Житие на свети мъченик Николай Нови Софийски

(паметта му се празнува на 17/30 май)
Съ благословението на свето Софийския Митрополитъ Г-на г-на С Т Е Ф А Н А
Издава настоятелството на храма „Свети Николай Нови Софийски“ въ София — „Три кладенци“. София. Печатница Херманъ поле. 1931
Родителите на свети мъченика Николая били албанци. Те живеели в Тесалия в град Янина и били в близко родство с един висок чиновник в Далмация, който бил любимец на тогавашния турски султан Сюлейман II (1520-1566 г.). Бащата на свети мъч. Николая се наричал Мартин, а майка му — Ефросина. Това показва, че те били християни и, вероятно, от албанското племе Тоски. Мартин и Ефросина били бездетни. Като хора благочестиви и дълбоко вярващи, че бездетността им е Божие наказание за някой сторен на младини грях, те усърдно се молили Богу да им прости сторения от тях грях и да ги благослови с рожба. И Бог чул молитвата на тези от светъл и благочестив род съпрузи и ги наградил с мъжка рожба, когато те вече били в доста напреднала възраст (в 1510 г.). Молитвите си към Преблагия Бог благочестивите Мартин и Ефросина отправяли главно пред иконата на Мирликийския чудотворец, детепазителя свети Николая, комуто най-усърдно се молили да ходатайства за тях пред Всеподателя Бога. За спомен на това именно обстоятелство и за да изтъкнат любовта си към великия и свят Христов архиерей, благодарните родители кръстили детето си Николай, та че и той, както и светия Мирликийски чудотворец, да засвидетелствува Христовото име пред власт имащите тука, на земята. След като Николай бил помазан и със светото миро, радостните родители пак благодарили Богу за даруваната им милост, като се обърнали към Него със следната молитва, която те и после неедин път повтаряли: „Творче и Създателю, Боже! Ти, Който всичко видимо и невидимо си сътворил, Ти, Който благосклонно погледна на смирението и молитвите на твоите раби и с всичката си милост ни дарува това отроче; Ти, Който си добър Пазител на младенците и на всичко живо; Ти благоволи да приемеш под Твоето покровителство и защита нашата рожба, която е дар от Твоите дарове. Ей, Господи, ние смирено на Тебе възлагаме грижите за нашето отроче, на Твоята милост го връчваме! Ей, Владико Царю, нека то бъде мило на Тебе, Който, и го подари, нека то Ти бъде, приятно, като благовонно кадило. На Тебе го предаваме ние, които, благодарение на Тебе, сме негови родители.“ Тази и на нея подобни молитви често пъти благочестивите родители възнасяли към Бога. И Бог чул молитвите им! Малкият Николай растял и крепнел и телом, и духом, бил разумен и мъдър, обичал и почитал родителите си и във всичко им се покорявал, като при това се стараел и да подражава на добрите им работи. По този начин Николай още при най-крехката си младост привикнал да избягва всяко зло дело, а да върши само онова, което е добро и угодно Богу. Това твърде много радвало родителите му, които не преставали да се трудят да го поучават да бъде боголюбив, богобоязлив, благонравен и свято да пази вярата си в Христа Бога. Жадно възприемал Николай поуките на родителите си, та рано обърнал на себе си вниманието на всички в града. Всеки, който имал случай да се срещне с него, го обиквал. А той усърдно работел, за все по-голямото си усъвършенствувание. Той често се молел и усърдно се учел; той успял да се научи да чете не само по албански, а и по гръцки и славянски, защото в Янина в XVI век имало доста много и гърци, и славяни. При това той постоянно посещавал богослужението в храма. Тука, в храма, той винаги най-внимателно слушал онова, което се четяло, стараейки се да разбере прочетеното и да вникне в смисъла му. Дома голяма част от свободното си време той прекарвал в четение на Светото Писание и някои от творенията на светите отци. Като поотраснал, родителите му го дали на майстор обущар и Николай в късо време, не само че изучил добре този занаят, а и станал отличен майстор.
        Когато Николай бил вече доста поотраснал, родителите му се поминали. Останал без родители, Николай продължавал да живее все тъй честно и почтено в страх Господен, както живеел и когато те били живи. Никому той не отмъщавал, а, напротив, стараел се всекиму, дори и на онези, които са му направили някоя пакост, да направи нещо добро. При това той усърдно работел занаята си — обущарството, та с честен труд печелел всичко, което му било потребно за живеене. Нещо повече. Защото Николай бил отличен майстор, то изкарвал много повече, отколкото му трябвало, та с излишъка от печалбата си помагал на нуждаещите се. Така щастливо прекарвал Николай живота си в Янина. Но ной не бил доволен от този си живот, а се стремял към нещо по-високо, по-съвършено. Твърде е възможно, че на първо място недоволството му е било предизвикано и от това, че в малко културния град Янина не са умеели достатъчно да оценят изкуството му, красотата и изяществото на изработените от него обувки. Бидейки така настроен, той един ден чул в храма думите на Христа Спасителя: „Пророк не бива без почет, освен в отечеството си и у дома си“ (Мат. 13, 57; срв. Мр. 6, 4; Лук. 4, 24 и Иоан. 4, 44) и като се замислил над тях, дошъл до заключение, че трябва да напусне родния си град и да отиде да се посели в друг, по-културен град, гдето той ще може да се прояви и да бъде преценен и като отличен майстор, и като добър християнин. При това той си припомнил, че и Аврам, по Божие повеление, напуснал отечеството си и отишъл, та се поселил в посочената му от Бога земя Ханаан и че, благодарение на това преселване, той станал родоначалник на еврейския народ, а от рода на потомъка му Давида се родил Христос Спасител (Бит. глава 12). И ето, Николай раздал полученото от родителите си наследство и се приготвил да отпътува. При този случай се проявили и любовта, и почитта към Николая на всички, които го знаяли. Те се събрали да го изпратят, целували го, плакали при раздялата с него и му пожелали спокойно пътуване и благополучно пристигане на мястото, за което заминавал. Най-после, след задружна молитва, Николай се отделил от събралите се да го изпратят и заминал. Пътуването в Европейска Турция и през сегашния (XX) век беше твърде опасно, а по онова време (през XVI) то е било несравнено по-трудно и по-опасно. Но това не уплашило и не спряло Николая. Надявайки се на Божията помощ и закрила, той смело се впуснал в път, и макар че не без затруднения и големи неприятности, след многодневно пътуване, наставляван от Духа Светаго, благополучно пристигнал в София, който дивен и прекрасен град Николай отдавна имал горещо желание да види.
        Градът София по онова време се наричал Сердика, Средец и бил център на литературната и културната дейност в Западна България. Не току-тъй българите наричали този град Средец, а с право го наричали така, защото той се намира наистина в средата на земите, населени с българи. Бележит и славен той бил още от много старо време, причина на което било неговото местонахождение и околността му. Той се намира на големия търговски и исторически път, който свързвал, а че и сега свързва Западна Европа с Изток, а по онова време през този град минавал и търговският път, който свързвал Адриатическо море с р. Дунав. По онова време Средец влизал в областта Македония и бил един от най-големите, най-многолюдните и най-добре украсените градове. И тогава, както и сега, Средец бил заобиколен с високи планини всред едно обширно поле, добре напоявано от изобилни студени и приятни за пиене води. Редом с тези води в околността на София и тогава имало твърде много топли минерални води, които и сега помагат за лекуването на много телесни недъзи. В планините около този град имало твърде много манастири, а в самия град имало твърде много бележити храмове, които поради пазените в тях свети мощи привличали мнозина от православните българи. В църковно отношение гр. Средец бил не по-малко бележит. Нека напомним, че в този именно град в 343-344 година бил свикан известният Сардикийски поместен събор, главната цел на който било окончателното осъждане ереста на Ария. В София в XVI век имало архиереи, истински пастири на словесното стадо; достойни свещеници и дякони и отлични четци и певци църковни. А и самите градски жители се отличавали по благочестието си и искрената си вяра. Между тях имало и доста начетени в светото писание и творенията на светите отци, а някои от тях дори и претърпели от турците мъченическа смърт за вярата си в Христа Спасителя. В този именно град пристигнал и се заселил Николай. Тука преди всичко той се настанил на работа, за да може с честен труд да изкарва прехраната си. Това обаче не му препятствувало усърдно да посещава службите в светите храмове и горещо да се моли Богу за греховете си. Дълбоката си вяра в Христа Спасителя той проявил и с добри дела, а особено с раздаване помощи на нуждаещите се. А това показва, че работата му е вървяла успешно, че той е печелил доста, та с излишъка от печалбата си благотворил, та не могъл да остане незабелязан от първенците дори и на един такъв голям и многолюден град, какъвто в онова време бил град София. И наистина, софийските първенци забелязали Николая, сближили се с него и решили дори да го привържат към града си, към себе си. Наистина, щом като дал доказателства, че е майстор и че даже отлично работи занаята си, Николай бил приет за член на обущарския еснаф, и, следователно, станал редовен гражданин на гр. София; но първенците с право пресметнали, че тези връзки не са толкова силни, щото да накарат Николая завинаги да остане в града им, каквото било желанието на всички. Те добре разбрали, че привързан към града им само с тези връзки, Николай при пръв сгоден случай може да го напусне, тъй както напуснал и родния си град Янина. Ето защо решили да го привържат към себе си с по-здрави, по-силни връзки. Те решили да го оженят. Софийските първенци при това имали и друго предвид. Николай бил човек млад, здравеняк и красив. Тъй като и в София, както това е бито винаги, а и сега в всеки голям град, имало много голяма възможност за съблазън и нравствено падение, първенците се бояли да не би младият майстор, несвързан със семейни връзки и бидейки при това без всякакъв надзор от близки, да се съблазни и да се поквари. Това съображение още по-силно ги подтикнало да изпълнят намисленото. С тази цел те един ден повикали Николая при себе си и му предложили да се ожени. Като чул това, благонравният младеж се засрамил. Силно смутен, той смирено, кротко, както обикновено говорел, отговорил: „Кое, честни братя, ви подбужда да се грижите за мене? Аз не заслужавам труда, който вие за мене полагате. Във всички досегашни случаи, когато нещо сте ме съветвали, аз съм ви послушвал. Вие даже знаете, че аз толкова ви почитам и обичам, щото съм готов и душата си за вас да дам. Защото така ни учи и Христос, нашият Спасител, Който казва: „Никой няма любов, по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15,13). Но в случая аз не зная какво да ви отговоря. Зная, че непослушанието е грях; но все пак аз съм длъжен смирено да ви явя, че не мога да ви послушам. И за този мой дързък отговор аз ви моля да ми простите. Знайте, че аз напуснах отечеството си, за да мога свободно да странствувам в името на Христа Спасителя и да не се свързвам с никакви житейски връзки. Ако сега вашето благочестие ви подскаже да възнегодувате против мене и да не желаете аз да продължавам да живея между вас във вашия град, кажете ми и аз ще напусна града ви, ще отида другаде, там, гдето бъде угодно на Господа Бога, Който ни е казал: „А кога ви пъдят от един град, бягайте в друг“ (Мт. 10, 23). С такива и подобни още други думи Николай смирено отговорил на доброжелателите си софийски първенци, които го и обичали и почитали, защото той напълно заслужавал това. От думите му те разбрали, че Николай не желае да встъпи в брак между другото и затуй, защото мисли, че брачният живот не е угоден Богу и че ще му попречи да се грижи за спасението на душата си. Ето защо първенците решили с примери от Вехтия и Новия Завет да му докажат, че бракът е богоугоден и че той не е попречил на мнозина да бъдат велики пред Бога. С тази цел те му наумили, че сам Иисус Христос с Пречистата си майка присъствувал на сватбата в Кана Галилейска и дори там направил първото си чудо, а пък апостол Павел дава обстойни наставления за отношенията между мъжа и жената. А от тези примери се вижда, че брачният живот е угоден на Бога. А пък за да му покажат, че брачният живот не може да бъде и не е пречка на грижите за спасението на душата, те му привели ред примери от Вехтия и Новия Завет, от които ясно се вижда, че мнозина души именно след брака са живеели тъй, че напълно угодили на Бога. Между другите те му посочили от Вехтия Завет Моисея, който, след като се оженил, живял тъй богоугодно, че Бог го пратил при фараона да направи ред чудеса и да изведе евреите от Египет, а после това, на Синайската планина говори с него и му дава две скрижали, върху които били написани десет заповеди. А от Новия завет — апостола Петра, който също бил женен, но се удостоил да чуе от Господа Иисуса Христа думите: „Ти си Петър (камък), и на този камък ще съградя църквата си и портите адови няма да ù надделеят (Мат. 16, 18). Тези и много други примери, които първенците привели, убедили Николая, че бракът нито е противен Богу, нито е пречка, за да се грижи човек и за спасението на душата си. Беседата се завършила с туй, че незлобният Николай се съгласил да се ожени.
        След бракосъчетанието си боголюбивият Николай със съпругата си продължавал да живее тъй, както той живял и досега. Той усърдно работел занаята си, за да спечели прехраната си с честен труд, и често пъти се молел и постел. Печалбата му сега не била голяма, но това не отчайвало Николая, който при оскъден обяд често пъти се утешавал с мъдрото изречение: „За предпочитание е оскъден постен обяд, щом като между съпрузите има любов, пред разкошен обяд при омраза.“ При все това обаче Николай не преставал да благотвори. Идвал ли беден в дома му, той винаги получавал милостиня, та радостен си излизал. Сам Николай често пъти отивал в затворите, посещавал измъчваните и им давал онова, от което те имали нужда. При това със сладките си боговдъхновени думи облекчавал страданията им и разсейвал скръбта им. Чуел ли, че някой е болен, той бързал да го навести и с благи, сладки думи да облекчи страданията му, да му подаде надежда за скоро и пълно оздравяване. По този начин той точно изпълнявал всички евангелски заповеди.
        Дълги години живял Николай по такъв начин. Родили му се и деца, за които той, като чедолюбив баща и богобоязлив човек, полагал големи грижи. Всички в града още повече го обикнали и му се чудели толкова повече, че за него в града нямало лоши хора: той всички еднакво обичал и на всички свидетелствувал почитта си. Разбира се, че всички граждани от своя страна захванали да се отнасят към него с още по-голямо уважение и на всяка стъпка да му свидетелствуват почитта си. Славата му из ден в ден растяла. Но Николай тъкмо от слава и известност бягал. Ето защо, като се убедил, че в София не ще може да избегне голяма слава, Николай най-после се решил на една смела постъпка. Той една сутрин станал много рано, докато всичките му домашни още дълбоко спели, и без да се обади нито на съпругата си, нито на някого от децата си, напуснал къщата си и отишъл да странствува. Той преминал цялата средецка област и след дълго странствувание достигнал до брега на р. Искър (Дунав) и тук (не е известно на кое именно място) с кораб преминал на срещуположния бряг, преминал в угровлахийската земя (Влашко) и там се спрял да живее. — Като честен и трудолюбив човек, Николай искал и тук с честен труд да изкарва прехраната си и да благотвори, та веднага се заловил да работи занаята си. Редом с това той не преставал да живее тъй богоугодно, както живеел и в дома си: той постел, молел се, посещавал църковните служби, помагал на бедните и посещавал болните и затворените. Душата му се радвала и веселила, че успял да избегне суетната слава. — А що ставало в дома му в София? Не само съпругата му и децата му, а и всички, които се научили за изчезването му, силно се обезпокоили. Никой не могъл да си обясни как, къде и защо е изчезнал от всички любимият и уважаван Николай. Никой отникъде и от никого не могъл да получи известия за него. Всички съжалявали, че се лишили от един такъв добър човек. Оставало им само едно средство за утеха, а именно: молитвата. И те всички усърдно се молили Богу да запази Николая от всяка беда и грях и пак да го върне при тях.
        А в това време Николай продължавал да работи занаята си — обущарството, да пости, да се моли и да благотвори, като се надявал, че тук, в чуждата за него земя, никой не ще обърне внимание на него. Напразна надежда! Във Влашко, ако то и да било сравнително по-добре отколкото България, ако жителите му и да били сравнително по-богати от българите в преките владения на султана (Влашко в онова време се управлявало от Господар — Християнин, който зависел от султана, бил васал на султана), занаятите, и особено обущарството, не били развити. Тук нямало майстор, който да може да изработи добри обувки. Тъй като Николай бил отличен майстор обущар, то наскоро след пристигането му мнозина и от заможните, и дори от знатните и придворните започнали да му поръчват обуща. Неизвестно кога именно някои доложили и на влашкия господар за отличния майстор-обущар Николай. Заинтересуван, господарят заповядал да му представят Николая. При срещата Николай произвел отлично впечатление на „Краля“ дори и с външността си. „Кралят“ милостиво го разпитал кой е той, откъде е дошъл във Влашко и как се казва. Николай вежливо и почтително отговорил, че е дошъл от далечна страна, че няма баща и майка и роднини, че се занимава със занаята си и от него, с Божия помощ, се прехранва, че е кръстен в името на Иисуса Христа, че в светото кръщение е наречен Николай и че е раб на влашкия господар. Кралят тутакси съобщил на Николая, че го причислява към своите придворни, и му заповядал да се пресели в двореца и там да живее и се храни заедно с другите, които са на работа при двореца. Напразно Николай изтъквал, че той не заслужава да бъде придворен обущар и настоятелно молил да бъде освободен от възлаганата му служба при двореца. Господарят настоявал на своето и Николай, като мъж боголюбив и добропослушен, най-после се покорил на волята на господаря и приел възложената му длъжност. Това вписване на Николай в списъците на придворните като чели било предзнаменование на вписването му в небесния списък на мъчениците за Христовото име, в лика на ангелите. И като работник при двореца Николай продължавал да работи най-усърдно, като никога не пропущал да благотвори, да се моли и винаги да има страх Божий, винаги мислено все с Бога да бъде. Службата при господарския дворец давала повод понякога Николай заедно с другите, приписани към двореца, да се явява пред влашкия господар. Страхът, който той изпитвал в подобни случаи, му давал повод да мисли за онзи самия момент, когато ще предстане пред Царя на царствуващите, пред самия Господ Христос Спасител. А това още повече го подтиквало да се смирява и да избягва всяка гордост. Често пъти той окайвал себе си. „О, бедни Николае, затова ли ти остави отечеството си, жена си и децата си и всичките си познати, мислейки че вървиш по Божиите стъпки и че ще избегнеш суетната човешка слава?“. И тутакси се обръщал със смирена молитва към Бога да се избави от това положение. Надеждата не го оставяла, макар че бил принуден да живее във Влашко при двореца на господаря.
        По онова време мнозина българи търгували с Влашко, та поради търговските си работи посещавали и тази страна. Случило се, че през времето, когато Николай бил вече при двора на Влашкия господар и именно след три години от избягването му от София, във Влашко дошли няколко души софиянци, които познавали Николая. Те започнали да разпитват за него и най-после го намерили. На питането им защо напуснал София Николай не отговорил и захванал да им се оплаква от положението си, което той наричал тежко и нещастно. На поканата да се завърне с тях той отговорил, че не може да стори това тутакси; но защо, не им казал. Вероятно той е бил свързан с някакво задължение. Дал им обаче обещание, че ще се завърне в София. Софиянците се завърнали в София без Николая. Те съобщили на домашните му, че го видели и че желае да се завърне при тях.
        Обаче Николай не успял да напусне Влашко тъй скоро, както мислел. След като софиянци напуснали Влашко, Николай останал там още доста много време. И всеки ден той тъгувал и скърбял, както затуй, че не може да се завърне в София, тъй и затуй че, от една страна, виждал какви неправди и убийства вършил господарят, който бил човек зъл и мъчител, а от друга, виждал как народът се вълнува и роптае против жестокия си господар.
        Влашки господар по онова време (1546-1554 г.) бил Мирчо II Чобан (Овчар), който, както казахме, бил много жесток човек. Тъй като по онова време Влашко се намирало под властта на турския в Цариград султан и тъй като в двора на турските султани интригите и подкупите винаги играли важна роля при решението на най-важните дела, то и Мирчо бил взел властта в ръцете си чрез интриги и подкупи. Случило се обаче тъй, че почнали да интригуват против Мирча, и той бил свален от престола. Както обикновено бива в подобни случаи, тъй и при свалянето на Мирча във Влашко настъпил смут и безредие. Николай използувал този случай, избягал от Влашко и се завърнал в София.
        Радвали се домашните му, но не по-малко се радвали и всички онези граждани, които знаели Николая. Те побързали да навестят Николая в дома му, да го приветствуват по случай благополучното му възвръщане и да се насладят от беседата с него. Не губил Николай време. Той бързо се заловил да работи занаята си и заживял пак тъй, както и по-рано, т.е. отнасял се с почит и уважение към всички, постил, молил се, посещавал богослужението, давал милостиня и посещавал болните и затворените в тъмница. Постигнало го обаче едно голямо нещастие — умрели и двете му деца. Ала той и подир това не възроптал. Подражавайки на праведния Иов, Николай захванал често пъти да повтаря думите: „Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!“ (Иов 1:21). Всички обичали и почитали Николая. Той отново си спечелил името добър примерен човек.
        Турците в онези времена не могли да търпят да има у техните поданици нещо хубаво, добро, такова, каквото те нямат. И заради това решили да привлекат към себе си и Николая и да го потурчат. В случая те постъпили много хитро. А именно, като знаяли готовността на Николая да помага на всекиго, който се обърне към него за съвет, неколцина турци обущари започнали да го посещават и да го молят да ги научи как да изработват такива красиви и удобни обуща, каквито изработвал и сам той. Не подозирайки нищо лошо, Николай на драго сърце поучавал обърналите се към него как да работят. Доволни и благодарни, посъветваните турци подмамили благия и простодушен обущар и така го увлекли, че той станал техен близък приятел. Един ден тези Николаеви приятели го поканили да вземе участие в едно тяхно угощение. Не подозирайки нищо лошо, Николай приел поканата. Всички участници отишли в една непроходима планина (вероятно на Витоша или Люлин) и там буйно се веселили. На слизане от планината всички се отбили в една кръчма. Не предполагайки че тук може да го постигне нещо лошо, Николай придружил другарите си и в кръчмата. Добродушният Николай не предугаждал, че в случая той се уподобява на невинно дете, което простира ръка към отровна змия, не знаейки, че ухапването ù е смъртоносно; или на непорочно агне, което само се приближава към вълка, не подозирайки, че той ще го изяде. А между туй облагодетелствуваните от Николая турци обущари били за него отровни змии, кръвожадни вълци. Те решили, че такъв примерен човек и отличен майстор обущар не бива вече да бъде християнин, а трябва да стане мохамеданин, та турската, а не българската община да го има, да се гордее с него. Но в същото време те знаели, че никакви уговаряния не ще склонят Николая да се откаже от Христа и затова решили да употребят хитрост. С тази цел те използували влизането в кръчмата. Започнали още по-буйна веселба от оная в планината, започнало се пиене, което се завършило с това, че Николай, който малко или може би и съвсем не употребявал спиртни питиета, скоро се опил. Главата му толкова силно се замаяла, че той паднал и дълбоко заспал. Турците това и чакали. Тутакси те се заловили да изпълнят плана си: те бързо го разголили и го обрязали. Турците тържествували. Те казвали, че Николай е вече техен, защото вече е обрязан. Това вероятно е било през месец май 1554 година.
        Когато Николай се събудил и се видял разголен, ранен и окървавен, той дошъл в ужас. Първата му работа била да се прекръсти и да се помоли Богу, а после това той захванал и да плаче с горещи, горчиви сълзи Обаче всичко това той извършил тихо, тайно, защото турците били още в кръчмата и той се боял от тях Като го видели буден и нажален, турците, които все още продължавали буйно да се веселят, опитали се да развеселят и него, но напразно: Николай си оставал мрачен и натъжен. Най-после турците захванали да се молят на Аллаха и да му благодарят, че с негова помощ Николай не е вече християнин, а е мохамеданин. Това още повече наскърбило Николая и той почнал да се моли още по-усърдно, но тихо, за да не го чуят и разберат турците. Дълго божественият Николай се молил и плакал, разкривал скръбта си пред Бога и от Него очаквал спасението си. Като завършил молитвата си, Николай наскърбен, замислен, измъчван от съвестта си, срамувайки се да погледне когото и да било, тръгнал да отиде в дома си. Вкъщи той разказал на жена си какво са извършили турците над него. Като чула разказа му, благочестивата му жена паднала на земята и започнала горчиво да плаче, като постоянно повтаряна думите: „Горко ми, горко ми! Какво нещастие ни постигна.“ Слухът за нещастието на Николая бързо се разпространил по града и всички, не само роднините и близките му, а изобщо всички православни християни в града започнали да съжаляват Николая и да проливат горчиви сълзи за него. А жена му свръх това започнала да проявява дори и омраза към незлобивия и кротък Николая. Виждайки всичко това, Николай сам, макар че душата му била прискърбна до смърт, започнал да утешава и успокоява и жена си, и всички други, които скърбели за него, с такива сладки, обърнати към тях думи: „Защо е прискръбна душата ви? Защо се толкова смущавате? Прочее, надявайте се на Господа, който може да ви спаси и от малодушие и от буря; защото за човека много работи са невъзможни, а за Бога всичко е възможно. Нали знаете, че е писано: „Гдето се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие.“ (Римл. 5, 20). „Прочее, нека не губим надежда.“ Редом с това Николай молил всички да се молят за него в храмовете и да правят подаръци. Сам той постоянно тъгувал, подвизавал се, проливал сълзи и се молил. Това усърдно покаяние през една цяла година най-после внесло успокоение в душата му и той явствено почувствувал това. Като обсъдил съвършено спокойно положението си, той решил, че едничкото, което му предстои да направи, е публично да обяви, че не счита себе си за мохамеданин, понеже е обрязан, без да е давал съгласието си за това, а си остава християнин. Скоро му се представил и сгоден случай да приведе замисленото в изпълнение. Настъпили светлите празници на спасителното Христово Възкресение. През тези празници той удвоил усърдието си да успокоява жена си, да я увери, че той е невинен, че над него е извършено нечувано злодеяние, че той си е все такъв истински християнин, какъвто бил и по-рано. Той дори успял да си възвърне любовта и почитта ù. Софиянци имали обичай много тържествено да празнуват празника Възнесение Господне. Празнуването се захващало още от вечерта срещу този празник, като на вечернята в сряда в храма „Св. Спас“ се събирали всички мъже и жени, старци и юноши, богати и бедни, малки и велики и тука прекарвали цялата нощ, като пеели псалми и духовни песни, с които възпявали и прославяли Господа нашего Иисуса Христа, Който по своята неизречена и богата милост ни избавил от тление и ни въвел на небесата. Николай, който добре знаел този обичай, замолил жена си да отиде в храма „Св. Спас“ и според обичая да отнесе дарове, но не само от себе си, от свое име, а и от негово име. Зарадвана, жената на Николая побързала да изпълни желанието на мъжа си. А Николай останал дома си и тук, като застанал на колене пред иконата на Господа нашего Иисуса Христа, проливайки горещи сълзи и биейки се в гърдите, не смеейки да вдигне очи нагоре, той дълго се молил. Успокоен от тази молитва, той доволен прекарал и самия празник Свято Възнесение и според обичая си раздал, колкото средствата му позволявали, милостиня на бедните. Това като че ли е бил първият радостен и щастлив ден в живота на Николая от момента, когато коварните турци го обрязали. На другия ден след празника Възнесение (1555 година), в петъка, при Николай дошъл един от софийските турци. Този турчин бил добър оратор, остроумен и изкусен събеседник. Като се престорил на човек смирен, той почтително поздравил Николая, блажени Николай, който по природа бил човек благ и към всички се отнасял почтително и любезно, приел госта си с чест и го запитал защо е дошъл при него. Гостът отговорил: „Научих се, казал той, че откогато ти се сподоби да се причислиш към нашето съборище, никой от нашите не е идвал при тебе да ти говори за онова, което ти е полезно, или пък да те запознае с нашия закон. Ние дори не знаем как ти си прекарал изтеклата година от обрязването ти до днес. Ето защо аз се смилих за тебе и дойдох при тебе, за да ти поговоря за нашия закон, да те запозная с онова, което ни завеща основателят на нашата религия. Това аз се смятам за длъжен да го направя, защото ние, ако не се погрижим за твоето спасение, попадаме под отговорност. И тъй, преди всичко ти трябва да обърнеш внимание на жена си, която е християнка. Такава тя не може да остава в дома ти. Ти си длъжен или да я убедиш да се откаже от Христа и да стане мохамеданка, или да я изгониш от дома си, защото голяма пакост е за тебе да държиш християнка в дома си. Така е написано в свещения наш закон. А като изпълниш това предписание на закона, ще дадеш доказателства за сърдечната си любов към нас и за готовността си да пазиш нашия закон.“ Турчинът имал намерение да продължи речта си, но блажений Николай не му позволил. Възмутен от това, което чул, той се обърнал гърбом към госта си и с ръка му дал знак да замълчи. Разпален от божествена ревност, отхвърлил всеки страх и малодушие, незлобивият Николай смело заговорил с дръзкия си гостенин. „В кое боговдъхновено писание се намира онова, което ти, о, най-беззаконен човече, току-що ми говори? Трябва да знаеш, че за честния брак в Божия закон е написано: онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва „(Мт. 16, 6; ср. Мр. 10, 9). А пък сам Господ наш Иисус Христос в светото си евангелие заповядва никой да не напуща жена си, „освен поради прелюбодеяние“ (Мт. 19, 9). Същото заповядват и великият апостол Павел, а след него и всичките свети отци на църквата. И това и до днес свято се пази от светата Христова църква, като решително се отхвърля многоженството. А пък ти, не зная как тъй, толкова безочливо се противопоставяш на истината и ме учиш да следвам онова, което е лъжа. Това аз не ще сторя!“
        Като чул тези неочаквани думи, лъжецът турчин останал като поразен от гръм, та, ако и да бил голям майстор да говори, не могъл да каже нито дума. Той турил ръка на устата си и тъй, мълчейки, стоял доста време. Като дошъл на себе си, срамувайки се, той започнал тихо да казва: „Това, което казваш, казал той, е за християните, а пък ти, след като премина към нас, трябва да следваш нашите предания и да разсъждаваш тъй, както разсъждаваме ние, а не както разсъждават християните, защото ти не си християнин.“ „Кой не е християнин?“ — извикал свети Николай. „Как и кой ще ме разлъчи от Христа, моя Бог? Аз съм християнин; син съм на православни родители и при светото кръщение съм наречен Николай. А пък ти, като си помислил, че аз съм подобен на тебе, мислейки, че аз вярвам вашите законопрестъпни измислици, дошъл си да ми ги излагаш. Знай, че аз никога не съм се отричал и никога няма да се отрека от Христа, Който е мой Бог.“ Тъкмо в това време, когато Николай говорел тези думи, в дома му захванали да влизат един по един турци. — Тази сцена, както вече казахме, ставала в петък, който е седмичен празничен ден за турците. Вероятно във време на молитвата им в джамията някой им е съобщил, че бележитият техен човек е отишъл при Николая, та те от любопитство, като всички прости човеци, щом свършили молитвата си в джамията, побързали да отидат в дома на Николая, за да чуят какви наставления ще му даде техният човек. Като чули последните думи на Николая, някои от турците захванали да го молят да престане да говори такива неприлични за един мохамеданин думи. А пък свети Николай, разпален от още по-голяма любов към Христа, започнал не само да се отрича от мохамеданството, а и да го проклина. Тутакси след това той пред всички гръмко повторил, че е християнин. В този момент, изпълнен с дух свети, Николай бръкнал в пазвата си, извадил от там светата икона на Господа нашего Иисуса Христа и като се прекръстил, с дълбока вяра я целунал. После това, като въздъхнал от дълбочината на сърцето си, казал: „Онзи, който не вярва в Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа и в пречистата му Богомайка и не се покланя на образа им, да бъде анатема!“. В същото време Николай с пръст посочил иконата на неверника. С тази смела постъпка блажени Николай турил начало на подвига си за името Христово.
        Като чули тези думи, турците като диви зверове се нахвърлили на Николая. Едни го хванали за косите и за ушите и го повлекли, други го блъскали или ритали, трети с все сила го удряли с юмруци по лицето и по такъв начин го подкарали към съдилището. Из пътя разкъсали и дрехите му. Изобщо озверелите турци зле изтезавали свети Николая, но той не роптаел, а тихо се молел и благодарил на Бога, че го удостоил да страда за Него. А пък богомръсните агаряни (турци) още повече се озверявали и се надпреварвали кой по-голяма пакост да му направи. Най-после тази тълпа озверели турци докарала Николая в съдилището.
        По онова време в София кадия (съдия) нямало. Досегашният по някои причини бил уволнен, а новоназначеният, който дотогава бил кадия в Скопие, още не бил пристигнал. Кадийската длъжност временно по писмена нареждане на новоназначения кадия изпълнявал един местен стар турчин, който бил човек развратен, злосторник, невежа и прост. Той винаги съдел неправо. Прелюбодейците и убийците той срещу откуп оправдавал. И даже повече. Осъдените и затворените той срещу подкуп освободил от затвора и вместо тях затворил бедни и в нищо невинни граждани, които измъчвал и с глад, и с жажда, а през зимата и със студ. Ето пред този именно човек звяр тълпата представила Николая и започнала да го обвинява, че той хулил и ругаел верския им закон, а също и Мохамед, който им дал този закон. Седейки на съдийското място, кадията заповядал на тълпата, която била напълнила съдилището, да млъкне, а на Николая да се приближи до него. Когато заповедта му била изпълнена, кадията се обърнал към Николая, който стоял пред него със светнало лице и пълно душевно спокойствие, като че ли нищо не било му се случило, с тези думи: „Трябваше ли ти да възмутиш днес толкова народ и да хулиш величието на нашата вяра?“. Николай му отговорил: „Не аз възмущавам народа, а народът, който е в съгласие с дявола и от него се подтиква, сам себе си възмущава. А пък ти, ако искаш да ме осъдиш въз основа на казаното ти от тълпата, макар че аз нищо лошо не съм направил, заповядай да ме мъчат с каквито мъки ти е угодно. Ако ли пък искаш да ме разпиташ и да чуеш отговора ми на питанията си, смекчи яростта си, изслушай ме търпеливо и отсъди справедливо.“ Старецът съдия разбрал, че пред него стои мъдър човек и заради това решил с добро да го привлече към себе си. С тази цел той се обърнал към него с тези думи: „Любезни ми, казал той, чух днес, че по-рано ти си бил християнин, но че по едно време, като си се събудил като че ли от сън, т.е. като си разбрал несъстоятелността на християнството, доброволно, както и трябва да бъде, си приел нашата вяра, която е и по-нова, и по-добра. Е, добре, защо сега пък искаш да се върнеш при Християните?“ Николай му отговорил: „Право си чул, че аз съм християнин, но не е вярно, че по-рано съм бил християнин, защото аз съм такъв и до днес. А пък по какъв начин паднах в примките на лъжата и горчивата смърт, ще чуеш малко по-после. Но тъй като с помощта на Божия Промисъл се събудих от онзи смъртоносен сън, изповядвам истинния Христос Бог, а от Христа аз не съм се отказал, както казваш ти. Това не е истина. Аз в Христа се кръстих и в Христа се обрекох, за Христа живея и за Христа мъдърствувам. А пък вашата вяра, която ти наричаш по-нова и по-добра, нека си бъде ваша. Като непотребна за мене вещ, аз я отхвърлям и живея без нея. Ето, това е моят отговор на питанието ти“. Като не могъл да отговори, кадията го запитал кой е, откъде е дошъл и как се нарича. Николай нямал какво да скрива и заради това гръмко пред всички казал: „Роден съм от родители и деди православни, които живееха в Тесалия в славния град Янина. От тях аз бях и възпитан. А ако питаш за името ми, то знай, че в светото кръщение съм наречен Николай и тъй се наричам и сега, вярвайки в Христа Бога. Когато православните ми родители се поминаха, аз, като възложих всичката си надежда на Христа Бога, Който е наш Спасител, напуснах родния си град и с Неговата помощ дойдох в славния този град като преселник. Започнах да работя занаята си и чрез него с Божията помощ изкарвах прехраната си. Според Божията заповед аз редовно плащах данъците си, а доколкото ми бе възможно жертвувах и на Божиите храмове. Като живеех така в града ви, господарю, позавидя ми дяволът, вероятно заради някой мой грях, та се сприятелих с някои от вашите, мислейки, че те ще ми помогнат да се настаня по-добре. Като сторих това, аз един ден бях опит от вашите, които научени от дявола, без мое знание ме обрязали. На сутринта, като се видях уязвен от тях, станах, прекръстих се и като по този начин се защитих със знака на честния кръст, избягах от кръчмата, като от адова тъмница, та се възвърнах у дома си. Както и по-рано, аз изповядвах християнската вяра, а обрезаните не считах за нищо. С вас аз никога не съм бил и на молитва с вас никога не съм идвал. Както и по-рано ти казах, аз съм християнин и за Христа съм готов да умра, за да припечеля Христа. Знай, че не аз вече живея, а в мене живее Христос. Ето какво мога да ти кажа за себе си. За повече не ме питай.“ Събралата се в съдилището тълпа, като чула думите на Николая, започнала да кори съдията, загдето е влязъл в такъв разговор с него, когато знае, че Николай ще говори по-добре и по-убедително от него. Те дори поискали от съдията по-скоро да осъди Николая, така че друг вече да не посмее да говори против турския верски закон. Като чул това, Николай смело запитал съдията: „Где във вашия закон е казано, че в едно съдилище могат много души да съдят?“ Това питане Николай направил с такъв висок глас, че го чули всички присъствуващи. Съдията също гръмко отговорил, че такова нещо в техния закон няма. „Тогава, казал Николай, заповядай на този народ да мълчи.“ Съдията, който също бил недоволен от намесата на тълпата, заповядал на събралите се да мълчат. Когато настанала тишина, Николай, говорейки гръмко, за да бъде чут от всички, задал втори въпрос на съдията, запитвайки го: „Длъжни ли сте вие да пазите онези правила, които вашият вожд ви е написал?“ Съдията, а заедно с него и всички присъствуващи отговорили: „да“. — Е добре, запитал пак Николай, в коя глава на закона вашият вожд е отбелязал, че ви е позволено на сила да отвличате християните от Христа и насила да ги привличате към вашия вожд?“ Трябва да забележим, че Николай бил майстор да изобличава противниците си. А защото при това и отлично говорел по турски, то произвеждал силно впечатление на слушателите си. Съдията побързал да отговори, че няма такова нещо и че всеки християнин, който иска да стане мохамеданин, трябва да се яви в съдилището с достоверни свидетели, а че и сам да се подпише в кондиката. Нарушаващите това правило подлежат на наказание. Одързостен от този отговор, Николай замолил съдията да обърне внимание на това, което му казал преди малко за начина, по който бил обрязан, и добавил: „Ето вече цяла година оттогава аз се криех, бояйки се от вас. А след като Бог ми откри да явя истината, аз вече нищо не крия, а на всички казвам, че съм християнин. Но ако ти не вярваш думите ми, то убеди се в истинността им от това, което ще извърша.“ Това като казал Николай, бръкнал в пазвата си и извадил от там иконата на Господа Бога и Спасителя наш Иисуса Христа и като се прекръстил, с дълбока вяра я целунал, пеейки: „Пречистому образу Твоему покланаюся, Благий, прося прощения прегрешениям моим, Христе Боже.“ Това действие произвело силно впечатление както на всички, тъй и особено на съдията. Този последният се усъмнил, че Николай по добра воля се е обрязал, и защото все мислел обрязаният Николай да не се връща при християните, а да остане между турците, запитал събраните в съдилището: има ли достоверни свидетели, които да удостоверят, че Николай е дал съгласието си да бъде обрязан? И понеже такива свидетели не се намерили, то съдията заповядал да го отведат в тъмницата и там добре да го пазят, докато се види, как ще трябва да се постъпи с него.
        Когато го отвеждали в тъмницата, Николай, запазвайки пълно спокойствие, с вяра в Христа Бога започнал да пее Давидовия псалом: „Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша? Ако ме нападнат злодейци, противници и враговете ми, за да изядат плътта ми, те сами ще се спънат и паднат. И полк да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми; и война да се зачене против мене, и тогава ще се надявам“ (Пс. 26, 1-3). Фанатиците турци, като видели това пълно душевно спокойствие на отвеждания в тъмницата българин, обвинен в такова, по техното мнение, тежко престъпление, отстъпване от мохамеданската вяра, — и особено пък като го чули да пее християнска песен, се нахвърлили върху него да го бият. Един съвременник — (Матей Граматик), — който описал живота и страданията на свети мъченика Николая, като очевидец на изтезанията му, ето как описва тази сцена: „Всичките му дрехи бяха разкъсани от многото жестоко биене, цялото му свето лице се покри с кръв от безбройното множество юмручни удари, а плещите му бяха строшени от силни удари с тояги.“ Турците още повече се озверявали, като виждали, че светият мъченик не прави никакво опитване да се защищава от мъчителите си. Така безчовечно изтезаван, Николай достигнал до тъмницата. Полужив, тъмничната стража го взела и го хвърлила във вътрешната част на тъмницата, която освен че била воняща, но още била и толкова мрачна, че наистина наподобявала ада. Но и това не смутило Николая: „Това е тъкмо място за прекарване на останалите дни от живота ми, казал той, след като бил вкаран в тъмницата, защото аз по добра воля страдам за Христа. Тъй като съдията бил заповядал добре да пазят Николая, то тъмничната стража го оковала в тежки вериги.
        В тъмницата Николай намерил много души, които също оковани, несправедливо търпели различни жестоки мъки. Някои от тези несправедливо затворени били тъй жестоко и безчовечно изтезавани, че дори се били лишили от някои от членовете на тялото си. Николай считал за щастливи тези мъченици за Христа и заплакал, като сравнил себе си с тях, защото той, колкото и да бил вече изтезаван, още не бил изгубил нито един член от тялото си. Цялата нощ до разсъмване той прекарал плачейки и горещо молейки се Богу да му даде сила да претърпи не само всичките предстоящи му мъки, но и самата смърт за името на Христа Спасителя.
        Когато настъпил ден, в съдилището се събрали още повече и още по-разсвирепели турци. Кадията заповядал да доведат и Николая. По пътя до съдилището Николай пак пял псалми, с които се молил Богу да му даде сила, да го укрепи да изтърпи всички мъки за Неговото свето име, та да не се даде на враговете Божии възможност да помислят, че те са превъзмогнали Христа Спасителя. Като застанал пред кадията, този, последният, кротко го запитал дали прекараната в тъмницата нощ и преживените там несгоди не са го принудили да се откаже от онова, което вчера говорил. А Николай му отговорил, че не само не се отказва от думите, които казал вчера, но че сега, след прекараната в тъмницата нощ, още повече настоява на тях. „Нима, прибавил той, вие ме смятате за толкова изтощен от изтезанията, че мислите, че малките несгоди, които претърпях в тъмницата, ще ме накарат да се отметна от вярата си и да се отрека от благочестието?“ Като го чул така безстрашно да говори тези думи, съдията го изгледал страшно, заплашително, мислейки, че с този си грозен поглед ще го уплаши, и сърдито му казал: „Не говори много, нито пък бивай такъв дързък. Престани вече да ни говориш такива срамни думи. Напротив, последвай моите съвети, защото аз ти желая доброто. Знай, че ако ме послушаш, ще бъдеш много облагодетелствуван от нас; ако ли пък се противиш на съветите ми, знай, че ще бъдеш наказан с люти мъки“. „Никога, отговорил Николай, аз няма да изпълня твоя съвет. Напротив, аз винаги ще изпълнявам заповедите на Христа Бога, моя Спасител. От мъките и изтезанията ви аз не се боя и вие това вече го знаете, защото и вчера ме изтезавахте. Аз съм готов и да умра за името Христово.“ Тъй като Николай говорел много добре по турски, то събралата се в съдилището тълпа турци добре разбрала думите му, та започнала да негодува. Кадията забелязал това и защото се боял да не стане някое смущение в съдилището, обърнал се към Николая с тези думи: „Избери едно от двете, а именно: или се откажи от християнската вяра и се присъедини към нас, та да получиш големи почести, или пък, като си останеш християнин, да бъдеш умъртвен.“ „Научен съм, отговорил Николай, от Христа Бога да не се боя от онези, които убиват тялото, а нищо не могат да направят на душата. Ето защо аз ти заявявам, че нищо не може ме принуди да се отрека от Христа. От нищо не се боя: нито от зверове, нито от огън, нито от меч, нито от друга, каквато и да била тя смърт.“ И тутакси подир това, като се обърнал към събралите се в съдилището, започнал да им разкрива учението на православната църква изобщо и частно учението на Св. Троица. Турците започнали да негодуват още повече, някои от тях затъкнали ушите си, за да не чуват думите на Николая; а пък един фанатик ударил Николая в лицето с един голям жезъл и то тъй силно, че му строшил челюстта, а едното му око излязло навън. После това този турчин захвърлил жезъла си, хванал Николая с ръце, свалил го на земята и започнал да скача по него. После това започнал да го бие с юмруци по главата и по устата, ритал го по гърба и по стомаха и то тъй немилостиво, че насмалко цял да го изтърбуши. Колкото повече изтезавал Николая, турчинът толкова повече озверявал. Най-после той до толкова се самозабравил, че с една ръка го хванал за гърлото, а с другата изтеглил големия си нож и искал да заколи Николая в самото съдилище пред очите на всички събрали се. Някои обаче от присъствуващите се хвърлили върху него и взели ножа от ръцете му. Мнозинството от присъствуващите турци обаче одобрително погледнало на постъпката на този фанатик и гръмко изказвало одобрението си. Това много зарадвало фанатика, който се държал като победител. Казват, че този фанатик бил чиновник и че той с още други двама души бил пристигнал в София не преди много време. Те били изпратени от централното правителство да поддържат реда и тишината в града и да се грижат за безопасността на гражданите. Вероятно те са били еничари. Добавят още, че той бил съотечественик и даже роднина на Николая.
        Николай твърдо търпял всички тези нечувани изтезания и не само че не давал да се забележи, че страда, а дори и през това време продължавал да се моли Богу и да пее псалми.
        Когато изтръгнали Николая от ръцете на озверелия турчин, някои от турците започнали да го корят, казвайки му, че той сам е виноват за нанесеното му жестоко наказание, защото поради упоритостта си се отказал от обещаваните му почести и дарове. Други отишли по-далеч и започнали да говорят хулни думи против Николая. Но доблестният Николай стоял, като непоколебим стълб, нищо не отговарял, а се радвал, че се е покрил с рани за името Христово. Това му държание още повече разпалило фанатиците турци и те започнали да молят съдията да им го предаде да го убият. Предполагайки, че молбата им ще бъде удовлетворена, фанатиците започнали да се приготвят да вземат участие в убиването му. С тази цел едни взели в ръце камъни, други тояги, трети железни прътове, четвърти дори извадили ножовете си. Като видел това, съдията се уплашил да не би праведният да бъде убит, преди да бъде произнесена смъртната му присъда, та заповядал да го върнат и пак да го хвърлят в тъмницата, дето да го пазят, докато пристигне новоназначеният кадия. „Аз, казал временният съдия, не намирам в този човек никаква такава вина, за която той да заслужава смърт.“ Слугите — полицейските стражари — изпълнили заповедта: те грубо хванали Николая и го повлекли към тъмницата. Изведнъж се чул вик. Събралите се в съдилището фанатици турци се нахвърлили върху слугите и насила взели Николай от ръцете им. Едни от тях били с голи ножове и мечове в ръка, а други размахвали по въздуха със сопи. Отнетия от слугите Николая те повели не към тъмницата, а към площада, за да го убият. Из пътя едни ритали Николая, други хвърляли върху него камъни, трети го удряли с цепеници, а някои се спущали върху него и със зъби късали месата му. Всичките му дрехи били съвършено изпокъсани, тъй че той бил съвсем гол. Тъй като вървели по главната улица към тържището, близо до което се намирал храмът Св. Николай, и когато вече били близо до преддверието на този храм, Христовият мъченик, ръцете на когото били вързани, повдигнал глава нагоре, защото желаел, от една страна, за последен път да се поклони на светия Божи угодник, когото и в това си бедствено положение той не забравял; а, от друга, ако би че види някой християнин, то поне отдалеч да го приветствува и мълком да го замоли да се моли за него и да му прости, ако с нещо му е прегрешил. Нека тука да отбележим, че от деня на хващането на Николая и до разгледания момент турците не позволили на никого от християните да се разговори или даже да се доближи до него. — Тъкмо когато били на това място, слугите на съдията — полицейски стражари — ги застигнали. Въоръжени с жезли, те нападнали тълпата и съгласно дадената им от съдията заповед едни били, а други укорили, че са грабнали Николая и им забранявали да убият праведния. Като видяла това, тълпата още повече се озверила и още по-силно настоявала Николай да бъде убит. Захванало се голямо вълнение, тъй че пратените едвам успели да изпълнят заповедта на съдията. Всички се върнали в съдилището. Съдията започнал да кори тълпата за безчинството, но никой не искал да го слуша. Държейки Николая в ръцете си, тълпата все повече се разярявала. Като видял това, съдията силно се изплашил да не би тя да извърши намерението си. Той едва успял да я уговори да се съгласи да се затвори Николай в тъмницата за два-три дена, та дано през това време чрез уговаряне или заплашване склонят Николая да се откаже от християнството.“ Освен това, казвал съдията, през това време ще пристигне и титулярният съдия, когато всеки ден очакваме, а че и сам той добре да опознае тогова буен и лют враг на нашата вяра. После това ние ще го подвърнем на различни мъки и изтезания, тъй че в тези мъки да изгуби живота си. Защото, продължавал съдията, какво значи за него да бъде заклан или изгорен? Такова наказание за него ще бъде като че ли чаша „любимо питие.“ Това съдията казал, мислейки и Николая да изплаши, а още повече на тълпата да угоди. По следната си цел той наистина постигнал: на тълпата той угодил, та тя му предала Николая. Съдията тутакси заповядал да свържат Николая още по-добре и да го отведат в тъмницата, защото, казал съдията, той ще бъде наказан според закона, понеже стъпка преданията на нашите бащи. Многострадалният вече Николай, като се видял освободен от ръцете на озверялата тълпа, възблагодарил на Бога за тази нова милост, като захванал да пее псалми. Отведен в тъмницата, той и тук продължавал да се моли Богу и да му благодари за избавлението си от ръцете на тълпата. Тъмницата станала за него молитвен дом.
        Епархът на София (турският началник на полицията в града и близката му околност— пашата) заповядал да не допущат никой християнин да посещава Николая, макар че досега у християните имало обичай да посещават затворените. Той се надявал, че за да даде разрешение на християните да посещават Николая, ще получи от тях големи взятки. При това той заповядал още да турнат краката на Николая в клади, да го оковат в железни вериги и до определения ден да го измъчват с глад и жажда, а пък всяка нощ да поставят (да окачат) Николая тъй, че веригите, които били на врата му, да виснат надолу и тъй да удвояват мъките на Николая. Това последното нареждане епархът направил по настоятелна молба на Николаевите врагове. Всяка нощ мъченикът бил така окачван, като при това му връзвали ръцете назад. И тези люти мъки страдалецът тьрпел няколко дена.
        Един ден, когато Николай седял и разговарял с другите затворници, в тъмницата се получило известие, че новият съдия пристигнал. Това известие поразило затворниците: едни от тях захванали да обмислят как ще се защитават, други от страх оцепенели, трети предпочитали тутакси да умрат, а четвърти изглеждали като обезумели. Само мъченикът Николай запазил присъствие на духа и започнал да утешава съзатворниците си. Между другото той им казал, че не трябва да се отчайват, а трябва да вземат пример от мнозината онези, които преди тях мъжки са издържали всякакви мъки. „Нека, казал им той между другото, не забравяме, че в царството небесно се влиза след много скърби.“
        Като се изминали още няколко дена и като предвидил, че се приближават денят, когато той ще напусне този свят, Николай усилил молитвата си: и денем, и нощем той със сълзи на очи се молил Богу. Когато така прекарвал времето си, при него дошъл един българин на име Георгий, който имал къща до самата тъмница и като познат на тъмничния страж, по-рано бил идвал при Николая. Въпреки строгата заповед на епарха, Георгий сполучил да поутеши и да подкрепи Николай, който се обърнал към него с тази молба: „Ето вече краят на моя живот настъпва. Прочее, моля ти се, отиди при свещениците и ги помоли да се помолят за мене недостойния. Аз вярвам, че тяхната молитва много ще ме подкрепи и ще ми даде възможност докрай да изтърпя предстоящите ми мъки.“ После това Георгий си отишъл, а Николай влязъл във вътрешната част на тъмницата, като че ли в някой дворец, носейки тежките си окови, и като вдигнал ръце към небето, започнал да се моли, проливайки горчиви сълзи. Той се молил Богу да му даде сили и крепкост да изтърпи предстоящите му тежки мъки за Неговото свето име, да прости досегашните му волни и неволни грехове, а в страшния ден съдни да го удостои да застане от дясната му страна. Този път Николай се молил много дълго — досред нощ. Изведнъж той бил огрян от едно божествено сияние и дошъл, като че ли, в изстъпление. Явил му се ангел, който го укрепявал и наставлявал. И от тази минута Николай се почувствувал обхванат от една неизречена радост. Нека това не ни учудва, защото в тази минута го осенила силата на Светаго Духа. От претърпените изтезания тялото на Николая, както се каза, било покрито с рани, а едното му око излязло навън Сега не само че раните изчезнали от тялото, а и окото му се настанило на мястото си и строшената му челюст съвършено оздравяла. Накратко казано, той цял, по действието на Божията сила, станал съвършено здрав човек. За да възблагодари Бога за тази велика милост, Николай, като се видял напълно здрав, отново легнал на земята и започнал пак да се моли, проливайки сега сълзи и из току-що оздравялото око. Дълго се молил Николай. Съмнало се вече. Настанал ден Николай обаче все продължавал да се моли и да пролива сълзи. Изведнъж откъм Витоша се задал един чер, страшен облак, който бързо покрил София и околностите ù и ги затъмнил. Започнал да вали силен и толкова едър град, че онзи, който не го е видял, не може да повярва, че е възможно да вали толкова едър град. Този град причинил много голяма повреда на имотите в Софийско, които почти всички принадлежали на турците. С право той бил сметнат за Божие наказание на нечестивите турци, отмъщение за жестоко измъчения Николая. В късо време върху земята се напластил такъв дебел пласт лед, че макар това да се случило през месец май, т.е. през горещо време, когато в Софийско се вече приближава жътвата, държал се, не можал да се разтопи повече от 15 дена, а на някои места го имало и на двадесетия ден. Като видял града, Николай отново започнал да се моли и сега не вече за себе си, а за благото на другите: сега той се молил Богу да прекрати бедствието. И Бог чул молитвата му: градът скоро престанал. Християните се събрали да се молят Богу да се смили над тях, да не им праща подобно наказание, като в същото време пели песни и за прослава на мъченика Николая. А от турците само онези, които, вероятно, тайно са били християни, казвали, че този град е Божие наказание затуй, че невинният Николай е бил тъй жестоко измъчван и без всяка вина задържан в тъмницата.
        Един от благородните мъже в София, българинът Матей Граматик, човек учен, който бил ламбадарий на светия велик Божи храм в София и който по-после, по поръка на Софийските първенци написал достигналото и до нас житие на мъченика Николая, като видял небивалия досега град в София и като вярвал, че тази беда е пратена от Бога за наказание за несправедливото мъчение на Николая, възимал горещо желание да го посети, да се разговори с него и да получи от него молитва и благословение, толкова повече, че той и по-рано се познавал с него, срещал се и се разговарял с него. Но как да изпълни това си желание, когато епархът не само забранил да пускат християните да отиват при Николая, а и заплашвал с жестоко наказание всекиго, който би нарушил заповедта му? Дълго мислел Матей как да постъпи. Най-после той се помолил Богу да го сподоби да види светия Божи угодник, който страда за светото име Божие, а след молитвата, като се и прекръстил, подкрепил се, отхвърлил всеки страх от себе си и тръгнал да отиде в тъмницата. Той взел със себе си и един млад човек на име Стефан, който бил известен като ревностен християнин и доста образован човек. Матей и Стефан дошли при тъмницата, но намерили всички врати добре затворени и заключени, та се отбили в дома на оногова Георгия, който, както се каза, посещавал Николай в тъмницата, и домът на когото бил до самата тъмница. Нека отбележим, че този Георгиев дом бил съединен с тъмницата през една малка тайна врата, която Георгий със съгласието на тъмничаря направил, за да може безпрепятствено, но тайно да посещава Николая.
        Георгий радостно посрещнал гостите. Като се заговорили, гостите му открили желанието си да посетят Николая. Не скрили те от него и безпокойствието си от последствията на намерението си. Георгий ги успокоил, като ги уверил, че те ще посетят Николая и че това посещение няма да има никакви лоши последствия за тях. Сговорили се да подкупят тъмничаря и бързо уредили тази работа. Тъмничарят обаче им казал да потърпят малко и да дойдат в петък, часа в 6 (по сегашному в 12 през деня), когато всички турци ще бъдат в джамията на молитва. Матей и Стефан така и направили. В определения от тъмничаря ден и час — в петък по обяд — те дошли в дома на Георгия, а оттам тримата влезли в двора на тъмницата, без да ги види никой. Тъмничарят побързал да уведоми Николая, който се намирал във вътрешната част на тъмницата, снел от него всички окови, в които бил закован, и той, освободен от окови, спокойно, полека тръгва, като че излиза от рая или от някой дворец, и се приближава до външното прозорче на тъмницата, пред което стояли и любезните му гости. Макар че досега бил толкова зле изтезаван, лицето на Николая, който бил изпълнен със светия Дух, светело като на Божи .ангел. Според привичката си той побързал, та пръв поздравил гостите си. А след като и те го поздравили, той пръв тихо и някак си благоразумно заговорил с тях. „Защо, казал той, братя мои, си правите този труд? Нали знаете какво зло и какви мъки ви очакват, ако бъдете хванати! Аз съм човек грешен и онова, което търпя, съм го заслужил със своите грехове. Аз не съм достоен за никаква милост от преблагия Бог.“ Тези кротки и благи думи, това смирение и самоунижение на Николая произвели силно впечатление на гостите, И единият от тях — Матей — с думи от светото писание започнал да доказва правотата му, да му разкрива какви блага в царството небесно наследяват онези, които са пострадали за Христа, и колко и какви мъки и безчестия търпят онези, които са престъпили заповедите му. Блажени Николай, който много обичал да слуша такива беседи, твърде много се зарадвал. Той решил да използува случая и да поиска от гостите си да му дадат отговор на един въпрос, който очевидно силно го измъчвал. „Благодаря, казал той на Бога, който ви е внушил да дойдете при мен, недостойния, и да ми кажете тези по-сладки и от най-сладкия мед думи от светото и боговдъхновено писание. Но моля ви се, ако ви е възможно, кажете ми, може ли онзи, който се е отлъчил от Христовото стадо, пак да се присъедини към него? „Може“, му казал Матей, който отлично знаел цялото свето писание. И за да потвърди думите си, той му разказал притчата за блудния син (чети в евангелието от Лука, глава 15, ст. 11-32) и повестта за трикратното отричане на ап. Петра от Иисуса Христа и разкайването му (чети в евангелието от Матея гл. 26, ст. 69-75; Мр. 14, 66-72; Лук. 22, 54-62; Иоан, 18, 15-27), като добавил: горещите сълзи на Петра скоро го примирили с Бога; а ти ще можеш пак да се присъединиш към Христовото стадо само ако се кръстиш в собствената си кръв, т.е. ако претърпиш мъченическа смърт за името Христово. Ние дойдохме да ти открием онова, което богопротивната сбирщина е намислила да извърши с тебе — да те предупредим да бъдеш много внимателен. Знай, многообични ни, че турците са решили да започнат да се отнасят с тебе добре, като нито лоша дума ти кажат, та тъй да те привлекат на своя страна и да те подлъжат да се отречеш от Христа. Щом като направиш това, те ще те убият и по такъв начин ти ще бъдеш хулен от всички: от християните, защото си се отказал от Христа, и от турците, защото си хулил Мохамеда и проповядваната от него вяра. Ще загине по този начин и душата ти, и тялото ти. Заради това, о, честнейший, пази се да не паднеш в изкушение; да не би всичко онова, което досега си спечелил със страданията си, ти бъде откраднато, да не би да паднеш в мрежите на грешките. Знай, че за тебе няма пощада от турците. Прочее, не се надявай на тях; не ще се избавиш от тези зверовидни кръвопийци. Те наостриха езика си против тебе, а под устните си скриха змийска отрова за тебе. Надявай се само на Бога. Не допущай в боголюбната си душа никакви несериозни размишления, а със силата на кръста далеч от себе си отгони всяко двоемислие или маловерие. Само на Бога се надявай и само от Него очаквай помощ и Той ще те спаси от малодушие и от душевна буря. Ти, който доброволно си пожелал да пострадаш за Неговото пресвето име, длъжен си и докрай да претърпиш всичко за Христовото име: вярата си непокътната да запазиш. Претърпи всичко през едно малко, късо време, та че вечно да царствуваш с Христа в Неговото небесно царство; да се увенчаеш с венеца на славата; да станеш наследник на всички блага; да се сподобиш да бъдеш в лика на светиите, след като бъдеш причислен към лика на мъчениците; да се насладиш от гласа на празнуващите, гдето радостта и веселието вечно се осветляват от неизказана с думи светлина. А че, брате, каква ли полза имаме от кратковременния и суетен живот? Какво ли печелим от него? Не виждаме ли, че всеки ден, че всеки час нашите сърца търпят различни скърби? Не грешим ли постоянно? ... И при това смъртта идва за нас неочаквано, грабва ни неподготвени, а какви са последствията? — Вечна мъка, тъма, тартар, ужас и скърцане със зъби; червей, който непрестанно гризе; геена, която поглъща всички онези, които грешили и не се покаяли. И по думите на Спасителя всичките тези мъки нямат край (Мт. 25, 46; Марк, 9, 44). А пък ти, след като със съдействието на Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа се удостои да се освободиш от привързаността към света, започна борба с врага Христов, встъпи на мъченическото поприще, внимавай, защото си захванал духовен подвиг! Въоръжи се с непобедимата сила на честния кръст и се пази да не би, като те спъне, да те победи борещият се с тебе. Заради това, като мъж препаши чреслата (кръста) си, облечи се с всички духовни оръжия, за да можеш да противостоиш на козните на дявола; защото ние, брате, не се борим с плът и кръв, а с началата и властите на тъмата, с дяволите, със самия началник (светодържец) на тъмата в този век. Не забравяй, че когато победиш в тази борба, свещената ти глава ще бъде увенчана с победни двойни венци от ръката на самия подвигоположник Христа, Който и ще те посели в рая заедно с праведните. Ето това ще бъде наградата ти за доблестните ти подвизи. Ако ли пък бъдеш малодушен и поради раздвоението си бъдеш победен, ще бъдеш осъден от Бога и изпратен в геена огнена за вечни времена. Помни думите на Христа Спасителя, Който казал, че само онзи, който изтърпи докрай, ще се спаси. (Мт. 10, 22; 24, 13; Марк. 13, 13) и още: с търпението спасявайте душите си (Лук. 21, 19). А това значи, че напразно ще отиде всичкият ни труд, ако към края на последния час ние съгрешим. Впрочем ти, като човек мъдър, добре знаещ всичко това. Бъди, прочее, мъжествен и силен; върви усърдно по пътя, по който си навикнал да вървиш; доблестно претърпи през малкото време на страданията, през времето на един миг, за да не станеш за присмех и поругание на нашите врагове. Постарай се да станеш нова жертва за Бога, Който за тебе се пренесе в жертва, нов светъл мъченик, величествено украшение на Христовата църква; за християните неизказана радост и похвала и пример за онези, които след тебе, Николае, ще пожелаят да се пожертвуват за името Христово. Николае, ти знаеш с каква велика слава се сподобяват онези, които преди тебе пострадаха за светото име Христово, ти знаеш, че след смъртта им светите им мощи изцеряват различни болести у вярващите и с миро и благоухание изпълняват светите Божии храмове. Такъв е например достохвалният Георгий, който малко преди идването ти в София пострада за Христа в този град. Ти си самовидец, ти със собствените си очи видя светите му мощи. Той страда в същата тази тъмница, в която и ти сега се намираш. Също и другият мъченик Георгий, който пострада след първия, на светите страдания на когото ти си бил самовидец. Той биде замъчен за името Христово в същия този град и получи мъченически венец. Прочее, поревнувай мъчението на тези двама светии, та направно с тях да се сподобиеш с мъченически венец, а че и градът ни да се хвали, че вас тротицата има за топли молители към Света Троица. А че и има ли нужда много да се говори? Настъпва време за подвиг, настъпва време да получиш отплата и възнаграждение за трудовете си, за претърпените мъки Постарай се да ги получиш! Възлюбени, ти знаеш, че има два пътя. единият е тесен и труден, а другият широк. Първият води във вечен живот онези, които вървят по него, а вторият води в ада (Мат 7, 13-14). Всеки е свободен да върви, по който от тях иска. А че и ти разгледай и двата и избери онзи, който намериш за по-добър. Предстои ти днес да наследиш или вечните блага, които Бог е приготвил за праведните, или вечните мъки, които са приготвени за дявола и слугите му (Мат 25, 41), от които нека Бог ни избави!“ Такива и подобни думи казали на Николая и тримата му посетители и той от тях извлякъл голяма полза за себе си. От своя страна той им казал: „Вярвам, че ще бъде добре, като постъпя тъй, както ми препоръчване. Но това дело, братя, не е по силите ми. Аз, недостойният, имам нужда от помощта на вашите богоприятни молитви Аз вярвам, че всеблагий Бог ще изпрати и на мене грешния свята милост, ако му се помолят верните негови раби. И се надявам на Него, защото до последното си издихание ще се подвизавам за светото Негово име, за което съм готов и да умра. Прочее, бъдете спокойни, обични ми. И нека никакво съмнение да не смущава сърцето ви. Моля само да не се допущат никакви препирни за мене между православните ми братя. Поздравете от мене цялата църква и особено свещенослужителите ù. Нека те се помолят за мене на всещедрия Бог, Който да ме подкрепи, за да не би многото ми грехове да ми попречат, когато дойде време да изповядвам светото му име.“ В това време Николай забележил, че някои от затворените турци, които очевидно добре са разбирали български, се мъчели да схванат разговора му с посетитетелите му и да го предадат на мъчителите му, та казал да му говорят по гръцки, който език турците не разбирали. Николай очевидно се боял да не би да пострадат и посетителите, ако турците чуят от тях някоя неугодна за тях дума. Тогава Матей и Григорий възложили на Стефана, който отлично знаел гръцки език, да продължи по гръцки разговора с Николая. Николай между другото запитал кога ще дойде новият съдия. Тъй като посетителите не знаяли нищо положително по това, то и не могли да дадат задоволителен отговор. А пък Николай се интересувал от това, защото предвиждал, че една от първите работи на новия съдия ще бъде неговото съдение. Той даже предвиждал, че ще бъде осъден и вече желаел час по-скоро да стане това, та час по-скоро да се освободи от тленните си естествени връзки и да почне да съпребивават с Христа. Настъпил момент на раздяла. Николай поздравил посетителите си, предсказал им деня на блажената си кончина и им казал: „Моля ви не идвайте повече при мене, защото можете зле да пострадате заради мене, грешния. Но ако ви е възможно, моля ви се, в деня на моето веселие (в деня, когато ще бъда откаран, за да ме убият) дайте ми, макар от далеч, да видя вашите лица, като че ли от Бога пратени при мен.“ После това той ги благословил и с това се разпростил с тях. Но посетителите, като че ли не могли да се отделят от Николая: очите им се напълнили със сълзи. Тъй като през време на разговора Николай бил сложил ръцете си върху решетката на прозорчето, а върху тях бил опрял брадичката си, то посетителите пожелали да целунат ръцете му, които били връзвани за името Христово; но Николай не им позволил да сторят това, защото считал себе си недостоен за такава чест. Той се отдръпнал от прозореца, поклонил им се, също и те, намирайки се на двора, му се поклонили и като получили благословението му, излезли из тъмничния двор по същия път, по който и дошли. Николай кротко и самоволно се завърнал в определеното му помещение във вътрешността на тъмницата и тук започнал да се моли. При това той бил тъй спокоен, че зачудил и самия, тъмничар, който не се решавал да го окове във вериги, според както му било заповядано. Николай обаче му заповядал да изпълни дълга си.
        Троицата Николаеви посетители, като излезли от тъмницата, отишли при събратята си православни християни, разказали им подробно за срещата си с Николая и им предали неговите поздрави, благопожелания и благословии. Всички се радвали и благодарили на Бога, Който удостоил църквата им с такъв поборник, и всички, движими от Светаго Духа, възхвалявали страдалеца. Мнозина от тези, които чули разказа на Николаевите посетители, възхитени отивали тайно да посетят Николая и да получат молитвите и благословението му. Те постъпили тъй: отивали в дома на Георгия и през тайната вратичка гледали в малкото прозорче, което било срещу нея. Предупреденият от тъмничаря Николай се явявал пред прозорчето. Посетителите могли да видят само лицето му. Със сълзи на очи те поздравявали Николая, който от своя страна им се покланял и като ги благославял, давал им знак да си отидат. А че не само мъже идвали да поздравят Николая и да получат молитвите и благословението му: идвали и жени, между които видни гражданки — благочестиви християнки.
        Вероятно в неделя, на 13 май 1555 година, в София пристигнал пратеник, който съобщил, че на другия ден пристига отдавна очакваният новоназначен съдия (кадия). Тъй като турският съдия (кадията) в София бил твърде висока личност, висок държавен чиновник, облечен с власт да осъжда дори на смърт и да привежда в изпълнение присъдата си, без да иска потвърждаването й от някоя друга по-висока власт, то гражданите излезли няколко поприща далеч от града да го посрещнат. При посрещането гражданите не само поздравили новия си кадия, а според обичая си произнесли му и похвални слова. Това, последното произвело силно впечатление на кадията, който не само започнал да се гордее, а и като че ли малко се самозабравил. Като дошъл на себе си, кадията запитал гражданите за здравето им и за градските работи. Софийските турци, като се стараели с нищо да не огорчат кадията, с голяма предпазливост му разказали в какво състояние се намират градските работи и към това прибавили цял ред клевети против съгражданите си християни, а най-после му разказали и за Николая, и за неговото съдение, като не пропуснали да наговорят и клевети против него. Те искали смъртта му. Това съобщение силно наскърбило съдията, макар че той не само скрил това от гражданите, за да не урони достойнството си, а и обещал да изпълни волята им. Впрочем, от приближените си той не скрил недоволството си, а им казал: „Видяхте ли злонравието на тези лукави хора? Те не почакаха поне малко време, а веднага проявиха слабостта си и с това като че ли с копие или стрела нараниха сърцето ми с думите си, щом като ме посрещнаха.“ От тази постъпка кадията бил толкова наскърбен, че дори съжалявал, че е дошъл в София, гдето, казал той, първата му работа ще бъде да произнесе смъртна присъда срещу един невинен човек. Наскърбен и натъжен влязъл кадията в града и се настанил в дома си. Тутакси при него почнали да идват някои от градските първенци турци и останали при него почти през цялата нощ. Тези хора започнали да клеветят Николая и да настояват той непременно да бъде умъртвен. Те дори се сговорили нито да ядат, нито да пият, докато Николай не бъде умъртвен. Повторило се същото, което някога направили в Ерусалим и евреите по отношение на ап. Павла (Деян. 23, 12). На другия ден в съдебната зала се събрало голямо множество турци. Те дошли тук, подучени от първенците, от една страна, да поздравят кадията с добре дошъл, а от друга, на настоят да се разгледа и реши въпроса за Николая. В определения част дошъл и кадията и седнал на съдийското място. От двете му страни насядали първенците — всеки на определеното му според важността му място. Кадията се обърнал с реч към събралите се, в която на първо място говорил по религиозни въпроси — поучавал събралите се, като им излагал Мохамедовото вероучение. Но речта му била пуста, безсъдържателна. В нея той величал всички онези пороци, които спасителното Христово учение осъжда, като сребролюбието, лихварството, лакомството, сквернословието, прелюбодеянието, многоженството, кръвопролитието, скачките и пр. и пр. Някои от слушателите — истински ласкатели — започнали да го величаят, викайки: „Велик е твоят разум. Благодарим ти за поуката, която ни даваш. Молим те, понеже от царя ти е дадена голяма власт, винаги да бъдеш благоразположен към нас и да ни освободиш от всичките ни врагове. Ти имаш голяма власт в ръцете си и можеш да вършиш всичко, което пожелаеш, защото ти между нас заемаш мястото на нашия пророк Мохамеда.“
        Като чул тези думи, кадията твърде много се възгордял. Той започнал да уверява събралите се, че държавата сега се намира в цветущо положение, че всички врагове са прогонени далеч зад границите, че дълбок мир царува по всичкото широко турско царство, та няма народът от какви врагове да се бои. С тези думи той, явно е искал да подскаже на събралите се, че няма защо да се боят и от Николая и че добре е да не повдигат въпрос за него. Щом обаче кадията изказал мисълта си, ако и прикрито, един от присъствуващите, който очевидно, добре разбрал намерението му, започнал да говори. Той потвърдил думите на кадията за състоянието на държавата, похвалил го, че като човек високоумен той добре разбира държавните работи, и като го замолил да го изслуша внимателно, добавил: „В града ни има един човек, който много зле е настроен против нашия велик пророк и неговото учение и много лошо говори за тях. Той даже, след като премина към нас, сега се обявява християнин. Опитвахме се и със заплашвания, и с ласки, и с различни изтезания и мъки да го вразумим, но не можахме. Заради това хванахме го, като враг на нашата вяра, и го задържахме в тъмницата, очаквайки те да дойдеш. Сега, ако това ти е угодно, нека да го доведат тук пред тебе, а че и сам да чуеш онова, което той говори.“ Колкото това и да му било нежелателно, кадията, за да не унизи важността на високото място, което завземал, заповядал да доведат Николая в съдилището. Заповедта му тутакси била изпълнена: след малко време Николай, окован в тежки вериги, бил доведен в съдебната зала.
        Съдията заповядал да освободят Николая от веригите, казвайки, че не е законно човек, бидейки вързан, да дава отговорите си пред съда. След като и тази заповед била изпълнена, съдията гръмко, тъй че да чуят всички, казал на Николая: „Заповядвам ти да ми разкажеш всичко за себе си. Погледни колко народ е въстанал против тебе и твърде много се тъжи от тебе. Не си добре постъпил, ако си вършил всичко тъй, както свидетелствуват тези хора. Неправилно си постъпил и не само трябва да престанеш да постъпваш така, а още и да помолиш да те простят. Ако ли не искаш да сториш това, побързай да кажеш каквото имаш да кажеш за свое оправдание, а че и аз, след като добре разбера каква е твоята работа, да отсъдя справедливо.“ Николай, със светнало от радост лице и с душа, готова за страдания, отговорил, че е християнин и че счита Господа Иисуса Христа за истински Бог. От думите на Николая съдията заключил, че той не говори нищо лошо, не казва нищо лъжливо, защото християните така вярват, както казал Николай. А защото желаел да бъде в добри отношения и с християните и не желаел без вина да наказва Николая, съдията се обърнал към събралите се в съдилището турци и ги запитал какво има да възразят на думите на Николая. При това той добавил, че не намира, че обвиняемият заслужава смъртно наказание. Турците започнали още по-настоятелно да твърдят, че Николай доброволно се отказал от християните и станал мохамеданин, че цяла година той изповядвал мохамеданската вяра и че сега без право напуща мохамеданската вяра и се връща при християните, твърдейки, че е християнин. За това, казвали те, той заслужава смърт. Кадията, натъжен, преизпълнен от скръб и боейки се от смут в града, заповядал да отведат Николая в тъмницата. А за да укроти възмутените турци, съдията станал от мястото си и казал, че ще устрои зрелище.
        Като тръгнал за в тъмницата, Николай запял Давидовия псалом: „Ще благославям Господа във всяко време; хвала за него е винаги в устата ми и пр.“ (Пс. 33). А пък войниците, които го откарвали, едва могли да го запазят от ръцете на убийците турци, които искали да им го отнемат и жив да го изгорят. Някои от тези турци злословили дори и самия кадия, понеже той не им предал Николая. По едно време се захванал шум и глъч, които, като чул, кадията възнегодувал и не могъл да се начуди на несдържаността и безчовечието на тълпата турци. Той обаче не проявил недоволството си, а се оттеглил в жилището си, дето прекарал в безсъние цялата нощ: от една страна, той се възмущавал, че народът го принуждава да осъди на смърт един невинен човек, а от друга, се боял да не би в града да се захване бунт.
        Едвам се захванал денят (16 май), съдията чул шум, много по-голям от вчерашния, и от това разбрал, че в съдилището се е събрала тълпа, много по-голяма от вчерашната. Тази тълпа желаела пак да се препира с Николая. Часа в 8 или 9 сутринта кадията дошъл в съдилището, дето имало вече и доста слушатели, които имали грозен, ужасен вид. Назначението им било да изплашат Николая, който бил доведен вързан в железни вериги. Кадията го запитал: „Кажи ми, Николае, на какво ти се надяваше, постъпвайки тъй дръзко, т.е., като остави нашата вяра, която ти доброволно си бил приел, и пак премина към християните. Нима ти не знаеш на каква беда излагат себе си онези, които постъпват така? Ако и сега ти не ни се покориш, то знай, че ще бъдеш страшно мъчен, а после това и умъртвен.“ Николай му отговорил: „Аз произлизам от прародители християни, но зли и лукави хора чрез подлост ме откъснаха от вярата ми в моя Спасител — Христа. Всеблагий Бог обаче се смили над мене и пак ме прие в своето словесно стадо, което той изкупил със своята честна кръв. И ето, сега заради Неговото свето име аз стоя пред вас и се радвам, че се удостоих с такова благо.“ А пък кадията, защото се боял от народа и желаел да му угоди, възразил на Николая: „Не говори толкова глупости, а ме послушай, защото аз те добре съветвам. Не виждаш ли колко те щадя?“ Казах ти, отговорил Николай, че сега: аз съм пред тебе заради своето име Христово. Пак повтарям и няма да престана да ти го казвам дори до последното си издихание. И да не мислиш, че със заплашване или с ласки ще ме накараш да замълча, защото аз се надявам на Христа, Който ме подкрепя. Да живея с вас, които вършите нечестни работи, за мене не е живот, а смърт: а пък смъртта за името Христово за мене е живот. Ето защо аз, като се погнусих от вашите дела, избягах от вас като от огън и прибягнах при Христа. Поради това не се бави да изпълниш онова, което си намислил за мене: аз съм готов да умра от меч, от огън, от зверове или от каквато и да било друга смърт. Знай, че друг отговор от мене няма да чуеш.“
        Като чул този смел отговор, кадията заповядал на събралите се турци да излязат вън от съдилището и там да чакат; а пък сам той взел Николая със себе си и влязъл във вътрешните стаи на съдилището, гдето насаме се разговарял с него. Някои от близките до кадията казвали, че кадията между другото с клетва обещал на Николая следното: „Моля ти се, Николае, не ме вкарвай в грях и не ме прави отговорен пред Бога за твоята кръв. Ти в съда ми се покори лицемерно, та като взема повод от това, да мога да те освободя. А пък като се освободиш от съда, отиди където искаш и запази вярата си. В тъмницата аз няма да те върна: ще живееш тук с мене, докато искаш, като ще се храниш с моите приближени.“ „Не знаеш какво говориш му отговорил Николай. — В тъмницата аз съм като че ли в рай; а пък вашите едноверци са помрачени от неверие и се намират в по-голяма тъмнина от оная, която е в тъмницата. Прочее, познай и сам ти истината и стани християнин, та да наследиш небесното царство. Виждам те, че си вече доста стар и че смъртта те чака пред вратата ти: побързай, докато не е настъпил краят ти. А пък мене или ме възвърни в дома ми, или ме изпрати при Христа, моя Спасител.“ Смутен, кадията не могъл нищо да възрази на Николая: надделя истината и лъжата замълча. Зачуден от смелостта на Николая и като похвалил ревността му за вярата, кадията го отвел на другата страна на двора и оттам го изпратил в тъмницата, придружен от стражари. Той направил това, защото му съобщили, че събралите се турци са решили или да разкъсат Николая, или с ножовете и мечовете си да го насекат на парчета.
        Докаран в тъмницата, Николай, изпълнен с радост и веселие от Светаго Духа, започнал да се моли и да пее благодарствени псалми, понеже се удостоил с такава благодат. А кадията, който искал непременно да спаси Николая, излязъл при събралите се турци, както някога си направил и Пилат с евреите (Иоан. 19, 4), и им казал, че не намира у Николая никаква вина, за която той да заслужава смърт, и заради това не произнася никаква присъда! А пък, ако искате да ме послушате, добавил той, нека го изгоним далеч от нашия град, тъй че до смъртта му нито името му да се чува тук. Може би тогава той ще се разкае и сам доброволно ще се върне при нас и ние няма да сме отговорни за кръвта му. Знайте, че мнозина души ми казаха, че в западните страни на Далмация Николай има един близък роднина по кръв и че този човек е висок чиновник и любимец на султана. Ако ние убием Николая без всяка вина, а роднината му се научи, где ще можем да се скрием от този човек, или как ще се оправдаваме? Не забравяйте, че той има достъп до султана и че има право да върши каквото благоразсъди. Мене той може не само да ме лиши от длъжността ми, а и да ме осъди на смърт. Прочее, питам ви, кой от вас ще дръзне да се яви пред него и да даде отговор за убиването на невинния, или с какво злато ще можете да смекчите гнева му и да изкупите невинната кръв. Заради това, ако ме послушате, ще благодаря на бога, ако ли пък не ме послушате, вие виждате, че аз се противя на вашето искане. Привиквам всички събрани тук да засвидетелствуват истинността на думите ми.
        Като чули този неочакван отговор, някои от събралите се се уплашили и били вече готови да се съгласят с кадията; но други пък захванали да казват, че кадията е в сговор с християните, които са му дали голям подкуп, за да освободи Николая. Захванала се доста голяма караница. Най-после връх взел един стар турчин, който бил по-свиреп и по-лют и от змия. Този старец бил предначинател на всичко, което било предприето против Николая. Той и подучил тълпата да иска неговата смърт. Той излязъл пред тълпата и гръмко произнесел следната реч: „Никой от вас да не бъде малодушен. Дерзайте, аз душата си давам за тази работа и съм готов да отговарям за всичко, ако работата достигне и до султана. Ето сега пред всички свидетелствувам, че аз отговарям и за кръвта му.“ Тези думи насърчили тълпата. Започнал се шум и голям вик: всички искали Николай да бъде осъден на смърт. Нека отбележим, че от този злобен старец твърде много е пострадала Христовата църква в София: той всеки ден преследвал християните и той бил причина за разрушаването до основи на някои храмове. Той бил причина и за смъртта на многострадалния Георгия нови Софийски мъченик (от София), който след страшни мъки пред очите на майка му бил обесен. И тъй като изтезаванието на християните му доставлявало наслада, той сега настоявал и за смъртта на Николая. Този нещастник мислел, че след смъртта си ще получи голяма награда за делата си (чети в евангелието от Иоан. 16, 2).
        Като видял, че събралата се тълпа се вълнува, кадията се явил пред нея и я поканил да се разотиде, а утре пак да дойде в съдилището. После това той сам отишъл в жилището си, което било в същия дом. Тълпата, като сметнала, че искането ù ще бъде удовлетворено и че този успех се дължи на стареца, започнала да го величае и да го хвали, защото всички го считали за голям ревнител и защитник на вярата им. Горд от успеха и похвалите, старецът заповядал на всички сега да се разотидат, но рано на другия ден пак да се явят, да дойдат в съдилището.
        Рано в четвъртък сутринта (17 май 1555 година) в съдилището се събрала тълпа, много по-голяма от вчерашната. В определения час дошъл в съдилището и съдията (кадията). Като видял, че днес са дошли много повече хора, кадията намислил да ги изплаши, та се обърнал към тях с тези думи: „Онези от вас, които искат да вземат на себе си отговорността за смъртта на Николая, нека един по един да дойдат да се разпишат.“ Защото у турците имало обичай тъй да се постъпва — да искат подписи — в подобни случаи. Пръв се разписал поменатият старец кръвопиец, а подир него се разписали неколцина от по-първите турци в града. Като видял, че надделява тълпата, кадията твърде много се наскърбил. Той видял, че не само е безполезно, но че вече е дори и опасно да се противопоставя на тълпата, тъй като той може лесно да бъде обвинен пред висшето началство. Ето защо той отишъл в жилището си и там пред домашните и близките си казал: „Не съм виновен за проливането кръвта на този невинен човек.“
        Тълпата, като видяла, че кадията напуснал съдилището, и като сметнала, че след даването исканите от него подписи присъдата за смъртта на Николая е произнесена, предводителствувана от градския епарх, отишла, та окръжила тъмницата. По заповед на епарха един от турците отишъл при Николая и му казал: „Виж колко те щадим. Дойдох за последен път да те поканя да ни се покориш и да изпълниш волята ни, та че да те избавим от гърлото на смъртта, от предстоящото ти изгаряне, и да ти подарим живота.“ А в това време Николай се молил, като бил вдигнал и ръцете, и очите си към Бога. По едно време той се обърнал към турчина и му казал: „Защо толкова се трудиш, защо ме заплашваш със смъртта, която ще ми даде вечен живот? А че ме заплашваш и с огън, когато и ти, и всички, които еднакво с тебе вярват, ще горите във вечен огън, защото не сте се присъединили към Христа, а служите на бесовете. Земният огън не може да ме отдели от Христа, Който е мой Бог. Надявам се даже, че Той ще превърне огъня в хлад тъй, както в старо време направил с хвърлените в огнена пещ трима младежи (чети за това глава трета от книгата на прор. Данаила). Ако пък се грижите за дървета, аз ще ви заплатя стойността им. Прочее, отиди при онези, които са те пратили при мене, и им кажи това, което чу от мене. Към това прибави и следното: от вашата вяра аз се отрекох и я проклинам; аз се обърнах към Христа, Който е мой Бог, и само от Него очаквам спасението си. За Неговото славно и свето име аз съм готов да умра, та после това вечно да ликувам с Него в небесното Му царство. Друго няма да чуете от мене, както ви казах още в първия ден на моите страдания“.
        Като чул този доблестен отговор, турчинът турил ръка на устата си, което у турците е знак на несполука, отишъл при епарха и с висок глас предал Николаевите думи. Като чули Николаевия отговор, събралите се турци, като обезумели, един по един с разни оръжия в ръка, започнали да влизат в тъмницата, викайки колкото им глас държи. Те мислели, че с вика си ще уплашат Николая. Не се минало много време и при тъмницата се събрал едва ли не целият град: турците дошли да вземат участие в убиването на светия, а християните — за да видят увенчаването на доблестния страдалец Христов и да получат светите му молитви. При това всички християни, като че ли с едни уста изговаряли кратката молитва: „Господи помилуй!“
        Николай разбрал, че вече настъпва последният му час, възрадвал се духом и заливайки се със сълзи, станал на колене и започнал да се моли Богу. Той се молил Бог да му прости всички сторени досега волни и неволни грехове, да не го остави да се посрами пред ангелите и човеците, да го подкрепи с благодатните сили на своя Свети Дух, та докрай да претърпи предстоящите му тежки мъки и с това да прослави Неговото свето име за вечни времена. В това време разярената тълпа гръмко викала към тъмничния страж: „Дайте ни непокорния!“ Като почувствувал себе си укрепен и готов да претърпи предстоящите му страдания, Николай прекратил молитвата си, простил се с другите затворници, излезнал пред тъмницата и казал: „Ето ме, аз съм онзи, когото вие търсите.“
        Тълпата грабнала Николая, немилостиво го повалила на земята, отковала тежките железни вериги, с които били вързани ръцете и краката му, и го съблякла гол по риза, а после това вързала с въже ръцете му назад и го извела вън. В това време лицето на Николая сияело, както някога сияело лицето на Мойсея (Изход, глава 34, 29-35), а сам той пеел псалми, благодарил на Бога, че най-после го извел из тъмницата. По едно време той вдигнал глава и като видял събралите се християни, които твърде много желаел да види, поздравил ги, като им кимнал с глава. Турците видели това. Разярени, те като вълци се нахвърлили върху християните и ги разгонили, защото се надявали, че макар и в последната минута, Николай ще се откаже от християнството, а пък видът на християните може да му даде кураж да се държи докрай.
        След разгонването на християните епархът издал заповед, с която им забранявал да се вестяват пред шествието или след него. А защото турците сметнали, че ще се осквернят, ако се допрат до Николая, който за тях бил изменник на вярата им, то те хванали един младеж християнин и му дали края на въжето, с което били вързани ръцете на страдалеца, за да го води към мястото на наказанието. Но и това било утеха и насърчение за Николая, защото около него бил християнин. Впрочем, в този тежък за Николая час при него бил не само този християнин юноша. Въпреки строгата заповед на епарха и друг християнин, а именно Матей Граматик, сполучил, без да бъде забелязан от турците, да се доближи до него и вървял ту пред него, ту след него, като, без да бъдат забелязани от турците, често си разменяли погледи. Николай грижливо се пазил да не продума нито дума и с това да навлече някое зло на Матея: толкова той, дори в тъй тежък за него час, се грижил за спокойствието и безопасността на другите!
        Вървейки, шествието е дошло в Медната улица (Бакърджийската махала), гдето се намирал и храм „Св. Възнесение“! Николай се поклонил на св. храм и това още повече го подкрепило: той, радостен, бързо вървял към мястото, гдето ще го мъчат. Заедно с него вървяло и едно голямо множество турци, начело с епарха, който яздил на кон, а заедно с него и чиновниците му. Всички носели разни оръдия за мъчение и колове. По едно време се чул вик. Това бил гласът на турския ходжа (духовно лице), който от висотата на минарето канил мохамеданите на молитва. Това вероятно е било направено умишлено: дано поне чрез това извикване на молитва в джамията се въздействува на Николая, та той да се откаже от Христа Бога и да поиска да бъде отведен на молитва в джамията (турски молитвен дом). Но Николай и на това не обърнал никакво внимание. Тъкмо в това време шествието било вече накрай града, но не било още достигнало до мястото, гдето щели да убият Николая. Един фанатик, вероятно разярен от това, че Николай не обърнал внимание и на поканата на ходжата, го ударил по главата с един голям камък, и то тъй силно, че Николай почувствувал силни болки. Рукнала изобилна кръв, тъй че около главата му се образувал като че ли венец; обагрили се и раменете му, тъй че се изобразило подобие на дяконски орар. Епархът възнегодувал, но не от туй, че някой ударил Николая, а за туй, че това деяние било извършено без негово предварително разрешение, та заповядал да хванат виновния, за да го накаже. Той обаче се скрил в тълпата.
        Но ето че шествието достигнало мястото, наречено „Три кладенци“, на западната страна на града София, гдето трябвало да се извърши мъчението на Николая. На това място край един малък поток, който тук извирал, растели няколко върби. Николая привързали към едната от тия върби. Християните, които отдалече гледали какво става с Николая, видели около главата му светъл венец (ореол, нимба) на подобие на онези, каквито на иконите се рисуват около главите на светиите. В този момент, когато озверелите турци били съсредоточили всичкото си внимание върху връзването на Николая и нищо друго не забелязвали, мъчениколюбецът Матей Граматик незабелязано се промъкнал пред Николая и с очи го помолил да се помоли за него. Николай му кимнал с глава, което значело, че изпълнява желанието му, и с радостни очи му показал, че вече отива на небето. После това и двамата с наклонени глава един към друг казали си последното прости.
        Николай започнал да се моли Богу. Привързването му към върбата се свършило и привързващите го се отстранили от него. Тълпата започнала да го убива с камъни, както някога бил убит и архидякон първомъченик Стефан (Деян. 7, 55-60). В началото върху него били хвърлени три големи камъка, като че ли за ознаменуване Пресветата Троица. Николай преклонил колене. В този момент един от убийците взел и с всичка сила ударил него, мъченика и с този удар го убил. Ето по какъв начин мъченик Николай предал душата си в ръцете Божии.
        От силния удар червеният фес на Николая, какъвто той обичал да носи, заедно със затилните кости, космите и част от главния мозък, отскочил далеч на страна. Като видел това, Матей Граматик възблагодарил Бога, че го удостоил да види мъченическата кончина на светия мъченик и пожелал по някой начин да се сдобие с каква годе частица от светите му мощи, та да отнесе велик дар на Христовата църква. В това време той видел в краката на турците феса на Николая с тилните кости, космите и мозъка и пожелал да ги прибере. Той знаел, че със заповед епархът забранил на християните да се доближават, но се надявал, че с Божията помощ, а също и поради познанството си с епарха, ще избегне всяко наказание. Всичките му опитвания обаче останали напразни поради големия брой турци, които били на същото място. В това време той видел недалеч нейде едно познато нему момче българче, повикал го при себе си, показал му с пръст феса на Николая и като го убедил, че Бог добре ще го възнагради, ако успее да вземе феса със съдържащите се в него свети мощи, пратил го да го вземе. В това време агаряните турци били увлечени в убиването на мъченика. Момчето улучило сгоден момент, доближило се до феса със светите остатъци, грабнало го и избягало. Един от турците го забелязал и се впуснал да го гони. Но, с Божията помощ, момчето успяло да му убегне и да предаде феса на Матея. Крайно зарадван, че с Божията помощ се сдобил със свещени части от тялото на мъченика, Матей искал да проследи де турците ще погребат останалото тяло. Турците дотолкова се самозабравили, че започнали да изтезават и мъртвото тяло на светия мъченик. Те, като кучета, постоянно го обикаляли и хвърляли върху него камъни, тъй че смазали цялото му тяло. Сам епархът дотолкова се увлякъл, че заплашвал със строго наказание всекиго, който не хвърли камък върху светия мъченик.
        Но и това не задоволило озверелите. Те повлекли тялото на мъченика и го довлекли до християнските гробища. В този момент тялото на Николая нямало никакво подобие на човешко тяло: от многото удари с камъни главата била цялата раздробена и разпокъсана, ръцете и краката изпочупени, пръстите с ноктите откъснати и изобщо цялото тяло представлявало като че ли една пита. Християните, които отдалече гледали всичко извършено от турците, душевно се радвали, че Николай издържал всичките тези мъки, но от името Христово не се отказал. Някои от тях, вдъхновени свише, тутакси съставили тропари и други църковни песни за прослава на новия свети Христов мъченик.
        Турците не желаели да оставят в ръцете на християните тялото на Николая. Като мислели, че ако то бъде погребано, християните ще го отровят, старият онзи фанатик турчин предложил да го изгорят. Едвам старецът направил предложението си, тутакси тълпата надонесла дърва и наклала голям огън. Старецът взел за свой помощник друг един нему подобен фанатик турчин и започнал да гори тялото. Той забил в земята два кола и поставил между тях тялото на Николая, тъй че то висяло над пламъците. Тялото започнало да гори: то станало благовонно кадило, жертва, която се гори пред Бога. Един от турците се затекъл, взел едно голямо дърво и държейки го с двете си ръце, ударил с него тялото по корема. Вътрешностите на Николая потекли върху огъня и изгорели. Изгоряло и цялото тяло. Но все пак останали някои части и недоизгорели. Турците събрали тези части и ги хвърлили в средата на огъня. Всичко се превърнало в пепел. Турците събрали пепелта и част от нея развили по вятъра, а другата част хвърлили в потока, който течал там наблизо.
        При изгарянето на Николая забележено било следното необикновено явление, димът от горящото тяло, пълзейки по земята, достигнал до онова място, гдето били християни, дошли да видят замъчването на Николая, и оттука като стълп се издигал на небето.
        Така завършил земния си живот новият софийски мъченик Николай. Това било в четвъртък, на 17 май 1555 година, когато Николай бил на 45 години. Турски султан тогава, както казахме, бил Сюлейман, син на Селима.
        След като изгорили тялото на Николая, турците се разотишли по домовете си, но оставили стража, да не би през нощта да дойдат християните и да извършат някое тържество. Посред нощ оставените да пазят видели една голяма светлина тъкмо на мястото, гдето бил замъчен Николай. Тази светлина не останала дълго време на едно място, а във вид на огнен стълп започнала да се движи, и то по пътя, по който вървял мъченикът, отивайки на смърт. Пазачите ясно видели движещия се стълп, който добре осветлявал всичко наоколо си. Изплашени, те отишли в града и разказали за това чудо на съгражданите си. Някои от тях им повярвали, а онези, които не им повярвали, отишли лично и се удостоверили в истинността на чудото. Нека не ни учудва, че невярващи мохамедани били удостоени да видят това Божие чудо. Нали знаем, че Всемогъщи Бог е удостоявал дори и безсловесни животни да видят вършените от Него чудеса, какъвто е случаят, например, с ослицата на пророка Валаама (чети за това в книгата Числата, глава 22; ср. 2 Петр 2, 15-16). Дошли тука също и много души християни, които се молили тука до сутринта. Като се съмнало, християните, необезпокоявани от никого, събрали остатъците от изгорените кости на светия мъченик и ги отнесли в същия онзи храм, в който бил отнесен и фесът на мъченика със затилните му кости, косми и мозък.
        Софийски митрополит по онова време бил някой си Яков, който през време на замъчванието на Николая не бил в София: той бил отишъл да посети паството си в другите селища и да го поучава. Като се завърнал, той свикал на събор не само всичкото софийско градско духовенство, а и игумените, и настоятелите на многобройните по онова време манастири в софийско, длъжностните лица и онези, които завземали високи положения при храмовете (велможите). Съборът заседавал в красивия храм на Светите Безплътни. На този събор Николай бил канонизован, бил, т.е. провъзгласен за светия. При това не станало нужда да се извършат установените от църквата за в подобни случаи разследвания и разпитвания дали наистина Николай е бил замъчен като християнин; защото замъчванието му е станало пред очите на софиянци и онези от тях, които участвували в събора, засвидетелствували това. Съборът възпял достохвални и свещени песни в чест на новия свети софийски мъченик, славейки Христа Бога, Който му дал сили и крепост да издържи страшните мъки. После това извършено било опело за мъченика, а в края всички с благодарение и със страх целували светите мощи на Николая и ги поставили в същия онзи ковчег, в който били и светите мощи на сръбския крал Стефана.
        В онова време в София се намирали няколко души сионски (ерусалимски) монаси. Дошли също и няколко души от Синай. Те всички вероятно са били софиянци. Те взели частици от светите Николаеви мощи и ги отнесли в своите манастири. Те съчинили и прилични на случая достолепни и похвални канони и други песнопения, които също отнесли в манастирите си. Така славата на Николая се разнесла и в далечните православни земи, гдето, предполага се, още в онова време бил нареден празник в чест на новия софийски мъченик Николая.
        След събора софийският митрополит Яков, за по-голяма прослава на Николая, разпоредил да се даде по една частица от светите Николаеви мощи във всеки от софийските храмове.
        От светите мощи на Николая в София станали много чудеса още през първите години след замъчването му. Матей Граматик ни разказва следващото чудо, с което Бог прославил своя угодник наскоро след замъчването му: един младеж православен християнин заболял от някаква тежка болест, която толкова го измъчвала, че всички очаквали скорошната му смърт. Болестта вероятно е била проказа, защото болният чувствувал сърбежи по цялото тяло, от главата до краката, и то толкова силни, че младежът тъй силно се чесал, че захващало да тече кръв, и то в голямо количество. Вследствие на това нараняване тялото на младежа се покрило с пришки, които били толкова големи, че от тях се плашил всеки, който ги видел. Всички пришки са слели в една, тъй че цялото тяло на младежа заприличало на пришка. Младежът дълго се церил, но никакво лекарство не му помогнало. Оставала само една надежда — Бог. Роднините на юношата, както и сам той, често се молили на Бога да му помогне. Един ден след усърдна молитва на едного от братята на болния дошло на ума да отиде да се помоли пред светите мощи на свети мъченика Николая, та той — св. мч. Николай — да изходатайствува от Бога изцеление на болния му брат. С тази цел той дошъл в храма, гдето били остатъците от светите мощи Николаеви, и като застанал пред тях, с голямо усърдие се помолил с тези думи: „Свети мъчениче Христов, зная, че ти имаш голямо дръзновение към Христа Бога наш, Когото ти тъй бе обикнал, щото за Неговото свето име претърпя мъченическа смърт. Помогни ни, защото всичко, което пожелаеш, можеш да го направиш, тъй като ти благоугоди на Христа Бога“. В това време в храма св. Безплътни дошъл и свещеник Лука. Братът го помолил да го благослови със светите мощи. Като видял дълбоката му вяра, свещеник Лука се облякъл в свещени одежди и заедно с него със сълзи на очи захванали да се молят и да пеят свещени песни за похвала на мъченика. После това със страх и любов се приближили до ковчега, открили го и видели частиците от светите Николаеви мощи, от които по целия храм се разпространило благоухание. Благоговейният свещеник Лука със страх и благоговение измил със света вода феса, а после това от кръвта и от мозъка взел по една малка частица, която сложил в светата вода, и като налял водата в чист съд, дал я на здравия брат. Този,последният, се върнал при болния си брат, намазал тялото с дадената му света вода, като със свето миро, и болният тутакси оздравял. …

Това ръкописно житие заедно със служба и канон на свети Николая Софийски и похвала на новите софийски мъченици е напечатано от проф. П. А. Сирку в съчинението му: „Очерки из истории литературних сношений Болгар и Сербов в XIV — XVII веках“ С. Пб 1901 г. Единственият ръкопис на това житие някога си принадлежал на храма „Св. Неделя“ в София. Сирку предполага, че сега той вероятно се намира между книгите и ръкописите, останали от покойния търновски митрополит Климент. Това предположение обаче не е вярно. Сега този ръкопис се пази в библиотеката на храма „Св. Мъченик Николай нови софийски“ София в квартала „Три кладенци“ (Юч-бунар).

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.