III. Сръбската църква.

В своите отношения към Българската църква Сръбската църква се е ръководела почти винаги от политиката на сръбската държава. Докато Сърбия не била тласната да търси разширение в българските земи, сръбското общество, а заедно с него и Сръбската църква са съчувствували на борбата на българския народ за духовна свобода. В отговор на посланието на цариградския патриарх Григорий VI от 12 декември 1868 г. сръбският митрополит Михаил, замълчавайки по подигания от патриарха въпрос за свикване вселенски събор, е изказал своето съжаление, че в Божието дело са се забъркали човешки страсти и църковният въпрос е минал на политическа почва. Желаейки да се запази силата на Православната църква, което ще се постигне, като има любов и догматическо единство между православните народи, той намирал, както и българските архиереи, че църковното управление може да се изменява според нуждите и „трябва да се даде удовлетворение на един народ, който желае да има свои архиереи, които, като са от неговия род, ще се грижат с по-голяма ревност да го просвeщават на езика му“. „Единството на догматитe — казвал той — всякога ще свръзва православните архиереи с Великата църква и ще ги застави да запазят вселенския патриарх в неговото високо положение, за да може да пази своята Църква съгласно със съборните канони, които са определили границите на властта на цариградския патриарх.“[1] Също и в отговора си (от декември 1870 г.) на посланието на Григория VI от 30 септември 1870 г. митрополит Михаил се изказал против свикването на вселенски събор по същите причини, по които се обявил против такъв събор и руският Св. Синод. Той намирал, че постъпките на българите са противоканонични и ферманът на В. Порта е акт опасен за Църквата, но искането на българите да имат архиереи от своя род и да бъдат независими, според него, било съвсeм естествено. Затова той е съветвал патриарха да удовлетвори както тях, така и сръбското население в Босна и Херцеговина, което желае да има владици от своята народност [2].

Сръбският митрополит Михаил не е признал и схизмата върху Българската църква. В своя отговор (към края на 1872 г.) на посланието на цариградския патриарх Антим VI за провъзгласяването на схизмата той е изказал своята скръб за тъй неочакваното жестоко отлъчване на българите. Той намирал, че оправданията на българите не били изслушани от цариградския събор и гърците не по-малко от тях се движели от народностното начало. Заявявайки, че сърбите, свързани с българите с родство, кръв и съсъдство, не могат да скъсат връзките си с тях и че в Православната църква е необходимо да има съгласие, той е намирал, че за разрешение на гръцкобългарския спор са необходими взаимни отстъпки [3]. Обаче сръбският митрополит, който официално — по всичко личи, за угода на Русия — тъй е негодувал от вмесването на човешки страсти и политически замисли в Божието дело, сам станал проводник на сръбската политика. В същото време, когато осъждал схизмата, той поверително е дал на цариградския патриарх да разбере, че ако последният назначи в Стара Сърбия епископ-сърбин, сръбското правителство ще вземе страната на Цариградската патриаршия по гръцкобългарската разпря и ще ù даде парична помощ. И, наистина, както сам сръбският дипломатически агент в Цариград Христич е признал пред граф Игнатиев, Сърбия е изпратила на Цариградската патриаршия 203 жълтици уж по настойчивите молби на цариградския патриарх Антим VI. Само големите усилия на руския посланик граф Игнатиев са предотвратили опасността, Сръбската църква да признае схизмата. Граф Игнатиев е поканил руското генерално консулство в Белград да разясни на сръбското правителство, че крайно нежелателно е да се всява раздор между сърби и българи и че Сръбската църква непременно трябва да действува в съгласие с Руската църква, като стои неутрална и действува примирително, но да не подпомага Цариградската патриаршия за дребни сметки. Също и пред сръбския дипломатически агент в Цариград Христич той е изтъкнал, колко късогледа е сръбската политика, като се стреми да издействува малки изгоди в Стара Сърбия чрез раздор с българите, тъй вреден за Православната църква.

Сръбското правителство склонило да не се свързва Сръбската църква с Цариградската патриаршия и по гръцкобългарската разпря да държи поведението на Руската църква [4]. Ала Сърбия прикрито е следвала противобългарската си политика. Тя усилено е поддържала своя пропаганда в Нишката и Скопската епархии (особено Вранянската и Кривопаланешката околии), чието население, както е забелязал сам протосингелът на Българската екзархия Иосиф (после екзарх), било уверявано, че скоро ще се възобнови Ипекската патриаршия. Сръбски пропагандатори почнали да се явяват и в западна Македония. Напр. през септември 1872 г. двама сръбски учители са предлагали на Охридската община да учителствуват даром, но по съвета на Екзархията тя не ги приела [5]). През 1873 г. в училищата в Ниш и Лесковец се преподавало на „сръбското наречие“. В Лесковец още са били разположени към Екзархията, но не е било тъй в Ниш [6]. Това е насърчавало Цариградската патриаршия да изпрати в Ниш свой митрополит [7]. Още в 1872 г. сръбската пропаганда се стараела да възбуди нишките първенци против екзархийския митрополит Виктор. Тя го обвинявала, че мразел сърбите и гонел сръбските учители [8], когато в действителност те са били преследвани по заповед на Митхад Паша. Даже веднъж в края на 1872 г. при екзарха Антима се явил капукехаята (представител на Екзархията при Високата порта, — П.Б.) на сръбското дипломатическо агенство в Цариград и поискал от него да предпише на Виктора Нишки да не гони сръбските учители, като привел за доказателство, че Виктор мразел сърбите, факта, че в Призрен той слязъл не в християнска къща, а у валията. Той даже се заканил, че в противен случай сърбите ще го изгонят. Екзарх Антим с факти му доказвал, че митрополит Виктор „не е никак гонител на сръбскый язык“. Той отседнал у валията, защото пашата го поканил и не е могъл да му откаже. А на заканата екзархът му отвърнал: „Ако мислите, че е полезно за славянщината, направете го. Ний имами да ся оплаквами от сърбите, вий пращате пропагандисти из България да казуват, че Ексархията, която ни дало правителството, не била нищо, и убеждавали народа да ся съедини с тях да иска друго нещо и така търсят да ни компрометират пред властта. Оставете тези претенции на Стара Сърбия и Стара България, и не употреблявайте такива средства“ [9].

И, наистина, митрополит Виктор — човек стар и неспособен за управник [10]. — е търпял сръбската пропаганда до такава степен, че не е искал Екзархията да му изпраща за чиновници и проповедници външни лица под предлог, че в епархията му имало образовани свещеници и учители с богословско образование [11] и че народът е могъл да сметне назначаването на външни хора като преследване на „местното наречие“ [12]. Той даже не е искал да разпространява между народа книгите, които Екзархията му изпращала с тая цел [13]. Според уверението на д-р Хр. Стамболски, митрополит Виктор е ръкополагал сърби за свещеници в български енории и сам е изисквал от белградския митрополит учители сърби за Ниш и другите български градове и села в епархията си. Запитан за това от д-р Стамболски, митрополит Виктор не само не е съзнавал грешката си, но и се мъчел да се оправдава с обстоятелството, че и сърбите са православни, а не католици или протестанти; че и те, както русите, не признали схизмата [14].

При все това, в стремежа си да откъснат Нишката епархия от Българската екзархия, сръбските агенти успели да подигнат много нишки първенци против митрополит Виктора под предлог, че той и Екзархията били гонители на „местното наречие“, под което сърбоманите разбирали сръбския език в нишкото училище. Това вълнение е принудило Екзархията да пише на Нишката църковно-училищна община, че „Българската Ексархия никога не е имала намерение да гони местното наречие, нито учители, кои преподават на него; че тя споряд началото си оставя всяка община да ся развива по наречието си, била тя влашка, гръцка или друга, и за доказателство им дава настоящето като документ в случай, ако би ся появило от нейна страна такова гонение“. Екзархията е решила да пише и на „митрополит Виктора да се пази да не дава повод за подобно оплакване [15]. Обаче тази нейна отстъпка, за която нишкият архиерейски наместник ù благодарил, [16] не е възпряла сръбските агенти да преследват своята главна цел — да отцепят Нишката епархия от Екзархията, като изгонят нейния митрополит, и да издействуват от Цариградската патриаршия митрополит сърбин. Гръцките вестници пуснали слуха, че Нишката епархия е искала от Патриаршията владика и щял да бъде изпратен предишният Иоаникий, поради което екзарх Антим е писал на нишкия архиерейски наместник поп Станой да поддържа в народа единството с Екзархията. [17] Сръбската пропаганда, поддържана от власите в Ниш и благодарение на пасивността на митрополит Виктора, от ден на ден се засилвала и Екзархията е губела влияние в Нишката епархия. В едно заседание на Екзархийския смесен съвет варненският митрополит Симеон е заявил, че, както чул от архимандрита Константина (после вратчански митрополит), [18] „в Ниш не щяли да чуят за Българска Ексархия и в това ги насьрдчават на всякой начин сръбските учители и други, като казвали, че Ексархията нямала св. миро и такива други, и така от ден на ден по-зле се настроява населението към Ексархията“. [19] За да запази своето положение, митрополит Виктор, изглежда, се предал на влиянието на нишките сърбомани и не бил далеч от тяхната цел да се отметне от Екзархията заедно с епархията си. Екзархията силно го подозирала в подобен замисъл. Митрополит Симеон веднъж е казал в Екзархийския смесен съвет, че в Ниш противници на Екзархията са сам митрополит Виктор и сръбската пропаганда и предложил да се изпрати способен архиерейски наместник в Лесковец, та поне да закрепи доброто разположение на лесковчани към Екзархията. [20] Съобщавайки на Екзархийския смесен съвет слуха, че в Патриаршията е постъпило прошение от Нишката епархия, подписано от митрополит Виктора, екзарх Антим е признал, че в лицето на тоя владика Нишката епархия е изгубена за Екзархията. Поради това митрополит Виктор бил избран за синоден член, като на негово място Екзархията е тъкмяла да изпрати по-дееспособен и по-верен екзархийски клирик, ала той не искал да отиде в Цариград, даже и почнал рядко да пише в Екзархията, което д-р Чомаков, член на Екзархийския смесен съвет, е схващал в смисъл, че той вече е прекъснал сношенията си с Екзархията. [21] Едвам на 20 декември 1874 г. митрополит Виктор е съобщил на Екзархията, че иска да дойде в Цариград, но не отговаря, ако в негово отсъствие епархията му направи някаква постъпка за присъединение към Патриаршията. [22] Под тоя предлог той продължавал да стои в Ниш. Той не е внасял в Екзархията никаква парична помощ, както го задължавал Екзархийският устав. Наистина, нишките пасоми отказвали да плащат даждие за Екзархията под предлог, че Екзархийският устав не бил утвърден от турското правителство, [23] а в действителност по внушение на сръбските агенти; обаче Лесковечката кааза не проявявала такъво противодействие [24] и изобщо митрополит Виктор е успявал да събира със стражари владищината си, та, ако желаел, могъл да отделя от нея помощ за Екзархията. [25]

Поради засиленото революционно движение в България, като че ли и на В. Порта било угодно противоекзархийското настроение на нишките първенци. Тя не е издавала емирнаме (позволително) на бившия чредник в екзархийския параклис архимандрит Теодосий (после скопски митрополит), назначен в 1875 г. от Екзархията за архиерейски наместник в Лесковец [26] а между това издала емирнаме на един свещеник, ръкоположен от скопския гръцки митрополит Паисий, за да свещенодействува там. [27]

Най-после архимандрит Теодосий е станал протосингел на митрополит Виктора, но последният продължавал да стои в Ниш и да не заема дпъжността синоден член. [28] Освен това той е престанал да отговаря на екзархийските писма, [29] а влизал в писмени сношения направо с белградския митрополит по разни църковни и училищни въпроси. [30] Екзарх Антим е поискал от него обяснение за това му загадъчно поведение и по негова поръка, д-р Хр. Стамболски, намирайки се в Ниш през юли 1876 г., го заплашил, че, ако в три месеця не поправи поведението си и не уреди епархията си съгласно Екзархийския устав [31] той може да бъде пратен в монастир. [32]

Макар че сръбският митрополит Михаил се изказал против схизмата и отношенията между него и нишкия митрополит Виктор са били тъй близки, че в Екзархията се запитвали „Кому служи митрополит Виктор: на Българската екзархия или на Белградската митрополия?“, той обаче не влизал в официални сношения с Българската екзархия, както за да угодял на цариградския патриарх, тъй и за да вървял в съгласие със сръбската пропаганда, която е проповядвала, че Българската екзархия е схизматична. Когато имал нужда от някои сведения на Българската екзархия (напр. по бракове и разводи между лица от Нишката епархия), сръбският митрополит е запитвал Екзархията чрез сръбското дипломатическо агенство в Цариград, и тя му отговаряла по същия път. Веднаж Сръбската митрополия е изпратила направо документите на архимандрит Хрисанта, който е молел Екзархията да го назначи на служба, но без всякакво препроводително писмо. [33] Екзарх Антим още в 1873 г. е предписал на нишкия митрополит Виктор да не иска нужните сведения за някои духовни тъжби направо от Сръбския духовен съд, а „както сръбский духовен съд — му писал екзархът — зима сведенията, които му требоват — през Агенството и Ексархията, така и Вий ще пишете нам, а Св. Синод през Агенството ще иска нуждните сведения, доде са отворят прави, непосредственни сношения между сръбският съд и Вас“. [34] Когато още било в ход обвинението на сръбската пропаганда, че митрополит Виктор е мразел сърбите, сръбският митрополит не влизал в сношение и с него. Веднаж в 1873 г. той се отнесъл по някакъв въпрос не до него, а до Нишката община, която обаче не му отговорила, не желаейки да бъде в разрив със своя кириарх.
По тоя случай екзарх Антим е съобщил на митрополит Виктора, че „Св. Синод похвалява благоразумният постъпък на Нишката община по отношеже към Н. В. Пр. Сръбский митрополит, защото действително не е в редът на работите да отговаря за неща, които ней не принадлежат и когато имат духовен пастир, комуто са поверени они“. [35]

След присъединението на Нишката епархия и Пирот към Сърбия, екзархийското ведомство в тях било унищожено, без да бъде питана или поне уведомена Българската екзархия и въпреки чл. 62 на Берлинския договор, който гарантирал църковното единство на българския народ. Управляващият Нишавската епархия пелагонийският митрополит Евстатий, който заедно с пиротчани се борел против насилията на сръбските власти, [36] бил заточен в Крагуевац и после изгонен в България, [37] а нишкият митрополит Виктор за неговото подпомагане на сръбската пропаганда бил оставен на катедрата си, след като се отказал от Българската екзархия и признал властта на белградския митрополит. Не е известно, дали от митрополит Виктора била поискана писмена декларация в тоя смистъл или само устно се разбрал със сръбската висша духовна власт. Но ако е вярно, че сръбският митрополит е помолил цариградския патриарх да опрости духовенството от бившите части на Българската екзархия, присъединени към Сърбия, [38] то трябва да се мисли, че макар сам той да не е считал, схизмата за каноничен акт, сега я признавал за формална пречка от желание да угоди на цариградския патриарх, с когото сръбското правителство е водело преговори за признаване на Сръбската църква за автокефална. По повод на окръжното послание на цариградския патриарх Иоаким III от 1879 г. относно българското духовенство или поради запитване на сръбския митрополит, през ноември 1879 г. руският Св. Синод е възложил на московския митрополит Макарий да даде мнение по два въпроса, единият от които бил формулиран така: „За нишкия митрополит Виктор и подведомственото му духовенство, които неотдавна наедно с всичките български архиереи, духовенство и народа са осъдени от известния цариградски събор, а сега, след присъединението на Нишкия окръг към Сърбия, изказват своето разкаяние и молат да бъдат приети в лоното на Православната църква (к. м.): могат ли те да бъдат приети в същия духовен чин, в който се намират?“ [39] За да формулирал така тоя въпрос, руският Св. Синод ще да е имал сведения, че митрополит Виктор и останалото в Сърбия бивше екзархийско духовенство са изказали разкаяние. От това трябва да се заключи, че сръбският митрополит е искал от тях изявление, че се разкайват, преди да е бил отнесен техният въпрос до цариградския патриарх и руския Св. Синод.

След учредяването на Св. Синод в София, белградският митрополит, по аналогия на Сръбската, Ромънската и др. държавни църкви, като че ли бил склонен да счита Българската църква в българската държава за законно учреждение. Той е допускал официални писмени сношения с българския Св. Синод по църковни въпроси, но не и с Българската екзархия. Така с писмо от 7 май 1890 г. № 164 той е съобщил на българския Св. Синод, че живущият в Белград Зафир Стоянов от Кюстендил е встъпил в IV брак с Елисавета Протич с благословението на Сръбската църква, която при извънредни случаи е допускала тоя брак. Въз основа на това съобщение, българският Св. Синод (по повод на апелативната жалба на споменатия Зафир Стоянов) е отменил постановлението на Софийската митрополия, която не признала тоя брак за законен и го отлъчила от църквата, и по църковно снизхождение е признал четвъртия брак на просителя за търпим. [40] Освен туй с писмо от 1 май 1892 г. № 802 белградският митрополит е отговорил на българския Св. Синод, че сръбският свещеник Константин (за него българският Св. Синод узнал, че бил турчин и държал енория близо до Белград) бил наклеветен от сина си Пантелей, както се доказало от клетвата, която сам свещеникът е дал в църква, и от медицинското освидетелствуване, че не бил обръзан. [41]

Обаче тези случаи са били единични, може би, се дължели на личното благоразположение на сръбския митрополит към България. Изобщо Сръбската църква е отбягвала да бъде в каноническо общение с Българската църква. Наистина, в началото на 1921 г. сръбският архиерейски събор е взел едно благосклонно към Българската църква решение. Той е признал всички тайнства (в това число и браковете) и свещенодействия, извършени от екзархийски свещеници през време на българската окупация в Сърбия, за „пълноважни и законно извършени, освен при случаите, когато има каноническа и законна неправилност, които трябва да се уяснят и разрешат по надлежен и законен път пред надлежните власти“. Частно за решението си, че браковете, сключени между сърби от екзархийски свещеници, архиерейският събор се обосновал на решението на сръбския архиерейски събор от 1871 г. [42] Обаче през зимата на 1921 г. сръбската църковна власт е допуснала едно действие, несъгласно с духа на това решение. Сръбският патриарх Димитрий не е позволил на българския епископ Стефан Маркианополски (сега софийски митрополит) да стои повече в Карловци, където той бе отишъл да поздрави задграничния руски архиерейски събор от името на българския Св. Синод. [43] Според североамериканския руски архиепископ Александър [44], той е настоявал за по-скорошното връщане на епископа Стефана поради схизмата. Това положение принудило българския Св. Синод да се обърне към българската легация в Белград, а не към сръбския Св. Синод, за да узнае поведението на Сръбската църква към Полската православна църква и гледището ù по проектирания за 1925 г. вселенски събор. Дали, наистина, патриарх Димитрий е придавал сериозно значение на схизмата или тя му послужила само като предлог, за да отдалечи от Сърбия един български архиерей поради недобрите сръбско-български отношения? По-вероятно е второто предположение [45], понеже се подкрепя: 1) от известното гледище на предшественика на патриарха Димитрий. белградския митрополит Михаил, 2) от факта, че през общоевропейската война нишкият епископ Доситей е искал да служи в Бачковския монастир, където бил интерниран, и участвувал в богоявленското шествие на монастирските братя до реката и 3) от сетнешните факти, за които ще се каже по-долу.

Едвам, в последно време, когато в Сърбия се заговори за сръбско-българско сближение, Сръбската църква взе да показва желание за единение с Българската. По повод на слуха за свикване на вселенски събор, охридският епископ Николай Велимирович изтъкна в органа на сръбския свещенически съюз „Весник“ бр. 7, 1925 г, че е необходимо да се дигне схизмата от Българската църква и да участвува тя във вселенския събор наравно с другите православни църкви. Според него, въпросът за схизмата се явява несериозен и безпредметен, щом се разгледа неговата история и се изхвърли от него всичкия политически интерес. „Би рекъл човек — казва той —, че това е един куп зърна, прикрити от един слой политическа плява, но като се отвее всичката плява, в действителносг не остава нищо.“ За него Българската църква е православна. Тя „и по вероизповедание, и по външно устройство, и по обредните си форми е еднаква като Гръцката църква“ и „в някои неща даже стои по-близко до Гръцката църква, отколкото Сръбската и Ромънската“. Затова, заключава епископ Николай, не може да има истински вселенски събор, ако няма „представители на една тъй жива поместна православна църква.“ „Първен трябва да се постигне помирение между Фенер и София, па тогава вселенски събор, та по такъв начин вселенският събор да бъде мироносен, и от Бога благословен и успешен.“ [46]

Решително отрече значението на схизмата и водителят на сръбския свещенически съюз протойерей М. Анджелкович в бр. 8 на същия „Весник“. Според него, няма никакви основания дори да се говори за „българска схизма“. „Българската църква не е схизматична или отпаднала църква и затова нито преди вселенския събор [47], нито на самия събор абсолютно не може да става дума за някаква българска схизма или за някакъв въпрос за Българската църква. Схизмата, която без причина и необмислено се хвърля върху Българската църква, не съществува. Българската църква не е схизматична! . . . Историята на християнската църква знае, че схизматична църква е само тъй наречената Римокатолическа църква“. За уверение на това прот. Анджелкович сочи на факта, че „всички самостоятелни църкви не са се присъединили към тази присъда на Цариградската патриаршия“. [48]

Също и органът на Сръбската патриаршия „Гласник“ чрез своя главен редактор Парента изрази своята висока почит към Българската църква, считайки я за равнодостойна със сръбската църква, и своето горещо желание да се установи братско общение между тях, единствената пречка за което, според автора, е само политическото несъгласие между България и Сърбия. [49] А новосадският епископ Ириней, който през първите дни на м. октомври 1927 г. бе в София като сръбски делегат в балканската конференция на църквите, на 1 с. м. извърши литургия заедно с българското духовенство в църквата „Св. Александър Невски“ [50]. Катастрофалното земетресение в Южна България през април 1921 г., даде повод на сръбкия патриарх Димитрий съвсeм да наруши въздържанието на Сръбската църква да общува с Българската. Той изпрати лична помощ 1000 динари за най-бедните пострадали и освен това, по негово нареждане, Сръбската църква събра 100,000 динари, които раздаде в България негов специален пратеник, нишкият епископ Доситей. По тоя повод се разменили сърдечни писма между сръбския патриарх и българския Св. Синод. С частно писмо от 30 април 1928 г. [51] патриарх Димитрий е съобщил на софийския митрополит Стефан, че веднага след първото известие за нещастието, сполетяло „братску нам земльу Бугарску“ е изпратил своята лична помощ и наредил да се отделят 100,000 динари от средствата на сръбските църкви, за да се помогне на „сестринска Бугарска црква и ньена пострадала паства,“ Той е молил митрополит Стефана да приеме епископа Доситея „братски“ и да му съдействува той лично да предаде на пострадалите част от помощта на Сръбската църква. Писмото на патриарха е проникнато от високо уважение и любов към митрополита Стефана, като към архиерей на православна църква. Той се обръща: „Ваше Високопреосвештенство, Драги моj у Христу брате!“ а заключението му блика от братска сърдечност и ясно изразява, че Сръбската и Българската църкви са равноценни духовни величини:

„Саопштаваjуки Вам све ово, jа Вас наj льубазниjе поздравльам као свога свагда драгог ми брата у Христу и преданог сарадника на утврдjиваньу льубави измедjу наших двеjу Цркава из два братска народа.

Сваогда братска одани Вам ...“

С официално писмо от 22 май 1928 г. № 29 до българския Св. Синод патриарх Димитрий е изказал същите чувства към Българската църква. Много зарадван за приятелския прием, оказан на епископ Доситея от народа и църковните и държавните власти, той изказва своята благодарност и частно наместник-председателя митрополит Климента, към когото се обръща като към свой, „льублени у Христу брат“ (възлюбен в Христа брат), моли „као председника Светог Синода и заслужлога саслужитела братске нам Бугарске цркве“ да предаде неговата благодарност и благословия на българския цар Борис, задето е приел неговия пратеник. Той смята, че помощта на Сърбия е незначителна, за да изрази оная любов, с която, въпреки всички минали тежки събития, сърбите обичат своите „братjу бугаре“, и затова обещава с нови помощи да помогне на пострадалите българи. Като прегръща братски българските архиереи, [52] той уверява Св. Синод в своя „свагдашнем братском поштованьу, льубави и оданости“ (всегдашна братска почит, любов и преданост). Наместник-председателят на българския Св. Синод е отговорил на двете писма на патриарх Димитрий. В писмото от 10 май 1928 г. № 3156, наричайки го „драгия и зело возлюблен в Господа наш брат“, той му изказал своята и на Св. Синод „дълбока“ и „искрена“ благодарност за изразената от него „братска обич“, като го уверявал, че неговата помощ дълбоко трогна всички българи „и за всeкиго подчерта обществената истина, че родните братя са винаги братя и че кръвта не става вода“. С писмо от 4 юли с № 4531 той е уведомил сръбския патриарх, че е предал на цар Бориса неговата благодарност и благословия, и повторно сърдечно му благодарил за засвидетелствуваната от него любов към българския народ и за старанията на „братския народ“ да подпомогне пострадалите с нови помощи. И в двете писма наместник-председателят се подписал: „със свето целуване во Христ брат.“

От своя страна и пловдивският митрополит Максим е благодарил на патриарха Димитрий със специално писмо от 7 май 1928 г. [53] за оказаната към паството му материална помощ, която е оценил като „израз на братска любов между двете възлюблени в Господа духовни сестри — Сръбската и Българската църкви и двата братски народа — сръбския и българския“. С официално писмо от 22 май с. г. № 28 патриарх Димитрий, благодарейки му за неговото „братско“ писмо, го уверявал, че то много го зарадвало „своjим великим братским симпатиjама“. „С такава симпатия и любов — казва сръбският патриарх — ние всички архиереи и нашата и вашата Църква трябва да работим за по-скорошното сближение и братско единение (заjедници) както между нашите църкви, тъй и между нашите паства от нашите народи. Аз сам винаги, още от началото на моето епископство, така съм мислил и така съм работил, така ще работя и през останалите дни на моя живот и моята архипастирска служба“. Изпраща му „срдечен поздрав“ и го уверява в своята „свагдашноj братскоj льубави“.

По отношение на Българската църква в Турция Сръбската църква, в съгласие със сръбското правителство, беше на страната на Цариградската патриаршия и поддържаше враждебната на Българската екзархия сръбска пропаганда под лъжеканоническото прикритие, че Екзархията е схизматична. Тя се стремеше да създаде в Македония, под номиналното ведомство на Цариградската патриаршия, свой клон, който да измести от там Българската църква. Така, че в зоната на сръбската пропаганда борбата на Екзархията против Цариградската патриаршия в действителност се превърна в борба между Българската и Сръбската църкви. Сръбските училища, които белградското правителство откриваше в разни македонски градове, имаха за задача да създадат сръбски църковни общини, като отцепят екзархийски свещеници и пасоми. Сръбските църковни общини даваха на сръбските водители основание да искат сръбска духовна юрисдикция в една или друга македонска епархия или да мечтаят за Сръбска екзархия. [54] Тоя план неостъпно бе следван от сръбското правителство и сръбската църковна управа, като тeхните органи в Македония умело използуваха бездействието и грешките на екзархийските органи.

Стремейки се да се простре по цела Македония, сръбската пропаганда направи усилия дз създаде своя база и в Атон като превземе Хилендарския монастир. В началото на м. октомври 1897 г. белградският митрополит е изпратил в тоя монастир жичкия епископ Сава (пострижен в Дечанския монастир, свършил Киевската духовна академия и бивш ректор на Призренската духовна семинария) с поръка да го подчини на влиянието на Сръбската църква. Отначало епископ Сава е казвал на монасите (повечето българи), че е дошъл в монастиря просто да се грижи за душевното си спасение, а след шест дни от пристигането си им заявил, че „той, като сърбин, е дошъл в сръбски си бащин дом“ и им предал писмото на белградския митрополит Михаил от 2 септември 1897 г. № 1662. Митрополит Михаил е съобщавал на монасите, че, грижейки се За св. обител и съгласно със завета на ктиторите му Сава и Симеон и с одобрението на „покровителя и защитника“ на монастиря сръбския крал Александър I, той е решил съборно да изпрати в Хилендар епископа Сава, чрез когото за напред Сърбия ще изпраща помощите си за монастиря. Той е предложил на братята да приемат неговия пратеник като свой „првог брата“, за да въведе по-добър ред в монастиря, според устава на св. Сава Сръбски, и за да има тази светиня по-добра издръжка. Обаче монасите решително отказали да приемат сръбския епископ в братството си, защото, според тях, монастирят е имал твърде добър ред — такъв, какъвто е бил във всичките други светогорски монастири, и разбрали, че сръбският епископ иска да им се натрапи за ръководител — нещо противно на светогорския устав.

Епископ Сава се видял принуден да напусне Хилендар. По повод на това домогване на белградския митрополит, хилендарските епитропи йеромонасите Платон и Михаил се обърнали до българския екзарх Иосиф I с писмена молба от 8 ноември 1897 г. да съдействува на изпратените от тях монаси да събират помощи в България, понеже техният монастир е много обеднял и монасите щели да бягат, без да ги гони някой. [55]

В същата година е започнала борбата на Сръбската църква за завладяване на Скопската епархия. Срещу 30,000 лв. възнаграждение дадени от цариградската сръбска легация на скопския гръцки митрополит Амвросий, цариградската патригршия е назначила за негов протосингел сърбина архимандрит Фирмилиан, а в 1898 г. е преместила Амвросия в Битоля и назначила Фирмилиана за управляващ на Скопската епархия с решение да го ръкоположи за нейн титуляр срещу 80,000 лв. възнаграждение за патриарха Антима VII и 50,000 лв. за патриаршеския велик логотет. [56] А към м. март 1900 г. Цариградската патриаршия, въпреки протеста на Българската екзархия, е поставила на дебърско-велешката катедра сръбския възпитаник Поликарп Теологиди, който бил оръдие на сръбската пропаганда. [57]

С Фирмилиановия въпрос борбата на Екзархията срещу домогванията на Сръбската църква е влязла в най-остра фаза, която явно е предвещавала в недалечно време кървава разправа между българския и сръбския народи. Ясно виждайки в ръкополагането на Фирмилиана за скопски митрополит първия официален сръбски пристъп за отцепване на Скопската епархия от Българската църква, цялото българско население на тази епархия на чело с екзарха Иосифа се възпротивило на това ръкоположение. [58] Техният протест бил подкрепен от градове и околии на други епархии като Гевгели [59], Кукуш [60], Солун [61], Енидже Вардар [62], каазите Серска [63], Мелнишка [64], Демирхисарска [65]. В своя протестен такрир до турското министерство на правосъдието и изповеданията от 23 октомври 1899 № 1416 Екзархията е изтъквала, че поставянето на сръбски митрополит в Скопие е 1) противозаконно дело, защото там няма сръбско население, и 2) е антиканонично, защото каноните повеляват да се назначава архиерей за една епархия само, ако там има негово паство. [66]

Вследствие на бурния протест на 200,000 българско население в Скопската епархия и постъпките на българското правителство, въпросът за ръкополагането на Фирмилиана бил временно отложен. Цариградската патриаршия, продала вече Скопската епархия на сърбите, енергично е действувала за по-скорошното ръкополагане на Фирмилиана, макар че атинското правителство и неговият пълномощен министър в Цариград, както и скопските гърци, са били против тоя акт. Патриаршеските постъпки са били подкрепени от самия сръбски крал Александър с лично писмо до султана, както и от австроунгарския и руския [67] посланици, обаче, поради неизвестното поведение на България, султан Хамид не се решавал да удовлетвори сръбското искане, като е обещавал да стори това, след като специални негови чиновници тайно проверят, доколко българското население в Скопската епархия е твърдо решено да не допуска сръбски владика. [68] За да угоди на българи и сърби, султанът е поискал от екзарха чрез своя пратеник Неджиб Мелхаме да му помогне да излезе от неприятното положение, в което го поставил Фирмилиановият въпрос, като му обещащавал за тази услуга компенсация в други епархии. Обаче екзарх Иосиф е отказал. Скопската епархия — заявил той — е най-голямата българска епархия и четири други епархии не могат да я заменят. Само за една компенсация може да става дума: приложението на фермана, ала той не вярва да получи и два берата, с което се съгласил и Неджиб Мелхаме. Той не може да прави „трампа“ с епархиите и не е компетентен да отстъпи нито педя от екзархийската област. Да допустне той сръбски владика в Скопие, това би значело да пожертвува най-голямата българска епархия и да подпише, че в нея има сръбска народност, сир. сам да внесе разцепление в паството си, да допусне узаконение на сръбската пропаганда с всички нейни пагубни последици за Българската църква и народност. „Това би било едно престъпление—казал екзархът — една изневяра към длъжностите ни като религиозен началник, което ние няма никога да сторим, защото ще бъдем осъдени за нея от историята, от Църквата и от цял български народ, който мисли като нас по тоя въпрос“. Също и българският дипломатически агент в Цариград Гешов, въз основа на инструкцията на своето правителство, енергично се изказал пред Неджиб Мелхаме против поставянето на сръбски владика в Скопие.

Най-после пред австроунгарския натиск султанът е отстъпил и чуло се, че Фирмилиан щял да бъде ръкоположен на 1 януари 1902 г. [69] Нови бурни протести (писмени и телеграфни) последвали до султана от Скопие, Щип, Криворъчна паланка, Тетово, Кочани. [70] Въпросът пак бил отложен, докато, вследствие на енергичната постъпка (на 15 март 1902 г.) на руския посланик Зиновиев от името на руския император, на 24 март 1902 г. Високата Порта е решила да позволи ръкоположението на Фирмилиана. На 30 март 1902 г. екзарх Иосиф е протестирал с такрир до Високата Порта, пред която е изтъкнал, че поставянето на сръбски владика в Скопие е акт на най-голяма несправедливост към Скопската епархия, първа издигнала глас за църковни правдини на българския народ и официално призната за българска след правителствения истилям (осведомяване, допитване — П.Б.) преди 30 години. [71] На 27 март, когато скопският митрополит Синесий бил уведомен за решението на Високата Порта, скопското българско население, дълбоко развълнувано, също е протестирало с телеграми до султана [72] и с махзар до валията (с 311 подписи и с печатите на 18-те градски еснафи и 50 частни лица) [73] (махзар, писмена молба от населението до върховната власт — П.Б.). В отговор на това турското правителство е поискало от екзарха да извика временно в Цариград митрополит Синесия, понеже бил написал до наместниците си писма, които възбуждали духовете, [74] но екзархът се противопоставил. Към протеста на Скопската епархия се присъединили Солун, Охрид, Дебър, Костур, Енидже Вардар, Мелник, Одрин и др. Екзархът бил насърчен да води борбата и от представителите на епархиите и църковните общини в Турция, дошли в разгара на борбата да го приветствуват послучай на 25-годишния му юбилей (24 април 1902 г.), открито изтъквайки, че в Фирмилиановия въпрос виждат борба между България и Сърбия. Борбата на Екзархията и българското население в Турция била подкрепена енергично от целия свободен български народ чрез многолюдни протестационни митинги почти във всички градове на България. Водителите на всички български политически партии също се изказали против ръкополагането на Фирмилиана. Горещо съчувствие изразили на екзарха и македонското българско население студентите-българи в Виена, Прага, Грац, Мюнхен, Петербург. Така още един път българската църковна борба е избухвала с оня жар, който тя е имала преди 30 години, само че сега не само против Цариградската патриаршия, а и против нейната съюзница — сръбската църковнополитическа пропаганда.

Убедена, че целият български народ възстава против поставянето на сръбски владика в Скопие, Високата Порта се колебаела да приложи решението си. Най-после, под натиска на Зиновиев, е издала ираде (султански указ, П.Б.), което обаче било тъй неясно и двусмислено, че Цариградската патриаршия не се решавала въз основа на туй ираде да ръкоположи Фирмилиана. Очевидно, султан Адул Хамид е искал да угоди и на Русия, и на България. Скоро в българската политика е настанал внезапен обрат, и правителственото мнозинство (цанковистско) в българското Народно събрание, след разискванията на 12 и 13 май 1902 г., е гласувало за ръкополагането на Фирмилиана. На 28 май с. г. българският Св. Синод е заявил на българското правителство, че „снема от себе си и от цялата Църква отговорност от всичко станало“ по Фирмилиановия въпрос „и по онова, което в свръзка с него тепърва има да става“, [75] а с писмо от 5 юни с. г. № 1686 той е молил министра на външните работи (д-р Данев) да се застъпи за църковните права на българското население в Скопската епархия, [76] Българското правителство не се вслушало в молбата на Българската църква и въпросът бил решен в нейна вреда. На 14 юни с. г. (сръбският Видовден) архимандрит Фирмилиан е пристигнал в гр. Енос, придружен от четирма консули (двама руски, 1 сръбски и 1 гръцки), и в близкия монастир при с. Чауш, Кьой (2 часа от Енос) бил ръкоположен от трима гръцки владици (двама от Цариград и дедеагачкия). [77] На 21 юни Фирмилиан е пристигнал в Скопие, посрещнат на гарата от руския и сръбския консули с персонала на консулствата, един сръбски свещеник и няколко сръбски учители — всичко около 25 души. Пазен от значителна стража, той се отправил в гръцката църква „Св. Спас“, но скопските гърци нарочно я били затворили неколко дни преди пристигането му, като заявили писмено на валията, че не ще допуснат в църквата си „сърбина Фирмилиана“. [78] Вследствие на заплашителната телеграма на Цариградската патриаршия до Скопската гръцка община, на 22 юни гърците отворили църквата и на 23 с. м. Фирмилиан е извършил литургия и след нея молебен за султана, като предварително били поканени писмено само скопските „сърби“, а не изобщо патриаршистите, в които влизали гърците и власите. [79] Последните не се помирили с факта, че кириархът им е сърбин. Още когато Фирмилиан бил управляващ на Скопската епархия няколко пъти гърци и сърби са идвали до бой. Гърците даже се опитали да изгонят Фирмилиана от митрополитския дом, от който поради това той излизал само в официални дни. [80]

Първата работа на Фирмилиана била да засили сръбската пропаганда в епархията си, сир. да унищожи напълно екзархийското ведомство в нея. За прицел той избрал селата като по-бедни и по-простодушни. Още в началото на м. юли 1902 г. той е свикал в Побожкия монастир (в скопска Черногория) уж на летен учителски курс около 40 души сръбски учители от Прешовско, Кумановско, Кратовско, Скопско и Тетовско, които, по повод на такрира на скопския митрополит Синесий, властта е разпръснала. [81] След това той е предприел обиколка из Прешовско, Кумановско, Овчеполско и др., като посещавал и екзархийските села и монастири, [82] дето неговата свита, за да привържела селяните към него, ги лъжела, че Фирмилиан бил от Русия, която го изпратила за митрополит на всички християни, и затуй той пътувал така „сербез“. [83]

Така Сръбската църква е узаконила разрушителната дейност на сръбската държава против Българската екзархия не от убеждение, че последната наистина е схизматична, а от алчност за чуждо паство.

Предвиждането на българския Св. Синод, че „този акт (настаняването на Фирмилиана в Скопие) не ще бъде последен“ [84] се сбъднало. В 1910 г., по искане на сръбския крал Петър, който тогава е посетил Цариград, Цариградската патриаршия е назначила за управляващ на Велешкодебърската епархия сръбския епископ Варнава срещу няколко десетки хиляди възнаграждение и при обещание на сръбското правителство, че спръната негова субсидия ще ù се внася и за напред. [85] Редът идеше за Пелагонийската епархия, която също влизаше в сферата на сръбските аспирации, но Балканската война попречи да стане това в турско време.

След Букурещкия мир (27 юли 1913 г.), Сръбската църква без колебание унищожи юрисдикцията на Българската екзархия в завладяната от Сърбия част на Македония, изгонени бяха от епархиите си българските митрополити Неофит Скопски, Мелетий Велешки, Козма Дебърски, Борис Охридски, Авксентий Пелагонийски и Иларион Нишавски. Затваряни и екстернирани били и всички други екзархийски духовни лица (архиерейски наместници, председатели на църковноучилищни общини и енорийски свещеници), които не се отказвали от Екзархията. А ония свещеници, които признавали сръбската духовна власт, били оставени в техния чин и обикновено в същата енория, като били заставени да носят такива шапки, каквито и сръбските свещеници. Още в 1913 г. сръбските околийски началници в Скопската епархия са принуждавали екзархийските свещеници и първенците в селата да подписват заявления до скопския митрополит Викентий. В тях просителите казвали, че в действителност те са сърби, но българските чети ги заставили да станат екзархисти и с това „од чистих срба постали бугараши“ и до влизането на сръбските войски от страх се наричали българи. Но „сега — казвало се в заявленията —, когато терорът и страхът от бомбите, камите и куршумите са престанали“, „молим Ваше Високопреосвещенство, за себе си и паството си да ни позволите да се върнем в нашата св. Сръбска църква, да се върнем във вярата, на която пред страха от смъртта изневерихме“ [86] Не се знае, да ли навсякъде в сръбска Македония било постъпвано така и спрямо всички ли енорийски свещеници, изявили желание да признаят Сръбската църква, или само спрямо по-съмнителните бивши екзархийски свещеници и села, а спрямо другите сърбите се задоволявали само с устно признание на новата църковна власт. В всeки случай писмено или устно заявление Сръбската църква е искала не затуй, че е считала за схизматична Българската църква, чието духовенство и паство е отнела, а защото с това е изпълнявала функцията, която ù налагала държавата — да замени българското съзнание на новото си паство в Македония със сръбско.

Изложеният исторически преглед ни кара да не се съмняваме, че щом се постигне здраво политическо съгласие между Сърбия и България, Сръбската църква без колебание ще влезе в пълно каноническо общение със своята близка сестра — Българската църква.

Бележки

1. у Ф. Курганов, цит. сп., ч. III, стр. 111; Т. Бурмов, цит. съч., стр. 423; В. Теплов, цит. съч., стр. 70. Сръбският митрополит е отговорил на 10 май 1869 г.. след като е имал възможност да се запознае с посланието на българските архиереи от 25 февруари 1869 г. до автокефалните православни църкви (Ф. Курганов, цит. сп., III, стр. 109).
2. у Ф. Курганов, цит. с., ч. III, стр. 156; В. Теплов, цит. кн., стр. 92; Д-р
Хр. Стамболски, т. II, стр. 137. За фермана митрополит Михаил се изразил така: „Ферманът, издаден от Портата, като акт противен на църковните канони е опасен за Църквата. Чрез това църквата се подчинява на страшно самоволие. Отнима ù се възможността за законно съществувание в една страна, дето се меняват и понятия, и дела, и възгледи, тъй като в ново време виждаме примери, че Църквата може да стане оръдие за всякакъв род политика, чрез което се подкопават самите основи на нейното битие, на които тя твърдо е стояла в продължение на толкова векове“ (у Ф. Курганов, цит. сп., ч. III, стр. 156).
3. У Ф. Теплов, цит. кн., стр. 146. Няколко дни преди схизмата, сръбският митрополит Михаил е писал на проф. Муравьов: „Патриархът канонически има право. И аз осъждам простъпките на българите, но да ида толкова далече и да вливам масло в огъня, нямам намерение“. Това писмо било напечатано в Труды Киевской Духовной Академии, 1873 г., м. януари, отдето го заел Ф. Курганов в цит. сп., ч. III. стр. 376, и в гръцки превод във в. Neologos бр. 1263 от 1873 г.. отдето тази част е препечатана в полемичната брошура против патриарха Антима VI, «He Orthodoxos ekklesia, to schisma kai ho patriarches ton Ierosolymon Kyrillos B’, en Konstantinopolei, 1873, sel. 10-2.
4. В. Теплов, цит. съч., стр. 146—147.
5. Протокол на екзархийските писма от септември 1872 г. до януари 1873 г. стр. 203, № 217. Съветвайки охридчани да не приемат сръбските учители, като непознати и може би, противни на вярата, българската народност и правителството, екзарх Антим им пише: „Да искат да ви служат даром, ще каже, че без друго они имат интерес да правят това нещо, интерес противен на вашият“. Той им внушава да не поверяват децата си „на хора, които идат“ между тях, „с цел, която крият“.
6. Рапорт на екзархийския протосингел архимандрит Иосиф от 22 ноември 1873 г. до Екзархията от Пловдив за обиколката си из Нишката епархия.
7. Протокол на екзархийските писма от септември 1872 г. до януари 1873 г. № 241, стр. 261.
8. 44 заседание на Св. Синод от 4 декември 1872 г., стр. 84.
9. 41 заседание на Св. Синод от 18 ноември 1872 г., стр 75 и 76.
10. 88 заседание на Екзарх. См. Съвет от 22 декември 1872 г., стр. 65. Същото твърди и д-р Стамболски. Екзарх Антим се противял да бъде ръкоположен архимандрит Виктор за митрополит, но най-после отстъпил под натиска на Хр. П. Тъпчилещов и д-р Чомаков, поддържани от митрополит Панарета. (Автобиография. т. II, стр. 313 и 471—472).
11. Разбира учителите, които били следвали в Белградската духовна семинария.
12. 54 заседание на Св. Синод от 1 февруари 1873 г., стр. 113. В протокола на 42 заседание на Св. Синод от 20 ноември 1872 г., стр. 78 се казва, че Виктор Нишки се очудвал, задето го обвинявали, че гонел сръбските учители, когато той, откато бил отишъл в Ниш, нито една дума не бил казал за подобно нещо. А в протокол на 49 заседание от 30 декември 1872 г., стр. 100 е отбелязано писмото на архиерейския наместник в Ниш поп Станой, според когото хвърляното върху митрополит Виктора обвинение било клевета на гръцки интриганти. Трябва да се изтъкне, че сръбската пропаганда, както и в ново време в Македония, е действувала под знамето на Цариградската патриаршия.
13. 41 заседание на Св. Синод, 18 ноември 1872, стр. 75—76.
14. Автобиография, т. II, стр, 471. Д-р Стамболски се видял с митрополит Виктора в Ниш на 20 юли 1873 г., когато той бил там като санитарен офицер по случай сръбскотурската война (Ibid., стр. 438—472).
15. 44 заседание на Св. Синод, 4 декември 1872 г., стр. 84—65.
16. 48 заседание на Св. Синод, 24 декември 1872 г., стр. 94.
17. Ibid.
18. Той бил изпратен от Екзархията в Ниш да замести митрополит Виктора, който бил викан в Цариград за синоден член.
19. Протокол 70 на Екзархийския смесен съвет, 8 ноември 1874 г.
20. Протокол 115 на Екзархийския смесен съвет, 28 март 1875 г.
21. Протокол 73 на Екзарх. смесен съвет, 8 ноемарий 1874 г.
22. Протокоп 87 на Екзарх. смесен съвет, 33 декември 1874 г.
23. 147 заседание на Св. Синод, 7 февруари 1874 г., стр. 328. И доростолочервенският митрополит Григорий, койго ревизирал Нишката епархия, е подтвърдил пред Екзархийския смесен съвет, че от Нишката кааза мъчно може да се вземе екзархийското даждие, защото първенците в Ниш са били против това. (Протокол 129 на Екзарх. смесен съвет, 23 май 1375 г.)
24. Според митрополит Григория, от Лесковечката кааза могло да се събере екзарх. даждие. (Протокол 129 на Екзарх. смесен съвет, 23 май 1875 г.).
25. Вж. Д-р Хр. Стамболски, Автобиография, т. II, стр. 470.
26. Протокол 122 на Екзарх. смесен съвет, 29 април 1875 г.
27. Протокол 120 на Екзарх. смесен съвет, 22 април 1875 г.
28. Д-р Хр. Стамболски твърди, че партията, която защищавала митрополит Виктора, не го оставяла да напусне Ниш, за да не би да пострадал в Цариград (Автобиография, II, стр. 221).
29. В течение на една година до юли 1876 г. екзарх Антим му бил изпратил 6 писма, а той нито на едно не е отговорил (Д-р Хр. Стамболски, т. II стр. 444—445).
30. Вж. по-горе стр. 69
31. Д-р Хр. Стамболски е намерил канцеларията на митрополит Виктора в пълно безредие. Нямало входящ и изходящ дневник, епархийските съветници не се събирали на заседание (Ibid., стр. 470; вж. и стр 321).
32. Ibid., стр. 472.
33. 101 заседание на Св. Синод, 11 август 1873 г., стр. 227.
34. III протокол на екзархийски писма за 1873—1874 г., стр. 372, № 237 от 16 юли 1873 г. Вж. също 94 заседание на Св. Синод от 11 юли 1873 г.. стр. 212 и 101 заседание на Св, Синод от 11 август 1873 г., стр. 227—228.
35. Ibid., стр. 360, № 202 от 4 юни 1873 г.
36. Проф. д-р Д. Иширков, Западните краища на българската земя, Бележки и материали с 11 карти, София, 1915 г., стр. 86 (в рапорта на генерал Д. С. Анучин).
37. Ibid., стр, СХХIII.
38. Митр. Симеон, статия „Една справка“ в Църковен Вестник, 1911 г., бр. 27, стр. 319.
39. Църковен Вестник, 1911 г., бр. 41, стр. 438.
40. Заседание на Св. Синод от 19 ноември 1890 г.
41. Заседание на Св. Синод от 17 юни 1892 г.
42. Това решение било съобщено в „Гласник“ (орган на Сръбската патриаршия), год. 1, бр. 2. Вж. извадка на български в Църковен Вестник, 1921 г., бр. 1, стр. 12, кол. 1.
43. Вж. по-горе, стр. 51.
44. Вж. докладната му записка от 25 декември 1922 г. до бълг. Св. Синод.
45. Софийският митрополит Стефан е уверен, че негостоприемното отнасяне на сръбския патриарх към него се дължало по-скоро на натиска на Пашича.
46. Цитирано по превод в „Народен страж“, 1925 г., кн. 4, стр. 15, кол. 1
47. Проектирания през 1925 г.
48. В Народен Страж, 1925 г., кн. 4, стр. 15, кол. 1.
49. Вж. статията „Српско-бугарско братство“, 1927 г., бр. 6, стр. 88.
50. Църковен Вестник, 1927 г, бр. 32 и 33, стр. 338, кн. 1; Народен Страж, 1927 г., кн. 13, стр. З, кол. 1 и стр. 15, кол. 2.
51. Донесено било от епископ Доситея.
52. „А и Ви сами — обръща се той към наместник-председателя — са осталом братиjом у Светом Синоду и у земльи примите моj братски загрльаj и искрени поздрав“.
53. Изпратено било по епископ Доситея.
54. Това въжделение не се постеснил да изкаже сръбският крал Александър Обренович на митрополит Григория Доростолочервенски в 1897 г., когато е посетил княз фердинанда в София (Митропопит Симеон, ст. „Неогласени писма и документи“ в Църковен Вестник, 1907 г., бр, 23, стр. 278).
55. Екзарх. дело VI, 1900 г.
56. Екзархийско дело V, 1932 г., преписка № 2, п. 30, № 1333 на Скопската митрополия от 21 октомври 1899; Църковен Вестник, 1902 г., год 11, бр. 4, стр, 1 и 1912 г. бр. 16, стр. 200. кол. 1. В книгата „Поглед върху деятелността на Българската екзархия, 1877—1902 г.“, от О. М. и Б., Leipzig, 1902 г., стр. 41 се казва, че по искане на сърбите Хафъз паша е дигнал от Скопие митрополит Амвросия посред нощ и го изпратил в Солун. Вероятно, след това Патриаршията го назначила в Битоля.
57. Църковен Вестник, 1900 г., бр. 1, стр 4—5.
58. Вж. екзархийско дело V, 1902 г., преп. № 2, стр. 1, № 236 на кумановския архиерейски наместник свещеник Евтим К. Чешмеджиев от 16 септември 1899 г. стр. 3, № 279 на щипския вр. архиерейски наместник иконом х. поп Димитрий от 18 септември 1899 г.; също там протестите на Криворечна Паланка, Тетово, Кочани, Кратово; вж. и л. 33.
59. Ibid, л. 41.
60. Ibid., л. 39.
61. Ibid., л. 46.
62. Ibid., л. 51.
63. Ibid., л. 52.
64. Loc. cit.
65. Ibid., л. 57
66. Ibid., стр, 17—19. Препис от тоя такрир екзархът е изпратил на главния секретар на султанския маабеин да ходатайствува пред султана да не позволи сръбски владика в Скопие (ibid., стр. 22, №1427 от 25 октомври 1899 г.; л. 32, № 1430 от 25 октомври 1899 г.).
67. В документа (екзархийско писмо) е скрита държавната принадлежност иа тоя посланик, но едва ли можем да се съмняваме, че другият посланик бил руският, знаейки как се борил цариградският руски посланик Зиновиев за Фирмилиана.
68. Ibid., л. 48—40, екзархийско писмо № 1698 до Св. Синод от 17 декември 1899 г.
69. Ibid., л. 67, екзархийско писмо до скопския митрополит Синесий № 1434 от 25 ноември 1900 г.
70. Ibid, л. 70—75, 81 (писма на Скопската митрополия № 2425 от 19 декември 1900 г., № 2464 от 22 декември с. г., № 7 от 3 януари 1901 г., № 263 от 3 фeвруари с. г.)
71. Ibid., л. 96-97.
72. Ibid., л. 93 и 103.
73. Ibid., л. 191, № 902 от 21 май 1932 г.
74. Ibid., л. 137.
75. Ibid., л. 195—196.
76. Ibid., л. 194, писмо на Св. Синод до българския екзарх от 6 юни 1902 год., № 1701.
77. Ibid., л. 198, писмо на дедеагачкия архиерейски наместник иером. Дионисий от 14 юни 1902 г.; л. 200, писмо на управляващия Одринската епархия архимандрит Софроний от 18 юни 1902 г.
78. Ibid., л. 210, № 1161 на скопския митрополит Синесий от 22 юни 1902 г.
79. Ibid., л. 211 и 212, № 1166 на скопския митрополит от 22 юни 1902 г.
80. Църковен Вестник, 1902 г., год. II, бр. 4, стр. 1.
81. Екз. дело V, 1932, преп. 2, л. 213, № 1743 от 7 септември 1902 г.
82. Ibid., л. 214.
83. Ibid., л. 194, писмо до екзарха от 6 юли 1902 г., № 1701.
84. Ibid., л. 215.
85. Църковен Вестник, 1912 г., бр. 16, стр. 201, кол. I.
86. Вж. факсимиле в Църковен Вестник, 1913 г., бр. 55, стр. 803.

Съдържание | Следваща глава


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.