М. Радивоев. Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски) — София 1912 г.

ГЛАВА VI.


       Иларион виждаше, че отговорността за всичко, извършено по Великден в Българската църква, ще падне върху него, и че може би да бъде наказан със заточение до живот; но той не се отчайваше и, за да поддържа духът на народа, той на всеки празник присъствуваше в църква на богослужение, възлязъл на архиерейския стол в мантия и с жезъл без патриаршеско позволение. Ако и да искаше, според желанието на народа, да служи на Гергьовден, по едно малко неразположение това той не можа да стори, и затова на другия ден в неделя на 24 април той служи. И за това служение патриархът пак поиска от надлежния министър наказанието му, обаче и сега това искане остана без последствие.
        На 11 май в Българската църква тържествено се отпразнува паметта на славянските учители св. св. Кирила и Методия от цялото българско духовенство начело с българския свещеноначалник. След църква в метоха стана събрание от търговци и еснафи под председателството на Илариона и се избра една «временна смесена комисия» за разгледване на всяка работа, която се отнася до подновяването на народната йерархия и към която да се обръщат всички наши съотечественици по църковните работи. Тази комисия се състоеше от седем светски лица, а за член от страна на духовенството — Авксентий.
        Нея година 11 май се ознаменува в повече от 30 градове с това, че из църквите им имената на надлежните гръцки владици се замениха с името на Илариона Макариополски, като на български свещеноначалник.
        По-многото от тези църковни демонстрации се съпровождаха в църквите с бойове, предизвикани от страна на гъркомани, а след свършването на богослужението с арестуване на свещеници, учители и на младежи. Защото всички тези интелигентни сили задружно и единодушно вървяха начело на тези патриотични борби и подвизи. А стареите на общините и близките на пострадалите енергично се застъпваха за своите с жалби и протести до местните граждански власти и до централното правителство.
        Щом една община се откажеше от надлежния грък владиката, тутакси с формални прошения уведомяваше В. Порта за направеното; а адрес се изпровождаше до Илариона с уведомяване, че го припознава за свой духовен началник, с обещание, че до него ще се отправя занапред за всека религиозна и църковна работа. В тези адреси общините титулуваха Илариона «всесветейший».
        А какъв беше възторгът и ентусиазмът по тези случаи, най-добре се вижда от многото дописки до тогавашните вестници. Напр., когато в Сливен се въвело поменуването името на Илариона, един родолюбец от този град писал «Аз бях отвън себе си, когато слушах 50—60 нежни детински гласа да пеят на едно с учителя си С. Доброплодний «Многая лета», «Боже, царя пази». А най-трогателното беше: «Всесветейшему нашему отцу и свещеноначалнику Илариону многая лета!»
        На 20 май и тулчанци изхвърлиха името на надлежния грък владика, а пиротчанци на своя митрополит дадоха три дни срок да изпраздни митротополията им. В същото това време ловчанци наедно с своя епископ Илариона се отказаха от чуждото духовно ведомство, но този владика от малодушие скоро се отказа от народното духовно началство и отново се подчини на патриаршията, и затова народа го презираше.
        Софийския митрополит Гедеон бе принуден да се откаже от патриаршията и призна за свой духовен началник Илариона, комуто в литургията на Петровден по гръцки изпя многолетствие; а народът от възторг наедно с певците е пеял: «Илариону българскому свещеноначалнику многая лета!» Но и този владика скоро се отказа от българите и патриаршията го назначи за митрополит в един от Беломорските острови.
        В това също време един случай даде голяма възможност на Българския народ да изкаже и писмено и устно голямата си скръб от притесненията и беззаконията на висшето гръцко духовенство и от неговото началство. Нея го дина до петтях велики сили, подписали парижския договор, руското правителство бе изпратило нота, в която казваше, че въпреки обещаните от Хати-хумаюна реформи християните в Турско, както и по-напред били страдали и угнетявани от господствующето племе. Русия с това е искала да се направи от страна на речените сили едно изпитване на християните в Турция за положението им. Но, за да се от хвърли това искане на Русия, Англия и Франция, приятелки на Турция, посъветвали В. Порта, и тя сама направи това изпитване. По тази причина се назначи за велик везир Къбръзълъ Мехмед паша, който, придружен от Гавр. Кръстевич, на 19 май тръгна от Цариград и през Варна обиколи цяла Северна България до Ниш: а оттука през Западна България (Македония) достигна Солун и се върна в столицата. Българското население навсякъде, отдето бе минал везирът, па и от места далечни от пътя му, тичало бе да му подава оплаквания повечето против гръцкото духовенство и го бе молило за по-скорошното освобождение на Българския народ от фанариотите и за припознаването на новопровъзгласената му йерархия. Таквизи оплаквания Къбръзълъ Мехмед паша бе получил от 87 кази, освен тези, които до неговото излезване из столицата бяха вече достигнали до В. Порта.
        Въз основа на адресите, които се изпращаха от общините до Илариона, на 9 юний цариградските българи в едно заседание под председателството на Илариона избраха друга комисия, която да действува пред В. Порта за по-скорошното припознаване на възобновената Българска църква. Тази комисия се състоеше от тези лица: Иларион председател, Авксентий подпредседател, членове: Хр. Тъпчилещов, х. Николи Минчоолу и Д. Ив. Гешов. Подписали пълномощното 17 души търговци и 14 първомайстори (1). По-насетне тази комисия се утвърди и упълномощи и от целия народ, за да действува за решението на църковния въпрос.
        Това също събрание избра втора комисия, която пък да се погрижи за отварянето на едно централно училище с пансион в столицата (2). На 12 август комисията представи на общината един правилник от 15 точки, по които да се управлява българското училище при църквата.
        В края на учебната година, на Петровден, при свършването на училищния акт, Авксентий пред едно голямо събрание държа в училището реч, в която похвали за старанията и ревността по просветителното дело както Илариона, който от ръкоположението на Партения за епископ бе директор на училището и преподавател, тъй и сътрудниците му Т. Ст. Бурмов и Ив. Найденов (3). От този ден Иларион напусна учителството, защото нямаше вече възможност да се занимава с преподаване на уроци поради църковно-народните работи.
        Освен общините и частни лица живо се интересуваха от вървежа на народното дело и помагаха, доколкото силите им позволяваха за припознаването на възобновената българска йерархия. Нея есен събралите се на Узунджовския панаир български търговци от 32 разни места и градове на България изпроводиха на султана в този смисъл една молба, подписана от 720 души.
        Между това в патриаршията работите не вървяха добре.
        На патриарха Кирила бе вече дотегнало от раздорите на разни фанариоти и архиереи: едни го одумваха и му се караха за някои наредби, приети в новия устав; а други го обвиняваха в бездействие и го укоряваха в слабост поради новата фаза, в която бе влязъл българският въпрос от Великден насетне.
        Най-после патриархът се видя принуден и на 11 май си подаде оставката, за приемането на която едва на 5 юний му се съобщи от правителството. Изборът пък за нов патриарх се назначи да стане през втората поло вина на септемврий същата година.
        За този избор, който трябваше да стане според новия устав (в тоя устав се утвърдиха само тия членове, които се отнасяли до избирането на патриарха), бяха поканени да вземат участие чрез свои представители 28 епархии. Едни от българските епархии оставиха поканите си без последствие; а други, като Търновската, Софийската, Видинската, писмено явиха на временната смесена комисия при Българската църква в Цариград причините, поради които не искат да вземат участие в избора на патриарх. Пловдивските пък първенци не само се въздържаха да вземат участие в този избор, но убедиха митрополита си Паисия да не предлага кандидати за нов патриарх. Поканени бяха и от българските в Цариград първенци: Хр. Тъпчилеща, х. Николи Минчоолу и Д. Гешоолу за тази цел , но и те се отказаха.
        А вестник «България» пусна една клевета, че Иларион и някои от видните българи работели за съединението на Българския народ с гърците. Тази клевета твърде много смути някои от нашите цариградски сънародници, и заради това първомайсторите на няколко еснафа на 15 септемврий се събраха в метоха да искат от Илариона обяснения за тези слухове. Наклеветените лица едва можали да уверят пратениците, че всичко това е клевета, пусната с цел (4).
        В първите дни на октомврий месец за патриарх бе избран кизическия митрополит Иоаким II, когото правителството утвърди с такъв берат, какъвто се даваше на по напрешните патриарси. Това доста смути мнозина от цари градските българи. Възползувана от това обстоятелство, католишката пропаганда побърза да направи опит да го използува. Затова Манол Иванов от Стара Загора написа едно прошение, подписано от разни търговски писарчета и от не колко бивши ученици от католишкото на Бебек училище, за да го поднесе на Илариона с молба, в случай на несполука с патриаршията, да се отнесе до папата за решението на църковния въпрос.
        Тази молба била подадена на Илариона в неделя на 9 октомврий от няколко младежи, бебешки възпитаници, когато е бил на заседание с едно голямо множество българи. Иларион приел тази молба с едно малко усмихване, без да каже нито една дума. Мнозина от присъствующите изтълкували това по този начин приемане на прошението в смисъл, че това било станало по подбутване на самия Иларион (5).
        В този същия ден една депутация от 30 видни българи подаде едно прошение на великия везир Къбръзлъ-Мехмед паша по случай възвръщането му от обиколката му из България. В това прошение те напомняха многократните заявления на Българския народ за отказването му от патриаршията и го молеха да се признае и потвърди възобновената българска йерархия в лицето на българското висше духовенство при цариградската Българска църква. Тъй също се молеха и за урежда нето на другите относящи се до нея граждански права, от каквито отдавна се ползуваха всички немохамедански народи в държавата. Казало им се бе, че след три дни ще им се отговори; след изтичането на този срок, отговорили им бяха: «Не бързайте — всичко ще се уреди».
        Турското правителство, което до сега се показваше благосклонно към българските искания, сега заяви затаеното си намерение. Али паша, министър на изповеданията, предложи на Илариона да иде с българските първенци при патриарха и от страна на Българския народ да му изкаже почитанията си, като на свой религиозен началник. Обаче Иларион отклони това предложение на министъра.
        В това време и католишката пропаганда писа на Илариона да приеме унията, за да се освободи от подобни предложения на правителството, като горното; но той ù върна писмото. Когато се разчу за това предложение на правителството, цариградските българи, силно развълнувани, на купове — на купове тичаха при Илариона да го попитат за истинността на това, що се говорело. Иларион отново ги увери, че той никога това няма да направи. А в това също време измежду цариградските български еснафи постоянно сновяха Манол Иванов, Никола Ев. Сапунов, Стоян Джейков и от Балкапан-хан двама младежи, Генко Русев и Димитър Бракалов, да ги придумват, за да признаят духовната власт на папата. Поради тези агитации в неделя на 12 ноемврий след църковния отпуск в метоха се събраха около 150—160 души от еснафите под водителството на някои от привържениците за едно съединение с католическата църква. В продължение около шест часови бурни препирни по този въпрос, Иларион бе силно нападнат, задето не се съгласявал на предложението им, което той упорито отблъсваше. А. Хр. Тъпчилещов и х. Николи Минчоолу давали надежди, че въпросът скоро щял да се реши. За това трябвало да се чака още 15 дни и, ако в това време В. Порта не признае Българската църква, тогази всички ще признаят папата. Поради тези уверения събраните отново дадоха пълномощно на Илариона, с което го уверяваха, че както от Великден насетне, тъй и занапред него ще признават за свой свещеноначалник и че никога няма да признаят за свое църковно началство гръцкия патриарх. В това пълномощно се говореше и туй, че Иларион и занапред требва да действува за признаването на народната йерархия. В това събрание имаше и таквизи българи, които клоняха към протестантството, на чиито агенти точеха зъби и искаха да се възползуват от раздразнението на българите.
        След всичко това временната смесена комисия подаде прошение на В. Порта за решение на въпроса и се очакваше отговор. А водителите на униатското движение бяха приготвили едно прошение с много подписи да се даде на Илариона, за да се обърне към папата, в случай че правителството се откаже да признае Българската йерархия. Но министърът на външните работи и изповеданията бе отговорил, че понеже въпросът бил религиозен, той ще възложи решението му на патриарха, и след това се разпоредил, та всички прошения и молби, отправени до В. Порта от българските общини, се изпроводили на патриарха с предложение да задоволи българите. В отговор на това патриархът пожела да знае, като какво именно искат българите, и затова временната смесена комисия чрез надлежния министър изпроводи тези искания:
        1) Българският народ признава и почита светейшия цариградски патриарх за пръв епископ на православната църква. 2) Българите, като особен народ, желаят да имат своя йерархия, която да се намерва под управлението на един български архиепископ със седалище в Цариград. 3) Този архиепископ да се избира от българите, а да се потвърдява от патриарха. 4) Всички български епископи да се избират от местния клир и от народните представители и със съгласието на речения архиепископ. 5) Да се позволи на българите сами да си нареждат църковните работи. 6) Българите из уважение към патриарха доброволно се съгласяват ежегодно да му дават една определена парична помощ. 7) Българите се съгласяват наедно с гръцкия народ да се изплати дългът на патриаршията (6).
        В отговор на това Али паша даде на Илариона да разбере, че разделяне на българите от гърците не може да стане и затова трябва той, Иларион, да се покори на патриарха. Министърът добавил, че може да се състави една комисия, която да поправи работите. Два дни след това той проводил особен пратеник да убеди Илариона да направи посещение на патриарха; но Иларион представил причините на своето постоянство и не отишъл при патриарха. В това време изтичал срокът от 15-те дни, а положението на Илариона ставало все по-незавидно. От една страна правителството го тласкаше към патриаршията, агентите на католицизма го дърпаха към папата, а вестник «България» го клеветеше, като агентин на Русия, когато по онова време руската политика никак не съчувствуваше на българите, тъй че от многото безпокойствия и от страх да не би да стане някое религиозно разцепление на народа, той една цяла нощ не бе спал, та дори се бе поболял и цял ден лежа на постелка. В този ден на 14 ноемврий привържениците на унията на чело с Д. Цанкова и с няколко последователи от еснафите урбулишки навлязват в стаята му едни от една врата, а други — от друга и го заобикалят върху леглото му с настоятелно искане да подпише акта за съединението на Българската църква с Римската. Но Иларион пак ги отблъсва с презрение. По този случай органът на пропагандата много оскърбително и язвително нападна Илариона.
        Във време на тази бъркотия, Манол Иванов сполучил тайно да задигне от архивата в метоха всички прошения и адреси, с които българските общини бяха се изказали, че признават Илариона за свещеноначалник и ги предаде на арменокатолишкия патриарх и разпръснаха слух, че те това направили по Иларионова заповед (7).
        В това време рапортът на великия везир до султана по обиколката му из България се публикува във вестниците. В него относително оплакванията на българите от гръцкото висше духовенство се казваше само толкова, че между другите злосторства и лошевини имало и таквизи, които би следвало бърже да се премахнат и че някои от гръцките владици не се били съобразявали с времето и че със злочинствата си уронвали честта на сана си. «Но всичко това зло, — добавя везирът, — като се утвърди изцяло новият устав на патриаршията, ще се премахне». И от този рапорт всеки българин разбра, че турското правителство тласка българите в ноктите на папата.
        В това време агентите на католическата пропаганда, защитавани от Франция и Австрия, подпомагани от турското правителство, енергически вече работеха и пред нищо не се възпираха, само да могат да привлекат българите в кошарата на католическата църква. По този случай органът им «България», за да парализира единодушието на народа пишеше, че цариградският патриарх никога няма да се съгласи да се състави едно самостоятелно църковно управление за българите; а султанът, от когото те искат да им даде народна йерархия, не можал това да направи, защото не бил папа, нито патриарх. «Нека да предположим, казва по-нататък този вестник, че българите ще се сдобият с една йерархия без позволението на папата; но тази йерархия няма да ги ползува много, защото и българските владици били като гръцките — без добро възпитание и без благочестие. Тогава ако Българският народ се би отнесъл до папата и припознаеше неговата власт над себе си, щяло да има кой да наблюдава над българските владици, и Българската църква щяла да има един изкусен кормчия». Припознаването на папата щяло да се погледне с добро око и от турското правителство, защото с това щял да се затвори пътят на Русия да интригува помежду българите, поданици на империята, — път, който щял широко да се отвори, ако се допуснела една самостоятелна йерархия, каквато искат българите, и това е една от главните причини поради които В. Порта никога не щяла да се съгласи да признае една българска самостоятелна йерархия, която ще да е чисто и просто една башибозушка йерархия. Исканието на таквази йерархия не щяло да се удовлетвори от турците и по тази причина, защото това било давало повод да се помисли, че българите щели да поискат да се освободят и от султана. «Онези, — завършва тази статия — които се противят за една уния с римската църква, са руски оръдия, хора егоисти, които се увличат от руски пари и за тези пари те вършат работата на Русия във вреда на собствения си народ» (8).
        В тези трудни и тежки обстоятелства особено за Илариона Макариополски, от Пловдив пристигна една радостна и утешителна вест, че тамошният митрополит Паисий, по желанието на тамошните родолюбци и представители на Пловдивската епархия, с едно окръжно от 9 ноемврий, отправено към българите от тази епархия, обявил, че се отказал от патриаршията, прегърнал правото дело на българите и че се присъединява при другите народни владици Илариона и Авксентия (9).
        Но това не стреснало водачите на униатското движение. Те се лутали още няколко дни, без да направят някоя решителна постъпка, и най-после им дойде като на помощ следното обстоятелство. През юний с. г. Иларион бе ръкоположил един българин от Балчик за свещеник. По искането на варненския грък владика, властта бе изпроводила този свещеник вързан в Цариград до патриаршията. Той оттам избягва и отива в Българската църква и, като усетил, че ще го търси правителството, той и оттука избягва и отива в католическия манастир Сан Бенедето при лазаристите и става униатин.
        Това ускори желанието на една известна група българи да приемат унията, и на 18 декемврий, ден неделен, един от свещениците при Българската църква именно Тодор Тошков от Видин с още няколко българи, задигат от Българската църква служебни книги, свещени съдове и църковни одежди и наедно с архимандрита Иосифа Соколски, игумен на Габровския манастир, Макарий Хилендарски от Самоков, дяконите Висарион и Рафаел, двама от църковните настоятели: Манол Иванов и Никола Ев. Сапунов, потеглят към Галата. На пътя ги настига една тълпа от 700—800 души българи, предвождани от Драгана Цанков, Д-р Г. Мирков, Стоян Джейков и Ив. Клинката, и всички отиват в дома на папския представител Брюнони. Архиепископ Брюнони и арменокатолическият патриарх Антоний Хасун, заобиколени от много владици и свещеници, латински и арменски, също и от мнозина знатни първенци, банкери арменокатолици, посрещнали тези наши българи. Като им се прочело едно прошение, в което на дълго и на широко се разправяло, че Българският народ желае да се върне в пазвата на католическата църква, от която той някога получил своя йерархия, а гърците я унищожили, сега той, народът, се моли на папата да му поднови йерархията, без да се докачат обредите, обичаите му и славянския език. В отговор на това Антоний Хасун от страна на Брюнони казал, че ще ходатайствуват двамата пред папата за подновяването на българската йерархия, а пред правителството ще се стараят за припознаването бъдещия български свещеноначалник. След като се направил по този случай нужния акт и се подписал от всички присъствующи, влезли всички в църква, прочела се една молба до папата и се изпяло едно славословие за станалото. По този случай се държали и от двете страни речи. В същия ден арменокатолическия патриарх с рапорт съобщил на В. Порта за станалото. За временен началник се определи архимандрит Макарий.
        На 19 декемврий се почна да се преправя долния етаж на една арменска къща за църква, а на 25 с. м. се освети при стечението на много българи, арменци, поляци, маджари. Известието за това съединение тутакси се разнесе из целия Цариград.
        По-първите и по-видните българи, верни на праотеческата си вяра, незабавно се събраха в метоха при българските архиереи на съвещание.
        След като осъдиха постъпката на изменниците като пагубна и гибелна за народа, всички се обявиха против съединението с Рим и за предвардване на народа от нея, съставиха едно възвание към Българския народ, за да не се води след агентите на пропагандата. Това възвание се подписа от двамата български архиереи, от всички духовни лица при Българската православна църква, от всички български първенци, търговци, учители и първомайстори. Тъй като православните българи нямаха свой орган, то това възвание се напечата на особени листове с дата 22 декемврий (10).
        Във възванието си тези българи казваха, че здравата и голяма част от народа стои вярна и предана на народната си вяра и по честен начин постоянствува да добие народната си независима йерархия. Като се дават по няколко характерни черти както за четирмата виновници на това движение, тъй и за духовните лица, които безразсъдно се повели подир това движение, явяват, че народът е чист от това безчестие, което пада върху главите на Драгана Цанков, Георги Миркович, Манола Иванов и Н. Ев. Сапунов. Най-сетне добавят, че работата не е да се добие независима йерархия с измяна на вярата, а по законен и честен начин. Като подканят всеки българин да постави старанието си върху подобно законно добиване на независима йерархия, изявяват надежда, че султанът ще удовлетвори това горещо желание на истинските българи.
        Това възвание на българската православна община след два дни, именно на 25 декемврий, даде своите добри плодове. В този ден, когато водачите на униатите —българи тържествуваха за отварянето на своята църква, неколцина от измамените българи, на брой 219 души, с писмено заявление, потвърдено от 15 първомайстори, в което изказаха, кои са ги измамили, изповядаха грешката си и отново се присъединиха към българската православна община (11).
        В. «България» с една притурка от 25 декемврий побърза да отговори на това възвание и неприлично нападна Илариона; а на българските първенци се учудваше, дето били дръзнали да одумват духовенството, което било направило унията, и се осмелявали да се хвалят със своя Мустафа (Илариона).
        Поради тези опасни обстоятелства за религиозното единство на народа по-често ставаха в метоха събрания и съвещания от българските първенци под председателството на Илариона. На 27 декемврий в такова заседание Ал.[ександър] Екзарх с една дълга реч предлагаше на събраните примирение с патриаршията, която била готова да направи на българите някои отстъпки, които каквито и да биле те — съветваше той, трябвало българите да ги приемат с благодарение. Но събраните тъй силно се развълнуваха от това предложение на оратора, че се намериха неколцина, които го изхвърлиха из стаята и с това се свърши заседанието (12).
        Сега борбата, още повече се усили, защото турското правителство побърза да даде на отцепниците такава важност, каквато те поради много малкото си малцинство не заслужаваха. Най-първо правителството официално ги призна за отделна самостоятелна община, даде им и други права, каквито на няколко пъти отказва да даде на цял шест милионен народ. От друга пък страна министърът на външните работи и изповеданията не преставаше да заляга пред нашите архиереи и първенци да се примирят с патриаршията, та с това дано ожесточените българи да последват примера на окаяните си сънародници. Но патриаршията не искаше да разбере толкози явната политика на правителството, убийствена за православната църква, и наместо да се стресне, та да по бърза да направи някои отстъпки на българите и с това да разбие действията на пропагандата и плановете на правителството, тя още повече се озвери срещу българите. Затова след униатското движение на 18 декемврий тя отправи към всички православни жители в столицата и околността ù едно окръжно послание, в което им запрещаваше да посещават българо-униатската църква, тъй като тя не принадлежала вече на православието; но в същото време осъждаше преданите на православната църква българи, задето не признаваха над себе си църковната му власт, като считаше за това виновати архиереите му Илариона и Авксентия. Това послание на патриарха още повече раздразни православните българи.
        Поради всички тия причини нашите архиереи с общината наедно се въоръжиха да защищават правото дело на своя народ и да се борят на три фронта: а) срещу католишката пропаганда; б) срещу правителството и в) срещу патриаршията.
        Като допълнение на възванието си от 22 декемврий българските свещеноначалници Иларион и Авксентий приготвиха друго по-обширно окръжно послание с наставления и го отправиха към Българския народ на 1 януарий 1861 г. Тука го предаваме в съкратен вид.
        «В тези явни трудности вий, възлюбени чада наши в Христа и единоверни съотечественици, показахте пред света своята непреклонна привърженост към учението на Източната Православна Църква, което причини и нам неописуема радост. Вий не изтърпяхте съблазнителното поведение на гръцките архиереи, които незаконно се изпращат да господствуват над благочестивия Български народ, но съгласно с учението на нашата православна вяра, вий отхвърлихте хомотът им и поискахте признаването на нашата независима йерархия, която сме имали и съхранявали осветена от много векове и узаконена от учението на Източната Православна Църква. Крепки в светата вяра на отците си, вий не обърнахте внимание нито на интригите на речените гръцки архиереи, нито на злобните укори върху светото учение на нашата Източна църква и лъжливите обещания на папските проповедници — йезуитите, които всячески ви приканваха да оставите това божествено учение и да се отдадете под ненавистната власт на римския епископ с приемането учението на неговата църква. Това ваше благоразумно и благочестиво обнасяне веселеше всека чиста и неповредена душа и докарваше голяма почест на целия Български народ.
        «Но възлюблении, сега като някои равнодушни към вярата си и безразсъдни человеци излъгаха една част от тукашните наши прости съотечественици и ги заведоха при арменокатолическия патриарх, и папският тука наместник на едно с трима свещеника, двама от монашеския чин и един мирски, за които всеки свободно може да каже, че не отбират нито високото си звание, нито светостта на вярата, нито пък честта си, сега, казваме, като ги заведоха, та си измениха вярата и приеха католицизма и като избраха такива человеци, прогласиха чрез йезуитския вестник, че уж се признала на католишките или, както те казват, на униатските, българи народната йерархия, безнадеждно достигат до нас вести, че някои от външните наши съотечественици били наклонни да последват примера на този малка част тукашни простодушни българи, предвождани от человеци отчаяни и равнодушни към вярата. Колкото малко и да вярваме на тези вести, дълбока горест се посели в сърцата ни, като хванахме да мислим, че благочестивото и умното досегашно постъпване на нашите съотечественици, може да приеме един недостоен край посред непрестанните лъжи, които изкусно навсякъде разсейва йезуитският вестник, често пъти придружен с частни писма от оръдията на йезуитите.
        «Не всякому духу, възлюблении, вярвайте, но стойте и дръжте преданията, на които сте научени от св. апостоли и богоносните отци. Не се увличайте по примера на отчаяните и безверните, по примера на простите и неразбраните, за да не налагаме без причина самоубийствена ръка върху нашия окаянен народ и да го не умъртвяваме и телесно и духовно.
        «Във всички вас гори, както е известно, желание за народна йерархия. Това висше желание е свято; но каква ще да е тази независима йерархия, която вий би приели зависимост от папата и от арменокатолишкия патриарх? Окаяните онези, като припознаха учението на западната църква, не са добили досега никакво припознаване на някоя тяхна йерархия, понеже никаква нямат, а независима съвсем не могат доби, защото първото им задължение е да припознаят между това за върховен началник и папата. Те се намерват сега под съвършеното управление на армено-католическия патриарх, и В. Порта негова печат припознава, а мнимия техен народен печат само от този патриарх се припознава. Каква ще е още, възлюблении, тази народна йерархия, която вий би приели чрез съобществото си с йезуитите, когато те турят условие — народът да си промени вярата. Това народна ли е вече йерархия? Недейте се лъга, че папата ще остави българите да си държат вярата, като не им бута обредите. Вярата не е в обредите, а е главно в догмите; а онези, които приемат папската уния, задължават се папските догми за свети да имат, като казват само, че се надеят да си задържат начинът на вероизповеданието. Ако те припознават папските догми за свети и искат да държат и своето за свято, ще рече — искат да са хем папищаши, хем православни. Може ли това тъй да бъде? Кой може да бъде хем християнин, хем евреин? Едното припознават за свято, а пък и другото искат да държат, и ако не им дават да го нарекат и изповядат и него за свято, те ще си го имат за свято.
        И тъй те искат хем да са папищаши, хем православни.
        «Възлюблении в Христа чада наши! Многото сте всинца изтърпели, малкото остана; и сега на това малкото ли да отидете да сбъркате и да се посрамите и пред Бога и пред человеците? В тази ли славна епоха на чадолюбивейшия наш Цар султан Абдул Меджида, който заповядва невъзбраното изповедание на всяка вяра и изкореняването на всякакви несправедливости; в тази ли славна епоха Българският народ ще отиде да остави св. вяра на дедите и прадедите си, когато вече високото правителство милостиво погледа на неговите онеправдания и страдания?
        Толкова страдания да претегли той и да си остане предаден на Православно източната църква и сега като наближава вече времето да се яви и той пред царските очи и да приеме религиозните си правдини, да отиде той да си измени вярата си според вятърничавите съвети и лъжливите обещания на отчаяните йезуитски оръдия? Какво безумие! Какъв срам ще да е! Какво понятие ще дадем за нас си тогава на правителството и пред целия свят: да оставим другото, когато ний за една най-малка причина, че нямаме още малко търпение, си оставяме вярата и приемаме друга. Далеч! Далеч! възлюблении, да е от нас всекиго истиннаго българина таквази безразсъдна и срамна постъпка.
        «Недейте слуша уверенията на неприятелите на Българския народ, но като си стоите твърди на вярата, имайте надежда да приемате онова, което желаете по този път, по който досега сте вървели, сиреч, чрез милостивото императорско правителство».
        На 1 януарий 1861 г., след отпуска на църквата, в метоха стана едно голямо събрание от нашите сънародници под председателството на Илариона Макариополски. Разгледало се предложението на правителството, за да се направи едно посещение на патриарха от нашите архиереи и първенци в името на народа. След като се разгледа въпроса от всяка страна, направи се до правителството едно заявление, което се подписа от всички присъствующи. Най-напред в това заявление се изтъква неправдата на[д] Българския народ, че той въпреки Хати хумаюна е поставен под властта на чуждо духовенство, а чрез него — и на други народ; че българите търпят големи обиди, които им тежат на сърцето; че гръцкото духовенство служи не на интересите на турската държава, а на интересите на Гърция; че то гони българския език из училищата и черквите, а вместо него натрапя гръцки и с това се старае да погърчи българите. Гръцките архиереи, повечето чужди поданици, всичко вършели въпреки ясните повеления на вярата и давали съблазнителен и развратен пример за народа, разваляли му добрите нрави, в което и самото правителство се е убедило. А един нравствено развален народ е язва в една държава и требва или да се изцери, или да се отхвърли.
        Защото благите нрави крепят държавите. За Българския народ е голямо зло да гледа, как неговите нрави се развалят от висшето гръцко духовенство, което неправедно го владее в името на вярата, когато самата вяра трябва да служи за тяхното усъвършенствуване. Българите мислят, че с нищо не са заслужили да ги притеснява, оскърбява гръцката патриаршия. Те вярват, че правителството с правосъдието си ще премахне от тях този немилостив бич, и затова те от няколко време са почнали да изпровождат заявления след заявления до правителството да го молят, за да ги освободи от тази неправда. Но те виждат, че патриаршията с интриги, с лукавства, с безсрамие и с безбожността си сполучва да заглушава пред правителството справедливите им оплаквания и искания. Те видяха, че и в самия събор, съставен по висока заповед за изкореняването на злото и притесненията, как патриаршията не напусна старата си система без съществено изменение в управлението на цър вата.
        Българският народ, подбуждан от ревност към вярата и слушайки нейните заповеди, едногласно изхвърли из църковните си молитви името на гръцкия патриарх и на всичките от него изпровождани архиереи, като имена на человеци богопротивници пред светостта на името Божие.
        Българският народ, ако се отказа от незаконната власт на патриаршията и поиска припознаването на своята собствена народна йерархия, направи го в името на вярата си и въз основа на нейния закон. Правителството, ако иска, може да се увери от една комисия, съставена от лица, вещи по тази част.
        Правителството, ако признае българската йерархия, няма да повреди на патриаршията, защото тя е придобила тази власт против вярата. Цариградският патриарх не може да бъде единствен религиозен началник в Православната Църква, както е папата в католическата; и ето в Османската държава, освен цариградския патриарх, има още трима гръцки патриарси и един независим архиепископ (Кипърския), които в нищо не се различават един от други в религиозно отношение. Българите вярват, че ще се удостоят да им се припознае и потвърди от правителството един техен епископ, какъвто вече си имат.
        Правителството предлага, българите в лицето на своите представители да идат и да направят посещение на патрика и с това да му сторят една чест, та след това да се нареди една смесена комисия, която да намери един начин, за да ги удовлетворят. Подписалите това прошение молят да се не налага на народните представители подобно задължение, защото е против съвестта им и защото е опасно да не станат някакви раздори, които царството не желае.
        Подписалите прошението се оплакват и от вестник «България», задето в продължение на две години непрестанно хулел вярата на българите и се подигравал с нея; задето твърди, че и султанът да искал, не е можал да учредява църковна йерархия, и по тази причина кани българите да искат йерархия от папата, и задето народните представители представлявали за подкупници.
        Народът, казват те, като чака толкова време и не получава нищо, не знае, дали на представителите си да вярва, или на папския лист. Ако сега българските представители и владици отидат при патриарха, освен че това ходене ще се разчуе в народа и зле ще се отзове, но и реченият лист изведнаж ще разпръсне слух за него и ще го представи по своему по цяла България, за да ги опозори и обезчести за своя си цел. Народът тогава, като изгуби надежда, ще се хвърли, на където види.
        На Българския народ ще е до дълбочината на сърцето му жално да гледа религиозното си разделение именно само за това, че не му се е припознала йерархията; жално ще бъде и на потомството да чете до някога причините на това разделение.
        По-събудените българи не могат да повярват, разумява се, на такава нелепост, че уж августейшият ни цар, както вече две години твърди папищашският орган, не можал да припознае независимостта на църковната ни йерархия, особено като знаят, че тази йерархия се е признавала толкова години от славните му предшественици до унищожението ù по интригите на гръцката патриаршия преди 90 години и че тя се потвърдява и от Хати-хумаюна, който освен че потвърдява всички древни права, дадени в разни времена на християните от османските царе, но им дава и други нови.
        Най-после просителите молят да се признае българската йерархия, за да се умиротвори народът и да се успокои по скоро в религиозните си чувствования (13).
        В неделя на 8 януария стана друго събрание в метоха, което направи един отговор на патриаршеското послание, издадено по случай униатското движение. Този отговор носеше подпис: «От народната Българска православна църква», от което тука се привежда едно извлечение.
        «Радваме се, дето негово всесветейшество счел за своя длъжност да каже няколко думи против папищашското движение; но дълбоко жалим, дето той зле и неблагоразумно е изпълнил тази си длъжност. Ний се надеяхме, че той ще изпълни заповедите на Евангелието и правилата на църквата относително увардване чистотата на православната вяра от друговерците; а той с едно окръжно, пълно с ругателства, напада Българския православен народ, задето си е поискал църковната независимост. Болезнено впечатление прави светотатствената дързост на негово всесветейшество, дето нарича себе си и другите около себе си пет владици църква Христова. Това е богохулство, следствие само на едно голямо невежество, произлязло от разврат. Титул света Христова църква да присвояват на себе си цариградските патриарси, когато говорят за интересите си и за интересите на своите братия, е от Бога грехота, а от человеците срамота.
        Каква е тази църква Христова, която дозволява на владиците си по всеки начин да притесняват един народ, да му дават съблазнителни примери, а не позволяват на този народ да им рече: или изпълнявайте заповедите на Исуса Христа, основателя на вярата, или ний ще ги изпълним; или вардете Църковните закони и дайте на този народ правдините му, или ний ще ги увардим и ще си ги вземем; или образ бивайте на стадото и го поучавайте, стига сте го развращавали с беззаконията си, или ще ви изхвърлим и ще си намерим други пастири.
        «Нека негово всесветейшество не мисли, че българите са добитъци, че може да ги накара пак да си турят вратът в хумотя му. Българите не само няма да останат пак под властта на гръцките владици и да ги гледат да се гаврят с вярата, да гонят и хулят езика им и народността, да им затварят училищата, да спъват всякак разпространението на писмеността им, но ще се постараят ако ще Господ, да ги накарат, щом не щат, да познаят Бога и да се поправят.
        «Негово всесветейшество няма нито най-малкото морално право да хортува не само срещу нас, но нито срещу тези окаяни наши братия, които имаха слабостта да се отделят от нас и да приемат католицизма. Защото законопрестъпното отнасяне на престола му е главната причина на тяхното отстъпване. Те бягат от него, горките, с надежда дано да намерят нейде покой на сърцето си от подигравките му със светинята им, но разбира се, те паднаха в по-лошо. Други ако имаха право да им направят бележка, светейшият патриарх нямаше никакво право, повтаряме, да ги хули; но трябваше да се черви и да се вайка, ако имаше колко-годе съвест.
        «Съотечественици! Вардете се от фарисейския квас! Бъдете уверени, че правдата ще надвие в сегашния просветен свят.
        Каквото и да става, ний ще си добием нашата йерархия, независима и от папата и от патриарха. Вярвайте на тези наши съвестни уверения и недейте се клати от западно-папищашкия вятър. Имайте още малко търпение: таквизи работи изведнаж не стават» (14).
        На този отговор патриаршията възрази пак с окръжно послание, написано по гръцки и български, но то си остана без последствие, защото не можа никого от българите да заблуди.
        Иларион, без стеснение неуморно и устно с частни лица, и общо с проповеди в църквата, не преставаше да увещава сънародниците си да бъдат твърди и постоянни в желанията си и да не напущат бащината си вяра. А вестник «България», като не можеше да търпи тази негова ревност и усърдие, често пъти изливаше яда си против него cъс злобни извъртания на истината. Този вестник от 25 януарий, като съобщаваше за една такава негова проповед, каза: «В едно слово тежко и тъпо, без опашка и глава, както той знае да прави (той не знае друго да прави), г. Иларион си позволил против нас и против нашите съединени българи много повече да говори, отколкото не трябва да си позволява някой поп в една църква».
        След това вестникът продължава: «Един человек такъв, какъвто е г. Иларион, щеше да бъде, — нека употребим евангелската дума, — един вълк в нашата мандра. Следователно, ний имаме една истинска чест, едно приключение от Провидението, че този владика си остана там, дето си е и сега, и не ни последва в съединението с папата».
        Още в 1840 г. протестантски мисионери се явиха в Европейска Турция, а през 1859 г. нахлуха в няколко градове на България още повече, именно: в Пловдив—Кларк, Мереям с жена си, в Търново — Л. Лонг с жена си, в София — Хаскел, други пък в Битоля и Цариград. Някои от тези мисионери едновременно с лазаристите и протестантските мисионери пожелаха да поиграят роля на добродетели на Българския народ в делото му по църковния въпрос, разбира се, със спекулативна цел, но само по-деликатно, а не тъй брутално като латинската пропаганда (15).
        Някои от тези мисионери почнали тук-там из Цариград да изказват съжаление пред някои видни българи, задето турското правителство принуждаваше Българския народ отново да се подчини на гръцкото духовенство, и изявявали готовност, че те като хора, отдалеч дошли да проповядват свобода на съвестта, можали в случая да помогнат на този народ с ходатайството си пред посланиците на протестантските държави, а именно, пред английския, американския, пруския, холандския, датския и шведо-норвежкия. Но за да направели те това, трябвало българските първенци да им го заявят писмено.
        Най-после английското посолство влязло в тайни сношения с някои наши българи, с Н. Тъпчилеща и Т. Бурмова, на които дало обещания, че английското посолство би спомогнало на българите, ако те би се отнесли до него с молба и до другите представители на протестантските държави; но това да станало чрез представителите на клона на Евангелския съюз в Цариград (16). Народните владици, първенци, представители, отвсякъде стеснени, от немай-къде на 13 януари, 1861 г. с един мемоар се отнесли до Евангелския съюз да искат обещаната им помощ.
        С този мемоар, основан върху каноните и обичаите на православната църква, нашите представители уверяваха представителите на Евангелския съюз, че Българският народ е в правото си да има своя собствена независима йерархия, толкова повече, че те такава са имали преди 90 години, признавана в старо време от много султани, а сега тя е подновена от Хати-хумаюна в 1856 г., тъй като той потвърдявал всички стари права, дадени в разни времена на християните от старите султани. При това те указваха на страданията, които Българският народ търпеше от гръцкото висше духовенство и молеха представителите на Евангелския съюз да помогнат с посредничеството си, дето е нужно, щото В. Порта да признае независимостта на възобновената българска йерархия.
        Представителите на Евангелския съюз от своя страна подали на посланиците на протестантските държави молба, в която излагаха теглилата на българите от гръцкото духовенство, както и техните искания, изказани в тези точки: 1) «Движението на българите, доколкото ни е позволено да съдим, е движение на цял народ, а не на една партия, и ний мислим, че то е излязло от събуждането на народния дух в българското население, който го подбужда да отваря училища и да търси с жедност св. Писание, преведено на български. 2) Ний мислим, че това движение е съвършено независимо от всяко друго влияние и от всяка политическа комбинация, враждебна на султанското правителство. 3) Тяхното искане да им се възстанови правото да избират духовните си началници изпомежду си, право, което те са упражнявали преди много векове и което им се отрича от един век насам, е, според нас, искане, узаконено от Хати-хумаюна, който обезпечава религиозната свобода на всичките поданици на султана без разлика. 4) Припознаването от султановото правителство независимостта на българските духовни началници от цариградския патриарх се съвършено оправдава според нас от факта, че българското население е много повече на брой от гръцкото в Европейска Турция и, вероятно, то се възкачва на четири—пет милиона. 5) Ние имаме основания да мислим, че оплакванията на българите са справедливи и че те произтичат от доказаното грабителство и неприличното поведение на повечето от гръцките владици, б) Да се поддържа господарството на гръцките владици в българските епархии, чини ни се, че ще е твърде неблагоприятно за нравственото и умствено усъвършенствувание на населението, което ще може да се постигне най добра с народния език. 7) Очевидно е, че ако правителството на султана не се съгласи да признае на българите правото да избират епископите си, една значителна част от тях ще гледа да достигне тази цел в споразумение с папството, и по този начин ще произлезе един разкол, вредителен и съсипателен за общината и противен на интересите на правителството. 8) Ние сме на мнение, че като приеме едно толкоз справедливо искане, правителството ще спечели благодарността и ще усили предаността и верността на целия Български народ към султана. 9) Клонът на Евангелския съюз в Турция, като взема най живо участие в всеки местен въпрос, който има връзка с религиозната свобода, счита за своя длъжност да приеме молбата от симпатия и за поддръжка, с която се обръща към него българската община и да изрази вътрешното си убеждение, че султановото правителство, като постъпи в това обстоятелство, съгласно с припознатото от Хати-хумаюна начало, ще заварди собствените си интереси и ще удовлетвори едно искане, основано върху права, които само е дарувало на поданиците си. 10) Ние се научихме от разни страни, че султановото правителство добре разположено към българите и ние се надеем по тази причина, че представителите на протестантските държави, като изкажат такова мнение върху предмета, ще му дадат една силна поддръжка. В заключение ще кажем, че е твърде желателно да не продължава вече тежкото състояние на неизвестност и на безпокойствие, в което се намерва българската община. За това ний се молим, ваше превъзходителство, да употребите всяко влияние, което ще ви се покаже добро, за ускоряване решението на един толкози важен въпрос (17).
        Посланиците на протестантските държави, след като изказаха едно просто, сухо съчувствие към българското дело, извинили се, че по разни причини не можали да се застъпят за него пред В. Порта. Мисионерите, като видели, че от посланиците няма да има никаква помощ, отнесли се в Лондон до председателя на Евангелския съюз, Колинг Ердли; а той се обърнал до английския министър на външните работи, лорд Жон Русел, с молба да подействува в Цариград, щото В. Порта да признае независимостта на Българската църква; освен това и той сам писал в Цариград до английския посланик и убедително го молил да помогне на българите, за да постигнат желанията си. Той говорил и на турския в Лондон посланик, Мусурус паша, но последният му отговорил, че чуждо влияние се меси в работите на българите.
        «Но, признавам се, отговорил Колинг Ердли на цариградските мисионери, аз не мога да разумея, как руската дипломация ще да поддържа едно движение, противно на гръцкия патриарх; но може пък това нещо и да го има, и затова ние трябва да съветваме нашите приятели българите да странят от всяко нещо, което не прави чест на делото им».
        По този случай «Леванд Хералд», орган на английския посланик, от 14 февруарий н. с. като извести за подаването на това прошение, между другото писа и това, че ако българското общество е имало за униатството само едно общо разположение съвсем малко, то напротив е досущ озреяло за протестантството, тъй че за да се приведели с хиляди в протестантството, на мисионерите надлежало твърде малко старание. «Ние, — добавя вестникът, — повтаряме това известие за онези, които имат сила, за да го използуват». Два дни след това същият вестник пак пише: «Хиляди пъти повече желаем да видим българите да станат до един униати, отколкото да ги видим да сполучат сянката на една народна църква, готова да стане чрез това инструмент и таен агент на Русия. Или протестанти, или католици българите ще се образуват. Но, като останат гръко-руси, т. е. православни, те ще достигнат до състоянието на татарите.
        В интереса на самата В. Порта ние пак ще кажем, че ако българите не станат протестанти, то хиляди пъти е по-добре да станат католици, отколкото черковни роби и политическо оръдие на руския цар».
        А католическият вестник «България» по този случай писа: «Прочее нека се надеем, че ще видим Илариона Макариополски и Авксентия да се оженят с по една хубавичка. За г. Авксентия, който е вече твърде стар, ще му е доста една жена малко преминала, малко набръчкана, малко мърморлива. Но за г. Илариона, който е по-млад, и който ще е мистр патрик, трябва му една жена твърде млада, твърде приятна, твърде докарана, твърде услужлива, с една таквази, която да аресва и нему, и на стадото му.»


Бележки към глава VІ

        1) В. „България“, 1860 г. брой 17.
        2) „Дунавски лебед“, бр. 3.
        3) в. „България“ 1860 г., брой 71.
        4) в. „България", брой 79.
        5) Архива на Раковски, писмо № 937.
        6) Голубинский, Краткий очерк православных церквей, М. 1871 стр. 302 и 303.
        7) в. „България“, 1861 г., кн. 25, бр. 97. г Цариград. вест вик , 1861 г. брой 5, кн. 28. Коресп. от Цариград. Архива Раковски, папка 145, писмо 971.
        8) В. „България“, г. II., стр. 25, 32, 33.
        9) Царигр. вестн. брой 4. 1861. Паисий бе родом арнаутин от Янински села; баща му Зефир, бил учител по елински език, а майка му се наричала Александра. Домашният им език бил арнаутският. Патриарх Григорий, когато бил в Янина митрополит, ръкоположил Паисия за дякон. Паисий придружил стареца си в заточението му в Св. Гора, сетне с него се върнал в Цариград. От тук Паисий отишъл в Смирна да се учи в тамошните училища и служил в мастната църква св. Фотина.
        Когато се върнал в Цариград и търсел средства да продължава учението си, старецът му искал да го задържи при себе си, но той постоянствувал на намерението си, и затова Григорий искал да го проводи на заточение в св. Гора. За да се избави от стареца си, Паисий прибягнал при дерконския митрополит Германа, сетне патриарх, който го изпратил да продължава в Атина, дето се запознал с Илариона Михайловски. Подир три години, когато свършил, Паисий се върнал при патриарха Германа, който го произвел в чин велик протосингел; и през февруарий 1853 г. бил ръкоположен за смирненски митрополит, а през октомврий 1857 г. бил преместен за такъв в гр. Пловдив. (Мсб. т. VI. 455.).
        10) Тод. Бурмов в „Периодическо списание“, г. 5, кн, XXIII в XXIV. стр. 526., като говори за унията, между другото казва: «Между това намериха се едно две лица и от водителите на чисто народното движение, които мислеха, че негли ще е добре да се направи една стъпка в полза на унията, за да постресне патриаршията». В книжка XXV и XXVI г. 6, 1881 стр. 122 пише: «Ония двама души от ръководящите люде, които бяха спомогвали за провъзгласяването унията, разделиха това порицание срещу главните двигатели наравно с другите членове на събранието». В. книгата си „Българо-гръцката църковна разпря“, стр. 146, казва, че тези лица били Иларион Макариополски и Хр. Тъпчилеща. Интересното в случая е това, защо Т. Бурмов не каза в «Периодическо списание» това, което казва подир 17 години, когато бяха вече починали всички съвременни свидетели на това събитие? Отговорът е много ясен, та няма нужда от разкритие.
        11) Цариград. вестник, № 3, 14 кн., 1861.
        12) „Дунавски Лебед“, брой 18.
        13) „Дунавски лебед“, брой 17, 1861 г.
        14) „Дунавски Лебед“, брой 18. 1861 г.
        15) Знае се, че католишките и протестантските мисионери, за да придобият нейде какво и да е влияние, което да им послужва за придобиване на политически цели, навсякъде из целия свят най-жестоко се гонят едина друга и безбожески се преследват. А кога дойде работата за Ближния Изток, именно за нас, българите, те не само едни на други си отстъпват, но и взаимно си услужват, само и само да се разкъса Българския народ религиозно на няколко части, както това е вече постигнато със злочестия арменски народ, та чрез духовенствата си да го разиграват, както това искат политическите интереси на държавите, които ги покровителствуват. А че тези незвани доброжелатели са таквизи, т.е. че не са благовестници на евангелското учение, а политически агенти най-добре за това ни учи нашата църковна борба с цариградската гръцка патриаршия. Нека говорят фактите.
        16) Архивата на Раковски в Етногр. музей, писмо № 7593, п. 142. Сведения и от Н. В. Преосвещенство, врачанския митрополит г. Константина.
        17) Т. Бурмов, п. т. стр. 189.


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.