Последна промяна:
2005-08-03 9:52

Един опит за уния в българските земи към средата на ХIХ век

(откъс от книгата “Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски)” от М. Радивоев, стр. 106-110. Бележките под черта са взети от самата книга, заглавието е дадено от редакцията на ПБ)
Докато гръцкото висше духовенство безнаказано безчинствоваше и безсрамно вилнееше из българските области и се занимаваше само с личната си угода, римо-католическата пропаганда тихомълком много неуморно работеше за подкопаването на Източно-православното учение измежду православните българи. Лазаристите, отдавна заселени в Цариград, а от 1854 в Солун и Битоля, зорко следяха както почналото се вече свестяване на Българския народ, тъй и осъдителното поведение на гръцкото висше духовенство и сериозно се готвеха да ловят риба в размътената вече вода.
    Няколко години преди Кримската война тази пропаганда за постигане на целта си бе открила в Бебек, едно от предградията на Цариград, училище, в което няколко примамени българчета възпитаваше за своята цел.
    Когато се усили народното свестяване, а с него и злобата на гръцкото висше духовенство срещу всичко българско, тази пропаганда чрез своите възпитаници почна да работи открито и решително за съединението на Българския народ с Римската църква. На помощ им се притекоха много поляци, бунтовници, избягали от Русия, на които почна да пристига парична помощ и поддръжка и от Париж. За по-сполучливо постигане целта си, пропагандата основа в Цариград един вестник под названието “България”, чийто първи брой излезе на 28 март 1859 година. Вестникът се печаташе в печатницата на Драгана Цанкова, който се считаше за главен негов редактор; а статиите му се пишеха от папищашките калугери и от емигрантите поляци на френски, превеждаха се пък на български от българчетата, Бебешките възпитаници. От най-напред този вестник порицаваше висшето гръцко духовенство за нехристиянското и безчеловечното му поведение и обръщене към българите; укоряваше изобщо всички гърци, че те, както дедите им в старо време, тъй и те сега разпространяват безнравственост, бесни, суеверия, лъжи, измами и ереси. При това почнаха да подканват самите българи да изхвърлят гръцкия език из училищата си и да го заместят с латинския, който тъй също имал богата литература. По-после хванаха да твърдят, че цариградските патриарси не били канонически патриарси, следователно, и черковната им власт над българите не била каноническа. След това наченаха да уверяват, че папата бил главният иерарх и главният началник на Всеобщата Църква, проповедник на истинското учение, изобличител на ересите; а източните патриарси били отстъпници от истинската вяра, следователно, са разколници. А тъй като Русия се считаше и се счита за покровителка на Православието, то и върху нея, като прицелна точка, почнаха да сипят хули, върху църквата ù, върху всичко руско. Най-после органът на католическата пропаганда захвана да съветва българските младежи да не учат руския език, защото от това щял да се развали българския, а да изучавали френски език, тъй като той бил предпочтителен в дипломацията език. При това обвиняваха и клеветиха водителите на българското движение (за учредяването на самостойната Българска екзархия – бел. ред. на ПБ), че били органи и оръдия на панславизма и канеха Българския народ да признае за свой духовен глава римския папа.
    Всесилната тогава цариградска патриаршия нищо не можеше да направи на този вестник, ако и да пишеше против нея много остро и да я нападаше заслужено за лошото ù поведение срещу българите, защото редакторите му бяха под покровителството на Франция, чийто тогавашен цар, Наполеон III, беше най-силен с влиянието си в Цариград; а думата на посланика му се считаше от В. Порта за султанска заповед. Един път руският посланик Лобанов загатнал пред министъра на външните работи за неприличния език на този вестник към Православната Църква; но Али паша му отговорил, че правителството не се меси в религиозните препирни на немохамеданите, поданици на султана [1].
    Срещу хулите, клеветите на в-к “България” изобщо против православната вяра, а частно против водителите на църковно-българската борба вещо отговаряха в тогавашните периодически списания и вестници Гавриил Кръстевич, Алек. Екзарх, Тодор Бурмов, Ботю Петков, Сава Раковски; а кореспонденциите от Цариград, публикувани в “Дунавски лебед” по черковния въпрос, се пишели от Илариона Макариополски [2].
    Иларион Макариополски, когато получил първия брой на в-к “България”, прочел го и, като разбрал тенденцията му, извикал: “Боже, запази България от нейните злобни синове, а тя сама ще се пази от външните си неприятели” [3] (подч. ред. на ПБ).
    Три-четири месеца след това, а именно на 30 юний, няколко българи търговци, възмутени от езика на този вестник и от гонимата му цел, писмено повърнали листовете му в редакцията му. Под подписите на заявлението из Иларион Макариополски прибавил тези редове: “Одобрявам горното изложение и похвалявам благочестивото отрицание на горните почтени и православни родолюбци. При това долуподписаний изявявам, че съм престанал да вземам този лист от четвъртия му брой” [4].
    На 20 август същата година цариградската българска община протестирала и осъдила стремленията на пропагандата. Но кой е можал нещо да ù направи, когато тя е работела в интереса на самото турско правителство? Само това бе се постигнало с този протест, че всички български общини почнаха една подир друга да повръщат листовете на този вестник в редакцията му и да се отказват да го приемат, макар че им се изпровождаха даром. Но пропагандата не трепна, нито се стъписа от тези мерки на цариградските българи-търговци. Тя работеше неуморно, докато най-после сполучи в Кукуш, чиито жители са българи.
    Твърде много огорчени, обидени от епископа си Мелетий, подвластен на солунския митрополит, кукушани изпроваждаха няколко пъти пратеници в Солун да се оплакват от него пред близкото му началство и пред патриаршията с молба да им се назначи един от тези трима за владика: или Иларион Макариополски, или Авксентий Велешки, или пък архимандрит Партений Зографски; но тази им молба била все отхвърляна. Най-после веднаж, когато отишли в Солун, пратениците били следени и намерени от агентите на католическата пропаганда, които ги посъветвали, ако искат да имат български владика, да се отнесат до папата, от когото и други добрини щели да получат. Отчаяни от несполуката си да се отърват от ненавистния си владика, кукушани лесно се съгласили и приели този съвет. Чрез Тюрока, началникът на лазаристите, те на 12 юний 1859 г. подали прошение до папата, а през август за Кукуш заминал самият началник, за да влезе в общение с новото паство на папата и да поеме управлението на полянинската епархия.
    Известието, че кукушани приели да се съединят с католичеството (за термина “католичество”, “католическа църква” вж. “Ватиканът не е Католическата църква” – ред.) силно разтревожило и наскърбило онези в Цариград българи, които знаеха лошите последствия от подобно съединение. В това бедствено състояние за православната църква патриарх Кирил поканил в патриаршията няколко български първенци, та се е разговарял с тях за това злочесто произшествие, за средствата на премахването му, и се обещал, че занапред непременно ще назначава за българските епархии българи архиереи. Най-сетне по този случай патриархът, синодът, българските първенци и солунският митрополит Неофит (бивши търновски) се обърнали към помощта на Илариона Макариополски. Снабден със синодални писма и определен за патриаршески пратеник, Иларион на 12 септемврий незабавно тръгнал за Кукуш, за да отблъсне това съединение и да отстрани кукушани от католичеството. Като се научили за това, агентите на пропагандата взели мерки да устоят срещу патриаршеския пратеник. С таквази цел от Цариград за Кукуш тутакси тръгнал Боре, началникът на цариградските лазаристи, придружен от 4-5 българчета, ученици на католическото в Бебек училище, и пристигнал в Кукуш една 15 минути по-късно от Илариона.
    В срещата си с кукушкия владика Иларион Макариополски го запитал за причините на раздорите с християните; а той за свое оправдание между другото казал и това, че християните, освен дето не искали да го почитат, но изхвърлили името му из църквите си. Това Иларион с особено удоволствие изслушал и го притаил в сърцето си като драгоценност. Най-после Иларион наедно с местния учител Д. Миладинов сполучил да убеди кукушани да се откажат от унията, но с условие да се махне Мелетий и да им се назначи българин за владика, и за такъв и от двете страни се съгласили за архимандрита Партения от Дебърско, който по онова време бил учител в цариградското българско училище. Но на патриаршията не било по волята да ръкополага още един българин за архиерей и затова писала на Илариона да приеме да стане полянински епископ. С това в патриаршията целели по този начин да го отстранят от Цариград и да го ограничат в полянинската епархия под близкия надзор на солунския митрополит Неофита Византийски. Иларион не приел това предложение, а и няколко от цариградските видни българи, Н. П. Тъпчилеща, Д. Ив. Гешоолу и Г. Золотович, когато за това се научили, писали му на 2 октомврий 1859 г. да не остава в Кукуш, защото той ще бъде много по-полезен на цариградската българска община, особено по него време, когато се строяла новата българска църква [5]. Най-после по силното и енергично настояване на руското посолство, патриаршията на 29 октомврий ръкоположи Партения за полянински епископ. Партений пристигна на 14 ноемврий в Кукуш, много тържествено посрещнат от населението, а агентите на пропагандата няколко дни преди това избягали от този град.

__________________
1. П. П. Карапетров, Сбирка от статии; стр. 165 [обратно]
2. Сведения от д-р Хр. Стамболски [обратно]
3. Вест. „Свобода“, ХIV г. бр. 33, 1908 г. [обратно]
4. „Цариградски вестник“, 1858, авг. 8 [обратно]
5. Из архивата на Доростоло-Червенската митрополия

[Църковна история | Богословски страници | Главна страница]