Повест за св. двадесет и шест Зографски мъченици

ПРЕДГОВОР

Икона на атонските преподобномъченици, пострадали за Православието от папистите през ХIII в.(Настоящият предговор и заключението са взаимствувани със съкращения от брошурата „Афонская икона Пресвятыя Богородицы Акафистная Предвозвестительница или борьба Афонцев за св. Православие Восточной Церкви и страдания их за несогласне на унию с Римом и подчинение папе“, Шамордино, 1913 г.)

Атон — земният жребий на Пресвета Богородица, подобно на видимия небосклон сияе с многобройни звезди — благодатните икони на Божията Майка и с подвизите на Божиите угодници, прославили се на тази света гора: светители, мъченици, изповедници и преподобни — земни ангели и небесни жители, които предстоят пред Божия престол и се молят за целия свят.

Една от тези чудотворни икони е малката икона „Акатистна“ или „Предвъзвестителка“ (Предвозвестителница), намираща се в българския Зографски монастир, а сред светците, прославили се в тази обител са 26 изповедници и мъченици, пострадали за св. Православие. Тази икона и подвигът на св. мъченици са свързани със знаменателни събития в живота на Атон, които могат да се нарекат с общото название: „Борбата на атонските монаси против унията с Рим [1] и страданията на онези от преподобните, които не пожелали да я приемат.“

Дълго преди злополучния Флорентински събор (1439) и, може да се каже, през цялото време след отпадането на западната църква от Вселенската, Западът, в лицето на своите горди и упорити „непогрешими“ папи с всички сили и средства се е стараел да доведе отслабената, разтърсвана от политически трусове Византийска империя до уния на Източно-православната църква със западната и то при непременното условие за главенство на римския папа. Византийският император Михаил VIII Палеолог (1260 — 1282), който заел престола или по-точно го заграбил от законния наследник, младия Йоан IV Ласкарис, (ослепен от него в 1262 г.), съдействувал в тези пагубни начинания на Запада, според клетвеното обещание, което той дал чрез своя представител на Лионския събор (1274) пред папа Григорий Х. Властолюбивият похитител на престола се надявал чрез такова единение, с помощта на папата да отклони западните владетели от нови завоевателни походи срещу Константинопол, който допреди 58 години се намирал под властта на латинците (название, давано през Средновековието на привържениците на папската ерес). Нещо повече, той се надявал да получи военна помощ и по този начин да спаси своята отслабнала империя от надигащите се нови врагове — турците, от съседните народи, от дивите и войнствени племена, които заплашвали държавата му и от самите латинци, а сам той да запази императорската корона.

В 1273 г. Михаил Палеолог изпратил „посолство“ от високопоставени пратеници при римския папа, за да обсъдят условията на унията с Рим и да я сключат. Хитрият Палеолог започнал още пред предишния папа Климент IV (1265—1268) да прави постъпки за обединяване на църквите. След смъртта на папа Климент, в продължение на три години той поддържал отношения с кардиналите — блюстители на папския престол, а след издигането на папа Григорий Х (1271) възобновил преговорите, продължил ги и ги довел до печален край.

Всички пратеници на Михаил Палеолог били всъщност привърженици не на унията, а на самия него — кой от страх пред наказанията, кой, за да получи почести, кой по други, не безгрешни причини, а не по съвест и по убеждение, че унията е действително необходима ... На думи волята на императора била „да се спаси империята“ на всяка цена, а в ума му — мисълта да запази короната си. Ето защо той се решил и изпратил в Рим своите посланници, които да подчинят Източната Църква на папата — да спасят тялото и да погубят душата ... Тогавашният Константинополски патриарх Йосиф Изповедник (1268—1274; 1282—1283), след като узнал за тези достойни за съжаление намерения на императора, веднага изпратил окръжно послание до епископите и всички православни християни, предпазвайки ги от приемането на замислената уния с Рим, а след това, на 2 януари 1274 г., напуснал патриаршеския престол и се отдалечил в монастир.

Светогорските монаси не останали безучастни към опасните за Църквата кроежи на императора. Те не се побояли от царския гняв, но от името на всички написали и изпратили на Михаил Палеолог „вероизповедно послание“, в което основателно доказвали, че нито главенството на папата, нито поменаването му в църквата, нито извършването на св. Евхаристия с безквасен хляб, нито прибавянето към Символа на вярата на думите „и от Сина“, не могат да бъдат допуснати и, като наричали латинците и техните единомишленици еретици, умолявали императора да остави това многотревожно и опасно начинание.

Приемникът на патриарх Йосиф, Йоан Век (1275—1282) бил отначало усърден противник на унията, но след избирането му за патриарх започнал да действува, ръководен от властолюбие, според престъпната воля и намерения на императора. Той приел постановлението на Лионския събор (1274) за сключването на уния и с това подчинил Източно-православната църква на римския престол.

Това злощастно съглашение и единение по политическа необходимост имало най-печални последици за Православната църква, тъй като латинците и техните съмишленици убеждавали православните да приемат унията не със силата на евангелското слово, на апостолските и съборни постановления, не с писанията на св. отци и учители на Църквата, а със силата на оръжието, с всякакви насилия и измами.

Тъй като Св. Гора оставала, както винаги, опора на страдащата Църква на Изток, то, за да сломят тази крепост на Православието, латинците, на път към Константинопол, нахлули на Атон. Те убеждавали монасите с измамни думи, примамвали ги с обещания, принуждавали ги със заплахии мъчения да приемат унията с Рим — т. е., да признаят главенството и властта на римския папа на Атон.

Неголяма част от монасите се оставили да бъдат увлечени от заблужденията на папистите, макар и само външно, пред страха от мъченията и смъртта и, докато мечът висял над главите им, приемали проклетата и ненавистна уния, но все пак те се отрекли от вярата на своите отци — преподобните атонски подвижници. Повечето от светогорските монаси с кръвта си запечатали своето изповедничество и своята вярност към Православната Църква. Те без страх изобличавали в лицето на неканените пратеници папата, който светотатски си присвоил главенството на Църквата и гордо нарекъл себе си „наместник на Христа“,

Измежду монастирите, които твърдо се съпротивлявали на богопротивната уния и най-силно пострадали за това, бил и българският Зограф. По-долу предлагаме на благочестивия читател обширна повест за мъченическия подвиг на 26-те зографски подвижници. Тя е съставена въз основа на светогорския патерик, древния разказ за зографските мъченици, разказа на Стефан Светогорец и преданията на зографски просветители от средата на миналия век и е поместена в Книгата на Димитър Зографски „Света гора — Зограф в миналото и днес“ (1943),

ПОВЕСТ ЗА СТРАДАНИЯТА НА СВ. ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ ЗОГРАФСКИ МЪЧЕНИЦИ

При царуването на византийския император Алексис Вука Мурздуфла, латинците с голяма войска завладели Цариград и много градове и села на Византия.

Дълго време (1204—1261 год.) Византийската империя била под властта на латинците и се намирала в най-плачевно положение? [2] Така било и след изгонването на латинците от Цариград през време на царуването на византийския император Михаил Палеолог (1260—1282 г.). Притеснен от всякъде, и като виждал усилените приготовления на латинците да нападнат империята, Михаил Палеолог изпратил едно голямо посолство (делегация) в Италия до Римския папа с доверителни собственоръчни писма, в които, между другото, се казвало: „За всичко направено на вас от гордите скити (българите) ние не сме виновни, защото то стана по техния произвол, така че и ние се страхуваме от тях. Като следваме добре Римската църква, ние и по-рано не сме преставали да вярваме, да изповядваме и да мислим както вас. Молим ви, прочее, да се притечете на помощ нам, вашите единомишленици... Ако не побързате да ни помогнете и защитите, нашето име ще се заличи на земята и вие ще бъдете наказани за това от Вседържителя Бога.“

Когато пратениците пристигнаха в Рим, всички западни владетели-католици се въоръжиха и решиха да тръгнат за Цариград, но не на помощ на Михаил Палеолог, своя единомишленик, а за неговото унищожаване. На път за Цариград те се нахвърлиха върху Атонската гора, наречена света, и започнаха да преследват всички, които обитаваха там. Най-напред те нападнаха Лаврата на св. Атанасий и предложиха на монасите там да се съединят с тяхната латинска вяра и да влязат в общение с тях. Монасите, изплашени и не разбирайки добре апостолските слова: „Дайте място на гнева“, чрез един свой отлъчен свещеноинок се съгласиха, съединиха се с тях и по такъв начин спасиха живота си. По-късно тези монаси бяха изобличени и наказани от Бога [3].

След това латинците отидоха в Иверската (Грузинската) лавра и поискаха от тамошните иноци и те да се съединят с тях. Иноците от този монастир не само не склониха на това, но изобличиха нечестивците и според думите на апостола (Гал.1:8), ги проклеха за тяхното нововъведение. Беззаконниците, като чуха това, разяриха се и като извлякоха всички братя навън от монастира, натовариха старейшините на кораб и заедно с него ги потопиха в морето. Така блажените иноци, за това че не се покориха на беззаконниците, приеха мъченически и изповеднически венец. А по-младите от тях, родом от Иверия (Грузия), бяха откарани в плен в Италия, където, след като им съблекли иноческите дрехи, ги продали на евреите.

От Иверската лавра латинците отидоха във Ватопедския монастир. Тук те намериха само болни и престарели иноци и, когато ги попитаха за другите, те им отговориха: „В долините, из гъсталака се крият, за да запазят вярата си и да не се осквернят с нечестивците“. След като избиха тези свети изповедници, латинците веднага се спуснаха в околността на монастира, и като намериха настоятеля и други монаси, отначало любезно ги увещаваха да станат техни единомишпеници, но един от монасите им каза: „По-добре на Христа да угодим, не на антихриста!“, а те им отговориха: „Нима ние не сме на Христа, а сме на антихриста?“. Светецът им отвърна: „Да, защото всеки, който се противи на Христовото Евангелие е антихрист и той именно сега ви помага. Какво общение може да има светлината с тъмнината? Ние никога няма да се присъединим към вас!“ Духоборците, като чуха всичко това, запушиха ушите си и не само не се убедиха в истинността на Православната вяра, но простряха беззаконните си ръце върху пазителите на закона и избесиха всички тези иноци на мястото, където ги намериха. От тогава и до сега това място се нарича Фурковуни, т.е. гората на бесилките.

След това латинците преминаха на другата страна на Света гора и се доближиха до монастира св. Великомъченик Георги, наричан Зограф. Игуменът на този монастир, преподобни Тома, беше научил преди няколко дни, както за нападението върху Света гора от страна на нечестивите еретици, така и за злочестините, които щяха да понесат неговите събратя. Той ги насърчаваше, обнадежден от следното чудо. Един добродетелен старец монах живееше на монастирското лозе, което се намира на половин час път на югозапад от монастира. Този старец имаше в килията си икона на Пресвета Богородица, пред която всеки ден кадеше тамян и четеше акатист, наричан от гърците херетизми. Поради тази причина и днес това място се нарича Херово. И когато богомерзките римляни нападнаха върху Света гора със злодейски намерения и бяха вече излезли от корабите си, този богоугоден старец, според обичая си, като стоял пред иконата на Просвета Богородица и произнесъл думите: „Радвай се“, чул от светата икона следните думи: „Радвай се и ти, старче, но бягай по-скоро от тук, за да не те сполети нещастие! Иди и кажи на братята в монастира да се затворят, защото богопротивните римляни нападнаха това благословено от мене място и са вече наблизо“. Старецът паднал пред иконата и казал: „Как мога, Владичице, да оставя Тебе, моята Застъпница!“ На това гласът от иконата му отговорил: „Не се грижи за мене, но иди по-скоро!“

Когато старецът тръгнал за монастира, за да каже какво му е заповядала Покровителката на Атон, иконата с една неизповедима сила го изпреварила, дошла в монастира и застанала над монастирските порти. Старецът, като пристигна до портите и видя над тях св. икона, удиви се и на всички разказа за станалото откровение. Иноците, като видяха иконата на св. Богородица и като чуха за това преславно чудо, прославиха Бога и пречистата Му Майка. А игуменът, узнавайки от това, какво нещастие има да постигне монастирските братя, започна да ги съветва да бъдат бодри и да не се страхуват. Той им казваше:

„Отци и братя! Всички водени от Духа Божий са синове Божии, защото вие не приехте духа на робство, та да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение. Ние се наричаме и сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, то сме сънаследници на Христа и ако с Него страдаме, с Него ще се прославим. Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с онази слава, която ще се яви в нас (вж. Рим. 8:14-18). Затова, казвам ви заедно с апостола: — Които сте готови духом и не се боите от мъченията, останете заедно с мен в св. обител, а които се боите — скрийте се с църковните съсъди за малко време, докато премине яростта на еретиците, за да не би от малодушие да изпаднете в хула.“

Тогава някои от тези, които се страхуваха от мъки, се скриха в долините, пещерите и храсталаците. А светият игумен с останалите иноци се затвори в кулата. Това те направиха не от страх, а за да използуват останалото им, макар и малко време, за да изобличат беззаконната ерес.

Мъчителите заобиколиха от всички страни монастира и започнаха да викат към монасите, които бяха в кулата: „Отворете ни, господа, отворете!“ А преподобният игумен им отвърна: „Не ви знаем откъде сте!“ Мъчителите продължиха:“ Ние сме Христови раби и идваме да обърнем и вас, заблудените, на правия път!“ А светецът пак им отвърна: „Отдалечете се от нас вие, които вършите беззаконие, защото апостолът говори: — Ако дори и ангел от небето започне да ви благовествува не това, което сме ви благовестили, да бъде проклет! (Гал. 1:8) Какъв друг учител вие търсите? Друг учител търсят само тези, които явно безумствуват. Кажете ни вашето учение и, ако то е от Бога, ние ще се присъединим към вас и ще ви приемем като братя; ако ли пък не е от Бога, то махнете се от нас!“ На това еретиците отговориха: „Ние сме от Бога и в Господа Иисуса Христа вярваме и светото Евангелие проповядваме. Изпратени сме от блаженнейшия Римски папа, който е глава на Църквата, да кажем и на вас, безумните, това, което вие не разбирате, за да се вразумите, да разберете църковните устави и вярно да четете в светия Символ на вярата „Верую во единаго Бога Отца Вседержителя...“, че Пресветият Дух изхожда от Отца и Сина, а на проскомидията да принасяте пресен, а не квасен хляб; вашите свещеници да си бръснат брадите и с това да не съгрешават в Божията служба, понеже те са жениси на Църквата. Ако изпълните всичко това, то от Вседържителя ще получите очищение и ние от радост за вашето покаяние ще се умилостивим. Ако ли пък не, то ще ви погубим безжалостно, за да не заемате напразно място на земята.“

След като изрекоха тия и други подобни хули, еретиците очакваха отговор от преподобните. Те им възразиха: „Ние искаме да намерим истината и не обръщаме внимание на вашите съблазни и безумия, защото не се боим от вашите заплахи. Писано е, че трябва да се боим само от Бога, а от човеците няма защо да се страхуваме и затова смело ви казваме: никой не може да въстане срещу нас, ако с нас е Бог, Който е праведен и е възлюбил правдата. Сам нашият Господ Иисус Христос в светото Евангелие казва: Когато дойде Утешителят, Когото ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за мене и пак: И Аз ще измоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да бъде с вас во веки Духът на истината. И още: „Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.“

Преподобните отци, за доказателство на истината и за да затворят устата на онези, които казват, че Дух Святий изхожда и от Сина, няколко пъти повториха тези свои думи. Освен това, те прибавиха и следните свидетелства: „Ако и това не вярвате, духоборци, то научете се от Господния Предтеча и Кръстителя Иоана, който видя Светия Дух да слиза като гълъб от небето и да пребъдва върху Сина. От това вижте, че Светият Дух само от Отца изхожда. Това учение поддържа нашата Майка, светата вселенска и апостолска Църква и пои всички свои чеда с онова, което изтича не от Едема, а от Божествените уста на Христа, Който казва: „Проповядвайте Евангелието на всяка твар и, който повярва и се кръсти ще се спаси, а който не вярва ще бъде осъден“ и още: „Заради това ви казвам, всеки грях и хула ще се простят на човеците, а хулата против Дух Святий няма да се прости и ако някой каже дума против Сина Човеческий, ще му се прости, но ако каже против Светия Дух няма да му се прости нито в този, нито в бъдещия живот. „Защото всички пророци, апостоли и учители, научени от Светия Дух, са кръщавали, проповядвали и учили хората от разните краища на вселената да признаят четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, а който прибавя пети евангелист, той да бъде проклет. „Който съблазни едного от малките братя, казва Спасителят, е достоен за мъка, а който съблазнява цялата вселена, както правите вие, как ще се оправдае, за да избегне заслуженото наказание? Кой от седемте богоизбрани събори казва, че Светият Дух изхожда от Отца и Сина, или кой от тях е постановил, че трябва да принасяме пресен хляб и да стрижем косите и брадите си, както вие искате? Ти, духоборецо, изпълнен с други седем лукави духове, в кой Христос ни учиш да вярваме? Ти преподаваш не евангелие, а антихристово учение. Пети евангелист ние не намираме, освен Мохамед Сарацински, предтеча на антихриста, който преди вашата пагубна ерес произведе плевел. А що се отнася до вашите преснохлебни мъртви жертви, то това е юдейски обичай. Но вие ще кажете: Нима Христос, препасан, и с тояга в ръка според Писанието, не яде пасха? Да, ще кажем и ние. Той яде пасха, но я отмени, както направи с обрязването и др. След нея Той, като седна с дванадесетте Си ученици в Сионската горница, установи Своята Пасха. През време на вечерята Той взе хляб, благослови го, раздаде го на учениците си и каза: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло... Ето истинското тайнство. Казано е: взе хляб [4], тоест квасен, а не пресен, както вие противозаконно правите и служите, поддържайки Аполинариевата ерес...“

Тези думи на блажените мъже бяха така неприятни за католиците, както са неприятни камъните, хвърлени с прашка, за вълка. Те се спуснаха и запалиха от всички страни светата обител. А причината за всички тия злочестини беше законопрестъпният и нечестив Палеолог, този нов Навуходоносор.

Преподобните и богоносни наши отци, заобиколени от пламъци в кулата подобно на светите трима отроци, отправиха последната си молитва към Христа Бога.

„Владико Господи Иисусе Христе Боже наш, Единородний Сине и Слове Божий, Който като непорочно агне Си дал Себе Си на заколение за човешкия род! Ти, Господи, Който Си пролял Пречистата Си Кръв за Своята Църква и Си казал, че силите на ада няма да ù надвият, запази тази Своя Църква от вълците, които я унищожават. Умножи, Господи, достоянието Си по цялата вселена от единия край на земята до другия. Жребият на Твоята Пречиста Майка запази навеки непреклонен и непреодолим; живущите в него освети, прослави заедно със Себе Си и помилвай; жилищата на своите светии въздигни в Твоя слава и за наш спомен. Приеми тази молитва от нашите уста като благовонно кадило и погледни на нас милостиво, както милостиво Си погледнал на Авраамовата жертва и Иефтаевото всесъжение, понеже Си благ и человеколюбец.“

След свършването на молитвата, от небето се чу глас:

„Радвайте се и се веселете, защото голяма е вашата награда на небесата!“ Като чуха този неочакван глас, мъчителите страшно се уплашиха, но мракът, покриващ духовните им очи не им позволяваше да проумеят станалото, тъй като Дух Святий, Когото те хулеха, не разпръсна този мрак. Така блажените отци предадоха душите си в Божиите ръце. Те загинаха в огъня през 1276 година, а според един гръцки ръкопис, който се намира в Протата, в Иверския и Ватопедския монастир, на 10 октомври (по юлианския календар) 1280 година.

Светите Зографски мъченици са 26, от които 22 монаси и 4 мирски лица, имената на които са неизвестни.

Имената на монасите са следните: Тома, Варсануфий, Кирил, Михей, Симон, Иларион, Иаков, Иов, Киприан, Сава, Иаков, Мартиниан, Козма, Сергии, Мина, Иосиф, Иоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан и Партений клисар. Първият от тях, т.е. Тома, беше, както се каза по-горе, игумен и той водеше разговорите с католиците, а последният, т.е. Партений-клисар беше останал в горящата кула и беше свален на земята жив. Той разказа на завърналите се братя всичко, което беше станало в кулата и, като живя още 30 дни, предаде душата си на Бога на 10 ноември (юл. календ.) и получи заедно с починалите си събратя мъченически венец.

След като извършиха своето злодеяние, беззаконията латинци с голяма ярост се пръснаха по цялата Света гора и нито една обител, нито една кула, нито един скит, нито една монашеска килия не можа да се укрие от тях. Те всичко разориха и изгориха, а монастирските имущества разграбиха. С големи загуби те превзеха най-после и Протата. Голямо кръвопролитие те извършиха и тук, като разориха и изгориха всички жилища. Всепреподобният прот [5] след дълги изтезания, най-накрая бе обесен пред Протата срещу морето, на мястото, наречено Халкос.

Оттук беззаконните латинци преминаха на другата страна на планината, към юг, където монасите от Ксиропотамския монастир с клонки в ръце ги посрещнаха и ги приветствуваха със следните думи: „Мир Христов да бъде с вас!“ Латинците им отговориха: „Есть и да будет!“ и веднага след това заедно с монасите влязоха в монастира. Тук те подариха една част от заграбените богатства и се назоваха ктитори на тази обител. Монасите (каква съблазън!) се съединиха с еретиците. Но Бог, през време на молитвата, когато възгласиха: „За нашия архиепископ в Рим и за благочестивия цар“, погледна от небето и разтърси земята. Това място, където стояха недостойните иноци, както и стените на монастира и всички здания се разпаднаха, подобно на Иерихонските стени по времето на Иисус Навин. Само част от една монастирска стена остана наведена за назидание на потомството. Мнозина от латинците загинаха през време на това земетресение, като останаха убити на място. А други, като видяха това знаменателно чудо, със срам и със страх избягаха на корабите си. Някои от тях пък се покаяха и останаха като монаси на Атон. Посрамените от Бога ксиропотамски иноци осъзнаха престъплението си, плакаха горко и като птици без гнезда се скитаха по горите, без да има къде да подслонят глави, понеже техният монастир беше напълно разрушен заради престъпленията им. Заедно с това се прекрати и чудото, което до тогава ставаше в този монастир в чест и слава на св. 40 мъченици. Ето в какво се състоеше това чудо.

След като бе издигнат и украсен съборния храм от приснопаметния и блажен император Роман Лакапин, бе поканен един архиерей да го освети. По време на осветяването, когато архиереят произнесе думите: „Во имя св. 40 мучеников“, стана чудо! При подножието на светия жертвеник израстна едно голямо растение — гъба със стъбла и главички във вид на ябълки, на брой 40, според числото на св. 40 мъченици. Тази гъба израстна и се обви около престола. За това предивно чудо всички прославяха Бога и Неговите св. 40 мъченици. Колкото болни по това време се намираха тук, вкусиха от това растение и оздравяха веднага. Новината за чудото се разпространи по цялата страна. Болните, които след това идваха тук за изцеление, се излекуваха, а които не можеха да дойдат в монастира, изпращаха дарове и получаваха частици от това богодаровано растение, които, след като изяждаха, оздравяваха. Поради многото народ, който идваше тук, растението се свършваше на 9 март (юл. календ.), когато Църквата празнува паметта на светите 40 мъченици. Тогава то пак израстваше. Чудото на това благодатно растение надминаваше чудото на Овчата купел. Там се изцеряваше само оня, който пръв влизаше в нея, а растението изцеряваше всички и навсякъде, където някой вкусеше от него. Такова и толкова благо детелно бе това чудо. Но дяволът, врагът на православното християнство, който още от начало ненавижда доброто, като не можеше да търпи и да гледа това чудо, започна да се бори, докато най-сетне се изпълни въжделението му. Той увлече окаяните иноци да се съберат с духоборците на една трапеза. Поради тази причина, от тогава чудото се прекрати.

Така Бог наказва онези, които мразят истината. По този именно начин беззаконията духоборци и опресночници (т.е. използуващите неквасен хляб, на слав. „опреснок“, — бел. ред.) се отплатиха на богопротивните иноци за общуването им с тях. Всяка жертва на нечестивите е неприятна на Бога. Ако те мислят, че ще бъдат в числото на избраниците, то Бог им показва обратното. Така че тези беззаконници нямат основание да се превъзнасят — както тогава те бяха посрамени, така ще бъдат посрамени и при Второто Христово пришествие. А православните, макар и да страдат в този свят, се надяват да получат приготвените от Христа Бога блага, което наистина ще бъде...

Скритите иноци, след заминаването на духоборците, излязоха от своите потайни места и се върнаха в разорените си и опожарени жилища. Горко оплакваха те загиналите си събратя. Цялата Атонска гора, подобно на Рахил, оплакваше чедата си. И кой ли можеше да не плаче, като гледаше всички тези ужаси. Риданието и плачът достигнаха чак до небето, когато монасите заедно с Давида произнасяха думите: „Боже, дойдоха езичниците, друговерците, на мястото, което принадлежи на твоята Пречиста Майка, оскверниха Твоите свети храмове, дадоха труповете на Твоите раби за храна на птиците и зверовете, кръвта им проляха като вода около жилищата им и нямаше кой да ги погребва. Излей гнева Си върху народите, които те хулят и върху държавите, които са отстъпили от православната вяра. Нека скоро да ни посетят Твоите щедрост, защото ние твърде много обедняхме. Помогни ни, Боже, Спасителю наш, заради славата на Твоето име. Господи, избави ни и заради Твоето име очисти нашите грехове, за да не рекат някога иноверните: Къде е техният Бог, и да видят очите ни наказанието им, задето проляха кръвта на Твоите раби. А ние, Твоите раби, ще Те славим, Боже, во веки и ще предаваме от род на род Твоята хвала, преславните изповедания и предания на светите наши отци.“

Беззакониият цар Михаил Палеолог, който имаше намерение да дойде в Света гора и да унищожи тук Православието, не сполучи в това, понеже царуването му скоро се свърши — през време на един поход срещу Иван Душан, сръбски княз, той се разболя и през декември 1282 г. умря в лагера си, близо до гр. Бер, неприсъединен към Западната църква и отлъчен от Източната.

Синът му Андроник Палеолог, който беше при него, поради народното негодувание, не дръзна да погребе баща си с царски почести, а заповяда нощем да го заровят в един близък монастир. Вдовицата на Михаил, Теодора, бе принудена да издаде указ, в който признава истинското изповедание на православната вяра: „Моята царственост пише тя, — мрази и смята за гнусно това дело — унията, което се случи неотдавна в Църквата и цялата я смути.... Както Божията Църква осъди патриарх Век за богохулните му догмати, а заедно с него и Мелитиниот и Метохит (негови съмишленици — бел. ред.) и ги отлъчи от себе си, така и царственността ми,... като предпочита пред всичко Божия страх и покорността пред светата Църква, одобрява и възприема това определение и никой не ще ме принуди да върша помени за душата на съпруга и господаря ми.“

Паметта на пострадалите по това време мъченици се празнува заедно със всички светци — светогорски подвижници в първата неделя след неделята на „Всехъ святыхъ“. Но отделно се празнува паметта на иверските преподобномъченици в Ивер, на ватопедските — във Ватопед. Поради това справедливо и достойно е паметта на нашите преподобномъченици да се празнува и в нашата обител отделно... Това и самите братя от нашата обител чувствуваха и желаеха.... И това тяхно желание най-сетне се изпълни, когато по волята Божия, по-скоро от всякакво очакване, нашата обител се превърна от самочинна в общежителна. Именно тогава започна празнуването на достославната памет на тези светци, съобразно тяхното желание, което те бяха изказали в молитвата си към Господа при издъхването им в пламъка:

„Господи, въздигни жилищата на твоите светии за Твоя слава и за наш спомен.“

НЕБЕСНО ЗНАМЕНИЕ
Пиргът или кулата, където пострадали св. преподобномъченици и където останала цяла и невредима чудотворната икона на Божията Майка „Предвъзвестителка“ се запазила отчасти до 1873 г. Тъй като тя закривала северното здание на монастира, а освен това поради старост имало опасност да се срути, наложило се тя да бъде разрушена, А за да се запази завинаги споменът за мъченическия подвиг на пострадалите, всички братя от Зографската обител единодушно решили да издигнат на това място паметник. Това и станало още през същата 1873 г. Паметникът трябвало да бъде осветен в деня, когато се празнува паметта на мъчениците. В навечерието, след залез слънце, започнало всенощно бдение. Нощта била безлунна и на небето едва блещукали звезди. Наоколо царяла тишина. По време на службата, точно в полунощ, когато след първата катизма започнали да четат „Житието и страданието на св. Зографски мъченици“, над църквата неочаквано се появил огнен стълб. Той осветил обителта и цялата околност с такава ярка светлина, че можели да се разпознават и най-дребните предмети. Тоя дивен стълб, след като постоял над храма около три-четири минути, се преместил над паметника, отново спрял за няколко минути, а след това започнал да се издига нагоре и се превърнал в кръг, подобен на венец, който увенчавал отвисоко паметника и мястото, където пострадали св. мъченици. Това необикновено явление продължило около 15 минути. Очевидци на чудото били монастирските братя и много от монастирските гости — пустинници и жители на околните скитове, дошли в Зограф на празника.

Така Всемогъщият Бог с това небесно знамение над самия паметник, на мястото на страдалческата кончина на монасите-изповедници, в самия ден на тяхната памет показал явно пред всички колко е благоугоден пред Него подвига на тези страдалци за истинската вяра и за предаността към св. Православна Църква... А пречистата и преблагословена Приснодева, нашата Владичица Богородица, която чрез своята икона предизвестила своите поборници-монаси за нашествието на неканените, жестоки и богопротивни латинци, засвидетелствувала с това своето особено благоволение към почитащите я православно и показала, че на нея и на нейния Божествен Син за противни онези, които с огън и меч и с всякакво насилие разпространяват заедно с християнската вяра примесите на своите неправилни учения и заблуждения.

БЕЛЕЖКИ


1) Уния — изкуствено създавано съединение между Православната църква и Римокатолическата, при задължително условие — признаване от православните главенство на римския папа и някои други догматически отстъпления. За католиците унията е провеждане на властолюбивата политика на Ватикана, стремящ се да покори православния Изток, докато за православните тя винаги е означавала измяна на Православието. Най-известните в историята унии (Лионската — 1274 г., Флорентинската — 1439 г.. и Брестката — 1596 г.) са били сключвани по политически причини, при трудни за православните страни исторически обстоятелства, и са били насилствено налагани на православното население, което в огромната си част се е борело да запази светоотеческата православна вяра.

2) Кръстоносните походи, които официално имали за задача освобождаването на Светите места в Палестина от ръцете на неверните, в действителност били използувани от римските папи за постигане на техните цели — подчиняването на православния Изток на духовното владичество на Рим. Папството използувало кръстоносците за насаждане на латинството в тези страни. Своята ненавист към православния Изток католическото духовенство вдъхвало и у кръстоносците. И православното население трябвало да изпита от латинците такива страшни бедствия, каквито то търпяло от турците. Православните християни се ужасявали от ония поругания и подигравки, които кръстоносците извършвали над техните светини. При завземането на Солун (1185 г.) и на самата столица Цариград (1204 г.) фанатизмът на латинците се проявил в такива форми, че човек трудно би повярвал, ако това не се потвърждава с несъмнени и достоверни свидетелства, които силно изобличават изстъпленията на кръстоносците.

По думите на гръцкия историк Никита Хониат (12—13 в.) „латинците хвърляли на земята иконите на Христа и Неговите угодници, тъпчели ги с крака, снемали от тях украшенията, изхвърляли ги на кръстопътищата или пък ги употребявали за гориво вместо дърва. Някои от тях се качвали на св. Престол, играели хоро по него, пеейки варварски песни... Един от вождовете влязъл с кон в храма на св. великомъченик Димитрий. Мирото, изтичащо от гроба на мъченика, латинците гребали с гърнета и тенджери, наливали в тигани за пържене на риба, намазвали с него ботушите си и пр. и пр. В самия храм те разговаряли гръмко, кряскали безобразно, хващали богомолците за гърлото и с това прекъсвали църковното пеене, пеели цинични песни и лаели като кучета.“ Други църковни писатели от това време като напр. митрополит Евстатий Солунски допълват разказите за изстъпленията на латинците в Солун.

Превземането на Цариград също било съпроводено със страшни картини на религиозен фанатизъм. Пак според свидетелството на Никита Хоииат, съвременник на това събитие, кощунствата на латинците били невероятни: „По разни нечисти места били разхвърляни части от тела на мъченици. Божественото Тяло и Кръв Христови били хвърляни и разливани по земята. Свещените съсъди били взети за домашна употреба. Скъпоценният престол на храма „Св. София“ „кръстоносците начупили на парчета и разделили помежду си...“

Навсякъде, където се установявали, западните рицари се предавали на нечувани изстъпления. Ако понякога папите порицавали насилията на кръстоносците на Изток, то това било от тяхна страна просто една дипломатическа маневра. Те виждали в техните походи едно много надеждно средство да заздравят своето духовно господство и на Изток и да покатоличат православното население там. (По „История на християнската църква“ от П. И. Малицки, София, 1932 г., част III, стр. 4-6.

3) Според местното предание, отпадналите от Православието монаси, които приели съединението с латинците и съслужили заедно с тях, били погребани в една пещера на морския бряг в околностите на Великата Лавра, на скрито място, далеч от очите на хората. Както свидетелствуват достоверните разкази и както се вижда от снимката, техните тела и досега лежат там, неизтлели и черни като въглен, а лицата им са придобили ужасен, демоноподобен вид, за страх и назидание на всички, които ги гледат и за възпоминание на извършеното от тях отстъпление. (Снимката е взета от книгата „Двуостър меч „на светогорския монах Партений Филотеит, Атина, 1934 г. Виж също А. С. Муравев, „Письма с Востока“, част 1, стр. 307).

4) В евангелските текстове (Мат. 26:26, Марк. 14:22, Лука 22:19, както и в посланието на св. ап. Павел (1 Кор. 11:23), при установяването от Спасителя на тайнството Евхаристия изрично е употребена думата „артос“, която на гръцки означава квасен хляб. За безквасен хляб (опреснок) в Св. Писание се употребява думата „азимон“ (Лук. 22:1). „Тъй като Тайната вечеря била извършена през нощта стрещу 14 нисан, в който ден до залез слънце според равинската литература не било позволено да се употребява пресен хляб, на нея е бил употребен квасен хляб. И в сегашно време, както и в миналото, тайнството Евхаристия (в Православната Църква) се извършва с квасен хляб.“ (Проф. Хр. Гяуров, „Денят на тайната вечеря“ в „Годишник на Духовната академия“, 1951-1952 г., стр. 196 (52 г.))

„Първоначално евхаристийният хляб, с който си служили на Запад бил, както на Изток, обикновен хляб, в който имало квас. О. Сирмон, йезуит, признава, че на Запад, както и на Изток, квасният хляб е бил употребяван в продължение на първите девет века и че Римската църква е променила древния обичай в периода от края на IX в. до първата половина на XI в.“ (О. Владимир Гете, „Папството като ерес“, Париж, стр. 168). Употребата на безквасен хляб у католиците е резултат от по-късно юдейско влияние.

5) Прот (от гр. протос — пръв) — глава на църковното управление на атонските монастири, които той ръководел заедно със старците от другите обители като пръв между равни. През втората половина на XVII в. Света гора вече се управлява от Събор на старците, а от XIII в. насам от св. Кинотис: съвет или събор, в който влизат представители на всички пълноправни монастири на Света гора, на брой двадесет.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.