Седмият смъртен грях – духовното нехайство

Най-обичайният, най-разпространеният и не по-малко тежък смъртен грях е духовното нехайство. То представлява охлаждане и равнодушие на душата към делото на нейното вечно спасение. И наистина, мнозина ли са православните християни, дори и сред най-ревностните, които подчиняват всички свои житейски грижи и граждански дела на единствената, най-високата и главна цел на нашия живот — вечното спасение? Не считат ли повечето от нас, че именно житейските дела и гражданските задължения са (по израза на св. Димитрий Ростовски) нашата същинска “работа”, а богоугодният живот е нещо не дотам значимо, нещо маловажно, “добавъчно”, без което бихме могли да минем? Не се ли намират повечето от нас най-малкото в онова състояние на безразличие, предадено в словото Божие чрез следния образ: “Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр. 3:15-16).

Кои са причините за това духовно нехайство? И кои са неговите пагубни последици?
Безгрижие към спасението се поражда в нас по различни причини: 1) от неправилно възпитание; 2) от развили се в нас телесни и душевни страсти; 3) от придобити лоши навици; 4) от малодушие при сполетели ни изпитания и скърби.

1) Повечето хора, които в детска възраст не са били възпитани в страх Божий и познаване истините на светата вяра, сетне през целия си живот остават хладни към вярата и към въпроса за душевното спасение. Защото детското сърце е чисто и впечатлително. Върху тази нежна почва бързо започват да падат семената на греха, на съблазните, на неправилните представи за святите неща. След време семената поникват, укрепват, незабелязано се превръщат в навик и така човешкото сърце става изцяло плътско, т.е. чуждо на духовните интереси. А когато достигне зряла възраст, човек възприема правилата на вярата и християнската нравственост като нещо съвсем неразбираемо, неприсъщо на неговото възпитание и на възгледите му за живота. Такъв човек естествено остава хладен и равнодушен към всякакъв духовен труд за борба със страстите, за очистване на сърцето от плевелите на злото, за придобиване на Божията благодат, без което е немислимо спасението на душата. Като последица от всичко това той е духовно мъртъв, душата му става плячка на бесовете и загива.

2) Телесните страсти също пораждат охлаждане към богоугождението. Това особено силно усещат онези, които съзнателно се стремят да водят духовен живот. Първата от тези страсти е чревоугодието. То обременява плътта, дава ù надмощие над душата и ни прави неспособни да се молим горещо и чисто. А чрез такава молитва ние бихме могли да влезем в единение с Бога и да привличаме в душата си благодатта на Светия Дух, за да ни очисти Той от всяка сквернота и да спаси душите ни. Чревоугодието лишава ума от способността за богомислие, за сърдечно съкрушение, за свято умиление, за чистосърдечно покаяние; то ни прави лениви и невнимателни към словото Божие, което ни учи на всичко необходимо за спасение. Затова в словото Божие чревоугодието, както и всяко плътоугодие изобщо, е сравнявано с идолослужение. Блудният и развратен живот също издига големи препятствия пред усърдието в делото на душеспасението. Той покварява, разлага, безчести тялото, пропъжда от него Светия Дух, обитаващ само в непорочни храмове, в неосквернено тяло. По такъв начин блудникът става нехаен към спасението си, губи способност да служи ревностно на Бога.

Но още повече спомагат за охлаждането към душевното спасение душевните страсти: завистта, гордостта, злобата, немилосърдието и др. под. Защото силните вътрешни страсти обикновено правят душата неспокойна и метежна, угасят в нея чувството на умиление и горещия ù стремеж към Бога. Те прогонват от душата благодатта на Светия Дух, без която душата съвсем се обезсилва, става неспособна да усвоява истините на св. вяра и да следва Господните заповеди.

3) Ако се каехме за греховете си още щом по човешка немощ паднем в тях, тогава страстите нямаше да пускат дълбоки корени в сърцето ни, нито да пораждат в нас охлаждане към душеспасението. За жалост обаче, ние оставяме страстите да се вкоренят в душата, свикваме и се сродняваме с тях. И тъкмо този греховен навик става причина за нашето нехайство. Основателно казват, че навикът е втора природа на човека. Нима има нещо чудно в това, че след като стане наша втора природа, лошият навик напълно унищожава в нас истинския, живия стремеж към Бога? Днес грижи, утре — суета, друг път — силна привързаност към земните удоволствия. Така и не ни остава време да се заемем с душата си!

4) Най-сетне, безгрижие за спасението може да се породи и от малодушие при скърби. Малодушието ражда униние, което на свой ред убива чувството на надежда и любов към Бога, а с това угася пламъка на духовната ревност към нашите свещени задължения.  Духът на злобата, щом забележи, че сме започнали да се стремим към спасение, веднага гледа да стовари върху нас бремето на унинието, за да изоставим своите святи стремежи. Тъкмо по тази причина мнозина престават дори да ходят на църква, да се изповядват и причастяват, та даже и вкъщи не се молят!

Ще се пробудят ли някога заспалите души, ще възкръснат ли от мъртвилото на безгрижието, ще издигнат ли някога взор към Христовата светлина? Не, нито ще възкръснат, нито ще се пробудят — докато сами не се отзоват на Господния глас, Който не престава високо да ни призовава до самата ни смърт: “Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос” (Еф. 5:14).

II

За да не попаднем в мрежите на духовното нехайство, трябва да се стараем да спазваме следните духовни закони:

Първо. Сърцето ни да не се пристрастява към житейските дела и грижи. Човек не може да служи едновременно на двама господари, защото “към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”, говори св. Евангелие (Мат. 6:24). В сърцето на оногова, който прекомерно е обърнат към земното, не остава място за Бога. Затова трябва при всичките си дела да не преставаме да мислим за Бога и за спасението на душата си; нещо повече — трябва самите тези дела да насочваме към спасението на душата — и своята, и на ближния. Затова в неделни и празнични дни трябва съзнателно да оставяме настрана всички житейски грижи и посветим това време изключително на богоугодни дела: посещаване на Божия храм и участие в празничното богослужение, вършене дела на милосърдие, четене на душеполезни книги. В никакъв случай да не занемаряваме утринното и вечерното молитвено правило, каквито и пречки да се изправят на пътя ни. Ако забележим, че житейските ни задължения са свързани с някакъв грях, лъжа или неправда, то трябва да отхвърлим от себе си неправдата! По-добре е да се задоволим с малко, отколкото да спечелим повече, но да погубим душата си!

Второ. Да постоянствуваме в добродетелите. Да вземем за пример твоето стопанство или професия. Стопанството ти процъфтява, търговията и другите ти начинания вървят успешно, само когато не пропускаш нито един случай, допринасящ за успеха на твоето начинание. По същия начин трябва да постъпваме и в делата на благочестието. Те са най-важното нещо на света и затова в тях трябва да бъдем още по-постоянни. Врагът на душата ни не отслабва своите нападения върху нея: той не изпуска нито един удобен случай, за да направи опит да ни отклони от правия път, по който сме тръгнали към спасението. Той иска макар временно да изоставим добродетелния живот, та по такъв начин да ни отдалечи от Бога, да разклати и разхлаби нашата духовна ревност и малко по малко да ни вкара в нехайство. Именно по тази причина словото Божие ни заповядва да “стоим мъжествено, да вземем в ръце Божието всеоръжие” (срв. Еф. 6:11), за да победим нашия враг — дявола. И тъй, братя, не изпускайте нито една възможност да правите добро; старайте се винаги и на всяко място да служите на Бога — ако не можете с дело, то с ума и мисълта си.  Така ще избегнете нехайството.

Трето. Най-силно обаче допринася за прогонване на душевното охлаждане честото и достойно приобщаване със Св. Тайни. Както нагряваното от огъня желязо омеква и се калява, така и сърцето омеква, запламтява и гори с Божествена любов от благодатния огън на Светите Тайни на Тялото и Кръвта Христови. Това става, защото, когато човек приема в себе си светото Причастие, Бог влиза в най-тясно общение с него. Господ дава на човека ясно да почувствува, че в него присъствува Сам Той. Поради тази причина всеки християнин, който с благоговение и сърдечно съкрушение приеме св. Тайни, става по-ревностен към добродетелния живот.

Господи, насади в сърцата ни корена на всички блага — Твоя страх! Амин!

По: Е.О. Червяковскiй. Въ помощь пастырямъ и въ назиданiе пасомымъ.
Сборникъ церковныхъ поученiй. Варшава, Синод. типографiя, 1928 г.


Съдържание на броя | Православна беседа

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.