Глава втора. За греховете

Грехът — това е нарушение на християнския нравствен закон, непослушание на вярващия към словото Божие.
        Понятието за грях е религиозно, то е приложимо само към лица, които приемат християнския закон, изповядват вярата в Бога и поради това се намират в «църковната ограда». Който е вън от Църквата, той не е способен да осъзнае напълно своята греховност, да види цялото си падение, да се ужаси от цялата дълбочина на своята заразеност от тази смъртоносна болест, да почувствува изцяло отдалечаването си от Бога и от истината.
        Затова трябва най-напред да се покаем за греховете против Бога и против Неговата Църква. Има много такива грехове; те са свързани в една непрекъсната верига от разни духовни състояния, както прости и очевидни, така и скрити, на пръв поглед невинни, а всъщност много опасни за душата. Можем да ги разделим обобщено така: 1) маловерие, 2) суеверие; 3) кощунство и клетви с призоваване на Божието име; 4) немолитвеност, пренебрежение към църковните служби, 5) духовна прелест (самоизмама).

Маловерие.

Този грях е най-разпространеният. Понякога маловерието прераства в пълно безверие, макар че често страдащият от него продължава да посещава богослуженията и да прибягва към изповедта. В такова състояние маловерецът не отрича съзнателно съществуването на Бога, обаче се съмнява в Неговото всемогъщество, милосърдие или промисъл. Със своите постъпки и пристрастия, с целия си начин на живот такъв човек противоречи на изповядваната от него на думи вяра. Той никога не се задълбочава дори в най-простите догматически въпроси, като се бои да загуби ония наивни представи за християнството, често неверни и примитивни, които някога е придобил. Като превръщат Православието в национална, домашна традиция, в съвкупност от външни обреди и жестове или като го свеждат до наслаждаване от красивото хорово пеене и блещукането на свещите, т. е. до външното благолепие, маловерците изгубват най-главното в Църквата — нашия Господ Иисус Христос. Религиозността на маловереца е тясно свързана с естетически, страстни и сантиментални емоции; тя лесно съжителствува с егоизма, тщеславието и чувствеността. Такива хора търсят за себе си похвали и доброто мнение на духовника. Често на изповед те се оплакват от другите, като искат да покажат своята «праведност». Те лесно преминават от фалшиво-показното «благочестие» към раздразнителност и гняв срещу ближния.
        Такива «праведници», които не виждат в себе си никакви грехове, обикновено проявяват към обкръжаващите ги бездушие, те са егоистични и лицемерни, живеят само за себе си, като считат въздържането от грехове достатъчно за спасението. Въобще религиозното самодоволство и самоуспокоение са главните признаци за отдалечаване от Бога и Църквата.

Суеверие.

Често сред вярващите проникват и се разпространяват всевъзможни суеверия, вяра в личби, магии, гадаене, различни еретически представи за тайнствата и обредите. Подобни суеверия са противни на учението на Православната Църква и служат за развращаване на душите и угасяване на вярата.
        В наше време особено разпространено е пагубното учение на теософията (най-известното му направление е антропософията). Върху лицата на хората, които продължително време са се занимавали с така наречените окултни науки и са посветени в «тайното духовно учение», остава тежък отпечатък: знак на неизповядания грях, а в душите — болезнено извратено от сатанинска рационалистическа гордост мнение за християнството като една от низшите степени на познанието на истината. Като заглушава искрената по детски вяра в Божията бащинска любов, а заедно с нея и надеждата за възкресението и вечния живот, теософията проповядва учението за «кармата», за преселването надушите, един извънцърковен и следователно безблагодатен аскетизъм. Освен пряката вреда за душевното здраве, заниманията с теософия, окултизъм, спиритизъм са тежки грехове и поради това, че представляват дързък опит да се погледне зад затворената врата, да се проникне в тайната на битието по нецърковен начин, по заобиколен път. Онзи, който желае да тръгне по църковния път и да пристъпи към тайнството Покаяние, непременно трябва да изповяда такъв вид увлечение, ако е имал отношение към него.

Кощунство и клетви с призоваване на Божието име.

Тези грехове нерядко успешно съжителствуват с църковността и искрената вяра. Към тях на първо място се отнася кощунственият ропот срещу Бога за Неговото уж немилосърдие към човека, за страданията, които изглеждат прекомерни и незаслужени. Понякога кощунството стига дори до хула против Бога, против църковните светини и тайнства; често то се проявява в разказване на непочтителни или направо оскърбителни истории за живота на свещенослужителите и монасите, в насмешливо-иронични цитирания на отделни изрази от Свещеното Писание или от молитвите.
        Особено е разпространен навикът да се кълне и напразно да се споменава Божието име или името на Пресвета Богородица. Много е трудно да се отвикне от използването на тези свещени имена в битовите разговори като междуметия, които се използват за придаване на по-голяма емоционалност и изразителност на фразата: «Боже, прости му!», «О, Господи!», «Това е божествено, райско! Всичко у нас върви адски зле!» и други подобни изрази. Още по-лошо е да се произнася Божието име в шеги, и съвсем страшен грях извършва оня, който употребява свещените слова в гняв, по време на караници, т. е. заедно с ругатните и оскърбленията. Кощунствува и този, който заплашва с Господния гняв своите неприятели или се моли Бог да накаже друг човек. Голям грях извършват родителите, които в яда си проклинат своите деца и ги заплашват с небесно наказание. Не по-малко грешно е и призоваването на нечисти сили в гняв или в обикновен разговор. Употребата на каквито и да е ругателни думи е също кощунство и тежък грях. Трябва много решително да се борим с тази болест, иначе не може и дума да става за духовно здраве.

Немолитвеност.

Този грях е частен случай на нецърковност и е всеобщо разпространен. Като говори за тая най-важна страна на духовния живот, изповядващият се трябва да каже на изповедта как се моли, какви са плодовете на неговата молитва, доставя ли му молитвата духовно утешение или се възприема от него като неприятно задължение, от което той се опитва под всякакъв предлог да избяга; ползува ли православния молитвеник, знае ли молитви наизуст, чете ли Евангелието. Всеки вярващ трябва всекидневно да споменава в молитвите си своите близки — живите за здраве, а починалите за упокой, да се моли «за тези, които ни ненавиждат и обиждат», към които има чувство на неприязън и които може би несправедливо са го обидили. Той трябва също така да посещава често богослуженията, да бъде в храма в неделните дни и на големи празници, да спазва установените от Църквата пости — не само като въздържане от храна, но и в нравствен смисъл. Трябва да се помирява с тези, с които е бил скаран, да дава милостиня, да прощава дългове, да се старае да отстранява от себе си всичко суетно и да се съсредоточава върху вечното.
        Горещата молитва отличава искрено вярващия от «топлохладните». Ние трябва да се стараем не да изчитаме молитвеното правило, не просто да стоим на богослужението, но да придобием молитвен дар от Господа, да обикнем молитвата, да чакаме с нетърпение молитвения час. Вярващият трябва да се стреми да се проникне с молитвен дух, да се научи да обича и разбира музиката на църковните песнопения, тяхната несравнима красота и дълбина, богатството на багри и тайнствената образност на литургическите символи. Дарът на молитвата — това е и умение да владееш себе си, своето внимание, да повтаряш думите на молитвата не само с уста и език, но и с цялото си сърце и с всичките си мисли да участвуваш в молитвения труд. Трябва да привикнеш към Иисусовата молитва: «Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния», и да я произнасяш в себе си винаги и навсякъде, особено в трудни минути, при усилващи се духовни борби, в изкушения и скръб.
        И тъй, братко, разгледай внимателно в какво от изброените тук необходими правила, порядки и християнски задължения грешиш против нашата вяра, против светите църковни постановления и не забравяй да се покаеш за това!

Духовна прелест

Всички изброени дотук грехове имат в основата си недостиг на вяра, религиозност, църковност. Този грях пък се състои в лъжливо усещане за изобилие на лични духовни дарования. Той е особено разпространен в монашеските среди, между духовно развитите хора, които имат повишена духовна чувствителност и живеят подвижнически живот. Човек, който се намира в състояние на прелест, счита себе си за достоен и достигнал особени плодове на духовното съвършенство, за потвърждение на което му служат всевъзможни «знамения», т. е. съновидения, гласове, видения наяве. Такъв човек може да бъде много надарен мистически, но при отсъствие на църковна култура и богословско образование, а главно — поради липсата на добър, строг духовник и при наличието на среда, склонна лековерно да приема неговите измислици като откровения, скоро развива в себе си гордо самомнение, лъжлива и ласкаеща го представа за собственото духовно състояние. Обикновено се започва с приемането на някакъв загадъчен объркан сън за тайнствено откровение или пророчество. На следващия етап вече зримо се появяват «сияещи видения», в които той разпознава ангел или някой светец, или дори Пресвета Богородица и Самия Спасител. Те му «съобщават» най-невероятни откровения, често съвсем безсмислени.
        Според учението на светите отци не трябва да се обръща внимание на съновиденията, още повече да ги преразказваме, а също крайно недоверчиво трябва да се отнасяме към всякакъв род видения и знамения. По-скоро да бързаме да изповядаме всяко такова видение пред духовника и внимателно да следим сърцето си, дали в него не е възникнало гордо чувство, основано на мисълта за собственото особено избраничество и духовност. А най-вече — да се страхуваме от тази болест на душата, от която започва състоянието на духовна прелест.

Гордост и тщеславие.

Това са най-дълбоките, най-разпространени и гибелни болести, от които започва всяко зло в човека. Гордостта е майка на всички страсти и грехове — нищо не отдалечава човека от Бога така, както гордостта. Редом стоят и всички подобни на нея болести: самолюбието, надменността, самомнението, егоизмът, лицемерието и други подобни.
        Гордостта не всякога се вижда явно, но нейното присъствие винаги може да се открие в много постъпки. Внимателният човек може лесно да я забележи в себе си, но не винаги може с думи да опише своята гордост и да измери нейната дълбочина. За това пък тщеславието, като най-близък прислужник на гордостта, винаги бива видимо, явно. Това е много коварна страст, тя като крадец или натрапчив митар се старае от всяка добродетел и въобще от всяка постъпка на човека да вземе своя данък в полза на гордостта, за слава на самодоволното «аз». Добро ли нещо върши човек или зло, красиво или некрасиво, тщеславието се вглежда дали не може да извлече нещо самохвално от това — нещо, което да насити болното себелюбие. Преди да извърши нещо, човек разсъждава в себе си — струва ли си да се направи това и защо. Тук именно тщеславието се прокрадва със своите пагубни предложения, като лукаво извращава доброто желание и подменя богоугодните мотиви с лицемерни — за прослава на собствената личност. Започва човек да върши нещо добро заради Господа, а тщеславието шепне: «Да, продължавай — много добро дело започна, пък и за теб след това ще говорят хубаво…» И ето, че изведнъж човекът се въодушевява, появяват се в него особени сили и той не забелязва как е приел този лукав помисъл и вече се труди за своята слава, а не за слава Божия.
        Затова така често и нашият Спасител е учел за тази страст, тщеславието — и да не се молим на показ, за да ни видят, и милостиня да даваме тайно, и всяко дело да вършим пред Бога, а не пред хората. Действието на всички козни на тази страст е така многообразно, че е почти невъзможно да ги проследиш; при това, както пишат отците, едва преодолееш един повод за тщеславие, то го намира в противоположното действие, подобно на люспите на луковицата — обелваш едната, а отдолу друга като нея. Тази страст е прилепчива, трудно се лекува и с нея трябва най-силно да се борим, тъй като тя погубва всички трудове на човека. Често целият живот на християнина може външно да е съвсем примерен и ревностен, а отвътре да бъде напълно прояден от този червей, да бъде изграден върху лъжлива основа, върху пясък — и огромното великолепно здание да рухне при лек полъх на вятъра.
        И забележи, братко, в наше време тази страст много силно се е разпространила сред християните под вид на лъжливо благоговение, на лъжлива ревност и на човекоугодие, под вид на ласкателство и лицемерие. Затова следи внимателно сърцето си и този вид съгрешения откривай на изповед, за да не замениш Божията слава с човешка.

Човекоугодие.

Тази страст също тънко ни отклонява от истинското служение на Бога. Господ ни е заповядал да обичаме ближния си като себе си. Може обаче да обичаме ближния си, да му служим усърдно, но не заради Бога. Цялата работа се състои в това какво настроение лежи в основата на тази любов. Как можем да различим едната любов от другата? Християнската любов обикновено не се запалва в сърцето веднага. Когато човек започне да живее по християнски, всички негови чувства изискват принуждение, борба, дълго лекуване, докато започнат да се подчиняват поне малко на християнските закони. Отначало е крайно трудно да жертвуваш себе си, всяка частица от своето «аз» заради ближния. Трябва да увещаваш и принуждаваш себе си поне към външно изпълнение на заповедта за любовта с често напомняне за евангелските заповеди, със заплахата за наказанието, което очаква немилосърдните, със страх от отговора за собствените грехове, докато от дългия опит на борбата сърцето не се смекчи и не започне само да обича, то се знае, с помощта на Божията благодат, придобита с труд и самопринуждение. И тук винаги на първо място е Господ. Неговият пример за жертвена любов към човешкия род и проявленията на тази любов са неизменно сдържани, душеполезни и плодотворни.
        Любовта на човекоугодника пък винаги има в основата си някаква страст: това е плътска или родствена приятност, или пък симпатия, или почитане на човека заради неговото високо положение в обществото, т. е. в началото стои желанието да угодим на човека заради това, че ние някак си го отличаваме от останалите в даден момент и ни се иска той да има добро мнение за нас. Тези различни помисли са едва доловими, но те съставят вътрешния подтик на внезапното желание да послужим на човека, да го успокоим, да го зарадваме с нещо. Най-често в такива случаи, ако се срещне някаква преграда от страна на християнските заповеди, тя лесно бива нарушавана и «заради любовта» често сериозно се престъпва установеното от Църквата и се нанася оскърбление на Самия Господ. При човекоугодието ние поставяме ближния си пред Бога и му служим заради своята собствена изгода, като се опираме на своята нечиста човешка доброта и често през това време съвсем забравяме за Бога. Но най-лошото е, че тогава и ние самите си мислим, а даваме и на другите да разберат, че правим това по Божията заповед, поради християнско милосърдие.

Гневливост, раздразнителност.

Мнозина оправдават проявите на тази страст с физиологически причини — с така наречената нервност вследствие на страданията и неудобствата, които им се случват, с напрегнатостта на съвременния живот, с трудния характер на роднините и близките. Макар отчасти тези причини да съществуват, те обаче не могат да служат като оправдание на този обикновено дълбоко вкоренен навик да изливаме своето раздразнение, злост и лошо настроение върху близките си. Раздразнителността, избухливостта и грубостта на първо място разрушават семейния живот, като водят до караници, обикновено за дребни неща, и предизвикват в отговор ненавист, злопаметство, желание да се отмъсти, въобще ожесточават сърцата на хора, които се обичат. А колко гибелно действат проявите на гнева върху младите души, как разрушават те в тях дадената от Бога нежност и любов към родителите! Ние можем и трябва да се гневим само на собствените си грехове и недостатъци. Св. Нил Синайски съветва да бъдем «кротки към хората, но войнствени към нашия враг, тъй като именно в това се състои естествената употреба на гнева — враждебно да се противим на древната змия.» И още той казва: «Който злопаметствува по отношение на демоните, той не е злопаметен по отношение на хората».
        Дори да спорим трябва без ожесточение и гняв, тъй като раздразнението веднага се предава на другия. Причини за гнева често са високомерието, гордостта и желанието да покажем властта си над другия, да го изобличим за неговите пороци, като забравяме своите собствени грехове. Преди изповедта трябва да си спомниш: не таиш ли ти, брате, злоба към своя ближен и примирил ли си се с него в сърцето си? След обидата, която си нанесъл на някого, поправил ли си своя грях пред него, не е ли останало в сърцето на другия скръб и огорчение? Спомни си и се покай за това, с което си съгрешил и по възможност преди изповедта се помири, изпроси прошка от ближния, когото си оскърбил, а за тези, които са те обидили, се помоли, като им желаеш от сърце доброто.
Често там, където хората живеят дълго време заедно, особено в притеснени условия, дяволът вселява между тях разпри, омраза един към друг, появява се постоянно раздразнение, осъждане, даже неприязън и отвращение. Всичко това е работа на злата страст: започва да ти се струва, че ближният ти се държи съвсем невъзможно, всички негови действия изглеждат крайно уродливи, предизвикателни, непристойни. Това е познато бесовско изкушение. Когато намери в душата на човека някоя лесно поддаваща се на раздразнението струнка, дяволът започва постоянно да насочва натам своите козни, като с клевета и лъжа подстрекава към гняв, докато не разклати всички струни на душата така, че тя винаги с готовност да се отзовава на всеки гневен помисъл. Така бесовете, като си намерят вратичка към душата, скоро вмъкват в нея цял куп различни чувства на омраза и лесно довеждат човека едва ли не до беснование, т. е. до люта ненавист към ближния. Затова е важно още от самото начало внимателно да следим недоброжелателните помисли, малките раздразнения, изблиците на гняв и веднага да ги пресичаме, да ги изповядваме щом има такава възможност, за да може често и ясно да се откриват тези помисли пред свещеника. А той със слово и съвет може лесно да помогне да се отсекат подобни мисли и да не даде на болестта да се развива по-нататък. Крайно неполезно е обаче да искаш да се разделиш с този, към когото възниква такава озлобеност. Именно това търси дяволът; но ние трябва да стоим докрай, като знаем истинския източник на това зло. Когато човекът, разпалван към злоба от беса, негодува против ближния и обвинява него, а не дявола и собствената си страст, той е подобен, по думите на отците на Църквата, на глупаво куче, по което хвърлят камъни и то се хвърля, лае и ги хапе, а не забелязва оногова, който хвърля камъните. Тази страст днес също е силно развита. За изцеление от нея се изисква много внимание, борба, честа изповед, смирение пред ближните, самоукорение, много поклони с молитва за себе си и за тези, срещу които сме нападани. Истинските християни — ония, които с цялата си душа са искали да служат на своя Господ и са се стремели към съвършено очистване на сърцето, често преднамерено са търсели наставник или брат с труден, строг и даже раздразнителен характер, та като живеят заедно с него, постоянно да се смиряват и така по-бързо да се научат на кротост и незлобие. Такива примери често се срещат в житията на светиите.

Грехът на осъждането.

Като осъжда чуждите недостатъци (действителни или привидни), човек си мисли, че е по-добър, по-чист, по-благочестив, по-честен или по-умен от другия. Но не е така. «Този, чието сърце е чисто, счита всички хора за чисти, а на когото сърцето е осквернено от страстите, никого не счита за чист, но си мисли, че всички са подобни на него» (авва Исайя). Нашият съд никога не е безпристрастен, защото най-често е основан на случайни впечатления или се извършва под влияние на лична обида, раздразнителност, гняв, мимолетно настроение.
        Православният християнин безусловно може и е длъжен да протестира против неправдата, несправедливостта, да защищава обидените. Но да възстановява истината е призван само този, който е достоен, който е заслужил правото да я защищава, който сам е способен да изслуша със смирение истината за себе си и с кротост да се покае за собствените си грехове.
        Явното или едва забележимо осъждане е почти най-честият грях, който е и най-трудно да бъде изповядан, тъй като той е посипан като ситни прашинки по целия ни живот и цялата ни дейност. Но този прах е крайно зловреден. Една осъдителна дума, една укорителна мисъл често (както знаем от примерите из житията на св. отци) напълно са отнемали Божията благодат даже от ревностни подвижници. Едно малко осъждане може напълно да лиши християнина от наградата за много и дълги трудове, в един миг да остави душата напълно ограбена, опустошена, унила, дори ако секунди преди това тя се е радвала и веселила с духовна радост. В светото Евангелие от устата на Самия Господ често сме слушали предупреждения относно осъждането на ближния: «Не съдете, за да не бъдете съдени» (Мат. 7:1), «С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете осъдени» (Мат. 7:2), «Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си» (Мат. 6:9). Казвайки Господната молитва «Отче наш» ние направо произнасяме над себе си тежка присъда, когато започнем след това да съдим ближния си и не му прощаваме някой грях.
        Ако никого не осъждаме, винаги отстраняваме очите си от греховете на ближния и се стараем да видим собствените си грехове, като укоряваме себе си и се поставяме по-ниско от своя брат, то този път към Царството Небесно ще бъде най-кратък, най-лек и най-радостен. Живей така поне един ден и ще забележиш в себе си как веднага ще се приближиш до Бога. Ако никого не осъждаш, то при наличието на много други съгрешения можеш да бъдеш помилуван на съда, а осъждаш ли, дори при достоен, строг във всичко и порядъчен живот ще се намерят и у теб много грехове, за които ще бъдеш съден с цялата строгост. Затова така са се бояли нашите отци от греха, така са пазели всяко свое чувство, слово, мисъл, стараели са се даже с лек укор, с кимване на глава да не покажат осъждане — нито с обвиняващ поглед, нито с въздишка. Ако натрапчиво те нападат осъдителни помисли, внушавани от демоните, не им давай да се вкоренят в сърцето, а ако се прилепват към него, то поне се пази да не ги изказваш. Ако премълчиш, вече по-лесно ще можеш да изгониш тази страст от сърцето си, а ако си казал — тежко си съгрешил!

Униние.

Грехът на унинието произхожда от прекомерно занимаване със себе си, със своите преживявания и неудачи, което води до угасване на любовта към околните, равнодушие към чуждите страдания, неумение да се радваме на чуждите радости, завист. Основа и корен на нашия духовен живот и сила е любовта към Христа. Нея ние трябва да отглеждаме и възпитаваме в себе си, да се вглеждаме в Неговия образ, да го проясняваме и вдълбаваме в себе си, да живеем с мисълта за Бога, а не за своите дребни суетни успехи и неуспехи, да Му отдаваме своето сърце — това е именно животът на християнина. И тогава в сърцето ни ще се възцарят тишината и мирът, за които говори св. Исаак Сирин: «Помири се със себе си, и ще се помирят с тебе небето и земята».
        Често тежко съгрешилите или слаби хора, които не са способни да встъпят в борба със своите страсти, изпитват съмнение във възможността да бъдат простени и да се поправят и това чувство е съпроводено с признаци на униние, отчаяние (също последствие от тежкия грях на неверието). Но нали «здравите нямат нужда от лекар, а болните; идете и се научете, що значи: «милост искам, а не жертва». «Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние» (Мат. 9:12-13). Безизходното положение на някои изповядващи се, привидната безнадеждност на тяхното положение се състоят в това, че тези хора се намират извън Църквата. Тяхното спасение е да влязат в Църквата, в общение с братята по вяра.

Грехът на празнословието

е много разпространен. Това е грехът на празното, бездуховно ползване на божествения дар на словото. Към него се отнасят и сплетните, преразказването на слухове. Често хората прекарват времето в празни, безполезни разговори, съдържанието на които веднага се забравя. А Господ е казал: « За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден» (Мат. 12:36-37).
        Грехът на празнословието никога не завършва само със загуба на време, но оставя душата на човека осквернена, тъй като всяко многословие носи в себе си или осъждане, или насмешка, или удовлетворява тщеславието, или оживява страстните спомени и т. н. Достатъчно е невнимателно да отвориш устата си за празен разговор и вече изскача някаква вредна дума, след нея друга. Затова са необходими внимание, краткост в разговорите, немногословие. Защото понякога и една необмислена дума може да лиши човека от Божията благодат, придобита с дълги трудове (вж. по-горе за осъждането).

Лъжа.

Тук могат да бъдат отнесени: неизпълнение на дадените обещания, сплетни, измислици и преувеличения в празни разговори, клевета, предаване своите догадки на ближния като сигурно знание, смело разсъждаване върху неща, които малко разбираме, даване убедителни съвети на ближния при липса на достатъчно опит и духовност. Този грях така дълбоко е влязъл в съзнанието на съвременния човек, така се е вкоренил в душите, та хората дори не се замислят за това, че всякакви форми на неправда, неискреност, лицемерие, преувеличение, самохвалство са тежък грях, служение на сатаната, който е баща на лъжата. По думите на св. апостол Йоан Богослов, в Небесния йерусалим «няма да влезе… който върши гнусни работи и лъжа» (Откр. 21:27).
        Лъжата може да се проявява съвсем безсрамно, открито, в цялата си сатанинска мерзост. В такива случаи тя става втора природа на човека, постоянна маска, сраснала се с неговото лице. Той така привиква да лъже, че не може да изразява своите мисли иначе, освен като ги облича съзнателно в несъответствуващи думи, като с това не изяснява, а замъглява истината. Лъжата незабелязано се прокрадва в душата на човека от детските му години: често когато не искаме да видим някого, ние молим близките да кажат на дошлия, че ни няма в къщи; вместо направо да се откажем от участие в някаква неприятна за нас работа, ние се преструваме на болни или заети с други неща. Такава «битова» лъжа, невинните на вид преувеличения, шегите, основани на лъжа, постепенно развращават човека, като му позволяват впоследствие заради собствената си изгода да прави сделки със съвестта си. Лъжата трябва да се изкоренява по най-решителен начин! Помни, че както от дявола не може да произлиза нищо друго, освен зло и гибел за душата, така и от лъжата — неговото изчадие — не може да последва нищо, освен разрушителен, сатанински, антихристиянски дух на злото. Не съществува «спасителна» или «оправдана» лъжа, самите тези словосъчетания са кощунствени, защото нас ни спасява и оправдава само Истината, нашият Господ Иисус Христос!

Кражба.

Заповедта «не кради» някои разбират съвсем конкретно, като забрана на явната кражба, грабеж и др. подобни. Кражба обаче е всяко незаконно присвояване на чуждо имущество, както лично, така и обществено. За кражба трябва да се счита невръщането на парични дългове или вещи, дадени за известно време. Към този грях се отнася тунеядството, просенето без крайна необходимост, при възможност сам да осигуриш препитанието си. Ако човек, ползувайки се от нещастието на другите, взема от тях някакво имущество повече, отколкото следва, той извършва греха на лихварството. Това се отнася и за препредаването на вещи и продукти на повишени цени (спекула), пътуването без билет в транспорта и т. н. Те също са нарушение на заповедта «не кради».
        Ако каещият се има грях, свързан с нанасяне на материална щета на някого, желателно е по възможност да върне дълга си, т. е. открадната вещ или стойността ù, независимо от това колко отдавна е извършена тази постъпка. Това ще бъде най-добрата форма на епитимия.

Сребролюбие.

Под това наименование се разбира всяко пристрастие към вещи, пари и всякакъв вид материални блага, което се проявява както във формата на разточителност, така и в противоположната ù — скъперничество. Второстепенен наглед, този грях крие необикновена опасност: в него има едновременно отхвърляне на вярата в Бога, на любовта към хората и пристрастие към низшите чувства. Тази страст поражда злоба, вкаменяване на сърцето, склонност към много грижи за земни, житейски неща, завист. Преодоляването на сребролюбието е частично преодоляване на тези грехове. От думите на Самия Спасител ние знаем, че богатият трудно ще влезе в Царството Небесно. Христос учи: «Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и крадат; защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви» (Мат. 6:19-21).
        Близки до този грях са много страсти: страстта красиво да се обличаме, да имаме редки вещи, «с вкус» да си подбираме всичко, да създаваме красива модерна обстановка в къщи. Оттук идва и щателната грижа за подреждането на вещите, за запазването им, страхът да не се загуби нещо, страхът от крадци и ограбване, раздразнение към тези, които се докосват до някоя вещ или молят за нещо, съревнование с другите за придобиване на вещи, завист, осъждане, немилосърдие, презрение към бедните. Човек започва да отделя твърде много внимание на външния си вид и на окръжаващите. Възниква отношение към ближния «по дрехите», уважението расте или пада в зависимост от материалното благосъстояние на ближния, а оттук идват и несправедливостта, човекоугодието, отвращението и гнусливостта. Апостолът нарича страстта на сребролюбието идолопоклонство. Този, който започва да служи на тленното вещество става негов роб, почитател, покланя се на тленното, на творението — и оставя Твореца.

Чревоугодие.

Различните хора имат нужда от различно количество храна за поддържане на своите физически сили — това зависи от възрастта, телосложението, състоянието на здравето, от тежестта на изпълняваната работа. В самата храна няма никакъв грях, защото тя е дар Божий. Грехът се състои в отношението към нея като към въжделена цел, в сладострастното преживяване на вкусовите усещания, в разговорите на тази тема, в стремежа да се харчат колкото е възможно повече пари за нови, още по-изискани продукти.
        Християнинът трябва винаги да се въздържа от всяко излишество, като се старае да прави всичко в рамките на необходимото и полезното, а всичко извънмерно, което носи вреда на душата, да отсича. Когато се съблюдава мярка в храната, тя подкрепя човека и му дава сили да се труди за слава Божия, да се занимава с телесни и духовни занятия, да извършва молитви, коленопреклонения и т. н. Лишаването от необходимото количество храна, т. е. неразумният пост, както и излишествата, отнемат силите, не дават на човека възможност да спазва равномерен, душеполезен ритъм на живот. Услаждането от вкусовите качества на храната много вреди на духовните занятия, притъпява вкуса към всичко духовно, развива сладострастие, желание за нови чувствени усещания. В душата се установява чувството за неудовлетвореност от «сивия» живот, човек започва да жадува и търси нещо по-ярко, по-чувствително, вече не само в храната, но и в други посоки на своята чувственост. Затова от чревоугодието не са далеч и блудните разпалвания — всичко в човека е свързано и от една страст не е далече до другите. Така чревоугодието поражда нарушаване на поста, а това вече отдалечава човека от Църквата, от Бога. Чревоугодникът е неспособен да се бори с много други страсти, докато постът е оръжие против тях.
        Грешно е и това, да забравяме да се помолим преди хранене, особено от нетърпение по-скоро да започнем да ядем. Много е вредно да ядем от скука, униние и безделие.

Пиянство.

Тежка страст, близка на лакомията, е пиянството. Колко мъки носи тази страст знае всеки. За това как пагубно действува пиянството върху здравето, върху психиката, върху отношенията с близките много и навсякъде говорят и вярващи, и невярващи. Бедата е там, че е трудно за пиещия да избегне поводите за напиване и да се държи по-далеч от алкохола, тъй като в обществото без пиене не минава нито едно събитие — нито малко, нито голямо, нито радостно, нито печално. При това мнозина считат за свой дълг внимателно да следят своя ближен да пие, защото се страхуват, че иначе няма да има «настроение». Така е сега и сред вярващите, още повече че за всеки християнин виното е особено вещество, както хлябът и елеят — те са осветени от употребата им в богослужението. Чистото червено вино и специално изпеченият хляб — просфорите — служат за извършване на тайнството Евхаристия. Затова и на християнските празници винаги има вино и да се изпие малко, за да се повдигне празничното настроение, не е грях. Но в наше време хората са станали така слаби, така невъздържани във всичко, че на празничната маса почти винаги някой се напива. Ако по-рано в манастирите се е позволявало на монасите да изпиват на трапеза до две чаши вино, то трябва да се отчита, че тогава хората са били много по-силни и по-въздържани и върху тях виното не е оказвало такова въздействие. В наше време трябва да бъдем крайно внимателни и когато човек познава своята слабост към спиртните напитки, трябва винаги предварително да се настройва най-строго: или въобще да не се докосва до виното, или да спазва точна мярка. Сега често пият вино по време на постите, но това е явно нарушение, тъй като в църковния устав ясно е написано кога през поста може да се пие вино — в случай на някакъв празник.
        Помни, братко, следното: макар виното по начало да изглежда най-прекрасно, приятно и безобидно, но бесовете много обичат да ловят слабите хора на тази стръв. Често дори една чаша лишава от бдителност, от внимание и дяволът вече приготвя мрежата на греха и в нея лесно пада онзи, който макар и малко се е забравил и отпуснал. Какви ли не безумни постъпки вършат хората в нетрезво състояние! Понякога те стават просто бесновати, като попадат под пълна зависимост от злите духове, «играят по тяхната свирка» и често, водени от тях, стигат дори до самоубийство. В Свещ. Писание Господ направо казва, че пияниците няма да се спасят. Пияницата търси във виното радост и веселие, иска да се унесе, да се скрие от скърбите на този свят. Но тази сила на виното — да весели и стопля сърцето — е само слабо напомняне, слаб образ на радостта и духовното веселие, с които вече се радва и весели всеки истинно вярващ и изпълняващ Христовите заповеди. Божията благодат, изливана от евангелското учение, изпълва всеки, който слуша словото Божие и живее чрез него. Ето виното, което весели и опиянява, и което въвежда в Царството Небесно!

Убийство.

За най-страшен грях през всички времена се е считало нарушаването на шестата заповед: убийството, лишаването на друг човек от най-великия дар Божий — живота. Също такива страшни грехове са самоубийството и убийството на дете в утробата (абортът).
        Много близки до извършване на убийство са тези, които в своя гняв против ближния си допускат бой, нанасят рани, осакатяват. Виновни в този грях са родителите, които жестоко се отнасят към своите деца, като ги пребиват за най-малки провинения или дори без всякакъв повод. Нерядко падат в същия грях и ония, които злоупотребяват с виното. Между младежите е станало вече нещо обикновено да се бият, често до сериозни телесни повреди и едва ли не да се убиват един друг за нищо, за да покажат своето «мъжество», да отстоят своето «аз». Но нима това е мъжество? Най-често такива «герои» просто не умеят да подтискат в себе си страстите и действуват в порив на гняв, ненавист, под действието на избликнала сатанинска злоба. Ние, християните, знаем, че истинското мъжество се проявява в твърдото, търпеливо, настойчиво противене на страстите, в неподчинението към тях. Кой е по-мъжествен? Онези кротки, физически слаби, мълчаливи, покорни християни — юноши, девойки, малки деца, майки със своите младенци, които без съпротива са отивали на страдания заради Христа, доброволно са се предавали на мъчения, търпели са нечувани издевателства, или тези «мъже», които заради една оскърбителна дума са готови да «разпорят корема» на ближния и веднага се хващат за ножа? Интересно е как биха постъпили тези хора, ако ги поведат на мъки, като поискат от тях да се откажат от вярата си? Най-вероятно те или веднага биха се отрекли от Христа, или биха започнали да проклинат своите оскърбители, да скърцат със зъби срещу им, стараейки се да ударят някого от тях. А християните винаги са се молели дори за своите мъчители и палачи. Често сега може да се чуе оправданието, че в живота царуват «вълчи» закони кротостта не винаги е полезна и възможна. Но как можем да съвместим такива мисли с християнството? Към кого тогава са отправени думите на Самия Господ: «Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» (Мат. 11:29), или заповедта «Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата» (Мат. 5:39)?
        Виновни в този грях са и ония, които подстрекават към бой, настройват хората един срещу друг със сплетни и клевети, озлобяват приятели, скарват близки помежду им — които всяват раздор сред окръжаващите ги. Такъв човек нека знае, че той направо върши дяволска работа, защото и самата дума «дявол» значи «клеветник».
Неоказването навременна помощ на болен или умиращ, равнодушието към чуждите страдания също трябва да се разглежда като пасивно убийство. Особено ужасно е подобно отношение от страна на децата към престарелите родители. Тук се отнася и неоказването помощ на човек, попаднал в беда: бездомен, гладен, удавящ се пред очите ни, пребиван или ограбван, пострадал от пожар или наводнение. Но ние убиваме ближния си не само с ръце или с оръжие, а и с жестоки думи, ругатни, издевателства, насмешка над чуждата мъка. Св. ап. Йоан Богослов казва: «Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец» (1 Йоан. 3:15). Всеки сам е изпитал, как наранява и убива душата злата, жестока и уязвяваща дума.
Не по-малък грях извършват тези, които лишават от чест и невинност младите души, като ги развращават физически или нравствено и ги тласкат по пътя на греха. Блажени Августин казва: «Не мисли, че не си убиец, ако си упътил ближния си към грях. Ти развращаваш душата на съблазнения и крадеш от него това, което принадлежи на вечността». Да каниш на пиянско сборище юноша или девойка, насила да учиш непиещия да пие, да подстрекаваш към отмъщение за обидите, да съблазняващ с развратни зрелища и разкази, да се надсмиваш над целомъдрените, скромни люде, да скланяш хората към нарушаване на поста, да се занимаваш със сводничество, да предоставяш жилището си за пиянство и развратни сборища — всичко това е съучастие в нравственото убийство на ближния.
        Убиването на животни без нужда, измъчването им също е грях: «Праведният се грижи и за живота на добитъка си, а сърцето на нечестивците е жестоко» (Притч. 12:10).
        Когато се предаваме на прекомерна скръб, като стигаме до отчаяние, ние пак грешим против тази заповед. Самоубийството е най-тежък грях, защото животът е дар Божий и само на Бога принадлежи властта да ни лишава от него. За самоубийците не трябва дори да се молим — Църквата не поменава имената им и не ги опява, не се полага да бъдат погребани в християнски гробища и да имат кръст върху гроба си. Та нали самоубиецът е отхвърлил своя кръст, отказал се е да носи неговата тежест, изоставил е всяко упование на Божията милост, със самото покушение срещу своя живот се е отказал от всички човеколюбиви и неизказано милосърдни грижи на Господа за него (според думите на Самия Господ, и косъм не пада от главата ни без Божието знание — така Той се грижи за всеки човек). Отказът от лечение, преднамереното неизпълнение на предписанията на лекаря, съзнателното нанасяне вреда на своето здраве, тютюнопушенето, злоупотребата с вино и лекарства, употребата на наркотици, въобще пренебрежителното отношение към телесното ни и душевно здраве — всичко това са различни видове самоубийство. Тялото е храм на душата, както и целият човек е храм Божий, храм на Светия Дух и «ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори» (1 Кор. 3:17), по думите на Свещ. Писание.
        Според правилата на Анкирския събор (313 г.) за преднамерено умъртвяване на плода в утробата (аборт) се полага отлъчване от Св. Причастие за 10 години. Св. Василий Велики, говорейки в едно от своите правила (2-ро правило) за умишлено убиващите заченатия плод. не прави разлика между плода, който напълно се е образувал и този, който още не е получил човешки вид. Той намира в това престъпление двоен грях: и детеубийство, и опит за самоубийство, тъй като с насилственото погубване на плода се подлага на опасност и живота на самата майка. Св. Василий осъжда такива майки като извършили детеубийство, но им определя за епитимия половината от срока, който се полага за убийство. За жена, която се счита за член на Православната Църква, изкуственото прекъсване на бременността е категорично недопустимо и се прощава само в изключителни случаи, когато поради здравословното състояние по-нататъшното износване на плода застрашава живота.
        Абортът е равнозначен на убийство. В основата на причините за този тежък грях лежи липсата на доверие към Бога, Който устройва живота на всеки човек, идващ на света, а също така страхът от житейските трудности или от позора и насмешките, когато зачатието е станало вследствие на блуд или прелюбодеяние Но в този грях почти винаги имат участие и мъжете — съпрузите или любовниците. Мъжете, които поощряват аборта или сами принуждават към него, са не по-малко виновни от жените си Мъжете, които лекомислено влизат в близки връзки с жени, падайки в блуд, се оказват виновни за извършваните аборти и така стават съучастници и в детеубийството. И колко такива лекомислени «забавляващи се» мъже, даже без да знаят това, носят на своята кръщенска риза следи от кръв — кръвта на техните умъртвени младенци! Затова преди изповедта трябва добре да си припомниш: не си ли извършил ти такова престъпление или не си ли имал блудни връзки, които са могли да завършат с аборт, та на Страшния съд да се окаже, че имаш участие и в такъв грях като убийството.

Грехът на блуда.

Седмата Божия заповед гласи» «Не прелюбодействувай!» Този грях е много разпространен, заразителен, силно поразява душата и тялото и затова е най-опасен. Чувствеността дълбоко е проникнала в падналата природа на човека и може да се проявява в най-разнообразни и изострени форми.
        Блудът е неосветено от благодатната сила на брачното тайнство съединяване на неженен мъж и неомъжена жена или нарушаване на целомъдрието на юношите и девойките преди брака.
        Прелюбодеянието е нарушаване на съпружеската вярност от страна на единия от съпрузите.
        Кръвосмешението е плътска връзка между близки роднини.
        Противоестествените полови връзки са мъжеложство, лесбийство, скотоложство, малакия (ръкоблудство, онанизъм). Отвратителността на тези грехове е очевидна, ясна е тяхната недопустимост — те водят към духовна смърт още преди физическата кончина на човека.
        За голямо съжаление, днес повече от всякога светът е заразен от разврата, от духа на блуда. Навсякъде се създава атмосфера, която разпалва плътската похот. Особено пагубно действа влиянието на западната «култура»: гнусни списания, филми, срамни фотографии, картини, бесовска музика (за самото начало на рок-музиката е характерно преди всичко с отчаяния бунт против всякакви задръжки по отношение на половите връзки, против нормите на морала и нравствеността, религиозните, обществените и семейните закони), развращаващи романи, стихове и др. под. Общо взето, човеконенавистните демони на блуда сега имат на разположение всички видове средства, които проникват дълбоко в душите на хората, за да влияят, пленяват и погубват. Блудният грях започва още преди телесното падение — с гледането на съблазнителни зрелища, увлечението от спомени за видян грях, блудни картини, когато човек не отсича и не прогонва от душата си попадналата там зараза на греха.
        Блудните помисли, възникнали в резултат на такъв невнимателен живот особено силно нападат човека по време на уединение, най-често нощем. Най-доброто лекарство против тях са аскетическите упражнения: пост, недопускане на лежане в постелята след събуждане, редовно четене на утринното и вечерното правило.
        Начало или част от блудния грях са съблазнителните разговори, непристойните разкази, анекдоти, пеенето на безнравствени песни, писането на нецензурни думи и употребяването им в разговори. Всичко това води до порочно самоуслаждане, което е още по-опасно, защото е свързано с усилена работа на въображението и неотстъпно започва да преследва нещастния човек, като често пленява изцяло мислите и чувствата му и го превръща в роб на жалката страст, на низкия порок. Много трудове и скърби трябва да понесем, за да изцелим душата си от този зловреден, крайно прилепчив и натрапчив навик.
        Макар сред блудните грехове ръкоблудството да изглежда най-безобидно, то най-трудно се лекува, тъй като привикналият към него винаги може лесно да съгреши; особено нощем, лежейки в леглото си, той често бива подбуждан от страстта да се докосне до своето тяло и лесно може да падне. Затова трябва предварително да вземаш предпазни мерки — навреме да отсичаш греховните помисли, да си лягаш облечен в бельо, което закрива по-голямата част от тялото, в никакъв случай да не се разголваш съвсем, да не си позволяваш да се докосваш до своето тяло, да бъдеш внимателен в банята, да се стараеш да не гледаш голото си тяло, да не се заглеждаш в огледалото. Трябва също по-често да произнасяш кратки молитви на ум, понякога и шепнешком, да молиш от Господа помощ против този грях, да призоваваш името на светеца, на името на когото си кръстен.
        Ако за блуда и прелюбодеянието според правилата на Църквата се полага отлъчване от тайнството Причащение за много години или месеци с четене на канони и с поклони, то за греха на ръкоблудството се е полагало отлъчване от Св. Причастие за четиридесет дена със сухоядене (т. е. със строг пост — без употреба на варена храна). Сега, снизхождайки към крайната немощ на вярващите и отчитайки страшно разюзданата атмосфера на съвременния свят, този срок е съкратен и обикновено епитимията трае две-три седмици и не е така строга. Случва се по време на сън при блудни съновидения или без тях да се получи блудно разпалване, което завършва с изтичане на семе, така наричаното осквернение (или както още е прието да се нарича — падение). За този неприятен случай също трябва да се понесе малко наказание, да се изпълни правило, като се направят 50 земни поклона с молитвата: «Боже, бъди милостив към мене грешния и очисти ме блудния заради Твоето свято име» и се прочете молитвата на св. Василий Велики при осквернение (тя се намира в молитвословите). В деня след нощното осквернение не трябва да се докосват св. икони, светини, да се ядат просфори, да се пие светена вода. Осквернилият се в навечерието на св. Евхаристия не може да пристъпи към св. Причастие. Падението насън трябва да се изповяда пред свещеник.
        Прелюбодеянието е падение на несвободен с несвободна, т. е. на мъж, имащ законна съпруга с жена, която има свой съпруг или падение на свободен с несвободна и обратното.
Прелюбодеянието е повреждане и осквернение на чуждото и своето ложе. Ако и двете лица са несвободни, то и двамата оскверняват едновременно и чуждото, и своето ложе, като не пазят в законното си съпружество вярата и любовта и престъпват закона — затова и грехът на прелюбодеянието бива по-тежко осъждан от този на любодеянието.
        Падението на такива лица е голям и тежък грях, който съдържа не само тежестта и сквернотата на блуда, но уврежда и осквернява законния брак и прогневява Твореца и Законоположника — Бога.
        Прелюбодействащият разделя това, което Бог е съчетал, разсича наполовина цялото и нанася оскърбление на тайната на съпружеството. Затова грехът на прелюбодеянието е двойно по-тежък от любодеянието и вината за първия е по-тежка от вината за втория. Любодеянието осквернява две свободни лица — любодействащия и любодействащата, а прелюбодеянието се простира върху четирима: две лица то осквернява, а на други две нанася оскърбление. Затова епитимията за прелюбодея, определена отсв. Василий Велики е следната, блудникът е под запрещение (лишаване от св. Причастие) 7 години, а прелюбодеецът — 15 години (вж. Кормчая книга, правила 58 и 59). А св. Йоан Златоуст счита прелюбодеянието за по-грешно от разбойничеството: «На всеки Бог е дал жена и е положил закони за естеството, като е установил съединение с една Затова престъплението с друга е разбойничество и лихварство, и дори е по-жестоко от всяко разбойничество, защото ние не страдаме така силно, когато открадват имуществото ни, както когато се подрива бракът ни» (Тълкувание на 1 Сол. 4:6). Прелюбодеянието във Ветхия Завет не се е удостоявало с помилване и прошка и никакви жертви не са могли да го очистят: не е споменато за това в книга Левит, в която се описва какви жертви за какви грехове трябва да се принасят. За прелюбодеянието не е била означена жертва или очистване, а какво? — смъртно наказание. Този грях не е бил изтребван и очистван от Божиите хора по друг начин, освен чрез смърт (ср. Лев. 20:10; Втор. 22:22).
        Прелюбодеянието, макар и скрито, се съпровожда от непрекъснато мъчение на съвестта: вътрешният червей постоянно гризе, изобличава, причинява тежест и води до отчаяние. Ако прелюбодеянието се открие, следват голям срам, безчестие, неукротима ярост на мъжа, чието ложе е осквернено, гняв на жената на съгрешилия и достойно наказание според праведния съд.
        Грехът на прелюбодеянието винаги, при всички народи е бил строго наказван с жестоки наказания или мъки. В Рим законът е заповядвал прелюбодеят и прелюбодейката да бъдат свързвани заедно и хвърляни в огън. Императорите Август, Тиберий, Домициан, Север и Аврелий са установили за прелюбодейците такова наказание — да се наклонят върховете на две дървета, да се вържат към тях нозете на виновния и да се пуснат, като по такъв начин тялото на грешника или грешницата било разкъсвано на части. Други римски царе са разрешавали безнаказано на мъжа да убива жената и прелюбодея, ако ги намери съгрешаващи заедно. В древна Гърция бил издаден закон със секира да се отсичат главите на мъжа и жената, хванати на мястото на прелюбодеянието. Саксонците са убеждавали прелюбодейката сама да се удуши с връв, изгаряли трупа ù и окачвали прелюбодея над този огън. Египтяните биели прелюбодея с желязо, като му нанасяли хиляди рани, а на прелюбодейката отрязвали носа. Куманите, като слагали жената гола на осел, я развеждали по целия град и я биели. Бразилците такива жени или убивали, или продавали като робини. На някои места отрязвали на жените носа и ушите, а на мъжете — членовете на прелюбодеянието. В различните страни имало и много други страшни наказания за прелюбодейците.
        Днес сред християните такива грехове са твърде многочислени, но смъртно наказание за тях не се полага; изобщо този грях сега слабо се наказва и Сам Праведният Съдия ще наказва за него в бъдещия век. Отде произтичат връхлитащите ни от всички страни бедствия? Заради нашите грехове Божието възмездие се стоварва върху нас. а ние не искаме да осъзнаем нашата виновност и да се покаем.
        Всички, които живеят в нецърковен брак тежко съгрешават — те трябва непременно да осветят своя съюз с тайнството Брак, на каквато и възраст да са. Освен това и в брака трябва да се съблюдава целомъдрие — да не се предаваш на неумереност в плътските удоволствия, да се въздържаш от съжителство по време на пост, в навечерието на възкресни и празнични дни.
        И тъй, като преглеждаш този кратък списък на греховете, спомняй си кое има отношение към твоя живот. Тук далеч не е описано всичко, което вреди на душата и я погубва. Замисляй се и се вглеждай в себе си — много забравени греховни неща могат да изплуват в паметта ти. Записвай всичко и бързай да го изповядаш!

Допълнителни четива и препратки

Оропски и Филийски митрополит Киприан. Премълчаването на грехове при изповед е смъртен грях (Поучително чудо на Пресвета Богородица)


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.