Последна промяна:
07.08.2005 21:28

Йеросхимонах Серафим Карулски

ЗА МОЛИТВАТА И ТРЕЗВЕНИЕТО

(из тетрадките на йеросхимонах Серафим Карулски)

Йеросхимонах Серафим e един от последните руски старци-отшелници, подвизавали се на Атон, в суровата Каруля. Като води високо духовен живот и постоянно въздига мисълта си към Бога, той достигна истинско богомислие. Напуска земния живот през есента на 1981 година. Плод на богатия му духовен опит са поместените по-долу записки.

За «прелестта»1

В духовния живот, за да не изпадне човек в прелест, трябва да живее «просто» — да приема всичко такова, каквото е, т. е. изхождайки във всичките си постъпки от действителното положение на нещата и от своята мяра. Преподобни Серафим за това е казал: «Добродетелта не е круша — наведнъж не можеш да я изядеш», т. е. желаното от човека духовно постижение не може да се достигне по друг начин, освен по този, по който се постига изобщо, според духовните закони (по пътя на «законния подвиг»), а това в голяма степен е свързано със следното — да познаваш своето състояние и своята мяра и от нея да изхождаш в своите трудове и усилия в стремежа към желаното. Ако човек не постъпва така, оттук водят началото си на всички «прелести»!

Когато човек не познава себе си и по тази причина не се ръководи в духовния си живот от своето реално състояние и от своята мяра, той встъпва на лъжлив път, което именно е начало на «прелестта».

Ако човек не познава своята мяра и не изхожда от нея, тогава той «не стои в истината» (както Господ е казал за дявола, срв. Иоан. 8:45) и следователно навлиза в областта на фантазиите и мечтите, а това именно е началото на «прелестта». «Прелестта» е загубване на истината, според определението на еп. Игнатий (Брянчанинов). И това загубване на истината има за свое начало загубването на истината именно за своето действително вътрешно състояние; именно тогава човек започва да греши в своите сметки и планове за духовния си живот, поставя си цели, които не съответствуват на вътрешното му състояние и на неговите потребности (в истинното , правилното и редното, според неговото състояние и според духовната му възраст), а се хваща за това, което му се иска и му се струва нужно. Младото дръвче, посадено наскоро, не може веднага да даде плодове — трябва първо да порасне, после да разцъфне и едва тогава ще даде и плод, т. е. когато му дойде времето!

По същия начин определя «прелестта» и преподобни Григорий Синаит: «Ако някои, след като се увредиха в ума (което всъщност представлява «прелест», загубване на истината), се отклониха от пътя, знай, че пострадаха така поради самочиние и високо мнение за себе си». Какво е това «самочиние и високо мнение за себе си», които преподобният сочи като причина на «прелестта»?

Това са неправилните подбуди в духовната дейност, поради които човек прави не това, което действително му е нужно за правилното му духовно възрастване; т. е. когато човек, воден от самочиние и от високоумие, започва да действува в несъответствие със своето реално вътрешно състояние — необходимо му е едно, а той върши друго.

И така, непознаване на своето вътрешно състояние е налице, когато човек не вижда какво става вътре в него, каква е неговата истинска духовна възраст (живее в «мрак» по отношение на тези неща) и не се замисля върху тях, не се старае преди всичко друго да разбере точно това; тогава той си мисли (т. е. има «мнение» за себе си), че във вътрешния му живот всичко е благополучно и затова обръща внимание само върху описанието на външните дела, които са извършвали светиите за своето духовно преуспяване и спасение. Но работата е в това именно, че светиите са виждали какво става вътре в тях, а следователно и какво им е нужно, затова са си избирали дела в съответствие с вътрешното си състояние — избирали са това, което им е било необходимо за поправяне на собствените недостатъци и за допълване на недостигащото за тяхното съвършенство; а който не вижда себе си и не познава своето вътрешно състояние, той си поставя цели, каквито сам си измисли, без всякаква връзка с това.

Така че причината за самочинието и високоумието е непознаването на самия себе си.

Човек, който не познава себе си, мисли, че може да се захване за всяко духовно делание2, което си пожелае и избере — и ето, че си избира — «най-доброто»! — И се напряга с всички сили да го постигне, а всъщност за него то изобщо не е нужно, защото не ще го доведе към истинско израстване. Обикновено дори е точно обратното — то му вреди.

На някого, например, му се е запалила къщата, а той се е захванал да прекопава градината си или да прави нещо друго, което — макар и да е полезно, но съвсем не му е времето да го върши, когато къщата му гори. Така и непознаващият себе си (а нали, докато не се изцели, човек се намира на земята в състояние на падение и духовен мрак), като не знае какво му е необходимо, върши онова, което сам си намисли, макар и да избира измежду нещата, които са вършели светиите. Но те са познавали себе си и са ги вършели, защото са им били необходими, а такъв, без да познава себе си, прави, каквото си поиска. Ето в това се състои разликата.

В състоянието на падение е присъщо на всеки човек да има високо мнение за себе си, тъй като той си мисли, че всичко в него е изправно, а мисли така, защото не вижда какво става вътре в него.

И щом смята всичко за изправно, значи, може да прави, каквото си избере. Така щеше да бъде, ако той беше вътрешно здрав, но точно това липсва. Кога се е лекувал, щом не вижда болестта вътре в себе си и не знае какво лекарство му е нужно за нея?

А болестта на падението е такава, че човек постъпва във всичко според любовта към себе си и оттук действува пристрастно — и във всичките си житейски дела, и в духовното.

Като не се вижда какъв е в действителност, той си изгражда «мнение» за себе си, че е добър и че всичко му е наред. Затова, като си избере каквато си хареса цел, се стреми към нея с всички сили, мислейки, че цялата работа се състои в това да действува по-силно и по-упорито, без да отстъпва. Така от неправилното мнение за себе си (именно това светите отци наричат «мнение»3), човек поради себеугодие и пристрастие действува самочинно и с високоумие и оттук в него започва да се развива «прелестта».

Затова човек, който иска правилно да напредва в духовния живот, трябва най-напред да опознае себе си! Разбира се, ако човек още не е готов за това, как може да опознае себе си? Самопознанието е присъщо на една вече достатъчно висока духовна възраст и не се появява отведнъж, само от желанието да го постигнем. Затова, като научаваме от светите отци, че се намираме в състояние на «падение»4, трябва точно тук да спрем вниманието си: «Внимавайте над себе си» — казва Господ в Евангелието (Лука 21:34). Трябва да следим своите неправи дела, думи и дори мисли и така да опознаваме «падението» в самите себе си. И понеже все още не го виждаме ясно и подробно, трябва просто да вярваме5, че сме повредени, че в нас се крие много зло и че в живота си почти винаги действуваме под неговото влияние. Трябва да вярваме, че е така, да помним, че е така, и да внимаваме над своите думи и постъпки. Като вярваме, че е така, като изхождаме във всичко от убеждението, че злото се крие в нас и действува в нас много силно, като отчитаме винаги това, трябва да се стараем и да го забелязваме в себе си; едва тогава — след като човек сам се убеди, че е така — той на дело «стои в истината», смирява се и се самоукорява, отчасти — защото вижда своите лоши дела и мисли, а отчасти — защото вярва, че е така, макар все още и да не го вижда достатъчно ясно. Тогава той не ще има вече «мнение» за себе си, нито самочиние и високоумие, и не ще бъде застрашаван от «прелестта».

Когато човек опознава своите недостатъци, той се старае да ги победи и вече действува, като не ги забравя и им противодействува. Тогава в него започва правилният духовен живот, далеч от «прелестта» — живот в смирение, в скърби, в борба със злото в себе си, а оттук — в истинско духовно преуспяване, защото, борейки се със злото и греха в себе си, човек става угоден на Бога, Който иска да го спаси (а от какво да го спаси? — от злото, и от греха и от произтичащите от греха мъки и смърт). И тогава човек става достоен за Божията милост и помощ, и му се изпраща благодат, просвещаваща го и лекуваща в него болестта на падението.

«Бог се противи на горделиви (на изпълнените с високо «мнение» за себе си), а на смирени дава благодат». Тогава започва правилният духовен живот, защото човек е познал своята болест, лекува се и върви към оздравяване, а именно това е и правилният духовен живот — да се приближаваш към Бога, побеждавайки злото в себе си. Тогава и Господнето благословение пребъдва върху делата на такъв човек и «прелестта» е далече от него. Във всичко, що върши, ще успее... защото в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем (Пс. 1:3,2), и като вижда в себе си нарушаването на този закон, той се бори. Затова и Господ благоволи към него и му помага.

Така че бедата не е толкова в това, че човек се намира в мрак и падение, колкото в това, че той не го съзнава, не изхожда от вярата, че е така, за да забелязва в себе си проявите на криещото се зло и да му противодействува, а си остава неизцелен. Във всички светоотечески писания намираме, че причината за злото и греха е в самия човек и се гнезди в непознаването на самия себе си. «Познай себе си» — е казвал в този смисъл преподобни Серафим, казвал го е на ония, които се захващали с дела, несъответствуващи на вътрешното им състояние. «Преди всичко ни е нужно смиреномъдрие» — пак същото основно нещо ни се сочи много пъти у светите отци. «Няма друг път, освен самоукорението» — а това идва от познаването на самия себе си, откъдето идват и смирението, и покаянието.

За освобождаването на сърцето от земната «суета»

Самият подвиг на спасението, издигащ човека от земята към небето, се заключава в това: сърцето да изоставя, т. е. да отхвърля земното, към което то е привързано и което обича, да го отхвърля заради Бога, заради бъдещия живот. И това става по вяра — поради вярата, че ще има бъдещ живот, че спасението изисква това изоставяне, защото точно в това «отделяне» то се и състои6.

Защо? Защото човек чрез сърцето си живее, чрез сърцето си обича, чрез него се привързва към всичко, което му е приятно, привично, към всичко, с което то се съгласява и приема. Където е сърцето, там е и целият вътрешен човек. «Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви» (Мат. 6:21). А нали човекът погива именно от греха — от греха, в който всъщност се проява прилепването ни към земното, по-точно — към неугодното на Бога. Привързалият се към земното вече не е привързан към Бога — «Никой слуга не може да слугува на двама господари» (Лк. 16:13). Нашето сърце е неделимо — когато обича едно нещо, другото то оставя, така че привърже ли се към земното, вече не може да върви към небесното.

Разгледай и виж, че и във временния, земния живот човек живее в кръга на близките си впечатления, усещания, преживявания — от едно се отвръща, към друго се стреми — с какво? — със сърцето. А когато сърцето възлюби истински небесното, т. е. устреми се към него, прилепи се към него с чувство, желание — което за него е нещо естествено — едва тогава то започва наистина да се приближава към небесното. А от онзи земен кръг на впечатления, в който то обикновено живее и който го възпира от живота в небесното, то се отвръща, защото вече не живее със земните преживявания, а с небесните.

Преживяването на небесното е всъщност «напускането» на земното и тръгването към небето, към ангелите, които на небето преживяват небесното; оттук са и изразите: «небесен човек» и «земен ангел». Тогава човек живее чрез «небесното», като оставя със сърцето си «земното». На сърцето е присъщо да има определена склонност; у спасяващия се това е нагласа (склонност) към духовното, «духовна склонност» (според «Пътят към спасението» на епископ Теофан).

И тъй, обърни внимание, че земното, привичното и приятното те възпира от възхождането към вечното, небесното отечество. Оттук става ясно каква е същността на «подвига» на светците: те са оставяли (а това се прави със сърцето) привичното, приятното и с вяра са го заменяли с живота на бъдещия век — какъвто той ще бъде там; те са измъчвали себе си със суров живот, защото сърцето иска онова, което му е привично, а човек с воля, с разум и вяра не му го позволява, а го насочва към небесното. А както казва епископ Игнатий, с времето привичното започва да става приятно, тогава идва край на подвига, защото сърцето привиква към духовното и вече самo живее чрез него, без да е необходимо да бъде насилвано. Сърцето самo се удовлетворява от небесното, след като вече придобие склонност към него.

Именно така, «ден след ден» се извършва движението към небето — когато сърцето се отказва от привичното, което у всеки човек бива различно, но всъщност е много сходно у всички, защото у всички то е нещо земно, достъпно за сетивата: та нали човешката природа е еднаква у всички — всички се раждат в земното и привикват с него, и точно него трябва да изоставят, когато тръгнат към вечното.

Затова внимавай над сърцето си: с какво живее то? Точно в това то трябва да бъде охлаждано; но не просто така (без мисъл), а като заменяме земния предмет на неговото желание с небесното, и то заради Бога, т. е. заради небесното и вечното, заради това, което е угодно на Бога, което приближава към Него — към това трябва да устремяваме и подтикваме сърцето си. А вкусът му към привичното земно трябва да охлаждаме, като насочваме вниманието си към по-доброто — в туй се състои движението към вечното.

Ето това е всъщност «да внимаваш над себе си» (над сърцето); това е и «деланието», и «извършването на спасението»7, за което говорят светите отци, това е и Иисусовата молитва — тя се съединява с всичко това и се превръща в непрестанно «помнене на Бога» и «любов към Бога», което всъщност и представлява трудът на непрестанната Иисусова молитва. Ето това е «да живееш с Бога». Когато се усилва вниманието към Бога, към Господа, тогава сърцето само охладнява към земното — ето това е «духовното делание». Когато знаеш това, като го помниш и го вършиш, тогава трудът за възхождане към небето се извършва едновременно и чрез устремяване към Бога (което започва с помнене на Бога), и чрез охлаждане на сърцето към земното (отдалечаващото вътрешния човек от Бога), именно тогава става това възхождане.

Хората са се превърнали в наследници на суетата, защото са отпаднали от небесното и в своето грехопаднало състояние тегнат към земното, сърцето им живее със земното. И къде да отидеш тогава? Трябва или да си затвориш очите пред това и завинаги да останеш да живееш в земното, или, като знаеш как свършва земното, да се учиш да живееш с небесното, с вечното.

Но как можеш да живееш с небесното, когато човешкото грехопадение е направило сърцето ти земно и то живее със земното? А за да се изцели и охлади то към земното, за да се запали в него небесния огън, трябва да не оставяш без внимание това болно сърце, та всички земни пристрастия да се изчистят от него. Затова докато не се извърши това очистване и земната «суета» няма да се отнеме от човека. Защото посредством «суетата» става възможно лекуването на пристрастията към земното — тя е, която ги изкарва наяве. Иначе, т. е. без дела на суетата, пленът [на земното] , в който се намира сърцето, все ще си остава скрит и недостъпен за освобождаване, а него го има и той няма да изчезне от само себе си — затова и суетата дълго ни обкръжава, чак докато се очисти сърцето ни от земните пристрастия, лишаващи ни от вечността. Докато живееш със земното, не можеш да живееш с вечното, а който престане да се наслаждава [на земното] , започва да блаженствува [с небесното].

Човек си мисли, че случайно е попаднал в условията на суетата и безразсъдно се старае да се избави от нея, безразсъдно, т. е. без да се е очистил, без да се е освободил от плена на земното. Е, добре, ще се освободиш от суетата — от земните дела, а после? Та нали сърцето ти е привързано чрез пристрастие към земното, значи, така и ще си останеш в плен, привързан към земята. Но «земята и всички неща по нея ще изгорят» (2 Петр. 3:10) и какво ще стане тогава с прилепилия се към нея?! Ето към какво води преждевременното освобождаване от «суетата»! — към неизцелимост и към гибел. А освен това земните дела се наричат «суета» само тогава, когато се вършат без помненето на Бога, значи, без Бога, със забравяне на спасението поради увличане от тях, без освободителното «делание» — тогава те са суета!

Ако пък под тяхното прикритие човек се труди, за да стане свободен, като полага вътрешен духовен труд едновременно с външните си дела, тогава те вече няма да са суета, а — средство за освобождаване от земния плен. Опиташ ли се обаче по друг начин да се освободиш, докато сърцето ти е все още земно (а да се претвори другояче в небесно е невъзможно — просто няма достъп до него), тогава веригите в него си остават.

Значи, чрез «суетата» разцъфнаха всички вършещи беззаконие, за да бъдат изтребени завинаги8 (Пс. 91:8 — по слав. прев.) — т. е. в земните дела пристрастията на човека стават очевидни и тогава те са вече и достъпни за изкореняване.

И тъй, когато се стремиш към безмълвие, знай, че не толкова външните обстоятелства ти пречат да го достигнеш, колкото все още скритото в тебе пристрастие към земното; това означава, че сърцето ти живее още със земното, с привичното — и каква полза тогава ще имаш ти от безмълвието, от липсата на земна дейност? Така ще си и останеш в плен, неизцелен, загубил дори възможност да се очистиш. Стремеж към небесното, който би надмогнал вътре в тебе земния живот на сърцето, ти още нямаш, а от това, което води към него — към очистването от земното — ти бягаш. Пустинята сама по себе си не очиства страстите, а само ги приспива, но техният «сън» не е изчезване и когато те се «събудят» пред лицето на съблазънта, тогава какво ще стане?

Затова разбери ползата от земните дела (от «суетата»), когато те са съединени с «делание», и ако не ти се удава да отидеш на безмълвие — значи, все още трябва да се подготвяш за него. А подготовката се заключава в очистване, очистването пък се заключава във виждане на своите пристрастия и тяхното изтръгване от сърцето — това се извършва по време на земните дела; защото пристрастията живеят и действуват при делата, в тях те стават достатъчно очевидни, виждат се достатъчно ясно; оставянето пък на тези дела заради Бога отслабва пристрастията и с времето ги унищожава. Тъй че нужно е и едното, и другото! И страстите да действуват (щом действително ги има), и да бъдат отхвърляни чрез неудовлетворяването им, което се случва, когато от време на време изоставяме приятните дела (водени от вярата, заради Бога) и сърцето ги отблъсква от себе си. Именно чрез това отблъскване те отслабват и така се извършва очищението на сърцето.

А очищението е очистване от страстите… както и: «Бог е Бог на сърцето»9. Когато страстите действуват, те могат да бъдат изкоренявани, а когато са скрити и не се проявяват (или по-разговорно: не се «обаждат»), тогава са недостъпни за изкореняване, а остават в нас! Именно в делата те действуват и се проявяват, затова са и нужни делата, за да бъдат изкоренявани страстите.

Мъдростта пък се състои в това — при наличието на още силни страсти да не се навлиза в тяхната област — тя е дълбока и може да удави човека (да го доведе до падение). Когато сърцето съчувствува (съизволява) на страстите, те се усилват, защото се «хранят» от това съчувствие (съизволение), а когато сърцето ги отхвърля, те изчезват, защото сами по себе си нямат същност, но нашата «развратената воля» е причина за тяхната поява и проявление. Затова когато сърцето ги отхвърли, то ги и унищожава — то самo им дава живот или самo им го отнема! В това е и смисълът на духовното «делание», съчетано със земните дела.

Виж и поучението на св. Йоан Златоуст в «Пролога» за 15 ноември: съобразно свободната воля на човеците Бог снизходително им изпраща това, което искат — «защото не пожелаха вечната храна (нейната сладост, както някъде се пояснява), привързаха се към този временен живот». Тази привързаност е именно съчувствието на сърцето към земното, привичното и услаждането му от него, при което то остава хладно към все още невидимото небесно, не се стреми към него, а при такова хладно отношение дали изобщо някога и ще го достигне?!

Превод от руски език. «Православный путь», приложение към сп. «Православная Русь» за 1987 г., с. 57—68.

Бележки

1. На езика на православната аскетика думата прелест обозначава духовно състояние, изразено с думите на св. Игнатий (Брянчанинов) по следния начин: “Прелестта е увреда на човешкото естество от лъжата. Прелестта — това е състоянието на всички без исключение люде, което произтича от грехопадението на нашите праотци. Всички ние сме в състояние на прелест. Познанието на това е най-мощната защита срещу прелестта. Най-пагубната прелест е това да считаш себе си свободен от прелест. Всички ние сме излъгани, всички сме измамени, всички се намираме в прелест и се нуждаем от освобождение чрез истината. А истината е нашият Господ Иисус Христос. — Бел. ред.
2. Делание (понятие в аскетиката) — Означава «духовен труд, духовно подвизаване». — Бел. прев.
3.
Мнение (аскетическо понятие) — високо мнение за себе си или неправилна, лъжовна мисъл, която човек възприема под влияние на своите страсти и на дяволски внушения. Мнението, като плод на гордостта, е начална степен на духовната самозаблуда и ако човек се утвърди в него, то неминуемо го довежда до духовна прелест. — Бел. прев.
4. Състояние на падение — тук се има пред вид повреденото състояние на човешката природа след първородния грях. — Бел. прев.
5. Да вярваме — т.е. да проявяваме доверие към Спасителя и Неговите верни ученици — светците на Православната Църква, които въз основа на благодатния си духовен опит са ни открили тази горчива истина и са ни показали пътя, по който да се избавим от злото в себе си. — Бел. прев.
6. В оригинала «уход»: заминаване, отдалечаване завинаги. Тази мисъл на о. Серафим е изразена от св. ап. Павел в Посланието до Евреите: « С вяра Авраам, бидейки призоваван, послуша да замине за мястото, което щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае, къде отива. С вяра се пресели той в обетованата земя, като в чужда, и се настани под шатри с Исаака и Иакова, сънаследници на същото обещание; защото той очакваше оня град, който има основи и чийто художник и строител е Бог » (11:8—10). — Бел. ред.
7. Сравни: Със страх и трепет вършете вашето спасение (Филип. 2:12). — Бел. прев.
8. Проникоша вси делающіи беззаконіе, яко да потребятся въ векъ века. — Бел. ред.
9. Еп. Феофан Затворник. Путь ко спасению. М., 1908, сс. 241—243. — Бел. ред.

Главна страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.