Винаги искрено се стремях към Бога

Животопис на игумен Никон (Воробьов)

Игумен Никон (в света Николай Николаевич Воробьов) е роден в 1894 г. в село Микшино, Бежецки район, Тверска губерния, в селско семейство. В семейството имало седем деца, всичките момчета. В детството си Коля по нищо особено не се отличавал от братята си, само може би с особена честност, послушание към възрастните и удивителна сърдечност, съчувствие към всички. Тези си черти той запазил до края на живота си.

Интересно е да се отбележи едно събитие от детството му. В селото им често се появявал и живеел един юродив на име Ванка-малкия, който бил приеман в дома на родителите на Коля. И ето веднъж, когато братята играели в къщи, юродивият изведнъж се приближил до Коля и сочейки го, повторил няколко пъти: „Това е монах, монах“. Думите му не направили тогава на никого впечатление — нито на момчето, нито на останалите, — но те си спомнили за предсказанието по-късно, когато именно Коля единствен от братята станал монах.

Този юродив бил наистина прозорлив човек. Той предсказал няколко десетилетия предварително смъртта на майката на Коля в Таганрог. Веднъж той се приближил до нея и започнал да се прави, че свири, като свил ръцете си като дудуче: „Дуду-диди, дуду-диди, в Таганрог си свърши дните“. В семейството по онова време никой не подозирал за съществуването на такъв град. През тридесетте години тя наистина се преселила в Таганрог при един от синовете си и там починала.

Бащата успял да уреди Коля в реалното училище във Вишни Волочек. Момчето се учило блестящо. Отрано се проявили у него разностранни и забележителни способности. Имал прекрасни математически дарби и великолепен стил на писане. Той сам споделял, че винаги му е било лесно да пише. При преминаването от клас в клас получавал неизменно награда първа степен (похвален лист и книга). Пеел добре, свирил на виола, участвувал в ансамбъл, прекрасно чертал и рисувал.

При какви условия учил Коля в реалното училище?

Домашните му помагали само в първите класове. Когато той решил да учи по-нататък, нямало откъде да очаква помощ. Родителите живеели съвсем бедно, а освен това имали още четири сина, които трябвало да получат образование. Коля не прекъснал ученето, но трябвало да продължи при условия, които на съвремения човек ще се сторят невероятни. След занятията в училище той, още малчуган, бил принуден сам да дава уроци и да помага на своите изоставащи, но материално осигурени другари. За това му плащали по малко. След няколко часа подобна работа той тичал в квартирата си (за която трябвало сам да плаща) и започвал подготовката на собствените си уроци. Трудностите се увеличили, когато в реалното училище постъпил и брат му Миша, на когото само той е можел да помага.

Нуждата, гладът и студът били негови постоянни спътници в училищните години. През зимата ходел с едно и също леко палто и носел обувки-половинки, дори без стелки.

Семейството, от което произхожда батюшката (нежно обръщение у русите към духовен отец — бел. прев.), било православно. Децата също били възпитавани във вярата. Тази вяра, обаче, както е при повечето прости хора, била външна, традиционна, нямала под себе си твърда духовна основа и ясно разбиране същността на християнството. Тази вяра, в най-добрия случай, възпитавала честни хора, но тъй като била получена по традиция, без положен труд и търсеж, без потвърждаване от личен опит, лесно можела да бъде загубена.

Тъй и станало с батюшката. Постъпвайки в реалното училище, той с жажда се нахвърлил да изучава науките, като наивно вярвал, че в тях е скрита истината. По такъв начин сляпата вяра в науката изместила също тъй сляпата по онова време негова вяра в Бога. Не след дълго Коля обаче видял, че емпирическите науки изобщо не се занимават с въпросите за познанието на истината, вечността и битието на Бога; в тях не само че не се поставя въпросът за смисъла на човешкия живот, но той и не произтича от естеството на самите тези науки. Като видял това, той започнал в горните класове с целия плам на душата си да изучава историята на философията. В нея достигнал до толкова големи познания, че при него идвали дори преподаватели да обсъждат различни философски въпроси.

Жаждата за знания била толкова голяма, че той често оставал буквално без парче хляб, ала с последните си пари си купувал книга. Но само нощем можел да я чете. През нощите той изучавал историята на философията, опознавал класическата литература — и все с една единствена цел: да намери истината, да намери смисъла на живота.

Колкото повече растял, толкова по-остро чувствувал бесмислието на този живот. Смъртта е съдба на всички — разсъждавал Коля, — както и да са живели. Да живея за самия себе си няма смисъл, защото тъй или иначе аз ще умра. Да живея за другите? Но другите са същните смъртни “Аз”, чийто живот е също тъй безсмислен. За какво тогава живее човек, ако нищо не го спасява от смъртта, нито него, нито когото и да било другиго на тоя свят?

На двадесет годишна възраст, през 1914 г. той завършва блестящо гимназията, но излиза от нея без радост. „Изучаването на философията — казваше батюшката към края на живота си — показва, че всеки философ е считал, че е намерил истината. Но колко са били те, философите? А истината е една. И душата ми се стремеше към друго. Философията е сурогат; все едно вместо хляб да ти дават дъвка. Храни се с тази дъвка, но ще ли се наситиш? Разбрах, че както науката не казва нищо за Бога, за бъдещия живот, така нищо няма да даде и философията. И напълно ясен стана изводът, че трябва човек да се обърне към религията“ (тук и по-натътък всички цитати са по магнетофонен запис).

Разочарован и от науката, и от философията, той постъпва в Психо-неврологичния институт в Петроград, надявайки се да намери там отговора на въпроса за същността на човека. Тук го постигнало дори още по-голямо разочарование, отколкото в гимназията. „Видях, че психологията съвсем не изследва човека, а неговата повърхност, ‘кожата’ — скоростта на процесите, възприятията, паметта... такава безсмислица, че това също ме отблъсна“.

Завършил първия курс и напуснал института. Настъпила окончателната духовна криза. Борбата му била толкова тежка, че започнала да го гнети мисълта за самоубийство.

И ето веднъж, през лятото на 1915 г. във Вишни Волочек, когато Николай усетил състояние на пълна безизходица, като мълния минала през него мисълта за детските години, изпълнени с вяра: а какво, ако Бог наистина съществува? Той би трябвало да се открие? И ето, невярващият Николай от цялата дълбина на съществото си, почти в отчаяние, възкликнал: „Господи, ако Те има, открий ми се! Аз Те търся не с някакви земна, користна цел. На мен ми трябва само едно: има ли Те или Те няма?“ И Господ се открил.

„Невъзможно е да се предаде — казваше батюшката — онова действие на благодатта, което убеждава човека в съществуването на Бога с такава сила и очевидност, които не оставят у него ни най-малко съмнение. Господ се открива така, както, да кажем, слънцето изведнъж просияе след черен облак: ти вече не се съмняваш дали това е слънцето, или пък някой е запалил фенер. Господ ми се откри тъй, че аз паднах на земята с думите: ‘Господи, слава на Теб, благодаря Ти! Дарувай ми през целия си живот да Ти служа! Нека ме сполетят всички скърби, всички страдания, които съществуват на земята, да — дай ми да ги преживея всичките, само да не отпадна от Тебе, да не се лиша от Тебе’“. Не е известно, дали това състояние продължило дълго. Когато той се изправил, чул мощния, отмерен звън на църковна къмбана, потъващ в безкрая.

Отначало Коля си помислил, че бият камбаната в намиращия се недалеко монастир. Звънът обаче не преставал и часът също бил твърде късен за благовест* — след полунощ. (*вид тържествен църковен звън — бел. прев.)

Така, в един миг, се извършила коренна промяна в светогледа, станало, изглежда, истинско чудо. Това чудо обаче било естествен и логичен завършек на всичките търсежи на младия човек. Юношата съвсем не е познавал по това време пътищата за спасение.

Батюшката разказваше, как са ги учили в училище на Закон Божий, на вяра: карали ги да преразказват свещеното Писание без каквото и да е приложение към практическия живот, да зазубрят текстове, без да вникват в смисъла им, да заучават само с разсъдъка си догматите, заповедите и фактите от историята. В цялото преподаване не се чувствувало никакъв живот. Преподавали християнството само външно, в най-добрия случай „научно“ и по този начин съвсем убивали духа му у учащите се. Християнството се изучавало като страничен, външен обект, който трябвало да бъде изучаван само защото така е решено, а не за да бъде то ръководство за нов живот според Христа.

Преподаването, като цяло, се водело дотам безжизнено и схоластично, че уроците по Закон Божий се превръщали във време, което човек просто трябва насила да претърпи — „време за насмешки и кощунства“. По този повод батюшката често казваше, че тъкмо затова най-злите безбожници са излизали от стените на духовните училища.

Явно е, че при такова преподаване, юношата действително не е могъл да знае какво да стори, за да наследи вечен живот. В същото време той не е могъл да се задоволи с голото, разсъдъчно, „интелигентско“ признаване на Божието битие.

Ето какво разказваше самият отец за по-нататъшните си стъпки в живота след обръщането си:

„По-нататък вече Господ води човека по сложен, много сложен път. Бях поразен, когато след това Божие откровение влязох в църква. Това ми се е случвало и по-рано: и в къщи ме караха да ходя, и в средното училище ни водиха на църква. Но какво ставаше? Аз стоях като стълб, не се интересувах от нищо, занимавах си се със собствените мисли и това е всичко.

Когато обаче след обръщането ми сърцето ми малко се откри, то в храма аз тутакси си спомних преданието за пратениците на княз Владимир, които, щом влезли в гръцката църква, не знаели къде се намират: на небето или на земята. Ето такова е първото усещане в църквата след преживяното — че човек не е на земята. Църквата не е земя, а къс от небето. С каква радост само слушах: „Господи помилуй!“ Това въздействуваше върху сърцето ми просто неизразимо — цялото богослужение, постоянното споменаване на Божието име в различни форми, песнопения и четения — всичко това предизвикваше някакво възхищение, радост, насищаше.

Много трудно се живее в наше време. Няма ръководители, няма книги, няма условия за живот. И на този път — обръщам вниманието ви и наблягам — на този сложен път, както се вижда при всички свети отци, най-важното и най-трудното е да се доведе човекът до смирение, защото гордостта е довела и Деница (Сатаната, бел. пр.) и Адам до падение. И ето — това е пътят Господен за човека, който е решил с цялата си душа да живее заради Господа, за да се спаси. А без смирение човек няма да се спаси. Макар и да не достигаме до истинското смирение, но до началното му равнище, така да се каже, можем да стигнем.

И когато човек дойде ей тъй и падне пред Господа с думите: „Господи, прави с мен всичко Сам, аз нищо не зная (наистина, какво ли знаем?), прави с мен, каквото искаш, само ме спаси“ — тогава Господ започва Сам да води човека.

Наистина по онова време батюшката не знаел нищо за духовния път, но със сълзи се обърнал към Бога и Господ Сам го повел. „Поведе ме така, че в продължение на две години живях във Волочек, занимавах си с книги, молех се в къщи“ — казваше отец Никон. Това е бил периодът на „горенето“ на сърцето му. Той не виждал и не чувал какво става около него. По онова време той държал под наем половината от къща в Сосновици. Бил на 21-22 години. Зад тънката преграда — танци, пеене, смях, младежки игри — там се веселили. Канели и него. Но той загубил вкус за света, за неговите късогледи, стопяващи се за миг радости. „Яж, пий, весели се, защото утре ще умреш“ — този девиз никак не привличал съзнанието му, а още по-малко сърцето му.

Тези две последователни години от живота му били време на непрекъснат подвиг, на истински аскетизъм. Той се запознал за пръв път с творенията на светите отци и по същество, за пръв път с Евангелието. Ето какво разказваше сам батюшката за този период:

„Истински ценното намерих само у светите отци и в Евангелието. Когато човек започне да се бори със себе си и се стреми да върви по евангелския път, то светите отци ще му станат необходими и родни. Светият отец е роден учител, който говори на душата ти и тя възприема с радост, утешава се. Както разните философии и всякаквите секстански гадости предизвикваха скръб, униние и гадене, така, напротив — идвах при светите отци като при родна майка. Те ме утешаваха, вразумяваха, хранеха. След това Господ ми внуши мисълта да постъпя в Московската духовна академия (през 1917 година). Това означаваше много за мен.“

След година обаче занятията в академията биват преустановени.

„След това Господ устрои тъй, че няколко години можах за прекарам в Сосновци сам, в уединение.“ Той преподавал тук в училището математика, като имал само малко часове. После се преместил в Москва и се устроил като псалт в Борисоглебския храм.

Десет дни преди смъртта си — на 28 август 1963 година — батюшката със сетни сили разказа на събралите се около постелята му за този отрязък от своя път „като психологическа илюстрация на духовния живот от устата на умиращ вече човек — ще бъде, може би, полезно“:
„Там (в Сосновци) живеех подвижнически: ядях по къшей хляб, чиния зелева чорба. Картофи тогава почти нямаше. И при този, тъй да се каже, наистина подвижнически живот (сега вече всичко мога да кажа), цял ден бях вглъбен в молитва — намирах се в молитва и в пост. И тогава разбрах духовния живот, вътрешното състояние: Господ ми откри действието на молитвата в сърцето. Мислех си, че Господ ще ме устрои и по-нататък някъде на село, в някаква полуразрушена къщичка, където да продължа същия живот. Половин шепа хляб с пет картофа (бях вече свикнал) — толкова ми бе достатъчно.

Ала Господ не устрои така. Защо ли, може някой да попита? На мен ми е ясно защо. Причината е, че в дълбините на душата ми започна да расте самомнението: ето как подвижнически живея, вече разбирам сърдечната молитва. Пък какво ли е това разбиране? То е една милиардна част от онова, което са преживявали св. отци. Разказвам ви, за да разберете поне малко. Вместо подобно уединение, Господ устрои така, че попаднах в най-гъстата част на тълпата, в най-голямата суета, за да се овалям в нея и да разбера, че сам аз съм нищо, да падна наземи пред Господа и да кажа: „Господи, Господи, какво съм аз? Само Ти си нашият Спасител.“

Аз познах, че Господ устройва нещата така, защото за човека е нужно да се смири. Наглед ясно, нали? Но ето, това се струва на човек и не дотам ясно. По-късно приех монашество, бях в концлагер, върнах се и при всичко това си останах с високо самомнение“.

Той бил постриган с името Никон на 23 март (по стар стил) 1931 г. от Минския епископ Теофан (Семянко, бивш настоятел на Борисоглебския храм) в Минск, където те пристигнали заедно от Москва. На 25 март същата година (в деня на Благовещение на Пресвета Богородица), както пише той в автобиографията си, бил ръкоположен за йеродякон, а на 26 декември 1932 г. (втория ден на Рождество) — за йеромонах от същия епископ. На 23 март 1933 г. (на годишнината от постригването) о. Никон бил арестуван и изпратен в сибирските лагери за пет години. В следствие на зачитане на отработените дни той бил освободен през 1937 година. Запазен е следният документ:
 

19/I—1937 г.
г. Комсомолск-на-Амур

УДОСТОВЕРЕНИЕ

Предявителят на настоящето, йеромонах Никон, в света Николай Николаевич Воробьов, е твърд във вярата и заветите на св. Православна Църква, начетен е в словото Божие и в светоотеческата литература, има живот и начин на мислене строго православно-християнски. Носил е кръста на лагерните изпитания търпеливо, без униние и скръб, давайки пример с живота си на всички околни. Може да бъде използуван с полза за Православната Църква като енорийски пастир и даже като най-близък сътрудник на епархийския архиерей, което и удостоверявам.
Теодосий (Зацински)
епископ Кубански и Краснодарски,
бивш Могилевски

Отецът, върнал се по чудо от лагера, се устроил като прислужник при един лекар във Вишни Волочек. Там му се наложило да мине още един курс на науката на подвига и търпението. Съпругата на лекаря Александра Ефимовна и сестра ù Елена Ефимовна били убедени атеистки. Отец Никон не изразявал нито с дума, нито с поведението си неприязън или осъждане, за което свидетелствували по-късно самите сестри, които под негово влияние оставили вярата си в атеизма и станали християнки. Главната роля в това обръщане изиграли не думите на отеца: те били поразени от живота, от мъжеството му, от най-дълбокото смирение и възвишеното благородство на неговата душа.

Елена Ефимовна, лекарката, дори приела монашеско пострижение с името Серафима. Тя починала неочаквано през 1951 година. Погребали я от болницата тържествено, с музика. И никой не знаел, че под възглавницата в ковчега й лежат мантия, параман и броеница. За нея отецът казваше, че след като се обърнала към Бога, се е каела тъй, както никой друг в неговата практика на свещеник. Това било стенание от дълбините на душата. В своите писма към духовните си чеда той ги моли да я поменават, защото тя е направила много добро — на него и на другите. Историята на обръщането на втората сестра е твърде интересна, затова тук ще приведем една записка, направена от Елена Ефимовна в дневника ù:

„30 май 1940 година. Още след смъртта на сестра ми, Александра Ефимовна, у мен се яви желание да опиша болестта и смъртта ù, и това, което тя отчасти ни откриваше за себе си. Нека това, което разкажа, послужи за слава Божия.

Сестра ми беще през целия си живот невярваща. Идеите на сестра ми за вярата, Бога и религията бяха типични за интелигент от нейното време. Тя се отнасяше нетърпимо към всичко, което се отнася до религията и възраженията й имаха често циничен характер. През тези години в нашата къща живееше Николай Николаевич (о. Никон). Аз винаги стадах от тона ù и не обичах, когато Николай Николаевич засягаше тези въпроси. Любимо възражение на сестра ми бяха думите: „Всичко може да се напише, всички книги за духовното съдържат само лъжи, които само хартията може да изтърпи“.

Тя се разболя безнадежно (рак на стомаха) и не преставаше да издевателствува над вярата, стана много раздразнителна, загуби съня си, апетита и легна на легло. Първо мъжът ù се грижеше за нея, но от безсънните нощи не го държаха краката. През деня имаше много работа в болницата. Тогава започнахме да дежурим през нощта, редувайки се с Николай Николаевич. Тя имаше период на силна раздразнителност и взискателност, всяка минута искаше нещо. Когато й стана трудно да напряга гласа си, Николай Николаевич прокара електрически звънец до леглото ù. През нощите той седеше в стаята на болната.

От Ленинград пристигна жената на големия син на болната — Е. В., но тя постоя малко. Болната ù разказа за едно свое видение. Тя видяла, как в стаята влезли седем старци, облечени в схима. Те я заобиколили с любов и доброжелателност, и казали: „Нека тя види светлината по неговите молитви!“ Николай Николаевич забрани да се казва „по неговите молитви“, но Е. В. твърдеше, че болната казвала именно така. Това видение се повторило няколко пъти.

Тогава болната сестра се обърнала към Н. Н. с молба за изповед и причастие.

Тя не беше говяла четиридесет години. Н. Н. изпълни молбата на болната и виденията спряха. В душата ù настъпи прелом: тя стана добра и кротка с всички. (Тази промяна силно порази домашните ù и всички, които я познаваха). Н. Н. разказваше, че след причастието тя разсъждаваше за това, че ако видяното от нея са били халюцинации, то как тогава те са изчезнали след причастието със Св. Тайни, а преди това са се повтаряли няколко пъти? Умът ù работеше до сетния ù дъх. Тя казваше, че ако можеше да оздравее, първо щеше да отиде в църквата, където не беше влизала четиридесет години. Съзнанието ù беше ясно и тя много мислеше и казваше: „Всеки човек трябва да умре във вярата на отците“.

Отецът също разказваше тази история, но предаваше само следните отечески думи: „В дома ви има свещеник — обърнете се към него“. Вероятно са били казани и едните, и другите думи, но отецът е премълчал едните, а Е. В. е забравила или не са ù били предадени другите.

С отварянето на църквите (по времето на втората световна война — бел. прев.) о. Никон пристъпил към свещенослужение. През 1944 г. той бил назначен от Калужския епископ Василий за настоятел на църквата „Благовещение на Пресв. Богородица“ в град Козелск, където и служил до 1948 година.

Тук той живеел на квартира при едни монахини и водил изключително строг подвижнически живот. По спомените на мнозина, които общували с него през този период, той бил крайно изтощен. Батюшката прекарвал цялото си свободно време в четене на словото Божие, в молитва и изучаване на светите отци. Проповедите му били винаги дълбоко духовни и се отличавали с особена сила и убедителност. Това привличало вярващите към него.


Иеромонах Рафаил (Шейченко)

Втори свещеник в храма бил о. Рафаил (Шейченко), живял в Оптинската св. обител до затварянето ù, и прекарал 21 година в лагерите. Без съмнение, той също бил човек духовен, добър, мек, молитвеник, притежавал дара на сълзите. Хората в Козелск и досега си спомнят за него с любов, а понякога и със сълзи. Дяволът обаче успял да скара двамата достойни пастири, вследствие на което Калужкият епископ Онисифор запретил отец Никон временно от свещенослужение, но после го възстановил. По-късно о. Никон и о. Рафаил се помирили напълно, като си разменяли писма. О. Никон се кае в писмото си и обвинява за случилото се самия себе си. Ето какво разказва той за периода на служенето си в Благовещенския храм:

„Започнах да служа като свещеник. И колкото, както ми се струваше, по-добре служех, толкова повече у мен се задълбочаваше самомнението. Духовният труд съвсем не е толкова просто нещо. За да знаем, какво става в дълбините ни, трябва да сме много внимателни и много да се молим със своя лична молитва. Та ето, веднъж ми дойде на ум мисъл, сигурно от врага. Започнах да правя по сто земни поклона всяка вечер с Иисусовата молитвата — правех ги може би до към два часа. Сега вече казвам всичко това, не за да се хваля, а за да разберете поне малко. А сутринта преди службата трябваше да направя още сто земни поклона, да стана в четири часа и да ги правя.

Е, та какво? Полезно ли ми беше това? Външната страна — нея я виждаха монахините — те са народ любопитен. Господ обаче виждаше, че върша дяволско, а не Божие дело. И ето, стана разпря между мен и о. Рафаил. И не само, че не ме наградиха за това, но дори ме изпъдиха, запретиха ме от свещенослужение. Ето ви съд Божий и съд човешки. Разбира се, Божията сила бе тази, която ме изпъди, но тя ме и възстанови. Би могло да се помисли, че съм пострадал за някакво добро дело, заради своя подвиг. Но Господ ми даде да разбера, че това беше дяволско дело, суета, самомнение: аз съм свещеник, служа непрекъснато, върна се в къщи — молитви, четене на словото Божие, и дори повече от това — макар че наближавам 55 години, правя сто поклона вечер, сто поклона сутрин, и то с внимание! Ето колко е сложен духовният труд!“


Иеросхимонах Мелетий (Бармин)

Отец Никон имал духовно общуване и със живеещия в Козелск старец-йеросхимонах Мелетий (Бармин) (поч. на 12 ноември 1959 г.), последният духовник на Шамординската обител. Това бил човек със свят живот, човек особен, изключителен. Отец Мелетий бил последният, постриган в монашество от преп. Амвросий Оптински в годината на смъртта му — 1891.

Отец Мелетий също прекарал известно време в лагерите. Той бил голям молитвеник, отличавал се с изключително мълчание, бил много немногословен. Питат го, например: „Отче, как да живеем?“ А той отвърне: „Винаги се молете!“ — и толкоз. Около него царял особен благодатен мир и покой. Човек, дошъл разстроен при него на изповед, се умиротворявал.

С о. Мелетий общували и о. Рафаил, и другите свещеници; той обгрижвал духовно шамординските сестри, каквито в Козелск имало много. Много народ идвал при него и от други места. Отец Мелетий починал в дълбока старост, на около 96 години, гробът му е в Козелск.

През 1948 г. о. Никон бива преместен в г. Бельов, после в Ефремов, по-нататък — в Смоленск. През същата 1948 г. той бил изпратен от епископ Сергий в западналата по онова време енория — в град Гжатск. Батюшката така и казваше: пратиха ме на заточение. Никак не му харесало там в началото. Посрещнали го неприветливо. Трудно било в материално отношение.

Той изобщо никога не е имал пари, тъй като ги раздавал, не е имал никакво имущество. Пристигнал в Гжатск с едно старо топло расо от един оптински йеромонах, също толкова стар топъл подрасник, който той след някое време изгорил поради пълната му извехтялост, летни раса с два-три подрасника и книги. Ето цялото му имущество, ака не се броят още два-три алуминиеви прибора за хранене. Той никога не отдаваше значение на тези външни неща. По-точно е да се каже, че беше решителен противник на всеки разкош, удобство, лукс, защото виждаше във всичко това материал за развитието на суетата, празността и самолюбието у човека. Дрехите му бяха ушити винаги от прост плат, от най-проста шивачка, и затова изглеждаха понякога доста недодялани. Той обаче беше доволен от това.

Батюшката обичаше да разказва следния епизод от живота на преп. Пахомий Велики. Когато в един от монастирите, над които преподобният началствувал, братята направили много красиви врата и започнали да ги показват с възторг на преп. Пахомий, той наредил да се завърже за горната им част въже и да се дърпа дотогава, докато вратите се изкривят. Братята се огорчили, но преподобният им отговорил, че монахът не трябва да се привързва към тленни неща. Отецът винаги строго се придържаше към това правило.

Много различни неприятности и житейска суета преживял отецът в Гжатск. „Тази суета обаче — казваше той преди смъртта си — ми даде възможност да видя: сами нищо добро не можем да направим.“

По думите на отеца гжатският период от живота му е дал много в духовно отношение. Главното е, че той разбрал, преживял състоянието на началното, както сам казваше, смирение.

„Ето Игнатий Брянчанинов, да го възнагради Господ, през цялото време говори за това. Вие сега не го разбирате. Всичко у него насажда мисълта за смирение. Що е смирение? В разбирането ми на смирението в мен се извърши следният преход. Веднъж ми дойде следната мисъл, съвсем отчетлива и ясна: какво са всичките ни дела, всичките ни молитви, всичко наше? Трябва да възкликнем като митаря: „Боже, бъди милостив към мен грешния!“ Сърцето ми разбра тогава, разбра, че най-същественото — това е Божията милост. Това стана разбираемо не чрез ума, а чрез сърцето. От този момент аз започнах да поддържам в себе си тази мисъл, да живея с нея, да се моля с нея, за да не ми я отнеме Господ, а да я развие.

Това е всъщност началното смирение — подчертавам, началното — мисълта, че самите ние сме нищо, само Божие творение, Божие създание. И с какво да се гордеем, какво да противопоставим на Бога? Макар и Господ да ни е удостоил с най-голямото достоинство — да бъдем синове Божии, но това е дар Божий. После, призовавайки ни, ни е изкупил, за да ни възроди, да ни осинови, но и това отново е дар Божий. Какво ли пък имаме ние, което да е наше? Ние нямаме нищо свое. Ето това убеждение трябва да пропие сърцето ни. Трябва да го осъзнаем не с ума, а със сърцето си.

Човек трябва във всяка своя молитва, колкото и да е вдъхновена, каквото и възхищение в молитвата да му е дал Господ, да се моли най-вече като митаря: „Боже, бъди милостив към мен грешния.“ Всичко, даже и това вдъхновение — всичко е дар Божий. В нас няма нищо добро, всичко е от Господа. Казано с две думи, както е говорел Давид, аз съм бълха в Израиля, аз съм червей, а не човек. Как мислите, само за хубост ли е казал тези думи? — Не. Те са избликнали от онова състояние, за което ви говоря. До него трябва да достигнем и от него трябва да започва всяка наша молитва. Това е началното смирение, именно началното.

Оттук произлиза още нещо, което трябва да ви кажа като най-важно. Човек трябва да почувствува не само с ума, и не само със сърцето, а с цялото си същество, от главата до петите си, непостижимата и за хората, и за ангелите Божия любов. Той трябва да благодари на Бога, да Го славослови, да се прекланя пред Него, Господа, за голямата Му милост и любов. Той трябва не само да иска да бъде разпнат заедно с Него и да претърпи всичко, но дори да бъде разкъсан на парчета и то не само веднъж, а в продължение на целия си живот. Тъй трябва да чувствуваме. А пък ние, окаяните, не можем да изтърпим и най-малка скръб, дори и на-мъничката.

Затова и Църквата е поставила в началото на всички молитви тези слова: „Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе“, т. е. „Слава, благодарение на Тебе, Господи, за Твоята милост, за Твоята любов, за снисхождението, затова, че Ти, Господ, Творецът на вселената, ни удостояваш да Те наричаме свой Господ и ни позволяваш да се обръщаме към Тебе, да Ти се молим“.

Господ прави всичко за човека, за неговата радост, за неговото спасение, дори и за негово удоволствие. Всичко прави Господ, само да е за полза, а не за вреда за човека. Затова няма от какво да се страхуваме, няма защо да се боим от скърбите. Всичко ще направи Господ, от всичко може да ни избави. Заради нашата полза, обаче, не всичко това се прави. Затова трябва да се кланяме на Господа (ето затова е нужна за всекиго отделна стая), трябва да благодарим, да Го славословим, да Му се молим от все душа... Разбирате ли? С ума разбирате, а сте далече от това да разбирате със сърцето.

За да разбере със сърцето си трябва непременно, на първо място, да се моли човек с молитва насаме. Непременно! А после, трябва да живее по евангелски, трябва човек да се кае за греховете си. Защото човек не само трябва да разбере, но и да почувствува, че ние сме митари, че трябва да се обръщаме към Бога като митаря. Не е лесно да се стигне до това състояние. Човек идва до него след много падения, нарушавания на заповедите Божии. Щом падне, става и се кае. Пак падне. После пак стане. И най-накрая ще разбере, че без Господа ще погине.

Дошъл един брат при Сисой Велики и казал: „Отче, аз паднах“. — „Тогава стани“ — „Станах, ала пак паднах“. — „Стани отново“. — „Докога така?“ — „До смъртта“. Когато човек разбере дълбоко, със сърцето си, това свое падение, ще осъзнае, че сам той е нищо, цял е в падение и ще възкликне към Господа: „Боже, бъди милостив към мене грешния, виждаш в какво състояние съм“; тогава той ще може да  достигне състоянието на първоначалното смирение и да се спаси. Ето затова в търсенето на Бога не трябва да се плашим и да се отчайваме от паденията...“

Във връзка с въпроса за духовния живот, батюшката доста често казваше в беседите си и подчертаваше, че духовността не се заключава в духовните одежди, нито в думите за духовността, с които някои обичат да се кичат, като с модни дрехи. Твърде много книги, предупреждаваше ни той, говорещи за духовни неща, много разкази за чудеса, са пропити от напълно антихристиянски дух.

Единствените писания на Духа Светий — това са творенията на светите отци и на подвижниците на Църквата, като например, епископ Игнатий Бранчанинов. В тях се съдържа истинската духовност и само те може и трябва да ни ръководят. Във връзка с това той се изказваше остро за нещата, нахлуващи от чужбина, (вероятно става дума за Западната култура — бел. прев.), казвайки, че това е „самата дяволщина“.

„Добре е, че границата ни е затворена. Това е голяма Божия милост за нашия народ. Иначе щяхме да бъдем засипани (особено от Америка) от дяволска сатанинска сектантска литература, а руските хора са много податливи към всичко чуждоземно и щяха окончателно да погинат. Вземете, например, Бердяев. Какви кощунствени изрази допуска той за светите отци! Той, значи, не ги е никога чел или пък ги е чел с едно късче от мозъка си, без сърце и без душа. Той изобщо не разбира християнството и затова пише лъжи за светите отци.

Мнозина, особено в емиграцията, са писали по духовни въпроси съвсем неправилни, лъжовни неща. Говори за Бога — а самият е дявол. Толкова дивни са книгите на светите отци и може ли вместо тях да четем всякаква макулатура (бездарна литература, произведение без стойност, бел. прев.), маскирана като духовна литература. Така например, книгата на така наречения архимандрит Спиридон за молитвата — това е пълна измама, в най-добрия случай самоизмама, това е пълно изкривяване на християнството, лъжа за духовността и за молитвата. Подобни книги могат само да погубят човека, да го доведат до явна прелест“.

Батюшката много обичаше да служи и служеше стегнато, съсредоточено, с цялата си душа, което се чувствуваше от всички. Извършваше богослужението просто, сдържано, естествено. Не търпеше никакъв артистизъм или каквито и да било превземки при извършване на богослужението, в четенето, пеенето и правеше забележки на „артистите“. По тази причина му се сърдеха диригентите, които обичаха да „изпълняват пиеси“, солистите и четците, свикнали да се показват. Той забраняваше, например, някои песнопения, казвайки, че това е не молитва, а беснуване пред Бога. Веднъж той дори не разрешил на един „майстор“ на четенето да довърши Шестопсалмието поради неговото кривене на гласа и наредил на друг да продължи четенето.

Батюшката често казваше: църковно е онова пеене, което настройва душата за молитва, помага ни да се молим или поне не пречи на молитвата ни. Ако песнопението не създава подобно настроение в душата, дори и да принадлежи на най-прославения композитор, то е само игра на „ветхозаветни“ чувства, на плътта и кръвта.

Той забраняваше да се влиза в олтара и още повече — да се стои там без нужда. В олтара отецът не говореше никога нищо, освен най-необходимото, не позволяваше това и на другите. Никога не изповядваше по време на св. литургия: провеждаше изповедта или преди нея или в навечерието — в предния ден (през Великия пост). Той казваше: по време на литургията човек трябва да се моли, а не да чака на опашка за изповед. Отношението му към изповедта беше изключително внимателно, особено към тези, които идваха рядко, а още повече за пръв път.

Между другото, отецът се оплакваше, че мнозина от духовенството считат за основен въпрос по време на изповедта: не си ли ял млекце през поста, колко дни си постил преди причастието и тем подобни — и изобщо не обръщат внимание на тежките грехове: кражба, лъжа, клевета, омраза, лукавство, разпътство (с дело, дума и мисъл), завист, алчност и т. н. Той казваше: прецеждат комара, а камилата поглъщат. Особено го разстройваше, че някои свещеници извършват вместо таинството покаяние и очистване на съвестта някакво формално „опрощаване на греховете“, в резултат от което вярващите започват да гледат на християнството като на магьосничество, а не като на нов, евангелски живот.

Отецът далеч не винаги допускаше всички след изповед до причастие. Ако човек има нещо тежко на съвестта си, или не е говял много години, отецът първо му благославяше да дойде на няколко служби, или отлагаше причастяването до следващия пост. При това отецът понякога даваше на човека да прави у дома си определен брой поклони и молитви.

Батюшката никак не обичаше требите да се извършват набързо, безпорядъчно, както и да е. Казваше, че е по-добре се прочете по-малко, но ясно, със смирение, с благоговение, отколкото да се кощунствува над думите в молитвите и словото Божие. Псаломщиците, по правило, му се обиждаха за това и се възмущаваха.

О. Никон казваше още, че руският народ е обърнал гръб на вярата си толкова леко след революцията, тъкмо защото всичкото му християнство се е състояло в изпълнение почти изключително на външни предписания: да се поръча водосвет, молебен, кръщение, да се запали свещ, да се даде за помен, да не се яде блажно през поста. Християнството се превърнало за народа в някакъв набор от църковни обреди и обичаи, народът почти нищо не знаел за борбата със страстите, защото рядко някой го е учил на това. Пастирите пасли повече себе си, отколкото паството си. Ето защо веднага щом казали на народа, че обредите са измислица на поповете и заблуда, мнозинството лесно престанало да вярва в Бога, защото за него по същество Бог е бил обред, който трябвало да осигури един добър живот. Ако пък обредът е лъжа, тогава и сам Бог е измислица.

Батюшката често повтаряше, че най-страшният враг на свещенослужителя — това е стремежът да угоди на народа, да му се хареса, желанието да се служи по-красиво; защото това желание превръща свещеника в артист, във фарисей, отхвърлен от Бога, а от народа прави езичник, който гледа само на външното и изоставя Христа. О. Никон винаги говореше за това с особена разгорещеност.

Батюшката беше строг по отношение на себе си. Ставаше винаги не по-късно от шест часа, лягаше около дванадесет. В дни, когато не служеше, до самата закуска, която не беше преди десет часа, той се молеше. Молеше се и през деня, извършвайки т. нар. петстотница (монашеско правило от 500 кратки молитви — бел. ред.), като канеше понякога и домашните. По всяко време четеше светите отци.

Той беше изобщо голям труженик, не търпеше безделието и винаги с нещо се занимаваше, но най-много четеше. Ако в ръцете му попадне интересна книга, той няма да спи нощем и не ще се раздели от нея цял ден, докато не я прочете. Постоянно негово четиво бяха светоотеческите творения, житията на светиите, проповеди, по-рядко — научно-богословски и философски съчинения. Постоянно и с особено внимание препрочиташе творенията на епископ Игнатий Брянчанинов, когото завеща като духовен отец на всичките си духовно близки хора. Отецът смяташе съчиненията на еп. Игнатий (тогава още непрославен като светец) за най-добро ръководство на нашето време и дори за по-необходими от съчиненията на светите отци. Защото отците, казваше той, в много отношения са вече недостъпни за нас и ние не можем правилно да ги разбираме, без да изучим предварително творенията на еп. Игнатий, който на практика е превел, така да се каже, отците на съвременен език, съобразявайки се с настъпилото време и с новата душевност на хората.

Той не оставяше никога решаването на възникнал въпрос за бъдещето, взимаше веднага тълковниците, особено еп. Теофан Затворник или съчиненията на другиго, където се засяга даденият въпрос, речници, справочници. Знаейки френски и немски език, понякога четеше и чуждестранна литература.

Отецът познаваше добре класическата литература и философия. Особено ценеше съчиненията на Ф. М. Достоевски, като се възхищаваше от дълбочината на неговия анализ на човешката душа. Хвалеше  А. С. Хомяков, славянофилите и някои от философските съчинения на В. С. Соловьов.

Отецът в никакъв случай не позволяваше да му направят някаква услуга, да му донесат нещо, да почистят и т. под. Трудно, с пъшкане той домакинствуваше, вършеше всичко сам, макар че беше много болен. Четирите години, преживяни в лагера, бяха подкопали много здравето му. Най-много страдаше от болест на сърцето и от ревматизъм на ставите на ръцете и на краката. Въпреки това считаше, че без крайна нужда е неправилно, грешно е да се ползуват услугите на друг човек. Той си вмени като задължение някои домашни и стопански работи: палеше и чистеше печката (която беше на въглища и беше много неудобна), грижеше се за плодовите дръвчета и храсти, режеше и цепеше дърва, копаеше земята.

Докато батюшката имаше сили, той много се трудеше физически. Работеше до пот, до пълна изнемога. Той насади огромна градина във Вишни Волочек, две градини в Козелск. В Гжатск не само направи градина, но и снабдяваше от нея всички желаещи в града с ябълки, круши, вишни и др. А желаещи имаше много, още повече, че отецът даваше всичко даром. Той извършваше и много строителни и ремонтни работи по храмовете.

С горчивина говореше той за ония епископи, които, без да се съобразяват нито с нуждите на енориите, нито с желанията и мнението на свещениците, ги местят често по своя произвол от една енория в друга, разрушавайки по този начин енориите, умножавайки скърбите на духовенството и причинявайки вреда на Църквата.


Игумен Никон със свои духовни чеда

Отецът се отнасяше различно с хората. С някои говореше спокойно, други утешаваше, а някои направо изобличаваше. Той изобщо беше човек, който не знае какво е човекоугодничество и хич не обичаше ласкатели и лукавци. Последните обичайно най-много си патеха. Той казваше, че ласкателствуват онези, които сами жадуват да получат похвала, и че най-отвратителният човек е лукавецът. Отецът никога не четеше заклинателни молитви над бесновати, опасявайки се от лекомислената народна мълва, която винаги търси прозорливци, чудотворци и т. под. Той казваше, че е лесна работа да се стане „светец“: достатъчно е да се попълзи на четири крака около храма, или с важен вид да се произнасят непонятни благочестиви речи, а особено пък, ако се започне раздаване на просфори, антидор, артос, светена вода с „рецепта“ за използуването им при различни житейски скърби.

„В преобладаващото си мнозинство народът — скърбеше отецът, — съвсем не познава християнството и търси не пътищата към спасението, не вечния живот, а онези, които биха му помогнали да се избави от една или друга скръб“. На хората, които идваха при него с такава нагласа, той казваше: „Ако не искаш скърби — не греши, разкай се искрено за греховете и неправдите си, не прави зло на ближните си нито с дело, нито със слово, нито дори с мисъл, посещавай по-често храма, моли се, отнасяй се с милосърдие към близките си, към съседите, тогава Господ и теб ще те помилва, а ако е полезно, тогава и от скърбите ще те отърве“. Някои, естествено, си тръгваха от отеца недоволни, тъй като той не им е казал какво „трябва“ да се прави, за да дава кравичката повече млекце, за да престане мъжът да пие, и за целта не им давал нито просфора, нито светена вода.

Поведението на отеца беше съвсем естествено. Често, когато по-малките му братя, племениците или други играеха на „городки“ (руска детска игра — бел. прев.), той отиваше при тях и помагаше на изоставащия отбор. Никой дори от младите не можеше да се съревновава с него по точност на мятането на пръчката. С няколко удара той избавяше изоставащите. Всички просто се чудеха, как се е запазила такава сръчност в старческите му и болни ръце. Той умееше дорбе да играе на шах, но почти никога не играеше, като наричаше тази игра бесовска, която отнема драгоценното време на човека.

През 1956 г., за празника Пасха, отец Никон бе награден със игуменски сан от Преосвещения Михаил (Чуб).

Отецът почна да чувствува особена слабост през зимата на 1962-63 година. Той постепенно взе все повече да слабее, бързо да се уморява, по-малко да се храни. Повече от два месеца преди кончината си той не приемаше никаква храна, а месец преди това ядеше само по веднъж на ден мляко и ягоди, понякога с бял хляб. По време на болестта си не се оплакваше на никого. Никой не видя у него униние или скръб. Той беше спокоен, съсредоточен и най-често дори с лека усмивка на лицето си. Почти до края беше на крака. Легна окончателно едва десетина дни преди смъртта си.

Преди Успение на Божията Майка изповяда за последен път близките си. Сам, не бидейки в състояние да иде до храма, няколко пъти се причасти у дома си. До деня на смъртта си бе в пълно и ясно съзнание и с последните си сили наставляваше наобиколилите го. Завеща да пазим вярата чрез всестранното изпълнение на заповедите и чрез покаяние, особено да избягваме суетата, която докрай опустошава душата и я отдалечава от Бога.

Малко преди смъртта, той помоли по време на разговор да намерят в жизнеописанието на стареца Амвросий мястото, където се говори за миризмата на тление, появила се след смъртта от тялото на стареца. Духовно близките му хора не обърнаха отначало внимание на този епизод, но си спомниха за него по-късно.

На тези, които скърбяха около постелята му, той казваше: „Няма какво да ме съжалявате. Трябва да благодарим на Бога, че вече съм завършил земния си път. Никога не съм желаел да живея, не съм виждал нищо интересно в този живот и винаги съм се чудел на това как другите намират нещо в него и се вкопчват за него с последни сили. Макар и нищо добро да не извърших през живота си, но винаги искрено се стремях към Бога. Затова с цялата си душа се надявам на Божията милост. Не може Господ да отблъсне човека, който винаги с всичките си сили се е стремил към Него. Жал ми е за вас. Какво ли ви чака още? Живите ще завиждат на мъртвите!“

Спокойствието, с което отецът вървеше към смъртния си час, беше забележително. То предизвикваше у заобикалящите го едва удържани, а понякога и неудържими сълзи. Всички виждаха, че той постепенно умира, ала никой не искаше да вярва, че батюшката ще умре.

Не чухме никакви никакви оплаквания от него. „Батюшка, боли ли Ви?“ — „Не. Ей така, понякога неприятни усещания“. Купиха му пантофи за ковчега. Той ги премери с усмивка: „Колко са хубави!“ Направиха покривало за ковчега. Той го погледна и намери грешка в надписа. Видя, че донесоха ковчега за него и беше доволен, че всичко е готово.

Когато попитаха отеца как и къде да го погребат, той отговори: „И да ви кажа — няма смисъл, защото това никога не се изпълнява“. Когато обаче, домашните му дойдоха до леглото му, след като вече бяха определили (тайно от него) мястото за погребение, той веднага ги попитал: „Е, намерихте ли ми място?“ Въобще, в дните на последната си болест отецът поразяваше околните със своята прозорливост.

В последно време ние се безпокояхме отецът да не умре в наше отсъствие. Той обаче твърдо ни увери: „не се безпокойте, няма да умра без вас. Когато трябва, ще извикам всички“. Отецът почина мирно на 7 септември в 12 часа и 25 минути на обяд. И макар, че преди това нямаше никакви особени признаци, всички някак си се събрахме при него по това време и със свещи в ръце прочетохме молитвата за умиращ. Наистина, той ни повика всички.

Опелото беше на 9 септември. Вечерта на предния ден, докато четяхме Евангелието редувайки се, изведнъж усетихме как от ковчега започна да излиза силна миризма на тление. Ние много се огорчихме: как ли ще е сутринта на Литургията? Ала когато дойдохме сутринта, не усетихме никаква миризма! През нощта мнозина, независимо един от друг, бяха усетили миризмата. На литургията и на опелото никой нищо не почувствува. Тук ние си спомнихме за стареца Амвросий.

Трябва особено да се отбележи онази атмосфера на вътрешна радост, която цареше у богомолците по време на литургията и при опелото на отеца. Впечатлението беше на някакво необичайно тържество, на голям празник. Непостижим дух на радост пропиваше всеобщата искрена скръб. Това може да се обясни с блаженото следсмъртно състояние и с молитвите на отеца. Преставянето му изглеждаше за роднините, за духовно близките и за цялото паство сякаш прибулено в утринна мъгла, преди изгрев слънце. В този ден храмът бе препълнен като на Великден и по-късно мнозина разказваха за усещането на особено, непонятно празнично тържество по време на богослужението.

Упокой, Господи, душата на Твоя раб, свещеноигумена Никон в Твоето царството!


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.