За писмата на игумен Никон (Воробьов)

       Духовна съкровищница ­ това е най-подходящото название за книгата с писма на игумен Никон (Воробьов). Руските издатели са намерили сполучливо заглавие за нея: “За нас е оставено покаянието”. С основание може да се каже, че игумен Никон е носител на духа на светител Игнатий (Брянчанинов) ­ дух на смирено съзнание за собствената немощ и недостойнство, дух на покайно себепознание, на непрестанно самоукорение, на пълно недоверие в собствените мисли, и същевременно дух на детска откритост пред Бога, на цялостна богоустременост, на искрена духовна любов към ближните и желание те да се спасят... Невъзможно е след прочита на книгата вярващата душа да не обикне светлата душа на автора ù.
Едно от най-ценните качества на писмата е духовното трезвомислие, на което те ни учат. Като камбанен звън през писмата на игумен Никон отеква мисълта, изразена сбито от самия него така: “Сега ние сме стигнали до такъв период от живота на човечеството, когато [вярващите] се спасяват само чрез безропотното понасяне на скърбите, с вяра в Бога и с надежда на Неговото милосърдие. По други пътища сега никой не умее да се спасява. За нашето време е останал един-единствен път ­ понасянето на скърбите.”
       Да се търсят подвизите на отминалите времена е твърде опасно поради крайното оскъдняване на духовен разум, коренящ се в истинското дълбоко смирение. Ето защо навсякъде в писмата си игумен Никон насочва своите духовни чеда към най-главната и основна добродетел: смирението. И прави това не като човек, постигнал смирението: “Колкото и да е странно, аз чак сега започвам за осъзнавам, какво е това надежда. На шестдесет и пет години! А и молитвата на митаря я осъзнах едва преди няколко години. Както и всички останали, аз познавах външната страна на тези неща, а същността им, която се познава чрез опита, ми беше недостъпна” (Писмо № 217). “Що е смирение? До разбирането на смирението аз стигнах по следния начин. Веднъж ми дойде мисъл, съвсем отчетлива и ясна: какво са всичките ни дела, всичките ни молитви, всичко наше? Трябва да възкликнем като митаря: “Боже, бъди милостив към мен грешния!” Сърцето ми разбра тогава, разбра, че най-същественото ­ това е Божията милост. И то стана разбираемо за мен не чрез ума, а чрез сърцето. От този момент аз започнах да поддържам в себе си тази мисъл, да живея с нея, да се моля с нея, за да не ми я отнеме Господ, а да я развие. Това е всъщност началното смирение ­ подчертавам, началното ­ мисълта, че самите ние сме нищо, само Божие творение, Божие създание. И с какво да се гордеем, какво наше да противопоставим на Бога? Макар Господ да ни е дарил с най-голямото достойнство ­ да бъдем Негови синове, но това е дар Божий. После, призовавайки ни, Той ни е изкупил, за да ни възроди, да ни осинови, но и това е дар Божий. Какво ли изобщо имаме, което да е наше? Ние нямаме нищо свое. Ето това убеждение трябва да проникне сърцето ни. Трябва да го осъзнаем не с ума, а със сърцето си.” (Из беседи с духовни чеда).
       Преживял пет години в концлагер, изминал дълъг духовен път, в края на живота си о. Никон счита, че едва-що е стъпил на пътя на началното смирение: изпитал е “една милиардна част от онова, което са преживявали св. отци”... И неговото покайно самопознание, след пет години изповеднически подвиг в комунистически концлагер, го е накарало да признае: “Приех монашество, бях в концлагер, върнах се и въпреки всичко това си останах с високо самомнение.”
       Преминавайки през горнилото на страданията, игумен Никон е намерил единствен духовен наставник в лицето на св. Игнатий (Брянчанинов). Ето защо можем да смятаме, че той е истинско чедо по дух на великия светител. Духовните чеда на игумен Никон си спомнят: “Постоянно и с особено внимание препрочиташе творенията на епископ Игнатий Брянчанинов, когото завеща като духовен отец на всичките си близки по дух хора. О. Никон смяташе съчиненията на еп. Игнатий (тогава още непрославен като светец) за най-добро ръководство в наше време и дори за по-необходими от съчиненията на светите отци. Защото отците, казваше той, в много отношения са вече недостъпни за нас и ние не можем правилно да ги разбираме, без да изучим предварително творенията на еп. Игнатий, който на практика е превел, така да се каже, отците на съвременен език, съобразявайки се с настъпилото ново време и с новата душевност на хората.” Същото пише игумен Никон и в писмата си: “Трябва да се учим и на молитва, и изобщо на християнство от Игнатий (Брянчанинов). Няма по-добър учител за нашето време. Но и той е станал почти недостъпен за съвременните християни” (писмо № 57).
       А сърцевината на учението на еп. Игнатий е отново смирението ­ това най-рядко качество у човеците в днешно време. “У търсещите царството Божие няма да има никакви лични подвизи. Ще се спасяват само с претърпяването на скърби и болести. Защо няма да има подвизи? Защото няма да има смирение у хората, а без смирение подвизите носят повече вреда, отколкото полза, дори могат да погубят човека, тъй като те неволно предизвикват високо мнение за себе си у подвизаващите се и пораждат духовна прелест. Едни или други подвизи биха могли да бъдат допуснати само под ръководството на много опитни духовни хора, но такива сега няма, не може да се намерят. Ръководител сега е Сам Господ и отчасти книгите, наистина за този, който ги има и може да ги разбира. По какъв начин ръководи Господ? Допуска гонения, оскърбления, болести, продължителна старост с теготи и немощи.” (Писмо № 265)
       Човек винаги е склонен да изключва себе си от общата маса простосмъртни: такава е човешката гордост, която днес е изключително развита. В душевните си недра ние, съзнателно или несъзнателно, все пак смятаме, че сме нещо особено, че не към нас се отнасят думите на светител Игнатий за спасяването чрез скърби. Ето защо толкова трудно търпим и най-малкия укор, роптаем и при най-малката скръб или дори не собствено скръб, а при всяка дреболия, несъвпадаща с нашата воля, с нашето съждение, с нашето мнение... Затова е въпиюща нуждата ни от духовни ръководители като игумен Никон, чрез скъпоценното му писмовно наследие, което ­ дай Боже! ­ скоро да стане достояние на българския православен читател.

«Православна беседа»


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.