Тодор Милков

Антим — първи български екзарх

Животът и духовно-обществената му деятелност

Бележка: Езикът на книгата е осъвременен от редакцията на Православна беседа.


ГЛАВА ІІ.

Атанас на занаят. — Напущане занаята и бягане в Св. Гора. — Покалугеряване с ново име Антим. — Манастирски таксидиотин. — Постъпване наново в училище. — Учителство.

        В тая година, като се завърнал баща му от Цариград, решил да вземе сина си Атанаса от училището и го даде на занаят. Тъй като в негово време абаджийският занаят в Цариград имал добър напредък, той избрал него за сина си. Завел го с себе в Цариград и го настанил у един Калоферец, абаджия, който работил в Амбаря, гдето се приготовлявали дрехите на войската. Атанас се заел с новия занаят и се стараел да го изучи добре. Той наскоро навикнал така добре и бърже да работи, щото надминавал почти всичките чираци. Затова и майсторът му го обикнал много, и взел да се хвали пред всички за неговата работа.
        Половина година само преседял Атанас абаджия; ако и да работил този занаят с присърце, сам не бил доволен от него. Той намирал в себе си някоя празнина, духът му ламтял за нещо по-възвишено.
        Прочел той в една книжка описанието на Св. Гора, и веднага се появило у него желание да иде там. Както във всичко бързал, тъй и тук не губил време, за да удовлетвори това си любопитство. Намерил си за другар свой съотечественик, с когото се нагласили да заминат за Св. Гора. Но тъй като Атанас се боял баща му да го не спре, решили да пазят в тайна намерението си. Намерили гемиджия и се съгласили с него да ги превози. В Понеделник на страстната неделя, било определено гемията да тръгне за Св. Гора. В Неделята на Връбница, Атанас събрал, каквото имал и явил на майстора си, че той напуща занаята си, и отива за Св. Гора. Майсторът му се потрудил да го разубеди, но като не сполучил, пратил да извести на баща му, който на другия ден, в понеделник, дошъл в Амбаря при майстора му, но не намерил там Атанаса. Отишъл на скелята да го дири, но когато стигнал там, гемията се била отделила от брега и тръгнала на път. Викал горкият баща, махал с ръка на Атанаса, за да се върне, но той не искал и да чуе. Баща му останал вдървен на брега, с поглед отправен към гемията, като ронел горчиви сълзи.
        В св. Гора той постъпил в начало у манастира „Ставроникита“, но след известно време се преместил в Хилендарския манастир, гдето приел монашески чин и от Атанас бил преименуван на Антим. След това бил произведен в дяконски чин, и го определили за манастирски таксидиотин в Лозенград. На 15 Август 1837 год. Антим се върнал от Св. Гора у дома си.
        Майка му, баба му и сестра му го посрещнали с голяма радост. Особено се радвала майка му, като виждала, че син ù се удостоил да стане служител на Бога. Тук Антим се завзел за своята работа да събира помощи за манастира и да записва и води гости на поклонение по дваж, понякога и повече пъти през годината. Лесно убеждавал Антим благочестивите християни да го последват до манастира. Най-напред той завел от своите роднини: Касап Стойка, брат му Петър и други. После той завел мнозина и от селата в Лозенградската околност. Манастирските братя били много благодарни от деятелността му, защото им принасял добра помощ и водил щедри поклонници. Тям се искало Антим да остане за дълго време манастирски таксидиотин, но нему не се нравила тази работа. Той намирал в себе си нещо непълно. Духът му ламтял за нещо по-високо, по-благородно; той търсил да удовлетвори жаждата си за наука сиреч, искал да се учи но това не можал да намери в манастирската ограда — затова той решил да напусне Св. Гора и да иде на Цариград, гдето се надявал, че ще може да се реализира въжделеното му желание.
        След предаването сметките на манастира, разпростил се с братята и заминал в 1839 год. за Цариград, гдето в предградието „Ипсоматия“ се настанил за дякон на църквата и взел да следва в народното училище; по-подир той се записал в куручешменската прогимназия за ученик под име „Антим Михалидис.“ Тука, в гимназията, със своя успех Антим се отличавал от всичките ученици. Във всичко той се показвал твърде бърз. Скоро научвал уроците си, бърже преписвал и изписвал всичко, що му било потребно. В тая си бързотия той малко се грижил за доброто изписване на буквите. Затова неговият почерк е бил един от некрасивите и завинаги останал такъв. В тези ученически години баща му често го навиждал и той понякога ходил при него на градината. Един ден той се научил, че баща му се поболял, отишъл да го посети, и го намерил тежко болен. Въпреки всичкото старание да помогне на болния си баща да оздравее, последният след кратко боледуване преклонил глава на синовите си ръце и предал Богу дух. Антим горчиво оплакал обичливия си баща. Молил се за душата му и се погрижил за неговото погребение.
        Той дълго време жалил баща си, и съобщил с едно трогателно писмо на майка си за смъртта на мъжа ù.
        Увещавал майка си да не плачи и тъжи, но да гледа дома си, като ù обещавал, че той не ще да я забрави и остави никога без помощ, докле бъде жив. Константинополският патриарх, принуден от обстоятелствата, съвместно със своя синод, решил от 1. септември 1844 год. да се преобърне на Духовна Семинария манастирът „Пресвятая Троица“ в о-в Халки, в която Семинария, да постъпят да учат всичките благонадеждни свещенодякони, които се намират по цариградските и епархиални църкви под условие, кандидата да бъде от 25—32 год. и да има най-малкото трикласно образувание от една прогимназия.
        В тая Семинария назначили за ректор Архимандрит К. Тепалдо, когото по после произвели в Епископски чин „Ставрополский“. За преподаватели в Семинарията назначили: Илия Танталидис, Иоан Таксис, и др. Дякон Антим, който напълно отговарял на изискваните условия, с помощта на патриаршеския Архидякон, с когото лично се познавал, бил приет за ученик в тая Семинария.
        Както в гимназията, така и тука в Семинарията Антим бил един от първите ученици.
        Здрав по телосложение, със силна памет, той лесно заучавал уроците си и могъл наизуст да издекламирва всичко онова, което преди малко прочел по няколко пъти. Поради тая си извънредна дарба, Антим обърнал в скоро време вниманието на ректора на семинарията К. Тепалдо и на другите преподаватели. Всякога бил предмет на тяхната похвала, задето добре изучавал предметите и правилно изговарял думите.
        В последната година, когато вече щял да свършва курса, Антим през Великите пости държал в патриаршеската църква проповеди, които произвели на слушателите силно впечатление. Тая негова способност му придобила почит и уважение и той се ползувал с добро име в патриаршията, към която се показвал покорен и послушен. В 1848 година той завършил курса на Семинарията, и получил пръв диплом с най-горна бележка, „отличен по всички предмети“. Поддръжката, както в прогимназията, така и в Семинарията изкарвал той от своите си трудове.
        Като изпълнявал дяконска длъжност нему са давали подаръци, с които се издържал. А когато следвал в Семинарията от патриаршията било определено, освен храна, облекло и квартира да му се дава още и по 10 франка месечно за йеродяконството. Получавал също и 10 франка месечно от един свой благодетел в Лозенград. С тези средства Антим минавал охолничко ученическия си живот. След свършването на Семинарията било му предложено да приеме учителско място в една от цариградските гимназии. Но той отказал, а приел да стане учител в родния си град. Като учител в Лозенград, Антим принесъл голяма полза на своята родина.
        До това време преподаването се е водило по старите методи, които не са могли да тикнат ни крачка напред учебното дело. Съзнавайки тези недостатъци, Антим направил голямо преобразование в това отношение.
        Дотогава всичкото учение се състояло в просто четене на буквар, Октоих и Псалтир. Като преименувал училището на Елиникон сколион, Антим учителствувал почти три години в това училище, през което време той направил голям преврат в начина на преподаването. Успехът на учениците му радвал бащите им, но не и свещениците.
        Те нямали никакво понятие от тая наука и начина на преподаването ù, защото знаели само просто черковно четене, което и сами не разбирали; те намирали за нехристиянско учението, което Антим предавал на младите. Антим настанявал в училището да следват и български момчета. От тях са постъпили сестриникът му Младен Желязков, Михаил Атанасов, Петър Атанасов, Яни Димов, Атанас П. Иванов и др.
        Гърците, ако и да ценели способността на учителя дякон Антима, взели да гледат на него с криво око и търсели средство да го накарат да напусне училището, защото той произхождал от българско семейство и бил привързан към българите, на които и децата залягал да се учат по-добре. Някои от гърците завидели до толкова, щото помислили, че ако някои от тях се покалугерят, ще могат да му противодействуват. Александър Кермитчиоглу и Сколито от Каракаш махле, пратили в Св. Гора синовете си и ги покалугерили; но калугерското расо им се видяло така тежко, щото след кратко време, те го захвърлили и се оженили.
        Свещениците и техните съмишленици, като не могли другояче да постигнат желанието си, пуснали в ход разни клевети и измислици по адрес на учителя.
        Поп Ангелаки си позволил да осъжда гражданите, за гдето оставили децата си да учат при Антима, който бил „паливулгарин“ и син на Маница Гена. „Той със своята наука не ги просвещава, но ги развращава“, казвал попът. Антим се докачил от това поведение на поп Иконома, дал оставката си от учителството и казал пред няколко души: „Аз ще направя тоя свещеник да дойде да ми се покланя и ми целува ръка.“


Предишната глава | Следващата глава

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.