II. Руската църква.


Отношенията на Руската църква към Българската дълго време са били колебливи, неопределени и двусмислени. Двете църкви са били свързани с нескриван копнеж за пълно взаимно общение и единение, но Руската църква, макар и с вътрешна мъка, е правила усилия да не му дава свободен израз, за да не обиди „Вселенската“ патриаршия.

Ако се съди по „записката“ на обер-прокурора Ал. П. Толстой (1856—1862 г.) от 30 април 1860 год. („О последнихъ сведенiяхъ изъ Константинополя“) до императора Александра II, към това време руският Св. Синод като че ли не бил склонен да признае правотата на българската църковна борба от страх да не би българският народ даде повод за отделяне на Руската от Източната църква, както в старо време „той е послужил за повод да се разделят Цариград и Рим“ [1]. Ал. П. Толстой, считайки, че българската църковна разпря в същност е национално-политическа и взимайки повод от искането на кукушани да се възведе Полянинската епархия в митрополия, подчинена направо на цариградския патриарх, е изказвал опасение, че, ако цариградският патриарх отстъпи да бъдат заемани българските епархии от природни българи, българите ще се насърчат от тази отстъпка и „ще заговорят за своето право да имат автокефална патриаршия и даже за разпространение на българското племе от Балкана до Архипелага и почти до границите на Елада“. А това би нарушило „църковния мир“, би създало ,, гибелно за православието раздвоение на православните църкви на Изток“ [2]. Затова русите не трябвало да взимат страна в тази разпря, да не се явявали само „съдии и изобличители“ на Цариградската патриаршия заради нейните злоупотребления „с такава строгост, която не всякога е приложима“ и в Русия, а трябвало да бъдат „покровители на всички православни едноверци“. Ако Русия вземела страната на българите, то гърците биха помислили, че тя защищава не православието против иноверците, а само българите от гърците, което „би произвело всеобщо охлаждение“ към русите, „възбудило би негодувание във всичките привърженици на Източната църква, а в гръцките маси и духовенство различни страсти, които тъй мъчно е да се укротят в тях“. Това настроение би подбудило гърците да дирят други защитници, и Франция или някоя друга западна държава би успяла да ги привлeче към себе си и съвсeм да ги отдели от Русия, а това би довело до последствие, „за което страшно е да помисли всeки православен християнин и до което усилено се домогват враговетe на Църквата и Русия, а именно към разрив между Гръцката църква и Руската“ [3].

Такъв възглед се слагал в руския Св. Синод под влияние на докладите на настоятеля на руската посолска църква в Цариград архим. Петър Троицки, който е защищавал Царигр. патриаршия и представял българските искания за противоцърковни.

В „записката“ си граф Толстой говори „за някои лица, чието мнение в този случай заслужава особено внимание“. Сам императорът не знаел, кои са били тия лица, както се вижда от бележката му в същата записка: „кои са тези лица. Желал бих да ги зная“ [4]. По всяка вероятност, те ще да са били някои руски дипломатически представители в Турция, които, прекланяйки се пред авторитета на цариградския патриарх, не водили явно славянофилската политика на императора и заради това граф Толстой не се осмелил да съобщи имената им на императора. Единият от тях ще да е бил цариградският руски посланик княз Лобанов-Ростовски. Веднаж в 1859 год. руският Св. Синод щял да изкаже мнение, противно на гледището на патриаршията, но княз Лобанов го отклонил от тази постъпка, за да не оскърби патриарха. По този повод на 12 октомври 1859 г. той е писал на руския канцлер княз Горчаков: „В качеството си на русин, аз лично (к. н.) не мога, освен да се подчиня без всяка резерва на мнението на нашия Св. Синод, ала дължа да откажа да споделя това чувство с патриарха и с високия гръцки клир, за които Цариград е център на православието, огнище, отдето ние самите сме взели светлината на вярата“ [5].

Обаче в руските политически среди е надделявало гледището, че българите имат право да имат своя отделна църква и че Русия трябва да ги подкрепи за благополучното завършване на тяхната борба. Те били убедени, че само по тоя начин българският народ ще се запази срещу попълзновенията на иноверните пропаганди. На това гледище бил и император Александър II. Ha архим. Петър той е е дал инструкции да се отнася почтително с гърците, но и да покровителствува българите, като внушава на първите „с предпазливост и благоразумие“ да не онеправдават и угнетяват негръцките народности на Източната църква в полза на своята народност, а да се издигнат над тяснонационалните си интереси и се проникнат от общите интереси на Православната църква, защото иначе католическата пропаганда ще отслаби Източната църква, което императорът никак не желаел. [6] Още по-ясно са изразени симпатиите на Александра II към българския народ в неговите бележки върху горепоменатата записка на обер-прокурора граф Д. П. Толстой. На твърдението на Толстоя, че българогръцката църковна разпря има повече политическо, отколкото църковно значение, императорът бележи, че главен повод за избухването ù е бил гнетът на гръцкото духовенство над славяните [7]. Гръцкото духовенство гледа на православието не като на общо, а като на изключително гръцко [8]. Той оправдава искането на кукушани да се освободят от властта на солунския митрополит и да стане тяхната епархия митрополия, независима от солунския митрополит, понеже последният бип „заразен от същата омраза към славяните, както и осганалото гръцко духовенство“ [9]. Поради това, в противоположност на графа А. П. Толстой, той вижда „спасението на православието от вътрешен раздор, от който неминуемо ще се възползува католическата пропаганда“, „единствено“ в „изменението на древния йерархически ред“. Той желае именно да запази единството на Православната църква и не ще принесе в жертва православието, но е убеден, че искането на славяните да имат своя народна църква не ще увреди това единство, както съществуването на автокефалната Руска църква не го уврежда.“ [10] Император Александр не желае да настане указвания от граф Толстой разрив между
Гръцката и Руската църква, но не мисли, че съществуването на отделна българска йерархия може да бъде повод за такава раздяла [11] и счита за много по-голяма беда, ако поради упорството на Цариградската патриаршия славяните в Турция приемат католичеството или унията [12]. Затова той внушава на своя пръв министър княз Горчаков, че покровителството на Русия над българите „е единственото средство, за да се спаси православието от отпадане на многобройно паство“ и че той желае за славяните в Турция „само това, което“ самите руси имат.

С тъй ясно установеното гледище на Александра II трябвало да се съобразява и руският Св. Синод. Той не се решил да вземе страната на Цариградската патриаршия, към която го потиквал обер-прокурорът граф Толстой, но дълго време се държал резервирано и по българския църковен  въпрос, ръководейки се от девиза на московския митрополит Филарат: „Предпазване и внимание в отношенията с Църквата-сестра“ [13] (Царигр. патриаршия) или, с други думи, „Ненамесване във вътрешните работи на Цариградската църква“. Към края на българогръцката распря цариградският руски посланик граф Игнатиев няколко пъти е искал директиви от руския Св. Синод, също и царигр. патриарх Григорий VI го молил да напусне мълчанието си, даже е искал да има преки (без посредството на руското правителство) сношения между Руската църква и Царигр. патриаршия, но той се въздържал да се изкаже [14]. В края на 1868 г., поради намерението на българските дейци да устроят бълг. Св. Синод в Цариград (Ортакьой) въз основа на проектите на Високата Порта, граф Игнатиев е поискал бързи напътвания от руския Св. Синод, както и от княз Горчаков, как да действува при твърде деликатното положение, в което бил поставен от това българско действие и изход от което за Русия — да не отчужди нито гърците, нито българите — е намирал в предложението на патр. Григорий VI да свика вселенски събор. Обаче руският канцлер, одобрявайки помирителната дейност на граф Игнатиев, му препоръчал да не се меси официално във въпроса и да не очаква директива от руския Св. Синод [15]. А руският Св. Синод не му дал никакви инструкции, тъй като, макар и да следвал „с напрегнато внимание развитието на прискръбната гръцкобългарска разпря“, е смятал, че няма право да се меси във вътрешните работи на самостоятелната Цариградска църква, „без да получи за това покана от вселенския патриарх“ [16]. Едвам, по повод на посланието на патриарх Григорий VI от 16 декември 1868 г. до автокефалните православни църкви, руският Св. Синод, е напуснал мълчанието си и с писмо от 19 април 1869 г. е съобщил на царигр. патриарх своето мнeние, което не било категорично, и патриархът го разбрал в смисъл, че „патриархът е прав, но и българите имат право донякъде [17]. В тоя отговор има три положения: 1) царигр. патриарх е законен пастир на всички подведомствени нему българи и последните без негово съгласие нямат никакво право да образуват отделна Българска църква, защото това ще бъде разкол; 2) създаването на напълно независима Българска църква би било опасно, защото би имало сблъсквания между двете съседни и намиращи се в една и съща държава църкви, обаче някои искания на българите са естествени, основателна и законни, и Царигр. патриаршия трябва да ги удовлетвори в рамките на проекта на патр. Григорий VI и бившия пловдивски митрополит Паисий; 3) вселенски събор не бива да се свиква, защото от една страна българогръцката църковна разпря е вътрешен въпрос на Царигр. църква и от друга страна вселенският събор, каквото решение и да вземе, само би усилил раздорите в Църквата: ако българите не се подчинят на решението на всел. събор, те ще бъдат обявени за разколници, което ще бъде голяма загуба за Цариградската патриаршия и цялата Православна църква; ако пък се подчинят, те не ще бъдат доволни и разпрята им с гърците ще стане още по-остра [18].

След излизането на фермана, по повод на посланието на патр. Григорий
VI от 30 септември 1870 г., и послание го на българските архиереи от 8 януари 1871 г., на 2 март 1871 г. руският Св. Синод изпратил на царигр. патриарх втори отговор, в който още по-обстойно е уяснявал предишното си гледище. Макар и да скърбял, че българският църковен въпрос не бил решен по споразумение между Царигр. патриаршия и българите съгласно с неговия братски съвет от 1869 г., той е считал разрешението на тоя въпрос от светската власт за неизбежно следствие от нежеланието на църковната власт да даде на българите същите права, каквито имали гърците. И сега, както преди две години, той бил решително против свикването на вселенски събор, тъй като седемте вселенски събори били свикани по догматически спорове (ереси), а „гръцкобългарският въпрос — твърдял той — не се отнася до основанията на нашата св. вяра и не заплашва с опасност нито една от нейните догми“. За Вселенската църква — казвал руският Св. Синод — „е съвсeм безразлично дали ще останат българите в сегашната йерархическа зависимост или ще получат по законен път една малка или голяма независимост, или дори ще образуват законно самостоятелна църковна област, стига те в първия, втория и третия случаи да остават напълно верни на православието и безпрепятствено да се ползуват с всички средства за преуспяване във вярата и благочестието“. Тоя въпрос „се отнася изключително до църковното управление“ и засяга само Цариградската църква, затова трябва да го реши нейн поместен събор, както по-рано същата Църква е постъпила за признаване независимостта на Руската и Еладската църкви. Ако Царигр. патриаршия не е считала за противоканонично да даде пълна независимост на тези две църкви, то още „по-възможно и по-безопасно“ е за нея „да удовлетвори българите, които искат от нея сравнително по-малко“. При това свикването на вселенски събор за разрешение на българския църковен въпрос е не само излишно, а и небезопасно, защото поместните православни църкви вече са предрешили въпроса с отговорите си на посланието на царигр. патриарх Григорий VI от 1868 г. и показаното в тези отговори разногласие между гръцките и славянските (Руската и Сръбската) църкви ще се яви и във вселенския събор, а това ще бъде „съблазън за всичкото православно и неправославно християнство“. Вселенският събор — разсъждавал руският Св. Синод — толкоз повече е безцелен, защото ферманът поставя Царигр. патриаршия пред свършен факт: ако вселенският събор се свика в Цариград или в друг турски град, той не може да има нужната самостоятелност; ако пък бъде свикан вън от Турция, то Високата Порта може да не приеме решението му.

Според руския Св. Синод, докато Царигр. патриаршия е пренебрегнала неговия съвет, българите, напротив, се вслушали в тоя съвет, като, приемайки фермана, не искали вече пълна независимост и запазвали чрез чл. З, 4, 6, 7, 8, 9 и 11 на фермана „йерархическа и църковна връзка“ с Царигр. патриаршия съгласно с 28 прав. на IV веел. събор и 15 прав. на Двукратния събор. Поради това българите не може „да се подозират в какъвто и да е разкол“. Руският Св. Синод внушавал на Царигр. патриаршия, че е желателно да приеме фермана, понеже в последния са легнали всички по-главни положения от проекта на патр. Григория VI и незначителни са четирите разногласия, изникнали между патриаршията и българите в свръзка с фермана [19]. Заради тях не е основателно да се свиква всел. събор и „несправедливо е да се обявяват българите за разколници, когато те заявяват, че не желаят да се отделят съвсeм от Вселенската патриаршия, а наопаки желаят да запазят връзка с нея, както по делата на вярата, така и йерархическа и изобщо църковна според свещените правила“. При това руският Св. Синод е намирал патриаршеските искания за неуместни, а българските искания за непротивоканонични. Той е разяснявал: 1) достатъчно е да бъде утвърждаван от патриарха само екзархът, защото той е „само един канонически митрополит на областта със значение и власт“, а всички други бълг. митрополити са собствено „епархийски епископи само с почетен титул „митрополит“; 2) щом бълг. Св. Синод има право на независимо от патриарха вътрешно управление, то той заедно с това има и „правото да се ползува от църковните, правила самостоятелно, т.е. независимо от патриарха да ги прилага към своята област, да съставя въз тяхно основание за нейното управление разни по-частни правила“; 3) от волята на В. Порта ще зависи да изпрати на екзарха берат по предложение или без предложение на патриарха и 4) прилагането на чл. 10 ще се определя от съгласието на цялото население или на 2/3 от него в дадена епархия [20].

С този отговор руският Св. Синод открито е признавал новоучредената Българска екзархия за напълно православно учреждение, което се нуждаело само от признанието на Цариградската патриаршия, за да придобиело формално законен характер пред другите православни църкви. Макар и да подчертавал, че не иска да се бърка в работите на друга Църква и да отбягвал преки сношения с българския Св. Синод, с това си послание той неволно е насърчил великия везир Али паша да признае в помирителната гръцкобългарска комисия за справедливо искането на българите само екзархът да споменува името на патриарха, [21] което е принудило патр. Григория VI да си даде оставката (на 29 май 1871 г.) [22]. Също така били насърчени и българите да се държат здраво за фермана.

След провъзгласяването на схизмата, руският Св. Синод не отговорил на посланието на българския екзарх Антим I, отправено до автокефалните православни Църкви, обаче това мълчание не било признак на съгласие с определението на цариградския събор, защото той не е отговорил и на посланието на цариградския патриарх Антим Куталянос за схизмата [23]. Официално запазила неутралност по гръцкобъдгарската разпря, Руската църква вътрешно е поддържала предишното си гледище именно, че няма основателна причина да се счита Бълг. църква, устроена в рамките на фермана, за разколническа и, следователно, не е одобрявала схизмата. За това заключаваме от следното. Целият руски печат рязко е осъдил решението на цариградския събор от 1872 г. Вестник „Московския Ведомости“ е прокарвал възгледа, че това решение не може да има задължителна сила за православния свят, защото Църквата в Турция не е свободна и след падането на Цариград под турците център на живота на Православната църква не е Изток, а Русия. В. „Голос“ е обяснявал провъзгласяването на схизмата с обстоятелството ,,че между гръцкия и славянския дух е имало винаги толкова голямо различие, че гръцкият дух не е могъл да се помири със славянския, и гръцкото духовенство, поради своето крайно двулично и недобросъвестно поведение, е ставало непоносимо за славянския народ, докато последният се принуждавал да го изгони из своята земя [24]. Никой от руските йерарси или църковни печатни органи не е излязъл да доказва, че руското общество се намира в заблуда, което би станало, ако между тях е имало някой убеден в справедливостта на схизмата. Това толкоз повече било неизбежно, че във в. „Гражданин“ публицистът Т. И. Филипов, доказвайки в ред статии, че българската идея е антиканонична и противоцърковна, а схизмата е законно дело на цариградския събор, е укорявал руския Св. Синод, защото е отказал да участвува във вселенския събор, и наричал неговите послания до цариградския патриарх не послания на една поместна Църква, а дипломатически ноти [25]. Напротив, в едно писмо до патр. Антим VI (публикувано в Труды Киевской Духовной Академии, м. январь 1873 г.) проф. Г. Д. Муравьов е уподобявал Царигр. църква по дух на Римската и съборите ù на йезуитските. „Православно Обозрение“ е считало виновни за схизмата само гърците, наричайки цариградския събор гръцки и решението му гръцко. Според него, ако не е настанал пълен разрив между гърците и славяните вследствие провъзгласяването на схизмата, то е било само затуй, защото Руската църква не е участвувала в тоя събор. А скритият под псевдоним „Православный русский“ в същото списание, отговаряйки на Филипов, го укорявал че се отнасял с крайно пренебрежение към своята духовна майка — Руската църква, и го обвинявал в гъркофилство. Също и „Христианское Чтение“ (редактор И. Чельцов) е осъждало всичките рeшения на Цариградската патриаршия относно българите и след провъзгласяването на схизмата то дори взело да счита гърците за схизматици [26].

Против схизмата се изказал и литовският архиепископ (от 1879 г. московски митрополит) Макарий (Булгаков) в своето обстойно изложение по българогръцката разпря, съставено в 1873 г. по искане на руския Св. Синод [26]. Според него, схизмата върху българите причинява най-голяма скръб в цялата Православна църква. Българската църква не е противоканонично учреждение, защото не е нещо ново, а е възстановяване на унищожената преди 100 години независима Българска църква и присъединена със султански берат към Цариградската патриаршия [27]. В старо време самите цариградски патриарси са признавали църковната независимост на българския народ, макар че и тогава българският и цариградският църковни диоцези се намирали в съседство и в една и съща държава (византийската и турската империи). Единствено юридическо основание на властта на царигр. патриарх върху българския народ е бератът, с който султанът е подчинил българите под негова власт. Но това единствено основание пада, след като султанът е отменил своя берат и издал ферман за възстановяване на българската църковна независимост. „Ако този ферман не е законен — разсъждава архиеп. Макарий, — то трябва да бъде признат за незаконен и бератът, с който някога султанът е предал тази самостоятелност на патриарха, а, следователно, незаконна е била и всичката власт на патриарха над българите, която е продължавала вече цяло столетие; незаконно и се мъчи патриархът да я удържи за себе си. Обаче патриаршията е признавала предишния берат на султана за напълно законен и в патриаршеския кодекс, който съдържа в себе си всичките тогавашни решения по този повод, между друго се казва: „Истинските и законни царе, какъвто цар е султан Мустафа, имат право да издават закони, укази, хатишерифи за подобни дела по църковното управление, именно да унищожи поменатите Охридска и Ипекска архиепископии, да присъедини и да подчини веднъж завинаги техните епархии към цариградския престол“ [28]. Затова Царигр. патриаршия трябва да признае за законен и фермана на султана Абдул Азиса, който възвръща на българите тяхната църковна самостойност, и е длъжна безусловно да се подчини на този ферман [29].

Решението на цариградския събор от 1872 г., според архиеп. Макария, е задължително само за ония поместни църкви, които са участвували в тоя събор, а поместните събори, които не са участвували в него, могат да го приемат, ако го смятат за справедливо, и да не го приемат, ако го смятат за несправедливо. Архиеп. Макарий го смята за несправедливо, тъй като българите не се отделят от Православната църква, а искат само да имат предишната си църковна самостойност. Те се отделят само от Царигр. патриаршия, но „последната не е цялата Христова църква, а е една от нейните части, и царигр. патриарх не е глава на Църквата, а само глава на своя църковен окръг. Както другите поместни църкви (в това число и българската Охридска архиепископия), които са съществували и съществуват отделно от Цариградската патриаршия, не се считали и не се считат отделени от Вселенската църква, тъй сега и българите толкоз повече, че те, според фермана, не се отделят напълно от царигр. патриарх, а остават в известна зависимост от него [30]. Като отхвърля решително твърдението на царигр. патриарх, че българите искат да образуват самочинно сборище и убеден, че те искат да си имат „напълно каноническа Църква, която да има пълна църковна йерархия и правилно църковно управление“, архиеп. Макарий намира за несправедливо гръцкото обвинение, че българският филетизъм бил ерес, защото християнството не е унищожило всякакво различие между народите и не предписва да не се различават народности. Сам ап. Павел е различавал християните по народности, като наричал себе си и ап. Петра природни иудеи (Галат. 11, 15), а Тита елин (Галат. II, 3). Съществуването на национални църкви не е противно на евангелското учение за единството на всички вярващи в Христа, нито на догмата за единството на Христовата църква. Не искането на българите да си имат своя Църква е противоевангелско, а „усилията на гърците“ да ги удържат под своя власт, защото, епоред ап. Павла (Галат. 111, 27—28), в християнската Църква всички хора и народи са равни помежду си „и никой народ не трябва да властвува над други“ [31]. Привежданите от гърците 35 ап. правило, 2 прав. I всел. събор, и 8 прав. III всел. събор не говорят против българите, а тъкмо оправдават тяхното искане, защото „българските епископи — казва архиепископ Макарий — никак не мислят да простират своята власт над епархията или областта на вселенския патриарх и ни най-малко не посягат на правата, които отначало ù принадлежат, но желаят само да бъде възстановена тяхната собствена църковна обласг, която се намирала под ръката на тяхните предшественици цели векове и само от втората половина на миналото столетие е включена в състава на патриархата; желаят да ù се възвърнат законните права, които отначало ù са принадлежали“. Въз основа на горните правила по-скоро би трябвало да бъде обвинена Царигр. патриаршия, че в 1767 г. е посегнала върху независимата Българска църква, „ако това се извършило не по желанието на самите българи“ [32].

Цариградският събор, който обявил българите за схизматици, според Макария, е подтвърдил възгледа, че непогрешими са само вселенските събори, а поместните могат да грешат. Неговото решение, „като несъгласно нито с Евангелието, нито с каноните“, понеже осъдените не били повикани на съд, „не заслужава да бъде прието от автокефалните църкви, които не са участвували в него и не може да бъде прието от тях“ [33].

Руските църковни кръгове е занимавал въпросът: дали Гръцката църква не би обявила и русите за схизматици, ако те не признаят схизмата върху Българската църква? На тоя въпрос архиеп. Макарий отговаря категорично, че това не може да стане, защото присъдата на царигр. събор не е задължителна за Руската църква. Тогава руското обществено мнение сериозно се смущавало и от въпроса, дали гърците от Цариградската църква са вече православни. На туй архиеп. Макарий отговаря, че Руската църква не трябва да скъсва връзките си с Царигр. патриаршия, тъй като царигр. събор от 1872 г. не е съгрешил в догмите на правосл. вяра, а само по въпроса за църковното управление. Като не приема схизмата върху българите, Руската църква може да спазва предишния църковен съюз с гърците също, както в 1667 г. не е произлязъл разкол между руси и гърци от това, че Цариградската патриаршия не е приела решението на свикания в Русия събор от 30 архиереи (между тях антиохийският и александрийският патриарси) да не се прекръщават католиците, които приемат православната вяра. „Българите — заявява архиеп. Макарий — и сега си остават в църквата и са нейни истински чеда, каквито са били по-преди; и сега, след отделянето от царигр. патриархат, спазват и изповядват пак същата тая православна вяра, каквато са изповядвали, когато се намирали съединени с него“ [34]. Митрополит Макарий бил тъй твърдо убеден в православието на Българската църква, че в записката си от м. ноември 1879 г., която е съставил пак по искане на руския Св. Синод по работите на Сръбската църква, той изказал мнение, че дори да се признае схизмата за канонично дело, българите съгласно с 1 прав. на св. Василия Велики пак не може да се считат за схизматици, макар и да ги нарекъл така царигр. събор от 1872 г., а най-много може да се гледа на тях като на самочинно сборище, защото вината на българските архиереи се състояла в туй, че, по думите на св. Василия Велики, са станали „непокорни епископи и, като били изобличени и отдалечени от богослужението, не се покорили на правилата и сами задържали за себе си предстоятелството и свещенослужението“, като увлекли след себе си и други [35].

Какво е било мнението на другите по-видни руски йерарси по схизмата не е известно, защото не се изказали, но има основание да се мисли, че руският Св. Синод е споделял възгледа на митроп. Макария. В своя годишен доклад за 1874 г. до импер. Александра II обер-прокурорът на руския Св. Синод е изтъквал лошите последици от схизмата (изостряне, на българогръцката разпря, свалянето на иерусал. патр. Кирил), както и факта, че не само В. Порта, а и самите гърци почнали да не я одобряват и да роптаят против главния виновник за провъзгласяването на схизмата патр. Антим VI, който поради това си подал оставката. С това той косвено осъждал схизмата, поради което цариградските гръцки вестници към февруари 1875 г. взели остро да нападат руския Св. Синод, заплашвайки го с европейското обществено мнение [36]. Поддържайки братско общение с Цариградската църква и не влизайки в явно сношение с Българската екзархия, за да не оскърби първата, руският Св. Синод, поради убеждението си в несправедливостта на схизмата, е действувал за помирението на двете скарани църкви. Така, в отговора си на посланието, с което новият цариградски патриарх Иоаким II (от 18 ноември 1873 г.) е уведомявал за своето възкачване на патриаршеския престол, руският Св. Синод, като го сърадвал за избора му „при настоящите наистина многотрудни обстоятелства“, му внушавал, колко ценни ще бъдат заслугите му пред Бога и цялата Вселенска църква, „ако, забравяйки всички земни цели и имайки пред вид само славата Божия и вечното спасение на ближния; ако въодушевявайки се истински от апостолска ревност и апостолска самоотверженост и ръководейки се от началата на най-строгата християнска справедливост и любов“, той успее „да победи тия трудности и въдвори в своите църковни предели мир, тишина и взаимна братска любов между всички православни християни, изповядващи, макар и на разни езици, единия и същия Триипостасен Бог. За това именно умирение и благосъстояние на св. Божии църкви на Изток всякога се е молила, моли се и не престава да се моли едноверната тям и еднакво към всички тях искрено благожелателна Руска църква“ [37].

Това послание, както право бележи Теплов, е косвен отговор на руския Св. Синод по схизмата в смисъл, че той осъжда това решение на цариградския събор и не признава българите за схизматици само за туй, че искат да се молят Богу на своя език [38].

Макар и да се въздържала Руската църква от официални сношения с Българската екзархия, последната, гледайки на нея като на своя едноверна и еднородна по-голяма сестра, е продължавала, както и преди схизмата, да се обръща към нея за помощ или упътване. В 1876 г., по повод на турските кланета в България, екзарх Антим I е изпратил прочувствено писмо до петербургския митрополит Исидор, когото молил да прочете това писмо на руския император и се застъпи пред него за облекчение тежкото положение на българския народ [39].

След освобождението на България писмените сношения между българския екзарх и руски висши духовни лица зачестили. Новото политическо управление под руско ръководство в по-голямата част от екзархийския диоцез са карали Българската екзархия настойчиво да търси съприкосновение с Руската църква. С писмо от 24 юли 1878 г. (от Пловдив) екзарх Иосиф е изтъквал пред императорския комисар княз Дондуков-Корсаков нуждата от хора с духовно образование и добре запознати с уредбата на консисториите в Руската църква, поради което и го молил да препоръча на руския Св. Синод учащите се в руските духовни учебни заведения българи-духовни лица [40], да бъдат под особен надзор и грижи та да изучат руското църковно пение, богослужение и организация на консисториите. Стремежът да се сближи Българската църква с Руската по външен живот бил толкова силен, че руският църковен напев бърже започнал да се въвежда в българските храмове [41] и в заседанието си от 28 ноември 1881 г. бълг. Св. Синод е решил, руският напев да се преподава задължително във всички духовни и други училища в България, понеже гръцкият напев бил чужд за нас, а старобългарският напев се запазил в руския напев [42].

Лошото положение на българите в Македония също е потиквало екзарха Иосифа да се обръща към Руската църква за съдействие. Така в 1881 г., по негово предложение, бълг. Св. Синод е решил да изпрати в Русия доростолочервенския митрополит Григорий и Н. Геров, за да опишат положението на македонските българи и изтъкнат правото на Българската църква, както и опасностите за православната вяра поради действията на разни пропаганди в Македония. Григорий Доростолочервенски, Симеон Варненски и Климент Браницки (после търновски митрополит) били натоварени да изработят изложение по въпроса, за което било решено да се поискат от управляващия Българската екзархия архим. Методий преписи от всичките документи по бълг. църковен въпрос в екзархийската архива [43]. След две години екзарх Иосиф е дал на варненския митрополит Симеон, когато този е заминал в Русия, писмо за петербургския митрополит Исидор, когото молил да изслуша и устните обяснения на митр. Симеона. Екзарх Иосиф е описал опасността, на която е била изложена Православната църква в Македония поради трескавата дейност на католишката и протестантската пропаганди и поради гоненията на българските учители и славянското богослужение от гръцките владици, както и поради настояването на Фенер да се дигне Екзархията от Цариград. Понеже голяма е била опасността македонските българи да приемат унията, ако наново ги подчинели на Царигр. патриаршия, той молил руския Св. Синод да съдействува, за да се премахне тази опасност за Православната църква в Македония, като се даде по-скоро на Екзархията ведомство в тази област [44].

Не е известно, как се отзовал руският Св. Синод на тези ходатайства на българския екзарх, но в този момент страхът от схизмата у руските църковни кръгове като че ли поослабнал и руски висши духовни лица са влизали в писмени сношения с бълг. екзарх. Така, петербургският митрополит Исидор с писмо № 2324 от 23 август 1879 г. е съобщил на бълг. екзарх Иосиф, че иером. Мелетий бил назначен за законоучител в сиропиталището в Пловдив със заплата на руското Министерство на външните работи; [45] а на 6 декември с. г. екзарх Иосиф му отговорил, че е получил писмото му от същия о. Мелетий, като го молил да остави последния повече време в Пловдив, понеже на пролет щял да му възложи друга длъжност — да завежда временно духовното училище в съседния до Пловдив монастир, дето всички свещеници в Източна Румелия щяли да бъдат обучавани да извършват богослужението тъй, както се извършва в руските църкви [46]. Астраханският епископ Герасим с писмо от 8 август 1878 г. № 3175 е уведомил българския екзарх, че по негов позив в астраханските храмове били събрани за бедните български църкви различни богослужебни принадлежности, които изпратил на 2 юли с. г. до Петербурското славянско дружество, за да ги препрати на Българската екзархия с молба част от тях да се дадат на пострадалите храмове в Софийската губерния [47]. Когато получил подарените църковни вещи (чак в началото на ноември 1879 г.), екзарх Иосиф писмено му изказал своята дълбока благодарност за тоя дар [48]. В 1879 г. екзарх Иосиф се обърнал с позив до редакциите на духовните списания в Русия да подарят духовни книги за екзархийската библиотека. Скоро няколко редакции се отзовали на позива му. Съветът на Казанската духовна академия е подарил на Екзархията своето сп. „Православный Собеседник“ и др. свои издания, (цял сандък), за което ректорът на академията епископ Антоний Ватковски писмено е уведомил българския екзарх [49]. Екзарх Иосиф е благодарил писмено на дарителите, като частно за „Православный Собеседник“ е подчертал пред съвета на Казанската духовна академия, че това списание ще заеме видно място в формиращата се екзарх. библиотека и ще послужи като голямо пособие за проектираното българско духовно списание [50]. Ректорът на Киевската духовна семинария архимандрит Виталий е уведомил екзарха Иосифа, че дякон (сега архимандрит) Антим Върбанов е постъпил в 1 клас на семинарията [51]. По повод на ходатайството на екзарха Иосифа (до прокурора ù Ал. Ник. Потемкин) [52], московската синодна кантора е съобщила на българския екзарх, че са приемат пет бедни българчета, за да се учат в синодното певческо училище [53]. В 1879 г. екзарх Иосиф се обърнал с молба до кишиневския архиепископ Павел да настани като стипендиант в някое руско училище 15-годишното момче Михаил Тодоров, когото той приютил при себе си през време на руско-турската война. Архиеп. Павел скоро му отговорил, че ще изпълни ходатайството му [54]. Ректорът на Петербургската духовна академия писмено препоръчал на екзарха свършилия курса на това училище иером. Илия Николов като благонадежен [55]. Ректорът на Киевската духовна семинария архим. Ириней е известил екзарха за постъпването на архим. Методий Кусевич в V кл. на семинарията [56]. Вследствие на молбата на екзарха Иосифа, ректорът на Петербургската духовна академия епископ Арсений му съобщил, че ще има под свое ръководство студента Д. Цухлев, за което екзархът му благодарил с писмо [57]. Оренбургската духовна консистория е подарила чрез одеския българин В. Рашев 28 рубли и 14 копейки за някое българско училище или църква в Македония [58] Даже руският Св. Синод е подарил чрез варненския руски вицеконсул по един кат свещенически одежди, един комплект позлатени църковни съдове и едно тяло богослужебни книги за църквите в Балчик и Каварна и селата Гяур Суютлук, Шабла и Дуран Кулак [59]. А по случай стогодишнината от рождението на херсонскотаврическия архиепископ Инокентий, били разменени сърдечни писма между екзарх Иосифа и херсонскоодеския архиепископ Юстин. С писмо от 13 декември 1900 г., изказвайки дълбоката признателност на Българската църква и народ към великия руски светител за неговите големи заслуги към българския народ, екзарх Иосиф е уведомил архиепископ Юстина, че Св. Синод на Българската църква е ьаредил на 17 декември с. г. да се отслужат тържествени панихиди в Софийската катедрала и в църквата на Самоковското богословско училище и че сам той (екзархът ) ще извърши панихида в църквата на Цариградската духовна семинария. В своя отговор, обръщайки се към екзарха като към автокефален православен иерарх („Ваше Блаженство, Милостивейший Господине и Архипастырю!“) и оставайки към него „с братска о Христе любов“, архиепископ Юстин го уверявал, че писмото му е извикало в него „радостно чувство на най-дълбока благодарност към всепромисляващаго Бога“, и го молил да приеме неговата признателност за това писмо и да не го лишава от своите „свети молитви пред престола Божи“[60].

Не можем да се съмняваме, че споменатите руски духовни лица и учреждения не биха влизали в преписка с предстоятеля на Българската църква и не биха проявявали трогагелни грижи за удовлетворение на нейни нужди, ако те са считали тази църква за разколническа. [61]

Нямаме сведения, да ли се обръщал екзарх Иосиф към руския Св. Синод по въпроса за устройството на църковните работи в България, но руският Св. Синод се е занимавал с тоя въпрос и се тъкмял да даде мнение за законопроекта на княз Дондуков-Корсаков за управлението на Бълг. църква; разделена тогава между три държави (Бълг. княжество. Източна Румелия и Турция). Поради това екзарх Иосиф е изказал мнение пред председателя на архиерейското събрание в София, видинският митрополит Антим, архиер. събрание да почака мнението на руския Св. Синод и след това да се произнесе по законопроекта. [62]

Грижейки се за духовното образование на южните славяни, руският Св. Синод не е оставял неудовлетворени ходатайствата, които бълг. екзарх е правъп чрез руския посланик в Цариград и чрез обер-прокурора на руския Св. Синод за приемане на български младежи в руските духовни училища [63]. В окржжното си до епархийските архиереи от 6 май 1880 г., № 189, екзарх Иосиф е подчертавал, че „едно от най-главните благодеяния, които оказва на нашия народ единоверната и братската нам Руска църква, е възпитанието на български деца в духовните ù учебни заведения“. Тогава се обучавали около 50 българчета в  руските духовни училища, семинарии и академии [64]. Имайки пред вид това голямо попечение на руския Св. Синод за нуждите на Българската църква, екзарх Иосиф се осмелил, със съгласието на подведомствените си епарх. архиереи, да предяви на руския Св. Синод следните седем искания относно учащите се българи в руските духовни учебни заведения: 1) всичките стипендии, предназначени за възпитанието на българите да се намират на разположение на Бълг. екзархия, която да ги дава на препоръчани от епархийските й архиереи или училищните настоятелства способни и благонравни младежи; 2) училищните началства в Русия да оказват снизхождение на българчета само при постъпването им в руските училища и през първата година, докато усвоят руския език; 3) ония от свършилите руска духовна семинария българи, които пожелаят да следват в духовна академия, да се подлагат на същите приемни условия, на които и русите; 4) да се запрети на тях да живеят вън от семинарския корпус и само духовните лица да имат отделна квартира, но пак в семинарията; 5) в края на всяка учебна година началствата на духовните учебни заведения, дето има ученици-българи, да дават на Българската екзархия сведения за успеха и поведението на всeки един от тях; б) да се иска задължително от всeки стипендиант-българин, че за всяка година, прекарана в училището, той ще прослужи една и половина година на Бълг. църква като учител или на друга служба; 7) българите семинаристи да бъдат преместени в по-южните градове Симферопол, Одеса, Кишинев и Киев, а академистите — в Киев и Москва [65]. Макар и да мотивирал екзарх Иосиф тези си искания с благовидното желание да бъдат българските духовни възпитаници по-полезни и правените от Руската църква жертви за тяхното възпитание — по-благотворни за Българската църква, но това предявление е било една намеса на Бълг. екзархия в учебните функции на руския Св. Синод, което не биха се осмелили да сторят тъй тактичният екзарх Иосиф и проникнатите от дълбоко уважение и доверие към руския Св. Синод български архиереи, [66] ако те не се се бяха чувствували близки на Руската църква и главно, ако руският Св. Синод не е давал признаци, че Бълг. църква му е твърде близка. Не е известно, как е погледнал руският Св. Синод на тази постъпка на Бълг. екзархия, но някои от нейните искания били взимани пред вид, а в 1885 г., по предложение на бълг. екзарх, руският Св. Синод е взел решение да дава за известно време определените за българчета стипендии изключително на българчета от Македония [67].

Реална сакраментална връзка се поддържала, ако не и явно, между Българската и Руската църкви чрез мирото, което Бълг. екзархия почнала да получава от 1883 г. насам от Русия. Както се знае, според фермана, каноническата връзка между Българската екзархия и Цариградската патриаршия трябваше да се изразява в два акта: екзархът, когато служи, да споменува името на цариградския патриарх (чл. 4) и Св. Синод на Екзархията да взима миро от Цариградската патриаршия (чл. 7). Схизмата пресече възможността да се поддържат тези канонически взаимоотношения между двете църкви. Ако въпреки този печален факт Руската църква е снабдявала Бълг. екзархия с миро, то следва да се заключи, че с това тя е влизала в мистично общение с нея, защото не може да се дава на неправославно църковно учреждение светиня, чрез която се дава печат дара Духа Святаго, чрез която става пълно съединение с Православната църква. Считайки ни за неправославни, Цариградската патриаршия постъпва логично, като отказва да ни дава миро. Наистина, Руската църква ни давала миро неофициално, прикрито, обаче това не изменява същността на общението: последното може да се смята непълно, недостатъчно, но не може да се отрича. След освобождението на България, когато взело да се привършва мирото, с което българските епархии били снабдени преди отделянето им от Царигр. патриаршия, се явила мисъл между бълг. архиереи сами да си осветят миро. В 1879 г. кюстендилският митрополит Илариом е питал екзарха за това и екзархът му отговорил, че още не е известно, где ще се съберат за освещение на миро [68]. Защо бълг. архиереи не се събрали да осветят миро? Твърде е вероятно, че екзарх Иосиф не е пристъпил към този акт по две причини: 1) самостоятелното приготовление и освещение на миро е формален израз на пълна църковна автокефалност, а той, сигурно, е държал за изпълнението на фермана, който не му давал това право и 2) откривала му се възможност да доставя миро от Русия, а това тъкмо е съответствувало на неговия стремеж да създава и търси случаи и начини за все по-голямо сближение на Българската църква с Руската. Надежда да установи такива връзки ще да е възбудил у екзарха фактът, че в 1879 г. бившият екзарх Антим Видински е донесъл от Русия миро, [69] с което Екзархията е посрещала нуждите на Бълг. църква от 1880 до 1883 год. Когато в 1883 год. мирото се привършвало, екзарх Иосиф е писал на варненския митрополит Симеон да „подействува, дето трябва, да ни се отпусне св. миро“ [70]. Екзарх Иосиф се обръщал за миро и направо до руски йерарси, напр. кишиневския архиеп. Сергий. Изглежда, последният веднъж е снабдил Бълг. екзархия с миро, та Екзарх Иосиф с писмо от  16 април 1884 г., № 328, като му съобщава, че „подареното ни св. миро вече е на привършване,“ пак се обръща към неговата „братска любов да не отказва удовлетворението на тази нужда на Бълг. правосл. църква и я снабди със св. миро в количество, колкото му бъде възможно“, като го изпрати в Русе на митр. Григорий, който щял да го препрати в Цариград. Екзарх  Иосиф бил уверен, че архиеп. Сергий щял да удовлетвори молбата му, [71] може би, затуй, че тоя руски иерарх бил благосклонен към. Българската църква, а най-вече защото цариградският руски посланик му съобщил, че руският Св. Синод е решил да се внесе на Бълг. екзархия миро чрез кишиневския архиепископ, и му казал да помоли сам от своя страна тоя архиерей за миро. [72] Обаче кой знае защо [73], тоя път се забавяло изпращането на миро от Русия, а нуждата от миро се увеличавала. Затова екзарх Иосиф е писал на архим. Методий Кусевич, който следвал в Киевската духовна семинария, да изходатайствува от негово име миро от Киевската митрополия. Според съобщението на архим. Методий, отначало Киевската митрополия е отказвала да даде миро, [74] но най-после усърдната молба на екзарха [75] била удовлетворена от киевския митрополит Платон, който е поръчал на архим. Методия да препрати полученото миро на Екзархията чрез Варна, за да не се хванело в цариградската митница и се узнаело, че го изпраща киевският митрополит. Архим. Методий го занесъл в Одеса, отдето в един сандък го изпратил във Варна до митрополит Симеона по един киевски семинарист-българин по име Ангел Тодоров [76]. Екзарх Иосиф писмено е благодарил на митрополит
Платона за подареното миро [77]. И след това Бълг. екзархия е продължавала по частен ред да си доставя миро от Руската църква, която вече като че ли се помирила с необходимостта да ù прави тази услуга. Даже в 1896 г., по случай миропомазанието на българския престолонаследник Борис, петербургският митрополит Паладий, опасявайки се да не би да няма достатъчно миро в София, е изпратил на
Българската църква един съд с миро чрез граф Ал. Вас. Голенищев-Кутузов, представител на руския император  Николай II при извършване на тайнството [78].

Поставена такава мистична връзка между Руската и Българската църкви, оставало само едно, за да имало пълно канонично общение между тях: съслужение на руското и българското духовенство. Понеже този акт щял да бъде открито незачитане присъдата на цариградския събор от 1873 г. върху Българската църква и излизане на Руската църква от традиционното примирително поведение към Цариградската и Българската църкви, руските йерарси дълго време негласно са допускали само низшето българско духовенство да служи с руското, но никога не и български архиереи и руски. Така, по свидетелството на Ст. Станимиров, [79] постъпилите в Киевската духовна семинария през 1876 и 1877 г. български иеродякони Иларион Ветовски, Авксентий Големинов (после битолски митрополит), Максим Пелов (сега пловдивски митрополит), Иоаникий Рилски и Доситей Ковачев, както и по-късно постъпилият Антим Върбанов, по заповед на ректора на семинарията архимандрит Виталий, били длъжни по един или двама да взимат участие във всяка служба в семинарската църква. Веднаж архимандрит Виталий е помолил Ст. Станимирова да внуши на българските иеродякони, които си подстригвали косите, да не правят това, защото туй не подобавало на православни монаси. Също и студентът в Киевската духовна академия (от 1879 г.) архимандрит Евтимий Кръстев, по покана на ректора на академията (първен епископ Михаил — авторът на изтълкуваните евангелия и апостолски послания, а после епископ Силвестър — авторът на многотомното Догматическо богословие), е участвувал в богослужението в храма при академията (Братския монастир), наред с ректора, с митра на глава като руски архимандрит [80]. И в другите руски духовни семинарии и академии учащите се българи-духовни лица изобщо са били считани за православни, както от преподавателите, тъй и от училищните началства чак до наше време. В Киевската духовна академия моите състуденти иеродяконите Максим (сега епископ Браницки, управляващ Ловчанската епархия), Харитон (сега викарий на пловдивския митрополит) и Ириней (сега протосингел на Неврокопската митрополия) редовно служеха в храма при академията заедно с ректора (първен епископ Теодосий, после епископ Инокентий) и руското духовенство от академията и Братския монастир.

Освободителната рускотурска война (1877/1878 г.) била между друго и буден израз на пренебрежението на православния руски народ към проклятието на Цариградската патриаршия върху българския народ. Най-големите радетели за свободата на България (граф Игнатиев, граф Милютин, петербурският митрополит Исидор, Аксаков) са считали българите не само за еднородни, но и едновeрни на руския народ. Права е мисълта на Тс, че руският народ не би предприел освободителната война, ако той е считал българите за отцепници от православието [81]. В манифеста си за войната с Турция император Александър II e канел руския народ да освободи православния български народ. Същия възглед е прокарвал и кишиневският архиепископ Павел в речите си пред императора Александър II (при входа на кишеневската катедрала) и руската армия преди похода им против Турция [82]. И руските окупационни войски в България начело с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков са считали Българската църква за православна и са защищавали нейните интереси. Те съставили записка до петербургското правителство за гарантиране целостта на екзархийския диоцез, като тълкували в полза на Българската църква чл. 62 от Берлинския договор, даващ пълна свобода на всички вероизповедания в Турция и за йерархическото устройство на религиозните общини [83]. Свещеник Пономарев, който завеждал духовните дела в България, е писал на екзарх Иосифа, че няма никаква пречка, доростолочервенският митрополит Григорий да управлява духовно Тулчанската губерния [84], а Коморов от София е предложил на българския екзарх да протестира против ромънските власти за нарушението на църковните права на българите в Добруджа [85]. Може да се каже, че изобщо руският православен народ (висши и нисши слоеве) не е признавал схизмата и с пълна вяра е приемал тайнодействията на Българската църква. Когато руски военни или дипломатически кръгове в България са нямали свои свещеници, то тяхните духовни треби са извършвали български свещеници. Тъй, през време на руската окупация полковник Мариуполски е молил от Айребол българския екзарх да му изпрати духовно лице за неговия полк [86]. До освещението на руския храм в София, софийските руски дипломатически представители, при нужда, винаги са канили в легацията български свещеници да извършат молебен. На 6 декември 1909 г., по случай имения ден на руския цар Николай II, синодният член, софийският митрополит Партений е извършил молебен в руската легация в София [87]. А в 1911 г., по желанието на руския пълномощен министр Неклюдов, български свещеник е отслужил в софийския храм „Св. София“ панихида за убития руски министър-председател П. Л. Столипин. Присъствували Неклюдов, семейството му, легационният персонал и стотина българи от ръководните кръгове. Русите са се молели горещо, когато българските свещеници са възнасяли заупокойна молитва за руския държавник [88]. Едно лято, по случай пристигането на руски военни кораби във Варна, местният руски вицеконсул е поканил варненския митрополит Симеон да извърши панихида заедно с руските военни свещеници на братската могила на падналите през 1877/1878 г. руси. Митрополит Симеон отначало му отказал под предлог, че, може би, руските свещеници не ще приемат да служат с него. Вицеконсулът обаче, както и софийският руски дипломатически представител, решително са отговорили: „Мы схизмы не признаем“ [89]. Варненският митрополит Симеон е участвувал в тържественото пренасяне на костите на падналите руски войници при Добрич (от 5—15 януари 1878 г.) станало по искане на руския цар Николай II и в присъствието на варненския руски вицекунсул Черкаски. По този случай на 14 януари 1901 год. митрополит Симеон е извършил литургия, след която богомолците и духовенството на чело с митрополита са отишли на гробищата и след заупокойна ектения пренесли костите в църква, а на другия ден след заупокойна литургия, извършена от митрополит Симеона, при църковно шествие костите били пренесени в общата братска гробница [90].

Руските императори са приемали като православни йерарси българските архиереи, които се явявали при тях с мисия (бившият екзарх Антим I, варненският митрополит Симеон и търновският митрополит Климент). Не бил без църковно значение фактът, че Цар-Освободителят е наградил българския екзарх Иосиф с панагия [91] и че Гирс от името на императора му благодарил за молитвите на българския народ по случай покушението върху руския цар [92]. Когато в 1895 год. митрополит Климент се явил при императора Николай II, последният е станал и се приближил до него, за да му целуне ръката, но това не му се удало, понеже Климент веднага се спрял и се помолил пред иконата, пред която горяло кандило. След речта на Климента, императорът пак се доближил и му целунал ръка [93]. Импер. Николай II e целунал ръка на митроп. Климента и архим. Василия (после доростолочервенски митрополит) още и когато приел цялата българска делегация [94], опълномощена да постигне помирение между Русия и България. По пътя от Петроград до Москва митрополит Климент бил посрещан като страдалец за православната вяра. „Целували му ръцете, расото, считали се за щастливи да се доближат до него и да го видят. [95]“ Тогава Николай II e поставил като условие за помирение между Русия и България, българският престолонаследник да мине в лоното на Православната църква, под която, несъмнено, е разбирал Българската екзархийска църква, както се вижда от факта, че той станал кръстник на княз Бориса при миропомазването му от българския екзарх Иосиф I (на 2 февруари 1896 г.). Поради убеждението си, че Бълг. църква е православна, цар Николай II e подарил 3000 рубли за доизкарване на софийския храм „Св. Николай Софийски“ (в Юч-Бунар) [96] и 12000 рубли, с които бил направен иконостасът (с всички икони и кандила) на южния олтар в катедралния храм във Варна „Св. Богородица“ и били купени 4 ката свещенически одежди и цял комплект архиерейски одежди, поради което тук на 6 декември през време на литургия се споменува неговото име. [97]

Поради този възглед в руското общество, през време на освободителната война руското военно духовенство охотно без всякакяо смущение или бълежка от руските църковни власти е свещенодействувало в България съвместно с българското духовенство (висше и низше). Освен това руски духовни лица са изказвали желание да останат на служба в България и били препоръчвани на Българската екзархия от руски сановници (напр. учителят в пловдивското сиропиталище иером. Мелетий от княз Шаховски [98]) и петербургския митрополит Исидор, о. Кирил Зервополос от Изболски, [99] архим. Амфилохий от Д. Кребел [100]). О. Мелетий бил толкова привързан към Бълг. църква, че, когато пловдивският руски консул му заповядал да посещава гръцката митрополия и гърците в Пловдив, се наскърбил и се оплакал на българския екзарх, който чрез своя заместник архим. Козма го увещавал да не прави разлика между православните учреждения [101]. Същият Мелетий с писмо от 15 януари 1880 г. е приветствувал екзарха Иосифа за благополучното му пристигане в Цариград. [102] Архим. Амфилохий пък, за да спечели благоволението на българския екзарх, му изпратил от Пловдив за атестация 10 свои слова, произнесени пред опълченците [103] Свещеник Стефан Дерабин от гр. Козелск се грижел да открие църковна книжарница в България и да издава българско духовно списание, за което се обърнал до Екзархията с молба за съдействие. По поръка на екзарха, екзархийският протосингел му отговорил, че молбата му ще бъде разгледана, когато екзархът отиде в София и свика Св. Синод на заседание. [104]

Това общение на руското духовенство с Българската църква било явно нарушение на предишното въздържание на Руската църква. Царигр. патриаршия се счела оскърбена. В 1878 г. патр. Иоаким II писмено се оплакал пред руския Св. Синод, че руските полкови свещеници, против каноните и схизмата, свещенодействуват със схизматичните български свещеници и молил да се вземат мерки за изправление на това поведение и за успокоение на смутената съвест на православните. [105] Патриаршеските кръгове толкова били раздразнени, че започнали да си служат с клевети против руските окупационни власти. Същият патриарх се оплакал пред Високата Порта, че уж гръцкото население в окупираните от руските войски градове било лишено от религиозна свобода и даже било подлагано на изтезания, като гръцките църкви, монастири и училища били отнимани от бълг. духовенство. В. Порта е съобщила с официална нота тези патриаршески оплаквания на руското посолство в Цариград. По повод на това императорският комисар княз Дондуков-Корсаков е поискал от Царигр. патриаршия да посочи точно, къде имало насилия над гърците и кои гръцки църкви и училища били отнети от българите, като е обещавал да накаже строго виновните. Патриаршията обаче не отговорила. При все това, след смъртта на Иоакима II (5 август 1878 г.), патриаршеският местоблюстител ефеският митрополит Агатангел, в края на м. септември 1878 г., се осмелил да се оплаче на руския посланик в Цариград княз Лобанов-Ростовски, че на някои патриаршески епископи в Източна Румелия се пречело да изпълняват своите духовни задължения и че, когато търсели помощ от местните руски власти, те нерядко получавали отказ [106]. А в действителност, според доклада, който вследствие на патриаршеското оплакване главнокомандующият действуващата руска армия граф Тотлебен е подал на княз Лобанов-Ростовски, гръцкото духовенство се отнасяло недружелюбно към руските власти. Напр., когато след връщането на граф Тотлебен от Ливадия се явили при него представители на всички изповедания в Одрин (българи, арменци, евреи и мухамедани) да му изкажат благодарността си за въведения от него ред и за покровителството на руските войски към населението, само гръцкият митрополит Дионисий — голям гонител на българщината не се явил под предлог, че бил болен, а в същия ден съкаш нарочно е излязъл на разходка [107]. В Пловдив, за да покаже своето безпристрастие към гърци и българи, граф Тотлебен се черкувал един път в гръцка църква, а друг път в българска, обаче докато в българскага църква, когато я посещавал той, народът с радост се стичал, в гръцката църква гърците не отивали [108]. Също и новият цариградски патриарх Иоаким Ш (до тогава солунски митрополит), макар и да се показал пред русите примирителен по българския въпрос, под влиянието на своя Синод, се оплакал пред руския Св. Синод, защото руските военни свещеници са продължавали да свещенодействуват заедно с българското духовенство и било позволено да се настани в Одрин българските епископ Синесий Стовийски, който бил отнел гръцкия монастир „Св. Георгий“ и щял да отнеме и гръцката църква в одринския квартал „Каик“. Патриархът дори се осмелил да каже, че преследванията на гърците в Сливен, Пловдив и Анхиало се дължели на равнодушието и пристрастието на руския Св. Синод, и да заплаши последния, че, ако руските власти не оказват на патриаршията нужното покровителство, тя ще бъде принудена да постъпи съгласно с апостолските правила и постановленията на вселенските събори — ще запрети на гръцките свещеници да свещенодействуват с руското духовенство, което влиза в общение с българските свещеници. В същото време той се оплакал и на граф Тотлебен, че „руските военни власти тъпчат правата на Великата църква и същевременно оказват могъществено покровителство на отпадналите от нея чеда матероубийци“ [109] — обвинение, безосновността на което граф Тотлебен е отхвърлил с подробно изложение. Патриархът е искал, както заявил на драгомана на руското посолство, щото руският Св. Синод и руските окупационни власти да пазят еднакво благосклонен неутралитет към българи и гърци [110], което значело да отбягват от общение с Българската църква, за да не дразнят гърците.

Руският Св. Синод първоначално е възнамерявал да отговори на писменото оплакване на патр. Иоаким III в същия смисъл, в какъвто била съставена записката на митр. Макария за схизмата, сир. че решението на царигр. събор от 1872 г. е безосновно, защото българите, пазейки догмите и постановленията на Православната църква, са нейни верни чеда и искат само църковна независимост признавана по-рано от Царигр. патриаршия, и че това решение не е задължително за Руската църква и няма никакво основание да прекъсва тя църковното общение с българското духовенство [111]. Обаче после той не намерил за уместно да отговори на патриарха, очевидно, за да не усили раздразнението му. Дори за удовлетворение на патриарха той ще да е внушил на руското Министерство на външните работи в 1879 г. да предпише на руските окупационни власти в България да се държат примирително по гръцко-българската църковна разпря и да им внуши, че чл. 62 на Берлинския договор, от гледище на Вселенската църква, се отнася само до религиозни общини, чиято самостойност е призната канонически, а Българската църква още не е призната за такава и затова ведомството на Царигр. патриаршия в България не може да бъде премахнато без нарушение на каноническото право [112]. Със същата цел била повърната на гърците църквата в Каик [113]. Освен това той е отговорил донейде угодливо на окръжното послание, с което царигр. патриарх Иоаким III, след признаването на Сръбската църква за независима (през ноември 1879 г.), е подигал въпрос, как да се приеме екзархийското духовенство на Нишката епархия. В своя обширен отговор той заявил, че не споделя решението на царигр. събор от 1872 г., но, в желанието си да съдействува за примирението на българи и гърци, застава временно на гледището на тоя събор и намира, че съгласно с 1 правило на св. Василий Велики, в което ясно се различават ерес, разкол и самочинно сборище, българите, осъдени от тоя събор, не са разколници, а самочинно сборище и като такива екзархийските епископи и свещеници трябва да бъдат приети, ако се разкаят и пожелаят съединение с осъдилата ги Църква, в същия сан, който имат. „Тъй трябва да се постъпи — заключавал руският Св. Синод — и по силата на посочените правила“ [114] и практиката на древната Църква и заради църковния мир, който толкова вече години се нарушава от прискръбна разпря“ [115].

Вследствие на това възприето от руския Св. Синод резервирано държание по гръцкобългарската църковна разпря, той не е могъл да игнорира съвсем схизмата, виждал се принуден от дружелюбие към „Великата църква“ да не допуща пълно каноническо общение с Българската църква. На 13 или 14 август 1879 г. бившият екзарх Антим I и епископ Климент Браницки, изпратени в Русия от учредителното Народно събрание да изкажат признателността на освободения български народ, се случили в Москва и поискали разрешение от московския митрополит Макарий да служат на Успение Богородично, обаче митр. Макарий не им разрешил, понеже така му предписал руският Св. Синод. Българските йерарси се видели принудени да заминат в Нижни Новгород срещу 15 август при граф Игнатиев, генерал-губернатор на тоя град, за да не се намерели в Москва на праздника. [116] Същото въздържание било проявено и към варненския митрополит Симеона, когато през м. май 1883 г. той отишъл в Петербург начело на делегацията от II обикновено Народно събрание, за да присъствува на коронацията на императора Александър III. Митрополит Симеон е извършил панихида за Цар-Освободителя в църквата на Петропавловската крепост, гдето той бил погребан, но руското духовенство не е взело участие в службата. Поканен от императора на коронацията му в Москва, митр. Симеон е отказал, опасявайки се, че не ще му се позволи да служи заедно с руските архиереи, с което би бил поставен в неудобно положение. [117] В Одеса митр. Симеон бил драг гост на архиепископа Димитрий, но когато веднъж в разговор един от събеседниците — епископ, който е живял в близкия монастир „Св. Георгий“, е запитал в какво се състои българският църковен въпрос, архиеп. Димитрий, разправяйки същността на въпроса, прибавил: „затова българите се отметнали („отложились“) от Православната църква“. [118] В 1895 г. петербургският митрополит Паладий е приел сърдечно търновския митрополит Климент и архим. Василия, даже се разцелувал с тях, като казал на митрополит Климента, че добре му са известни неговите заслуги към българския народ и Православната църква, както и страданията му за тържеството на православието. Обаче, когато митр. Климент е изказал желание да извърши панихида заедно с руското духовенство над гробовете на Цар-Освободителя и Александра III, митр. Паладий, одобрявайки желанието му, е недоумявал, как да се осъществи то поради схизмата. Митр. Климент е възразил, че, ако не му се позволи да служи в руски православен храм и с руско православно духовенство, то това би го изложило пред руския народ. След това било наредено: митр. Климент с делегацията да отиде в църквата на Петропавловската кръпост след литургията, а руското духовенство на храма на чело с изповедника на импер. Николая II да го посрещне при входа на храма с митрополитски почести и заедно с него да извърши панихида. След като представители на митр. Паладия върнали визитата на митр. Климента, двама руски дякони му донесли архиерейски облачения и корони, за да си избере от тях за отслужване на панихидата. [119] Целта на тоя план е била да не се допусне евхаристийно общение между българския митрополит и руското духовенство.

През 1885 г. архимандрит Методий Кусевич, ученик в Киевската духовна семинария, насърчен от благоразположението на киевския митрополит към българския народ, е настоявал пред него официално да му разреши да участвува в архиерейските и тържествените служби, но напразно. И екзарх Иосиф му забранил да настоява за това, „Защото — му писал той — при известните условия подобно официално позволение мъчно би Ви се дало“, и го съветвал да избягва такъв въпрос, като се занимава повече с учебните си занятия. [120]

Тези факти говорят, че ония руски йерарси, които по убеждение са били против схизмата, грижливо са избягвали официално да я отричат.

Понеже в Руската църква е нямало общ и официален възглед за българската схизма [121], някои руски йерарси не са допущали литургийно общение дори между низши български духовни лица и руско духовенство защото или са били убедени в справедливостта на схизмата, или само от крайно преклонение пред Цариград. патриаршия [122]. Даже в 1902 г. един иеромонах от атонския руски монастир „Св. Пантелеймон“ бил изпратен на заточение в един сибирски монастир, понеже на 11 май, св. св. Кирил и Методий, по покана на Солунската църковна община, е служил в българската църква в Солун заедно с един иеродякон българин, макар че той извършил литургията на осветен от руски архиерей антиминс и, за да отстрани българския иеродякон, който се явил против неговата воля, е искал да прекрати службата [123]. От руските архиереи най-вече се отличил с тачене на схизмата волинският архиепископ (после киевски митрополит) Антоний. Той е ръкоположил двама българи-руски духовни възпитаници, след като е взел от тях писмен отказ от схизмата [124]. По повод на слуха през време на младотурския режим, че царигр. патриарх Иоаким III е изказвал желание да дигне схизмата при известни условия, на 13 ноември 1910 г., Антоний Волински, тогава член на руския Св. Синод, му изпратил писмо, в което изложил своя възглед за схизмата. Това писмо е проникнато от чувство на възторжено преклонение пред царигр. патриарх, когото обсипва с твърде раболепни епитети: „Всесвятейший мой Владико и Вселенский патриарх, венец всего современнаго христианства, Божественнейший, Богоблагодатнейший святитель Христов, главнейший кормчий церковнаго корабля и светило монахов“. Себе си пък той прекомерно унижава, наричайки се „ничтожнейший послушник Вашего святейшества“, „грешный и самый недостойний из архиереев“. Архиеп. Антоний уверява патриарха, че се зарадвал, когато узнал за проявяваната от него ревност да съедини наново с Христовото тяло отцъпилия се от Христовата църква български народ и да възвърне на милиони хора даровете на божествената благодат, която никъде няма вън от Църквата съгласно с 68 правило на картагенския събор. Като съобщава на патриарха, че, съобразно с това православно учение и следвайки решението на цариградския събор от 1872 г., е приел двама българи в своя клир само чрез покаяние „как людей непринадлежавших к одиной Христовой церкви“, той му предлага да приеме българите, които поискат да се върнат в „Църквата“, по снизходителната формула, която той предложил на предсъборното присъствие в Петербург през 1906 г. за приемането на австрийската разколническа йерархия и която се основава на 112 правило на картагенския събор за връщалите се в Църквата донатисти. В древно време епископът-донатист, който се разкайвал, е запазвал своя сан и власт над паството си, макар и да е имало православен епископ в същия град, и даже след неговата смърт не било забранявано на неговото паство, ако и съединено вече с Църквата, да си избере друг епископ из своята среда, щом още нямало пълно единодушие и тъждество в обичаите у православните и бившите донисти. Също тъй и сега — казва митр. Антоний — няма каноническа причина, ако „разколниците българи“ се покаят, тяхните архиереи да останат в градовете, гдето има патриаршески архиереи, след като чрез изповед бъдат възстановени в иераршеския сан, от който са били лишени като отпаднали от Църквата. След смъртта на един български архиерей, неговото паство може да се остави свободно да признае патриаршеския архиерей или да си избере друг архиерей от своя род, до като съвсeм изчезне неугодната на Нашия Спасител племенна вражда и не възтържествува над нея преданността към Царството Божие, в което „няма елин и иудеин, обрязан и необрязан“ [125].

Така за Антония Волински Българската църква е разколническа (схизматична) и актът на царигр. събор от 1872 г. е справедлив и каноничен, макар че сам патр. Иоаким III го считал за грешка на Цариградската църква.

Изложеният възглед на Антония Волински не бил съгласен с поведението на руския Св. Синод, който никога не е одобрил схизмата върху Българската църква. Обаче руският Св. Синод е запазил пълно мълчание по това писмо на един свой член, ако и да добило то широка гласност в руския печат и извикало полемика в българските вестници. Едва ли може да се смята мълчанието на руския Св. Синод за мълчаливо съгласие с мнението на Антония Волински [126]. Руският Св. Синод е оставил без отзив въпросното писмо, защото 1) то е изразявало едно частно мнение, което, при липсата на формално определен възглед, още не е налагало официално изяснение на въпроса и 2), ако се изкажел, той трябвало или да се съгласи с мнението на Антония Волински или да го отхвърли, а това би значело да вземе страна в гръцкобългарската църковна разпря, което било против неговото традиционно въздържание и примирително действуване. Наистина, руският Св. Синод е отбягвал официални връзки с Българската екзархия, като не разменявал с българския екзарх даже приветствия по случай на Рождество Христово, Нова година и Великден или имения му ден, както е обичай между предстоятелите на поместните православни църкви, намиращи се в каноническо общение. Даже петербургският митрополит Антоний, който, изглежда, се отнасял със съчувствие към българския народ, [127] не е отговорил на молбата на бълг. Св. Синод от 24 август 1903 г. да се застъпи за македонските българи. [128] При все това, както ни уверяват по-сетнешни факти, за които ще стане дума после руският Св. Синод не си изменил старото гледище по схизмата, сир. продължавал да не я одобрява.

Ако руският Св. Синод е успял да преодолее затруднението, в което го поставял въпросът за екзархийското духовенство в Нишката епархия с една примирителна формула, която трябвало да бъде изпълнена от двете страни, то въпросът за освещението на шипченския храм го заставял да покаже той на дело, как ще оцени решението на цариградския събор за схизмата: ще иска ли той да се изпълни тази формула от страна на бълг. духовенство или не. Затова разрешението на този въпрос било придружено с големи трудности. Идея за построяване на храм и здания при него в с. Шипка се появила в петербургските ръководни кръгове скоро след освобождението на България (през 1881 или 1882 г.). Построяването на зданията при бъдещия шипченски храм е започнало в 1897 г. с разрешение на българското правителство [129], но без знанието и благословението на местния епархийски архиерей, въпреки църковните правила и Екзархийския устав (чл. 115, § 10, ал. 2). Според уверението на старозагорския митрополит Методий, всeки един от инициаторите-строители (руски консули и други високопоставени лица), които постоянно са сновяли до с. Шипка, „старателно се е пазил да не се среща“ с него [130], защото, както той узнал в Петербург от някои членове на славянското дружество, прСди още да се започне построяване! о на шипченския храм, в рускит- ръководни кръгове било взето решение, тоя храм да бъде независим от Българската църква поради схизмата. Убеден, че, ако шипченският храм бъде независим от местния архиерей, това би значело тоя храм-паметник да доказва на неговото паство „нагледно и гръмогласно“, че бълг. архиереи са схизматици и Българската църква е неканоническо учреждение, митр. Методий е изпратил свещеноиконома Ст. Петков, член на Ст. загорския епархийски съвет, да съобщи на завеждащите строежа, че без негово формално разрешение те не могат да строят „монастиря“ и да положат основния камък на храма при него [131]. Обаче завеждащите строежа първоначално не обръщали внимание на неговото запрещение, като твърдели, че имали такъво разрешение, но не казвали отде го получили [132], и обещавали да поканят местния архиерей при полагане основния камък на храма [133]. В отговор на това митр. Методий е запретил на шипченския енорийски свещеник да извършва треби на русите. Поканен на 30 август 1897 г. от завеждащите строежа да извърши молебен и водосвет, тоя свещеник е отказал, поради което архитектът Василев се оплакал в Министерството на външните работи [134]. Вследствие на енергичните постъпки на митр. Методий пред министра на външните работи, близо след 2 1/2 месеца завеждащите строежа на шипченския храм — по външно внушение или по свой почин не се знае — са поискали от ст.-загорския митрополит формално разрешение [135]. Даже председателят на строителния комитет за шипченския храм, помощник-оберпрокурорът на руския Св. Синод Владимир Саблер, е изпратил чрез нарочен човек (по име Померанцев) писмо от 2 септември 1897 г. на ст.-загорския митрополит, когото, като му обяснявал целта, за която се строил шипченският храм [136], молил да дава пълно съдействие на строителите му и да го уведоми за мерките, които ще вземе в това отношение. Саблер се обърнал към митр. Методия с приетите за православните йерарси етикетни формули: „Высокопреосвященный Владыко, Милостивый Государь и Архипастырь“. Просейки неговите „святительских молитв“, той заключава: „со совершенным почтением и преданностью имею честь быть Вашего Высокопреосвященства, Милостиваго Архипастыря покорнейшим слугою“. От своя страна Померанцев устно е обяснил на митр. Методия, че строителният комитет не се обърнал до него, защото не е знаел, че с. Шипка е влизало в новообразуваната Старозагорска епархия. Той е добавил, че строителите, като православни, признават каноническите права на местния архиерей и ще се съобразяват с тях [137].

Обаче по освещението на шипченския храм пак изникнал спор, който още по-ярко изтъквал двусмисленото държане на руския Св. Синод към Българската църква вследствие на неговата нерешителност открито да пренебрегне схизмата като неканонична. С писмо от 29 май 1902 г. руският министър на външните работи е съобщил на българския дипломатически представител в Петербург Станчев следните искания на руското правителство: 1) шипченският храм заедно с духовната семинария и другите здания в неговото землище се ползуват с право на екстериториалност; 2) богослужението в храма ще извършват духовните лица, служащи в духовната семинария; 3) духовната семинария се намира под ведомството на руския Св. Синод и има за цел да подготви български младежи „к служению Православной церкви в Болгарии в звании священнослужителей“ (к. н.); 4) в семинарията ще се учат от 80—100 възпитаници, от които 40 на средства на руския Св. Синод, а другите на частни стипендии или на собствени средства; 5) през шестгодишния семинарски курс ще се изучават преподаваните в руските семинарии предмети, български език и българска история (гражданска и църковна); 6) служащите в духовната семинария руски поданици се ползуват с всички права и преимущества на служащите в руските духовни учебни заведения, а неруските поданици — само с пенсионни права. Запитан от бълг. министър на външните работи д-р Данев, българският Св. Синод му съобщил с писмо лично до него от 17 юли 1902 г. № 1969 следните условия: 1) при извършване на богослужение в шипченския храм да се споменува и името на местния епархийски архиерей, както става във всички руски храмове, построени в други православни страни; 2) понеже шипченската духовна семинария има за цел да приготовлява български младежи за служение на Православната църква в България, то справедливо е началството на тази църква да има всецяло под свое ведение невеществената част на тази семинария, (съставяне на учебната програма, назначаване на учителите, надзор по възпитанието), а веществената чест да бъде в ръцете на основателите или пък, ако това е невъзможно по някакви причини, то поне да взима участие в управлението на невеществената част, защото — мотивира се Св. Синод — всяко учреждение има право да знае и отблизо да бди върху заведението, в което добиват образование негови бъдещи служители; 3) ако не се допусне Бълг. църква да участвува в управлението на шипченската семинария в тези граници, то в такъв случай не може да се даде каквото и да е задължение, че на свършилите тази семинария ще бъде достъпно служението в Българската църква, и шипченската семинария „ще съществува в България при същите условия, при които действуват всички други пропагандни учебни заведения в страната и, следователно, ще се третира като последните“. Изглежда, обаче, това писмо би по повърнато от министра, по всяка вероятност, понеже то било доста остро [138], и Св. Синод с ново писмо до министър Данев, но със същата дата и № е изказал същите искания, само че е изхвърлил третата точка и е изложил втората точка в следната по-мека форма: бълг. Св. Синод трябва да взима известно участие в управлението на семинарията, защото по този начин образованието и възпитанието на учениците ще бъдат по-съобразни с местните нужди и условия на Православната църква в България. Това участие трябва да се изразява в туй, че при съставяне, изменение или допълнение на учебната програма на семинарията и при назначаване на преподавателите ще се вземе предварително мнението и съгласието на бълг. Св. Синод, и последният ще има право да упражнява надзор върху семинарските възпитаници направо или чрез местния епарх. архиерей и, в случай на някакви спънки в техния правилен вървеж, да представлява на руския Св. Синод мотивирано изложение за премахването на тези спънки. Министър Данев с писмо от 20 август 1902 г. е съобщил на българския дипломатически представител в Петербург исканията на Св. Синод, като ги намирал основателни, понеже с това от една страна шипченската духовна семинария щяла да се постави на по-здрава основа и в съотвътствие с културното и духовното състояние на българския народ и от друга страна щяли да се избегнат някои възможни недоразумения. Дипломат, представител Станчев е съобщил на Ламсдорфа условията на бълг. Св. Синод в следната форма: 1) шипченският храм заедно със зданията при него и землището му се намират под „охраната“ или „ведението на императорската руска дипломатическа мисия в София“ (наместо предишната формулировка „се ползуват с всички права на екстериториалност“); 2) при извършване на богослужение и други молитвословия да се споменуват българският княз, неговият престолонаследник и местният бълг. архиерей; 3) да се предостави на бълг. Св. Синод известно участие в завеждане научната и възпитателната части от управлението на шипченската семинария, за да може да въздействува върху нравственото и умственото развитие на бъдещите служители на Бълг. църква още през времето, когато те се подготвят за духовно служение, както това му се налага от неговия дълг да се грижи не само да насажда и поддържа православната вяра в българския народ, а и да запази чисто учението на Българската православна църква. [139]

Руското правителство, не е приело българските искания и затова е отложило откриването на шипченската дух. семинария за неопределено време.

Макар и да оставал неразрешен въпросът за юридическото положение на шипченския храм и семинарията при него в диоцеза на Бълг. екзархия, на 4 септември 1902 г. министър Данев е уведомил бълг. Св. Синод, че на 12 с. м. ще пристигнат от Русия във Варна 1 протопресвитер, 1 свещеник, 2 дякони и около 30 певци, за да участвуват заедно с българското духовенство в освещението на шипченския храм. По молба на министра, Св. Синод е аташирал към руския протопресвитер протодякона на Софийската митрополия Иван Стефанов [140]. А преди това председателят на комитета „Цар-Освободител“ Заимов е съобщил на старозагорския митрополит Методий, че била постигната спогодба с руското правителство, шипченският храм да бъде осветен от местния архиерей. След някой ден в едно заседание на тоя комитет (под председателството на министър Данев и с участието на военния министър генерал Паприков и финансовия министър Людсканов) му било казано, че нему, като местен архиерей, се възлага грижата да приготви всичко необходимо за освещението на шипченския храм, понеже той, в съслужение със своя клир и някои руски висши духовни лица, ще извърши освещението на храма. Митрополит Методий е поискал да се изпратят духовни лица от София, както и нови еднообразни свещенослужителски одежди. Обаче с писмо от 2 септември 1902 г. министър Данев го поканил само да присъствува (а не да участвува!) на освещението на храма и на молебена, който щял да се извърши на 15 септември, а с писмо от 3 септември с. г. го поканил да отслужи литургия за руските гости на 14 септември (Кръстовден) в енорийската църква на с. Шипка. Тогава се пръснал слухът, че руският храм щял да бъде осветен само от руското духовенство. На 7 септември митрополит Методий, като съобщил на министър Данев, че на Кръстовден ше отслужи литургия за руските гости в с. Шипка и Ст. Загора, е искал наставления по освещението на шипченския храм. На 13 септември той бил уведомен с телеграма от министър Михаил Сарафов, че протопресвитер Александър Желобовски е молил да се срещне с него. А канцеларията на княжеския дворец (наместо Св. Синод!) с шифрована телеграма му съобщил вече и реда на освещението: „при акта на освещаването олтаря“ [141], който ще се извърши от руския протопресвитер, могат да вземат участие и български свещеници, но не и владика, понеже първенството при тая служба трябва да има руският протопресвитер, защото той лично от Царя е пратен за освещаването на храма. Другите два олтаря ще се осветят от местния български архиерей. Това освещение на двата олтаря може да стане тъкмо преди руското. След освещаването ще има тържествена литургия, която ще се отслужи от нашия владика с руското духовенство. Кръстният ход при освещаването ще се извърши от българския владика заедно с протопресвитера“. Според уверенията на старозагорския митр. Методий, някои придворни (Добрович, Вернаца и др.) му казали, че този ред не бил одобрен от синодния член варненския митрополит Симеон.

От вървежа на въпроса трябва да се заключи, че или първоначалната спогодба между руското и българското правителство — храмът да се освети от мeстния архиерей — била изменена в последствие, или е нямало подобна спогодба, а само Заимов и българските министри са предполагали, че освещението ще стане от местния архиерей, но, когато било съобщено за пристигането на руския протопресвитер, въпросът „кой да освети храма?“ е останал висещ и набързо, по взаимно споразумение между българския и руския дворове, бил съставен гореизложеният ред на храмоосвещението, за който руското правителство толкова е държало, че, ако не се изпълнел, българското духовенство не щяло да бъде допуснато да вземе участие нито в освещението на храма, нито в другите църковни служби, свързани с него.

Съгласно с последното нареждане на българския княжески дворец, на 10 септември митр. Методий, след като изпратил необходимите за храмоосвещението принадлежности, е отишъл в с. Шипка с 12 свещеници и дякони. Ала секретарят на граф Игнатиев, който бил пристигнал по-рано, му явил, че той не ще вземе никакво участие в освещението на храма, и този акт ще се извърши само от руското духовенство. На 14 септември също и протопресвитер Желобовски е съобщил на митр. Методия, че е изпратен лично от императора и руския Св. Синод със заповед да освети храма, като самостоятелно положи антиминси на трите престола. Между двамата е станало пререкание. На възражението на митр. Методия, че тая заповед има значение в Русия, а не в България, протопресвитер Желобовски отговорил, че руският храм и семинарията при с. Шипка са руска територия. Митр. Методий му изтъкнал, че в Църквата няма територия, а има православна епархия, чийто епископ е стопанин в духовно отношение на всички църкви в нея, в случая и на руския шипченски храм, независимо от това на чия територия се намира. Руският протопресвитер е посочил за основание обстоятелството, че русите са освещавали своите храмове в Лондон, Париж и другаде, без да взимат разрешение от някого. Митр. Методий му възразил, че в западна Европа няма православни епархии и че в Цариград и други православни градове руските храмове не се освещават без благословението на местния архиерей, както и подворията на Синайския монастир и източните патриаршии в Русия се освещават от местната духовна власт. Ако той не освети шипченския храм — заявил митр. Методий —, то в бъдеще не ще служи в него, нито ще ръкополага от възпитаниците на бъдещата духовна семинария. Обаче протопресв. Желобовски е отговорил рязко: „Аз съм осветил около 70 църкви, ще осветя и тази“. Митр. Методий му обърнал вниманието, че той би подпаднал под каноническа отговорност, ако служи и освети храма в присъствието на местния архиерей, но без негово благословение. Тогава руският протопресвитер е признал правото му да освети и трите престола, но за да не се забележи, че протопресвитерът не играе никаква роля в тоя тържествен акт, митр. Методий му направил отстъпка : при храмоосвещението да чете някои молитви, при кръстния ход да носи антиминсите, а на всенощното бдение срещу 15 септември да извърши тържествено литиите и величанията. Протопресв. Желобовски се съгласил, ала граф Игнатиев не признавал тая частна спогодба, считайки я за резултат от страха на протопресвитера от митрополита Методия, и казал на последния, че има заповед от императора протопресв. Желобовски да освети храма и да постави антиминси на трите престола. Понеже митр. Методий и протопресв. Желобовски поддържали постигнатото съглашение, е станало съвещание в с. Шипка между княз Фердинанда, граф Игнатиева, министър Данева, митр. Методия и протопресв. Желобовски. О. Желобовски е заявил частно на руския велик княз Николай Николаевич, че не може да се откаже от даденото съгласие, защото иначе подлежи на низвержение. Великият княз е намерил основателен мотива на протопресвитера и взел грижата да го оправдае за станалото пред императора. Митр. Методий е осветил и трите престола на храма в съслужение с руското духовенство. Когато след освещението на храма протопресвитер Желобовски е узнал, че 100,000 богомолци се интересували от изхода на въпроса за освещението на шипченския храм, той е изказал своята голяма благодарност на митр. Методия, че не го оставил да извърши едно престъпление и да оскърби чувството на тоя народ. На заминаване той е молил софийския митрополит Партений да предаде „Святейшему Болгарскому Синоду“ неговата „глубокую благодарность за истинно братского отношения к смиренному священослужителю Российской православной церкви“. Към митр. Партения той се обърнал като към православен архиерей (титулувал го „Высокопреосвященство“, просил неговите светителски молитви и оставал с отлична почите и съвършена преданост „покорнейший слуга“).

Това, тъй да се каже, спазарено или по-скоро натрапено освещение на руския шипченски храм от български архиерей е извикало недоволство в строителния комитет начело с граф Игнатиев. У него се зародило подозрение, че българското правителство и Св. Синод искат да се бъркат в работите на шипченския храм и проектираната духовна семинария при шипченския храм. Заради това той се отказал от идеята да открие духовна семинария, макар че още в 1902 г. зданието било готово и снабдено с всички училищни потреби. Поради недоразуменията при освещението на шипченския крам, българският дипломатически представител Станчев не правил вече постъпки пред руското правителство за откриване на шипченската духовна семинария и за приемане на исканията на бълг. Св. Синод [142]. По-късно през 1911 г., когато се чуло, че в шипченското руско здание, предназначено за духовна семинария, щял да се открие санаториум за руските ветерани от освободителната война или Скобелевски музей, бълг. Св. Синод (с писмо от 9 декември 1911 г.) е молил министра на външните работи Ив. Ев. Гешов да не допуска това, а да настоява да се открие семинарията. Бълг. пълномощен министър генерал Паприков е направил постъпки, обаче Изволски се отнесъл индеферентно, Сазонов пък даже не бил запознат с въпроса. Според близкия до църковните кръгове в. „Колокол“, причината била в недоразуменията на местния митрополит с „патриаршията“, сир. схизмата, и искането на бълг. Св. Синод да се преподава в шипченската семинария на български език [143], което не било вярно: Св. Синод е искал да има само контрол върху обучението и възпитанието в семинарията [144].

Не се знае, дали Цариградската патриаршия е протестирала пред руския Св. Синод поради фактическото непризнание на схизмата, изразено с освещението на шипченския храм, обаче след това събитие руските църковни власти като че ли особено се стараели да не будят подозрение в Цариградската патриаршия. Неотварянето на шипченската семинария и низкопоклонното писмо на синодния член архиеп. Антоний Волински явно говорят за това. Към туй трябва да се прибави и фактът, че петроградските митрополити Антоний и Владимир не счели за дълг на вежливост да отговорят на бълг. Св. Синод, когато ги молил за застъпничество — първия в 1903 г., [145] втория в 1913 г. (с телеграма от 11 юли) за спиране на турското нашествие в България [146]. На това настроение във висшите руски духовни кръгове се дължело старанието на „Церковный Вестник“, орган на Петербургската дух. академия, да доказва, че Българската екзархия, наистина, е схизматична, не стяснявайки се да я представи за рожба на дипломацията и за институт, действуващ под ръководството на бълг. политически агенти [147]. Даже органът на руския Св. Синод „Церковныя Ведомости“ (бр. 1, 1909 г.), съобщавайки за присъствието на англиканския харисбургски епископ Darlington с трима свои дякони в пълно църковно облачение на водосвета, извършен на 1 ноември 1909 год. в гр. Стилтон-Па (Сcединените Щати) от българския иероманах Теофилакт на купеното от българскитe емигранти място за бълг. храм, е обяснявал, че иером. Теофилакт е повикал англиканско духовенство по необходимост, защото се съмнявал, че руски или сръбски свещеници ще приемат да служат с „схизматици“. „Печалните плодове от българската схизма — заключавал вестникът — от време на време се обаждат“. А между това епископ Darlington, голям привърженик на идеята за съединението на Англиканската и Православната църкви, е присъствувал на българския водосвет, защото е считал това свещенодействие за православно, както се вижда от думите му, казани след водосвета към присъствувалите американци. „Хората, които извършват тая служба, са членове на Православната църква — най-старата от всички църкви“. При това, личен приятел на североамериканския руски архиепископ Платон, той е присъствувал на разни служби, извършвани и от руското духовенство. А бившият североамерикански руски архиепископ Тихон (после ярославски) е присъствувал при ръкополагането на един англикански епископ и изобщо там, дето нямало православни храмове, руските свещеници са служели в англикански храмове [148]. Когато сръбският архимандрит Варнава Росич бил назначен за епископ-викарий на гръцкия велешкодебърски митрополит, същият в „Церковния Ведомости“ (бр 19—20, 1910 г.), с цел да представи съществуването на Екзархията в Македония за незаконно, е скрил истината, като отбелязал: „В этой епархии (Велешкодебърската) большинство населения сербы, хотя есть немало греков и болгар“ [149]. Ог угодничество към „вселенския“ патриарх един ректор на Московската духовна академия с група студенти, минавайки през Цариград за Иерусалим, е посетил Цариградската патриаршия, гръцките църкви, училища и болници, но не се заинтересувал, ако не за Българската екзархия, то поне за българската църква „Св. Стефан“ и бълг. църковна община, макар че са били на пътя му за гръцката патриаршия [150]. Вероятно, по същата причина и ректорът на Московската духовна академия епископ Евдоким, който през м. юли 1908 г. е пътувал с 35 студенти за Св. Гора и др. места, се отказал да посети България, след като управляващият руското посолство в Цариград е съобщил на българския дипломатически представител за намерението му да посети България през Варна на връщане от Св. Гора [151]. Че руските църковни среди се стремили да не извикват подозрение в Царигр. патриаршия, се вижда от следния факт. Българинът Добри Ганчев се явил при московския митрополита Владимир да иска мнението му по подигнатия от него в бълг. в. „Реч“ въпрос за канонизиране на Царя-Освободителя от Българската църква. Митрополит Владимир е намерил, че тази идея е повече политическа, отколкото църковна и че за Българската църква, като родена в политически борби, тя не може да бъде неочаквана. Ала относно гледището на Руската църква той открито е казал: „Не можем да Ви дадем никакъв съвет, защото патриаршията и без туй гледа подозрително на нас“ (к. н.), задето Руската църква скришом дава миро на Българската църква. Митрополитът се опасявал, какво щяла да каже Царигр. църква, когато видeла, че Руската църква признава за светии политически лица и при това канонизирани от Бълг. църква [152]. Може би, за да не възбужда в Царигр. патриаршия подозрение, че се намира в евхаристийно общение с Българската църква, руската легация в София е построила свой храм, макар че, както основателно е изтъкнал варненският митрополит Симеон, от такъв храм нямало нужда при наличността на толкова български храмове в София и при еднакъв богослужебен език на Руската и Бълг. църква [153].
 

* * *

След като екзарх Иосиф I през зимата (27.ХI) на 1913 г. се премести от Цариград в София, отношенията на Руската църква към Българската влезнали в нова фаза. Считайки, че главната пречка за дигане на схизмата е пребиванието на екзарха в престолния град на цариградския патриарх, Руската църква сега като че ли чувствувала по-голяма решителност явно да не признава схизмата. Към това я потиквала и откритата съпротива на екзарх Иосифа и Св. Синод против тежнението на тогавашните български ръководни политически кръгове към уния с папата. Паметното послание, с което екзарх Иосиф внушаваше на българския народ, че православната вяра и духовното единение с Русия са условията за неговата светла бъднина, ще да е извикало благоразположение към Бълг. църква в руските политически и църковни среди. Реален израз на това бе решението на руското правителство, взето със съгласието на руския Св. Синод, храмът „Св. Николай“ при руската легация в София да бъде осветен от българския екзарх в съслужение с руското духовенство. На 11 ноември (ст. ст.) 1914 г., от името на екзарх Иосифа [154], синодният член доростолочервенският митрополит Василий [155] извърши освещението на храма в присъствието на синодните архиереи Максим Пловдивски и Климент Вратчански, охридския митрополит Борис, левкийския епископ Варлаам, целия персонал на руската легация, представители на бълг. правителство и много софийски граждани. От името на българския екзарх и Св. Синод архимандрит Стефан произнесе на руски език слово, в което изтъкна значението на тоя акт като възстановление на братското общение между Руската и Българската църкви. „Православная русская церковь — каза той — по воле своего великаго Царя и по соизволению святейшаго правительствующаго Синода протянула братскую руку Православной болгарской церкви и сегодня совместным служением православнаго болгарскаго и русскаго духовенства положено начало ея единения со святою Русскою церковью“ [156]. Същото подчерта и екзарх Иосиф в приветствените си по тоя случай телеграми до руския цар Николай II и петроградския митрополит Владимир, които също с телеграми му изказаха благодарността си, но без да подтвърдят значението на храмоосвещението, изтъквано от бълг. екзарх: „начало на възстановление на братското единение с Православната руска църква“ [157]. Органът на бълг. Св. Синод „Църковен Вестник“ в уводна статия (от пишещия тия редове) под заглавие „Една радост за Българската църква“ оцени това събитие като прекратяване на „боязливостта на Руската църква“ да има общение с Българската и „тържествено признаване на литургичната дейност на българската йерархия за равносилна по своята мистична действеност с оная на всяка друга православна йерархия“ [158]. Той изказа надежда, че Руската църква, потиквана от любов към еднокръвната си сестра, „ще се старае да изглади окончателно един голям исторически грях, извършен от инородни православни йерарси под влиянието на земни цели и човешки страсти“ [159]. Близкият до руския Св. Синод в. „Колокол“ отхвърли слуха, пуснат от „Биржевыя Ведомости“, че освещението на софийския руски храм е станало по предварително съглашение между руския Св. Синод и българския, понеже, според него, руският Св. Синод изобщо не е водил непосредни сношения с българския екзарх и всички сношения се правели чрез руския посланик, министра на външните работи и обер-прокурора. „Руската църква — признаваше той — не се присъедини към решението на цариградския събор за схизмата, но, не желаейки да наруши братските отношения със своята по-стара сестра Цариградската църква, се отклоняваше от общение с Българската църква“. Според него, досегашните случаи на съвместно служение на българско духовенство с руско (в руските духовни учебни заведения) са били келийни актове на попущение или снизхождение, обаче освещението на легационния храм в София е „първо открито (к. м.) съвместно служение на руско и българско духовенство начело с български митрополит“. Това тържествено „църковномолитвено общение на високия представител на Българската църква“ и руското духовенство ще да е станало „с упование за мълчаливо признание на извършения акт на открито църковно единение, както от страна на православния руски Св. Синод, така и от страна на цариградския патриарх“. Изтъквайки, че това църковно тържество може да бъде събитие от голяма важност „в историята на църковните взаимоотношения на трите църкви“, защото „открито ще свидетелствува, че Руската църква признава Българската църква за правовeрна и престанала да пребивава в схизма“, вестникът изказваше надежда, че то ще тури край на „цариградскобългарския конфликт с всички негови гибелни за православния Изток последици“ [160]. С послание до руския св. Синод Цариградската патриаршия е порицала това начало на общение между двете еднородни църкви. По повод на това, по искане на руския Св. Синод, предстоятелят на руския храм в София архимандрит Николай, със съдействието на професорите И. С. Палмов и Флорински е написал изложение за българската схизма, в което се посочвали много случаи на съвместно служение на българско и руско духовенство през освободителната руско-турска война и в Русия и се изтъквало, че Руската църква не е отдавала на българската схизма такъво значение, каквото Цариградската патриаршия ù дава. Руският св. Синод се задоволил само да сложи върху това изложение резолюция :

„За сведение. Да се отговори след свършването на войната“ и разрешил на автора му да го напечати като един вид косвен отговор на патриаршеския протест. Той е сложил подобна резолюция, по всяка вероятност, какго предполагал и сам архимандрит Николай, защото е вярвал, че Цариград след общоевропейската война ще бъде руски град и при такъво политическо положение сам цариградският патриарх не би очаквал отговор [161]. Че руският Св. Синод не обърнал внимание на патриаршеския протест показва фактът, че след 8 месеци петроградският митрополит Владимир телеграфски изказа на наместник-председателя на българския Св. Синод, софийския митрополит Партений, искреното съболезнование на руския Св. Синод по случай смъртта на екзарха Иосифа [162].

Въпреки враждебните отношения между България и Русия, през време на всеобщата война Българската църква запази предишните си сърдечни отношения към Руската църква. Нашият Св. Синод издействува от Главната квартира на българската армия да бъдат изпратени в Русия пленницит-атонски руски монаси, интернирани в Рилския и Бачковския монастири [163].

След войната той се отнесе към руските бежанци в България с не по-малко съчувствие, отколкото българското правителство. Частно руските свещеници бяха скоро настанени на енорийска или друга църковноадминистративна служба. Освен това Св. Синод отпусна и продължава да отпуска стипендии на руски младежи в българските духовни семинарии. На 17 юни 1922 г. той е решил да се внесат в ектениите на литургията моления за руския народ и неговата Православна църква [164]. Поради жестокото гонение на Руската православна църква от болшевиките и измъчването на патриарха Тихона, в 1923 г. българският Св. Синод се обърна с позив до Обществото на народите, Съюза за приятелство чрез църквите и българското правителство, за да облекчат тежката участ на Руската православна църква и да спасят от явна гибел патриарха Тихона-мъченик [165]. Той е извършил това застъпничество, движен от съзнанието, че Българската църква най-вече е длъжна да прояви жив интерес към Руската църква, като църква на еднокръвен и едноверен народ; че Руската църква е част от общата Православна църква, от която е неразделна част и Българската църква, и че българският народ не малко дължи своята свобода на Руската църква, чиито висши представители се застъпили най-енергично пред Царя-Освободителя за освобождението на България.

Поставени преде факта на богослужебно общение на руски низши клирици и миряни с Българската църква, задграничните руски архиереи вече не могли да държат традиционното неопределено поведение на руския Св. Синод към тази Църква. Отначало у тех се явила мисъл, православните руски бежанци в България да се организират в самостойна епархия под управлението на предстоятеля на руската легационна църква, лубенския епископ Серафим. В такъв смисъл е решило задграничното руско висше църковно управление на 31 август 1921 г., и с писмо от 6 септември с. г. неговият председател, бившият киевски митрополит (по-рано волински архиепископ) Антоний, е съобщил това решение „В Болгарский Священный Синод“ за сведение, като се подписал просто, без етикетни изрази: „председател митрополит Антоний“. Идеята на митрополит Антония е допаднала на измъчваната от тъга за родината руска емиграция в България. Пребиваващите в Ямбол руски войници от атаманския полк си устроили с разрешение на своя командир отделна руска църква (с олтар обърнат на запад), като антиминсът бил положен от полковия свещеник в съслужение с управляващия руския монастир (до Ямбол) „Св. Спас“ протойерей Адриан, но без разрешение на българската духовна власт. Считайки това деяние за произвол, Сливенската митрополия, с писмо от 21 декември 1921 г. № 5861 е запитала Св. Синод: трябва ли да се оставят руските свещеници в България да действуват произволно, като зависещи от отделна самостойна църковна власт? Св. Синод е възложил на своя секретар протопресвитер Ст. Цанков да проучи от каноническо гледище нареждането на митрополит Антония. Секретарят е намерил това нареждане за неканонично и за неприемливо, понеже това би значело Българската църква да се самопризнае за схизматична. Каноническият ред изисква, руските свещеници и епископи в България да бъдат под ведомството на Българската църква с възнаграждение от нея и митрополит Антоний да се съобщава с руските епископи в България чрез българския Св. Синод. Изглежда, обаче българският Св. Синод не е взел решение по тоя въпрос, а от любов към Руската църква е оставил руските архиереи в България да действуват, както знаят, с надежда, че сами ще съзнаят своето незакономерно положение.

На 21 ноември 1921 г. в Сремски Карловци се свикал руски църковен събор [166] под председателството на киевския и галичкия митрополит Антоний. По покана на руското задгранично висше църковно управление, Българската църква, по решение на Св. Синод, се представлявала от маркианополския епископ Стефан (сега софийски митрополит). Съборът е приел радушно българския делегат и изслушал с голямо внимание неговата приветствена реч, след която той единодушно е изпял многолетие за българския цар, българския Св. Синод, правителството и православния български народ. Между епископа Стефана и членовете на събора бил изяснен въпросът за устройството на руската църковна община в България и на заминаване на българския делегат митрополит Антоний, по решение на самия църковен събор, с писмо от 9 (ст. ст.) ноември с. г. му изказал „братската благодарност“ на членовете на събора за приветствието на „Българския Свещен Синод“ и му явявал, че те, „изпълнени от радост и умилени от радост“, го молят да съобщи за тези им чувства на българския цар Борис, Св. Синод, министрите и „всему единоверному и единокровному народу Болгарскому“. Наричайки епископа Стефана „возлюбленный собрат“, „возлюбленный Владика“, в заключение на писмото си митропополит Антоний му отдавал „сугубое благодарственное целование“ за неговите неуморни грижи за руските бежанци [167].

При все това схизмата не е престанала да безпокои задграничните руски архиереи. В края на 1921 г. лубенският епископ Серафим, управляващ руските православни общини в България, е доложил на архиереите от руския задграничен църковен събор в Сремски Карловци (Югославия) за своето крайно тежко положение в България поради тежещата „над Православной Болгарской церковью“ схизма. Архиереите всестранно са обсъдили въпроса за взаимното молитвено общение на Руската и Българска църкви. Те заявили, че са преизпълнени с горещото желание в най-скоро време да се възстанови молитвеното братско общение между Българската църква и всички други православни църкви, но не могат да превишат своите основани на каноните пълномощия по този важен въпрос. Без участието на представители на всички православни църкви и частно на Цариградската, въпросът за молитвеното общение на Руската църква с Българската не може да бъде разрешен в този смисъл, както жадуват руските архиереи, клирици и миряни и както желаят представителите на Българската църква. Затова, ръководейки се по тоя въпрос от практиката на Руската пърква и основавайки се на правилата на Православната църква (71, 81, 88, 122 на картагенския събор и 122 по номерацията в кормчията), архиерейското съвещание е разрешило на руските свещеници и дякони да извършват всичките видове богослужение и тайнства с епископите, свещениците и дяконите на Българската църква, също и на руските епископи — с българските свещеници и дякони. А между епископите на Руската и Българската църкви временно то е разрешавало съвместно служение само в църковнообществени тържествени служби като панихиди, молебени и пр., но „никак не совершение Божественной литургии и других св. таинств Православной церкви.“ (к. м.)

Председателят на руското задгранично висше църковно управление митрополит Антоний с писмо от 20.ХII.1921 г. № 405 е съобщил това рвшение „Священному Синоду Болгарской церкви“, като го адресирал безименно „Его Высокопреосвященству Господину Председателю Священнаго Синода Болгарской церкви“, а се подписал, както по-рано, просто: „Председател управления митрополит Антоний.“

Съзнавайки недостатъчността на решението на руската задгранична църковна управа от 31 август, лубенският епископ Серафим се обърнал към българския Св. Синод с учтива молба [168] от 21 октомври 1921 г. №46 да даде съгласието си, за да се организират руски православни енории с руски свещеници в ония места на България, гдето живеят руски бежанци. По-късно с писмо от 6 април 1923 год. от гр. Карловци севастополският епископ Вениамин, управляващ руското военноморско духовенство, е молил българския Св. Синод да разреши на руските бежанци-свещеници (изброени в отделен списък ) да извършват църковни треби на своите военни части, настанени в разни епархии на България [169]. Той собствено е искал от нашия Св. Синод това, що търновският митрополит Филип по свой почин вече бил разрешил преди две седмици (с позволително от 20 март 1921 г. № 2211) на руския бежанец протоиерей Теодор Миляковски за руските военни части в Търновската епархия.

Решението на карловечкия руски архиерейски събор е означавало, че Руската задгранична църква начело с митрополит Антония е съзнавала пустотата на схизмата, но още не се решавала да се освободи напълно от опасението си от Цариградската патриаршия и заради туй си запазила едно прикритие за евентуална защита от нарекания на Фенер, като не допускала само евхаристийно съслужение на руски и български архиереи. В тоя случай руските архиереи са постъпили подобно на ония православни християни, които през Великия пост постят само една седмица и се успокояват, че са изпълнили църковната наредба!

Макар че богослужебното общение между Руската задгранична църква и Българската било още непълно, но между тях се установили преки официални сношения, от каквито по-рано Руската църква е отбягвала и които Българската църква е поддържала чрез българското Министерство на външните работи или чрез руското посолство в Цариград. С писмо от 1 юли 1922 г. № 382 лубенският епископ Серафим е изпратил на българския Св. Синод „Пастирское послание Русскаго Высшаго Церковнаго управления за границей“ (от 2/15 юний 1922 г. №1041), подписано от митрополит Антония, с молба да го разпространи в подведомствените си епархии. И в това си обръщение епископ Серафим изразява своята висока почит към Българската църква и убеждение в нейното православие, като нарича българския Св. Синод „Святейший“, а себе си брат в Христе и „недостойный богомолец“ на неговия наместник-председател, чиито „св молитви“ проси. Не след много време и митрополит Антоний е изпратил това послание на „Священнейший Синод Болгарской Церкви“ [170]. Българският Св. Синод с окръжно №8584 от 10 август 1922 г. е изпратил на епархийските началства за сведение по един екземпляр от това послание. Епископ Серафим е изпратил на българския Св. Синод (с №363, 23 юний 1922 г.) и препис от указа на руската задгранична върховна църковна управа от 10 юни 1922 год. с приложена молитва за освобождението на патриарха Тихона от узите. С писмо от 18 септември 1922 год. митрополит Антоний е изпратил на българския Св. Синод посланието на ярославския митрополит Агатангел, заместник на московския патриарх (от 18 юни 1922 год. № 214 до „архипастирите и всички чеда на Православната руска църква“), като изпросвал светителските му молитви и оставал негов предан събрат.[171] С писмо от 14 октомври 1922 г. № 74 митрополит Антоний е съобщил на българския Св. Синод, че „дълг има да доведе до знанието“ му, по кои причини и как бил устроен в Сремски Карловци временен петочленен Синод на Руската задгранична православна църква под негово председателство.[172] Тук той се обръща с приетите между православните архиереи епистолярни форми: „Ваше Високопреосвященство, Милостивый Архипастырь“, „Вашего Высокопреосвященства преданный собрат“, „Священнаго Синода Болгарской церкви.“ Митрополит Антоний, като „председателствуващ“ задграничния врем. руски Синод, е изпратил и на Българската църква окръжното си послание от 18 февруари 1923 г. №347 адресирано „Святейшим патриархам восточним, главам автокефалных православних церквей, православным архиереям и всему священному клиру“, които молил да дадат „своята каноническа подръжка“ на Руската православна църква и нейните задгранични клонове: Руска, Полска, Литовска, Финландска, Естландска, Американска, Китайска и Японска православни църкви, като влизат в общение само с верните на патриарха Тихона руски архиереи, клирици и миряни, а живоцърковниците и киевските самосвяти считат за разколници. Той е счел за нужно да предупреди и Българската църква, очевидно, защото я признавал за православна. С това послание той е поискал да предпази православните иерарси на Изток от опитите на живоцърковнически представители да бъдат признати от православните църкви.“ [173]

Привързаността на Българската църква към стария календар и признаването на Полската православна църква за самостоятелна от цариградския патриарх Мелетий IV са били, изглежда, две основания повече, за да се усили сближението на Руската задгранична църква с Българската. Писмените обръщения на митрополит Антония към българския Св. Синод зачестяват. С писмо от 28 юни 1923 год № 714 той е изпратил на „председателя“ на бълг. Св. Синод решенията на събранието на 12-те задгранични руски архиереи от 5 юни 1923 г. против съда на Живата църква над патриарха Тихона, по въпроса за автокефалията на частите от Руската православна църква във Финландия, Полша, Естония, Латвия, Украйна и Грузия, за календарната реформа и второбрачието на свещениците. Същевременно той е уведомявал бълг. Св. Синод, че, според решението на задграничния руски архиерейски събор от 31 май 1923 г., върховен управителен орган на цялата задгранична Руска църква (всички руски епархии и енории вън от Русия) е ежегодният събор на нейните архиереи или на техни представители в духовен сан под председателството на киевския митрополит Антоний, като най-стар измежду тях, а в междусъборно време — Архиерейският Синод под председателството на същия. С писмо от 23 август 1923 г. № 793 той е изпратил на „председателя“ на бълг. Св. Синод препис от писмото си до цариградския патриарх Мелетий IV, комуто съобщавал, че не приема постановленията на цариградската междуправославна комисия за календарната реформа и второбрачието на духовните лица, защото противоречели на каноните и древната църковна практика и още повече защото в тази комисия не участвували представители от всички православни църкви. Също той изпратил на бълг. Св. Синод с писмо от 3 октомври 1923 г. и окръжното си послание [174] до православните църкви, които молил да считат Живата църква за самочинно сборище. В тези две писма митрополит Антоний не само употребява почтителните обръщения на предишните си писма, като към името на „председателя“ на българския Св. Синод прибавя и думата „кир“, както в писмото си до цариградския патриарх Мелетий IV, но и нарича Българската църква православна. Той пише: „Председателю Священнаго Синода Болгарской Православной Церкви“. Същото обръщение има и в писмото му от 12 септември 1923 г. № 862, с което изпратил на бълг. Св. Синод № 15 и 16 от „Церковныя Ведомости“, гдето е поместено посланието на патриарха Тихона от 15 юли 1923 г. против Живата църква.

От своя страна и митрополит Евлогий от Париж (като митрополит „православных русских церквей в Западной Европе“) с писмо от 23 април 1923 г. е изпратило на охридския митрополит Борис — член на бълг. Св. Синод окръжното си послание, с което молил православните християни да не влизат в общение с живоцърковниците.

Временно изпълняващият длъжността председател на задграничния руски Синод архиепископ Теофан в своите писмени сношения с бълг. Св. Синод още по-силно е изразявал почитта на представляваната от него задгранична Руска църква към Българската. В двете си официални писма до „председателя“ на българския Св. Синод (от 13 юли 1924 г. № 1779 и 2 септември с. г. № 1985) той също нарича Българската църква православна („Священнаго Синода Болгарской Православной Церкви“) и към наместник-председателя се обръща: „Ваше Высокопреосвященство, Милостивейший Архипастырь“, а се подписва тъй, както се подписвал митрополит Антоний в писмата си до цариградския патриарх: „покорный и послушный богомолецъ“ или „покорный послушник и богомолец“. И двете писма той е изпратил на бълг. Св. Синод по решение на задграничния руски архиерейски синод за сведение. В първото писмо се казва, че задграничният руски архиерейски синод считал за свой дълг да уведоми българския Св. Синод, че не приема провъзгласяването [175] на Североамериканската руска църква за самостоятелна под главенството на митрополита Платона и че този въпрос ще разгледа през м. септември с. г. архиерейският събор на задграничната Руска църква. [176] С второто си писмо, уведомявайки българския Св. Синод за „подчинението“ на Полската православна църква от цариградските патриарси Мелетий IV и Григорий VII, архиепископ Теофан е изпратил, по решение на задграничния руски Синод, препис от грамотата на московския патриарх Тихон до варшавския митрополит Дионисий от 23 май 1924 г. № 244, като изказал увереност, че българският Св. Синод ще поддържа „справедливата и каноническата гледна точка“ на патриарха Тихона по въпроса за Полската църква, сир. това, че тази Църква не може да бъде самостоятелна без благословението на руския патриарх.

За провъзгласяването на Североамериканската руска епархия като самостойна църква митрополит Платон е уведомил, между другите православни предстоятели, и българския Св. Синод с писмо от 12 май 1923 г. №871. В него той не нарича Българската църква изрично православна, обаче е изразил своята увереност в това, че тя е православна църква: нарича Св. Синод „Святейший“ и председателя му „Святейшество“, проси неговите „свети молитви“ за себе си и паството си и е негов „усърден послушник“, „с чувство на пълно уважение и синовна преданост“.

Българският Св. Синод е отговорил на задграничния руски Синод само по въпроса за Полската църква с писмо от 16 октомври 1924 г. № 7131. Наричайки писмото на архиепископа Теофана „братско“, той е заявил, че напълно споделя гледището на патриарха Тихона относно Руската православна църква в Полша, но е поискал разяснения по някои противоречиви сведения в грамотата на патриарха Тихона, за да даде пълен отговор по въпроса за нарушението на юридикцията на всеруския патриарх от Цариградската патриаршия. [177]

С това писмо на българския Св. Синод се занимал задграничният руски Синод в заседанието си на 31 декември 1924 г. и с официално писмо от 29 януари 1925 г. № 2514 митрополит Антоний е изпратил на българския Св. Синод, в отговор на неговите запитвания, официалните материали по въпроса за Полската църква и от името на своя Синод е дал следните разяснения: 1) цариградският патриарх незаконно си подчинил Руската църква в Полша, Естония и Финландия и, основавайки се на 28 правило на IV вселенския събор, се стреми да подчини не само Руската църква в Америка, но и целата диаспора на Руската и другите православни църкви, за което бил изпратил и специална грамота до автокефалните православни църкви [178]; 2) патриарх Тихон е дал на Варшавската митрополия само автономия, но не и автокефалия и в грамотата си до митрополит Дионисия от 23 май 1924 г. № 244 той изрично казва, че не може да благослови самостойното съществувание на Православната църква в Полша без решение на всеруски църковен събор; 3) Варшавската митрополия е прекъснала сношенията си с Московската патриаршия и се подчинила на Цариградската патриаршия не временно поради затварянето на патриарх Тихона, а за всякога, защото иначе тя би влязла във връзка с патриарха Тихона след неговото освобождение (от месец юни 1923 г.) и варшавският митрополит не би продължавал да споменува името на цариградския патриарх през време на богослужение, особено след като получил казаната грамота на патриарха Тихона и след смъртта на цариградския патриарх Григорий VII, и не биха се правели опити в Полша да не се споменува вече името на московския патриарх. В допълнение на това писмо митрополит Антоний е изпратил на българския Св. Синод (с официално писмо от 13 март 1925 г. № 2630) препис от своето обширно „Скорбное послание“ от 17 февруари 1925 г. № 2545 до цариградския патриарх Константин VI. Това послание е цяла филипика против Цариградската патриаршия. Като си признава слабостта, че делом, словом и с перо винаги е бил „елинофил и поклонник на великата идея“ [179], той решително заявява, че не е папист и добре знае, че освен велики църковни отци, на цариградския престол са седели и отстъпници, еретици и ересиарси. Патриарсите Мелетий IV и Григорий VII са нарушители на църковните канони, защото са откъснали от Руската църква Полша и Финландия, опитвали се да откъснат руските църкви в Америка и Западна Европа и първият допуснал свикването на всеправославен конгрес, който е взел противоцърковни решения (второбрачие на клириците, намаление на постите, промяна на календара), а вторият — въвеждането на григориянския календар. Митрополит Антоний моли патриарха Константина: 1) да отмени постановленията на всеправославния конгрес, 2) да се откаже от претенциите си върху откъснатите от руския патриархат области, 3) да отмени новия календар, 4) да възвърне на Финландската православна църква каноническото празнуване на Пасхата и 5) да призове всички събратя да пазят мира, каноните и преданията. „Тогава Господ ще възвиси и Вашия престол, и елинската народност, като първенци на св. Църква, а с нея и цялата Православна църква навеки“. Като съобщава на патриарха, че изпраща посланието си и на другите православни патриарси, за да бъдат свидетели на неговото обвинение, митрополит Антоний пожелава да не бъде принуден да го изнесе пред съда на Църквата съгласно с Христовите думи (Матей 18, 15-18).

Тези писма на митр. Антония, който се обръща към наместник-председателя на българския Св. Синод с особено почтителния израз „Милостивейший Архипастырь“ (наместо предишния „Милостивый Архипастырь“) и се подписва „Вашего Высокопреосвященства преданный собрат“, свидетелствуват, че Св. Синод на задграничната Руска църква, който се смятал за част на Св. Синод при Московската патриаршия, доста е ценял мнението на българския Св. Синод по неговата разпря с Цариградската патриаршия не за друго, а защото е считал Българската църква за православна [180], и между другите православни църкви е търсил каноническа подкрепа и в нея, както преди 50 години Българската екзархия е търсела подкрепа от Руската и други православните църкви в разпрята си със същата патриаршия.

След като проучил въпроса за Полската православна църква по изпратените от митрополит Антония материали, българският Св. Синод с писмо от 25 март 1925 г. № 1398 е уведомил задграничния руски Синод, че смята за незаконна и антиканонична намесата на Цариградската патриаршия в работите на Полската православна църква и искрено желае по-скорошното възстановление на каноническия ред в нея. По въпроса за Съвероамериканската руска епархия той е счел за неуместно да изкаже мнение, а само е съобщил на митрополит Платона (с писмо от 7 юли 1923 г.), че е получил „братското“ му писмо и в заседанието си от 2 юни същата година „изслушал с надлежно внимание“ решенията на Детройтското църковно събрание.

Сякаш за да спечели напълно българския Св. Синод на своя страна в борбата му против домогванията на цариградския патриарх, митрополит Антоний с официално високопочтително [181] писмо от 14 април 1925 г. му изпратил препис от грамотата на патриарха Тихона [182] до цариградския патриарх Григорий VII, за да види, че тоя патриарх не само се вмесвал в църковните работи на автокефалната Руска църква, а и се домогвал да „отстрани светейшия патриарх Тихон от църковното управление“. Българският Св. Синод не се забавил да го увъри (с писмо от 20 юни 1925 г. № 4005), че добр му е известен тоя хищнически навик на цариградския патриарх, защото този не за прев път се меси в работите на другите автокефални църкви.

Разтревожен от намерението на живоцърковниците да свикат през октомври 1925 г. втори събор в Москва с участието на представителя на Цариградската патриаршия архим. Василий Димопуло, митрополит Антоний с окръжно послание от 13 авгусг с. г. № 3026 [183] е молил, между другите православни църкви, и Св. Синод на Българската църква да счита тоя събор за „скверно сборище“, а архимандрита Димопуло за „отпаднал от Църквата и присъединил се към безбожниците.“

Митрополит Антоний е потърсил съдействието на българския Св. Синод и по въпроса за вселенския събор, за какъвто цариградският патриарх Василий III с послание от 10 декември 1925 г. е поканил автокефалните православни църкви на Петдесетница през 1926 г. в Св. Гора. Той е изпратил окръжно послание до всички православни църкви, между които и до Българската църква (с писмо от 30 март 1926 г. № 472). В окръжното си той е съобщавал, че никой от 34-те руски задгранични архиереи не били поканени на тоя събор, а между това били поканени живоцьрковниците, обновленците и украинските автокефалисти и че без участието на Руската православна църква не може да има вселенски събор. Затова той почтително [184] е молил българския Св. Синод да обсъди този въпрос, за да не би свикваният събор да извика нов разкол в цялата Православна църква и да не отекчи и без това тежкото положение на Православната църква в Русия. Скоро българският Св. Синод го успокоил (с писмо от 19 април с. г. №3876), че ще се свика не вселенски събор, а, може би, само предсъборно присъствие и че, ако на Българската църква се даде възможност да изпрати делегати в предсъборното присъствие, те още в началото непременно ще подигнат въпроса за безусловното поканване на задграничната Руска православна църква, защото българският Св. Синод стои на гледището, че без участието на Руската православна църква, възглавявана от заместника на патриарх Тихона, не може да се свика настоящ вселенски събор.

Израз на рускобългарско църковно сближение са били още съболезнованията на задграничния руски Синод до българския Св. Синод по случай смъртта на заместник-екзарха, велешкия митрополит Мелетий и участието на руското духовенство в опяването му. [185]

При тези официални сношения на задграничната Руска църква с Българската като с клон на Православната църква, естествено било да изчезне и онази малка сянка от схизмата, която е внушила на задграничния руски архиерейски събор от 1921 г. да не допуща съслужение на руски и български архиереи. Официално не е отменено това запрещение, обаче фактически то не се изпълнява. На 5 март 1922 г., Православна неделя, в пловдивската църква „Св. Марина“ царицинският епископ Дамян е извършил литургия заедно с пловдивския митрополит Максим и произнесъл поучение, в което между друго изказал своята радост и благодарност към Бога, че го удостоил да извърши литургия „заедно с предстоятеля на Църквата“ [186]. На 8 окт. 1922 г. във варненската катедрала „Св. Богородица“ митрополит Симеон е служил заедно с руския североамерикански архиепископ Александър. Последният е произнесъл слово, в което изтъкнал пред варненци, че се качил на катедрата да проповядва с позволението на техния „достоен архипастир, който прави чест на епархията, на страната им „и на цялата Вселенска православна църква,“ и подчертал нуждата от живо духовно единение между двата братски народа по кръв, вяра и традиции [187]. Убеден в неправдата на схизмата, архиепископ Александър не само не я признавал, но, както съобщавам в друг мой труд, и енергично е действувал пред Цариградската патриаршия за нейното дигане. Преди няколко години митрополит Симеон е служил литургия също и с курския архиепископ Теофан. Управляващият руските православни енории в България лубенският епископ Серафим няколко пъти е служил литургия с български архиереи. На 9 януари 1922 г., Стефановден, в столичния руски храм „Св. Николай“ той отслужил литургия заедно с маркианополския епископ Стефан (сега софийски митрополит) [188]. На 2 юли с. г. в софийската катедрала софийският митрополит Стефан е извършил литургия в съслужение със същия руски епископ [189]. На Цветница 1923 г. епископ Серафим участвува заедно с охридския митрополит Борис и софийския митрополит Стефан в ръкоположението на протосингела на Софийската митрополия архимандрит Паисий за епископ [190]. На 12 септември 1924 г. в освещението на средния престол на храма „Св. Александър Невски“ взеха участие кишиневският архиепископ Анастасий и царицинският епископ Дамян заедно с осем български архиереи [191]. На 13 септември с. г. кишиневският архиепископ Анастасий в съслужение с трима български митрополити (Неофит Видински, Макарий Неврокопски и Павел Старозагорски) и трима български епископи (Варлаам Левкийски, Паисий Знеполски и Максим Браницки) извърши литургия и освети северния престол на същия храм [192]. Той държа и слово, в което изказа утешението на руските изгнаници, че се приобщили със „светлия празник на братския български народ“, и изтъкна, че в тоя храм се съединили в един свещен сонм св. Александър Невски, св. цар Борис и св. Кирил и Методий [193], съчетал се руският гений с българския за създаването на това високо достижение на православното църковно изкуство [194]. В знак на своята любов към Българската църква той е подарил на храма икона „Св. Александър Невски“.

В последно време пребиваващият в София полтавски архиепископ Теофан често служи в храма „Св. Александър  Невски“ с българско духовенство, а в тържествени дни и с български архиереи. На 29 април 1928 г. управляващият западноевропейските руски православни енории митрополит Евлогий заедно със софийския митрополит Стефан отслужи литургия в софийския храм „Св. Александър Невски“.

Как би постъпил председателят на задграничния руски Синод митрополит Антоний, ако се намираше в България, не се знае, но във всeки случай поменатите руски архиереи, които са свещенодействували с български архиереи, не са обвинени от него, нито от Синода му в каноническа простъпка. Това може да се тълкува в смисъл, че той и Синодът му мълчаливо са одобрявали едно действие, което било логически извод от техните оживени официални сношения с българския Св. Синод по канонически въпроси на Руската църква [195]. В това ни уверява и писмото от 4 май 1928 г. № 681, с което митрополит Антоний, като изказва на българския Св. Синод своите и на своя Синод „дълбоки и искрени съболезнования“ поради бедствието в Южна България, го моли да приеме тяхната „глубокую благодарность за каноническую и моральную поддержку“ (к. м.), която българските йерарси начело със св. Синод оказват на страждущата Руска православна църква и на нейния „канонически представител“ епископ Серафим. [196]

Ако така наречената задгранична Руска църква в лицето на киевския митрополит Антоний някак боязливо и постепенно е разширявала своето общение с Българската църква, то Руската православна църква в Полша — недавнашна част на Всеруската църква, не само открито е признала Българската църква за православна, но и копнеела за пълно общение с нея, виждайки в това една каноническа опора повече за своето автокефално съществувание. Съборът на полските православни архиереи е провъзгласил (на 14 юни 1922 г.) Полската православна църква за автокефална с условие, че полското правителство ще издействува тържественото ù признание от източните патриарси и началниците на православните църкви в Балканския полуостров. След като Цариградската патриаршия е признала автокефалията на Полската православна църква със специален томос, подписан от патриарх Григорий VII и връчен на варшавския митрополит Дионисий на 17 септември 1925 г., митрополит Дионисий е започнал официалните си сношения с българския Св. Синод. С писмо от 24 ноември 1925г. той е изпратил на софийския митрополит Стефан, за когото мислел, че е член на българския Св. Синод, протокола на полския архиерейски събор от 18 септември 1925 г. относно провъзгласяването на Полската православна църква за автокефална с молба да го представи „Священному Синоду Святой Православной Болгарской Церкви“ [197]. Изглежда, по повод на това писмо българският Св. Синод ще да е поискал да узнае, как се отнася Сръбската църква към тази църковна промяна в Полша. Българската легация в Белград е съобщила (с писмо от 16 януари 1926 г. № 28) на българското Министерство на външните работи, че едно специално архиерейско събрание в Сремски Карловци е решило да не се признава Полската църква, но по натиск на сръбското правителство това решение било отменено и сръбският патриарх Димитрий е съобщил на варшавския митрополит Дионисий, че Сръбската църква признава Полската православна църква, като е изказал пожелание да успее по-скоро да уреди отношенията си с Руската църква.“ [198] Българският Св. Синод обаче е намерил за благоразумно да почака и не е отговорил на митрополит Дионисия. На 24 януари 1927 г. митрополит Дионисий е изпратил на българския Св. Синод ново писмо, с което е съобщил кратки сведения за каноническите основи на строя и управлението на Полската православна църква и е искал аналогични сведения „относительно ...Святой Болгарской Православной Церкви“ за използуване в печатните издания на Полската църква. Писмото е проникнато от висока почит и любов към Българската църква, която три пъти нарича „святая“ и към наместник-председателя на Св. Синод, „святых молитв“ на когото проси и чийто „любящий и преданный о Христ брат“ се счита. А в писмото си от 23 февруари 1927 г., с което изпратил на българския Св. Синод препис от споменатия протокол на полския архиерейски събор от 18 септември 1925 г. [199], митрополит Дионисий, изразявайки пак своята дълбока почит към Българската църква с епистолярните форми на предишното си писмо, усърдно е молил наместник-председателя да доложи тоя протокол на Св. Синод, като изказвал своята твърда увереност, че „вся святая православная Болгарская церковь — этот древнейший источник славянскаго православия“ споделя радостта на Полската православна църква и че занапред българският Св Синод ще окаже нему и на Полската църква своята братска любов, подръжка и помощ“. В заключението си митрополит Дионисий още по-силно изказва своята несъмнена вяра в светостта на Българската църква: „Благоволите, Ваше Высокопреосвященство, принять от нас, брата Вашего во Христe, привет и лобзание и не забывайте нас и нашу св. Церковь в Ваших святых молитвах“.

За да утвърди каноническото общение на своята църква с другите православни църкви, митрополит Дионисий през пролетта на 1927 г. е посетил всички тяхни предстоятели, между които и българския Св. Синод. С писмо от 7 март 1927 г. № 449, проникнато от сърдечност, той е уведомил българския Св. Синод, че би бил твърд радостен да види наместник-председателя и другите светители „славной Болгарской церкви, давшей впервые на славянском язике свет познания истинной веры всем другим славянским церквам“. На 13 май същата година той, придружен от гродненския епископ Алексей, пристигна в София и бе приет радушно от представителя на Св. Синод, софийския митрополит Стефан. На 14 същия месец гродненският епископ Алексей извърши литургия в храма на Софийската духовна семинария в съслужение с ректора на последната архимадрит Борис и в присъствието на митрополитите Дионисий Варшавски и Стефан Софийски и епископите Никодим Тивериополски (управляващ Одринската епархия) и Паисий Знеполски. На 15 с. м., неделя, митрополит Дионисий и софийският митрополит Стефан, в съслужение с гродненския епископ Алексей и българските епископи Никодим Тиверисполски и Паисий Знеполски извършиха литургия в храма „Св. Александър Невски“, а след това благодарствен молебен по случай имения ден на българския цар Борис III. След литургията митрополит Дионисий произнесе приветствена реч с обръщение: „Св. Синоде и света автокефална православна Българска църква!“ Полският митрополит изрази своята сърдечна обич към „братската по дух и кръв славянска Църква“; благодари на „нейните високи представители за всичко, което са извършили за братската Полска църква“, както и за улеснението на тази среща; пожела „св. Българска църква... да свети със светлината на православната вяра, която тя е наследила от първите славянски учители за спасението на верните и за доброто на Православната църква“ и моли Бога, щото неговото посещение „в православна България да засили братските връзки на единство и взаимна любов между всички православни църкви, както и между държави и народи“. [200]

В отговор на това приветствие софийският митрополит Стефан изказа радостта на българския Св. Синод, че първоиерархът на братската Полска православна църква — довчерашна „ветва от светата и велика Руска православна църква“ служи заедно с български архиереи в храма-паметник на българската свобода, както и пожеланието му по-скоро да се умири Русия и Полската православна църква, „съгласно с каноническите веления“, да получи признание на своята автокефалия от всеруски църковен събор, та да бъде радостта и взаимната любов между двът православни славянски църкви „още по-велика, по-безгранична, вечна“. [201]

Също и финландският архиепископ Серафим, който се считал канонически подчинен на Московската патриаршия, а се ползувал само с автономия, е гледал на Българската църква като на православна. Свиканият на 17 юни 1922 г. събор на Финландската църква е избрал —против волята на архиепископа и без нужда — за викариен епископ вдовеца свещеник Герман Два от Естония и една комисия от свещеници и миряни, която да действува за ръкоположението му за епископ. По повод на това с писмо от 4 юли 1922 г. № 81 архиепископ Серафим е уведомил българския Св. Синод, че това решение на финландския църковен събор е антиканонично и „покорнейше“ го молил да отхвърли молбата на казаната комисия за ръкополагане на свещеника Два за епископ, ако такава молба бъде отправена до него. И за архиепископа Серафима българският Св. Синод е „Свещен Синод на Православната българска църква“, [202] чиито „св. молитви и благословение“ проси и към който храни „дълбоко уважение“.

Българската църква е православна и за две бивши големи части на Всеруската православна цьрква, намиращи се в Съюза на съветските републики — Украинската и Грузинската автокефални църкви. След провъзгласяването си за автокефални, те поискали да влязат в общение с Българската църква. Така митрополитът на Харков и цяла Украйна Пимен с писмо от 25 февруари 1926 г. № 158 е съобщил „Священному Синоду Св. Православной Болгарской Церкви“, че II всеукрайнски църковен  събор, станал в Харков от 17—27 май 1925 г., при участието на делегати от Синода на Руската православна църква, е провъзгласил за автокефална Украинската православна църква с условие тя да бъде канонически оформена, т. е. да получи утвърждението на Руската църква и благословението на „вселенския“ патриарх, както и да влезе в общение с всички автокефални православни църкви. Явявайки това, митрополит Пимен е молил „Священный Синод Св. Болгарской Церкви“ за каноническо общение. През 1928 год. от името на Синода на „Украинската православна църква“ той е поздравил със сърдечни писма (от 31 декември 1927 год. и 1 април 1928 г.) [203] наместник-председателя на българския Св. Синод по случай Рождество Христово, Нова година и Великден. В пасхалното писмо митрополит Пимен моли българския първоиерарх да призове „благословението на възкръсналия Господ“ върху III украински църковен събор, който щял да бъде свикан в Харков на 6 май 1928 г., за да успеел да постигне своята главна задача — да омиротворя Украинската църква, като обедини всички църковни течения съгласно с призива на цариградския патриарх Василий III от 7 декември 1927 г. В това писмо Българската църква е наречена православна [204]. С писмо от 28 януари 1928 г. № 601 българският Св. Синод е благодарил на митрополит Пимена за коледните и новогодишните му приветствия.

През 1927 г. Българската църква установи връзки и с Грузинската църква. С писмо от 6 август грузинският патриарх Христофор, уведомявайки българския Св. Синод, че предшественикът му Амвросий е починал (през март 1327 г.) и че той бил избран на негово място, моли Българската църква да му съдействува чрез молитвите си в неговото служение. Същият с писмо от 6 август, като съобщава на българския Св. Синод, че свиканият през лятото на с. г. поместен събор на Грузинската църква е решил да приеме новия календар изцяло (за неподвижните и подвижните праздници), моли да бъде точно уведомен, как стои въпросът с новия календар в Българската църква, понеже не е уверен че ще може да се свика VIII вселенски събор в близко бъдеще, за да реши окончателно тоя въпрос.

Българският Св. Синод му изпратил приветствено писмо и изложение на мотивите, по които Българската църква не приема новия календар за църковните праздници. [205]

От всички изложени факти не е смело да се извади заключение, че в настоящия момент Руската църква в лицето на нейните йерарси—архипастири на руската православна емиграция и на руското православно население в отделилите се от Русия държави — фактически не признава схизмата върху Българската църква и счита последната за част от Вселенската православна църква [206]. Имайки пред вид връзките между задграничната Руска църква и Православната църква в съветска Русия (Тихоновската), можем да допущаме, че и Московската патриаршия охотно би влязла в каноническо общение Българската църква, както сториха нейни клонове, ако това ù беше възможно.

Дали след освобождението на Русия от болшевишкия режим и връщането на руските архиереи-емигранти в епархиите си ще продължават да съществуват тези установени с толкова премеждия и мъки близки взаимоотношения между Руската и Българската църкви, ако схизмата не бъде формално дигната от Цариградската патриаршия, или пак ще се възобнови старата боязън от „Великата църква“ ще почне старото въздържание от общение с Българската църква, като сегашното общение с нея, може би, ще се обяснява със софизма, че нуждите на времето са налагали това? Това е въпрос, който се явява сам по себе, но на който не може да се отговори поради факта, че на човека е свойствено да бъде непостоянен и податлив на временни цели... Едно е несъмнено, че Българската църква неизменно ще храни гореща любов към своята по-голяма родна сестра и ще дири у нея сърдечен отзив, убедена, че тях двете съединява не само еднокръвно паство, а и една и съща православна вяра, именно същата, която Българската църква е приела от Св. Седмочисленици и е предала без никаква промяна на Руската църква.

Бележки:

1. Проф. В. Н. Златарски, Александър II и българският църковен въпрос в „Сборник в чест на варненския и преславския митрополит Симеон“, София 1922 г., стр. 254.
2. Ibid., стр. 252
3. Ibid., стр. 253.
4. Ibid., стр. 251.
5. Григорий Трубецкой, Руската политика на изток (Българската схизма), прев. от френски Ал. Д. Мишев, София, 1910 г. стр. 49.
6. В. Н. Златарски, цит. статия, в Сборник в чест на варн. и пресл митр. Симеона стр. 240—241.
7. Ibid., стр. 250.
8. Ibid., стр. 252.
9. Ibid., стр. 251.
10. Ibid., стр. 252.
11. Ibid., стр. 254: „Если Болгарам удасться иметь свою национальную иерархию, как мы ее имеем, то где же тут отпадение от вселенского единства?“
12. Ibid., стр. 253.
13. Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 49.
14. Ibid., стр. 11, 20, 36, 48.
15. Ibid., стр. 20.
16. В. Теплов, Грекоболгарский церковный вопрос, по неизданным источникам. С Петербург, 1889 г., стр. 63.
17. Вж. Гр. Трубецкой, цит. съч. стр. 36—37.
18. Т. Ст. Бурмов, Българогръцката църковна разпря, стр. 424-426.
19. Руският Св. Синод имал пред вид патриаршеските искания: 1) патриархът да утвърждава не само екзарха, а и епархийските архиереи и през време на богослужение да го споменуват екзархът и епарх. архиереи; 2) Екзарх. устав да се утвърди не само от турското правителство, а и от патриарха; 3) бератът на екзарха да се издава по предложение на патриарха, а не направо и 4) да се измени чл. 10 на фермана.
20. Т. Ст. Бурмов, цит. съч. стр. 505—512.
21. Ibid., стр. 501.
22. Ibid., стр. 514.
23. Ibid., стр. 598; срв. Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес.. ч. III, стр. 376. Виж извадки у Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес., ч. III., стр. 381-382.
24. Ibid., стр. 379—380.
25. Ibid., стр. 380—381.
26. Това изложение е обнародвано в сп. „Православное обозрение“, 1891 год. № 11—12 и е преведено на български от Иоак. Бакалов в „Църковен Вестник“, 1911 год., бр. 49, 51 и 52; 1912 год., бр. 1 и 2, под заглавие „Из областта на историята“.
27. Митр. Макарий има пред вид унищожението на Охридската архиепископия в 1767 год.
28. Църковен вестник, 1911 г., бр. 49, стр. 599.
29. Ibid.
30. Ibid., 1911 г., бр. 51 и 52, стр. 615—617.
31. Ibid., 1912 г, бр. 1 и 2, стр. 9.
32. Ibid., 1912 г., бр. 4, стр. 45.
33. Ibid., 1912 г., бр. 16, стр. 199, кол. 1.
34. Pag. cit., кол. II.
35. Ibid., 1912 г., бр. 17, стр. 212—213.
36. Вж. у д-р Хр. Стамболски, II, стр. 328-329.
37. У. В. Теплов, цит. съч. стр. 151—152.
38. Ibid., стр. 152.
39. Ibid., стр. 165: „Ако Негово Величество всеросийският император — писал екзарх Антим I — не обърне внимание на положението на българите, не ги защити сега, то по-добре нека ги заличи от списъците на славяните и православните, защото отчаяние е завладяло всички: един ще се потурчи, друг ще приеме католичеството.“
40. Те са били: Иларион Витовски, Авксентий Захариев, Иоаникий Захариев, Доситей Ковачев, Максим Пелов, Антим Илиев, Антим Върбанов и иконом Петър Димитров от Солун.
41. В 1881 г. софийският митрополит Мелетий е уведомил Св. Синод, че в софийската катедрала било въведено руското църковно пение още през време на руската окупация (Протокол на Св. Синод, София, № 17, 24 ноември 1881 г., л. 34).
42. Протокол на Св. Синод (София) № 24. л. 42 обр. и 43.
43. Протокол на Св. Синод (в София) № 47 от 14 декември 1881 г., л. 113 обр.–174.
44. Протокол на екз. писма за 1883 г., стр. 147—148, № 323, 9 май 1883 г.
45. IV екзарх. вх. дневник за 1879 г., № 248.
46. V протокол на екзарх. писма за 1878-1880 г., № 217, 6. XII. 1879 г., стр. 130-131; 1 екз. изх. дн. за 1879 г., № 217.
47. Екз. писмо от 28 септември 1878 г. № 90 от Пловдив до управляващия отдела на народната просвета и духовните дела М. Дринов; вж. и III екз. вх. дн. за 1878 г. № 88.
48. V протокол на екзарх. писма за 1878-1880 г., стр. 117-118, № 195 от 9 ноември 1879 г.
49. IV екз. вх. дн. за 1879 г., № 481, 13 април; V протокол на екзарх. писма за 1878—1883 г., стр. 47—48, № 89 от 8 май 1879 г.
50. 1 екз. изх. дн. № 185 от 4 ноември 1879 г., №№ 195 и 196 от 9 ноември с. г.; V протокол на екз. писма за 1878—1880 г., стр. 112—113, № 185 от 4 ноември 1879 год.
51. III екз. вх. дн. № 24, 17 януари 1879 г.
52. V протокол на екз. писма за 1878—1880 г., стр. 30, № 57 от 10 март 1878 г.
53. IV екз. вх. дн. № 298, 10 май 1880 г.
54. V протокол на екз. писма за 1878—1880 г., стр. 82-83 и стр. 99, № 159.
55. IV екз. вх. дн. № 31, 20 януари 1882 г.
56. Екз. вх. дн. за 1884 г., № 1135, 22 ноември с. г.
57. Х протокол на екз. писма за 1884—1886 г., стр. 385—386, № 665, 17 IX. 1885 г и стр. 432, № 731, 2). ХI, с. г.
58. Ibid., стр. 422, № 728, 20. XI. 1885 г. Тази сума била събрана, по всяка вероятност, от частни подаяния за тази цел. Екзархията я изпратила на църквата в с. Българска Блаца (Костурско) (Ibid).
59. Църковен Вестник, 1901 г., бр. 36, стр. 5, кол. 1.
60. Църковен Вестник, 1901 г., бр. 8, стр. 4—5.
61. Даже киевският митрополит Филотей като че ли е допускал възможността бълг. екзарх да се сношава направо и с руския Св. Синод Княз Дондуков-Корсаков е ходатайствувал пред него да приеме иеродякона Антима Върбанов в Киевската духовна семинария, обаче митр. Филотей е казал на иерод. Антима, че, за да постъпи той като руски стипендиант в руска духовна семинария, трябва да има решение на руския Св. Синод, комуто той трябва да бъде препоръчан направо или чрез руския посланик в Цариград (Екзарх. писмо № 54 от 31 август 1878 г. от Пловдив до Марин Дринов в София). В това писмо не е казано, кой да препоръча кандидата направо в Св. Синод: княз Дондуков или екзарх Иосиф, но съдейки по това, че оня, който трябвало да го препоръча чрез цариградския руски посланик, могъл да бъде бълг. екзарх, можем да предполагаме, че под думата „направо“ митр. Филотей е разбирал по-скоро ходатайство на бълг. екзарх непосредствено пред руския Св. Синод. Наистина, екзарх Иосиф не е постъпил по тоя начин, а е писал на управляващия народната просвета и духовните дела в България М. Дринов да изходатайствува за иерод. Антима нужната препоръка (от руския комисар) пред руския Св. Синод, но той е сторил това, вероятно, за да има препоръката по-голяма тежест, а не от опасение, че, може би, неговото писмо не би се приело от руския Св. Синод. Писмените му сношения с първенствуващия член на руския Св. Синод, Исидор Петербургски, му давали основание да не допуща подобно опасение. Ако разбираме израза на митр. Филотея в посочения смисъл, то трябва да се мисли, че руският Св. Синод, чийто член бил киевският митрополит, бил склонен да има писмени сношения с бълг. екзарх.
62. Екзарх. телеграма № 548 от 1880 г., между 2 и 5 октомврий. В V екз. вход. дневник под № 200, 5 юний 1882 г., е заведено писмо № 139) на доростолочервенския митрополит Григорий, който дава мнение за споразумение с руския Св. Синод относно църковното уреждане на Македония.
63. Вж. Х протокол на екзарх. писма за 1884 г., 1885 и 1886 г., № 883, 25 октомври 1884 г.; XI протокол на екз. писма за 1886 г., стр. 139—149, № 458, 18 август 1886 г. и стр. 205—206, № 560, 6 октом. с. г.
64. V Протокол на екз. писма за 1878—1880 г., стр. 270—272.
65. V протокол на екз. на писма за 1878—1880 г., стр. 368—370, № 375, 10 септември 1880 г. (до петербургския митрополит Исидор).
66. Антим Видински, Панарет Пловдивски, Симеон Варненопреславски, Мелетий Софийски, Натанаил Охридски, Григорий Доростолочервенски, Доситей Самоковски и Климент Браницки.
67. Х протокол на екз. писма за 1884, 1885 и 1886 г., №26, 12 януари 1885 г. до екзархийския делегат в бълг. княжество Климента Търновски, комуто екзарх Иосиф по тази причина отказал да ходатайствува пред руския Св. Синод за отпущане стипендия на младежа Васил Болярски, родом от България.
68. 1 екз. изход. дн. за 1879, № 191, 5 ноември с. г.
69. Тогава той бил изпратен от бълг. Велико народно събрание да изкаже на руския император благодарността на бълг. народ за даруваната свобода.
70. Протокол на екз. писма за 1883 г., стр. 145—146, № 318, 3 май с. г.
71. Това той изказва в писмото си от 16 април 1884 г., № 329 до доростолочервенския митрополит Григорий.
72. Вж. екзарх. писмо № 557 от 30 юни 1834 г. до някой си Иванов в Кишинев.
73. Вероятни са две причини: или някой член на руския Св. Синод бил против даването миро на Бълг. екзархия или пък Св. Синод се въздържал под въздействие на Царигр. патриаршия.
74. Екзарх. вх. дн. за 1884 г.. № 1274, 26 декември 1884 г. и вх. дн. за 1885 и 1886 г., №№ З и 9 и 310, 20 април 1885 г.
75. Екзарх Иосиф ще да е поръчал да действува за миро и на протойерея Георгий Тилев, архиерейски наместник в Татар-Пазарджик, който през пролетта на 1885 г. е заминал в гр. Воронеж да види болния си син, ученик в кадетския корпус. Той го препоръчал на архим. Методий Кусевич като доверено лице, което можело да пренесе мирото, що би отпуснала Киевската митрополия (Х протокол на екзарх. писма за 1884—1886 г., стр. 148, № 257, 23 април 1885 г.).
76. Х протокол на екзарх. писма за 1884—1886 г., стр. 211, № 365, 28 май 1885 г. (до митроп. Симеона).
77. Вж. ibid., стр. 364. № 644, 6 септември 1885 г.
78. Архива на бълг. Св. Синод, София, дело № 22, 1896 г., преп. 1, 39. В писмото си до граф Голенищев-Кутузов (от 27 януари 1896 г.) митрополит Паладий мотивира изпращането на своя дар в България тъй: „в предотвращение затруднений, могущих возникнуть вследствие недостатка св. мира в Софии, признаю полезным снабдить Вас сосудом со святим миром“.
79. Той е постъпил в Киевската духовна семинария в 1875 г. и е следвал в нея четири и половина години, а след това 4 години в Киевската духовна академия.
80. Църковен Вестник, 1911 г. бр. 45, стр. 542 (статия на Ст. Станимиров „Руският православен храм в София“).
81. Църковен Вестник. 1911 г., бр. 34, стр. 393.
82. „Ныне Ты — казвал архиепископ Павел на императора Александър — с Августейшим Сыном, наследником Твоим, грядеши к нам на рубеж царства русскаго, к пределам поработителя наших братий *по вере и крови* (к. н.)...“ (Д. И. Красницкий, Освободительная война, 1877—1878 г., в очерках и разсказах“, С.-Петербург, 1903 г.. стр. 68). А на руските воиници той е говорил: „на вас обращены будут взоры братий наших — страждущих народов христианских, с чаянием избавления от жестокаго поработителя . . . Св. Церковь будет молиться за вас, благословлять вас и просить Господа Бога да поможет Он вам оградить Христову веру и христианскую гражданственность среди народов, от которых мы сами унаследовали и веру Христову, и гражданственность христианскую. Сам Господь наш Иисус Христос, положивший душу Свою за други Своя, с любовью будет взирать на вашу готовность положить души ваша за други ваша и благословит вас ...“ (Ibid. стр. 74).
83. В. Теплов, Грекоболгарский церковный вопрос, стр. 695.
84. III екзарх. вх. дн. за 1878 и 1879 г. № 196, 4 октомври 1878 г.
85. Ibid., № 16, 13 януари 1879 г.
86. Ibid. № 30, 26 януари 1879 г.
87. Църковен Вестник, 1909 г.. бр. 49, стр. 622.
88. Ст. Станимиров, Руският православен храм в София, Църковен Вестник, 1901 г., бр.45, стр. 544, кол. 2.
89. Това ми съобщи лично Н. В, Пр. митр. Симеон през зимата на 1927 г.
90. Църковен Вестник, 1901 г.. бр. 45, стр. 6 и 8.
91. IV екзарх. вх. дн. № 254, 25 август 1879 г.
92. Ibid., № 378, 13 септември 1879 г.
93. Ст. Чилингиров, Към характеристиката на митрополит Климент Търновски в сп. „Българска мисъл“, год. II, кн. VII—VIII, стр. 565.
94. Ibid. стр. 567.
95. Ibid.
96. Църковен вестник, 1901 г. бр. 50, стр. 7—8.
97. Сведенията черпя от и. д. протосингела на Варненската митрополия Н. Бл. свещ. Г. Доганов. Тая сума била подарена чрез варненския руски консул Черкаски, след като са били възстановени в 1895 г. прекъснатите сношения между Русия и България. Според д-р Л. Светозаров, не само одежди, а и утварите за тоя олтар били купени със средства на руското правителство (Църковен Вестник, 1910 г., бр. 43, стр. 523; вж. и ibid., с. г. бр. 31 и 32, стр. 397. кол. 2, забел. 2).
98. III екзарх. вх. дн. № 147, 31 май 1879 г.
99. Ibid., № 174, 23 юний 1879 г.
100. IV екзарх, вх. дн., № 747, 30 октомври 1881 г. О. Амфилохий бил препоръчан да стои в казанлъшкия монастир до построяването на шипченския храм.
101. V протокол на екзарх. писма, стр. 164, № 22, 30 януари 1880 г.
102. Ibid., стр. 164—165. № 23, 30 януари, 1880 г.
103. IV екзарх. вх. дн. № 753, 30 октомври 1871 г. Това е направил той, вероятно, за да го оставел екзархът в казанлъшкия монастир, отдето след един месец управляващият Търновската епархия епископ Климент искал да го отстрани поради негодувание против него. (Ibid., № 896, 30 ноември 1881 г.)
104. Протокол на екзарх. писма за 1883 г., стр. 185, № 370, 27 май 1883 г.
105. У Теплов, цит. съч., стр. 170.
106. Ibid., стр. 171.
107. Pag. cit.
108. Ibid., стр. 176.
109. Ibid., стр. 174—175.
110. Ibid., стр. 177.
111. Ibid., стр. 178—179.
112. Ibid., стр. 177—178.
113. Ibid., стр. 177.
114. 1 прав. на св. Василий Велики, 8 прав. 1 всел. събор, 11 и 79 прав. картаг. събор за донатистите.
115. Теплов, цит. съч., стр. 183—190.
116. Митр. Симеон, Нуждни обяснения, в Църковен Вестник, 1912 г., бр. 8, стр. 90.
117. У д-р П. Ников, Варненски и преславски Симеон, в Сборник в чест на варненский и преславский митрополит Симеон, 1922 г., София, стр. 40—41. За панихидата в Петропавловската крепост ми съобщи сам Н. В. Пр. митр. Симеон.
118. Църковен Вестник, 1912 г., бр. 8, стр. 83.
119. Ст. Чилингиров, Към характеристиката на митр. Климент Търновски, в Българска мисъл, София, год. 11. 1927 г., кн. VII-VIII, стр. 563—564.
120. Х протокол на екзарх. писма за 1884—1880 г., стр. 184, 8 май 1835 г.; екзарх. вход. дн. за 1885 и 1886 г. № 337 (писмо на архим. Методий от 21.11. 1835 г.)
121. Срв. Д., Принципиална разправа, в Църковен Вестник, 1911 г., бр. 48. стр. 573.
122. Срв. ibid., стр. 574—575.
123. Ibid., стр. 574, кол. 2.
124. Вж. по-дол стр. 36 и Църк. Вестник, бр. 8, 1912 г., стр. 92, статията на митр. Симеона „Нуждни обяснения“.
125. В Църковен Вестник, 1911 г., бр. 48, стр. 575—576.
126. Срв. Църковен Вестник, 1911 г., бр. 48, стр. 576.
127. На 11 декември 1903 г. Алесандровската лавра в Петербург начело с него е изпратила на бълг. Св. Синод 1000 рубли за пострадалите македоноодринци. (Църковен Вестник, 1903 г., бр. 52, стр. 9). Може да се мисли, че, под влияние на подигнатото от Илинденското въстание българофилско чувство, на 19 октомври 1903 г. митр. Антоний е извършил тържествена литургия в девическия Ивановски монастир (на брега на р. Харповка) по случай на храмовия праздник Св. Иван Рилски. (Църковен Вестник, 1903 г., бр. 44, стр. 9). Не можем да се съмняваме, че с негово съгласие, ако не и по негова инициатива, руският Св. Синод е препоръчал на епархийските началства да определят един неделен ден за събиране помощи, за македонските „славяни“ с дискоси в храмовете, като предварително свещениците произнесат проповеди за тая цел и събраните пари да бъдат изпратени незабавно в Св. Синод, който щял да ги изпрати в България чрез руския Червен кръст (Църк. Вестник, 1903 г., бр. 49, стр. 10).
128. Ibid., 1907 г., бр. 27, стр. 321—327 и бр. 22, стр 263, кол. 1.
129. В писмото си от 26 юни 1893 г. ст.-загорският митр. Методий съобщава на Св. Синод, че за подобно разрешение му е съобщил министър Стоилов, който му внушил да не пречи на строенето на шипченския „монастир“ и в писмото на оберпрокурора на руския Св. Синод до председателя на строителния комитет за тоя храм се казвало: „Православный храм на Шипке сооружается с Высочайшаго Государя Императора соизволения по соглашению с болгарским правительством“.
130. Писмо на старозагорския митрополит до министра на външните работи от 3 август 1897 г. № 2863. В писмото си до същия от 4 август 1897 г. № 2866 митр. Методий твърди, че още когато той бил протосингел на Бълг. екзархия, е дошъл в Цариград един пратеник на Петербургското славянско дружество по име Василчиков, който получил нужното формално разрешение за построяване на шипченския храм от цариградския патриарх Иоаким III срйщу 40,000 фр. Строителният комитет не е поискал разрешение от пловдивския гръцки митрополит, в чиято епархия е влизало с. Шипка, за да не се узнаел планът му от българите и се осуетял. Въз основа на това разрешение русите си строели свободно в Шипка, без да питат ст. загорския митрополит.
131. Писмо на ст.-загорския митр. Методий от 3 август 1897 г. № 2833 до министра на външните работи.
132. Писмо на същия от 11 август 1897 г. до същия.
133. Писмо на същия от 7 август 1897 № 2875 до същия.
134. Вж. писмото на бълг. Св. Синод от 29 декември 1897 г. № 2063 до митрополит Методия.
135. Писмо на ст.-загорския митрополит от 15 септември 1897 г. № 3207 до министра на външните работи.
136. „Для вечнаго поминовения православных воинов, павших за освобождение Болгарии“ и с цел да се построи в двора на храма духовна семинария „для подготовления в оной образованних пастирей Болгарской церкви, в которых она ныне столь нуждается“.
137. Писмо на ст.-загорския митр. Методий от 26 юний 1893 г. до бълг.
Св. Синод.
138. То се намира в синодната архива, а е заведено в Министерството на външните работи на 18 юли 1902 г. Причина за връщането на писмото ще да е бил отговорът на българския дипломатически представител Станчев в Петербург от 7 август 1902 г. (на писмото на министър Данев от 24 ючий с. г.), че по третата точка от изложението на българския Св. Синод (шипченската духовна семинария би могла да съществува като пропагандно учебно заведение) той не е говорил на руския министър Ламсдорф, за да не дразни чувствителността на меродавните по тоя въпрос лица. Но последните са узнали за това искане на бълг. Св. Синод, вероятно, от руския комисар в София Бахметиев.
139. Вж. писмото му от 7 август 1902 г. до министър Данев (в преписката по шипченския храм в архивата на Св. Синод).
140. Синодният член митрополит Константин Вратчански не бил съгласен с това решение, защото руският Св. Синод не е уведомил бълг.
Св. Синод, че изпраща протопресвитер с църковна мисия в пределите на
Бълг. църква. „В такъв случай — заявил той — ще бъде недостолепно и смешно, ако нашият Синод отиде да прави на тоя църковен пратеник чест, каквато Русия не е оказвала нито на едного от посетившите я наши йерарси. Нека тая власт (разбира руския Св. Синод), със знанието и с изволението на която иде протопресвитерът, му аташира колкото и каквито свои чиновници пожелае“ (вж. преписката по шипченския храм в синодната архива).
141. т. е. един от олтарите на храма.
142. Вж. писмото на министъра на външните работи Ив. Ев. Гешов от 27 февруари 1912 г. до Св. Синод. Предава се съдържанието на рапорта на бълг. пълномощен министър генерал Паприков от 22 декември 1911 г.
143. Църковен Вестник, 1911 г., бр. 33, стр. 339 и бр. 35. стр. 422. същите мотиви са привеждали и др. руски вестници (Новое Время, Русское Слово, Паломник)
144. С писмо от 13 септември 1912 г. до министра на външните работи Св. Синод, като молил бълг. правителство да прави постъпки за откриване на семинарията, му съобщавал, че стои на гледището, изказано в писмото си от 17 юли 1902 г. Според „Църковен Вестник“ (1911 г. бр. 33, стр. 389), причините за неоткриването на шипченската семинария били същите, които се изтъквали в 1902 г. при освещението на шипченския храм. В отговор на обвинението на Ст. Станимиров (във в. „Съветник“, 1911 г.), че руският Св. Синод не е отварял шипч. семинария, понеже бълг. Св. Синод се възпротивил заради учебния език и ведомството на това училище, „Църковен Вестник“ (1911 г., бр. 40, стр. 473) е заявил, че бълг. Св. Синод официално не се обръщал в Петербург но тоя въпрос, нито пък е водил писмена полемика по него. Както по въпроса за освещението на шипч. храм. тъй и за шипч. семинария преговори е водило Министерството на външните работи, пред което Св. Синод много пъти е настоявал да се открие семинарията. Руският Св. Синод не е съобщавал нито пряко, нито посредствено на бъл Св. Синод никакво свое решение нито за езика, нито за неоткриването на семинарията.
145. Вж. по-горе стр. 37.
146. Църковен Вестник, 1913 г., бр. 43, стр. 704.
147. Вж. извадката в Църковен Вестник, 1906 г., бр. 49, стр. 587, кол. 2.
148. Църковен Вестник, 1910 г., бр. З, стр. 33-34.
149. В Църковен Вестник, 1910 г., бр. 19, стр. 221.
150. Ibid., 1908 г., бр. 28, стр. 320.
151. По тоя случай нашият Св. Синод веднага е наредил студентите да квартируват в Софийската дух. семинария и препоръчал на варненския и русенския митрополити, както и на архиер. наместници в Шумен, Габрово и Плевен, да посрещнат гостите сърдечно, като епископа Евдокима поканят в митрополитските помешения, и протосингелът на Варненската митрополия да ги придружава до Шумен, Русе и Търново, а протосингелът на Търновската митрополия — до Габрово, Плевен и София. Освен това Св. Синод е молил Министерството на вътрешните работи да нареди, гостите да бъдат сърдечно посрещани от общините, гдето те щяли да минат (Църк. Вестник, pag.cit.).
152. Писмо на Добри Ганчев до Българската екзархия от 4 юли 1912 г. На този разговор е присъствувал и българският полковник Стаев, командир на гренадирския на импер. Александър II полк.
153. Църковен Вестник, 1911 г., бр. 27, стр. 317. В статията си ,Руският аравославен храм в София“ (Църков. Вестник, 1911 г., бр. 45, стр. 543—545). Ст. Станимиров, не е съгласен с това мнение на митр. Симеона. Според него, Русия е построила свой храм в София не поради схизмата, а защото искала да построи в бълг. столица красив православен храм (стр. 545). Ако Русия, наистина, се е ръководела само от това съображение, то тя могла да отпусне на Софийската митрополия нужните сраства и щяла да се постигне същата тази цел. В такъв случай руският император Николай II щеше да бъде ктитор на един подведомствен на Българската църква храм и последният щеше да бъде паметник на рускобългарското религиозно единение.
154. Поради болест той не можа лично да освети храма.
155. С него бъха в съслужение: предстоятелят на руския храм архим. Николай, екзархийският протосингел архимандрит Стефан (сега софийски митрополит), руският иеромонах Ювеналий, иеромонах Харитон (сега драговитийски епископ-викарий на пловдивския митрополит), софийският енорийски свещеник Страшимир Георгиев, протодяконите от софийската катедрала „Св. Неделя“ Ив. Стефанов и Ив. Димитров, дякон Стефан Кючуков.
156. Църковен вестник, 1914 г., бр. 47, стр 557, кол. I.
157. Ibid., стр. 553-554. Ето разменените телеграми в бълг. превод:

Петроград

До Негово Величество Всеросийския Император
Николай Александрович

Днес българското духовенство в съслужение с руското тържествено извършиха освещението на храма на името на светителя Николай Мирликийски Чудотворец при Императорската мисия в София. Сърдечно споделяйки чувствата на неизменна преданност и гореща любов на българския народ към Русия и нейния велик господар. Българската православна църква, като възнася гореща молитва към подножието на Св. престол на Вееблагия Бог за изпратената ù велика милост — начало на възстановление на братското единение със светата Православна руска църква, коленопреклонно моли Вседържителя Бога да дарува на Ваше Величество, славен внук на незабравимия велик Цар-Освободител, и на цялия Ваш императорски дом здраве и дългоденствие и да изпрати на Вашето христолюбиво войнство победа и одоление над враговете на православието и славянството.

11 ноемврий 1914 г. София.
Екзарх Български Иосиф

До Блаженейшия Иосиф, Екзарх на България

Сърдечно благодаря на Вас, Владико, на българското духовенство и повереното Ви паство за молитвите за цялото наше семейство и за благопожеланията нъм нашето доблестно войнство, застанало заедно с мене в защита на славяните, покровителствувани от велика и могъща Русия.

Царско село, 12 ноември 1914 г. Николай.

До Негово Високопреосвещенство Петроградския Митрополит Владимир, Първоприсъствуващ на Светейшия Правителствуващ Синод.

В съслужение с православното руско и българско духовенство Високопреосвещеният Василий, доростолски и червенски митрополит, тържествено извърши, наместо нас болния, освещението на православния руски храм на името на светителя Николай Мирликийски Чудотворец при Императорската мисия в София. Възнасяйки горещи молитви към престола на Всеблагия Бог, Който ни дарува да доживеем до този толкова щастлив за Православната църква ден — начало на възстановление на братското единение между Православната българска църква с Православната руска църква, ние от все сърдце благодарим Вам, а в Ваше лице и на светейшия правителствуващ Синод, които не малко се потрудиха за това свето дело. Да Ви укрепи Христос Бог за благото и процъвтяването на Руската църква.

Със съвършенно уважение и братска в Христа любов оставам на Ваше
Високопреосвещенство всецяло предан.

Екзарх български Иосиф.

До Негово Блаженство Българския Екзарх Иосиф
София.

Светейшият Синод на Руската църква принася на Ваше Блаженство сърдечна признателност за любезната телеграма, искрено Ви желае здраве и благополучие. Господ да Ви дарува много години да се трудите за полза на светата Църква.

На Ваше Блаженство всецяло предан.

Петроградски митрополит Владимир.

158. Ibid., стр. 554, кол. II.
159. Pag. cit.
160. Църковен Вестник, 1914 г., бр. 47, стр. 557.
161. Тези сведения черпя от записката на дякон Стефан Кючуков от 25 септември 1915 г. до нашия Св. Синод за разговора му с архимандрит Николая, когато този е отпътувал от София за Русия.
162. Църковен Вестник, 1915 г., бр. 26 и 27, стр. 233. Телеграмата гласи:
Его Высокопреосвященству Митрополиту Парфению. Святейший Синод Церкви Росийской, осведомившись из телеграмм Вашего Високопреосвещенства о кончине Блаженнейшаго Екзарха Иосифа, выражает Церкви Болгарской искреннее соболезнование по поводу понесенной ею утраты.
163. Писма на Св. Синод №3303 от 16 март 1917 г. до главнокомандующия на действуващата армия и № 5270 от 13 октомври 1917 г. до началника на военното духовенство, писмо на игумена на Бачковския монастир до Св. Синод № 526 от 30 юний 1918 г. (в синодно дело №15, преп. 1). Само в Бачковския монастир пребивавали от 10 септември 1915 г. 26 души от руския Андреевски скит на Атон. От тях двама били йеромонаси, единият от които бил техен духовник. Когато българските власти окупирали Кавала, те се намирали в имението на скита „Чифлик Тузлу“, до Кавала. Със заявление от 1 ноември 1916 г. иеромонах Антипий от тяхно име е молил „Святейший Болгарский Синод“ да позволи на един от техните йеромонаси да извърши литургия през коледния пост в отделна църква на Бачковския монастир и да ги причасти, а също да служи и в друго време, когато руските братя пожелаят, защото, според светогорския устав, те се причащавали всеки две седмици, а сега това още повече било необходимо, понеже са били в плен и в напреднала възраст (повечето на 60 и 70 години) (Синодно дело № 15, 1918 г., преп. 1). Не е ясно, защо тези руски монаси са искали да извършат богослужение отделно от българските монаси: да ли защото са гледали на последните като на схизматици или просто от любов към чисто руското църковно служение? Обаче Св. Синод не удовлетворил молбата им, а им предложил да се причащават в монастирския храм и двамата руски йеромонаси да служат заедно с игумена на монастиря, след като последният се уверил, че те наистина имат тоя духовен чин (Синодно дело № 15, преп. 1, № 6736, 1.ХII. 1916 г. до игумена на Бачк. монастир).
164. Църковен Вестник, 1922 г., год. ХХIII, бр. 18, стр. 6 и 7.
165. Вж. в синодно дело №15, 1922 г., преп. 4.
166. В тоя събор са участвували 180 представители (почти всички руски архиереи-бежанци, почти всички делегати на московския и киевския църковни събори-бежанци и делегати от задграничните руски църковни общини (Църковен Вестник, 1921 г., бр. 35, стр. 1).
167. Вж. в Църковен Вестник, 1921 г., бр. 35, стр. 2.
168. Той е адресирал писмото си : „В Болгарский Святейший Синод“ и се подписал „Вашего Святейшества во Христе брат“.
169. И еп. Вениамин, както еп. Серафим, е изразил своето високо почитание към българския Св. Синод с адреса си: „Святейшему Болгарскому Синоду“ и с подписа си „Вашего Светейшества нижайший послушник“.
170. В това послание, адресирано до православните руски архиереи, свещенослужители, иноци, инокини и всички православни християни, митрополит Антоний говори за смутовете в Православната църква в Русия и страданията на патриарха Тихона и кани вярващите да не влизат в общение с живоцърковниците. Освен това той моли православните иерарси да се застъпят за Руската църква.
171. Църковен Вестник, 1922 год. бр. 25, стр. 6; вж. и Църковен Вестник 1922 г.. бр. 26, стр. 4—5.
172. Този институт бил устроен при следните обстоятелства: Руският църковен събор (14 архиереи и представители на клира и миряните) на Руската задгранична църква, който се свикал в Сремски Карловци на ноември 1921 г., е изказал молитвено пожелание да се възстанови по-скоро в Русия Романовата династия и решил да се обърне с послание до Мирната конференция да избави руския народ от болшевиките. За тези актове московският патриарх Тихон е изпратил на задграничните руски архиереи указ (№ 34;), 22 април 5.V.1922 г.), с който е предлагал да се унищожи задграничното руско висше църковно управление. По пред вид на това митрополлт Антоний, с благословението на сръбския патриарх Димитрий, е свикал в Сремски Карловци на 1 септември 1922 г. архиерейски съоор (2 митрополита, 2 архиепископа и 8 епископи), който е постановил да се унищожи задграничното руско висше църковно управление, но пред вид на това, че към това време патриарх Тихон бил арестуван и висшата църковна власт в Русия била дезорганизирана, а да се оставят задграничните руски епархии (12 в четирите части на света) без висша църковна власт не е възможно, руският архиерейски събор е организирал временен архиерейски Синод на задграничната Руска православна църква, а за окончателното организиране на висшата църковна власт зад граница решил да се свика на 21 ноември (ст. ст.) с. г. руски задграничен църковен събор.
173. Същото предупреждение той е направил и по-късно с окръжното си послание от 28 февруари 1925 г. № 2650, адресирано „всем святейшим патриархам и блаженнейшим предстоятелям Церквей православных“, като го изпратил и до Българската църква.
174. Това послание било изпратено по повод на обръщането на живоцърковниците до източните патриарси и др. православни църкви да признаят техния Синод като „Свещен Синод на Руската православна църква“. То е адресирано: „ко всем православным патриархам, митрополитам, архиепископам, епископам, преподобным пресвитерам, инокам, инокинам и всем православным христианам.“
175. То било извършено от руското църковно събрание в Детройт (Съединените Щати) на 17 април 1924 г. Според решението на това събрание. Североамериканската руска църква ще бъде автономна до възстановяването на нормален църковен живот в Русия.
176. Архиепископ Теофан е отправил писмо със същото съдържание и до другите православни църкви.
177. Според сведенията на българския Св. Синод, патриарх Тихон е дал широка автономия на Варшавската митрополия още приживе на митрополит Георгия, а в благодарителната си телеграма до цариградския патриарх варшавският митрополит Дионисий е казвал: „Лобызаю первосвятительскую десницу Твою, от которой приемлю ныне православную митрополию в Польше“. Според българския Св. Синод, митрополит Дионисий не е могъл да получи канонически митрополитска катедра от цариградския патриарх. По решение на висшата църковна власт в Полша, в Варшавската митрополия през време на богослужение се споменувало името на „святейшаго отца нашего Мелетия, патриарха Константинопольскаго“ след името на патриарха Тихона. За българския Св. Синод не било ясно, дали това постановление било постоянно или само временно поради прекъснатите сношения с московския патриарх.
178. Митрополит Антоний е изпратил на българския Св. Синод препис от тази грамота, приложен към горното писмо.
179. „До ныне, от дней юности своей, я возвышал свой голос только для прославления Восточных и в частности Вселенских патриархов, устно и писменно, о чем, конечно, Вашему Святейшеству хорошо известно; как и о том, что я и делом, и словом, и печатью всегда заявлял себя филэллином и поклонником Великой идеи“.
180. В писмото на митрополит Антония от 29 януари 1925 г. № 2514 изрично се казва: „Заслушав 18/31 минувшаго декабря сношения Св. Синода Болгарской православной церкви от 16-го октября за № 7131“. Също и писмото му от 13 март 1925 г. №2030 е адресирано: „Председателю Св. Синода Болгарской православной церкви“.
181. И тук се обръща към наместник-председателя на Св. Синод: „Милостивейший Архипастырь“.
182. Патриарх Тихон е изпратил на цариградския патриарх Григорий VII тази грамота по повод на решението на Цариградската патриаршия да изпрати в Русия, без предварително съгласие на московския патриарх, особена комисия, която между друго имала поръчение да склони патриарха Тихона да си даде оставката, заради единението на отцепилите се и заради паството“ и да се унищожи Московската патриаршия, като родена във време на гражданска война.
183. Адресирано до „всем святейшим православным патриархам, преосвященным архиереям, преподобным иереям и инокам и всем боголюбивым православным христианам“.
184. И тук той е употребил почтителните обръщения в предпоследните си официални писма до българския Св. Синод.
185. Църковен Вестник, 1924 г., бр. 3, 9, стр. 8.
186. Църковен Вестник, 1922 г., год. ХХIII, бр. 2, стр. 7, кол. 1 и бр. 3, стр. 1, кол. 1 и стр. 2, кол. 2.
187. Църковен Вестник, 1922 г., бр. 26, стр. 5.
188. Църковен Вестник, 1922 г., год. XXII, бр. 47, стр. 7. кол. 2.
189. Ibid., 1922 г., год, ХХIII, бр. 19—20, стр. 3, кол. 1.
190. Народен Страж, 1923 г., кн. 4, стр. 16, кол. 2.
191. Църковен Вестник, 1924 г., бр. 33, 34 и 35, стр. 12.
192. Ibid., стр. 8.
193. Метафоричен израз на факта, че на тях са посветени трите престола на храма.
194. Църковен Вестник, 1924 г., бр. 36, стр. 2. Вж. описание на цялото освещение и в ,Народен Страж“. 1924 г., кн. 12, стр. 14.
195. Само в 1923 г. в Букурещ митрополит Антоний е задал на видинския митрополит Неофит въпроса: „Желае ли Българската църква да се присъедини към Православната?“ Митрополит Неофит му отговорил, че тя никога не се е отделяла от Православната църква и че тоя въпрос го удивлява, след като задграничната Руска църква е в пълно общение с Българската.
— Да, да, это правда! — признал митрополит Антоний и млъкнал.
След това през цялото тържество по интронацията на ромънския патриарх Мирон митрополит Антоний бил внимателен към митрополит Неофита, който често е заемал място след него. (Духовна култура. 1925 г., кн. 26 и 27, стр. 163).
196. И в това писмо той нарича Българската църква православна и се отнася към наместник-председателя на нейния Синод с висока почет. Той адресува писмото си „Его Высокопреосвященству, Высокопреосвященнейшему Клименту, митрополиту Вратчанскому, Председателю Священнаго Синода Болгарской Православной Церкви“; обръща се: „Ваше Высокопреосвященство, Милостивейший Архипастырь“; подписва се: „Преданный во Христе собрат“.
197. В същия архиерейски събор било решено да се изпрати този протокол „всем святым автокефальным церквам“, с цел „вступить в сношения со всеми прочими автокефальными церквами“.
198. Вж. писмото на Мин. на външните работи и изповеданията до Св. Синод от 8 март 1926 г. № 275.
199. Той е изпратил втори път тоя протокол, повидимому, защото узнал, че в 1925 г. софийският митрополит Стефан не бил член на българския
Св. Синод и мислел, че изпратеният на негово име протокол не е представен на Св. Синод; обаче действителната причина ще да е било мълчанието на българския Св. Синод и желанието на митрополит Дионисия непременно да завърже връзки с него.
200. Църковен Вестник. 1927 г., бр. 20, стр. 207, кол. 1.
201. Ibid., кол. 2.
202. Писмото било изпратено на френски и в руски превод, направен от самия архиепископ Серафим. На френски адресът гласи: Au Saint Synode de l’Eglise Orthodoxe de Bulgarie
203. Освен от митрополит Пимена, тритe писма са подписани и от члена-секретар на украинския Синод епископ Серафим и към първото са приложени портретът на митрополит Пимена и докладната записка на украинския Синод до източнитe патриарси и другите автокефални православни църкви за историята и каноническите основания на автокефалията на „Украинската православна църква“ (Синодно дело №15, 1926 г., преп. № 4).
204. Адресирано е „Наместнику-Председателю Священнаго Синода Болгарской Православной Автокефальной церкви“.
205. Вж. писма № № 2344 и 2345 от 31 март 1928 г.
206. Задграничният руски архиерейски събор, свикан през м. октомври 1924 г. в Сремски Карловци под председателството на митрополит Антония, е разрешил на руски архиереи да извършват и литургия с български архиереи, но това решение не било публикувано, очевидно, за да не му се дадвла официална гласност, което би раздразнило Цариградската патриаршия.

Съдържание | Следваща глава


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.