МЪЧЕНИШКИ КРЪСТ

Животописни бележки за Неврокопския митрополит Борис
(Откъс от книгата «Път към Голгота», посветена на 50-годишнината от мъченическата кончина и 110 години от рождението на пламенния родолюбец и защитник на Православието — Неврокопския митрополит Борис, наричан приживе «съвестта на Българската православна църква». Заглавието е дадено от «Православна беседа». Стиховете в книгата са на митрополит Борис от стихосбирката „Полети“, изд. през 1934 г. в София.)

„На Теб — Предвечна Светлина,
всегда смирено аз се моля:
огрей Ти мойта тъмнина,
разсей Ти моята неволя“

Неврокопският митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 8. XI. 1888 г. — Димитровден, в с. Гявато, Ресенско (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св. вмчк. Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден след точно 60 години, той ще се представи пред Господа, обагрен с мъченическа кръв. Родителите му — Симеон Цвятков Разумов и Мария Димитрова, са благочестиви и родолюбиви християни. Те често посещават с невръстната си рожба обителта „Св. Петка“, сгушена в китните склонове на Пелистер и монастира „Св. Петър“, в подножието на Бигла планина. Тези поклоннически обиколки оставят трайни следи във впечатлителната детска душа. Още от малък бъдещият митрополит Борис проявява любов към Словото Божие и учението. Начално училище завършва в Гявато. По-късно учи в българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ в Одрин, където завършва трети клас през 1904 г. с отличие. Надарен от Бога с редки умствени способности и задълбочена мисъл, младежът носи и духа на родното Гявато, чиито жители се отличават с духовна будност, предприемчивост и родолюбие. По време на Илинденското въстание, кървава разправа покосява селото: то е опожарено, а жителите му избити по най-жесток начин — жените са насилвани, пеленачета са хвърляни от аскера върху накладен огън (Хр. Силянов, „Освободителните борби на Македония“. Т.1. Сф., 1933 г., с. 421.).

През есента на 1903 г. бащата на бъдещия архиерей загива геройски в неравен бой заедно с 86 четници под войводството на Георги Сугарев. Петнадесетгодишният Вангел дълбоко преживява загубата на своя родител и злочестието на ближните си. Сърцето му се пречиства в горнилото на страданието, за да стане чувствително към болките и душевните рани на другите, а нежната му душа отрано разцъфтява за дейна любов и истинско християнско милосърдие. По-късно, като иерей по панихиди и заупокойни Литургии, той неуморно ще издига молитвен глас към Спасителя в памет на загиналите в толкова бедствия и войни свои сънародници. А образите на родителите му ще живеят в него завинаги.

„...Всегда ще да живей в сърцето ми печално
и погледът им благ, лицето им страдално.
Всегда ще да кънти във моите уши
Божественият зов на техните души...“

 

През 1904 г. Вангел Разумов е в Цариград, прокуден от немотията, далеч от майка си и брат си Йордан. Благоговейното и смирено поведение на младия човек в българската църква „Св. Стефан“ привлича вниманието на екзарх Йосиф. Отпуска му се стипендия за Цариградската духовна семинария, която завършва с отличие през 1910 г. и на 10 юли в църквата „Св. Стефан“ Неврокопският митрополит Иларион го посвещава в монашески, иподяконски и иеродяконски чин. Това ръкоположение е дивно проявление на Божия промисъл — новопосветеният монах с името Борис ще е бъдещият приемник на стареца Иларион и също като своя небесен покровител ще служи за единството на своя народ. През 1915 г. иеродякон Борис завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия), като стипендиант на Екзархията, със степен доктор по Богословие. Учителствува в Бачковското свещеническо училище и Пловдивската, духовна семинария, където развива своя педагогически талант.

На 25.XI.1917 г. иеродякон Борис приема иеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим. Светият Синод му възлага мисията да обгрижва българската колония в Будапеща. Тук той остава близо пет години, като с неизчерпаема енергия и преданост на Божията воля служи на ближните със слово, съвет и с целия пример на добродетелния си живот. Младият Божи служител умее да вдъхновява душите за много полезни дела — под ръководството му се изгражда църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Десетилетия след служението му там споменът за него е жив и благодарствен.

Изкачвайки стълбата на църковната йерархия, йеромонах Борис ще послужи по-късно на Църквата като архимандрит от 22.XII.1922 г., като епископ от 14.XII.1930 г. и като митрополит от 24.III.1935 г. От 15.ХII.1923 до 1.IX.1924 г. е протосингел на св. Софийска митрополия, където проявява своя талант на организатор. С благородния си характер и благочестив живот този усърден послушник на Словото израства духовно и служи за пример на паство и клир. Две години — от .IX.1924-a до .IX.1926-a — оглавява културнопросветния отдел при Св. Синод и е предстоятел на ставропигиалния храм „Св. Александър Невски“ в София. Молитвеното му вдъхновение прави впечатление на събратята му иереи, а паството дълго помни проповедите му. Младият Христов служител има рядката дарба да печели за Бога души, да ги води към чистия извор — св. Православна вяра.

В следващите пет години, до 23.XI.1931-a, архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. През това време пише брошурата „Кризата в нашето училище“, публикува статии по наболели въпроси на просветното дело и излиза с конкретни предложения пред Висшия учебен съвет, свикван от Министерството на образованието. Ясно, точно и убедително духовникът изтъква тревожния факт, че нашето училище дава значително образование, но не възпитава души.

„За нас, българите, възпитанието е непонятно и чуждо. Непонятна и чужда е най-великата цел на живота: облагородяването, възвисяването, обожествяването на човешката личност — човешката душа.“ (сп. „Духовна култура“, април, 1928 г., Кн. 36, с.13.)

Воден от желанието да подпомогне търсещите Бога и богопознанието, ректорът издействува стипендии за бедни младежи. Постоянното му занимание са молитвата и духовните книги. С широката си култура и високи морални качества, той умело създава благоприятна атмосфера в Семинарията, въвежда строг ред и дисциплина и я издига до завидна висота. Отмерените движения на стройната му осанка, изпитващият, но същевременно галещ поглед, респектират семинаристите. Обичат го и се надпреварват да заслужат отеческата му похвала. Негово дело е ограждането на Семинарията от външния свят със стена в изискан архитектурен стил.

Единственото лично желание на бъдещия Владика е: да остане незабелязан. Веднъж отхвърля предложение за архиерейско звание поради болест, но след три години Божието предопределение се сбъдва и го осенява с благодатната сила на Христовите апостоли. На 14.XII.1930 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ наместник-председателят на Св. Синод, Видинският митрополит Неофит, заедно със синодалните архиереи, извършва ръкополагането му в епископски сан с името Стобийски (от Стоби, старохристиянска епархия. Стобийската митрополия била подведомствена на Охридската архиепископия).

Напътственото си слово Видинският митрополит завършва с думите: „...да останеш верен на обета си и да получиш онова, което е обещано за верността — венеца на живота.“ (срв. Апок. 2, 10). А в отговора си новоръкоположеният архиерей иска само едно: „Проясни, Господи, моята душа, за да стане достойна да бъде разпъната на Твоя кръст!“

И Бог изпълнява молитвата на своя служител. Неслучайно, тъкмо този стих от Откровението на св.апостол и евангелист Йоан Богослов, стои като надгробен епитаф върху паметната плоча на гроба на Владиката.

От 23.XI.1931 г. до 17.III.1935 г. епископ Борис е главен секретар на Св. Синод. През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по възстановяване на каноническите ни връзки и вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. По този повод посещава йерусалим, където се среща с Птоломаидския митрополит Келадион — посредник в преговорите. Паметни остават за него дните от поклонението му по светите места. При всеки удобен случай той с умиление разказва за преживяното там. Със свойствената си деловитост и дипломатичност, дядо Борис има най-голям принос за благоприятния изход на делото. В края на 1944 г., вече като митрополит, придружен от Величкия епископ Андрей, той участвува в предварителните преговори с Вселенския патриарх Вениамин в Цариград. Преговорите завършват успешно — Патриаршеският Синод в Цариград с протокол от 22.II.1945 г. решава окончателното вдигане на схизмата, тежаща над Българската Православна Църква.

На 21.I.1945 г. Високопреосвещеният Неврокопски митрополит Борис председателствува Народния събор в църквата „Св. София“, който избира третия по ред екзарх — тогавашния Софийски митрополит Стефан. От 25.1.1945 г. до смъртта си Владика Борис е член на малкия състав на Св.Синод и ценен съветник в междуцърковните отношения.

 

„Аз искам волно да размахна
всесилни орлови крила!
Пред мен в простори да премахна
развени мъртви ветрила!“

На 24.III.1935 г. епископ Борис е избран единодушно, както от народа, така и от висшата управа на Църквата, за митрополит на Неврокопска епархия. Посрещането му в този край описва професор Хр. Гяуров (Църковен вестник. Бр.19. Сф., 30.III.1935 г.). Преди да встъпи в епархията си, архиереят отива в светата Рилска обител да се поклони на великия български закрилник св.Иван Рилски. Духовно укрепен, той продължава пътя си към престолния си град Неврокоп. В Кочериново, Бараково, Горна Джумая (Благоевград), Симитли, Градево, Разлог, Банско, Добринище и Неврокоп (гр. Гоце Делчев) множество народ го приветства с „Добре дошъл, Владико светии!“, като му поднасят хляб и сол. Митрополит Борис благославя отечески всички и благодари Богу, задето го е удостоил с такова мило и трогателно посрещане в този хубав край. Няма да забрави неочакваното детско приветствие на границата на Неврокопска епархия. Редом с топлите слова, група ученици го обсипват с росни цветя. Част от тях попадат в колата на митрополита — едно радостно предзнаменование.

Неврокопска епархия се образува в 1894 г. с издаване берата за назначаване на Неврокопски митрополит. „ Тя е част от възстановената Българска Църква в пределите на въз — становената българска държава.“ — пише дядо Борис. Основната грижа на владиката при встъпването му в длъжност е религиозно-нравственото издигане на народа. Той изисква от духовните пастири на епархията непрестанна работа над себе си за усвояване благодатните сили получени при ръкоположението им (Окръжно 2646/30.1Х.1935 г.), а от свещенослужителите — да имат каталогизирана библиотека, та при нужда да си служат с нея. Изтъква колко важно е свещенослужителят, макар и малообразован, да е духовно извисен и с личния си пример да въздействува на пасомите си. Дядо Борис поставя особен акцент на прицърковното православно, християнско братство, чрез което енориашите да заживеят като едно сърце и една душа. Предмет на братствената дейност става запознаването им със светата Православна вяра в своеобразен седемгодишен курс, чрез беседи по догматика, нравствено богословие, литургика, Св. Писание, обща църковна история и история на Българската Православна Църква. Организирани са 166 църковни настоятелства към 166 църковни храма. Митрополит Борис живо чувства, че само с правилна и просветена вяра и добри дела може да се даде отпор на протестантските еретически заблуди в Разложкия край.

Първата всесърдечна молитва към Бога на владика Борис е за единство чрез жива вяра, чрез дейна и братска обич:

„Защото, възлюбени чада, за нас. Божиите, създания, няма по-голямо благо от живото общение с Бога и искреносърдечното, братско единение помежду ни!“ Той многократно изтъква в свои съчинения и проповеди, че Българската Православна Църква е тъй тясно свързана с националната съдба на народа ни, както никой друг народ и църква. От XII.1940 г. въвежда ежедневно богослужение в храмовете, а също и църковно-народно чествуване на всички български светии.

През 1942 г. след освобождението на Вардарска и Егейска Македония към Епархията са присъединени нови три духовни околии — Зърневската, Царевоселската и Беровската. Освен това към Светиврачката духовна околия е причислена Демирхисарската административна околия, а към Петричката — Струмишката. За кратко време процъфтява религиозният живот в новите земи — там са изпратени български свещенослужители и под тяхно ръководство се възстановяват 40 изоставени църковни храма. Под вещото управление на митрополит Борис се разгръща активна душепастирска дейност, утвърждава се братолюбието и родолюбието, като неизменни християнски добродетели.

Обширната практическа дейност, свързана с управлението на епархията — административни и стопански дела, е изпълнена с трудове, които подкопават крехкото здраве на Божия архиерей. Под неговите бащински грижи в епархията се дострояват храмовете в Разлог, с. Бельово (Светиврачко), построен е величественият храм-паметник костница „Св.Иван Рилски“ в Гара Пирин (гр. Кресна). Храмът е изграден по негов идеен проект и го освещава сам той. В Свети Врач (гр. Сандански) е започнат градеж на храм „Св. вмчк. Георги“, завършен в 1952 г.

Горна Джумая става новият църковно-административен център, от който — според дядо Борис — по-лесно се управлява епархията. По негово искане митрополитския дом в Горна Джумая е построен в старобългарски архитектурен стил. Мястото, избрано за целта, е старо турско гробище, наречено „змиярника“, но след разчистване и залесяване с декоративни и плодни насаждения, то се превръща в „белите дробове“ на града. Планира се строеж на наместнически църковен дом в Св. Врач, Разлог и Петрич, но Владиката доживява само построяването на дома в Св. Врач през 1940 г. Той постоянно приканва към строеж на енорийски църковни домове, в които да живеят местните свещенослужители. В Добринище и на други места това става. По негово разпореждане се пристъпва към узаконяване на църковните имоти.

Архиереят обикаля често епархията, свещенодействува и проповядва словото Божие навсякъде. Посещенията му се превръщат в празник за вярващите. Стеклият се народ приветствува Високопреосвещения архиерей в храма и го кани по домовете си като свой скъп гост. От разказите на свещенослужители и миряни, запазили мили спомени от онова време, оживява слабата му, но излъчваща духовно величие фигура, благодушният поглед, тихият и покоряващ глас, който превзема сърцата. Бог по своята щедрост, дарувал на своя раб дядо Борис, дух на премъдрост и разум, на сила и благочестие. Владиката притежава чудния дар на словото, което звучи убедително и вдъхновяващо за жадуващите Божествената премъдрост души. Един вече възрастен благоевградчанин, разказва как дядо Владика в продължение на няколко седмици приемал в митрополията за разговор един алкохолик. Пиенето било съсипало напълно този окаяник, който останал без препитание и каквато и да е смислена цел в живота. След всеки разговор, който понякога продължавал с часове, този човек се чувствувал като възроден. Упованието и надеждата му в Бога се върнали с нова сила, докато неусетно за самия него скъсал с порочния си навик. И друг един случай: до построяването на владишкия дом в 1939 г., дядо Борис живее в дома на бившия кмет на Благоевград — Панайот Тасев. Той останал вдовец с три невръстни деца и тежко понасял загубата на любимата си съпруга. Благодарение отеческите съвети и любвеобилни грижи на митрополит Борис, този човек се преборва с унинието и на душата му става по-леко. В очите на най-малките, пристъпващи към него за благословение, той е истински „дядо Боже“, заради побелялата коса и дългата бяла брада.

Децата — тези цветя на невинността — вливат в сърцето на дядо Владика струи на най-чиста радост. Той знае как да приласкае малките немирници и за празник, или друг повод, от джобовете на широкополата си дреха често вади и раздава бонбонки на децата. С благословението му се организират летни лагери за ученици, където сред красотата на природата те изучават Закон Божий.

Дядо Борис е постоянен постник, молитвеник, строг и взискателен към себе си, но към другите е снизходителен, с чиста и неподкупна съвест. Не приема подаръци, дори най-невинни наглед. Солидно образован, той владее църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски езици. Знаенето на езици му позволява да следи в оригинал световната богословска и философска мисъл. Дядо Владика притежава широка литературна осведоменост — особено обича творбите на Ботев и Яворов, Славейков и Ст. Михайловски. Дълбокото познаване на веровите истини, съчетано с филологическа култура, му помага да облече мисълта си в достъпна и пленителна форма. Проповедите му са в изискан стил и език, напоени с живителния дух на евангелската истина. Обноските му са фини и деликатни. Особено грижливо се пази да не злослови или оскърби някого. Сърцето му е изпълнено с добри чувства към всички, благоразположен е и към своите противници. Приятна и душеполезна е всяка беседа с Високопреосвещения Борис — той има дарбата да се ориентира и в най-сложните духовни и житейски проблеми. Живее скромно и в нестежание (доброволна бедност) — за погребението сред личните му вещи не намират дори риза, с която да го изпратят по християнски за последен път.

Неврокопският митрополит особено обича природата на Рилския монастир, където познава всяко кътче. Броди из планината сам, понякога с монаси или със свои близки — не обича официалности и не желае никому да бъде в тежест при пребиваването си в монастира. За Рилската света обител, за нейното духовно и материално преуспяване, дядо Борис полага особени грижи. В празнични дни често събира гостуващите православни християнски братства в някой кът на манастирския двор и ги омайва с умните си отечески слова. В трите годишни празника на св. Иван Рилски, чествувани в обителта, митрополитът винаги взема дейно участие. С богатата си поетична дарба той написва акатист в чест на св. Иван Рилски в стихове, одобрен за богослужебна употреба през 1946 г. и сам подбира мелодия за припева към него. (Впрочем, поетичният му талант намира изява още в 1934 г., когато се появява стихосбирката му „Полети“ под псевдонима Ивайло Орлин). Съставя наредбата за ставропигиалните монастири, одобрена от Св. Синод през 1925 г. Дядо Борис особено обича хубавата църковна музика и радостно приветства сладкогласните ученически църковни хорове в неделни и празнични дни. Известният композитор и хоров диригент Добри Христов, издава и посвещава тъкмо на него своята „Литургия“, одобрена и благословена за хорово пеене от Св. Синод.

Строг и взискателен, не търпящ провинения в църковната дисциплина, Владиката милостиво се застъпва за група ученици от Неврокопската гимназия, членове на нелегалната тогава младежка ВМРО. Залага авторитета си пред властта, за да избави от смъртни присъди 13 души, членове на конспирацията от с. Кажени през 1943 г. Всичко от себе си раздава на бедните и болните. Привлечени от предаността му към паството, свещенослужителите също го обграждат с любов. Цар Борис III цени смирения Владика и е негов личен приятел.
 

 

„Аз искам моят светъл друм
далеч да стигне в небесата!
Аз искам суетливий шум
да стихне долу на земята!...“

Митрополит Борис изразява своя идеал за качествата и добродетелите на духовния пастир в 58 точки: „пастирска ревност (предано служение и дълбоко съзнание за пастирския дълг); въодушевление; възторженост; искреност; откровеност; истинност; доблест; почтеност; благочестие; благоговение; смирение; скромност; безкористие; справедливост; правдолюбие; набожност; жива вяра; светла надежда, чиста и свята; всеобемна и самоотвержена любов; преданост; себеотречение, състрадание, сърадване, милосърдие, благоразположение; кротост; душевен мир; душевна радост; миролюбие; миротворство; братолюбие; родолюбие (възвишена и дейна любов към своя народ и своята родина и всегдашна готовност да им служим искрено и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване); жива, будна, чувствителна и неподкупна съвест; добротворство; воля, утвърдена в доброто; постоянство; твърдост; самообладание; сдържаност и мярка; трезвеност и въздържание; търпение; добър характер; здрав ум; разум; съзерцателност; мъдрост; образованост; просветеност и пълно познаване на християнските истини; трудолюбие и дейност — любов към честен, смислен и разумен труд и желание да се работи не само за лични нужди и изгоди, но и да се подемат хубави почини и да се извършват полезни дела за доброто на другите, на обществото, на целокупния народ; ред и точност; дисциплина и послушание; благонравие и възпитаност; внимание, почтителност към всеки човек, първо като човек, а после по достойнство, заслуги, положение и значение; благоприличие; чиста и прилична, скромна външност.“ Този набор от християнски ценности разкрива вътрешния човек у дядо Борис — високите му стремежи към съвършенство. И само Бог знае всекидневния му подвиг — борбата с изкушенията, страстите и греха, за достигане възможния за него предел на духовна чистота.

Митрополит Борис поддържа братски отношения с предстоятеля на руските православни общини у нас архиепископ Серафим (Соболев). При всеки удобен случай двамата в съслужение възнасят молитва, на единомислени в Бога сърца, в столичния храм „Св. Николай Чудотворец“. Дядо Борис има много духовни чеда, повечето от които са вече покойници. Един от тях е Левкийският епископ Партений, в началото негов протосингел, сетне викарий на Софийската митрополия. Той е изявен църковен писател, преводач, житиеписец и химнописец. Проватският епископ Антоний е протосингел на дядо Борис през последните години до убийството му през 1948 г. Тогава Владиката предсказва житейската му участ с думите:

„Няма да посмеят да ти направят нищо.“ Скоро след убийството на архиерея, епископ Антоний е арестуван и под конвой го карат в София на „съд“. Бог, обаче, запазва живота му и не допуска да се изпълнят злостните намерения на съпровождащите го.

Когато при комунистическото управление започва разправа с духовенството, митрополит Борис преживява съдбата на всеки един от своите сподвижници. Занизват се години на унижения, мъчения, убийства, затвор, трудови лагери, интерниране на свещеници и по-ревностни във вярата миряни. Неврокопският архиерей поема товара от грижи за моралното и физическото оцеляване на паството си. Сред скърби и сътресения, с натежало от мъка сърце, Владиката работи с удвоено усърдие — утешава, укрепява, ободрява, насърчава за подвиг и обгръща с топла молитва всички верни, готови да принесат жертва за Христа. Дядо Борис с достойнство понася едно от най-тежките изпитания за християнина — клеветата. Чрез печата безчестят името и достойнството на сана му, за да очернят Църквата и служителите ù. Подложен е на постоянен психически тормоз и заплахи от физическа разправа.

Гонен от свои — от тези, които трябваше да бъдат негови едноверни братя, заклеймяван за туй, че работи за единството на народа си, преследван, задето служи честно на своята Българска Православна Църква. Това е тежкият жертвен кръст на митрополит Борис в последните четири години от живота му. Убива го низвергнатият от духовен сан свещеник Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства — подучен от комунистите. Това трагично за цялата ни Църква събитие става на 8. XI. 1948 г. (Димитровден), в деня на неговата 60-годишнина. След св. Божествена Литургия, приобщен със Светите Дарове, Владиката за последен път поучава своите възлюбени чеда, да не се боят от физическата смърт, щом са живели за Христа и броени минути след това пада бездиханен, пронизан от предателски куршум. В историята на Българската Православна Църква няма случай на такова мерзко убийство — българин да убие свой владика. Осиротява многочисленото му паство в най-тежкия за народа момент, овдовява Неврокопската епархия.

На погребението се стича множество народ. Покрусени хора за последен път изпращат духовния си пастир, като измолват от него прошка и благословение. Венци и гирлянди от есенни цветя обграждат ковчега. Опелото се извършва в храма „Въведение Богородично“ в Благоевград от наместник-председателя на Св. Синод, Русенския митрополит Михаил, който в надгробното си слово го нарича: „съвестта на Българската Православна Църква“ .

По примера на своите достойни предходници — светители, преподобни мъченици от родната ни Църква, живя и завърши своя кръстен път Неврокопският митрополит Борис. В днешните трудни и объркани дни като запален светилник (срв. Мат. 5:13-16), гори и пръска светлина със своя подвиг, този непрежалим наш свещеномъченик! Без съмнение той и сега все тъй отправя горещи молитви пред Божия Престол за своето паство, за любимото си Отечество, за православния български народ.

„... Но там, към Бога духът ми ще витае,
безспирно той нагоре ще лети...
След мен орел-побратим ще чертае
пътеката на моите мечти.“

Яна Милчева


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.