Димитър Левов

Подвигът на Борис (Енвер) и Серафим (Ешреф) Хакъеви, пострадали за Христа през 1913 г.


       Тези новомъченици се родили в българомохамеданското семейство Хакъеви в гр. Даръдере (дн. Златоград, Смолянска област). Къщата им се намирала в махалата „Голяма река” до църквата „Св. Георги”. Най-големият от тримата братя Хакъеви, Енвер, се родил около 1870 г. От малък се проявил като буден и ученолюбив. В спомените на съвременниците си е останал като „висококултурен и образован българин”, „надарен с богат ум и голямо сърце”, запасен офицер, търговец, адвокат и виден общественик с голямо влияние”. Завършил турския правен факултет в Солун, завърнал се в Даръдере с юридическо образование. През 1902 г. бил назначен за секретар на общината и още в първите месеци след заемането на този пост проявил своя патриотизъм.
      През с. г. в града бил създаден революционен комитет с председател свещ. Ангел Инджов и секретар учителката Евгения Пачилова. Комитетът събирал средства, закупувал оръжие и усилено се готвел за предстоящото Илинденско-Преображенско въстание. Тази дейност обаче била разкрита от турците. Енвер Хакъев тайно се срещнал с членове на комитета и предупредил секретарката Пачилова за грозящата ги опасност. Благодарение на това тя успяла да изгори комитетския архив, но членовете на комитета били заловени и заточени в Мала Азия.
      Синът на Енвер Хакъев, Иван Родопски, си спомня за него: „След Хюриета 1908 г. той бе кмет на Златоград, длъжност, която изпълняваше чак до идването на българските войски през 1912 г. Адвокат по професия, той познаваше много добре законите в тогавашна Турция и пред него се откриваше голяма перспектива за издигане до върховете на властващата турска йерархия. Но него не го блазнеха високи длъжности.”
      През време на кметуването на Енвер, в сем. Хакъеви се случват две знаменателни събития, за които той разказва на 26 януари 1913 г. пред прот. Ной Ангелов. Най-малкият брат Ешреф „боледувал и всяка надежда за оздравяване била загубена. Обаче, една страшна изненада... сред нощ ги смутила. Болният Ешреф завикал: „Аз оздравях и вече не съм Ешреф, а Серафим! След три години България ще дойде и всички ахряни-помаци ще се кръстят!... Съмна се... Серафим излиза вън и говори същото. Закарали го в управлението, заплашвали го, но нищо не било в състояние да го принуди да измени името Серафим, защото човек му се явил и му казал, че ще бъде здрав, ако си промени името от Ешреф на Серафим. И от шест години болен, моментално станал здрав и читав и тъкмо след три години, както било казано на Серафим, България... дойде” (има се предвид освобождението на Златоградския край от турско робство през ноември 1912 г. през Балканската война).
      Другата случка става със самия Енвер през 1912 г. „При къщата му имало старо черковище „Св. Георги”. Християните пожелали да построят там храм. Енвер не само не се противил, но изходатайствал ферман — разрешение. Това създало едно подозрение спрямо него и влиянието му пред властите намаляло. Когато черквата била построена, трябвало да се построи камбанария. Тогава Енвер, за да си възвърне влиянието пред властите, се обявил против построяването на камбанарията.
      Една вечер той отишъл на гости у свои сродници. На връщане пред него изтропва бял кон с ездач, с неописуема красота, който извикал: „Ти ли си, който се противопоставяш за съграждане на камбанарията?” И още му казал: „Ако искаш да не умреш още тази нощ, отиди и събуди хаджи Костадина, настоятеля на черквата, и още утре да почнат строежа на камбанарията.” На мига конят и ездачът изчезнали. Енвер изпълнил заповедта и от себе си дал на хаджи Костадин десет лири за камбанарията.”
      През 1912 г. турците ясно виждали, че войната с България е неизбежна. Нашият народ не е можел да се примири с решенията на Берлинския конгрес, върнали робството в много от току-що освободените български земи и с голям ентусиазъм се готвел да воюва за своето национално обединение. Турските власти обявили обща мобилизация, която не подминала и Енвер Хакъев. Като запасен офицер той бил мобилизиран в Ксанти. През това време изпратените на служба в Кърджали златоградски българомохамедани, начело с офицера Хасан Анджеров се вдигнали на бунт срещу командващия ги Явер паша и заявили: „Ние срещу своя народ няма да отиваме, няма да се стреляме и няма да се бием!” По-нататъшните им действия принудили Явер паша да се изтегли с войските си в Гюмюрджина. Там той „наредил временно градско управление от първенците под председателството на отец Митанов. Дал им наставления добре да посрещнат българските войски... и предал на отец Митанов ключовете на три военни склада с поръка да ги предаде на българските военни власти”. Накрая добавил: „Надявах се, че моите войници ще се бият най-добре, а излезе един помак от Даръдере, който вдигна оръжие срещу мене и изрече, че не иска да се бие срещу народа си.” Войниците от частта на Анджеров, мобилизирани от Дъръдере, Ерма река и др. селища се връщат в родните си места, дочакват идването на българската армия и се предават заедно с оръжието си. Научавайки за освобождението на Даръдере, Енвер Хакъев също се връща от Ксанти, за да осъществи една идея, отдавна зрееща в съзнанието на родопските българомохамедани.
      Като по-образован, Енвер знаел историята и казвал: „Аз ще покръстя целия помаклък.” Само четири дни след освобождението на Даръдере, той подал до временно дошлия в града свещ. Пантелей Кузмов от с. Соколовци молба да бъде покръстен заедно със семейството си. Последвали го брат му Серафим (Ешреф) и Хасан Анджеров. Агитирайки се помежду си, молби подали общо тридесет и осем семейства българомохамедани. Изненадан от спонтанното им искане, свещеникът изпратил техните заявления до митрополията в Пловдив и до Св. Синод в София. „Беше минало доста време, може би месец-два от подаването на първите молби, но отговор бе получен към средата на декември 1912 г. Бе наредено на свещеника да подготви желаещите да се покръстят, да ги научи на молитви, да минат през оглашение и пр., според както изисква Великият требник. Тогава поп Пантелей беше сменен... а в Даръдере бе дошъл за свещеник о. Никола Янев от Момчиловци. Той трябваше да извърши кръщението. Сам той не знаеше какво съдържа Великият требник, нито бе виждал такава книга, затова се бе двоумил как да постъпи. Отговор не бе съобщил на просителите, за да не ги разочарова, но го съобщил на църковните настоятели. Настроението между българомохамеданите за покръщаване... било повишено, затова настоятелите решили да пристъпят към него без Великия требник и формалностите по оглашението...”
      „Между българомохамеданите се бе подела агитация да се покръстят. Всички те си намерили кръстници и в уречения ден се явиха в църквата. По този случай църквата се напълни с хора не само вътре, но и отвън. Попът бе само един. Присъстваха много и от нас войниците. Аз даже и пях в църквата. Кандидатите за покръстване се събраха в артиката (предната половина на църквата), където ние пеехме „Достойно ест” и „Благословен грядий”. Всичко бяха деветнадесет души, първата партида, защото последваха и други партиди. Всички се облякоха в бели платнени роби, мъжете по-къси, а жените — дълги до пети. Така ги въведохме в черквата. Там имаше казан с вода. Кръщаването стана с поръсване с вода, подрязване косите и миросване. Първо минаваха мъжете, след това жените и накрай децата. Това беше покръстването. С това то почна в Даръдере, откъдето се разпространи навсякъде из Родопите. Като свърши тази първа кръщавка в Даръдере, всички почнаха да им честитят. Най-напред попът им каза: „Хайде честито сега! Да сте живи и здрави, да живеете в нашата вяра!” Подобни пожелания казваха и другите, на което новопокръстените се радваха и благодаряха. От черквата всички бяха заведени в домовете на кръстниците. Там се бяха гощавали и радвали взаимно на новото родство през целия ден...”
      В доклад на асеновградския архиерейски наместник до Пловдивския митрополит Максим от 31 декември 1912 г. се казва: „Началото на християнизирането е турено от него (свещ. Пантелей Кузмов от Соколовци) в Даръдере. Там покръстил най-първо един запасен турски офицер, бивш адвокат, с цялото му семейство. След него се покръстил един дервиш и друго семейство, всичко на брой осемнадесет души... Според положителни сведения, след него са приели светото кръщение още петнадесет семейства.”
      В първата група новопокръстени били Енвер Хакъев и средният му брат, както и Хасан Анджеров. Енвер получил името Борис, а кръстник му станал Петър Жерафов. Хасан Анджеров станал Аспарух, а негов кръстник бил църковният настоятел хаджи Костадин.
      „Това необикновено за тоя край събитие възпламенило не само градеца Даръдере, но и целите Източни Родопи — от Мадан до Гюмюрджина, постоянни делегации от будното помашко население зачестили до окръжния управител с неизменна молба да искат свещеници за кръщене.”
      С писмо от 20 декември 1912 г. секретарят на Св. Синод Ст. Костов уведомява министър-председателя Ив. Ев. Гешов, че в района вече са се покръстили тридесет и три българомохамедански села. От края на 1912 г. до лятото на 1913 г. се покръстват около 200 000 българомохамедани от Родопите, Западна Тракия и Македония, включително и всички селища около Златоград и Гюмюрджина. Мисията, изпратена с тази цел от Св. Синод, пристигнала в Даръдере вечерта на 24 януари 1913 г. и останала там до 27 януари. На 26 януари включилият се в нея свещ. Ной Ангелов се запознал с Борис Хакъев и Аспарух Анджеров и разговарял с тях. На въпроса защо са пожелали да се покръстят, Аспарух отговорил: „Ние сме българи късметлии, че в наши времена става това... и защото нашите бащи са ни говорили как са дошли турците, как са ни отнели вярата, черквите обърнали в джамии, а манастирите разрушили.”
      Борис Хакъев казал: „Нашите бащи и деди са ни предавали, че ние сме българи, с нож са ни отнемали вярата и че ще дойде време наново да станем българи. Сега е дошло това време.”
      Голямото желание на българомохамеданите да се покръстят и радостта, с която посрещали изпратените при тях свещеници, са обясними. Те винаги са били смятани от турците за „гяури” и „второкачествени” мюсюлмани. През цялата им история османските, а след това и българските власти, заинтересовани от подкрепата на Турция по време на Първата световна война, са поддържали сред тях неграмотността и винаги други са говорели от тяхно име. Въпросът за доброволното покръстване на българомохамеданите и българските и турски зверства, довели до повторното им ислямизиране, е твърде сериозен и като предмет на множество спекулации, затова заслужава да бъде изследван подробно. Тук ще се спрем само на подвига на братята Хакъеви и някои други новомъченици и изповедници, пострадали тогава.
      В средата на юли 1913 г., докато българските войски се бият в Македония, турски башибозуци нахлуват в освободените земи и подлагат православните българи на масово изтребление. Особено жестока е разправата с новопокръстените българомохамедани, които отказват да се върнат отново към исляма. В с. Арда 20-30 башибозуци образували наказателен отряд за издирване на новопокръстени. Заловили 85-годишния Христо Колюски и „зверски го убили, като го намушкали с щиковете си, за да се накървавят всички, след което го доубили и заровили”. Отвлекли една жена на име Стана, „покръстена и ревностна нова българка християнка”, жена на Махмуд хаджи Шкодров и въпреки защитата на мъжа ù и молбите на близките ù, я убили по същия начин в един вир край селото, защото отказала да се потурчи. Башибозуците заловили 90-годишните Христо Вълковски и Ташо Семерджиев. Започнали да измъчват Христо, но тогава един от местните първенци съобщил за това на техния командир, майор Керим Ахмед, който веднага прекратил разправата с двамата старци.
      В с. Смилян бил заклан един българомохамеданин за това, че не искал да се откаже от православието и името Христо. В Даръдере бил докаран новопокръстеният с християнско име Стою хаджи Мехмед от с. Саръ-къс (дн. Жълтуша), където бил жестоко бит. От Даръдере го закарали в Гюмюрджина, а оттам в Кърджали, където го обесили. Само превземането на Кърджали от българската армия попречило да бъде обесен и друг изповедник на вярата — дядо Дамян от Даръдере. За тях свещ. Ной Ангелов казва, че те „макар и живи, но понеже с готовност понасяха и бяха готови да умрат за Христа и придобият Христа и живот небесен, те са в избраните при величието и славата Христови, която благоволи Бог три пъти да им открие, затова облажавам народните мъченици”.
      Отец Ной описва също и подвига на Борис и Серафим Хакъеви. „Гореспоменатият офицер Хакъев, с ново име Борис, стана пръв жертва. След нашето отстъпление от Тракия, нахлуват башибозуци. Започва паническо бягство на всички стари и новопокръстени християни от Даръдере и околията. С бежанците е бил и Борис със семейството си. Кръстникът на Борис, Петър Жерафов, убедил кръщелника си да се върне и да защити домовете им от тази напаст. Но башибозуците нахлуват и със залпов огън повалят мъртъв Борис. Трупът му стоял... пред казармата непогребан.” След като престояло така около седмица, тялото на Борис Хакъев било нарязано на парчета и изхвърлено...
      „После заловили брата на Борис - Серафим, били го най-жестоко с железа, принуждавайки го да се откаже от християнската вяра; докарали майката, жената и децата пред него, дано се смили поне за тях. Но той и при най-тежкия побой продължавал да вика: „Не познавам ни майка, ни жена, ни деца. Познавам само моя Христос и майка България! А вие... по-скоро отделете душата от тялото ми, да отиде при моя Христос!”
      Майка му, жена му и децата му плачат и молят да се откаже от Христа, като се смили над децата си и му викат: „Ешрефе”, а той отговаря: „Аз не съм Ешреф, аз съм Серафим. Никого не признавам заради Христос”.
      „Подкарали Серафима вързан към Кърджали. Шест дни го разкарвали и през час, през два, го подлагали на зверски мъки. Но Серафим изтърпял мъченически всички издевателства и останал непоколебим... Когато се убедили, че няма да се откаже, закаран бива в Кърджали, където го осъждат на смърт чрез обесване. А в Кърджали, полуиздъхнал от мъченията, Серафим бил обесен на една върба. Така завършил живота си Серафим и със своя подвиг доказал що значи силна вяра и обич към родината.”
      Христовите новомъченици Борис и Серафим с добрия подвиг се подвизаваха, пътя свършиха, вярата опазиха и получиха венеца на правдата (вж. 2 Тим. 4:7-8) според истинското обещание на нашия Спасител: „Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10). Делото им е забравено на земята, но се помни на небето. От човеците не получиха слава, никои не е поставил надпис или поне кръст на мястото на мъченическата им смърт, нито се отбелязват годишнини от подвига им дори в родния им град, но те са причастници на Божията слава и се радват на голямата награда, която Христос е обещал на Своите мъченици. „А душите на праведните са в Божия ръка и мъка няма да ги докосне. В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел, и заминаването им от нас — унищожение: но те си пребъдват в мир...” (Прем. Сол. 3:1-3), „Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Мат. 13:43).
      Делото, за което новомъчениците Борис и Серафим Хакъеви проляха кръвта си — доброволното и свободно връщане на българомохамеданите към праотеческата им православна вяра — няма да умре, но в свое време ще принесе, и вече принася благодатните си плодове пред Бога, защото, по думите на един Божи угодник, „не могат потомците на толкова поколения вярващи синове на Православната църква, в дълбочината на сърцето си докрай да отстъпят от вярата на отците”. Делото на фанатиците, наложили исляма на родопските българи и държащи истината в неправда (Рим. 1:18), няма да устои, защото е извършено с нечовешка жестокост и винаги е било поддържано или с най-варварско насилие и проливане на много невинна кръв, или с принудително държане на българомохамеданите в пълно невежество и неграмотност и фалшифициране на историческата истина.

Източник: Църковен вестник, бр. 18/102


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.