му се изпратят в Цариград всички негови вещи, които бил оставил в Хилендар, защото нямал вече възможност да живее в манастиря. А хилендарци, освен дето му услужили с готовност и го зарадвали за повишението му с благопожелания, изказали му и съжаленията си, дето го изгубвали, тъй като той им беше много полезен. С второ писмо той им благодари за благопожеланията, утешава ги и им се обещава, че той, ако и да е призван да служи народу си, сега ще бъде много по-полезен на манастиря им, стига те да се отнасят до него и занапред. И действително, Иларион, който бе душата, тъй да се каже, на манастиря във всичко, до последния час на живота си не измени и на това си обещание (Из хилендарската архива).

По този начин, както се каза по-горе, произведен за епископ-предстоятел на Българската в Цариград църква, Иларион, надарен с всички добри качества, които подобава да ги притежава един архиерей, олицетвори в себе си на родния идеал, стана глава, водител и знаменосец на оная народна епохална борба по народното възраждане, която е известна под названието «Българо-гръцка разпря». И ето първата неприязън, която той, като епископ, срещна от страна на патриаршията, която си позволи да се меси в негово църковно ведомство. В началото на юний месец 1859 г., когато в патриаршията заседаваше гръцко-народният събор по реформиране църковното управление, един българин от Солун пожела да се венчае в Българската цариградска църква и от български свещеници. Както солунският митрополит, който в това време беше в Цариград, тъй и патриаршеският протосингел поискали на този българин хиляда гроша за вула, при това и гръцки попове да го венчаят. Този българин по околен път сполучил да си извади вула за обикновена такса и се венчал в Българска църква. Като се научил за това, патриаршеският протосингел се разсърдил и аргосал българските свещеници мимо знанието на тяхното близко началство, и поради това в неделя на 12 юлий била затворена Българската църква. По този случай голямо вълнение се подигна между цариградските българи и стана едно голямо събрание, в което участвува и преосвещений Иларион. Взе се решение Иларион да каже на патриарха, че тези работи са на народа, и той сам ще си ги върши, но никой друг. Иларион прие това предложение и запита, като какво трябва да прави, в случай че патриархът и него аргоса. Реши се подобно аргосване ще се счита за недействително. Освен това цариградските българи направиха и подадоха на В. Порта едно прошение, с което искаха от везиря, да се подарят на българите таквизи правдини, каквито имат и другите християнски народи в Турция, та да се махне посредничеството на гръцкото духовенство между В. Порта и Българския народ и да се даде на предстоятеля на Българската църква особен печат, и правителството да приема неговите представления (В. “България", брой 16-22, 1859). На тези български искания В. Порта се умълча.

А органът на католическата пропаганда в. «България», който наскоро бе почнал да излезва, възползува се от случая и се провикна: «Гърците опозориха нашата непорочна вяра! Гърците обезчестиха пред цял свет народното наше име. Гърците се поругаха с народната наша в Цариград църква. Гръцкият патрик, за да направи кефа на един фенерски поп, аргоса свещенослужителите на Българската църква. Чухте ли и чувате ли, братия българи? Горка участ ни е постигнала. Сега вече явно е за нас, че самоволното на гръцкото духовенство ни е накарало да изпием чашата на горестите и срама. Гръцкото духовенство, види си, не знае, какво трябва за това да се надее от ожесточението на един на род, и затова тъй безсмислено се обхожда с нас! Подир това варварско и богохулно поведение на гръцкия патриарх, какво ни остава да сторим? Нищо друго, освен да се съберем и ние в църквите си и всенародно да прокълнем и ние гръцкия патриарх и гръцките владици и да прекъснем от сега с тях всяко сношение, ако искаме и народността наша да не бъде тъй презирана и вероизповеданието наше ненарушавано… В аргосването на българските попове има едно обезчестяване. Нашите българи са длъжни да вземат, без да се маят, приличните мерки и средства, за да не получават нови обезчестявания, за да излязат от срамното си робство. Кои са прочее тези средства? Те не са много бройни. На като, само едно средство има. Това средство е лесно. Нашите българи го познават. Онези, които не го познават, ще го открият без мъка. Прочее, ние не ще говорим за него. Ние оставяме грижата на нашите бащи, на нашите исторически паметници да говорят на всекиго от нашите съотечественици (“България”, брой 19, 1859)».

Тези всички вълнения принудиха патриарха да повика Илариона, пред когото той осъдил постъпката на протосингела си и му обявил, че българските свещеници занапред са свободни да извършват всякакви свещенодействия, както и по-напред, под надзора на близкото свое началство.

Един месец след тази случка, патриарх Кирил определил Илариона Макариополски за цензор на българските религиозни книги; но като разбрал, че патриархът с това иска да наложи начало, щото за по-насетне да може да се меси в издаването на всякакви български книги, Иларион се отказал от тази длъжност (“Цариградски вестник” брой 447, 5 септемврий 1859 г. Сведенията, че се отказал, са от г. Д-р Хр. Стамболски.)

Докато гръцкото висше духовенство безнаказано безчинствуваше и безсрамно вилнееше из българските области и се занимаваше само с личната си угода, римокатолическата пропаганда тихомълком много неуморно работеше за подкопаването на Източно-православното учение измежду православните българи.

Лазаристите, отдавна заселени в Цариград, а от 1854 в Солун и Битоля, зорко следяха както почна- лото се вече свестяване на Българския народ, тъй и осъдителното поведение на гръцкото висше духовенство и сериозно се готвеха да ловят риба в размътената вече вода.

Няколко години преди Кримската война тази пропаганда за постигане на целта си бе открила в Бебек, едно от предградията на Цариград, училище, в което няколко примамени българчета възпитаваше за своята цел.

Когато се усили народното свестяване, а с него и злобата на гръцкото висше духовенство срещу всичко българско, тази пропаганда чрез своите възпитаници почна да работи открито и решително за съединението на Българския народ с Римската църква. На помощ им се притекоха много поляци, бунтовници, избягали от Русия, на които почна да пристига парична помощ и поддръжка и от Париж. За по сполучливо постигане целта си, пропагандата основа в Цариград един вестник под названието «България», чийто първи брой излезе на 28 март, 1859 г. Вестникът се печаташе в печатницата на Драгана Цанкова, който се считаше за главен негов редактор; а статиите му се пишеха от папищашките калугери и от емигрантите поляци на френски, превеждаха се пък на български от българчетата, бебешките възпитаници. От най-напред този вестник порицаваше висшето гръцко духовенство за нехристиянското и безчеловечното му поведение и обръщение към българите; укоря ваше изобщо всички гърци, че те, както дедите им в старо време, тъй и те сега разпространяват безнравственост, басни, суеверия, лъжи, измами и ереси. При това почнаха да подканват самите българи да изхвърлят гръцкия език из училищата си и да го заместят с латинския, който тъй също имал богата литература. По-после хванаха да твърдят, че цариградските патриарси не били канонически патриарси, следователно, и черковната им власт над българите не била каноническа. След това наченаха да уверяват, че папата бил главният иерарх и главният началник на Всеобщата Църква, проповедник на истинското учение, изобличител на ересите; а източните патриарси били отстъпници от истинската вяра, следователно, са разколници. А тъй като Русия се считаше и се счита за покровителка на православието, то и върху нея, като прицелна точка, почнаха да сипят хули, върху църквата ù, върху всичко руско. Най-после органът на католическата пропаганда захвана да съветва българските младежи да не учат руския език, защото от това щял да се развали българския, а да изучавали френски език, тъй като той бил предпочтителен в дипломацията език. При това обвиняваха и клеветиха водителите на българското движение, че били органи и оръдия на панславизма и канеха Българския народ да признае за свой духовен глава римския папа.

Всесилната тогава цариградска патриаршия нищо не можеше да направи на този вестник, ако и да пишеше против нея много остро и да я нападаше заслужено за лошото ù поведение срещу българите, защото редакторите му бяха под покровителството на Франция, чийто тогавашен цар, Наполеон III, беше най-силен с влиянието си в Цариград; а думата на посланика му се считаше от В. Порта за султанска заповед. Един път руският посланик Лобанов загатнал пред министъра на външните работи за неприличния език на този вестник към православната църква; но Али паша му отговорил, че правителството не се меси в религиозните препирни на немухамеданите, поданици на султана (П. П. Карапетров. Сбирка от статии; стр. 165).

Срещу хулите, клеветите на в-к «България» изобщо против православната вяра, а частно против водителите на църковно-българската борба вещо отговаряха в тогавашните периодически списания и вестници Гавриил Кръстевич, Алек. Екзарх, Тод. Бурмов, Ботю Петков, Сава Раковски; а кореспонденциите от Цариград, публикувани в «Дунавски Лебед» по черковния въпрос, се пишели от Илариона Макариополски (Сведения от д-р Хр. Стамболски.).

Иларион Макариополски, когато получил първия брой на в-к «България», прочел го и, като разбрал тенденцията му, извикал: «Боже, запази България от нейните злобни синове, а тя сама ще се пази от външните си неприятели» (Вест. “Свобода”, XIV г, бр. 33, 1908 г.).

Три-четири месеца след това, а именно на 30 юний, няколко българи търговци, възмутени от езика на този вестник и от гонимата му цел, писмено повърнали листовете му в редакцията му. Под подписите на заявлението им Иларион Макариополски прибавил тези редове: «Одобрявам горното изложение и похвалявам благочестивото отрицание на горните почтени и православни родолюбци. При това долуподписаний изявявам, че съм престанал да вземам този лист от четвъртия му брой» (Цариградски вестник 1858, авг. 8).

На 20 август с. г. цариградската българска община протестирала и осъдила стремленията на пропагандата. Но кой е можал нещо да ù направи, когато тя е работела в интереса на самото турско правителство? Само това бе се постигнало с този протест, че всички български общини почнаха една подир друга да повръщат листовете на този вестник в редакцията му и да се отказват да го приемат, макар че им се изпровождаха даром. Но пропагандата не трепна, нито се стъписа от тези мерки на цариградските българи-търговци. Тя работеше неуморно, докато най-после сполучи в Кукуш, чиито жители са българи.

Твърде много огорчени, обидени от епископа си Мелетий, подвластен на солунския митрополит, кукушани изпровождаха няколко пъти пратеници в Солун да се оплакват от него пред близкото му началство и пред патриаршията с молба да им се назначи един от тези трима за владика: или Иларион Макариополски, или Авксентий Велешки, или пък архимандрит Партений Зографски; но тази им молба била се отхвърляна. Най-после веднаж, когато отишли в Солун, пратениците били следени и намерени от агентите на католическата пропаганда, които ги посъветвали,ако искат да имат български владика, да се отнесат до папата, от когото и други добрини щели да получат. Отчаяни от несполуката си да се отърват от ненавистния си владика, кукушани лесно се съгласили и приели този съвет. Чрез Тюрока, началникът на лазаристите, те на 12 юний 1859 г. по дали прошение до папата, а през август за Кукуш заминал самият началник, за да влезе в общение с новото паство на папата и да поеме управлението на полянинската епархия.

Известието, че кукушани приели да се съединят с католичеството, силно разтревожило и наскърбило онези в Цариград българи, които знаеха лошите последствия от подобно съединение. В това бедствено състояние за православната църква патриарх Кирил поканил в патриаршията няколко български първенци, та се е разговарял с тях за това злочесто произшествие, за средствата на премахването му и се обещал, че занапред непременно ще назначава за българските епархии българи архиереи. Най-сетне по този случай патриархът, синодът, българските първенци и солунският митрополит Неофит (бивши търновски) се обърнали към помощта на Илариона Макариополски.

Снабден със синодални писма и определен за патриаршески пратеник, Иларион на 12 септемврий незабавно тръгнал за Кукуш, за да отблъсне това съединение и да отстрани кукушани от католичеството. Като се научили за това, агентите на пропагандата взели мерки да устоят срещу патриаршеския пратеник. С таквази цел от Цариград за Кукуш тутакси тръгнал Боре, началникът на цариградските лазаристи, придружен от 4-5 българчета, ученици на католическото в Бебек училище, и пристигнал в Кукуш едва 15 минути по-късно от Илариона.

В срещата си с кукушкия владика, Иларион Макариополски го запитал за причините на раздорите с християните; а той за свое оправдание между другото казал и това, че християните, освен дето не искали да го почитат, но изхвърлили името му из църквите си. Това Иларион с особено удоволствие изслушал и го притаил в сърцето си като драгоценност. Най-после Иларион наедно с местния учител Д. Миладинов сполучил да убеди кукушани да се откажат от унията, но с условие да се махне Мелетий и да им се назначи българин за владика, и за такъв и от двете страни се съгласили за архимандрита Партения от Дебърско, който по онова време бил учител в цариградското българско училище. Но на патриаршията не било по волята да ръкополага още един българин за архиерей и затова писала на Илариона да приеме да стане полянински епископ. С това в патриаршията са целили по този начин да го отстранят от Цариград и да го ограничат в Полянинската епархия под близкия надзор на солунския митрополит Неофита Византийски. Иларион не приел това предложение, а и няколко от цариградските видни българи, Н. П. Тъпчилеща, Д. Ив. Гешоолу и Г. Золотович, когато за това се научили, писали му на 2 октомврий 1859 г. да не остава в Кукуш защото той ще бъде много по-полезен на цариградската българска община, особено по него време, когато се строяла новата българска църква (Из архивата на Доростоло-Червенската митрополия). Най-после по силното и енергично настояване на руското посолство, патриаршията на 29 октомврий ръкоположи Партения за полянинския епископ. Партений пристигна на 14 ноемврий в Кукуш, много тържествено посрещнат от населението, а агентите на пропагандата няколко дни преди това избягали от този град. На другия ден, на 15 ноември, Иларион напусна Кукуш и се върна в Солун, отдето писа в Хилендар да му изпратят в известен ден мулета на Дафна, пристанището на Св. Гора; защото, още като бил в Кукуш, писали му били настоятелите на новостроящата се в Цариград българска църква, да иде в Св. Гора и да поиска помощ от Хилендар и Зограф за речената църква.

Но в това време той получава заповед от патриаршията, да се върне по-скоро, и затова той незабавно напуснал Солун, без да се отбива в Св. Гора, и на 30 ноемврий пристигнал в Цариград (Из хилендарската архива). В отчета за мисията си Иларион изложил на патриарха всички безчестни средства, с които пропагандата си служила против православието в Солун и Цариград и в околностите им. За благополучния изход на мисията му в Кукуш и в награда за услугите му както патриархът, тъй и синодът изказали към Илариона Макариополски благодарността си и с писма, в които го нарекли «спасител на заблудените» (В. “Право”, май 2, 1879 г.). С тази си пълна сполука в борбата с католическата пропаганда Иларион Макариополски се издигна още повече в очите на съотечествениците си и неговото име стана още повече популярно. Само вестник «България» злобно се нахвърля на Илариона и в една притурка между другото писа и това: «Остава да ви съобща за Иларона Макариополски, ако и да е претърпявал два пъти от фенерската патриаршия заточение, пак го гледаме да се старае да вкарва келипир на патриката. Чудно нещо е този българин! Как тъй страшно се е заблудил и предал на фанариотите! Дано Бог да го свести!»

Между това, докато Иларион беше в Кукуш, в Цариград се извърши един високотържествен акт, за подготвянето на който Макариополски бе взел най-голямо и деятелно участие. В неделя на 25 октомврий биде положен основния камък на новостроящата се българска църква от княз Николаки Богориди след едно кратко свещенодействие, извършено от цариградския патриарх Кирил в съслужение на Целия си синод и на цялото българско духовенство. При тържеството присъствували: източните патриарси — иерусалимски Кирил, антиохийски Иеротей, александрийски Калиник, руският посланник Лобанов, сръбският представител Милан Петрониевич, при една голяма навалица българи, много друговерци и другородци, между които и един висок морски чиновник, изпратен да представлява министъра на мореплаването. По този случай ректорът на Богословското училище архимандрит Антим държа реч.

Това събитие, тъй тържествено извършено, предвеща на целия свят великото значение, което ще има този български храм за целия Български народ, и много насърчи нашите съотечественици, та ги направи още по-смели в исканията им.

По случай този забележителен ден за Българския народ Хр. П. Тъпчилеща, Н. П. Тъпчилеща, Д. Ив. Гешоолу и Хр. Ст. Арнаудов с писмо от 30 октомврий 1859 г. явяват в Кукуш на Илариона и му изказват съжалението си, дето не е присъствувал при извършването на това народно тържество (Из архивата на Григория).

По този случай в основата на църквата се постави за вечен спомен една плоча с следното съдържание: «В царство милостивейшаго царя нашего султан Абдул Меджида, Българският народ, по всегдашното си желание да има свой народен храм в Цариград, след две неуспешни на 1845 и 1847 г. прошения, най-сетне в г. 1848, ходатайством единороднаго си княза Самоскаго Стефана Богориди Котлянина (който си за това подари мястото на Фенер при Балат), сполучи да испроси от царската милост потребното позволение, и на 1849 г. направи се там временна църквица во имя святаго архидиякона Стефана, и насреща народен метох. А в лето 1859, като ся испроси от царската милост нов висок ферман, за да ся направи там же великолепен триипостасний храм Святия Троици, Святаго Стефана и св. Кирила и Методия, на 25 октомврий, прилежанием церковних настоятелей г. г. Христя и Никола Тъпчилещови, Димитрия Ив. Гешов, Гавриила Кръстевича и Захария Струмскаго, при церковнаго епископа Илариона Макариополскаго, архитектора В. Г. Фоссати, положи ся тържественно основния камък храма от князевича Николая Стефанович, Конаки–Богориди, присъствием четырех православных патриархов: Константинополскаго Кирила, Александрийскаго Калиника, Антиохийскаго Иеротея и Иерусалимскаго Кирила, Росийкаго посланника княза Лобанова, Сербскаго представителя Милана Петрониевича и безчисленнаго народа Българскаго и инороднаго».

Помощ за съзиданието на новата църква още в началото на септемврий Иларион Макариополски бе записал и дал 10,000 гроша (“Цариградски вестник”, брой 447, 5 септемврий 1859 г.).

Тъкмо два месеца след тези тържества и урежданието на Кукушкия въпрос, на 25 декемврий с. г., в Охрид умрял Охридският митрополит Иоаникий. След два дни, на 27 с. н. охридчани се събрали и направили до патриарха едно прошение с 5000 подписа, в което молят да им се представят кандидати следните лица: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и архимандрит Антим, за да си изберат едного от тримата за свой архиерей. Цариградските охридчани по дали това прошение на патриарха, като му напомнила объща нията, че ще назначава българи владици на българските епархии. Патриархът ги уверил, че църквата е благосклонна и готова да им удовлетвори желанията; но той страшно ги излъгал. На другия ден той назначил за Охридски владика някой си епископ Мелетий Велички. Това станало по молбата на патриковия частен писар, чиято жена искала да ожени една своя роднина за един сродник на този Мелетия; освен това този епископ дал на патриарха 300,000 гр. за Охридската епархия (Български книжици, 1860 г. януар. книжка).

Като някогашен протосингел на охридската митрополия, Мелетий бил познат на охридчани за безнравствен човек. Когато се научили за тази измама, неколцина от цариградските охридчани на чело с Илариона Макариополски на 13 ян. 1860 г. представили се на патриарха и с учудване и скръб му напомнили за лошите последствия, които може да произлязат от това негово съблазнително поведение. На това негово всесветейшество с всичкото си величие на вселенски православен патриарх отговорил, че «когато българите станат униати, тогава църквата ще помисли, какви мерки ще трябва да вземе» (В. “Право”. 1869, 5 май, брой 10.). Наскърбени от незачитане желанието им, охридчани изпроводили до патриарха повторно две писма: в едното протестирали назначението на Мелетия за охридски митрополит, а в другото пък искали Илариона Макариополски за свой владика, като говорели между другото за него: «Таков же нам от опит и слова е познат г. Иларион Макариополски, мъж искренен с благонравие и богословски науки и заради това за него молим великата Христова църква милостиво да погледне и него нам тука да изпроводи». Това прошение, дълго 27 аршина, било подписано с 9000 подписа (Цариградски вестник. № 443, 1860).

Тъй също останали без последствие и многократните оплаквания и на самоковчани против владиката Матея, който за лудешките си работи бил наречен «дели». И те молили да им се назначи съгражданина им Авксентия, бившия Велешки, който тогава в оставка живеел в Рилския манастир. Патриаршията на 30 декемврий 1859 г. извиква Авксентия в Цариград, а за викарий на дели Матея ръкоположи някого си Паисия, родом от Пловдивските села, когото Иларион Макариополски за безнравственост бе изпъдил от Българската църква (От Д-р Хр. Стамболски). Дълбоко са били наскърбени от нечистите дела на своя владика Вениамина и шуменци. Те на няколко пъти се оплаквали от него и са представяли за свои кандидати Илариона Макариополски, Авксентия Велешки и архимандрита Антима, за да си изберат едного от тях за свой архиерей; но и те останали неудовлетворени. От всички български общини и епархии най-напред самоковци, още през 1855 година, са поискали Илариона Макариополски за свой митрополит, и то, по всяка вероятност, по препоръката на архимандрита Хрисанта, някогашния негов съученик в Андрос и Атина (Свед. от учителя Самерджиев).

Доколко Иларион Макариополски бил популярен между съотечествениците си в това време, може да се съди и от следните повидимому незначителни, но важни по значение негови църковни служби.

Българите в Цариград, както е известно, са пръснати из всичките кътове на този голям град; а по занятие се разделят на разни съсловия (еснафи), и всеки еснаф си има свой празник. И понеже са били много надалеч от Българската църква, то всеки еснаф нея година (1860) празнувал празника си в най-близката нему гръцка църква с богослужение, извършвано на славянски от Илариона Макариополски.

На 30 януарий той служил в църквата на Едирне-капу. На 1 февруарий в църквата св. Георги на Еникоий по молбата на градинарите. На 10 февруарий — в църквата св. Богородица по поканата на абаджиите. На 20 февруарий — на Тодоров ден в църквата на Вланга по поканата на конярите; някои от тях до 40—50 души след отпуск на службата с конете си придружили Илариона и го завели до Българската църква с един най-добър файтон. На втората неделя на великия пост служил в църквата св. Мина в Стаматя по молбата на църковното настоятелство за привличане на българи, защото от тях били падали много пари (“Бълг. Книжници”, г. ІІІ. 1860).

Най-после след една година и няколко месеци настана денят, когато да се закрият заседанията на събора в патриаршията, след като се приеха следните решения:

1) Патриархът се избира от всички митрополити, подведомствени на патриаршията, от няколко мирски избиратели от Цариград и от представители на 28 по-главни епархии. 2) Митрополитите от епархиите представят кандидати за патриарх; а митрополитите-членове на Синода са и избиратели. 3) Избирателното събрание определя трима кандидати за патриарх. 4) Изборът на владиците става от синода, както и по-напред. 5) Патриархът и Синодът се избират до живот. 6) Синодът се състои от 12 владици, извиквани по шест владици с мандат за по 2 години. 7) Смесеният съвет се състои от 4-ма владици и 8-мина светски лица, избрани от цариградските християни.

След това се определили атрибутите на патриарха, синода, на смесения съвет, на взаимните им отношения и обязаностите на митрополитите. Определи се плата на патриарха. на митрополитите, епископите и плата за всяко архиерейско служение.

На 3 декемврий 1859 г. се приело решение: изплащането на патриаршеския седем милиона дълг да се разхвърля върху народа. Търновският представител х. Николи Минчоолу казал, че да подпише нужния протокол по този въпрос, значи българите да се натоварят с един дълг ненаправен от тях; но ако и да не е от никого упълномощен да направи това, той се решава да подпише, ама въз основа на следните условия: 1) Ако патриаршията се покаже справедлива и повърне на българите онова, което толкова несправедливо им отнела преди 93 години, т. е. ако възстанови самостоятелността на Охридската архиепископия, която е съществувала до 3 февруарий 1767 г. и се е признавала от 64 византийски царе, от толкова и толкова султани и патриарси. 2) Ако предостави на българите сами да си избират владиците, и патриархът само да ги утвърждава. 3) Българите ще плащат данък само на владиците, но не и на патриарха, комуто било определено по 20 пари от всяко венчило.

На 5 февруари 1860 г., след като се прочели протоколите на миналите заседания, а х. Николи Минчоолу, като не чул нищо да се спомене за неговите предложения, подал на председателя един протест, подписан от търновчани, габровчани, еленчани, дряновчани, лясковчани, бебревени и от горно-оряховчани, в който се изброявали и излагали всички злини, направени на Българския народ от висшето гръцко духовенство.

«Ако великата Христова църква и почналото днес в патриаршията събрание, — казва се в протеста, — искрено желаят мира на православните християни, безопасността и утвърждението на православната наша вяра в местата ни, то те са длъжни да ни доставят пълно и съвършено равенство с гърците пред общия жертвеник на олтаря. Инак, ако Великата Христова църква едностранчиво и против апостолските и съборни закони лиши епархиите ни от избирането на архиереите си; ако при това изключи българите и занапред от управлението на църковните работи и не отвори път до най-високите длъжности и църковни чинове, но, напротив, учреди една гръцка духовна аристокрация, както е било до днес, и ни лиши от справедливото равенство с гръцкия народ, тогази отдаваното нам от Църквата гръцкото название чада възлюблени на Великата Христова църква и братия християни става за нас ужасна и обидна подигравка, защото, като сме лишени от правдините, които имат гърците и духовенството им, ний не можем почтено и дръзновено да се гордеем занапред за членове на православното множество, защото сме такива само по име, а делом сме роби на една религиозна жестока система не само в християнска, но и в обществена смисъл».

От този протест събранието останало поразено като от гръм и за няколко минути настанало гробно мълчание. Александрийският патриарх се посъвзел най-напред и попитал търновския представител да каже устно, какво именно иска. На това той отговорил: 1) Българите не признават дългът на патриаршията, нито се задължават да го плащат. 2) Народът иска сам да си избира владиците. 3) В България да не се изпращат вече гръцки владици и 4) Незабавно да се възстановят Търновската патриаршия и Охридската архиепископия, които гръцките злобни сърца не преди много време безсъвестно са усвоили.

След това търновският представител напуснал събранието, излязъл си и не стъпил вече на събранието. Той на другия ден от страна на Търновската епархия подал на Фуат паша, министър на външните работи и изповеданията, едно заявление с едно прошение за възстановяването на Търновската патриаршия (“Цариградска вестник”, брой 469—471, 1860 г.).

След десетина дни от това обстоятелство, именно на 16 февр. 1860 г. съборът се закри с една реч от Стефана Каратеодориди, член от този събор и виден цариградски грък.

След като говори в речта си за целия вървеж на събора, Каратеодориди се докосна за българите и каза, че те нямали право да се оплакват, дето тяхното духовенство не се ползувало със същите права, с които се ползувало гръцкото, защото църквата не деляла духовенството на гръцко и българско. Българите нямали право да се оплакват, дето не се взело във внимание предложението им — сами да избират епископите си, защото този въпрос не бил вписан в програмата, дадена от правителството на събора. Колкото за унищожението на българските патриаршии и за гоненията на славянския език твърденията им не били основателни. Защото вселенските събори били утвърдили пет патриаршества; а другите, каквито ги е имало, отдавна били унищожени, защото те не само полза не принасяли, но докарвали били смутове в страната, дето съществували. Славянският език не бил гонен, защото по настояването на патриарха Фотия на този език било преведено св. Писание от двамата солунски братя Кирила и Методия. Освен това Каратеодориди показа на училището в Халки, в което по решението на патриаршията преподавал се и славянският език още от самото му учредяване. А пък дето владиците настоявали да се преподава гръцкия език в първоначалните български училища, те заслужавали похвала, защото на гръцкия език, на който имало всякакви науки, просвещението по-лесно можало да се разпространи отколкото на български, на който език таквизи науки нямало. При това гръцкият език се изучавал и от най-образованите народи.

Колкото за дългът на патриаршията, Каратеодориди възразил, както и да е зле-добре той е направен и затова трябвало да се изплати от всички, от името на които той бил направен, тъй като на времето не бил на правен против него никакъв протест от кого и да било.

Срещу тази реч на Каратеодориди Гавриил Кръстевич написа на гръцки една брошура, а се подписа на нея хаджи Николи Минчоолу, в която се опровергаха всички доводи, изказани от учения грък. По-насетне тази брошура се преведе почти на всички европейски езици.

Речта на Каратеодориди в огъня хвърли не вода, а масло. Навсякаде почнаха да се чуват роптания, оплаквания, че чистотата на вярата била потъпкана, поругана от гръцкото духовенство за користолюбиви цели, за лични облаги и удоволствия; а с това наедно тьпчел се и се угнетявал един цял народ. Навсякъде хванало да бучи, да клокочи едно зловещо отвращение към всичко гръцко от страна на цариградските българи, а и българите от областите не закъсняха да се обадят в този дух. От много градове полетяха до В. Порта оплаквания против висшето гръцко духовенство. Историческите пък издирвания, които се пишеха и публикуваха в отделни брошури и във вестниците за унищожаването на Търновската патриаршия и на Охридската архиепископия, подкрепяха духа на народа в борбата му срещу фанариотите. Католическата пък и протестантска пропаганди не щадяха ни енергия, ни спокойствието си, за да дърпат народа: един въз една страна, а други въз друга. Раздразнението, ожесточението на българите против патриаршията бе толкова голямо, че предлежеше да стане между народа някое разцепление, толкова силно желано от турските държавни мъже. Тази надвесена опасност, убийствена за единството на Българския народ, само един можеше да предотврати, именно Иларион Макариополски, който като верен служител на поста си, бодро следеше развитието на борбата, намислил бе верния лек на това зло, което безжалостно разяждаше и тровеше нашия народ. След закриването на събора, в началото на месец март, той тайно свика в метоха едно малко събрание от следните лица: Хр. и Ник. Тъпчилещови, х. Мина Пашов, Ив. Найденов, Д-р Хр. Стамболски, П. Р. Славейков, Станчо Брадински. Съвещанието на това събрание Иларион открил със следните встъпителни думи: «Аз, — казал той, — ходих в Кукуш и научих един нов урок: не щеш ли един владика — из хвърли му името из църквите си; не щеш ли патрика — същото направи». След това се подзел въпросът, че да се излезе от това безизходно положение, и да се запази единството на народа, няма друго средство освен това: Българският народ в един уречен ден, единодушно по един най-тържествен начин да заяви във всеуслишание, че не признава вече за свой духовен началник нито цариградския патриарх, нито пък владиците му за свои. Това мнение след всестранно обсъждане се прие от всички единодушно. Между другото уговорено било и това: събраните да прокарат тъй изкусно тази идея между цариградските българи, щото да се разбере, че тя е излязла от самия народ. Освен това скрои се план, определи се денят и се почнаха приготовленията**.

Пусната в ход, тази идея тъй бърже се разпространи и намери такава добра почва между цариградските българи че се възприе с голям възторг от всеки родолюбив българин. В същото време се обясняваше на народа, че такава присъда не само не противоречи на църквата, но тя се даже и налага от самата нея в подобен случай, какъвто бе спорът между българите и патриаршията. Най-сетне всеки българин чакаше момента, когато по най-тържествен начин да манифестира своята черковна независимост. И в патриаршията се били научили за приготовлението на тази църковна демонстрация, но тамо се били утешавали с мисълта, че Иларион Макариополски бил толкова благоразумен, че не щя да се реши на такава крайност.

Това се бил научил за това и архимандрит Антим, по него време ректор на Богословското гръцко училище в Халки, а по-сетне екзарх; той по този случай посетил Илариона. «Аз, — казваше той, — намерих Илариона, както всякога тих, весел. След разговора по ходът на черковния въпрос, запитах го, дали са верни слуховете относително изхвърлянето името на патриарха из църковните молитви».

Иларион тутакси пламнал, изчервил се, нервно си снел камилавката от главата, и още по-нервно почнал да прехвърля от ръка в ръка кърпичката си (цариградските българи по този знак познаваха Илариона, кога е разсърден или разтревожен) и развълнувано заговорил:

— Като ме питаш, да ти кажа — за нашия народ няма друго спасение.

— Много добре — отговорил му Антим. Но църковните правила не позволяват това.

— Че само за нас, българите, ли има закон, а не и за гърците? Техните владици какво търсят в чужди епархии? Това не е ли престъпление.

— Но патриаршията е силна. Тя може да те изпрати на заточение.

— Малко ми важи: тя може и да ме убие. Българският народ с мене няма да се свърши, нито пък жена ми, или децата ми гладни ще останат.

Антим, като предаваше този разговор, добавяше: «Аз гледах на въпроса от църковно гледище; а Иларион отиваше още по-далеч: той го гледаше от политическа страна (Сведения от блаженнаго Антима, докато още беше видински митрополит).

Но преди да се пристъпи към изпълнението на тази решителност, цариградските българи, упълномощени от своите сънародници из българските провинции на тогавашна Европейска Турция, в края на месец март подадоха на В. Порта заявление, в което като изтъкваха пристрастието на патриаршеския събор и неговата несправедливост към Българския народ, поискаха както съвършеното отделяне на своя народ от гърците, тъй също и особено негово църковно управление.

И тъй, най-сетне всички цариградски българи сега повече от всяка друга година с по-голямо нетърпение очакваха деня 3 април, когато се падаше празникът Възкресение Христово, ден избран, когато да стане кроената демонстрация против Цариградската патриаршия. Българската църква на Фенер рано от вечерта срещу речения ден почна да се пълни не само от истински вярващи християни българи, но и от таквизи, които, кой знае по какви причини, отдавна не бяха посещавали този скромен храм. Тука бяха дошли и тези, които вече бяха се предали на католическата пропаганда. Всички тези българи с напрегнато внимание следяха богослужението и очакваха минутата, когато по установения ред се падаше да се изпее многолетствие за патриарха във време на литургията, която се извършваше от Илариона Макариополски.

След изпяването на «Елици во Христа...», дяконът почна да изговаря: «Кирилу Светейшему и пр. ..» изведнъж един силен глас от народа извика: «стой!», моментално след него друг от друга страна се обади: «не щем гръцкия патриарх!». Целият народ подзе този вик и в продължение на няколко минути се слушаше само: «не щем го! не искаме го!» и изведнъж гробно мълчание настана в църквата. Тогава Иларион се явява на дверите на олтаря и запитва:

— Какво е това, що правите? Защо прекъсвате богослужението?

Един глас отговаря: «Народът не ще да се поменува името на гръцкия патрик»!

— Като не щете името на патриарха, кого да поменуваме?

«Султанът! Султанът искаме да се поменува»,—отговориха много гласове.

Този вик се повтори и потрети, а х. Николи Минчоглу отново извика на народа да не прекъсва богослужението. В това време един македонски българин се приближил при него и му извиква:

«Молчи, господине, некем го патрикот» и пак се нададоха викове: «не щем го! не искаме го!» В това също време певците заедно с приготвените от по-рано ученици запяха: «Многолетна да сотворит Господ Бог державнейшаго, тишайшего и благодетелнейшаго нашего царя султана Абдул Меджид ефендимиз. Господи, сохрани его на многая лета!» (От Ив. Найденов).

На великия вход, както и след осветяването на даровете, наместо името на патриарха, Иларион, като самостоятелен и независим архиепископ, спомена: «Всякое епископство православных».

Ако и обикновен епископ, при това и без епархия, с този високотържествен и патриотически акт, Иларион Макариополски величествено възлезе на най-горното стъпало на старата българска църковна йерархия — самостоятелен, независим от всяка чужда църковна власт, с развято в ръка знаме на българското единство, високо го издигна, недосегаемо от чужда ръка, след като бе начертал на него, като с пръст Божий, тези светлозлатни думи: «Българска йерархия независима от гръцкия патриарх и от римския папа». А Българският народ, лишен до този час от достоен, честен и самоотвержен вожд, с безгранична преданост, обич и пълно доверие последва Илариона; той пък, като Иисус-Христов добър воин, геройски и неустрашимо го поведе на неравна, но славна борба срещу неговите вековни, злобни врагове: пропагандите на елинизма, католицизма, протестантизма и срещу турската коварна политика.

От този забележителен и исторически ден насетне, колкото пъти служи, Иларион Макариополски не взема позволение от патриарха, нито пък вече името му спомена в молитвите си.

След свършване на богослужението, както и през деня, по разпореждане на общината, учителите и учениците от балкона на метоха пяха тази песен в чест на султана:

Весели се, наш народ!
Бога прославяй
И за мирний свой живот
Царя благодаряй!
Боже, царя съхрани,
Подари му дълги дни,
Славно да живей
Султан Меджид!

Дар божествений те огря
От успокоенье,
Простота се спря,
Тръгна ученье.
Боже, царя и пр.

Чаканий онзи час
Дойде кат застана
Любомъдър цар над нас
мъж Меджид Султана.
Боже, царя и пр.

Като полумесец в сред нощ
Той с правда грее.
Ако има някой лош,
От страх се люлее.
Боже, царя и пр.

С голям вика той глас,
Ревност да разпали
За ученье във нас,
Пак нас да похвалява.
Боже, царя и пр.

Много години жив бъди,
Царю славний, силний,
Вишний да благослови
Тронът ти държавний
Боже, царя и пр.

Вечернята него ден в Българската църква се извърши много тържествено от цялото българско духовенство начело с Илариона Макариополски, а Евангелието според обичая се чете на много езици, но не и на гръцки; това стана по желанието на младежите.

След отпускът на вечернята цариградските българи от правиха един махзар, дълъг 11 аршина, покрит с хиляди подписа и от печатите на 33 еснафи, в който се явяваше на В. Порта, как е станало изхвърлянето името на патриарха от Българската църква (Мсб. т. Х. стр. 511). Още същия ден този махзар бе предаден на великия везир от х. Николи Минчоглу и Хр. Тъпчилещов, които успокоени се върнаха, защото министрите не само не ги смъмрали, но, напротив, с засмени лица ги изслушали.

А руският посланик Лобанов не одобрил станалото в Българската църква, и затова той повикал при себе си Алек. Екзарх, говорил му и го проводил да иде да каже на Илариона да иска прошка от патриарха за оскърблението, което той нанесъл на Великата Христова църква. Ал. Екзарх ходил и говорил на Илариона, но той, разбира се, не го послушал (П. Карапетров, Сбирки от статии 37).

Извършеното на Великден в Българската църква колкото много зарадва цариградските българи, въобще и целия Български народ, дваж и триж като гръм от ясно небе смая частно патриаршията, а изобщо всички гърци вън и вътре в Турската империя. Техните патрици и владици в злобата си против българите разтичали се на самия ден на Великден по посолства и по разни капии, за да настрояват зле навсякъде умовете на дипломатите против българите. На едни места те отдавали тази българска демонстрация на руски подбуждения и интриги, а на други — на внушение от католическата пропаганда. На четвъртия ден от гръцка страна се пусна една клевета против българите и я предават на В. Порта, че трийсет българчета-ученици ходили в руското посолство, дето пели песен в чест на руския император Александра II.

A че тревогата на гърците за изплъзването на българите из ръцете им бе голяма, казва ни следният факт. В Атина един фанатик грък, учен богослов по чин архимандрит, а на име Теоктист Фармакиди, като се научил от вестниците за станалото по Великден в цариградската Българска църква, отишъл във външното министерство да провери истинността на тази новина. Когато му обадили, че това е свършен факт, люто го глава заболяла, по-люта треска го залюляла, отива си у дома, легнал и не станал вече («Дунавски Лебед», брой 15).

Гръцките владици, в продължение на цялата светла неделя, ежедневно се събирали на съвещание, за да измъдруват, като какво да направят, защото не искали да вярват, че станалото по Великден в Българската църква е било по желанието на събрания в нея народ, задето патриаршията не зачита законните права на Българския народ. Затова на 9 април Иларион бил повикан да се яви в патриаршията, за да отговаря за действията си; но той не отиде. Патриаршията пак го повика след три-четири дни, и той тогази се яви. Попитан от патриарха за станалото по Великден в Българската църква, Иларион отговорил, че той това на правил по желанието на народа, за да го задържи в православието. «Българският народ е твърде недоволен от Великата църква, доблестно отговорил българският архиерей, задето тя не взема във внимание желанията му, и опасно е да не би пропагандите да се възползуват от това негово незадоволство и да го откъснат от праотеческата му вяра. За да не стане това и, като не можах да възпра вълнението му, аз трябваше до известна степен да се поддам на течението, защото по този само начин аз можах да запазя влиянието си между сънародниците си и то в интереса на Православната църква». Синодът не се убедил в истината от тези доводи на Илариона. Като го подозираха, че той хитрува, александрийският патриарх му предложил настоятелно да се постарае, та да вразуми народа със съветите си и занапред да не позволява да стават подобни безчинства в поверената му църква. Иларион отвърнал, че е съветвал народа и пак ще го съветва, но не вярва да сполучи. Той предложил на самите синодални владици и те да се потрудят да поучат народа, тъй като те всички живеят около Българската църква и, когато искат, могат да го посъветват. От това всички се убедили, че е безполезно да се чака, щото Иларион да поправи станалото. Затова патриархът писмено поискал от В. Порта да накаже Илариона като бунтовник.

За да се задържи народът в праотеческата си вяра и да се разбият плановете на латинската пропаганда, цариградската Българска община в една брошура, озаглавена «Българите и високото гръцко духовенство», обясни му причините, които са накарали техните цариградски сънародници да възпрат поменуването името на патриарха по великденската служба в Българската църква и защо престават вече да припознават както него, тъй и всичките негови владици за свои архиереи. В заключението си тази брошура съдържа и възвание към Българския народ, за да последва примера на цариградските свои сънародници.

Не се бяха минали няколко седмици от Великден и към българския свещеноначалник Илариона се присъедини преждебившия велешки митрополит Авксентий***.

Той, ако и да беше по години и по ръкоположение, — а и по чин по-стар митрополит от Илариона, във всичко му даваше първенство в новопровъзгласената българска независима йерархия. Като съзнаваше правотата на своя народ, той от все сърце прегърна светото му дело и прие да носи всичката отговорност наедно с Илариона. Авксентий, без патриаршеско позволение, за пръв път на 28 май, Петдесетница, служи богослужение в Българската църква и помена «Всякое епископство православных».


БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА V.

* Макариополската епископска катедра се е намервала при гърлото на р. Струма в Бяло море. Сега на местото на този отдавна унищожен град се намерва един турски чифлик наречен Ливанова, а и старото име се поменува, но съкратено на Макри. Втори епископ при Българската църква е бил някой си Поликарп Патарски, родом от Котел. [обратно]

** По изхвърлянето името на патриарха Българската църква, Т. Бурмов под названието Вителов в «Периодическото списание» от 1885 г., стр. 257 пише: “В едно съвещание, направено в началото на месец март 1860 г. между трима души при Българската църква на Фенер, които имаха тогава най-голямо влияние върху хода и направлението на въпроса това умозаключение се припозна за основателно. Тогава же се реши между тях, че тая мисъл, която се подметна и в прошението, което се подаде на султановото правителство в края на март, трябва да се развие с най-голяма ясност.

Българският народ, рекоха си тримата души, требва да обяви и провъзгласи, че не припознава вече цариградския патриарх за свой духовен началник.

В книгата “Българо-гръцка църковна разпря” същият. Т. Бурмов на стр. 96, повтаря дума по дума гореказания цитат само с тези добавки, че тези трима души при Българската църква на Фенер, които имали най-голямо влияние върху хода и направлението на въпроса, били Иларион Макариополски, Т. Ст. Бурмов и Хр. Тъпчилеща. От само себе си става питание, защо Т. Бурмов по-напред (през 1885 г.) не е казал, кои именно са били тези трима души, а ги казва след 17 години, когато вече мнозина от съвременниците и дейците по това дело бяха вече покойници. Отговорът е твърде ясен, та няма нужда от поясняване. [обратно]

*** Авксентий, роден през 1798 г. в г. Самоков, от рода на Чешмеджиевци, в младини се посветил за прислужник в Рилския манастир, дето придобил монашеско звание и образование. Около 1830 г. кюстендилският митрополит Артемий го взел и го ръкоположил за свой дякон. Авксентий бил даровит и в [липсва текст]...

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.