IV. Ромънската църква.

Ромънската църква като че ли е била безучастна зрителка на гръцкобългарската църковна разпря. Цариградската патриаршия, както и българските архиереи са изпращали своите окръжни послания и до букурещкия (угровлашкия) митрополит Нифон, но последният не е отговарял нито на патриаршеските послания [1], което не правели другите поместни църкви. Това мълчание, по всяка вероятност, се дължало на обстоятелството, че Ромънската църква, ако и да се провъзгласила за самостоятелна още след съединението на двете княжества Влашко и Молдава с декрет от 1864 г., [2] била призната от Цариградската патриаршия за автокефална едвам в 1885 г. [3] и до тогава букурещкият митрополит канонически се намирал под върховната, макар и номинална, власт на цариградския патриарх [4]. При това положение ромънският примат по официален дълг трябвало да подкрепи Цариградската патриаршия, но, понеже и ромъните се борели за правдина, за каквато и българите — да бъде призната Ромънската църква за автокефална, то той ще да е бил потикван да се изкаже в полза на българите, ала това би повредило на ромънската кауза. Затова ромънският митрополит е намирал за благоразумно да мълчи [5]. Неофициално обаче той е признавал новосъздадената Българска църква, ако може да се съди по това, че назначените от българския Св. Синод свещенослужители за българската църква в Букурещ иеромонах Теофил (1869—70 г.) и иеромонах Герасим (1871—1883 г.) са получили от висшата ромънска църковна власт канонически грамоти въз основа на техните ръкоположителни грамоти [6]. Също и след схизмата Ромънската църква е признавала тайнодействията на българската йерархия. След завземането на Добруджа от ромънските войски в 1878 г., Ромънската църква не е направила никакъв въпрос за българската схизма, когато преминало под нейно ведомство екзархийското духовенство на тази област. Действително, ромъните веднага след окупацията на Добруджа не допуснали българските митрополити Григорий Русенски и Симеон Варненски да обикалят частите от своите епархии в ромънска територия, и екзарх Иосиф, по искане на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков [7], е писал на двамата митрополити да изпратят незабавно формален протест против нарушението на тяхните кириаршески права в Добруджа [8] и да говорят за това на Марин Дринов [9]. В Мангалия пък ромънските власти са заповядали на българските свещеници да споменуват при богослужение името на долнодунавския епископ Мелхисидек наместо името на варненския митрополит Симеон [10]. Обаче в тулчанския окръг българските свещеници известно време са продължавали да споменуват името на доростолочервенския митрополит Григорий и наместниците му са били в писмени сношения с него. Те са искали от своя кириах даже инструкции, да ли да изпълнят заповедта на ромънските власти да водят регистри за ражданията и браковетe. И екзарх Иосиф е поканил митрополита Григория да им предпише да изпълняват закона [11].

След като, по предложение на ромънското правителство, наместникът на доростолочервенския митрополит в Тулча браницкият епископ Климент (после търновски митрополит) е напуснал Ромъния, ромънска Добруджа била подчинена църковно на долнодунавския (галацкия) епископ [12]. Тоя акт, както и присъединението на Нишката епархия и Пирот към Сръбската църква, архиереите от българското княжество не считали за незакомерен в неговата същност. Заради туй те не протестирали пред руския императорски комисар, както екзарх Иосиф ги подканял от Пловдив [13], а напротив, събрани във Велико Търново като членове на учредителното Народно събрание, те са решили, че Българската църква не може да има никакво официално сношение с добруджанските и сръбските българи, тъй като те влизат в състава на държави с еднакво вероизповедание. По силата на това решение, екзарх Иосиф е предоставил на княжеското правителство да реши подигнатия от някои общественици въпрос за български епископ в Добруджа [14].

След анексията на Добруджа, Ромънската църква е продължавала да не влиза в официално общение с Българската църква [15], но, както по-рано, тя е признавала нейните свещенодействия. Напр. настоятелят на българската църква в Букурещ архимандрит Роман (1883—1903 г.), назначен от българския Св. Синод, е получил от висшата ромънска духовна власт каноническа грамота, издадена въз основа на неговата ръкоположителна грамота [16]. Галацкият епископ е гледал на назначавания от българския Св. Синод свещеник за българската църква в Галац като на свой клирик и от кандидатите за тази църква е изисквал, както от всеки клирик от друга епархия, удостоверение от българската духовна власт, че бил свободен да отиде в друга епархия, че не подлежал на каноническо запрещение и не е бил осъждан от духовен съд, също и писмено обещание, че щял да изпълнява всички разпоредби на местния архиерей [17]. Ромънският Св. Синод е допуснал, букурещката българска църква да зависи в духовно отношение (назначение и уволнение на свещенослужителите, доставяне миро, утвари и др.) направо от българския Св. Синод, но със задължение свещенослужителите в нея да споменуват и името на букурещкия митрополит [18]. Ако той е считал българското духовенство за схизматично, той не би искал да се поддържа подобна каноническа връзка. За това говори и фактът, че в Македония (Охрид, Крушово и др.) имаше влашки общини под ведомството на Българската екзархия. Ромънската пропаганда щеше да ги потиква да се откажат от Екзархията, ако Ромънската църква я считаше за схизматична. В такъв случай и без натиск тия власи биха се отказали от Екзархията, защото бяха националисти в противоположност на власите-патриаршисти, които бяха гъркомани.

Види се, поради благоразположеността на Ромънската църква към Българската, в 1886 г. българският Св. Синод бил склонен да приеме предложението на българското правителство да поздрави новия ромънски митрополит-примат. [19] Несъмнено, от благоразположение към Българската църква в 1903 г. викарият на букурещкия митрополит епископ Нифон е подарил на българския Св. Синод, чрез настоятеля на букурещкия български храм архимадрите Роман, 11 екземпляра от своя сборник „Музика по псалтикия и линейни ноти“, в който се съдържали оригинални трудове на певци-българи, с молба да се раздадат по 1 екземпляр на всяка митрополия в България. Св. Синод е благодарил на епископ Нифона за този му дар и разпоредил да се изпълни желанието му. [20]

Слаба сянка, може би, е минала върху скрито дружелюбните отношения между Ромънската и Българската църкви през 1905 г. по въпроса за ромънски храм в Тутракан. До конфликта между България и Ромъния през 1900 г. поради убийството на Михайляну, ромъни и българи в Тутракан са живеели в сговор: в църквата „Св. Кирил и Методий“ на десния клирос се пеело на църковнославянски, а на левия — на ромънски. Обаче поради споменатия конфликт било забранено да се пее на ромънски. След няколко години, тутраканските ромъни, по внушение на ромънското правителство, са поискали или да се възстанови старият ред в църквата, сиреч да се пее и на ромънски, или да им се позволи да си построят отделна ромънска църква върху местото, което купили със средства (3000 лв.) на ромънското правителство в центъра на града, около 120 м. до българската църква „Св. Кирил и Методий“. С решение от месец юли 1904 г. Русенският епархийски съвет е позволил да се пее и на ромънски в църквата „Св. Кирил и Методий“, но, поради преследването на българщината в ромънска Добруджа, тутраканските българи не давали да се удовлетвори нито едното, нито друго искане на ромъните. [21] Те подали колективна молба до Св. Синод, за да не позволява да се построи ромънска църква в града им, понеже това се искало от ромънските пропагандатори, а не от тутраканското ромънско население, което се опасявало, че тоя акт ще създаде антагонизъм между българи и ромъни, които до тогава си живеели в мир и се сродявали. Св. Синод не е позволил да се построи отделен ромънски храм в Тутракан, а позволявал да се възстанови старият ред в църквата „Св. Кирил и Методий“, мислейки, че с това ще се запази единството на православната община в Тутракан, когато, ако се построел отделен ромънски храм, тази община щяла да се разцепи. [20] Той не отстъпил от това решение и след молбата на петима тутракански ромъни от 6 май 1906 г. да им се позволи да имат свой храм. В 1906 г. книжарската фабрика Мавродинов е купила мястото, дето се проектирало да се построи ромънски храм, обаче ромънските националисти в Тутракан не преставали да подигат тоя въпрос. На 7 април 1910 г. Министерството на външните работи пак е съобщило на Министерството на вътрешните работи, че не може да се удовлетвори искането им, а само трябва да се възстанови старият ред, който се практикувал в общата градска църква до 1900 г., сир. да се пее на ромънски на левия клирос.

Не е известно, как е погледнал ромънският Св. Синод на решението на българския Св. Синод по тоя въпрос, но, по всяка вероятност, той е смятал, че тутраканското ромънско население, като паство на Българската църква, не бива да нарушава нареждането на българската духовна власт. Може да се допусне това, като имаме пред вид факта, че, макар и да е разрешило българското правителство да се построи ромънски храм в София [22], в 1912 г. есента ромънският пълномощен министър в София е молил министра на външните работи Ив. Евст. Гешов непременно да му се отговори писмено, че е имало разрешение (autorisation) от българския Св. Синод за построяване на тоя храм, и по повод на туй министър Гешов с частно писмо от 28 ноември 1912 г. е питал секретаря на Св. Синод Ст. Костов, да ли може да получи такъво писмо от Св. Синод. [23] Ромънският пълномощен министър ще да е направил тази постъпка по искане на ромънския Св. Синод, който, признавайки каноническата правоспособност на българската йерархия, е желаел въпросът за ромънски храм в София да се уреди съгласно с изискванията на каноните.

Това си убеждение за Българската църква ромънският Св. Синод ясно прояви в 1923 г. с решението си да влезе в официални сношения и богослужебно общение с нея по случай освещението на ромънския храм в София. С писмо от 12 декември 1923 г. № 444 ромънският митрополит-примат Мирон е съобщил на българския Св. Синод, че ромънският Св. Синод, в споразумение с ромънското правителство, е решил да бъде осветен ромънският храм в София от неговия делегат хотинския епископ Висарион Пую, и го молил да опълномощи някого от висшия клир на Българската църква да вземе участие в това храмоосвещение. Писмото на митроиолита Мирона е проникнато от любов към българския народ, когото нарича православен християнски (poporului bulgar crestin ortodox) и от висока почит към българския Св. Синод. Той счита наместник-председателя за равнодостоен на себе си автокефален църковен началник [24] и го прегръща братски. На 19 декември същата година (Никулден) се извърши тържествено освещението на храма и литургия от софийския митрополит Стефан, пълномощника на българския Св Синод, и хотинския епископ Висарион в съслужение с ромънско и българско духовенство, като се пееше на църковнославянски и ромънски. В речите си, които казаха в храма след освещението, митрополит Стефан и епископ Висарион изтъкнаха, че с тоя акт Българската и Ромънската църкви отново влизат в каноническо общение. [25] Също и речите, казани на обяда, даден на ромънските делегати от митрополита Стефана, се отбеляза духовното сближение на двете православни страни. [26] И българският Св. Синод в ответното си писмо от 28 декември 1923 г. № 7941 до ромънския примат е подчертал, че този акт е възобновление на единението между Българската и Ромънската православни църкви.

Незачитайки фактически схизмата върху Българската църква, ромънският митрополит Мирон е взел присърце идеята за нейното формално вдигане. По повод на проектирания от Цариградската патриаршия вселенски събор през 1925 г., той е влязъл в писмени сношения с българския Св. Синод. С писмо от 16 януари 1925 г. № 30 той му изпратил за надлежна ориентировка препис от отговора на ромънския Св. Синод до цариградския патриарх по дневния ред на вселенския събор, предполагайки, че и българският Св. Синод е получил вече писмо от цариградския патриарх по тоя предмет. На 28 март с. г. българският Св. Синод сърдечно му благодарил за особеното му внимание и братска любов и му съобщил, че по принцип усвоява становището на ромънския Св. Синод по програмата на вселенския събор, именно да не се разискват в него догматически въпроси. Същевременно, изказвайки съжаление, че Цариградската патриаршия не му изпратила дневния ред на вселенския събор, той е молил митрополита Мирона да се застъпи, щото и Българската църква да бъде поканена да участвува в тъкмения вселенски събор. [27] По повод на тази молба на българския Св. Синод, ромънският патриарх Мирон скоро се обърнал към цариградския патриарх с трогателна писмена молба (от 10 май с. г. № 190) да покани и „Българската църква-сестра“ да участвува във вселенския събор и — в името на единството на Православната църква, което трябва да се прояви напълно във вселенския събор — да премахне студенината между Цариградската църква и „Православната църква от българското царство“. „Изпитанията и изкушенията — убеждавал патриарх Мирон —, през които премина този прешлен на истинската Христова църква [28], и фактът, че той все пак мощно остава в православната основа, показват, колко много той се чувствува тяло от истинското мистично тяло на Христа“. „Всички познаваме с какъв кураж тази по-малка сестра противостоя и на най-омайните изкушения, които търсеха да ловят риба в мътна вода, както и насилванията да се отклони тя от основите на православните традиции“. Патр. Мирон мисли, че тази съпротива „на светата и православна Българска църква“ ще бъде засилена, ако Цариградската патриаршия се отнесе към нея със съчувствие и я счете „между добрите и любими свои дъщери и сестри“. „Болезнено и унизително е за нас православните — заключава патриарх Мирон — да виждаме, как идват „еретици“ в нашата къща и се опитват да правят мир и съединение“.

Това писмо било занесено на цариградския патриарх от специален пратеник, проф. Деметреску — „велик номофилакс“ на Цариградската патриаршия, който бил натоварен да съобщи и устно желанието на Ромънската църква да бъде дигната схизмата. В отговора си от 1 юни с. г. № 252 до българския Св. Синод, изпращайки му препис от молбата му до цариградския патриарх, патр. Мирон го уверявал, че въпросът за схизмата от дълго време вълнува душата му. Раздорът между Цариградската патриаршия и Българската православна църква, според него, е една болезнена пъпка за единството на православието (au format in unitatea ortodoxiei un bol dureros). Стъпката, направена от Българската църква, за да излезе от това положение, го накарала да стане нейн глашатай с голяма радост и без никакви резерви.

В това си писмо ромънският патриарх е дал пълен израз на своята любов към Българската църква. То е пълно със сърдечни обръщения към наместник-председателя на българския Св. Синод: „многолюбезни наш брате во Христе“, „приемете нашите братски прегръщания“ (fratestile noastre imbratisari), патриархът го моли да го споменува „непрестанно“ в своите молитви, за него Българската църква е света.

Патриарх Мирон е дал и публична гласност, че схизмата върху Българската църква е несправедлив акт. На букурещкия кореспондент на гръцкия в. „Елефтерон Вима“ патриарх Мирон е заявил: „Вярно е, че поискахме и настояхме да бъде поканена и Българската автокефална църква на вселенския събор. Схизмата бе обявена не по религиозни причини, нито бе призната от другите църкви. И ние не я признаваме, защото тя не бе обявена от вселенски събор. Сега се застъпихме пред Вселенската патриаршия за нейното отменяване, защото специалните причини, поради които схизмата бе обявена през миналото столетие не съществуват вече. Не виждаме причини, които да заставят Цариградската патриаршия да държи още едно решение, което днес съставлява анахронизъм и е против духа на християнството и на нашия век. По-рано ставаше голямо злоупотребление от страна на Църквата с религиозните санкции, особено с анатемата, често поради политически причини, а понякога и под натиска на суверенните султани. Днес подобна строгост не може да бъде оправдана. Специално схизмата означава при днешните обстоятелства липса на сериозност и засяга достойнството изобщо на всички църкви, (к. м.). Предполагам, даже вярвам, че тя ще бъде в скоро време отменена и че на събора в Св. Гора ще бъде призована и Българската църква“. [29]

Считайки Българската църква за истинска православна, патриарх Мирон е нотифицирал на българския Св. Синод, както на всички други православни църкви, своето възвеждане в патриаршеско достойнство [30] с послание от 19 март 1925 г., изпълнено с братска любов към българските йерарси, като ясно изразил, че цени тяхното признание на новия му сан наравно с признанието от всяка друга Православна църква. Изказвайки към наместник-председателя на българския Св. Синод — своя „възлюблен во Христе брат“ своите „смирени дълбоки почитания“, патриарх Мирон иска неговото благословение, от което да черпи „нова сила“ за изпълнение на своята „мисия“ — „да работи както за Ромънската църква, тъй и за напредъка и засилването на Православието в света“, като го уверява, че неговото патриаршеско отличие в нищо не ще измени досегашните отношения между Ромънската църква и другите православни църкви — духовно и догматическо единение и солидарност в защита на общоцърковните интереси.

В желанието си да стегне още повече създадените връзки между Ромънската и Българската църкви и чрез това да въведе последната в общия живот на Православната църква, с писмо от 6 октомври 1925 година № 416 патриарх Мирон е съобщил на българския Св. Синод, че през м. ноември с. г. щяла да стане тържествената му интронация на патриаршеския престол, като го уверявал, че ромънският Св. Синод „ще се чувствува твърде щастлив“, ако наместник-председателят на българския Св. Синод участвува на това тържество. Скоро (чрез ромънската легация в София) [31] той е изпратил на българския Св. Синод, както и на предстоятелите на другите православни църкви, формална покана (на френски език) за присъствуване на интронацията му, определена на 1 ноември същата година. В нея той изтъквал, че присъствието на „председателя“ а българския Св. Синод в това тържество от една страна ще бъде висока чест за него и от друга страна ще усили и закрепи любовта и почитта, които ромънският народ и Ромънската църква имат към предстоятеля на Българската църква, когото той счита свой „съслужител“ и прегръща „с голямо приятелство“, „братски“.

Официалните сношения на ромънския патриарх, както и на председателя на задграничния руски Синод митрополит Антоний, с българския Св. Синод са били сметнати от последния за важен факт в историята на Българската църква и с окръжно от 31 март 1925 година № 2027 той е уведомил за това епархийските архиереи, а по-сетне (с писмо от 6 юли с. г. № 4347) и Министерството на външните работи и изповеданията, уверявайки го, че ромънският патриарх Мирон е особено разположен към Българската църква и не прави никаква разлика между нея и другите православни църкви. А старозагорският митрополит Павел, изказвайки на Св. Синод своята радост, е изтъквал, че с тази размяна на писма в дух на братска любов се туря край на изолираното положение, в което се намираше Българската православна църква поради схизмата, и препоръчвал да не се изпуска нито един удобен случай за установяване на по-тясни връзки с всяка една от автокефалните православни църкви, до като окончателно се дигне „прословутата схизма“.

Схващайки интронацията на ромънския патриарх като междуцърковен акт, чрез който ще може да се затвърдят създадените връзки между Българската и Ромънската църкви и да се създадат такива връзки и с други православни църкви, българският Св. Синод е уведомил патриарха Мирона няколко месеца преди интронацията му (с писмо от 20 юли 1925 г. № 4006), че е определил видинския митрополит Неофит за свой представител при интронацията му. А в отговора си от 24 октомври 1925 г. № 6956 на официалната покана на патриарха Мирона българският Св. Синод го уверявал, че неговият делегат митрополит Неофит ще му засвидетелствува каква голяма любов храни Българската църква „към своята възлюблена в Господа сестра — светата Ромънска православна църква и каква силна духовна радост изпитва целият български православен народ при тия велики църковни тържества, които стават в близка и братска нам Ромъния в чест и слава на именития нейн първоиерарх“. За българския Св. Синод, както той се е изразил в своя адрес до патриарха Мирона, Ромънската патриаршия е „исторически естествена и канонически законна“ форма.

На 29 октомври 1925 г. митрополит Неофит бил посрещнат в Гюргево с големи почести от гражданите и духовните власти. По нареждане на патриарха Мирона, той е пътувал от Гюргево за Букурещ с неговия специален вагон. На обяда, даден на 31 октомври от министра на изповеданията в чест на всички църковни делегати, патриарх Мирон е уверил митрополита Неофита, че чувствува особена радост, задето Св. Синод на Българската църква се отзовал с такава готовност на великия празник на Ромънската църква, а още повече, че е изпратил за свой представител именно неговия съсeд, видинския митрополит, защото според нeмцитe, „добрият съсъд е по-мил от далечния роднина“. Тук митрополит Неофит се запознал с ромънските архиереи и представителите на другите православни църкви, [32] като ромънските и славянските архиереи се разцелували с него, а гръцките само се ръкували и се държали студено, което направило неприятно впечатление на околните. На църковните служби и тържества българският делегат е заемал почетно место, често след киевския Митрополит Антоний и пред гръцките архиереи, но след Иоакима Халкидонски, който е стоял до патриарха отдясно. В ектениите архидяконът е споменувал всички присъствували архиереи. Според официалната програма, в деня на интронацията (1 ноември) литургията трябвало да бъде извършена от ромънския патриарх в съслужение с ромънски архиереи и всички чужди архиереи, обаче гръцките владици отказали да служат заедно с българския митрополит като „схизматик“. Патриарх Мирон и ромънските архиереи ги убеждавали да не правят това, защото нито Руската, нито Ромънската, нито Сръбската църкви не са признали схизмата и че Ромънската църква е вече в общение с Българската църква, но гръцките архиереи не отстъпили от своето решение. За да не оскърбят гърци и българи, ромънският патриарх е решил да служат само ромънските архиереи. Чуждите архиереи само са присъствували на литургията, а патриархът е стоял на трона.

Любовта и почитта си, която поради гръцкото противодействие патриарх Мирон не можал да изрази към Българската църква чрез тържествено съслужение с нейния представител, той е изказал волно, когато в патриаршеската църква митрополит Неофит го приветствувал [33] и му поднесъл подаръци. Приемайки българското евангелие, печатано в Букурещ в 1828 г., и синодния превод на Библията, патриарх Мирон се целунал с митрополит Неофит, а, приемайки розовото масло като символ на божествената любов, която винаги да свързва Ромънската и Българската църкви, той го целунал и го првгърнал братски. [34]

На 3 ноември, по желание на патриарха Мирона, в Патриаршията е имало събрание на ромънските и чуждите архиереи по въпроса за вселенския събор. Преди откриването на събранието, митрополит Неофит бил приет радушно от патриарха, комуто изказал голямата радост на българския Св. Синод, че Ромънската църква влезе в общение „с незаконно и нехристиянски изолирваната Българска църква“. Патриархът го уверил, че той е направил тая стъпка по повелението на правдата и съвестта си и че сега вече има възможност да не позволява да се унижава Българската църква. Но за да се свършел спорът между Цариградската патриаршия и Българската църква мирно и незабелязано, според патриарха Мирона, българокият Св. Синод трябвало да му пише, че желае да се тури край на спора, а останалото щяло да бъде негова работа. На събранието патриарх Мирон е изтъкнал между другото радостта си, че вижда събрани представители на всички поместни православни църкви. По негова покана, и видинският митрополит Неофит е изказал мнението си. Той е нарекъл това събрание „предсъборно съвещание на представителите на всички православни църкви“ и в съгласие със сибинския епископ Николай предложил цариградският патриарх да свика една предсъборна комисия с представители от всички поместни църкви, за да проучи в течение на една година въпросите, които трябва да реши вселенскияг събор. В своя извод от изказаните мнения патриарх Мирон е приел това предложение, като прибавил, проучените от тази комисия въпроси да се изпратят на всички православни църкви за мнение.

След закриването на събранието, всички архиереи са присъствували на благодарствения молебен, извършен от патриарха Мирона. Тук коленопреклонно била прочетена молитва за преуспяването на православните църкви и се изпяло многолетствие за всички патриарси и първоиерарси на православните църкви, за православния клир и православния народ.

На свиждането, което митрополит Неофит е имал с патриарха Мирон на заминаване за България, ромънският патриарх го помолил да изкаже на синодните членове и другите български архиереи неговите неизменни братски чувства към тях. На поканата на митрополит Неофита да дойде в България и служи в храма „Св. Александър Невски“ заедно с българските архиереи, той е казал, че ще направи това с най-голяма радост. С писмо от 26 януари 1926 г. № 61 патриарх Мирон е изказал и официално на българския Св. Синод благодарността на ромънския Св. Синод за участието на Българската църква в неговата интронация, а с писмо от 25 февруари с. г. № 117 му изпратил за спомен албум със снимки от интронацията му, наричайки го „пресвети Синод на св. Българска православна църква“.

Патриарх Мирон не се обезсърдчил от съпротивата на гръцките архиереи да послужи интронацията му за помирението на Цариградската патриаршия и Българската църква. Професор Деметреску и архимандрит д-р Филарет Фоку от негово име продължили своите посреднически постъпки. Проф. Деметреску е уверявал българския пълномощен министър в Букурещ (в сръщата си на З декември 1925 г.), че Цариградската патриаршия е готова да се занимае с въпроса за дигане на схизмата, но е необходимо само Българската църква да направи постъпка пред нея. Затова той е предлагал да се устрои една среща между него и българските митрополити Максим, Симеон и Стефан. Даже, със съгласието на патриарха Мирона, той изработил и формула за постъпката на българския Св. Синод пред Цариградската патриаршия. „Ако в 1872 г. — се казвало в нея — е имало между двете църкви недоразумения, днес вече няма основания да съществуват те“ [35].

Вероятно, в отговор на тези постъпки, с писмо от 12 декември 1925 г. № 8387 българският Св. Синод, благодарейки на патриарха Мирона за радушния прием, оказан на неговия делегат, е изказал надежда, че той ще намери „достоен начин“ (к. м.) за възстановление на общението между Българската църква и Цариградската патриаршия преди още да се свика вселенският събор, за което „Св. Българска църква на вечни времена ще запази спомен“ за това негово „високоблагородно дело“. По искане на патриарха Мирона, това писмо било внесено в неговия Синод, „който щял да стори всичко, що може за Българската църква“ [36]. В ромънския Св. Синод е преодолявало мнението, че трябвало да се влезе в преки устни разговори с български и гръцки представители. За по-лесни сношения, в началото на 1926 г. директорът на канцеларията в ромънския Синод архимандрит Семендрия е лансирал мисълта да има при Ромънската патриаршия един официален представител на Българската църква, какъвто има Цариградската патриаршия (до февруари 1926 г. проф. Деметреску, а след това архимандрит Тимотей Евангелидис — настоятел на букурещката гръцка църква).

При все че и до сега патриарх Мирон не е успял да изглади недоразумението между Цариградската и Българската църкви, връзките между Ромънската и Българската църкви не са отслабнали. По молба на българския Св. Синод пред ромънския патриарх на 4 септември 1926 г. епископ Генадий Никулеску е ръкоположил в Бузъу за свещеник директора на браилското българско училище дякон Никола П. Попов, ръкоположен в дяконски чин от варненския митрополит Симеон, и произвел в степен ставрофорен протоирей настоятеля на българския храм в Браила о. Филип Танев. Също и свещеникът при букурещката българска църква винаги е допускан в съслужение с ромънското духовенство.

По силата на съществуващето общение, Ромънската църква драговолно отпуща на Българската църква миро.

Бележки:

1. Д-р Хр. Стамболски, цит. съч., т. II, стр. 137.
2. Ibid., pag. 204.
3. N. Dobrescu. Istoria Bisericii Romane, editia II, Bucuresti, 1923, pag. 192 и 272—275.
4. Срв. Голубинский, Краткий очерк истории православных церквей, стр. 367.
5. Д-р Хр. Стамболски не се съмнява, че ромъните не отговаряли на патриаршеските послания, защото искали „полека-лека... да се изплъзнат“ от влиянието на Цариградската патриаршия (цит. съч. т. II, стр. 138).
6. Църковен Вестник, 1904 г., бр. 20—21, стр. 242.
7. V протокол на екзархийски писма за 1878—1880 г., стр. 18, № 39 от
26. II. 1879 г.
8. Ibid., стр. 5, № № 11 и 12 от 16 януари 1879 г.
9. Екзархийски изходящ дневник за 1879 г., № 68 от 17 март 1879 г.
10. Писмо на митрополит Симеона до екзарха от м. декември 1878 г
11. V протокол на екзархийски писма за 1878—1880 г., стр 35, № 68 от 17 март 1879 г.
12. Църковен Вестник, 1912 г., бр. 23, стр. 286, 2 кол.
13. V протокол на екзархийски писма за 1878—1880 г., стр. 25, № 52 от 3. III. 1879 г.; екз. изх. дн., № 52, 13. II. 1879 г.
14. Вж. V протокол на екзарх, писма за 1878—1880 г., стр. 79, № 131, 25 август 1879 г.
15. В едно писмо до своя делегат в София митрополит Климент от 29 ноември 1886 г. № 672 по въпроса дали да бъде поздравен от страна на Българската църква новият ромънски митрополит-примат, екзарх Иосиф, като изтъква, че е по-редно той, а не делегатът му в българското княжество да го поздрави, казва: „Ако поради схизмата митропопитът на Ромъния не може да отговори на нас, то по същата причина не ще може да отговори и на делегатството“ (XI протокол на екзарх. писма за 1886 г., стр. 287—288).
16. Църковен Вестник, 1934 г., бр. 20—21, стр. 242.
17. Писма на иеромонах Никодим, свещенослужител в букурещката българска църква, от 26 и 28 януари 1903 г.
18. Вж. писмо на българския Св. Синод от 30 май 1905 г. № 2412.
19. XI протокол на екзархийски писма за 1886 г., стр. 285—287, № 671, телеграма иа екзарх Иосифа до екзархийския делегат в София митрополит Климент от 29 ноември 1886 г. и стр. 287—288, писмо до същия № 672 от 29 ноември 1886 г. Екзарх Иосиф бил съгласен Българската църква да поздрави ромънския примат, но, ако този не бил русофоб, за да не излезнело това поздравление като манифестация против Русия. Затова той предлагал на Св. Синод, който тогава щял да се събере в София, да обсъди тоя въпрос всестранно и, ако намерел, че няма никакво неудобство, да състави приветственото писмо и да му го изпрати, за да го подпише и прати на ромънския примат по пътя, то който Св. Синод намерел „за най-прилично“.
20. Църковен Вестник, 1903 г., бр. 16, стр. 4.
21. С писмо от 9 ноември 1905 г. до министра на външните работи Св. Синод е молил българското правителство да не допуска построяването на отделен ромънски храм в Тутракан. Министърът на външните работи е възприел гледището му и уведомил за това министра на вътрешните работи. Въз основа на тази разпоредба, с писмо от 17 декември 1905 г. Св. Синод е предписал на доростолочервенския митрополит да не дава благословия за построяване на такъв храм.
22. Ромъния е подигнала въпрос за ромънска църква в София още в 1904 г. (Виж писмото на тогавашния министър на външните работи Рачо Петров от 19 юли 1904 г. до българския Св. Синод).
23. Тези писма се намират в препискага на Св. Синод по освещението ма ромънския храм в София.
24. Нарича го „високопреосвещен митрополит-примат на България“ (Inalt prea sfintitului mitropolit primat al Bulgariei).
25. Вж. Народен Страж, 1924 г., кн. 19, стр. 15—16.
26. Ibid., стр. 16.
27. За да направи Св. Синод постъпка за посредничество, ще да е оказала влияние и писмената покана на варненския митрополит Симеон (от 21 март 1925 г. № 2476) да размисли той, какво да се направи, за да участвува Българската църква в проектирания вселенски събор, което, според митр. Симеона, е необходимо, за да не би Цариградската патриаршия да използува тоя събор да се произнесе за поведението на ония поместни църкви, които приемат българския клир като православен, и за да не се счете отсъствието на Българската църква като незачитане на тоя събор.
28. разбира Българската църква.
29. Предадена във в. „Елефтерон Вима“ от 24 февруари 1926 г.
30. Ромънският митрополит-примат бил провъзгласен за патриарх от ромънския Синод на 4 февруари 1925 г., от сената на 12 с. м., от Народното събрание на 17 с. м. и актът за възвеждането му бил публикуван в „Държавен Вестник“ от 25 с. м.
31. Писмото ù до българския Св. Синод е от 16 октомври 1925 година.
32. Представителят на задграничната Руска църква, киевският митрополит Антоний, тимошкият епископ Емилиан от Сръбската църква, варшавският митрополит Дионисий, халкидонският митрополит Иоаким, деркоският Фотий и сардийският Герман от Цариградската патриаршия, севастийският митрополит Доситей от Иерусалимската патриаршия и трикийският митрополит Поликарп от Атинската църква.
33. Митрополит Неофит го приветствувал предпоследен — след сръбския представител и преди варшавския митрополит. При установяване на тоя ред ромъните, сигурно, се ръководели от ранга на църквите и от значението на държавите, в които те се намират.
34. Вж. в Духовна култура, 1925 г., кн. 26 и 27, стр. 170—171 и у архимандрит Софроний, Патриаршеските тържества в Букурещ, в „Народен страж“, 1925 г., кн. 17, стр. 4—7.
35. Тези сведения е дал свещеник Ат. Маджаров (при българската църква „Св. Кирил и Методий“ в Букурещ) в рапорта си до българския Св. Синод от 24 декември 1925 г.
36. Това е казал патриарх Мирон на свещ. Ат. Маджаров.

Съдържание | Следваща глава


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.