М. Радивоев. Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски) — София 1912 г.

ГЛАВА VIIІ.


       Трескавата деятелност на католическата пропаганда за религиозното разкъсване на Българския народ не се ограничи само в Цариград. Със същото усърдие тя работеше и из всички български области, но то се разбиваше о твърдото единодушие на народа, който яко защищаваше праотеческата си вяра.
       Високата Порта в началото на развитието на борбата срещу гръцкото духовенство както се каза по-горе, до една степен уж стоеше неутрално, а сега тя снела бе маската. От 18 декемврий 1860 г., по-насетне и от 24 февруарий, 1861 г. тя се притече на помощ на разните пропаганди, и нейните органи в провинциите отново почнаха да преследват българските свещеници за тяхната привързаност към българските народни архиереи и да ги карат да признаят за свои духовни началници гръцките владици. С това правителството се стараеше да ги принуди да търсят защита и покровителство у чуждите пропаганди. Но народът се подигаше като вълни против гръцките владици и не оставаше свещениците си да страдат в затворите. От това често ставаха и частични сблъсквания особено между българските младежи и местните турски власти, а стареите, както и по-напред, протестираха пред В. Порта за тези изнасилвания на съвестта и на религиозните им убеждения. Всичко това възпита и кали народа в борба срещу неговите вековни угнетители; и поради това, може би, правителството поотслаби налягането си да приведе в изпълнение патриаршеските 15 отстъпки. В някои обаче места имаше опасност да се намести латинската пропаганда, като например в Казанлък. А в Търново имаше вече една голяма партия за приемането на унията, и по този случай в общината станали бурни заседания. Най-после се реши да се свика едно голямо събрание с представители от селата и градовете на Търновската каза.
        Това събрание на 6 февруарий се откри и заседанията му траяли около една седмица се върху този въпрос и най-после е взело тези две решения, които писмено предали на местния управител Фехим паша. С първото още веднъж заявили, че не признават гръцката патриаршия и нейния в Търново владика, а с второто, че българите от Търново и епархията желаят да имат своя народна йерархия (1). Ако прочее католическата пропаганда донейде се загнезди в Одрин виновати са пак гръцките архиереи, защото безбожно гонеха всичко българско. Извършеното беззаконие на 24 февруарий от патриаршията даваше голяма надежда на католишката пропаганда, и затова тя побърза да се възползува от това обстоятелство. Тази пропаганда навярно си правела сметката, че ако сега се ръкоположи от папата патриарх за униатите българи, а В. Порта го утвърди с фермани и берати, то православните българи, раздразнени от несполука в борбата си с патриаршията, негли без друго ще признаят този патриарх за свой духовен началник, и по този начин целта ще се постигне — целият Български народ чрез него ще се подчини на римския папа, а руското влияние ще се изтласка из България.
        Водени от тези съображения, началниците на пропагандата за оръдие на целта си одобриха, Иосифа Соколски, игумен на Габровския манастир.
        Иосиф Соколски, старец около 80 години, простак, малограмотен, всичкото му образование се състоеше в това, че знаеше църковния устав, четеше наизуст няколко псалми, много тропари и разни черковни песни. Той нямаше никакво понятие за съществената разлика между Източната и Западната църква; за него и двете бяха еднакви, защото в служебните книги той е срещал служби и на римски папи. При това Иосиф Соколски беше и постник: той от младините си не ядеше месна гозба, а се хранеше с растителна храна, с мляко, яйца. Той пристигна в Цариград през ноемврий 1860 година, за да види, как вървят работите по църковния въпрос, и кога ще се почне ръкополагането на български владици. Като познаваше отблизо, що за хора бяха гръцките владици, както тяхното достойнство, той намерваше себе си по-достоен от тях, и защо прочее да не стане и той владика? «Аз вече не мога да търпя, — бе казал в началото на 1860 г. на един габровчанин, който заминавал за Цариград, — да гледам, че само гърците да стават владици. Занеси ти там, в Цариград, много здраве от мене на чорбаджиите да ме направят владика. Защото аз искам, кога служа, да си турям на главата корона. Ако патриархът не ме направи владика, аз отивам в Рим да ме направи такъв папата». На агентите такъв именно човек трябваше за целта, и затова него одобриха за архиепископ, за да им бъде играчка в ръцете.
        И тъй българо-униатската община на 15 март изпроводи за Рим архимандрит Иосифа Соколски, придружен от Драгана Цанков, д-р Г. Маркович, дякона Рафаила и от Евгений Боре, началникът на лазаристите в Цариград. На 22 март пратениците пристигнаха в Рим, посрещнати от префекта на пропагандата, кардинал Барнаба, който ги отведе в особен дом. След четири дни с особени каляски бяха заведени във Ватикана и приети от папата, на когото всички целуваха краката. Иосиф Соколски му държа реч, в която му казал, че българите се връщат във вярата на прадедите си, че те докато били покорни, верни и ръководени от бащата на голямата християнска фамилия, законния наследник на апостола Петра, били благополучни и богати със светли и духовни блага; но прелъстени от лоши съвети, подобно на блудния син, те се отдалечили от тази фамилия и се залутали в страна далечна, в страна на заблуждението и се хранили много векове с нечистото учение на Фотиевата ерес, като с желъд. Най-после свестени от глад и бедност, в които гинели, те си спомнили светия отец, който ги бил родил в живота на християнството и си казали да идем да го намерим и да му кажем, че сме съгрешили пред небето и пред него и т. н.
        Като взел от ръцете на Соколски тази реч (написана на български с едри прости славянски букви и по френски), папата отговорил, че от радост му се било нажалило като се научил, дето една част от българите прегърнали бащината си вяра, и че това било за него една голяма утеха, проведена нему от Бога.
        След молитвословията си, за да утвърдял Бог решенията на тези българи, които се били върнали в пазвата на римската църква и да бил вдъхнал и на останалите мисълта да последват примера на речените, и след като изказал надежда, че Бог щял да чуе молитвите му, поканил Иосифа Соколски да се приготви да го ръкоположи в неделя по примера на предшественика си папа Николай I, който уж едно време бил ръкоположил първия български архиепископ. До края на аудиенцията Иосиф Соколски стоял на колене пред папата. Когато депутацията излязла из салона на аудиенцията, папата по български казал на Соколски: «Сбогом, български патриарше!» Иосиф бе ръкоположен в неделя на 2 април много тържествено, и не бе наречен патриарх, както му бе обещано, а «архиепископ и апостолски наместник на съединените българи». На новия архиепископ бе обещано да го произведат за патриарх тогази, когато числото на съединените българи стигнело до 500,000 души, за да имал под властта си няколко епархии.
        Иосиф Соколски от Рим пристигнал в Цариград на 14 април, посрещнат много тържествено. С хилнати до уши уста от радост, че станал владика, той токо и двете си ръце простирал и въвирал на всекиго в устата да му ги целуват и говорел: «много ти здраве от светия отец».
        Придружен от духовни и светски лица, Иосиф Соколски посетил папския наместник, армено-католическия архиепископ, а след няколко дни посетил и министрите.
        Всички посещения на Иосифа Соколски ставаха също тъй тържествено, както на всеки християнски религиозен началник в Цариград и такива почести му се отдаваха от правителството, щото за простите българи той бе същински патриарх, па и агентите на пропагандата иначе не го наричаха.
        Между това в Цариград, в Париж и Рим големи надежди имали за развитието на католицизма между българите, и затова в френската столица се състави дружество от французойки и полякини под председателството на княгиня Чарторижска за събиране на помощи, с които да се приготвят разни църковни одежди и други украшения за бъдещите българо-униатски църкви. Таквизи предмети се купили твърде много и се изпратили в Рим до папата, който с особено писмо благодарил на речената княгиня; а император Наполеон III бе подарил за бъдещите българо-униатски църкви двайсет потира: 10 златни и 10 сребърни.
        А правителството едва сега побърза да изпълни решението на патриаршеския събор, когато Иосиф Соколски се върна от Рим в Цариград. На другия ден след пристиганието му, на 15 април, Лазаревата събота, пловдивският паша, по една телеграфическа заповед от В. Порта, повика в правителствения дом пловдивския митрополит Паисия и му съобщи, че трябва тутакси да върви на заточение в Св. Гора. «Аз съм готов да изпълня царските заповеди, — от говори доблестният архиерей, —но дайте ми позволение да си наредя домашните работи». По молбите, прочее, на няколко първенци българи, исканото време се даде, и митрополитът тръгна за митрополията. Но доде да иде до сред улицата, настигат го няколко жандарми и, като разбойник, подбират го пред себе си, та през пазаря го връщат в правителствения дом. Тук изведнаж го възкачват на една проста градинарска талига, и придружен от няколко жандарми, откарват го в Т.-Пазарджик, дето вечерта пристигнал и в правителствения дом пренощувал, без да позволят на някой българин да приближи при него.
        Оттука на другия ден много рано бил изваден и по сухо откаран за св. Гора и оставен във Ватопедския манастир.
        Пловдивските българи от голяма жалост за митрополита си нея година не могли весело да отпразнуват Великден. Българските в Пловдив църкви, в знак на жалост, отвътре били покрити с черни платна, а портрета на преосв. Паисия бил поставен във владиковия трон на съборната църква. За утеха по Великден, във време на църковните литии, свещениците носели наедно със свещените образи и портрета на любимия си пастир.
        В това време, когато Иларион продължаваше да живее в Ени-кьой, един вид на заточение, в началото на април, С. Раковски от Белград чрез своя в Цариград кореспондент, Иосифа Дайнелов, изпровожда няколко свои писма до Илариона с мнение, като как да се реши въпросът. Иларион, като получил тези писма, целунал ги, турнал ги в пазвата си, за да изчерпи някоя полза от тях и казал, че бил готов да иде и в Америка на заточение, стига само нашите българи да постоянствуват.
        Той щял да покаже на Портата документи, по които Българския народ бил отделен от гръцкия, а след това нека го убиели: той бил готов да умре за народа. А дядо Авксентий, още повече дързостен, спокойно си живеел в дома си, близо до Българската църква, която често посещавал и с мантия възлезвал във владиковия трон, без да го е било грижа от някого. А други двама българи владици, Доротей Софийски и Паисий Врачански по разпореждането на патриаршията тичаха за прехраната си да служат по гръцките църкви в Цариград (2).
        Това, което бе станало в Пловдив по заточението на преосвещенаго Паисия, вечерта него ден по телеграфа се съобщи на нашите българи в Цариград.
        Обезпокоявани и утеснявани от дългото отстранение на своя любим архиерей Илариона от Българската църква както и от известието за Паисия, цариградските българи на 16 април на Цветоносната неделя се събрали и решили писмено да го поканят да се върне, и на другия ден му отправили едно писмо, подписано от 245 българи, в което между другото му казват: «Ваше преосвещенство, не е за описване душевната ни скръб, която ний, българите от султановата столица, сме претърпели през дните на вашето от църквата ни тридесет и повече дни отсъствие, а особено в ония дни, когато вашето присъствие е било най-нужно, за да слушаме боговдъхновените ви поучения и най-неотменно да ся утешавами в лицето ви срещу непрестанните клевети и гонения, които претърпяваме от неприятелите и на вярата ни и на народността ни. Истина, ваше преосвещенство, бяхте принудени по причина на повреденото си здравие (тая е поне познатата причина) да ся отдалечите за малко время от сред стадото си, което не е преставало да вдига молебно ръце към Подателя на всяко добро за по-скорошното ви оздравяване. Но сега, когато ний ся надивами да са ся услишали горещите им молбы към Бога; сега, когато идущата неделя на 23 того ще ся празднува славното въскресене из мертвих Господа нашего Исуса Христа, мы, долуподписаните съгласно желанието на всите из големия този град българи, молим ваше преосвещенство да ся възвърните всред злополучното без вас ваше словесно стадо и в народната ни църква при Фенер лично да извършите божествената служба в слава на Оногова, Който из многомилостта си, за да ни избави от греховете праотечески, распяся и възкръсна и който ни вдъхнува да отхвърлим миналата година на същия ден ненавистното иго на гръцкото нечестиво духовенство» (3).
        Два дни след това, подир едно тайно заседание от по-първите българи на 19 априлий двамата членове на Временната смесена комисия, Хр. Тъпчилеща и х. Николи Минчооглу, представили се на Али паша и му подали оставката си приблизително с това съдържание, че понеже мисията им, като на народни представители, била да представляват на Портата общото народно желание и понеже след многобройни тъжби и трудове не се уважили, то те по народната воля дават си оставката с молба правителството да ги извини, дето са му правили главоболие. На това Али паша им отговорил, че по изискванията на дипломацията българските владици трябва за няколко месеца да идат на заточение като на разходка. Затова, добавил Али паша, трябва да пишат на Илариона да се върне от Ени-махале. А това заточение, което било в интереса на унията и Турция, искал го френският посланик също и патриаршията, подкрепена от руския и гръцкия посланици (4).
        На другия ден, 20 април, великий четвъртък, сутринта много рано, преди да изгрее слънце, едно множество от 500 българи се намираше вече на моста при Галата, за да посрещне обичния си пастир Илариона от Ени-Махале, Когато се зададе лодката, събраният народ от жалост се просълзи; а когато пък пристигна до моста, един от народа извика: «Владико свети, благослови»!
        А преосвещений Иларион дигна ръка и благослови народа и го поздрави. В това време друг извика: «Братия, към Фенер»!
        Зрелището правеше чудно впечатление и на турци, и на арменци, и на гърци, — и на всякакви други хора от това необикновено българско движение.
        Догдето по водите на Златния рог лодката с българския владика плуваше, на пристанището до Българската църква се бе вече стекъл друг по-многоброен народ. Тука всички цариградски българи, между които беше и старецът Авксентий, със сърдечно съболезнование се трупаше около милите си архипастири да им целува ръка и да ги уверява, че докато народът е жив, те няма да бъдат забравени. Народните владици се показаха готови да изпълнят царската заповед и да жертвуват себе си за народа. Преосвещений Иларион държа трогателна реч против патриаршията. Всички се просълзиха и извикаха, че вземат владиците си под своя защита и че за народната чест ще предпочетат грозната смърт. Владиците след това влязоха в метоха, и целият събран народ го обсади отвсякъде. В това време Хр. Тъпчилеща и х. Николи Минчооглу, придружени от един адютант на Али паша и от двама жандарми, поискаха да влязат при владиците. В този момент на всеки от събраните българи попритъмня на очите и дързост се предаде на всички в сърцата, и едногласно завикаха: «Какво са направили тези невинни старци? Ако има някой виноват, то ний всички сме виновати, а не те. Те действуваха по наше желание. Нека, прочее, правителството нас проводи на заточение, а не тях! Ний не си даваме владиците».
        Двамата споменати българи и адютантът отидоха до нейде и се върнаха и поискаха да влязат в метоха, за да съобщят на преосвещения Илариона решението на правителството. Но народът се изпречи пред вратата на метоха и ги запита, какво искат. «Искаме да идем при Илариона» — отговориха пратениците. Народът им отговори: «ний сме Иларион, ний сме всичко, и каквото имате да му кажете, нам го кажете. Ний повече не можем да търпим». Докато това се говореше, адютантът понасили вратата, а Хр. Тъпчилеща и х. Н. Минчоолу нажалено заговориха: «Срамота е и ...» На едни от народа сълзи потекоха из очите; а други, като поприскърцаха с зъби, моментално се нахвърлиха върху тримата пратеници. Хр. Тъпчилеща сполучи да избяга, х. Н. Минчоолу падна в ръцете на народа, който от ярост не знаеше, какво прави. Адютантът се спусна да го отърве, но и той отнесе няколко удара по гърба си. Везирският пратеник се отърва с бяг и се върна, отдето бе дошъл; а х. Н. Минчоолу остана между народа.
        Когато се разиграваше тази жална сцена при Българската православна църква на Фенер, именно в този ден и час, на Галата при българо-униатската църква, униати и пропагандата тържествуваха заради почестите, които турското правителство отдаваше тогази на архиепископа Иосифа Соколски, който с особен алай бе отведен от дома си до В. Порта, за да се представи на великия везир, и по СЪЩИЯ начин бе отведен назад.
        Половин час след заминаването на адютанта, при православната Българска църква пристигна едно отделение войска под командата на Селим паша. На войската се даде заповед да разпилее събрания народ; но той силно се съпротиви на това. Само на пашата бе позволено да влезе при владиците, за да им съобщи правителственото решение. По тази причина преосвещений Иларион излезе на балкона и оттам говори на народа, че трябва да отстъпи, за да се изпълни правителственото разпореждане; но никой не го послуша. Пашата си отиде, а войската постоянно обикаляше около метоха. От любопитство целият Цариград се бе стекъл да гледа; а българи все повече и повече прииждаха, но и войската се умножи с още три отделения и с едно голямо число жандарми. По едно време Селим паша се върна и скомандува на войската да разпръсне народа; а той спокойно гледаше как войниците въртят в ръцете си байонетите. Наближаваше вече да мръква, службата на дванадесетте евангелия се почна. По едно време едно отделение конница префуча по улицата пред църквата; подир малко и Мехмед паша, министърът на полицията, яхнал на кон, мина и замина, без да се спре.
        Мръкна се. Народът си приготви с кошове хляб и с качета маслини и цялата нощ пази владиците си. Три часа след мръкваме, дойде Мехмед паша и поиска да влезе при владиците; народът му се помоли да ги остави спокойни, до като се помолят на султана. В това време няколко младежи направиха една жалба до султана и по едно прошение с черни лепти до посланиците на великите сили. В тези жалби се излагаше несправедливостта, която се правеше на Българския народ, като не се вземат във внимание оплакванията му против гръцкото духовенство и не се признават църковните му правдини, които толкова години е имал. Най-после в тях се изказваше молба да се признае независимостта на Българската Църква и да се оставят спокойни свещеноначалниците му. Всичките посланици, освен австрийския, приеха прошенията на тази депутация, но бяха изказали само едно сухо съжаление и нищо повече. В същия този ден, Разпетия петък, другата депутация бе сполучила да даде на султана жалбата, когато отивал на джамия. От султана последва заповед да се оставят владиците свободни. Голяма радост настана у народа, когато Махмуд паша предаде тази заповед на владиците, на които направи прилични почитания; сетне се обърна към на рода и го посъветва да стои мирен. А учениците от местното българско училище, покачени на балкона на метоха, почнаха да пеят известната царска песен; пашата се обърна към тях и ги поздрави. От всичко това всеки се поуспокои, но никой не напусна местото си; напротив, множеството се уголеми още повече, защото никой не искаше да вярва на празни думи и всеки се боеше да не би след разотиването на народа, тогази да грабнат владиците. Нея нощ, както и целия ден на Погребената събота народът никак не напусна метоха и църквата; но и войската не си отиде. Между това богослужението в църквата се извърши най-тържествено. В събота вечер срещу Великден при Българската църква имаше повече от 5,000 души българи. Двамата владици с осем свещеника извършиха възкресната служба много тържествено. На пладне по Великден богосложението се из върши извънредно тържествено и неизказано великолепно. След отпуск на вечернята Фенер гръмна от български гайди, и мало и голямо се залови на хоро да играе (5).
        Цялата светла неделя при Българската православна църква всичко мина спокойно. В четвъртък на 27 април около четиридесет по-първи българи подадоха на преосвещ. Илариона писмена молба, с която му явяваха, че Българският народ има нужда още от няколко архиереи и го молеха да побърза да ръкоположи за такива архимандрита Пахомия от Севлиево и игумена на Къпиновския манастир, Теодосия Хорозов от Елена; но обстоятелствата тъй бърже се стекоха, че не можа да стане това ръкоположение (6). Като се мислеше, че няма вече такава опасност за народните владици, народът се бе разотишъл, та около метоха бяха останали приблизително 200 души българи. Обаче в събота на 29 април изведнъж грозно известие се разнесе измежду българите в Цариград за владиците, и тутакси отвсякъде народът хлувна като порой към Българската православна църква, за да се намери при владиците си. Но беше вече късно: всички улици към Българската църква бяха заприщени с войска, тъй че отвън никой не можеше да се приближи при църквата и метоха, които бяха заобиколени от 3000 души войници под командата на трима паши; тука беше и Кабули ефенди, адютантът на Али паша. Нашите влязоха при владиците и им дадоха четири часа срок да се приготвят за заточение; а едни от тези българи, които бяха от по-напред в метоха, заловиха се един о други, за да вардят вратата на метоха; други пък нахлуха и се наредиха по стълбите до стаята на владиците. Пашите поканиха на няколко ПЪТИ тези българи да се разотидат, но никой от тях не се мръдна. Най-сетне командантите решиха да се нападне на тези българи, но не с оръжие, а само с ръце, без да бият някого. По команда една от дружините си сложи оръжието и се нахвърли върху народа; притекоха се и жандарми и почнаха да грабят по едного от българите и от ръка на ръка далеч да го препращат, докато се изпразни метоха. А народът лесно се не даваше: те с голи ръце се биеха срещу нападателите си и скърцаха с зъби и се защищаваха; а други се биеха и плачеха. Но най-после мнозинството на войската и на жандармите надви на безоръжения народ. Наближи най-горчивият час за българите: владиците бяха поканени, и те, готови да мрат за своя народ, тръгват. Но кой може да опише техния жален поглед, отправен към народа и към църквата? Той бе такъв, че очевидците му насетне не можеха да си го спомнят без сълзи. Преосвещений Иларион смело и усмихнато хвърли поглед към народа и църквата и изговори: «Боже, дали ще бъда жив да видя още веднъж Българската църква!» и се прекръсти. Същите думи каза и преосвещений Авксентий и добави: «Отивам да се жертвувам за народа, когото в старините си толкова много обикнах и до смърт ще го обичам!» Лодките на Мехмед паша с по десет гребла се намерваха във водите на Златния рог пред северната страна на Българската църква, и нашите владици с пашата влизат в тях и потеглят към моста при Галата. Народът се нахвърли в други лодки, колкото там се намерваха, и отиде до парахода, за да придружи поне до там любимите си архиереи.
        Когато владиците влязоха в парахода, Драган Цанков Манол Иванов и Ст. Джейков пристигнаха и поискаха да видят преосвещ. Илариона. Те му предложиха, че ако приеме унията, ще бъде освободен от заточението. А той дръпна подаденото му от по-рано приготвено заявление и го скъса, дерна си дрехите и извика: «Дето е народът, там съм и аз» (7). В това същото време пристигна адютантът на Али паша със заповед до Мехмед паша, че ако владиците приемат унията, да се освободят. Това като не стана, след малко параходът «къладжи Али» потегли и се отправи по водите на Босфора към Малоазиатските брегове всред сълзи и плачове на народа, защото никой не бе уверен, че ще ги види вече.
        След заминаването на народните архиереи, с черни платна се обвиха вратата на Българската църква, черно платно с бял кръст увисна от балкона на метоха в знак на това, че с търпение се побеждава всека мъчнотия.
        В същия ден вечерта, като за подигравка, патриаршията проводи известие на българската община, че ако българите обичат, да им изпроводи софийския митрополит Доротея, за да служи в църквата им. Отговорът бе този: «Ако Доротей желае да стане мъченик на елинизма — да заповяда»!
        При тръгване на заточение, нашите народни архиереи отправиха към Българския народ следното възвание, при готвено от преосвещ. Иларион още на 19 април в Ени-Махале и наречено «Завет Българскому народу».
        «Возлюблени о Христа чада наши, вси истинни Българи! Благодат Божия да пребъде с всички вас до скончания века»!
        «Знаете всички, че досега бяхме наедно подвизающеся за святото дело на вярата и на народността. Сега настана время да се разделим телесно, а не душевно. Ний отивами по висока заповед в заточение, защото ни представиха за бунтовници на народът тогава, когато ний сме били само едни испълнители на святите заповеди на нашата Божественна вяра, която фанариотският патрик безсрамно тъпчи, за да притеснява всичкий наш любезен народ. Съвестта ни, възлюбленнии чада наши, е чиста пред всесвятаго Бога и с душевна радост отивами да пострадаем за правдата и истината. Нам не ни е МЪЧНО да претърпим и самата смърт за святостта на името Божие, което се хули чрез беззаконното постъпване на фанариотските калугери.
        Но нашата душевна радост ще пораснува от ден на ден по-много, ако чувами, че ви всички, въодушевени от любов към православната наша вяра, постоянствувате с твърдост, която е прилична на святото ù имя, да добие народът ни правдините, които тя ни заповядва да си исками, без да се уклонявате нито на дясно, нито на ляво, нито към фанариоти, нито към папищаши, нито към протестанти, За нейното имя ний страдаем, с нейното имя и вас увещавами да стоите верни на нейните святи начала. Това е последното наше завещание.
        С тези мисли ний отивами, с тях желаем и вас пак да намерим. Надеждата ни е на Бога, и утешението ни е от Него. Той да ни закриля! Той да проводи своето божественно утешение върху всички ни (8).
        Априлий 19-го в Ени-Махале.
        Ваши во Христе молитствователи
        + Макариополски Иларион.
        + Преждебивший Веляшки Авксентий (9).

Факсимиле от „Завет Българскому народу“, собственоръчно подписан от владиците Иларион и Авксентий. Натиснете всяка от страниците, за да я увеличите.

        Параходът отведе двамата самоотвержени архиереи до Гемлин (10), на азиатския бряг къде Измит, дето везирският адютант Кабули ефенди прочете им фермана, че се пращат на заточение за малко време по искането на цариградския патриарх. Оттука преосвещ. Авксентий замина за Измит, отдето след някой ден бе отведен в Болу, околийски град в малоазийската провинция Витиния, в днешния Ангорски окръг. А преосвещений Иларион бе отнесен в Муданя и оттука отправен в Бруса, дето бе посрещнат с големи почести от властите и населението. А подир два дни бе отведен навътре в Мала Азия, в град Кютая, 115 км. на юго-изток от Бруса. От Кютая, дето пристигна на 5 май, още в същия ден народният страдалец изпроводи на цариградските българи послание, в което им благодари за съчувствието, което му направили при заточението му и казва: «Както сте били до нине верни на царството, тъй и от сега до века да бъдете; както досега сте били верни на праотеческото наше вероизповедание, тъй да бъдете и до века. Не ся смущавайте, нито колебайте от тези две точки, защото много пропаганди ще ви показват милост и улеснение, за да ся избавими от сегашното наше изкушение, вий не трябва да давате слух на техните обещания. Более двамата архиереи да станеми жертва, и да ся лишим от живота си, нежели нашия Български народ с променението на вероизповедението си да ся разкъса на части и да ся изгуби. Що ся отнася до патриаршията Гръцка, да ся примирите ли, или не, това остава във волята народна, както ся за по-добре разсуди, тъй да бъде. Ний сми съгласни; дето е народът, и ний с него, кога упази вишеречените две поръчки» (11).
        В същото време той писа и на Али паша за добрия прием, направен нему от властите, дето е минал, както и за бумбаширина Хамидаа, който по висока заповед го придружил до Кютая. След тези благодарности той му пише и това: «Сега вече като оставами в Кютая, за да ся изпълни високата царска воля по требованието на Вселенскаго патриарха, не считами за нужно да ся оправдавами за постъпките си, когато тия са явни пред честното ни правителство, освен ако са претълкувани от патриарха. Аз изповедувам совестно, че все що съм действувал, то е имало цел да ся удържи народа Български верен в своето праотеческо вероизповедание и верен и привержен към Височайшия престол Отомански. Ако и да ся показаха постъпки противни на патриарха, то от моя воля не е зависело, но все то е станало да ся упазят двете вишереченни точки. Но понеже никой человек не е без недостатки, смиренно моля Ваше Височество да будете снисходителни на нашите погрешки и разрешете ни от заточителното наказание, когато вече силата на заповедта царска ся изпълни» (12).
        По случай възцаряването на султан Азиса, 13 юний, правителството на мнозина сиромаси и затворници направи големи милости, та и на нашите страдалци подари по 5000 гроша.
        За ознаменуване заточението на нашите владици и за поддържане народния дух, Васил Друмев (сетне Климент, митрополит търновски), ученик по онова време в Одеската семинария, състави следнята песен, която бърже се разпространи из народа. Тя на времето беше най-любимата песен за всеки българин и затова навсякъде се пееше с патриотическо настроение от тогавашните младежи, особено в Търново, а старците с умиление я слушаха и сълзи ронеха.
       
        «Я гледайте, братя мили,
        Що се върши там на брега
        При нашата света църква
        В Цариград фенер.
        Гръцка злоба там надвива
        Над нашата света правда,
        Над нашето простодушие,
        Над искреността ни.
        С коварство тя открадва
        Милите ни свети отци
        И с радост ги изпращат
        В заточение.
        Ето вече на морето
        Лодки стоят и се готвят
        Да приемат в свойте пазви
        Нашите слънца.
        И морето веч зашумя,
        Дига вълни и се гордей,
        Че ще носи всичко мило,
        Най-мило за нас.
        Ето вече на морето,
        Там на брега наш’те отци,
        И окол’тях старо и младо
        Сълзи пролива.
        Но сълзи им не помагат,
        Параход се вече задими,
        Наш’те отци в него влязват,
        Тръгват вече те.
        Стойте, стойте, свети Отци!
        Къде сте се запътили?
        Стойте, мили, нам е жално
        С вас да се делим.

Ликовете на тримата народни дейци бяха отпечатани на особена картина със съответствена емблема и дълго време красиха гостните стаи на всеки по-заможен българин.

Тримата заточеници от 1861 година

        По случай отвеждането на заточение на народните ни владици, гърците тържествуваха; агентите пък на пропагандата се наежиха и хилнаха до уши от радост, че им се отваря голямо поле за широка деятелност, и за да омаловажат завета на народните страдалци, почнаха злобно да го критикуват. А за да се затвърди унията, по настояването на агентите на пропагандата пред френския посланик, турското правителство на 1 юний издаде султански берат, с който утвърди Иосифа Соколски за патриарх на съединените българи, а Т. Икономов вече бе ръкоположен за дякон. Утвърди се и се призна Н. Ев. Сапунов за представител на българо-униатската община пред правителството.
        Радостта на съединените българи беше голяма, но трая, тъй да се каже, ден до пладня. Четири дни след издаването на султанския берат, представил се пред новия български униатски патриарх народният представител П. Р. Славейков. Той почтително му се поклонил, титулувайки го «Светейший владико». Това титулуване било много приятно на стареца още повече и за това, че го чува от един свой стар приятел от Трявна, който стои сега пред него с благоговение. В отговор на всичко това Соколски почнал да му се кара и да го мъмре, задето до сега не бил дошъл да види дяда си Иосифа, откак е станал и владика, па е и патрик. След като му се извинил много вежливо, Славейков с един умилен тон почнал да му казва, че бил дошъл да му предаде една радостна новина, какво всички българи, както и владиците Иларион и Авксентий се убедили, че нямало друга възможност да се отърве Българският народ от гръцката патриаршия, освен да признаят него, Иосифа Соколски, за патриарх на целия народ. Соколски, комуто било вече много дотегнало от натурничеството на лазаристите, които небрежно се отнасяли към него, радостно и нетърпеливо запитал приятеля си, де, кога и как трябвало да стане това провъзгласяване. Славейков му отговорил, че всички представители (те на брой около 30 души вече бяха дошли от провинциите) и цариградските първенци го чакали на Боюк-дере, дето, след като прочетели писмата от Илариона и Авксентия, останалото лесно щяло да се свърши; но трябвало било Соколски да си вземе грамотата от папата и берата от султана, защото и те щели да се прочетат. Соколски, без да му мисли много-много, забързал да върви за казаното място, и всичко нужно взел в една чанта, която носело едно негово момче — слуга до най-ближната скеля. Момчето било върнато, а двамата стари приятели на 6 юний влезли в една катерка, приготвена от руското посолство, достигнали в Боюк-дере и тук влезли в един руски параход, приготвен от по-рано се от реченото посолство по едно предварително споразумение с него чрез Найдена Геров, руски в Пловдив консул, и някои наши видни българи.
        В Одеса, дето бил отведен, Иосиф Соколски бил посрещнат от всичкия официален свят като същински патриарх и сетне бил изпратен в Киевската лавра. Същият параход незабавно върнал Славейкова в Цариград. Изчезването на българо-униатския патриарх от Цариград нанесе на унията смъртен удар, а на турската дипломация едно голямо поражение. Но този удар и това отмъщение не се свършиха само с толкова. След десетина дни всички духовни лица, които стояха начело на униатската община, на 16 юний се оттеглиха и се върнаха в обятията на православната църква, след като изповядаха пред всички свои сънародници заблуждението си с едно окръжно писмо, в което откриваха плановете и стремежите на католическото духовенство, и ги предпазваха от унията, най-голямото зло за целия народ. Ето тази изповед твърде малко съкратена.
        «Ний, братия българи, поради горещото си желание, което имахме за освобождението на Българският народ от фенерския ярем, от 19 декемврия 1860 до сегашния ден, в продължение на шест месеца, всичко видяхме и изпитахме.
        Послушайте ни сега, братия, да ви кажем, какво нещо е уния и каква пагуба ще имат от нея българите, ако я приемат. Вестник «България» две години блядослови, че унията с римската църква оставя непокътнати нашите религиозни вярвания и че основава църквата и народната независимост на българите. Измама! Измама! любезни съотечественици, йезуитска умразна измама! Някои от нашите съотечественици пишеха и доказаха срещу този вестник, че папищашките калугери малко по малко ще изменят вярванията на онези, които се съединяват с тях, ще ги направят пълни католици и съвършено ще ги подчинят под папата в продължение на петдесет години. Не! не! Това стана за шест месеца. Още не се присъединил един град, агентите на папата захванаха да се мъчат да ни изменяват религиозните вярвания. Те в очите ни почнаха да говорят, че ний криво вярваме и че трябва да вярваме като тях. Щом се отвори училище при униатската църква, те поискаха да въведат в него папищашки катехизис. На няколко пъти ни нудиха да приемем в църквата техни книги. С голяма мъка възпряхме това, като им казахме, че няма никой да ни последва. На учениците в училището им не позволиха да се изповядат и причащат в униатската църква, колкото и да ги молихме да не правят това, но ги причастиха по папищашки и ги накараха да се кръстят с шепа. Когато заведоха дяда Иосифа в Рим да го ръкополагат за епископ, накарали го, със сълзи казваше старецът, да служи с папата не по наша литургия, а по друга, която му приготвили и да чете «Верую» с прибавката «и от Сина». Това им не стигало, но искали да му обръснат брадата. Насила можал горкият старец да се измоли да не безчестят старините му. Когато видяха, че ний не се съгласяваме с техните мисли, почнаха с лукавство да ни карат да приемем в общината си двама йезуити, които бяха добре изучили българския език, и сетне да им дадем препоръчителни писма, за да идат да проповядват унията в България. Ний нямахме никаква свобода да уреждаме малката си униатска община: всичко ставаше по волята на армено-католишкия патриарх Хасуна и папския наместник Брюнони, ако и да имахме по-напред за свещеноначалник архимандрита Макария, а сетне дяда Иосифа. Каквото заповядваха, то ставаше. Ако някой искаше друго, те го намразяваха. И кой можеше да направи нещо, което не бе по волята им, когато те действуваха чрез френския посланик? От всичко това ний разбрахме, че папищашите искат да ни турят под робство, което е по-тежко от онова, в което ни държаха фанариотите. Ний се убедихме, че нашето искрено желание да се освободим от фанариотското иго чрез унията ще ни тури под друго по-лошо и затова решихме да се оттеглим от униатската църква, ако и един от нас, именно архимандрит Макарий, има да взема от нея 20,000 гр. Нам ни бе тежко, дето ни бореше съвестта и да мислим, че ще ни проклина потомството. Сега папищашите хулят дяда Иосифа всякак, че бил безчестен, че им взел парите и пр. Ний знаем, че той остави в ръцете на Жейнова за униатската църква негови си пари 30,000 гр., които не можа да си ги вземе, и че, когато той изчезна, униатската църква се намерваше в голямо стеснение за пари. Като видеха, че унията не върви, папищашите спряха да дават пари, и сам вестник «България», който толкова лъже, спря, защото Цанков не искаше да го издава за по малко от 5000 гроша на месец. Боре даваше само 2000 гроша, като усещаше, че и те отиват на халос. Този вестник носи името Цанков или Ваклидов, а се списва от папищашките калугери, и главният му редактор е калугерът Авериан. Не се лъжете, братия българи, ний всичко познахме и се за върнахме в пазвата на православната църква; ний направихме това от искренно желание да помогнем на народа си, а не да го погубим. Бъдете уверени, че йезуитските оръдия: Драган Цанков, Георги Миркович, Христо Ваклидов, Манол Иванов и Жейнов вършат работа на папищащите само и само за пари. Те са хора низки и безбожни. Те сега остават при папищашите, само за да коват синжири за милия ни народец. Но напразно. На Промисъла Божий било угодно да ни избави от ново робство. Той допусна, някои чистосърдечни българи да приемат унията, колкото да я познаят, за да се предпази по-лесно целия ни народ от клопката, която тя бе подложила. Ний му въздаваме благодарение от все сърце, дето благоволи да тури помежду тези чистосърдечни българи и нас недостойните».
        Цариград, 16 юний 1861 г. подписали: Бивший привременен свещеноначалник на униатската община архимандрит Макарий от Самоков, иконом х. п. Христо от Троян п. Димитър Гавриилов от Балчик, п. Тодор Тошков от Видин, Тодор Икономов (бившия иеродякон Иосиф) и поп Григорий поп Минков от Казанлък (13).
        След оттегляването и на свещениците, при униатската църква остана само Рафаил Д. Попов, някогашен дякон на Авксентия Велешки.

Бележки към глава VІІІ

1) В. „България“, № 101, стр. 774.
        2) Етногр. Музей пап. 148, № 7603 писмо.
        3) Из архивата на покойния Дорост. и Черв. митр. Григорий.
        4) Из архивата на Раковски.
        5) „Дунавски Лебед“ брой 33.
        6) Из архивата на Доростоло-Червен. митрополия.
        7) Този документ, скъсан от Илариона, се намерваше у покойния търновски митрополит Климента.
        8) Редакцията на в. „България“, г. ІІІ, стр. 105, след като напечатала това възвание, позволила си да прибави най-отдолу тези няколко ласкави думи за султана с тези благопожелания: всички „нас, като благоволи да излее на нас милостта си чрез избраника си, кроткий наш самодържец султана Абдул Меджеда, комуто всички молитствоваме от все сърце дълги и щастливи години“. По-насетне и покойният Т. Бурмов, един от близките съвременници на това историческо събитие, поместил тези думи в своята книга „Българо-гръцката църковна разпря, стр. 203.
        9) Оригиналът на тоя завет се намира в архивата на покойния Доростоло-Червенски митрополит Григория.
        10) Този град, с 4000 ж., е разположен на залива „Инжир“ на азиатския бряг на Мраморно море и е седалище на Никейския митрополит.
        11) Черновката на това послание се намира в архивата на покойния Доростоло-Червенски митрополит Григория.
        12) Пак там.
        13) Т. Бурмов, пак там, стр. 230—233.

Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.