Материали за житиепис на Търновския митрополит Климент

Некролог от търновското гражданство


Търновските граждани — почитатели на Негово Високопреосвещенство Търновския митрополит Климент — със скръб и горест на сърцето известяват всички български граждани из епархията му и другите градове и села на България, че на 10-й того [този месец, б.р.] в 5 1/2 часът след обед се е поминал в ст[олицата] София обичания и незабравим духовен пастир на Търновската епархия Негово Високопреосвещенство митрополит Климент (роден Васил Друмев).

        Той се е родил в гр. Шумен около 1841 год., но денят на раждането засега е неизвестно. Първоначалното си образование получил в родния си град. Той още като дете се отличавал със своята скромност, доброта и характер, за което обърнал внимание на своите тогавашни учители Сава Доброплодний и др. Най-сетне той обърнал внимание и на нашия обществен деятел дядо Цанков, по препоръката на когото той постъпил като ученик в Одеската духовна семинария. След като я свършил, той постъпил в Киев[ската] дух[овна] академия и я свършил с права: кандидат богословия. След свършването на Академията той започва своята обществена и литературна деятелност. Около това време нашия патриот Раковски основал Белградския легион от българи, гдето младия Васил Друмев не закъснял да постъпи като охотник [доброволец – б. р.]. Пак около това време, 1871—1873, е бил поканен от В. Стоянов за редактор на „Българското периодическо списание“, което тогава се е редактирало в гр. Браила. Младият В. Друмев е вземал най-живо участие в списването му. Неговият литературен и поетически талант още от тогава се е развил. Той е автор на „Нещастна фамилия“ — повест, която е карала в тогавашно време много сърца да тупкат и да се възмущават от турското иго. По-сетне, 1871–1873 год., той написал всеизвестната най-любима за българина драма „Иванко, убиецът на Асеня 1-й“, която като художествено и драматическо произведение е доста ценно в нашата литература. Но неговата литературна деятелност трябвало да се замести с духовния сан, който му предлагали. В началото на 1873 год. той е бил поканен от Доростолочервенския митрополит да приеме свещеническия чин като е бил ръкоположен за епископ на Доростолочервенската митрополия с името епископ Климент Браницки. От тук вече той начева своята свещеническа кариера. Като свещено лице той се е отличавал с доброта, нравственост и честност и е бил образец на всички. Когато се наченала войната през 1877–8 г., той е замествал Русенския митрополит. Русенци и до днес помнят неговото застъпничество за запазване населението от турските зулуми. Като се освободил Русчук и Доростолочервенският митрополит се завърнал, тогава дядо Климент в 1879 год. назначили за ректор на Петропавловската духовна семинария. За ръководството на Семинарията може много нещо да се каже, но това ще бъде работа на един бъдещ биограф, защото тук това място не ни позволява да правим обширен анализ на неговата деятелност. Трябва да се знае обаче, че тая Духовна семинария, на която дядо Климент е бил ректор, е дала на обществото много видни граждани, които днес заемат високи постове и боравят с книжнината.
        На 3 юни 1884 год. е станал изборът за Търновски митрополит, когато е бил и избран Негово Високо Преосвещенство Климент и се установил да живее в Търново в митрополията. Но и като духовно лице той е вземал участие в нашите политически и обществени борби, което показва, че той е бил човек с по-широко образование и не се е ограничавал само с духовния си живот. И много вярно се произнесе, не помня кой бе, като каза, че „Климент не е бил за владика, а за политика“. Така той в 1881 год. е бил министър-президент, министър на народното просвещение и заместник на Негово Височество княз Александър 1-й. Участвувал е в депутацията при поднасянето подаръци на Негово Импер[аторско] Величество Александър ІІ-й. Участвувал е в депутацията при възцаряването на Александър ІІІ-й. В 1896 г. той участвува в депутацията, изпратена от българското правителство при руския император Николай ІІ-й и в много други обществени и държавни работи. Не сме ние, които искаме да го причисляваме към която и да е обществено-политическа група. Ние излагаме самите факти от неговия живот.
        Но една най-широка и продължителна част от неговия живот и деятелност се отнася до живота му в Търново, като архиерей и служител на черквата. Неговото високо образование, неговото примерно поведение и строга нравственост са били образцови; неговите благодеяния са всеизвестни. Той почти всичко, което е получавал, го е давал за другите. На него дължат образованието си много младежи, на които той е помагал материално. На много семейства той е спомагал в трудния живот в борбата им с мизерията. По отношение на благотворителността той е бил втори тип на В. Юговия Мариел. Като оратор той беше незаменим за амвона; неговата реч, проста, разбрана за всекиго, ясна, безпристрастна, смела, много пъти горчиво-вярна за някои, задълго звучеше в ушите на слушателя и се слушаше от всички с гробно мълчание. Когато Климент говореше, всички се стичаха в черква и царуваше мъртва тишина. Когато той свършваше речта си с любимото „амин“, всички присъствуващи го подемаха и цялата маса народ викаше „амин“.Тая реч, изказвана много пъти смело, стана причина за един нещастен случай, който е пресен в паметта на търновци и една от най-важните страници от биографията на добрия дядо Климент, който аз ще опиша по-подробно, защото като че ли той стана причина за тоя печален край на живота на Н. В. Пр. Климента в тая още доста ранна възраст.
        Беше 14 февруари 1893 год. Празнуваше се Неделята на Православието и царски празник. Официален свят, заедно с учащите се и гражданите, пълнеше черквата „Св. Богородица“. Всичките представители на властта бяха тук: управителя, кмета, командирите на полковете, полицията и всички; започна се литургията. Каза се евангелието и след това дядо Климент, подпрян на жезъла си, се изправи пред амвона; вред всичко наоколо замря. Въдвори се гробна тишина. Дядо Климент почна речта си със свойствената си сладост с думите: „братя христиени“. Не ни е възможно да предадем изцяло тая реч, нито даже отделни части. Само общо ще кажем от казаното. Той говори за Православието, за неговата история, за борбите ни с гърците, за жертвите, които народът ни е дал за черковното ни обединение. Най-сетне той каза тия слова буквално, които не се харесали на официалните представители на властта, именно: „И днес се намират хора високостоящи, които с голямо хладнокръвие гледат как се развива католическата, протестантската и др. пропаганди в ущърб на нашата православна вяра и вместо да вземат мерки за спирането им, те ги насърчават“ и пр. и пр. Тогава в църквата из официалните лица се забеляза едно движение и явно негодувание. Тогавашният командир на 18-ти полк подпол. Абаджиев, управителят Щърбаков и др. представители на властта взеха да си шушнат, че това било насочено „против властта“ и че той с това „бунтува народа“. Не зная дали дядо Климент забележи това, но той бе така спокоен, щото си продължаваше речта, без да обръща внимание на тия неща. Литургията се свърши, народът си разотиде и Н. В. Преосвещенство си замина за митрополията, без да подозира нещо, че е направил, което не се е харесало на някого.
        Както казах, това вълнение се направи и забеляза само от официалната публика, че сказката му била „бунтовническа“. Гражданите изслушаха речта най-хладнокръвно. Какво е ставало в него ден, ние после можахме да узнаем. Знае се, че е ставало в него ден събрание на властвуващите, на което са присъствували и неговите политически противници; знае се, че те запитали Стамболова в София телеграфически какво да правят с Климента и че той (Стамболов) им телеграфирал и им дал нужните инструкции, като как да постъпят в случая. Денят 14 февруари премина мирно и тихо, без да се случи някое произшествие, обаче имало е подземно работене. Телеграфът между Търново, Горна Оряховица и Лясковец работел; търновските политически противници правели ужасни приготовления; те събирали приятелите си и ги викали в Търново да дойдат на 15 февруари, като са казали в телеграмата си, че важни работи в интереса на партията имало да станат. В Горна Оряховица Цвикя и Момчилов събрали хората си, състоящи от най-развалените елементи, и образували една конница около 30–40 души. Също и Динов от Лясковец не паднал по-долу. И той изкарал 30–40 коня. В ранна сутрин те потеглили за Търново. И тук работата отивала добре. Халачевци и компания не останали назад. Те събрали хората си, организирали ги добре за предстоящото събитие. Техните хора се състояха от най-развалените елементи, на които имената прикриваме да кажем, за да не оскверним добрата памет на добрия дядо Климент.
        Ще кажем само, че с такива хора всякога Халачевци и компания са берели слава за подвизите си. Надойдоха лесковчани, горно-ореховчени и някои поканени гости партизани, кметове и общинари из околните села. В улиците стана особено оживление; забелязваше се движение на тъмни личности с ужасни физиономии. Цвикювци, Момчиловци, Диновци и Халачевци се сговаряха събрани в общината при г-н Кр. Станчева. Около 9 час градският барабанчик извести на гражданите, че се умоляват да присъствуват на събрание в читалището, „гдето имало да се разисква много важен въпрос“. Няколко десетки граждани отиваха към сборното място. Салонът на читалищното здание беше зает от тия тъмни личности. Тогава Халачев, Цвикю и Момчилов известиха на „народа“ защо са се събрали. Те обвиняваха Климента, че бил бунтувал народа и че трябвало да му се отмъсти, като се изпъди от Търново. Викове: „Долу Климент“, псуване, обиди и много други още ‘сладости’ изригваха тия полупияни, полупомрачени хора, наелектризирани от своите водители, които гонеха партизански цели. Най-сетне се реши да отидат на митрополията и да изпъдят омразния им Климент. „Народът“ потегли, воден от горепоменатите хора; лясковчени и реховчани навъзсядаха конете, които стояха привързани в оградата на читалището и образуваха една верига около тая маса хора. Така те потеглиха към Асенювата махала. Много от добрите търновци напуснаха тая тайфа, които не знаяха где и защо отиваха, защото те бяха безразсъдни. Най-сетне наближиха Асенювата махала. Добрите асенювци се чудеха какво е това нашествие. Тълпата се спря пред митрополията; вратите бяха отворени! Никакво съпротивление от никого! Тълпата се спря пред вратата, а една депутация уж, състояща се от Халачева, Цвикя, Момчилов, Кр. Станчев, мисля и др. някои, влязоха в оградата и се отправиха за салона. Духовния съвет заседаваше под председателството на дяда Климента. Те влезли в салона и нарушили заседанието. Обяснили на стареца, че са дошли от името на „народа“, който негодувал от неговото поведение за речта, която държал вчера и че народът искал да си отмъсти, затова го молили първо да напусне Търново, ако не иска да бъде убит. Дядо Климент излезе отвън на чардака и им каза буквално тия думи, които авторът на тая кратка биография чу добре: „Вий лъжите народа! Аз искам да чуя тоя народ сам, иначе няма да изляза.“ Той пристъпи да слезе из стълбата, но те го задържаха. Те се страхуваха от неговото присъствие пред набралото се да гледа от страна общество. В това време един от служителите на дядо Климента — файтонджията му Стойко — искаше да се съпротиви нещо, но той беше тласнат от Цвикя така силно, че падна из стълбата долу на двора, облян от кърви, гдето не след много време умря. Най-сетне те насилствено дигнаха стареца на файтон и го откараха, придружен от конвой лясковчени и гор[но]-оряховчени, за Петропавловския манастир. Какъв е бил негова живот там— това е тайна за биографа. По-сетне се започна втората част на тоя скандал — официалното обвинение в бунтовничество. Той бе даден под съд и осъден от Търнов[ския] окр[ъжен] съд на вечно заточение. . . По-сетне Търнов[ският] апелативен съд го осъди пак на същото наказание. За да дам една характеристика за правосъдието в това дело, небезинтересно ще бъде да кажа тая подробност. Когато делото щеше да се гледа в Апел[ативния] съд, търнов[ският] адвокат П. Савов беше помощ[ник] прокурора. В. Попов заместваше управителя. Васил Попов телеграфира на Стамболова, че П. Савов ще се нагърби с поддържане на обвинението в Апелат[ивния] съд, ако го назначат пълен прокурор на същата апелация. Това е факт, който се доказа от анкетната комисия по делото на Стамболова.
        В това време дядо Климент лежеше в Гложенския манастир в Ловчанско, заточен от 13 август 1893 год. До 21 май 1894 год., когато падна Стамболовото управление, когато е бил и амнистиран от застъпилото ново министерство. Неговия процес беше много важен. Защитата, съдиите, говоренето — това да се описва би значело да се напълнят цели коли книги. Това ще е работа на бъдещия биограф, който ще се спре подробно на тия неща. Един факт много важен считам за нужно да съобщя за момента, когато са казали на дяда Климента, че се освобождава. Той казал: „Предпочитам да си остана прост монах в Гложенския манастир, отколкото да отида в София. Аз трябва да ида по-напред в седалището на епархията си и тогава, ако намеря за добре, ще отида пак в София.“ Как стана завръщането на Климента в Търново и това не мога описа тук. То е неописуемо. Никога търновци никого не са посрещали така радостно. Беше се стекъл народа от всички села и градчета около Търновско. Той пак се завърна около обичаните му граждани. Но… не за дълго време… Той беше съсипан физически и душевно. Неговата доста здрава натура не можа да понесе тия удари, макар и да им противостоеше. Не се мина много време и той заболя. Заболя сериозно, тежко. Ужасната болест паралич не закъсня да се яви у него. Той замина за София да се лекува от тая болест. Напусна любимото си Търново и… не се върна вече. Връща се сега… но… мъртъв. Физическите мъки, прекарани в Петропавловския манастир, заточението в скалистия Гложенски манастир, силните душевни сътресения, които прекара в един макар и къс период, му надвиха, и тази блага душа, тоя чуден ораторски и литературен талант увехна и се сломи завинаги…
        Няма вече дяда Климента! Няма добрия пастир! Няма да чуваме неговото мощно слово, неговата пълна с поучения реч. Няма благотворителният Климент — и на стотици сиромашки семейства ръцете са пречупени. Умря българския Мариел… Но неговият дух не е умрял за търновци. Той ще живее за вечни времена. Той е неумъртвим!
        Нека ние, всички търновци, преклоним глава пред тоя мъченик и нека му отдадем последното целование. Неговият живот има много страници, от които ние ще можем да черпим примери. Нека всички, на които съвестта е чиста, се поклоним пред праха на тоя добър пастир и кажем: Лека пръст, владико добрий! Нека твоята памет бъде вечна! Амин!

Гр. В. Търново, 11 юли 1901 год. От почитателите му

АБАН, ф 54, арх. ед. 18, препис от некролога

В некролога има известни неточности. Православна беседа предава текста с незначителни промени в остарелия вече изказ на автора му.


Към главната страница | Съдържание
. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, пишете ни! Вашите отзиви можете да оставите тук.