Игумен Никон (Воробьов)

Писма 260–269


260.

… !

      Духовен е онзи човек, който е придобил в себе си Светия Дух, станал е храм на Светия Дух. “Вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас” (І Кор. 3:16).
      Как да се придобие Св. Дух — за това говори и Евангелието, и, особено подробно, — св. отци. Това трябва да го знаете.
      Ще каза нещо за признаците на новия човек, както го описват св. отци. Духовният човек напълно се отличава от душевния или плътския човек, което тук е почти еднозначно. Той е нов човек, а душевният е вехт. Кое е новото у него? Всичко — умът, сърцето, волята, цялото състояние, дори тялото.
      Умът на новия (т.е. на духовния) човек е способен да постига отдалечени събития, миналото и много неща от бъдещето, да постига същността на нещата, а не само външната страна на явленията, да вижда душите на хората, ангелите и бесовете, да постига много от духовния (отвъдния) свят. “Ние имаме ум Христов” (І Кор. 2:16) — казва духовният ап. Павел.
      Сърцето на новия човек е способно да чувствува такива състояния, за които накратко е казано: “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку (на плътския, душевния, вехтия човек) на ум не е идвало” (І Кор. 2:9).
      Написах “да чувствува”, но това не е точно. Може да се каже: да преживява, да възприема. Тези преживявания … написах тази дума и се спрях, защото тя има субективен оттенък, затова е по-добре да се каже: това възприемане чрез сърцето е дотолкова изпълнено с блаженство, с неизказана радост, че обхваща цялата душа на човека, изпълва го с най-голяма благодарност към Бога, като към извора на това състояние, с любов към Него и с желанието да се претърпим всякакви мъки и страдания заради Него, за да Му покажем в отговор собствената любов, за да не се лишим от тези блага.
      Какво да Ти въздам, Господи, за всичките Твои благодеяния към мене (Пс. 115:3)? По такъв начин и волята на новия човек изцяло се устремява към любов и благодарност към Бога, към желанието да се следва във всичко единствено Божията, а не собствената воля.
      С една дума, човек, който е придобил Светия Дух, се обновява изцяло, става друг (оттук прекрасната руска дума “инок”) [т.е. друг, различен] и по ум, и по сърце, и по воля.
      Тялото на духовния човек също се променя, става отчасти подобно на тялото на Адам до падението, способно за духовни усещания и действия (ходене по вода, способно да остава без храна, мигновено преминаване през големи разстояния и т.н.).
      Състоянието на духовност дава на човека такива преживявания на блаженство, за които ап. Павел казва: “…страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас” (Рим. 8:18). А преп. Серафим в съгласие с древните отци е казвал така: ако човек знаеше за тези блажени състояния, които ги има още тук, а толкоз повече — в бъдещия живот, то би се съгласил да прекара хиляди години в яма, препълнена с гадини, които гризат тялото му, само и само да придобие тези състояния.
      Ето едно кратко понятие за духовния човек, а следователно и за духовността. В тайнството Кръщение и Миропомазване, човек се облича в Христа и в Светия Дух и от свободната му воля зависи чрез живот по евангелските заповеди да се закваси целия със заквасата на Царството Божие, заквасата на Светия Дух, и да стане твърдо нов човек по образа на Иисуса Христа, или пък да задуши всичко това чрез живот според вехтия човек.
      “Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство” (І Кор. 2:14). Това виждаме на всяка крачка, защото и ние самите, и хората около нас не сме духовни, а душевни, намираме се още във вехтостта. В най-добрия случай съзнаваме, че сме такива, борим се, бихме искали да сме духовни, но не се трудим достатъчно, за да постигнем това. Ние може и да ценим духовните люде, но не можем да ги познаем и да ги разберем, а ги считаме за духовни, най-често погрешно, въз основа на чуждо мнение. А плътският човек трябва да бъде поставен още по-ниско и от душевния. Терминът “вехт човек” може да бъде отнесен и към душевния, и към плътския. И двамата са още вехти, не са се обновили. Плътският човек е, обаче по-груб от душевния, по-материален е, вярва по-слабо, или изобщо не вярва в Иисуса Христа, за духовното пък си няма никакво понятие. Вж. посланието до Галатяните 5:19–21.
      Не знам да ли ви задоволява това обяснение. Напиши, как го приемаш, и как ще го приемат другите.
      Светските хора (нов термин — означава душевните и плътските) наричат “духовен” този, който има свещенически сан или монашествуващите, или дори всекиго, който започне да чете по малко Псалтира, ходи на църква и чете духовни книги.
      От казаното по-горе става очевидно, доколко това схващане е погрешно. По същия начин и много книги биват наричани духовни, ако в тях се говори за духовни неща.
      А всъщност духовни книги почти няма. Само Св. Писание и творенията на св. отци са духовни. От тях и може да се разбере донякъде на дело какво означава “духовен”. Сравни писанията на Игнатий Брянчанинов и на някои професори по богословие. Каква рязка разлика! Ти много добре си я усетил.
      Пирът, за който съм ти говорил, се подготвя усилено. Ако започне, то веднага, без да гледаш на нищо друго, ела тук, за да живеем или да умрем заедно.
      Аз наистина се чувствувам по-добре, но понякога сърцето не слуша и се появяват болки в целите гърди…
      Ето още текстове, които потвърждават казаното:
      “Те са човеци… душевни — и нямат дух” (защо тук думата ‘дух’ е с малка буква?) (Иуда 1:19).
      “Това не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска” (Иак. 3,15).
      Навсякъде в гръцкия текст думата “душевен” е изразена с думата “психикос”.
      С думата “психи” гърците са означавали нисшата част от душата на човека, която е обща с тази на животните. Висшата пък, се изразява обичайно с думата “ноос” или “нус”, т.е. ум, разум.
      В писанията на св. отци много се говори за духовността, за обожението на човека, за това, че човек става бог по благодат, а също така и за плътското и душевното състояние.
      Уви! Няма у душевните и у плътските хора вкус за четенето на духовни книги. А ако четат само с ума си, то остават студени и гладни, не разбират силата на написаното и захвърлят четенето, като се обръщат към докторите по богословие, особено към протестантите.
      Не си прави извода от моите писаници, че аз съм познал с опита си духовността на човека. Не. Но Господ по нелъжовната си дума дава на търсещия да вкуси донякъде бъдещите блага, особено в началото на пътя му, за да го поощри към по-нататъшното им търсене. Всички говорят за това.
      Ала ние, познали нещичко, “като псета се връщаме в своята бълвотина” (ІІ Петр. 2:22) и губим небесните блага. Остава, и то само при някои, скръбта по загубения рай, а делата за възвръщането му ги няма никакви.
      Нов повод за удвоен плач за собствената греховност, за това, че на дело изменяме на Бога …
      Бъди здрав. Да те пази Господ от плътски дела и от дявола. Ела на гости. Очакваме те, винаги се радваме.

Твоят познат.
25/Х–62 г.


261.

… !

      Получихме писмата ти. Ще отговоря кратко на някои мисли от тях.
      1) Трябва да оставиш Л.
      2) Откъде е тази дива мисъл: “човек не може със собствените си сили да върши добро не защото се намира в падение, а по самата си природа, дадена му в творението”.
      Подобна мисъл може да се изкаже от християнин само в ненормално състояние. Какъв смисъл би имало тогава да се дават заповеди? Защото доброто представлява изпълнението на Божиите заповеди. Как да се постави като условие за спасение изпълнението на заповедите, ако по самата си природа човек не може да ги изпълни?
      До грехопадението човек е бил свободен в избора и във вършенето на доброто. След грехопадението човекът е станал роб на греха. Преподобни Симеон Нови Богослов казва, че след грехопадението човек е загубил свободата да върши добро, останала е само свободата да избира доброто, да предпочита доброто, да желае да върши добро. За да извърши добро, човекът трябва да се обърне с молитва към Бога, за да му даде Той сили да извърши желаното добро. Така говори и преп. Исаак Сирин.
      Недостатъчното изпълнение на заповедите се допълва от съкрушението на сърцето.
      Осмелявам се да кажа, че сърдечното съкрушение, плачът на сърцето поради нарушаването на заповедите, са по-ценни от изпълняването им по своя воля. Защото последното довежда до високомерие и гордост, които унищожават всичко добро. А съкрушението на сърцето замества (по Божията милост) изпълняването им и държи човека в смирение, без което са напразни всички трудове, но са дори пагубни.
      3) Питаш вярна ли е мисълта на еп. Теофан, че “благодатта действува само върху разума и чувствата, докато волята на човека остава неприкосновена”.
      Общоприето е схващането, че Господ (благодатта) не насилва волята на човека. Доброто, сторено по принуда, не е добро. В този смисъл мисълта на еп. Теофан изглежда правилна. Ако се приеме обаче схващането, че благодатта действува върху ума и чувствата, а това действително се извършва за спасението на човека, за да бъде той облекчен в намирането на истината и спасението, мисълта на еп. Теофан трябва да бъде ограничена. Душата на човека не се състои от отделни независими една от друга части: ум, чувство, воля и проч., а е една единна същност. Очистването или просвещението на ума и на сърцето от благодатта ще действува върху цялата душа и следователно, и върху волята. Нима умът на подвижниците, който вижда ясно истината и последиците от греховете, нима сърцето, което се стреми към Бога, няма да помогнат на волята да избере пътя на спасението, пътя към Бога и да отхвърли пътя, водещ към мрака, към злото, погибелта; значи има косвено въздействие и върху волята.
      Казаното по-горе може пак да бъде повторено: ако човек вижда доброто, предпочита го с волята си пред злото, иска да върви по пътя на спасението, той трябва да проси помощ от Бога да извърши желаното, а ако нещо не е сторил, да го покрие със сърдечно съкрушение. Между другото, ние използуваме думите “сърдечно съкрушение”, “плач на сърцето”, обаче едва ли знаем или знаем твърде малко за това какво означават те и какво е действието им. Така е и в други случаи: използуваме думи, а не постигаме силата им.
      Настоятелно те съветваме да работиш всеки ден поне по малко върху кандидатската си работа. Времето тече. Глупаво е да се губи времето напразно. Театрите са езичество, действуват върху кожата, а душата скърби … поздрави И. Да му даде Бог духовна мъдрост. Нека не казва пред старшите нищо, което не разбира добре от всичките му страни. По-добре е повече да се мълчи!
      При нас всичко е по старому. Очакваме те. Бъди здрав. Да те вразуми Господ за всичко добро!

Н.
29/Х–62 г.


262.

Драги … !

      Получихме днес писмото ти… Относно светостта на Църквата. Преди да се анализира, защо тя е свята, трябва да се даде определение или понятие за Църквата. Какво представлява Църквата? — Нали Църквата е Тяло Христово (Еф. 5:23; Кол. 1:24). Глава на Църквата е Христос (Ефес. 5:23; Кол. 1:18). За Бога няма минало и бъдеще, съществува само настояще. “Той (Бог Отец) ни избра чрез Него (Христа), преди да се свят създаде, като предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат (Ефес. 1:4,5,7).
      Вярващите в Христа влизат в Църквата чрез тайнството Кръщение като нейни членове, а в тайнството Причащение се съединяват в едно Тяло и един Дух с Господа. Ако човек съзнателно не се отрича с думи или с дела от Господа, старае се да живее по евангелските заповеди, кае се за нарушенията, то той е не потенциално, а реално свят, той е член на Църквата и член на тялото Христово.
      С грубите и съзнателни грехове той временно отпада от Църквата, чрез покаянието (“второто кръщение”) може отново да се съедини с нея. Така, духовникът чете над каещия се молитвата: “Примири и го съедини с Твоята света Църква”. Ако грешникът не се кае, то остава извън Църквата.
      Човек е свят по образа и подобието Божие, свят е затова, че в тайнството Кръщение се облича в Христа, съвсем свят е, когато се причастява със Св. Тайни на Тялото и Кръвта на Иисуса Христа.
      Ако той се бори с греха и бива ранен, но продължава борбата, кае се, моли за помощ от Бога, то той е свят воин Христов, в борбата с греха придобива различни духовни съкровища, които не би могъл да придобие по друг начин. Както тялото на човека изхвърля от себе си чрез възпалението попадналото чуждо тяло, така и Господ отхвърля от Св. Църква попадналите чужди Нему, по-точно те сами излизат от Църквата. Затова Църквата е винаги свята. Тя е тайнствено Тяло Христово. Тя е стълб и утвърждение на истината. Лъжовният разум не може да постигне това. За това е необходима вяра. “Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква” (спомни си митрополит Вениамин Петроградски). Този, който иска от опит да познае тайните на християнството, трябва да насочи всичките си сили към духовен труд, а не да се старае за разбере всичко с разсъдъка си. Ето това са някои разсъждения по засегнатата от вас тема.
      Не се учудвам, че българските професори (както и мнозина, ако не и всички наши) се подхранват с протестантски трудове и дори възприемат техните възгледи. Протестантството — това е разсъдък, външни знания, а Православието е тайнствен живот в Христа. Хората пък са станали мъртви. На човек му е по-лесно е да разсъждава, отколкото да се труди, да се бори с вехтия човек, да се моли и прочие. “Християнството незабележимо се отдалечава от хората, остава единствено лицемерие”. Това са думи на преп. Тихон Задонски, цитирани от еп. Игнатий Брянчанинов. Напиши, моля те, какво означава “работи над Игнатий Брянчанинов”.
      Да те пази Господ! Всичко при нас е по старому. Станах значително по-силен. Гълтането си е все същото. Бъди здрав!

Н.
4/III–63 г.


263.

Драги … !

      Макар и със задна дата, но те поздравявам с имения и с рождения ден. Напоследък се чувствувах недобре и никак не можех да се принудя да взема перото.
      Ти вече навърши 25 години. Вече си възрастен човек. В младостта си всички правят голяма грешка, като отлагат за в бъдеще онова, което би трябвало да се върши сега с напрягане на всички сили.
      А времето си минава, човек старее, условията може да станат по-лоши, често здравето изневерява — и човек не може да стори това, което би трябвало и към което Господ го е призовавал, и което е било ясно и за разума, и за сърцето. Остава само едно — да се съжалява за изминалия безплоден живот и да се принася покаяние.
      Появяват се мисли: ако можеше да се започне животът отново, то аз не бих направил много от грешките. Това съвсем не е вярно. Както в семката на ябълката е заложено цялото бъдещо ябълково дърво, а не трепетлика, така и всяка индивидуалност е нещо неизменно в същността си.
      Може и трябва да се изменя външната, емпирическата, вехтата страна към обновена според евангелските заповеди.
      Затова може да се изведе едно общо правило: във всяка възраст, при всички условия, при всяка дейност, трябва да се постъпва според Евангелието. Тогава няма да има грешки, няма да има закъсняло съжаление и разкаяние. От изпълняването на евангелските заповеди личността на човека, неговият образ Божий, неговата ноуменална същност ще расте, ще осъзнава себе си като образ Божий, ще се противопостави на външния свят, ще се издигне над него. Той ще установи реална, напълно осезаема и усещана връзка с Бога и тя ще е толкова твърда, че никакви бури нито ветрове на този свят няма да го поколебаят.
      Изводът от това многословие: започни от днес да бдиш внимателно над себе си, не нарушавай, доколкото е по силите ти, нито най-малката евангелска заповед: с език, със зрението си, със слуха, осезанието и прочие и прочие.
      Който е верен в малкото, той ще получи власт над голямото. И не осъждай никого. Пази се при това от тщеславието, като от най-отровната змия, която може да убие и унищожи всичко духовно, което си придобил.
      Ето ти моя завет в деня на 25-та ти годишнина и за целия ти останал живот. Какъв ще е той по външните си прояви — да бъде волята Божия, но човек трябва винаги да е с Бога и в постъпките, и в мислите, и в сърцето си. Тогава всичко ще е добре. Виждаш как буквално с дни се променя всичко светско. Най-твърдото — науката — отрича днес това, което е твърдяла вчера. Изкуството е станало продажно, служи на страстите. На хората човек не може да се опре. Само в Бога има твърдост и разум, и мир, и радост, и непоколебима стена против житейското море.
      Колко бих искал да приемеш тези думи не само със слуха си, но и с целия си живот. Това би ти дало спасение, свобода от обстоятелствата и от хората, и спокоен живот сред бурите на житейското море. Съветвам те да помислиш и да действуваш. Нали същото ни е заповядал Сам Господ Иисус Христос! Аз само ти напомням. Ако вярваме в съществуването на Бога и в Сина Божий, то трябва да вярваме и на думите Му, като на неизменим закон, чието изпълнение дава и житейско благополучие, и спасение.
      Амин.

Н.
29/III–63 г.


264.

Драги о. Рафаил!

      Получих Вашето писмо с християнска прошка на моите грехове и неправди спрямо Вас!      
      Трябваше да проживея шестдесет години, за да разбера не само с ума си, но и да почувствувам с цялата си душа, че съм прогонен от йерусалим, цял съм изпоранен от разбойници, че съм неспособен и безсилен сам да направя каквото и да е добро без примес на зло, че единствено Милосърдният Самарянин може да ме спаси, ако зова според силите си към Него с молба за спасение. В светлината на това мое душевно състояние целият ми изминал живот ми изглежда като низ от падения, от нарушения на всичките евангелски заповеди, от тяхното изкривяване дори в случаите, когато ми се е струвало, че постъпвам по християнски.
      В частност, и моето отношение към Вас също беше напоено с грях, така както и цялото ми поведение. Ето защо искрено Ви молих за прошка и благодаря сърдечно за това, че ми прощавате “за всичко”.
      На Вас аз отдавна съм Ви простил и с настоящето писмо потвърждавам: Господ да Ви прости всички волни и неволни прегрешения, направени спрямо мен и аз Ви прощавам от цялото си сърце.
      Желая Ви мир, спасение, и по-скоро завръщане към служение в Светата Църква.

Недостойният иер. Никон
16/XI–53 г.


265.

Драги дълбокоуважаеми о. Мелетий!

      Към Вашето собствено боледуване се е прибавила още една скръб. Чувам, че боледува м. А., тя скърбеше за Вас, а сега скърбите един за друг. Да ви помогне и да ви даде Господ търпение. Драги о. М. и м. А., макар и Божиите съдби да са скрити от нас, но Господ е разкрил на Своите светци това, което е полезно за спасяващите се, а те много от това са записали за наше утешение и назидание.
      Така, светите угодници ни обясняват, че в последните времена монашество съвсем няма да съществува или тук-там ще остане външното монашество, но без вътрешния монашески подвиг.
      Няма да има никакви лични подвизи у търсещите царството Божие. Ще се спасяват само с претърпяването на скърби и болести. Защо няма да има подвизи? Защото няма да има смирение у хората, а без смирение подвизите носят повече вреда, отколкото полза, дори могат да погубят човека, тъй като те неволно предизвикват високо мнение за себе си у подвизаващите се и пораждат духовна прелест. Едни или други подвизи биха могли да бъдат допуснати само под ръководството на много опитни духовни хора, но такива сега няма, не може да се намерят. Ръководител е сега Сам Господ и отчасти книгите за този, който ги има и може да ги разбира. По какъв начин ръководи Господ? Допуска гонения, оскърбления, болести, продължителна старост с теготи и немощи. В притчата за стопанина, наемащ работници, е казано, че дошлите в единадесетия час ще получат отплата наравно с проработилите целия ден и дори по-рано от тях. Тази притча е приложима и за нас, съвременните монаси и търсачи на царството Божие, прекарали нехайно целия ден на земния живот. Ала поради крайното Си милосърдие Господ ни призовава в последния период от живота си да поработим в Неговото лозе чрез изтърпяването на старостта, болестите, загубата на близките или с техните страдания. Ако понесем безропотно тези теготи, това кратковременно страдание ще ни бъде зачетено, както на работниците от единадесетия час, все едно сме се подвизавали цял живот. Нещо повече, Антоний Велики, авва Исхирион и други твърдят, че спасяващите се през последните времена по пътя на безропотното изтърпяване на скърбите, ще бъдат прославени повече и от древните отци.
      Драги о. М и м. А., явно е, че, като ви обича и иска да ви прослави, Господ ви изпраща скърби и болести. И тъй, окуражавайте се, търпеливо се уповавайте на Господа и Той ще ви вземе от вашия кръст в славата на синовете Си, във вечната Пасха, в неизказаната радост, където ще се забравят всичките скърби на земния живот.
      Преподобният Серафим Саровски чудотворец е казвал в съгласие с древните св. отци, че ако човек знаеше, какви блаженства са приготвени за спасяващите се, то би се съгласил да живее хиляда години в килия, изпълнена с гадини, гризящи тялото му, само да не се лиши от бъдещите блага.
      “С търпението си спасявайте душите”. Да ви помогне Господ да пренесете до край дадените ви кръстове.
      Амин.

Дълбоко съчувствуващият ви, желаещият вашето спасение и увереният във вашето спасение, недостоен йеромонах Никон.
I/II–58 г. г. Гжатск


266.

Драги о. Мелетий!

      Получих Вашето писмо. Простете, че дълго време не отговорих. Ту имаше много работа, ту пътувах, така и мина доста време, но главното, затруднявам се да Ви пиша и затова, че Вие сте много по-опитен от мен, повече сте изпитали, повече знаете. Какво полезно или утешително може да каже човек, преминал целия си живот в суета и своеволие. Но заради Вашата молба ще се опитам да споделя с Вас това, което ме поразява и утешава: необятната вселена, създадена от Бога — какво е могъществото Божие! Всичко във Вселената и в отделните ù елементи (напр. в човешкия организъм) се намира в дивна хармония — каква трябва да е Божията премъдрост?! Ако в света, създаден от Бога, всичко е хармонично, то трябва да има хармония (т.е. съответствие) и в Божиите свойства. И каквото е Божието могъщество и Божията премъдрост, такова е и “сърцето Божие”, т.е. Божията любов.
      Тази непостижима любов ние и виждаме във въплъщението на Божия Син Иисус Христос, в приемането на оплювания, плесници, всякакви оскърбления и накрая, разпятие. Непостижима е, безкрайно велика е Божията любов. Целият ангелски свят е изпаднал в изумление, виждайки въплъщението и разпятието на Твореца на света поради любовта Му към падналия човешки род.
      Апостол Иоан говори чрез Светия Дух, че Бог е любов, а не просто, че у Него има любов, макар и безкрайно голяма. Любовта покрива всичко, по думите на ап. Павел. Тя покрива и нашите грехове, недостатъци, немощи, нетърпение, склонност към ропот и прочие.
      Вярващият в Христа трябва само да осъзнае своите немощи и грехове и да помоли за прошка, и Божията любов ще очисти и изцели всички негови греховни рани. Греховете на целия свят потъват в морето на Божията любов като хвърлен във водата камък.
      Не трябва да има място за униние, безнадеждност и отчаяние! Господ е съединил човешката природа с Божията същност [по-точно, с Божието естество, бел. прев.], умил е с кръвта си греховете на цялото вярващо човечество, осиновил Си е падналите хора, възнесъл ги е на небето, като ги е направил причастници на божествения живот и радост, радост навеки.
      Тукашните земни скърби, болести, теготи на старостта ще ни радват в бъдещия живот. Ако Господ е страдал заради нас, то как поне в малка степен да не бъдем участници в Христовите страдания?! Душата ни, Божият образ, живеещ в нас, иска да бъде причастна на Христовите страдания, само нашата немощ и малодушие се боят от тях, макар силите ни, може би, да биха стигнали за изтърпяването им.
      И ето Господ от любов към нас ни изпраща, според силите на всекиго, нежелани скърби и болести, но дава и сили за изтърпяването им, за да ни направи участници в Своите страдания. Който тук не е страдал заради Христа, него съвестта ще го гризе в бъдещия век — нали е имал възможност да покаже любов си към Христа чрез изтърпяването на скърбите и не го е направил, стараейки се да се отстрани и да избегне каквито и да било скърби.
      Съвестта ще ни гризе, че не сме отговорили на Божията любов с взаимност.
      Нека да благодарим от все сърце на Господа за всичко, което Му бъде угодно да ни изпрати. Не от гняв, не за наказание ни изпраща Господ скърбите и болестите, а го прави от любов към нас, макар и не всички хора и не винаги да разбират това. Затова е и казано: “За всичко благодарете” (І Сол. 5:18). Трябва да се отдадем с цялата си душа на Божията блага воля, която ни спасява, обича и желае чрез малките скърби на земния живот да ни доведе до вечното блаженство, в славата на Божиите чеда.
      Това да бъде, да бъде с всинца ни. Амин.
      Простете, драги отче, че се осмелих нещо да напиша. Господ да събуди в сърцето Ви благодарност към Него, най-дълбоко благоговение и пълна преданост на Неговата света воля и готовност да изтърпите всичко от любов към Него.
      Поклон на м. А., на Е. Е. и на всички, които са около Вас.

Н.
20/V–1958 г.


267.

Драга Л.!

      Получих писмото от Вас и бях много трогнат от думите Ви: “Ще пиша, няма да чакам отговор, а ако някога получа, ще се чувствувам като на празник”. Наистина, никак не мога да приема, че писмата ми могат допринесат за нечие празнично настроение, но тези слова неволно ме принуждават да Ви напиша поне няколко думи. Много съм трогнат и съм Ви благодарен за доверието. Но Вие грешите, че съм винаги толкова зает, колкото сте виждали. Беше така, понеже дните бяха особени. През останалото време аз съм много по-малко зает и, уви! — пилея дните си в леност. Ще Ви кажа, че ме очаква в бъдещето голямо осъждане за това, че изглеждам пред хората много по-добър, отколкото съм всъщност. Очевидно у мен има някакво лукавство или лицемерие, може би несъзнателно (мисля че съзнателно няма), поради което мнозина ме смятат по-добър, отколкото съм. От това се е боял дори ап. Павел. Простете!
      По духовния път има момент, който е описан кратко, но точно от Григорий Синаит, във втория том на Игнатий Брянчанинов, на стр. 373. Прочетете това място и всичко по-горе и долу от него, което го обяснява. Мисля, че човек, който не е преживял сам това състояние, няма да разбере никога най-главното в духовния живот, няма никога да придобие сърдечно съкрушение, плач, истинска молитва. Затова, в каквито и одежди да се обличаш, всичко това ще е само външност, а вътрешна промяна няма да има, всичко ще е само във външния човек.
      Този момент се забелязва добре. Нужно е не само собствените страсти, но и хората да го оскърбяват, и човек тогава би видял, че хората го оскърбяват наистина заради делата му, че той е негоден за нищо и със собствени сили не може сам де се поправи; тогава и ще прибегне искрено към своя Спасител, ще заплаче пред него, като блудницата или като блудния син, и ще лежи в нозете му, докато не чуе в сърцето си гласа: “Прощават ти се много грехове” — върви, бори се, търпи, изучавай духовния път, научи се на непрестанна молитва, плачи в сърцето си да не попаднеш в ръцете на разбойниците и прочие. От този миг човек ще обръща малко внимание на хорските мнения, дори и на най-близките хора, чието мнение преди той особено е ценил. Той ще се стреми само към това, да не го осъди Господ, да не го лиши от Своята милост, от помощта Си, ще се старае само на Него да угоди.
      Простете, ако намерите за необходимо, то бих Ви помолил да прочетете заедно това място в книгата, да го обсъдите и да го приемете за сведение. Ще кажа още: човек трябва да е абсолютно искрен пред Господа, никога да не намалява, да не оправдава греховете си, да не им търси оправдания, а обратно, винаги да обвинява себе си и да казва: “Пожали и мен, окаяния, негодния за нищо, пожали ме и ме спаси, Господи”.
      Бъдете здрави. Поздрав на всички.

Н.
19/XII–46 г.


268.

Драга Л.!

      Получих от Вас няколко писма, но изобщо не се наканих да отговоря. Простете. Засега си стоя без работа в стаичката и нямам желание да пътувам на никъде, пък и не зная Божията воля за мене. Тукашните и бельовските не ме пускат никъде надалеч, а наблизо няма място, ето че си седя засега, а после ще видим.
      Драга Л. В., искам да Ви напиша нещо по повод на мисълта Ви “Л. спря част от уроците си, стана по-леко; занятията по сметка вървят трудно”. Помня, че съм Ви писал нещо по този повод. Ще Ви пиша не собственото си мнение. Ако всичките заповеди се заключават в две: в любов към Бога и към ближните, а любовта се постига чрез изпълняването на дадените в Евангелието заповеди, тогава трябва да се сдобием със знание кое води по най-краткия и лек път към изпълнението на тези заповеди. Светският човек може да се ограничи с телесното действие, за търсещите повече е необходим, в допълнение, вътрешен, духовен труд.
      Сам Господ е показал с две думи в какво се състои то и кое е особено необходимо в трудни времена: “бъдете будни и се молете” (вж. Марк 13:33). Не е казано това да се прави в определени часове, а винаги. Да бъде човек буден, означава да бди над себе си, над мислите, думите, чувствата си; да забелязва и да отхвърля чрез Иисусовата молитва всичко, което противоречи на Евангелието — с това се изпълнява и втората евангелска дума. Ако това духовно усилие е налице, то ще замени всичко, макар за облекчение и да не се изключват и други действия. Непрестанното самопринуждаване към Иисусовата молитва е най-доброто доказателство, че човек иска да е с Господа, че иска да изпълни Неговата заповед.
      Дори по време на богослужението митарят е произнасял само пет думи и си тръгнал оправдан. Светите отци казват, че всички молитви могат да се заменят от Иисусовата молитва.
      Правилно се извършва тази молитва тогава, когато тя е неразривно съединена с покаянието, когато бъде израз на сърдечното съкрушение за собственото недостойнство, греховност, съзнание за постоянното нарушаване на заповедите на Евангелието. Такъв израз на сърдечно съкрушение била и молитвата на митаря. Имайте това предвид. Не повтарянето на Иисусовата молитва на глас дава резултат, а молитвата като излияние на съкрушеното сърце, тогава тя скоро ще предизвика умиление, стопляне на сърцето, а оттук и лекота на молитвата и прочие. Посилното изпълнение на евангелските заповеди — външно и вътрешно — бодърствуването и съкрушената Иисусова молитва — това е непобедимото, достъпното оръжие, бих казал, единствено достъпното за нашето време. Този труд държи винаги човек в духовно напрежение, не го обвързва нито с книгите, нито с жилищните условия, нито дори със състоянието на здравето. То е достъпно навсякъде, винаги (освен когато човек се задълбочи в дейност, която изисква усилено внимание).
      Желая Ви да разберете това и да се приучите към него. Определете си неголямо, достъпно според обстоятелствата при Вас и силите Ви правило, а през останалото време, през деня и през нощта, винаги, по възможност, изпълнявайте правилото на Господа Иисуса Христа: “бъдете будни и се молете”, защото чрез това действие ще се сподобите да избегнете всички идещи бедствия, материални и душевни.
      Сърдечен поздрав на Т. Н. и на С. Д. Виновен съм пред тях, отдавна не съм им писал. Все се канех да ида, но пътуването се отлага. Моля ги за прошка. Желая им здраве и всякакво благополучие. Сърцето ме тегли при Т. Н. Бих искал да я видя, но не знам, кога ще се отскубна, за да замина. Като че ли няма значителни пречки, но никак не мога да се наканя. Получих писма от Т. Ив. Днес се каня да ù пиша. Тя се чувствува, според писмата ù, добре. Поздрав на всички познати. Простете ме, драга Л. В.

Уважаващият Ви Н.
I/II–48 г.


269.

Драга Л.В.!

      Благодаря Ви за писмата, че не ни забравяте и че не се обиждате за мълчанието.
      Много ми е тъжно, че Н. се е разболяла, ще се надяваме, че всичко ще се размине благополучно. Жалко е за Н. М. Нали целият й живот е посветен на дъщеря ù. Тя едва ли вярва в бъдещия живот. Да я утеши Господ и да я вразуми за доброто. За невярващия или за съмняващия се най-важното изглежда поне да повярва, че Бог съществува. Те още не знаят, че може да се вярва, да е налице убеденост в Божието съществуване, а да се живее в противене на Бога, като бесовете, които вярват в Бога, треперят пред Него, но не се покоряват, не се смиряват, а вършат всичко със злобна омраза противно на Божията воля. Бедни, слепи хора. Те не виждат, не знаят, не чувствуват духовния свят, продават за лещената супа на светския живот първородството си, най-високата чест и достойнство да бъдат Божии чеда.
      Винаги до ден-днешен съм бил убеден, че на търсещия Бога и на желаещия да живее по волята Му (т.е. по заповедите) непременно ще му бъде дадено да повярва или дори повече: да се убеди от опита си в съществуването на Бога и на духовния свят. Тъй говори и Иисус Христос: Търсете царството Божие и всичко (необходимото за материалния живот) ще ви се придаде. Има много примери за това, пък и личният ми живот го доказва. За съжаление другият не може да бъде убеден без неговото собствено желание и усилие. Жалко за С., почти цялото им семейство е равнодушно към религията и дори към философията.
      Предайте на Н. М. искреното ми съчувствие за скръбта й. Винаги ги помня. Бих искал да дойда, но тази година, както и през двете предишни, при нас се строи и изобщо не мога да се откъсна. Може би тази есен ще има възможност да дойда, много би ми се искало да видя кръщелницата си, а ако оздравее, през есента тя няма да си е в къщи. Как живеете? Как е здравето Ви? Предайте поздрави на познатите. Господ да ви благослови всички.
      Благодаря още веднъж за писмата.

Н.
23/VI–58 г.

Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.