Църквата е жива благодарение на покаянието

За книгата на игумен Никон (Воробьов) — предговор от руския издател

Спаси мя, Господи, яко оскуде преподобный
(Пс. 11, 2)


„ ...Повечето хора не разбират християнството. Някои са го разбрали; разбрали са, че най-важното е да се самопринуждават и да изпълняват Христовите заповеди, да се каят за своите недостатъци и за нарушенията на заповедите, да се каят винаги, да смятат себе си негодни за царството Божие, да умоляват Господа за милост подобно на митаря: „Господи, бъди милостив към мене грешния“. Ето завета ми на умиращ човек: кайте се, считайте себе си, като митаря, за грешни, умолявайте да получите милостта Божия и изпитвайте състрадание един към друг“
Игумен Никон (Воробьов)

През всички векове на християнството най-важният въпрос за всеки православен човек е бил: „Как да живея, какво да правя, за да се спася?“ През първите векове след апостолите на този въпрос са отговаряли живите носители на благодатта: боговдъхновените отци и учители, духоносните старци-подвижници. Заедно с оскъдняването на духовността сред християнските народи, сред тях са оскъднявали и стълбовете на благодатта. По думите на свт. Игнатий Ставрополски, отците от първите векове, предвиждайки това оскъдняване, са написали своите боговдъхновени творения, които ръководят по пътя на спасението, за да не оставят нас, христианите от последните времена, без назидание.

Всяка епоха обаче поставя свои въпроси. Духовният живот, който е вечен по същество, приема в отделните векове различни форми. Тези изменения посочва в творенията си св. Игнатий (Брянчанинов): „Изменения не в същността, а в обстановката, които оказват съществено въздействие върху същността“. Светителят пише, че „можем да се ползуваме от писанията на древните автори, като ги прилагаме към съвременните условия, и като избягваме онова лъжовно положение и неговите последствия, в което изпада всеки неразбрал и незабелязал нуждата от съобразяване“ (том V, „Принос към съвременното монашество“, Предговор).

„Този, който с внимание чете съчиненията на св. отци за монашеството, ще забележи, че отците са съставяли своите наставления, съобразявайки се с обстоятелствата на епохата и с положението на ония монаси, на които са посвещавали труда си. По тази причина и в цветущите времена на монашеството е било невъзможно всеки отделен монах да приложи всичко, което са написали св. отци, в сегашните времена подобно прилагане е още по-невъзможно (пак там, Заключение).

За това, че творенията на древните отци трябва да бъдат четени разсъдливо и че съветите, давани на християните през първите векове до голяма степен вече са неизпълними за нас, говорят почти всички подвижници на благочестието от последните времена, например светителите Теофан Затворник и Филарет Московски. Същото пише и авторът на книгата, която държите в ръцете си — игумен Никон (Воробьов). Развивайки тази мисъл, той казва, че днес трябва да се ползуваме разсъдливо не само от писанията на древните, но и на по-близки до нас светци. „Трябва да се учим и на молитва и на християнство изобщо от Игнатий (Брянчанинов). Няма по-добър учител за нашето време. Но и той е станал почти недостъпен за съвременните християни“ (писмо №57).

Ето някои от причините за съвременото духовно оскъдняване, посочени от духовните писатели:
- оскъдняването на духовни наставници, което води до почти повсеместното отсъствие на здрави понятия за духовния живот и изкривяването на самите основи на духовността;
- липсата на труженици на Иисусовата молитва и на живи примери за благочестие;
- оскъдняването на физическите сили и на здравето, заради което постът и другите телесни подвизи са станали невъзможни за нас във формата, в която са били извършвани от християните през първите векове;
- при външното видимо процъфтяване на монастирите, монашеството е в дълбоко разтройство;
- има и други причини [1].

Именно по причина на това оскъдняване съвременните християни особено се нуждаят от наставления, които да са съзвучни с древните отци, проникнати с техния дух, но изразени на съвременен език, изложени съответно на понятията на нашето непросветено време. Такива пояснения към светоотеческите писания биха могли да дадат лица, преминали сами по указания от отците път и постигнали и изпълнили светоотеческите завети не по буква, а по дух. Те биха ни научили на това изпълняване не като книжниците и фарисеите, а като хора, имащи власт. Който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно (Мат. 5:19).  Откъде да почерпим в наше време подобни наставления?

Двадесетият век е век на мъченици и изповедници. По милост Божия, най-големият Божий дар за съвременните християни — това е съборът на руските новомъченици. Със страданията си те са прославили Бога, опазили са Христовата вяра пред мъчителите и богоотстъпниците. Горящата им като ярък огън вяра е пътеводна звезда към Бога за мнозина наши съвременници. В една или друга мяра гоненията са засегнали всеки християнин, живял в онази тежка, но благодатна епоха. Изсред новомъчениците за нас са възсияли дълбоки богослови, забележителни проповедници. Много страници от творенията им, за съжаление, са безвъзвратно загубени. Но това, което е останало, е обогатило цъквата за векове напред.

За голямо съжаление, въпреки това богатство и многообразие на богословската и проповедническа мисъл в руската църква, двадесетият век на практика не ни е дал образци на аскетическа литература. От последните известни в Русия аскетически произведения може да се посочи само „Моят живот в Христа“ на св. прав. Иоан Кронщадски (книга, която принадлежи повече на деветнадесетия век) и книгата „Преподобният Силуан Атонски“.

По Божия милост книгата, която държите в ръцете си, може би в някаква степен запълва духовната оскъдица. Тя няма аналози. В книгата са събрани писма към разни лица, миряни и монашествуващи от духовния им отец. Авторът на писмата — игумен Никон (Воробьов) едва ли някога е мислил, че тези писма един ден ще бъдат отпечатани. Затова, без да се опасява от каквато и да е цензура, той изказва откровено и нелицемерно всичко, което мисли. В това е голямата ценност на писмата.

Част от тях вече е била публикувана в Париж от издателството ИМКА-Прес под заглавието „Писма към духовните деца“ и в периода след „перестройката“ многократно е преиздавана в Русия. Още тогава тя е била забелязана от мнозина, които търсят спасението. За съжаление, в това издание се привеждат писма най-вече към миряни. По-голямата част от писмата, адресирана в частност към монашествуващите, не е била публикувана. Тези писма са не по-малко ценни. Дълбока благодарност заслужава човекът, събрал ги всички наедно, който вероятно е бил близък на о. Никон.

Книгата се е родила по време на гоненията. Писмата са датирани между края на четиридесетте и началото на шестдесетте години. Тогава вече не е имало масови разстрели и арести на духовенство и вярващи, но гоненията срещу религията са продължавали. Монастирите са били повсеместно закрити и разорени. В единичните, които по чудо са оцелели, е било много тежко: постоянни притеснения, заплахи, тежки непосилни данъци, вмешателства на светските власти във вътрешния живот на обителите, забрани да се приемат млади хора, преследване на братята и на поклонниците. В нито един монастир не е имало мир и тишина, толкова необходими за вътрешния духовен живот [2]. По тази причина хилядите монашествуващи, които се завърнали от лагери и затвори със загубено здраве, са били принудени да живеят в света и да се спасяват при енорийските храмове.

Отец Никон, който сам е изкарал четири години в сибирските лагери и е бил гонен от властите от енория в енория, е разбирал много добре положението им. Той утешава, назидава, изобличава духовните си деца, призовава ги към покаяние и търпение, учи ги на молитва. В писмата му постоянно звучи мисълта, че в нашите духовно оскъдни времена, при почти пълната липса на духовни наставници, са ни останали само покаянието и изтърпяването на скърбите: „На нашето поколение е оставен от Господа път, който отдавна е предсказан: вярата и безропотното изтърпяване на скърби и болести. Ние не можем да понесем личния подвиг — ще изпаднем във високоумие и ще загинем в духовна прелест“ (писмо №71).

Отец Никон, както и свт. Игнатий (Брянчанинов), отделя в писмата си много голямо внимание на добродетелта на търпението, учи ни правилно да преодоляваме скърбите, показва какво трябва да се прави, към какви помисли да се придържаме, утешава ни.

Писмата на о. Никон, написани преди половин век, се отнасят за нашите дни. Те са ръководство за спасението, дадено ни от промисъла Божий. Писмата, удивително съзвучни на учението на свт. Игнатий, са уникални.

Както е било и по времето на игумен Никон, в наше време мнозина монашествуващи и благочестиви миряни, склонни към монашески живот, са принудени да живеят и да се спасяват при енорийските храмове. Въпреки факта, че са открити множество обители (около четиристотин), животът в тях не е устроен дори материално, и още по-малко — духовно.

Преди няколко години един от високопоставените йерарси посетил след встъпването си в длъжност Псково-Печерския Успенски монастир. Един от духовниците, чието име е познато на цяла Русия, не го съветвал да открива нови обители, докато не бъде възстановен монашеският живот във вече откритите (тогава те са били малко повече от 100).

Особено тежко е положението в женските монастири. Духовникът на Троице-Сергиевата лавра архимандрит Кирил (Павлов) по време на беседа с учащите се от московската духовна академия и семинария (февруари 1996 г.) на въпроса дали познава в днешно време женски обители, в които човек, който има благословение за монашество може да постъпи без страх, е отговорил: „Това не знам“ и посъветвал да се отиде и да се види, каква е духовната атмосфера в тях. „Бедата е в това — продължил о. Кирил, — че няма кадри, духовни лица: в мъжките монастири няма опитни духовници, в женските — няма такива духовни старици, които да водят младите, новопостъпилите. Това е голям недостатък“.

Отсъствието на истински духовни наставници води до това, че местата им се заемат от хора в духовна прелест или дори от мошеници. Подобни „наставници“ се занимават с изгонване на бесове, лекуване на болни, при всеки удобен случай демонстрират прозорливостта си, проповядвайки краен аскетически подвиг, като представят монашеството и християнството като недояждане и недоспиване. Човек, който дълго не яде и не спи, проповядвайки краен аскетически подвиг, както и духовниците, изискващи абсолютно и безпрекословно послушание към себе си, ни карат да застанем по-скоро нащрек. Признаците на истинската праведност са по-скоро смирението и любовта към ближния.

Един от известните атонски духовници архим. Макарий (Сушкин) е дал следното напътствие при основаването на Ново-Атонския монастир до Сухуми (в края на XIX век) на строителя му йеромонах Иерон: „Монасите в наше време са слаби. Дяволът и така има множество поводи да изгони монаха от монастира. Затова животът на братята трябва по възможност да се облекчи. Нека храната да е достатъчна. В блажните дни нека да има млечни продукти и риба. Организирай при монастира градини и оранжерии, за да има на трапезата цяла година плодове и зеленчуци. За отдиха на братята в часовете, свободни от богослужения и послушания трябва да се направят цветарник и алеи. Нека да се засадят с дървета алеите по брега на морето така, че да има завет от студения вятър. Трябва да се прави всичко възможно, братята да не напускат монастира“(из „Мои дневники“, архиеп. Никон (Рождественский)).

Последният настоятел на Зосимовата пустиня, известният подвижник игумен Герман е казал, когато е станало дума за монастирската трапеза, че братята трябва да бъдат хранени питателно и разнообразно. Задължение на настоятеля е да нахрани братята, а постенето — е работа на самите братя. Голяма грешка е да се налага на сегашните, физически слаби монаси, съблюдаването на строгите уставни пости. Светителят Игнатий Брянчанинов изобщо е считал, че подвигът на монашеството изобщо не е даден на нашето време „Собрание писем“, Москва-СПб, 1995, №1999, стр. 398). Затова ние, съвременните монаси, можем само смътно да се досещаме какво е това монашество.

Един от болните проблеми на съвременните обители е икономическият. Повечето монастири се опитват да го разрешат, за съжаление, с помощта на благотворители. Стига се до там, че монаси и монахини стоят с ковчежета за помощи по улиците в градовете, предизвиквайки всеобщо презрение, служейки за съблазън за миряните, като по този начин позорят иноческия чин и самите те получават силна душевна вреда. Съвременните, най-често отдалечени от Църквата и съвсем не вярващи „спонсори“ не са разположени лесно да се разделят със съдържанието на портмонетата си. От друга страна, доколко е нравствено да се възстановяват храмовете с подобни средства? Съществуват канонични забрани да се приемат пожертвувания от определени лица. Участието във възстановяването на Божиите храмове е голяма чест. Благочестивите хора, които разбират това, сами с радост ще внесат своите пожертвувания.

Светоотеческите писания съдържат немалко наставления за това, че монахът трябва да се издържа с труда на ръцете си. Типиконът, впрочем, изобщо забранява да се приема каквото и да е за издръжката на монастирите: „От праведния труд и от собствените усилия получаваме дневната храна и останалото, потребно на тялото. Придобиването на нещо от чужд труд съвсем не ни е от полза и още повече да се приема за монастира, защото ние сме хора страстни и немощни по душа. Но ние, събралите се в единно братство, приехме от Божествените писания, по утвърждаващия и одобряващия разум, който възлюбихме, да бягаме от това като от смъртоносна отрова и да го прогонваме“ (част 2, стр. 106-107, СПб, 1992).

Древните отци са постъпвали така. Монасите са били труженици, уважавани от всички.

Икономическите въпроси, между другото, се решават много просто, ако монастирът се заеме със собствено производство. При използуването на съвремената техника, при грамотно управление на стопанството и при някои познания по основите на икономиката, в това няма нищо сложно и трудоемко. Може да поканят на работа миряни с опит, за да се организира малко промишлено или селско стопанско производство. Ако се използуват съвременни методи и съвременна техника, при неголеми разходи на труд, може да се получава стабилен доход, който ще е съвсем достатъчен за възстановяването и за поддържането на обителта. Това ще ù позволи да е независима от прищевките на „спонсори“ и ще избави братята от тежкото задължение да излизат в света, а да не говорим и за това, че монасите ще имат повече време за молитва и за душеполезно четене.

Учудващо е почти повсеместното отношение към поклонниците като към някакви носещи доход „православни туристи“ или като към безплатна работна сила. В редки и много редки православни обители се проявява грижа за поклонниците, за тези гости на Божията Майка, осигуряват им се удобни условия за пребиваване, достатъчна храна и възможност да присъствуват на богослуженията. Не е било тъй в най-добрите обители на дореволюционна Русия.

Поощрява се тенденцията да се устройват при женските монастири старопиталища, детски приюти, да се развива широка покровителска дейност. Сестрите, чиито сили и време не стигат за работата по възстановяването и поддържането на монастира, трябва да се занимават още и с дейност, която е по-присъща на благочестиви миряни. А нали монахините посещават редовно продължителните монастирски служби. Безкористните труженички се грижат за болни, възпитават безпризорни деца, работят в болници, посещават възрастни хора в дома им, правят го понякога с последните си сили, почти винаги за сметка на собственото си здраве, докато древните отци са считали, че истинското монашество трябва да води към душевно и телесно здраве (Жизнь пустынных отцов, изд. Троице-Сергиевой Лавры, 1991, стр. 90).

„Монашеството е велика Божия тайна“ (свт. Игнатий). Монастирите са били устройвани в древността от Светия Дух чрез неговите светилници — духоносните подвижници и старци. За пример могат да послужат Тавенските монастири на преп. Пахомий Велики, основоположник на общежителното монашество, монастирите на преп. Венедикт Нурсийски, Великата Лавра на преп. Атанасий Атонски, обителите в Иверия (Грузия — бел. прев.), основани от учениците на преп. Давид Гереджийски. В Русия такива са Киево-Печерската и Троице-Сергиевата лаври, монастирите, основани от учениците на преп. Сергий Радонежски — Соловецкият, Валаамският, Кирило-Белозерският монастир, Саровската и Глинската пустини, Пафнутиево-Боровският и Йосифо-Волоцкият монастир, Пафнутиевата пустиня и много, много други. Основателите им в повечето случаи съвсем не са мислели за устройството на обител. Те са се заселвали на уединени места с единствена цел — да оплакват греховете си. Божията благодат обаче събирала около тях ученици, които молели стареца да вземе върху себе си труда за управлението на обителта.

Основател на монастир трябва да е монах, който сам е прекарал в монашество не една година. Трябва да е истински монах, който познава иноческия живот не от книгите и не от лекциите в семинарията. Сега се случва монашеско пострижение да се прави година след кръщаването и такъв човек скоро се назначава за настоятел. За да основе човек обител, трябва да има за това Божие благословение. „Не може човек да приеме нищо, ако не му бъде дадено от небето“  (Иоан 3:27). Затова администраторите следва да установяват и поддържат такива порядки, като че Бог управлява монастира и да се държат така, че да дадат в обителта място за Бога.

За пълноценен духовен живот е необходимо духовно общуване. Църквата — това не са отделни личности, а една общност, монастирът е „едно семейство“ (преп. Варсонофий Велики). Монастирът ще го има само ако има единодушие, единомислие между братята. Това е възможно, когато има човек, около когото те да се съберат. Едва ли е достатъчна само волята на администратора за създаването на такова духовно семейство.

Настоятелят на обителта трябва да отдаде душата си за братята, да бъде за тях не баща, но майка. „Братята при мен, по Божията милост, са най-смирени, а аз се старая да бъда с тях колкото се може по-милосърден и да помня евангелските думи: Синът Човечески не дойде, за да Му служат, но за да послужи на мнозина — е писал йеромонах Игнатий (Брянчанинов) от Лопотовия монастир. „Вие знаете — пише по-късно той от Сергиевата пустиня — как живея аз в монастира — не като началник, а като глава на семейство“. Обителите, в които е настоятелствувал архимандрит, а в последствие епископ Игнатий (Брянчанинов), са били примери за истинско духовно семейство. Житиеписците на светителя свидетелствуват за обстановката в Сергиевата обител: „Вратата на килията на о. архимандрита бяха отворени, при него влизаха свободно всички: от престарелите монаси свещенослужители до младите послушници, вследствие на което цялото братство представляваше едно голямо семейство, управлявано от един баща, споено в съюз на съгласие и духовно единство, одушевено и ръководено от високото учение на отеца-наставник“. „Архимандрит Игнатий съединявал в себе си и духовната мъдрост, и външната власт и затова пребиваването под неговото ръководство в неговата обител е била драгоценна придобивка за желаещите да монашествуват разумно“ („Аскетические опыты“, т. I, Жизнеописание еп. Игнатия, стр. 46, 54).

Така, собствено, е било в древните монастири, а още по-рано — в първите християнски общини, хранители на чийто дух са се явявали монастирите. В тях всичко е било едно: една душа, едно сърце, всички са били заедно. Образец на най-първата християнска община са били Христовите апостоли начело с Божествения Учител.

За да бъде в една обител възможен монашеският живот в цялата му пълнота, тя се нуждае от духоносен старец-ръководител; игуменът трябва да е човек, възпитан в светоотеческите традиции, разбиращ в дълбочина творенията на св. отци; при това епархията трабва да се управлява от близък по дух архипастир, който разбира нуждите на съвременото монашество.

Като пример за такъв монастир може да послужи Оптинската св. обител. Настоятел на монастира е бил преп. Моисей, настоятел на скита — преп. Антоний, старци са били преподобните Лъв и Макарий, по-късно Амвросий и другите. Епархията е била управлявана от митрополит Филарет (Амфитеатров) (1819-1825 г.), прославен днес като местно почитан светец от Украинската православна църква на Московския патриархат; по-късно от преосвещения Григорий (Постников) (1925-1928), станал в последствие митрополит Санкт-Петербургски; после — от архиепископ Григорий (Миткевич) (1851-1881), забележителен архипастир-подвижник (Вж. за тях в „Отечественные подвижники благочестия“, декември (II ч.), април). При тези архиреи Оптинската пустиня е разцъфтяла, укрепнала и придобила славата си. В нея са били възпитавани духоносни братя, така че впоследствие враговете на старчеството не са могли да ù навредят, макар да са се стараели да го сторят. Ако липсва едно от изброените по-горе условия за нормален живот в монастира, братята неизбежно ще изпитват скърби.

Светител Игнатий (Брянчанинов) пише, че в отсъствието на духоносни старци-ръководители духовният живот в монастира е възможен, ако в него се опазват светоотеческите завети. „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18,20). Също така там, където са събрани двама или трима монаси, които почитат писанията на светите отци и се стараят да изпълняват отеческите завети, там пребиват по дух и светите отци. Даже и да няма духоносни ръководители, монашеският живот в такова общество е възможен. Ала още по времето на свт. Игнатий (ХIХ в.), такива монастири са се срещали много рядко:

„Вие няма да намерите в сегашно време нито една обител в пълния смисъл на тази дума, защото правилата на св. отци са поразени, разтерзани от светски правила; по места са останали монаси: те трябва по пътя на общуването, свято и непорочно, да възстановят монашеството, за което, когато е угодно на Бога, ще се намерят и обители“ — е казвал свт. Игнатий (Из записките на преосвещения Леонид, архиеп. Ярославски, „Отец современного иночества“, М., 1996).

Ето вече от няколко години в Русия свободно се възстановяват хиляди храмове, възникват нови обители. Църквата получи възможност да се занимава с благотворителна, просветителска дейност, да живее с нормален, пълноценен живот. Това не може да не радва верните ù чеда. В същото време не бива да си правим илюзии, да си затваряме очите пред недостатъците. Пророците на древния Израил сурово са изобличавали отстъплението на Божия народ от Закона. Най-добрите йерарси и пастири на Руската църква открито са показвали на недостатъците на църквата и обществото в навечерието на трагедията през 1917 година, като са се стремили да пробудят у хората покаянието — това единствено нещо, чрез което Христовата Църква живее на земята.

Един от най-известните духовници на Псково-Печерския монастир счита че сегашното възраждане на Църквата е, за съжаление, засега само външно. Това се забелязва особено в днешните монастири. Ще минат много години, догато в тях бъдат възпитани духоносни старци и талантливи администратори.

Нека се надяваме, че книгата с писмата на о. Никон, едно духовно ръководство за всеки християнин, ще бъде прочетена и оценена по достоинство в светите обители и ще внесе своя принос за възраждането на руското монашество, а същото така и неразривно свързаното с него възраждане на православната църква в Русия.

Ако възраждането на Църквата засега е само външно, то предсказаното от светците възраждане още предстои.

Издателите
Великият пост, 1997 г.

БЕЛЕЖКИ:

 1. Изучаването историята на монашеството показва, че е имало периоди, когато то е навлизало в упадък, но после, по Божия промисъл, е преживявало възраждане и разцвет. Книгата на Божиите съдби е закрита от нас, смъртните, с непроницаем мрак, но причините за това явление Господ е открил на основателя на общежителното монашество преп. Пахомий Велики (IV в.) в следното видение: „Видял той множество монаси, които вървели по много дълбок и стръмен ров. Едни от тях, искайки да излязат оттам, срещали прегради и стояли в нерешителност; други, блуждаейки натам-насам, се удряли един в друг с челата си, защото мястото е било покрито с пълен мрак; трети, останали без сили, падали в изнемога; четвърти, не знаейки как да постъпят, само издавали плачевни вопли; и само малцина успявали да излязат на Божията светлина от тази мрачна бездна, като изразявали голямата си радост с живо чувство на благодарност към Бога“.

В същото време му е било дадено и да разбере значението на всичко видяно. Той разбрал, че броят на монасите, които се придържат до неговия устав, ще се увеличи твърде много, но заедно с това вътрешният живот сред тях ще отслабне до крайност; че нехайните ще надделеят над ревностните и ще започнат да ги притесняват; че невежеството, безчувствието и ленивостта ще дойдат на мястото на духовните съвършенства, с които сега са украсени всички иноци; че по-голямата част от злото ще произлезе от липсата на добри настоятели, чиито места ще бъдат заемани от честолюбиви люде, неспособни да водят другите до съвършенство поради недостатъчен опит и нежелание сами да минат по пътя, който следва да посочват на другите, че те ще се домогват до тези места по неправи пътища, спорейки един с друг и внасяйки смутове в обителта, в тази борба на честолюбци злите ще преследват добрите, за които ще им стане почти невъзможно да живеят в монастира и те ще бъдат принудени да замълчат.

Когато преподобният Пахомий узнал, какво нехайство, леност, помрачение и падения ще има сред иноците от последните дни и че само външността им ще бъде монашеска, ридал горчиво за това. Тогава той се обърнал към Господа: „Уви, Господи! Ако такава ще е съдбата на устроения от мен иночески чин, то защо Си ми наредил да го устроя? Ако настоятелите ще бъдат толкова лоши, какви ли ще бъдат онези, които ще са под тяхното ръководство? Когато слепец води слепеца, няма ли и двамата да паднат в ямата? Излиза, че аз съм се трудил напразно. Спомни си, Господи, трудовете ми и трудовете на братята ми, които с такова усърдие и вярност живеят по моя устав. Спомни си, Господи, Твоето обетование, с което обеща да съхраниш духовното ми потомство до края на вековете. Ти знаеш, Боже мой, че откак се облякох в иноческия образ, никога не съм си позволявал до насита нито хляб, нито вода, нито сън“.

Чул той глас, който му казал: „Пахомий! Ти твърде много се хвалиш, когато и ти си същият, както и всеки друг човек. Моли за милост за самия себе си и не забравяй, че ако нещо се случва, то става по Моята милост“. Тогава Пахомий, паднал на земята и възкликнал: „Праведен си, Господи! Умолявам смирено Твоята благост да ме помилва и никога да не отвръщаш Твоето лице от мене! Вярвам, че никой не може да устои, ако Ти не благоволиш да го поддържаш“.

Явил му се Господ Иисус Христос и казал: „Дерзай, Пахомий и се дръж, защото духовното ти семе няма да оскъднее до края на вековете и мнозина от ония, които ще дойдат след тебе ще се спасят с Моята помощ от дъното на оня мрачен ров и ще бъдат по-високо от сегашните добродетелни монаси. Защото сегашните се наставляват от примера на твоя живот и се просвещават от добродетелите, а онези, които ще дойдат след тебе, които ти видя в мрачния ров, лишени от наставници, способни да ги изведат из мрака, със собственото си произволение ще се изтласкат от тъмнината, ще вървят усърдно по пътя на Моите заповеди и ще Ми благоугодят. Други пък ще се спасят чрез беди и скърби, и ще бъдат сравнени с великите светци. Истина ти казвам: те ще получат същото спасение, както и сегашните иноци, които живеят съвършено и непорочно“. Господ му обещал, че въпреки нравствения упадък сред иноците на Пахомий, който му е бил даден да предвиди, Той ще запази за винаги светия род на истинските му духовни чеда; това обещание се е изпълнявало в общежителните монастири, чийто родоначалник е бил
Пахомий, изпълнява се и досега“ („Древние иноческие уставы“, М. 1994; Житие преп. Пахомия на славянский язык). [обратно]

2. „За духовните успехи на монасите е необходимо мирното състояние на обителите“ — пише свт. Игнатий в годишния отчет за състоянието на Кавказката епархия за 1858 г. (цит. по вестник „К Свету“ 11-12, 1994 г.). За същото пише и преп. Никодим Светогорец в „Невидимата бран“. [обратно]


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.