Последна промяна:
2005-08-05 22:27

Иван Снегаров

Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата

(по отпечатък от "Църковен архив", годишно безплатно приложение към седмичното издание "Църковен Вестник", книга III-V, София — печатница "П. Глушков" — 1929)
Може би е още рано да се поставят на историческа преценка доста близки до нас църковнообществени факти, но вярвам, че всеки съзнателен член на Българската църква се интересува да знае за нейното междуцърковно положение през време на полувековния ù самостоен живот. Този мой труд е един опит да се осветли тази страна от живота на Бълг. църква. Читателят навярно ще се убеди, че неговата родна Църква е проникната от дълбока любов към своя народ и от непоколебима вяра в Христовата правда, която изисква никой народ да не тъпче друг народ, а всички задружно, но без да бъдат сливани, да съзиждат Царството Божие. — Авторът.

От основаването си в 870 г. до пълното си унищожение Българската църква е била ревностна пазителка на православната християнска вяра. Също и от възстановлението си в 1870 г. до днес (1929 г. — П.Б.) тя се съзнава, живее и действува като действителен клон на Вселенската православна църква. Обаче Цариградската патриаршия, водейки страстна борба против възобновлението на Българската църква, не я признала за канонично учреждение под предлог, че тя била извикана на нов живот с акт на иноверна светска власт, макар че в 1767 год. тази патриаршия я унищожила в лицето на Охридската архиепископия чрез същата светска власт. Българската екзархия е правила опити да убеди патриаршията, че българският народ, верен член на Православната църква, иска да бъде в общение с нея (1) както е бил и преди в прой

ължание на хиляда години. Сам екзарх Антим I, щом встъпил на престола, на 4 април 1872 г чрез тричленна депутация (членовете на Привременния съвет Гавриил Кръстевич, Иван Пенчович и Георгий Чалоглу) е изказал желание пред патриарха да го посети (2) и, съгласно със следвания от другите източни патриарси ред, го молил три пъти (веднаж чрез депутация и двай писмено) да му позволи да служи на Великден в българския храм "Св. Стефан", обаче патриархът е отхвърлил молбата му, даже му повърнал двете писма (3). Заслепена от крайно властолюбие и гръцки национализъм, в явно противоречие със своя титул "вселенска", който ù внушава да бъде стълп на истината и църковния мир, Цариградската патриаршия на 16 септемврий 1872 г. е провъзгласила Българската църква за схизматична (4) чрез поместен събор, съставен от нейни иерарси, антиохийския и александрийски патриарси и кипърския архиепископ (всичко 32 архиереи) (5). На 17 септемврий с. г., неделен ден, в патриаршеската църква — в присъствието на патриарха Антима IV Куталянос, 17 архиереи и много народ — един архиерей е прочел от амвона определението на събора за схизмата върху българския народ, а на 24 с. м. то било прочетено във всички гръцки църкви в Цариград (6). Обявени били за "схизматици (сир. отцепени) и чужди за Православната Христова Църква" българските архиереи Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански, Антим Видински, Доротей Софийски, Партений Нишавски и Генадий Велешки, всички ръкоположени от тях архиереи, свещеници и дякони и всички миряни, "които се намират в общение и единомислие с тях, съдействуват им и считат за свещени и канонични техните богопротивни благословения и свещенодействия" (7). Същевременно патриархът с окръжно послание е уведомил за схизмата подведомствените си епархийски архиереи и другите автокефални православни църкви (8).

Поставяйки Българската църква в ненормално междуцърковно положение, схизмата съвсем не е прекратила гръцкобългарската разпря, както се надявали фенерските кръгове, а напротив още повече я изострила, превърнала я в открита национална борба между гърци и българи. Освен това тя е отворила тежка рана в Православната църква, удряла върху нейното органично единство, създала е скрито мъчително раздвоение между гръцките и негръцките поместни църкви и откривала път на инославните пропаганди.

Бележки:

1. Вж. Т. Ст. Бурмов, Българогръцката църковна разпря, София, 1902 год. стр. 481—482.
2. Ibid., стр. 558.
3. Ibid., стр. 561—562.
4. Ibid., стр. 595.
5. Руският богослов (професор в Казанската духовна академия и Казанския университет) Курганов (+ 1 август 1920 г.) счита този акт за неизбежно следствие от началата, отстоявани от българите (Исторический очеркъ грекобългарской распри въ Православный Собеседникъ, 1873 г. ч. III, стр. З88); обаче това е извод от неговото общо погрешно схващане, че българската църковна борба е преследвала главно национални интереси, а не и религиозни (вж. Ibid., Правосл. Собес., ч. I, стр. 79; III, стр. 386—388).
6. Т. Ст. Бурмов, цит. съч.,стр. 589—590.
7. Ibid., стр. 588. Решението за схизмата е издадено в руски превод от Курганов, цит. съч.. Прав. Собес. ч. III, стр. 373—375 и от В. Теплов в „Грекоболгарскiй церковный вопросъ по неизданнымъ источникамъ, С. Петербург 1889 г., стр. 119—121.
8. Т. Курганов, Ibid., ч. III стр. 375—376.

Съдържание | Следваща глава

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.