Тодор Милков

Антим — първи български екзарх

 

Животът и духовно-обществената му деятелност

Бележка: Езикът на книгата е осъвременен от редакцията на Православна беседа.


ПРЕДГОВОР

       В края на месец ноември през 1898 година се намирах в Видинската епархия. Пътувах от Видин за Кула. По пътя си припомних за миналите времена и текнаха ми рой мисли за предишния духовен началник на тая епархия, Видинския Антим, пръв Български екзарх, вуйчо на моята съпруга.
        На 1 декември 1898 година се изпълваха тъкмо десет години от смъртта на стареца. Цели десет години бяха изтекли вече, а никой досега не бе си спомнил да почете паметта на тоя толкова послужил на народа си човек.
        Като негов роднина и почитател, аз взех инициативата да се отслужи през тоя ден панихида. За тази цел посетих Негово Високопреосвещенство владиката Кирил, първи епископ на покойния; на поканата ми да служи него ден в църква, Негово Преосвещенство отговори с готовност. Кметството от своя страна покани гражданите да присъствуват на панихидата.
        На другия ден сутринта към 9 часа, Негово Високопреосвещенство Кирил, придружен от всичките свещеници, със св. Литургия отслужи панихида в църквата «Св. Димитър», гдето е погребано тялото на Антима. Видинските граждани, начело с кмета на града, ученичките от девическото училище с учителите си, присъствуваха на панихидата. От страна на учащата се младеж бе положен великолепен венец на гроба на покойния.
        Известно е, че преди началото на настоящето столетие нашият народ, като се е намирал под двойно робство: политическо и духовно, не е знаел нито своята численост, нито едновремешното могъщество и величие на неговите деди и прадеди, затова и не е проявявал никаква самостоятелна деятелност. Пръв пробуди самосъзнанието у българския народ Хилендарският монах, отец Паисий. Неговото семе падна на добра земя. Достойните му последователи довършиха с успех делото, което той бе наченал. Един от тези последователи е и Антим Видински, първи Български Екзарх, с името на когото са свързани едни от най-бляскавите страници на нашата история по черковния въпрос. Винаги привързан към своя народ, Антим извърши в негова полза една деятелност, колкото безкористна, толкова и самоотвержена. Неговите заслуги към българския народ са неоценими; делата му ще служат като пример за подкрепа и назидание на бъдещите поколения. Роден от едно българско семейство, отраснал в скута на надарената с необикновени способности майка, Антим минава детинството си и първоначалното учение в родния си град. Благодарение на своите способности, предадени по наследство от майка му, той сполучва да се издигне до най-високия духовен сан.
        С християнско търпение и великодушие, с ангелска кротост и божествено смирение, той отблъсвал всички неприятелски стрели, отправени срещу българския народ и църква. Нито благите обещания, нито козните, нито лишенията, нито заплашванията, нито гоненията, могли да съблазнят доблестния пастир и да го отклонят от предначертания му път, по който той достойно водел българското народно дело, за извоюването на духовна и политическа свобода. Като истински пастир, той всякога бил готов да пожертвува живота си за благото на своето паство. Тая негова самоотверженост го правила бодър, неустрашим и непоколебим.
        Целият му живот представлява низ от поучителни и достойни за подражание примери. Той не се радва дълго време на важния чин „Български екзарх“, защото не стисна очи пред теглилата на народа, пред плача и охканията на хиляди майки и бащи, пред писъците на хиляди деца, кръвта на които обля цяла България. Антим с горест на душата си гледал на ония българи, които върху труповете на толкова жертви искаха да извлекат за себе си лични блага. Не се минавало ден, без той да изобличи тези изроди, — единствените виновници за прикриването на страшните жестокости, извършени върху българския народ. Когато някои от тях му поднесоха да подпише едно обръщение до представителите на великите сили, с което да се изкаже благодарност от „доброто“ управление на Султана, Антим, като пастир добрий, отхвърли това мерзко предложение и категорично заяви, че той не може да подпише такъв един безчестен акт. Тая негова доблестна постъпка, не се хареса на турското правителство, което реши да го свали от екзархийския престол. Но като не могло да извърши направо това, то заповядало на българските владици и първенци да му предложат да си даде оставката. Когато не помогнало и това, измислили небивали обвинения, на основание на които, той биде свален, поставен под домашен арест и най-сетне пратен на заточение, отгдето благодарение успеха на руското оръжие, той бе върнат след 9 месеца.
        Имайки предвид това, аз се реших да напиша настоящия очерк, като вярвам, че с това правя една услуга на народа си.
        Материалът, от който се ползувах при съставянето на този си труд, бе твърде оскъден. Всичката кореспонденция на покойния, по негово желание, след смъртта му била изгорена. Няколко писма останали съхранени от Преславския митрополит Симеон.*) Бях принуден да искам сведения от живите още другари на Антима. Всеки от тях с готовност ми съобщи това, което знаеше, — услуга, за която аз им изказвам своята благодарност.
        Немалко ме улесни и статията на Г-жа Муромцева, поместена в списанието „Руски вестник“ от 1882 година.
        Ако биографията на първия Български Екзарх намери добър прием в нашето читающе общество, при второто ù издание ще се постарая да поправя ония грешки и неточности, които сега неволно, може би, съм пропуснал.

Авторът.

*) Г-жа А. Муромцева, написала статията, за която споменахме по-долу, под диктовката на блаженопочившия Антим, пише, че Преславският митрополит е взел тези писма, за да състави биографията на покойния.


Към главната страница

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.