С какви средства се борили Българската екзархия и нейните архиереи

Всички тия, полувековни насилия, които напомнят кърджалийските вилнения, не сломиха духа на българското население в Македония и Одринско, не унищожиха неговата привързаност към своята родна Църква. Изразител на тоя крепък народен дух бил онзи българин от одринското с. Ташлъ Муселим, който през юни 1903 г., след като бил жестоко бит от стражарите на викария на одринския гръцки митрополит епископ Стефан, за да подпише заявление, че признава Патриаршията, казал, че по-добре ще бъде да го обесят, та да се приказва, че когато ташлъ-муселимци станали гърци, едного обесили. [1] Също глас на целия почти български народ е било заявлението на с. Горни Броди от 1903 г. до Екзархията: „От гръцко притискане всичко може би да станем, но гърци никога, докато съществуваме на земята“; също и заявлението на свещениците от това село: „ще станем ковачи и копачи, ще умрем от глад, но Гръцката патриаршия няма да признаем“ [2]. Българското население в Македония и Одринско, въпреки всички стрели на гръцките патриарси и владици, не се хвърлило в мрежата на католическата пропаганда, която усилено е работила да го измами само затова, защото, както вярно е изтъкнал екзарх Иосиф в първото след Берлинския конгрес заседание на Св. Синод в Цариград, [3] било силно привързано към праотеческата си вяра — православието и непоколебимо е вярвало в звездата на Българската екзархия. Със своята неукротима омраза към всичко, що е българско, гръцките владици вдълбочиха схизмата между Цариградската патриаршия и българския народ, обаче не сполучиха да наложат на последния да се отцепи от Православната църква, към което те се стремяха с всички средства. Начело с Фенер те постигнаха само едно: подготвиха ожесточената война между гърци и българи в 1913 г. и успeха да се разрази сеяната от тях вражда във варварско опустошение на Македония от гръцките войски и в непрестаналото до днес свирепо гонение на българското население в тази област и в Западна Тракия. С това фенерските владици не само унижиха себе си като Христови пастири, и принесоха голяма вреда на Православната църква, понеже разединиха и направиха да се ненавиждат два православни народа, определени от историята да живеят в сговор и с общи усилия да издигнат духовно и културно назадничавия Близък Изток. Но не само това. Макар и несъзнателно, те най-ясно показаха на света, че именно Цариградската патриаршия тъне в онзи грях, в който тя обвинява Българската църква — във филетизъм, и че нейният титул „вселенска“ е само прикритие на страстния ù мегалоелински национализъм.

В противовес на Цариградската патриаршия, Българската екзархия и нейните архиереи се борили за духовните права на своето паство изобщо със законни средства. Проникнати от неизменното до сега желание да влязат в братски отношения с Цариградската църква, след схизмата както по-горе видяхме, [4] те в по-голямата си част отхвърлили мисълта за низвергване на гръцките владици в българските земи и Екзархията не само никога не е прибягнала до това средство, а вече и не се явила мисъл за подобна сурова мярка дори в най-големия разгар на гръцкобългарската борба (от 1903—1908 г.). Привърженица на еволюционната борба, Екзархията се е стремила да бъде напълно лоялна и внушавала на народа да не проявява омраза към едноверните си съжители гърци и към сънародниците си гъркомани. Работейки за националното осъзнаване на патриаршистите-българи, тя е искала от своите органи да не изнасилват тоя процес, а само да подпомагат неговото естествено развитие чрез просвета. Правовото чувство на Екзархията било силно още в началото на нейния живот. Кюстендилският митрополит Иларион непрестанно е молил Екзархията да действува пред правителството да бъде дигнат гръцкият владика, обаче екзарх Антим I мy отговарял, че не може да стори нищо, защото вече и Екзархията е изпратила свои владици в смесените епархии и правителството не е искало да се дразни Цариградската патриаршия. [5] Също екзарх Антим е отказал да моли призренския валия, както искал Иларион Кюстендилски, да заповяда на гръцкия владика Игнатий да не ходи в Кочани и изобщо из епархията му, „защото царското правителство — се мотивирал той —, ако и да не признава схизмата, обаче не забранява на гърците, които живеят в Ексархатът, да признават Патриаршията и на священниците и владиците да священодействоват без дозволение на местните духовни началства“. [6] С тескере от 9 януари 1874 г. турското правителство е забранило на Екзархията да изпраща владици и свещеници в места вън от нейния диоцез, защото „развалили спокойствието и тишината на народите“. По повод на това екзарх Антим е предписал на пловдивския митрополит Панарет да не ходи вече в Ахъ-Челебийската каза и други села, които са вън от неговата епархия. [7] Също и неговият съвет до велешкия митрополит Дамаскина да не възбужда гъркоманите власи бил плод на толерантния дух, който владеел в Екзархията. [8]

Екзарх Иосиф е поддържал същото гледище, което е поддържал като екзархийски протосингел: да не се пречи на Патриаршията да праща свои владици в българските епархии, както и тя да не пречи на Екзархията да изпраща свои владици в смесените епархии. Той бил убеден, че борбата между Българската и Цариградската църкви ще губи постепенно своята острота, до като най-после двете църкви дойдат до помирение при следния modus vivendi: митрополитът да бъде от народността на мнозинството православно население в смесената епархия, а неговият викарий-епископ — от народността на малцинството. Разбира се, екзарх Иосиф не е считал законно стоенето на патриаршески владици в екзархийските епархии, както се вижда от инструкцията, която в 1885 г. е дал на своя делегат в София търновския митрополит Климент по повод на постъпките на българското правителство пред Цариградската патриаршия да вдигне своя владика от
Варна и архиерейските си наместници в София, Русе и др. Екзархът е предлагал на българското правителство да зададе на Патриаршията въпроса: „На какво основание тя държи владика във Варна? Ако го държи — казвал той — на основание на схизмата и варненските гърци се нуждаят от православен владика, българското правителство може да отговори, че не признава схизмата, както не я признават самата Екзархия и повечето православни църкви. Затова стоенето на гръцки владика във Варна е против църковните канони. Ако пък Патриаршията се позове на фермана, то българското правителство може да отговори, че Патриаршията не признава фермана за епархиите в Турция и, ако иска тоя акт да е в сила за Варна, тя трябва да се съгласи той да е в сила и за епархиите в Турция и да се изпратят български владици в Македония. [9] Макар и голям политик, екзарх Иосиф ясно е разделял в съзнанието си Българската църква от българската държава и се стремил да действува преди всичко като духовен пастир. За това говорят фактът, че той решително се възпротивил българското правителство да управлява чрез свои чиновници българското училищно дело в Турция, и изобщо борбата му за автономията на Българската църква в българското княжество.

Както при екзарха Антима, тъй и при екзарха Иосифа Екзархията е давала свобода на националните малцинства в своя диоцез да се молят в църква и да се учат на своя език. За това свидетелствуват: писмата на екзарха Антима до Нишката църковна община и нишкия митрополит Виктор за училищното обучение на „местното наречие“ [10] както и църквите на ромънското население под екзархийско ведомство в България и Македония (Охрид, Крушово и др.). Българските митрополити в Турция — охридските Синесий (после скопски), Методий и Борис, велешкия и после битолски Авксентий, велешкият Мелетий, дебърският Козма, скопските Теодосий, Максим (сега пловдивски) и Неофит, струмишкият Герасим и неврокопският Иларион — се борили против елинизаторскитг усилия на гръцките владици, но никой от тях не се проявил като гонител на самия гърцизъм: търпени били гръцки училища дори в центрове на чисто български епархии като Охрид и Скопие. Българските митрополити се въздържали да взимат активно участие в македонското революционно движение. Наистина, В. Порта няколко пъти е настоявала да се дигнат митрополитите Герасим Струмишки и Синесий Скопски, но не защото била доказана тяхната нелегална дейност, а по-скоро поради по-смелата им защита на своите права пред местната турска власт и поради непрестанните клевети на патриаршеските митрополити (гръцкия в Струмица и сръбския Фирмилиан в Скопие). Въпреки своя буден темперамент и енергична борба против гъркоманството в епархията си, митрополит Герасим много повече от всeки съвременен нему патриаршески архиерей в Македония и Одринско е съзнавал, че той е преди всичко архиерей. А бившият скопски митрополит Теодосий, като управляващ Маронийската епархия през време на всеобщата война, се проявил като голям покровител на гръцкото население. Той енергично е действувал за освобождението на арестуваните от българските военни власти 37 гръцки свещеници от Димотишката околия и за отварянето на затворените по този повод енорийски църкви в нея. [11]

На тоя примирителен дух в Българската църква се дължало, че в продължение на 30 години българското духовенство е търпяло фенерски владици в Варна, Анхиало, Месемврия, Пловдив и Созопол и гръцки църкви в Балчик, Каварна, Шумен, Русе, Бургаз, Татар-Пазарджик, Станимака, София за 70,030 гръцко население [12]. Даже варненският гръцки митрополит през 1882 г. имал толкова свобода на действие, че на българския митрополит Симеон било неудобно да живее в тоя град [13]. Варненският окръжен управител отивал до там, че затварял ония, които искали да се присъединят към Екзархията. [14] Фактът, че през 1906 г., гръцките владици били изгонени от България, не говори против Българската църква, понеже това е станало без знанието и без участието на българската духовна власт; то е било внезапно народно движение, предизвикано от зверствата на гръцките чети в Македония.

Че у българските йерарси е нямало елинофобия, говорят още и следните факти. Българският Св. Синод не е одобрил като антиканонично преименуването на отнетите в 1906 г. гръцки църкви: пловдивската „Св. Марина“ в „Св. цар Борис“ и татар-пазарджишката „Св. Сотир“ в „Св. Кирил и Методий“. [15] Той не е отговарял веднага на селата, които се отказвали в същата година от Патриаршията, че ги приема под свое ведомство, сигурно, от желание да се увери, че те доброволно са извършили този акт. Според неговото предписание от 23 декември 1906 г., свещениците, които преминали заедно с енориите си под ведомството на Българската църква, са запазвали местата си, щом те знаели езика на енорияшите си, съгласно чл. 71, т. 4 на екзархийския устав. Ръководен от същия дух, в 1909 г. българският Св. Синод не е удовлетворил двукратната колба на бургазчани да запрети да свещенодействува на гръцкия свещеник Стилиян Василиядис, който се представял за патриаршески архирейски наместник. Мотивите на Св. Синод били, че, според получените от него сведения, тоя свещеник е извършвал треби само на гърци, без да върши безчиния, и че почти във всички гредове в България, дето имало гърци, имало и енорийски гръцки свещеници, а да подига въпросъс за каноничната страна на тяхното положение той не намирал за благовременно [16].

Запитан от българското Министерство на външните работи, дали бива да се повърнат на гърците отнетите през 1906 г. църкви „Св. Димитър“ в Пловдив и „Св. Константин и Елена“ в Бургас, Св. Синод с писмо от 10 април 1913 г. е отговорил, че не е против възвръщането на тези църкви, стига да не се сметне това като стъпка за връщане на гръцките владици в Пловдив, Варна и др., понеже в такъв случай би се помислило, че сам той признава Българската църква за схизматична. Четири гръцки църкви във Варна (Св. Атанасий, Св. Богородица, Св. Георгий и Св. Параскева) се намирали под ведомството на местната гръцка църковноучилищна община до 21 май 1914 г. когато варненските българи, поради лишението на българите в гръцка Македония от църкви и училища, са ги отнели от гръцката община. Варненската митрополия обаче дълго време не е одобрявала този акт, като на първо време не се месила в управлението на отнетите църкви, а само е позволила да служат в тях български свещеници, за да не останат неудовлетворени религиозните нужди на енорияшите, и чак на 15 декември 1915 г., пред свършения факт, санкциониран от светската власт, Варненският епархийски съвет е назначил времении комисии с председатели-свещеници за тяхното управление, Св. Синод едвам в края на следната година е поискал да минат формално под ведомството на Варненската митрополия, за да се управляват законно според екзархийския устав [17].

През време на общоевропейската война, българският Св. Синод е полагал грижи за доброто настаняване на интернираните от българската военна власт македонски гръцки владици (Партений Мелнишки, Дамаскин Неврокопски, Филарет Димотишки). Той е предписал на игумена на Троянския монастир, дето пребивавали Партений Мелнишки и Дамаскин Неврокопски, да се отнася към тех като към архиереи и да им дава безплатно квартира, храна, осветление и отопление [18]. Освен това той е отпуснал 300 лв. помощ на Партения Мелнишки, който се намирал в тежко материално положение, и 150 лв. на Дамаскина Неврокопски [19]. На застъпничеството на Св. Синод се дължело, че през м. ноември 1917 г. димотишкият митрополит Филарет бил освободен от ограничението в Капиновския монастир и е живял до края на войната в София.

Проникната от любов към Христовата истина и уверена, че нейната самостойност е съгласна с Евангелието и каноните, Българската църква и сега поддържа в себе си това чувство на високо почичание към Цариградската църква и живее с надежда, че последната ще съзнае своята грешка и ще прекрати своята противна на християнството и цивилизацията борба срещу православния български народ и неговата църква.


Бележки:

1. Църковен Вестник, 1906 г. бр. 33, стр. 388, кол. 1.
2. Ibid., бр. 9, стр. 107.
3. Това заседание е станало на 30 януари 1883 г. при членове митрополитите Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски.
4. стр. 99.
5. III протокол на екзарх. писма за 1873 и 1874 г., стр. 416, № 393 от 10 декември 1873 г.
6. Ibid., стр. 422, № 19 от 13 януари 1874.
7. Ibid., стр. 420—421, № 8 от 10 януари 1874 г.
8. Тоя съвет бил даден по следния повод: митрополит Дамаскин е аргосал патриаршийския свещеник Яни в Велес, задето направил отделен параклис в гръцкото училище. Обаче поп Яни продължавал да извършва треби на патриаршистите власи и даже погребал един мъртвец без позволение на митрополит Дамаскина. (93 засед. на Св. Синод, 25 юни 1873 г., стр. 204). Вследствие на това митрополит Дионисий е забранил да се погребват патриаршисти в общите гробища (96 засед. на Св, Синод, 23. VII. 1873 г., стр. 216) и е държал една влахиня пет дни непогребана, поради което власите, подбудени от Коста Мурати (член в Дави меджлиси), влезли във формен бой с българите, от които един бил убит и неколцина ранени (Протокол на Екзарх. см. съвет от 17 май 1874 год, писмо на митрополит Дамаскина от 13 май, 1874 г.). Екзархията не е одобрила това разпореждане на митрополит Дамаскин, защото то можело да даде право на гърците и те да не позволяват да се погребват българи в техните гробища (95 засед. на Св. Синод, 23 юли 1873 г., стр. 216). Св. Синод взел решение да се пише на митрополит Дамаскина да остави свободни поп Яни и власите, които не го признават за свой владика, и да съветва населението към тьрпимост. (94 засед. на Св. Синод, 11 юли 1873 г., стр. 212 и 95 засед. на същия, 19 юли 1873 г., стр. 215).
9. Х Протокол на екзарх. писма за 1884—1886 г., стр. 459—460, № 280 от 26 апри,а 1885 г.
10. Вж. по-горе стр. 69.
11. Синодно дело № 15, 1918 г., преп. № 1, № 1193 от 22 октомври 1917 г. и № 1469 от 14 декември 1917 г. Вж. още № 962 от 23 август 1917 г. и № 8063 от 25 октомври с. г.
12. Църковен Вестник. 1906 г., бр. 38, стр. 448.
13. V екзарх. вх. кн. вх. № 20, 13 януари 1882 г.
14. IV екзарх. вх. кн., вх. № 755, 1 ноември 1881 г
15. Синодно писмо от 23. XII. 1906 г.
16. Писма от 10 януари 1909 г. и 7 декември 1909 г. до сливенския митрополит Гервасий.
17. Писмо на Св. Синод до Министерството на външните работи от 28 ноември 1916 г.
18. Синодно дело № 15. 1918 г., преп. 1, № 6364 от 6 декември 1917 г.
19. Ibid., № 3620 на Св. Синод от 3 юли 1918 г. и № 137 на игумена на Троянския монастир от 31 юли 1918 г.

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.