Доцент д-р архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)
      Доцент д-р архимандрит СЕРГИЙ (Язаджиев)

ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ


1-во основание
      ИСТИНАТА Е ВСЕЛЕНСКА, А ЗАБЛУДАТА НЕ МОЖЕ И НЕ БИВА ДА БЪДЕ ВСЕЛЕНСКА

А. Православната Църква е носителка на Истината

     Св. Православна Църква, плаваща като спасителен кораб сред един свят, пълен с религиозни заблуди и лъжи, е основана от Господа Иисуса Христа да възвестява чрез своите епископи и свещеници “истинското слово” (Тит. 1:9). С думата “слово”, както прекрасно тълкува епископ Теофан Затворник, “се обозначава цялото християнско учение. То е словото, което Христос Спасителят е слушал от Отца и е донесъл на земята (Иоан. 8:26; 14:24), а апостолите са го разпространили по нейната шир със силата на Св. Дух (Мат. 28:19; Иоан. 14:26; 16:13). Истинско е това слово, понеже е излязло от Бога, Който е верен и истински във всички Свои слова. То е истинско и в това, що заповядва, и в това, що обещава” (1).
           Това слово е поверено на Църквата и на нейните служители — епископите и свещениците. Те трябва да го проповядват чисто, без примеси от чужди учения, като вярно преподават словото на истината (2 Тим. 2:15). Ако се смеси с нещо чуждо, то ще се развали. Учението трябва да се пази от всичко чуждо нему, за да бъде полезно и действено. Това е именно “здравото учение”, което трябва да проповядва епископът (Тит. 1:9). А здравото учение учи на “истински догми и праведен живот” (2).
           Догматиката и Етиката изчерпват, тъй да се каже, съдържанието на Христовото учение. Те са дълбоко свързани помежду си, обуславят се взаимно, тъй че нито Догматиката може без Етиката, нито Етиката без Догматиката. Защото и вярата без дела е мъртва (Иак. 2:26) и делата без вяра са мъртви (Рим. 4:2-3). Както бесовете вярват и треперят (Иак. 2:19), но тая вяра не ги ползува, понеже нямат добри дела, — тъй и еретиците могат да имат някакви външни добри дела, но тия дела не ги спасяват, понеже не са свързани с правилна вяра. Съгласно думите на епископ Теофан Затворник, истинската, “нелицемерната вяра обхваща всички догми. Те всички са такива, че когато сърцето искрено ги държи, непременно извикват чувства и дела на любов и въодушевяват към тях. Особено такива са догмите за Промисъла (Божий), за Изкуплението и за бъдещото блаженство. Бог вижда всичко и всичко, що се прави за братята от любов към Него, приема го така, като че то непосредствено се върши за Него. Вярващият в това как няма да побърза чрез ръката на брата да вложи исканото в Божията ръка?... Така любовта... се освещава, умножава и укрепява от нелицемерната вяра” (3).
           Догматиката и Етиката в пълнота се съдържат и осъществяват в лоното на истинската Христова Църква. Тя е основана от Господа Иисуса Христа: 1) върху истинското изповедание на вярата в Христа, засвидетелствувано от св. ап. Петър от името на всички апостоли (Мат. 16:16-18; Иоан. 6:69), и 2) върху истинската нравственост, изграждаща се върху Божията спасителна благодат (Тит. 2:11), раздавана в Църквата. В този всеобхватен смисъл Христовата Църква е наречена “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Тя е стълб и крепило на истината, защото, по думите на епископ Теофан Затворник, тя е “Църква на живия Бог, Който е Бог на истината и е самата Истина. Поради това в нея всичко е истина — истинско е изповеданието на вярата, истинско е освещението чрез Тайнствата, истинско е облагодатяването, истински е животът по Бога, изграждан от живеещия в нея Бог, истинска е Божията помощ, истински са обещанията, които оживотворяват трудещите се в Божия дом, — всичко в нея е истинско. На никое друго място не търси истината; вън от нея има някакви подобия на истина; но неподправената истина е само в нея” (к. н.) (4). Църквата “е стълб на истината, понеже твърдо и непоколебимо стои в истината и я пази; тя е крепило на истината, понеже успокоява умовете, когато те биват развълнувани от промъкналата се лъжа” (5).
           След грехопадението, причинило нравствено помрачение на ума, човекът е изгубил истината. Жаждата за истина обаче е останала в душата му. Откъснал се от Бога чрез греха, при всичкия си стремеж към истината, огрешеният човек не може сам да я намери. Които са я намерили и я намират, дължат това на Бога, Който им я открива (Мат. 11:27). Като разсъждава върху това, св. Симеон Нови Богослов пояснява, че под истина трябва да се разбират в нашия случай не обикновените житейски истини, нито научните истини, които нямат отношение към вечното спасение на душата, а истината, отнасяща се до Бога, — спасителната истина, която сочи на човека смисъла на живота му и средствата за постигане на вечното единение с въплътената Истина — Иисуса Христа (Иоан. 14:6). За тази истина св. Симеон (в слово 37) казва: “Истината е от Бога, съдържа се в словото Божие и се постига с Христовата благодат” (6). Тази истина, усвоена от нас, ни предпазва от гибелно затъване в религиозни заблуди и лъжи, от това тъмно царство на бесовете, създаващи ересите за погубване на човешките души.
      Лъжата открай време е напирала да превземе крепостта на истината и да се настани на мястото ù. Тя и днес по много пътища и начини се опитва да стори същото. Но истинската Христова Църква стои непоклатимо на висотата си като Божествена възвестителка на вечното и истинско Божие слово и до свършека на вековете ще стои твърдо на поста си като непревземаема крепост на Истината.
      Макар, съгласно ръководните ù принципи, Църквата да не е от тоя свят, тя има предназначението да бъде в тоя свят (Иоан. 17:11,15) и да залее вселената (икумени) с проповедта на Божествената истина. Христовата Църква има това вселенско предназначение, защото проповядва истината, открита ни от Спасителя. Истината е вселенска и трябва да бъде вселенска. Вселенскостта (съборността), според сполучливия израз на проф. Вл. Лосский, е качество на Христовата истина (7). Заблудите, ересите, лъжеученията, макар и да се разпространяват в света, нямат правото да бъдат вселенски, защото лъжата е нещо отрицателно. А щом тя е нещо отрицателно, никому не може да се признае законното основание да я натрапва на цялата вселена. Ако ересите си присвояват понякога правото да се наричат “вселенски”, това става само по пътя на узурпирането на непринадлежащи им права.
      Като носителка на истината, предназначена за целия свят, Христовата Църква е била вселенска още от основаването си, когато се е състояла само от една шепа хора — сто и двадесет души (Деян. 1:16), възглавявани от дванадесетте апостола. На тези апостоли е била възложена от Христа вселенската задача — да разпространят истината на Христовото Евангелие по цялата земя: “Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19).
      За разпространяването на тази правилна вяра по вселената имаме пророчества още в Стария Завет. В Псалтира четем: “Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи — до краищата на вселената” (Пс. 18:5). Това пророчество не може да се отнася до ересите и лъжеученията, а само до Православната вяра, защото тя единствена преподава без всякакви изопачения Богооткровената спасителна истина.
      Понятията “вселенскост” и “православност” са се отъждествявали още от най-ранно християнско време. В един документ от II век срещаме употребено понятието вселенска Църква в смисъл на православна Църква, т. е. Църква, която проповядва истината в чистота без всякакъв примес на ерес. Този документ е «Мъченичеството на св. Поликарп», в чието надписание четем: “Божията църква в Смирна — до Божията църква във Филомелия и до всички общини в света, принадлежащи към св. Вселенска Църква” (8).
      Още от тогава св. Църква започнала редовно да употребява понятието “вселенска вяра” в смисъл на “православна вяра”. Гръцкият богослов проф. И. Анастасиу пише: “Онова, което е било вселенско (икуменикон), е било православно (ортодоксон). Онзи, който не е бил православен, бил отсичан от вселенската, т. е. от съборната Църква и бил отхвърлян от нея” (9).
      Православните християни от цялата вселена са се чувствували всякога — както в миналото, така и днес — единни помежду си тъкмо благодарение на своята еднаква вяра, пазена в Православната Църква. Св. Василий Велики пише, че благодарение на установените от св. отци общи Символи на вярата (10), изповядвани от братята на всяка поместна църква, “те в лицето на всички срещали отци и братя от единия край на вселената до другия” (11). Светите Три Светители — Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст — са наречени в тропара им “вселенски учители”, защото са просвещавали света с Православното учение. Така и понятието “Вселенски събори” означава Православни събори, и то не само защото в тях са участвували представители от целия тогавашен християнски свят, а преди всичко защото те са защищавали истината, проповядвана от вселенското Православие, и са опровергавали ересите. “Църквата е стълб на вселената” (12), по думите на св. Йоан Златоуст. Тя е вселенска, защото защищава истината, която е и трябва да бъде вселенска.
      От всичко това се вижда, че прилагателното “вселенски”, употребявано за Църквата, няма толкова количествен и географски, колкото качествен и духовно-вероизповеден смисъл. Макар Вселенската Православна Църква да не се покрива с вселената в географския смисъл на думата, това не ù пречи да бъде вселенска в есенциалния, духовно-догматическия смисъл на думата, както и по предназначението си. И обратно, макар понякога ереста да добива надмощие над Православието по географското си разпространение, като е било например в IV век при арианството и по-късно при иконоборството, тя (ереста) не може да бъде вселенска по простата причина, че разпространява заблуди.

БЕЛЕЖКИ:

      1. Епископ Теофан. Толкование пастырских посланий св. ап. Павла. M., 1882, с. 56-57.
      2. Пак там, с. 58.
      3. Пак там, с. 173.
      4. Пак там, с. 280.
      5. Пак там, с. 281.
      6. Св. Симеон Новый Богослов. «Слова» (выпуск I). M., 1892, с. 307.
      7. Лосский, Владимир. О третьем свойстве Церкви. — В: Журнал Московской Патриархии, №8, 1968, с.73.
      8. J. P. Migne, PG., t. 5, col. 1029.
      9. Анастасиу, И. Употреба на думата “икуменикос” по отношение на съборите (на гръцки език). Солун, 1966, с. 10.
      10. Св. Василий († 379) не е доживял до Втория Вселенски събор (381), когато бил установен и възприет Никео-Цариградският символ на вярата като общозадължително единно изповедание на Православната вяра.
      11. Св. Василий Вел. Письмо 183 — к одному из епископов и письмо 195 — к приморским епископам. — В: Творения. Т. Ill, СПб., 1911, с. 213 и 229.
      12. Св. Иоан Златоуст. Беседа 11 върху I послание до Тимотей, § 1. — В: J. P. Migne, PG., t. 62, col. 554.


Б. Икуменизмът ратува за друга “църква”, неистинска “църква”, а не за Православната Църква

      Днешното икуменическо движение влага съвсем друго, неизвестно на древността, ново, модерно съдържание в понятието “вселенски”. Срещу светоотеческото понятие “вселенска Църква” (в качествен смисъл), което означава Църква, защищаваща истината, Църква православна, без никакъв примес на заблуда, модерното понятие “икуменическо движение” (в количествен смисъл) означава, както ще видим, движение, обединяващо всички религиозни общества, наричани от него “църкви”, събрани механически от всевъзможните налични християнски изповедания, дето истината съжителствува със заблудата (ср. Рим. 1:18).
      Изхождайки от такова модерно схващане на понятието “вселенски”, д-р Филип Потер, бивш генерален секретар на ССЦ, разширява още повече понятието “икуменически” и казва за икуменизма, че той не означавал само сближение и общение на “църквите”, но имал предвид “целокупността на обитаваната земя”... “Така икуменическото движение се явява — казва той — навсякъде, дето християните и други индивиди (sic! к. н.) търсят по един или друг начин да работят за единството на човечеството (к. н.)” (1)
      Засега отминаваме без коментиране многозначителния израз, че не само християни, но и “други индивиди” се предвижда да работят за единството на човечеството. Подчертаваме обаче, че с това като крайна цел на икуменическото движение се посочва не единството на “църквите”, в съвременния икуменически смисъл, а се ратува за някакво си обединение на цялото човечество.
      Икуменистите все по-ясно се изказват за “вселенскостта” в географски смисъл. “Една църква не може да претендира за вселенскост, оставайки си провинциална във века на планетарната перспектива” (к. н.) — четем в едно икуменическо списание (2).
      На 3 септември 1967 г. имахме разговор с икумениста-англикан Майкъл Мур (Michael Moore), заместник на генералния секретар на ССЦ за външни сношения с Англиканската църква. Запитахме го какво е неговото мнение за Христовата Църква и в какъв смисъл смята той, че Църквата може да бъде една. — “Да, — отговори той, — тя е една като невидима църква”. Що значи “невидима църква”, ще кажем подир малко. На въпроса ни, кои принадлежат към тая “невидима църква”, той отговори: “Всички християни”. В този общ отговор той включи в пределите на истинската Христова Църква всички ония деноминации, еретически групировки и секти, които Православната Църква отдавна е отлъчила поради еретическите им отклонения от истината.
      Първата грешка на Майкъл Мур се състои в това, че той пренася качествата на тържествуващата небесна Църква, която е за нас невидима, върху воинствуващата земна Църква, която е видима. Втората му грешка е в това, че в земната Църква, наричана от него “невидима”, той включва всички еретици под общото име “християни”.
      Понятието “невидима Църква”, включваща в себе си всички именуващи се “християни”, е чисто протестантски термин. То е в дълбоко противоречие с православното учение за Църквата като една небесно-земна Христова Църква (Еф. 1:10), в която членуват само правилно вярващите християни. В «Пространный христианский катихизис» съставен от Московския Митрополит Филарет (светител Филарет Московски, сега почитан като светец на Православната църква, бел. ред.), четем, че Църквата е вселенска, т. е. съборна, понеже “не е ограничена от никакво място, ни време, ни народност, а включва в себе си истински вярващите (к. н.) от всички места, времена и народи” (3).
      Св. ап. Павел, който пръв е нарекъл Църквата “Тяло Христово” (1 Кор. 12:27), а Христа — “Глава на Църквата” (Еф. 5:23), не я нарича никъде невидима Църква, а говори навсякъде за нея като за видима величина — Общество, в което се спасяват вярващи люде — и праведни и грешни, — в което има видима йерархия, и дето се извършват видими спасителни Тайнства, чрез които се удостояваме с невидимата Божия благодат за единение и общение с невидимия Бог. “Вие сте тяло Христово, а поотделно — членове. И от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници” и т. н. (1 Кор. 12:27-28).
      Против понятието “невидима църква”, застъпвано от протестантите, проф. В. В. Болотов много добре възразява, като казва: “Това обстоятелство, че Христос нарекъл основаното от Него общество екклисиа, има особено полемическо значение против протестантите. Протестантите непрекъснато говорят за невидима църква. Но в понятието екклисиа се съдържа силен момент на видимост. Поради това изразът “невидима църква” представлява contradictio in adjecto (вътрешно противоречие — бел. н.). Не може да съществува (на земята — в ек. н.) никаква невидима църква. В невидимото може да се участвува само духовно, а в екклисиа — не иначе освен с тялото” (4).
      Но не само инославните икуменисти включват в понятието “вселенска Църква” всевъзможните неправославни християни. Под влияние на съвременния икуменизъм това вършат вече и т. н. “православни” икуменисти. Така например, проф. протопрезвитер Стефан Цанков пише: “Проблемата за единството на Църквата е станала твърде сложна проблема и тя не може да се разглежда по досегашния повече схоластически и самозадоволителен начин... Вече действителното отношение на Православната Църква от по-ново време към редица инославни църкви (признаване на тяхното кръщение, на йерархията у някои от тях и пр.) и признаването в Православната Църква на недъзи и несъвършенства в редовете на собствените ù членове показва, че не е правилна мисълта, че към мистическото тяло на Христа (Църквата) принадлежат само православните християни и че зад видимата поделеност не е налично невидимото мистическо единство (к. н.) в Църквата Христова” (5). Така към “невидимото” единство на Христовата Църква биват присъединявани, по антидогматически начин, и инославните изповедания, без да се обръща внимание на догматическите им заблуди, които ги изключват от общение с Христовата Църква, носителката на истината.
      Но какво е това “невидимо мистическо единство”, за което говорят икуменистите? — То е предпазливото наименование на бъдещата икуменическа универсална “църква”. Вярно е — засега ССЦ представлява само общество от “църкви”, а не “свръхцърква”, не “всемирна църква”. Отделните църкви си остават засега суверенни. Но все пак “идеалът” е да се дойде до бъдещата Una Sancta, до “универсалната обединена църква”. Тя още не е създадена. Ала за нея вече е поставена основа в икуменическото движение. Участниците в това движение, както и съчувстващите му ще бъдат членовете на бъдещата “църква”. Кои са те?
      Отявленият привърженик на икуменизма руският богослов Лев Зандер от Парижкия богословски институт направо пише: “Съставът на лицата, взимащи участие в икуменическото движение, е извънредно пъстър и, влизайки в него, ние трябва да бъдем готови да срещнем там не само православния йерарх, англиканския епископ и протестантския пастор, но и представителя на “либералното” богословие, който не вярва в Божествеността на Иисуса Христа, и унитарианина, който отрича догмата за Троицата, и квакера, който не приема изобщо никакви църковни установления (к. н.)” (6)
      Зандер е писал това в 30-те години на нашия век. Днес в ССЦ влизат всички еретически общества. Тук са и ремонстрантите арминиани от Холандия, отричащи всички догматически и църковни обвързаности, и някои крайно либерални религиозни обединения, които отхвърлят даже кръщението, считайки го за необязателно (7), тогава когато Сам Христос го е поставил като абсолютно условие за спасението, заявявайки: “Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен” (Марк. 16:16). Тук членува и т. нар. “църква на чешките братя”, която, противно на православното светоотеческо учение, че за оправданието са нужни покрай вярата и дела, учи за оправдаването само чрез вяра и, понеже поставя действеността на Тайнствата в зависимост от достойнството на извършителя им, допуска повторение на Тайнството Кръщение (8), изпадайки в крещящо противоречие с 10-я член на Символа на вярата: “Изповядвам едно кръщение за опрощение на греховете”. Днес в ССЦ участвуват още и несториани, монофизити, иконоборци (протестантите и техните секти), и дори някои общности, които нямат никакви църковни белези. За това свидетелствува присъствувалият на VI асамблея на ССЦ във Ванкувър (Канада, 1983 г.) гръцки професор-догматист Мегас Фарандас, като говори за “разцеплението на протестантизма на стотици “църкви”, много от които нямат никакво писано и конкретизирано “верую”, а имат само социални искания, които те покриват с християнски лозунги” (9).
      Ето с какви “християни” сътрудничат, в името на бъдещата единна (или обединена) “икуменическа църква”, православните представители в икуменическите конференции! Големият грях тук се състои в приобщаването към едно движение, в което всички участвуващи неправославни християни, включително и най-отявлените еретици, се считат за равноправни членове на мистическото тяло Христово — Църквата, поради което и самите неправославни християнски общности се наричат “църкви”, без да са такива, а оттук и Икуменическият съвет в Женева се нарича “Световен съвет на църквите” — ССЦ.
      Чрез самото назоваване икуменическия съвет — “Световен съвет на църквите” Православната Църква безцеремонно бива изравнявана с всички т. нар. “църкви”. Чрез това нивелиращо изравняване се цели да се превърне понятието Църква от единствено по рода си (sui generis) понятие в обикновено родово понятие, т. е. в абстракция, обхващаща различни видове “църкви” на равни начала. Но това означава опразване от всякакво съдържание на догматическото понятие за Църквата като единствено по рода си явление в света. Защото щом има разни видове църкви, то значи, че не съществува Църквата като такава.
      Икуменизмът се отразява пагубно в две посоки — и в посока към инославните, и в посока към православните. Инославните, чрез икуменизма не намират истината, а православните, притежаващи я, се отдалечават от нея. Да се изразим по-конкретно!
      Ония измежду инославните, които искрено търсят спасителната истина и възраждащата благодат, щом участвуват в икуменизма, не могат да се обърнат към Св. Православие, защото се утвърждават в заблудата си, като им се признава, че техните сектантски и еретически общества са уж “църкви”. Каква истинска Църква ще търсят те, щом си имат своя “църква” и свои “Тайнства”?! Св. Киприан Картагенски много мъдро казва, че “еретиците никога няма да дойдат в Църквата, ако ние сами ги утвърждаваме в убеждението, че и те си имат църква и Тайнства” (10).
      Тъй “православните” икуменисти признаха еретическите общества за “църкви” и с това ги загубиха за Църквата!
      Но и самите православни участници в икуменизма, поради постоянното си духовно-молитвено общуване с инославните, неусетно се заразяват с неправославни и крайно либерални възгледи и губят чистотата на православната си вяра.
      Като пример за това ще посочим гръцкия богослов Никос Нисиотис, дългогодишен икуменически деятел и директор на института за възпитаване на млади икуменисти в Босе (край Женева). Под влиянието на общуването си с инославни християни той е станал толкова либерален в богословските си разбирания, че противно на православната догматика твърди:
      1. “Има само една общност на вярващи в Христа чрез Духа”. (Така Нисиотис подменя Православната Църква с някаква си “надконфесионална общност”. Догматическата истина за истинската Христова Църква е направо опразнена от съдържание!)
      2. “Църквата е универсално една и се изявява като такава на всяко място”. (Значи, според Нисиотис, Църквата не е само в Православието; икуменическата “универсална църква” обхваща и неправославните).
      3. “Никоя църковна общност не може да живее обособено и откъснато от другите християни и християнски общности”. (Това ще рече, че и Православната Църква не може да съществува, според Нисиотис, без еретическите общности — мисъл напълно неприемлива за православния християнин, който знае, че Православната Църква прекрасно е съществувала досега, без да е имала нужда за пълноценното си съществуване от някаква връзка или съюз с еретическите общности. Те не само не са я подпомагали в съществуването ù, но тъкмо напротив, пречели са ù и са я заплашвали да я изместят и унищожат чрез своя прозелитизъм).
      4. “Всички християнски общности се нуждаят от обнова и дълбоко преобразование”. (Следователно, според Нисиотис, и Православната Църква, като религиозна общност, има нужда от икуменическа обнова!) (11)
      Същите мисли изразява и друг един голям икуменист — Атинагор Кокинакис, архиепископ на Тиатира и Великобритания: “Ние съществуваме и съставляваме източната част (к. н.) на Едната света съборна и апостолска Църква” — казва той. Според архиеп. Атинагор Светият Дух явно действува и в Източната и в Западната църкви, тия две географски половини на «Una Sancta» (Вж. An International Theological Debate, Leighton Buzzard, 1973, p. 66-67).
      Ho ние знаем, че Западната църква е приела множество неправилни догматически нововъведения, с което е променила предадената ни от св. апостоли вяра и е нарушила техния неотменен завет — да пазим тази вяра твърдо и неуклонно. Ако приемем, че Св. Дух е действувал на онези събори на Западната църква, които са взели решения, определено нарушаващи Богооткровената и изначална Христова истина, това означава да допуснем кощунствената мисъл, че Св. Дух противоречи Сам на Себе Си. Нововъведените от Западната църква догми за Филиокве, за непорочното зачатие на Св. Дева Мария, за главенството и непогрешимостта на папата, влизат в явно противоречие с изначалното апостолско учение, вярно пазено и изповядвано единствено от Източната — Православната Църква. Очевидно е, че щом по толкова централни догматически въпроси Западът е отстъпил от истината, твърдението на архиепископ Атинагор Кокинакис, че Светият Дух действува еднакво и в двете половини на “Уна Санкта” е крайно неоснователно.
      Но нека сега се върнем към изложените пo-горе възгледи на проф. Нисиотис. В своя богословски “либерализъм” той отива по-далеч и дава идеята да почнат да се прилагат към новата икуменическа общност сравненията на св. ап. Павел за Църквата като тяло Христово с различни членове (Рим. 12:4-8; 1 Кор. 12:12; ??. 4:15; 4:25; 5:30)12.
      Участието в икуменическото движение предоставя уж на всяка “църква” правото да запази своята еклезиология, но всъщност дълбоко я задължава да вижда и в другите християнски общности равноправни “църкви”, в които уж също действува единият Дух. Като икуменист Нисиотис не може да има друго разбиране. Затова казва: “Макар еклезиологическото становище на всяка една църква спрямо друга (църква) да остава непроменено, и макар никое публично изявление на ССЦ — виж например документа от Торонто — да не изисква от никоя църква да признава другите членове за църкви, членуването в Съвета означава за всяка отделна църква, че тя трябва да осъзнае, че... не може вече да живее сама за себе си, самозатворена в себе си; че и другите християнски общности са облагодатствувани от Св. Дух с особени дарове” (13), “че универсалната църква надхвърля границите на историческата църква, към която ние принадлежим” (14).
      Но не само отделни православни богослови като Нисиотис, затънали в икуменизма, учат така неправилно. Ето че и Цариградската патриаршия, тая “първенствуваща” представителка на Православието, излиза по случай 25-годишнината от оформянето на ССЦ с “Изяснение”, в което дава най-висока оценка на икуменическото движение. Вместо да скъса с него всяка връзка, за да остане вярна на православните догми и канони, тя го нарича ласкателно и против всяка логика — “един от пътищата, които Господ е избрал, за да бъде поставена по-близко до човеците новата заповед за любовта, и Неговата Църква да отдаде повече внимание на Неговата заповед за осъществяване на помирението, мира и сговора” (15).
      Стъкмени в угоднически дух, тия думи се самодоказват като догматически напълно несъстоятелни. Преди всичко, погрешно е да се смята, че Господ е избрал пътя на икуменизма, за да се осъществява чрез него заповедта за любовта между хората. Пътят на икуменизма е път на синкретизъм, път на покровителствуване на разните ереси и, както ще видим по-нататък, път на изопачаване догмата за Църквата, път на потъпкване редица Богоустановени канони, път на изневяра на Христа, с една дума — път на отстъпничество от истината. Не може Господ, Който възвестява спасителната истина, да влезе в противоречие със Себе Си и да избира като средство за постигане Своите висши цели икуменизма, който не тъй вярно говори за Бога, както “Божият раб Иов» (Иов. 42:7) Не! Бог не е избрал пътя на икуменизма, а го е допуснал в нашите апокалиптични времена, “за да се открият мислите на много сърца” (Лука 2:35).
      Богословски нелогично е да се мисли, че чрез богопротивното икуменическо движение може да се осъществява помирението между хората, сговорът и мирът между тях. Напротив, угодничеството към заблудата прогневява Бога. А без Бога какъв мир може да съществува?!
      Цариградската патриаршия е изменила на себе си и на своите православни традиции от миналото, като се изказва днес така раболепно за икуменизма, гръбнакът на който е протестантството с всичките му направления, ереси и секти, обединени в един Световен съвет на “църквите”. Не така е писал за първите по време протестанти — лутераните — доблестният защитник на Православието Цариградският Патриарх Иеремия II в XVI век. След като по тяхна молба той им изяснил в три обширни трактата същината на Православната вяра и след като от техните отговори се убедил, че те се противят на истината, той им писал: “Молим ви да не ни затруднявате повече, нито да ни пишете по това, нито да пращате (делегации — в ск. н.) при нас, щом вие претълкувате иначе светилниците на Църквата и богословите ù, почитайки ги на думи и превъзнасяйки ги, на дело ги отхвърляте и доказвате, че нашето оръжие е безполезно, т. е. техните свети и божествени слова, при чиято помощ ние бихме могли още да ви пишем и да ви опровергаваме. И тъй, избавете ни от грижи! Вървете си по своя път и занапред не ни пишете вече по догматически въпроси! (Патриарх Константинополски Иеремия II, 1581 г., 6 юни) (16).
      Участвуването в икуменическото движение от страна на православните е крайно опасно за тях, защото ги води неусетно към измяна на православното догматическо “верую”, заставя ги да виждат и в еретическите общности “църкви”, облагодатствувани от Св. Дух с особени дарове, и да считат географски ограничената Православна Църква като много малка, за да запази изцяло за себе си качеството на вселенска. “Вселенска” може да бъде, според икуменистите, само “универсалната църква”, която е сбор от всички налични “църкви”. Те всички, в очите на икуменистите, са равни пред Бога. Според Висерт Хуфт (дългогодишния и “почетен” генерален секретар на ССЦ), Иисус Христос е във всички църкви, въпреки фактически съществуващите различия между тях (17).
      Но може ли да има много църкви, и всички те да бъдат еднакво угодни на Бога? — Приснопаметният руски праведник о. Йоан Кронщадски († 1908 г.) учи по нашия въпрос така: “Има много отделни християнски изповедания с различно външно и вътрешно устройство, с различни учения и мнения, често противни на Божествената истина в Евангелието и учението на св. апостоли, Вселенските и поместните събори и светите отци. Не бива да се считат те всички за истински и спасителни. Безразличието към вярата или признаването на всяка вяра за еднакво спасителна води към безверие или охладняване към вярата, към небрежие за изпълняване правилата и уставите на вярата... «Симоне, Симоне! Ето сатаната поиска да ви сее като пшеница” (Лука 22:31). Сатаната е направил и прави това, т. е. той е породил ересите. Строго се придържай о едната истинска вяра и Църква” (18).
      Господ Иисус Христос основа само една Църква, вътрешно обединявана от изповядването на една и съща Вяра, валидна за всички векове и за целия свят. Св. цар Константин Велики още на I Вселенски събор е казал много добре: “Нашият Спасител е благоволил да има една Своя вселенска Църква, за да могат нейните членове, колкото и да са разпръснати по различни места, всички да се съгряват от един дух, т. е. от едната Божествена воля” (19).
      Най-безспорният белег за принадлежността към истинската Христова Църква е пълното изповядване на Истината, пазена в нея. Св. Йоан Касиан казва: “Без съмнение, вън от Църквата е оня, който не споделя вярата на Църквата” (20). Същото подчертава и Цариградският патриарх Иеремия II: “Членовете на Христовата Църква са всецяло предани на Истината. А ония, които не са всецяло предани на Истината, не са членове на Христовата Църква” (21).

* * *

      Ние не искаме и не можем да участвуваме в едно движение, което:
      1) Подменя правилното разбиране за Църквата като вселенска в смисъл на защищаваща Богооткровената истина, с неподходящото за Църквата определение “универсална”, в смисъл на географски-вселенска;
      2) Предпочита количеството пред качеството;
      3) Натрапва и лъжеученията като “вселенски”;
      4) Утвърждава неправославните в убеждението им, че и те принадлежат към Църквата, и
      5) По тоя начин пречи на искрените търсители на истината да я намерят.

Бележки:

1. Вж. Irènikon, №4, 1973, р. 470-471.
2. The Ecumenical Review, №3, 1974, p. 478.
3. Митрополит Филарет Московский. Пространный христианский катихизис. М., 1894, с. 48.
4. Болотов, В. В. Лекции по истории древней Церкви (выпуск I) — Введение, СПб., 1907, с. 13.
5. Цанков, протопр. Стефан. Актуални проблеми и задачи на право­славното богословие и Православната Църква — В: ГСУ, Богосл. фак. Т. XXIV. С., 1947, с. 25.
6. Зандер, Лев. И согласно славим Всесвятаго Духа. — В: О сущности экуменического движения. ИМКА — Прес. Париж, 1937, с. 2.
7. Вж. Архиепископ Владимир. Заседание Центрального комитета Всемирного совета церквей. — В: Журнал Московской Патриархии, №11, с. 58, кол. 1.
8. Вж. Lexicon für Theologie und Kirche, Band II, 1958, S. 565.
9. Фарандас, Мегас. За асамблеята на ССЦ — Не бива православните да се уподобяват на хамелеони. — В: Ορθόδοξος Τύπος, αρ.φυλ. 577, 21.x. 1983, σελ. 4, στ. 2.
10. Цит. по Деяния Совещания глав и представителей автокефальных православных Церквей. Т. II. М., 1949, с. 377.
11. Вж. Nisiotis, N. Über die eine Ökumenische Bewegung. —Ökumenische Rundschau, Heft 3, Stuttgart, 1969, S. 369.
12. Ibidem, S. 400-401.
13. Ibidem, S. 400.
14. Ibidem, S.. 401.
15. Erklärung des Ökumeniscen Patriarchats zum 25-jährigen Bestenen des Ökumenischen Rates des Kirchen. — Ökumenische Rundschau, Heft 4, Stuttgart, 1973, S. 524.
16. Константинопольски патриарх Иеремия II. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 299-300.
17. Вж. статията му „Dynamische Faktoren in der Ökumenischen Situation“ — Ökummenische Rundschau, Heft 3, Stuttgart, 1969, S. 378.
18. Йеромонах Методий. Отец Йоан Кронщадски. Сливен, 1938, с. 355.
19. Послание из Никеи к епископам, не присутствовавшим на Соборе. — В: Деяния Вселенских Соборов (изд. II). T. I. Казань, 1887, с. 76.
20. S. loannes Cassianus. De Incarnatione Domini, Contra Nestorium, lib. Ill, с. 14. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 70.
21. Константинопольски патриарх Иеремия. Пос. съч., с. 12.

Съдържание


© Православна беседа
      (http://pravoslavie.domainbg.com)