По дирите на българските новомъченици (І)


Лазар и богаташът в българската история през ХІV–ХІХ век

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар — злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.“
(Лука 16:19–26)

Пет века православният българин е бил в положението на бедния Лазар. Покрит със струпеи, лежащ край трапезата на богатия друговерец и петимен да вкуси трохите ù — тъй е живял той през ония векове. И малкото му весели дни, на църковни и народни празници, често пъти са били помрачавани: тъкмо на тия светли дни, особено на Великден, всяка година са ставали помохамеданчвания. Между двете основни „народности“ в империята — мюсюлмани и християни — зеела голяма пропаст. Ония, които искали да се възкачат на богаташката трапеза, можели да сторят това като се отрекат от Христа и приемат исляма. И това сторили мнозина, подмамени от временните наслаждения и облаги на тоя свят. Ала мнозина предпочели да останат долу, в принизеното положение на рая и гяури. Друг път между страданието в истината и благуването в заблудата не е имало. Разделно време — съдбата на Лазаря или съдбата на богаташа. Сиромашия, теглила и струпеи заради Христа или бляскаво пируване всеки ден с враговете на Христа.
        Но развръзката на тази история е в другия свят. Претърпелите докрай, тихо, кротко и безропотно земната участ на Лазаря се въдворяват в лоното Авраамово, в несвършващата духовна радост сред древните страдалци Христови, а потъналите в земни наслаждения „правоверни“, преизпълнени с неизкоренимо чувство за превъзходство над „гяурите“, наследяват участта на богаташа от притчата, след като приживе са получили призрачното добро на тоя свят.
        Според учението на св. отци на Православната Църква, вярващите от последните времена ще се спасяват с безропотното търпене на всевъзможни страдания, скърби, унижения, които ще допълнят недостига от духовни подвизи. Не ще има преподобни отци и майки като просиялите в първите векове на християнството, но търпеливите страдалци ще бъдат прославени наравно с тях, та дори и повече. Ако разгърнем страниците на църковната ни история през робството, ние ще намерим нищожно число просияли тогава преподобни отци, главно атонски подвижници на благочестието. Не са ни известни и преподобни жени-българки от разглежданото време. Но в замяна на това, на българите под турско е бил даден друг, не по-малко велик подвиг — да живеят под мюсюлманско иго, и то не години, а векове. Неизследими са Божиите пътища.
        Днешното население на България сякаш е забравило, че стъпва върху земя, напоена с кръвта на неговите бащи и майки от миналите грозни векове — кръв свята, свидна и задължаваща! А тази кръв зове. „Всичко, което знаем за този народ — пише Васил Друмев, бъдещият Търновски митрополит-изповедник, — е, че в продължение на петстотин години той е страдал, и е страдал много и тежко. Неговите врагове са искали докрай да го унищожат, да го затрият от лицето на земята; но за да се противопостави на това, българският народ е трябвало да претърпи много тежки страдания, да принесе много жертви. И Бог знае колко подвижници, колко мъченици за вяра и род са скрити от нас завинаги! Ние не знаем техните имена, нито страданията им… Историята мълчи за тях и, по всяка вероятност, ще мълчи. Може би след време ще се намери талантлив и вдъхновен поет, който поне приблизително ще изобрази съдбата и страданията на нашите предци. И дай Боже, по-скоро да се яви такъв поет“!
        Тъкмо в днешните трудни времена зовът на българските новомъченици достига до нашите изстрадали сърца — до сърцата на всички, които милеят за Вяра и Отечество. И трогва тези сърца, за които и днес не стигат трохите от богаташката трапеза… А подвигът на православния българин под турска власт може да бъде оценен и разбран единствено, ако вникнем надълбоко в духовното измерение на живота под ятагана на друговереца.
        Измеренията на българското новомъченичество притежават епическа широта. Животът на християните под мюсюлманска власт сам по себе си е мъченичество. И споменът за това мъченичество е отчасти запазен в откъси от пътеписите на чуждоземни пътешественици, прекосявали българските земи в разни времена от ХV до ХІХ век. Ето, например, един характерен откъс от пътеписа на Егор Петрович Ковалевски „Балканите. Ниш. (1840)“:

„На устата на българина няма нито песен, нито усмивка, няма сълзи в очите му, нито друга мисъл в главата му освен грижата за насъщния. … Той не желае нищо, защото от опит знае, че всичко, което принадлежи на българина, е собственост на турчина, неговия господар. Още като е бил дете, пашата или аянинът насила са взели от къщи, изтръгнали са от ръцете на баща му и майка му неговата сестра, защото е била хубава. След време баща му минавал покрай един гавазин, който си правел кефа на улицата, и закачил и преобърнал наргилето му. Турчинът извадил пистолет от пояса си и убил непредпазливия роб. Майката изпаднала в отчаяние, всяка нощ идвала на гроба на мъжа си да плаче и да го оплаква — денем турците не разрешават на българите да показват нито радостта, нито мъката си. На женския плач отвръщал лаят на кучетата, които във всеки турски град се ползуват с по-голямо право на гражданство, отколкото раята. Това нарушавало спокойствието на пашата. Тъй като обичал забави от всякакъв род и се перчел с остроумието си, той заповядал да подхвърлят нещастната жена на кучетата. По-големият ù син, изтръгнат накрая от своята апатия, се хвърлил сред глутницата разярени кучета, за да спаси поне изтерзания труп на майка си, но това явно било недопустимо прегрешение за изпълнителите на волята на пашата и те обесили бунтовника. От цялото семейство останал само нашият беден овчар: той бил още дете, когато го изгонили от бащиния му дом и цялото му наследство било взето в хазната на пашата и улемите. Момчето било непривлекателно и бедно, кой ще му обърне внимание! А тъй като в Турция никой не закача кучетата и бедните, то израснало спокойно сред тях. Като достигнало зрялата си възраст, съумяло да покаже, че е останало честно, макар и инстинктивно, и хората му поверили своите стада. И защо му е след всичко това жена, семейство, състояние, щастие? Турците ще му ги отнемат. Ако случайно желанието и страстта биха се промъкнали в сърцето му, те биха ги изтръгнали. Живота на християнина турците щадят само тогава, когато за него той е мъка и наказание“. (1)

Да устоиш, да преминеш през такъв живот, без да изгубиш и предадеш вярата на дедите си, без да се поддадеш на обстоятелствата, създадени именно за да бъдеш въвлечен в друговерието — разгадката на този подвиг не е по силите на материалистическата историческа наука, чийто релативистичен инструментариум не може да достигне по-дълбоко от праха и сухите кости на безвъзвратно отшумелите времена. За да разберем този подвиг на устояване във вяра и род, нужно е да гледаме на него с очите на онова християнско съзнание, което е опазило нашите бащи и майки през мрачините на робството.
        В що е епическият характер на българското и на балканското въобще новомъченичество? По протяжността на времето си, по обхвата на участвувалите в него, това новомъченичество ни разкрива удивителната твърдост на православната вяра у предците ни. За нея приснопаметния търновски митрополит Климент говори в своето „Слово в Неделя на Православието(2):

В продължение на много векове, както знаете, нашият народ беше тъпкан, унижаван, лишаван от всякакви човечески права, лишаван от правото да се учи и да се моли Богу на езика си, да се нарича с името си… Писмеността му потъпкана, книжнината му унищожена, съзнанието му смазано, сам той изложен на всевъзможни теглила, биде докаран до крайно изнемощение и отъпение… Всичко беше насочено към твърде грозната цел — да се затрие от лицето на земята името на народа ни. И за по-сполучливото постигане на тая ужасна цел върху какво най-много се насочваха и трупаха всичките тия грозотии през толкова тежки и жестоки за нас векове? — Върху вярата на българина! Знаеха, вижда се, неприятелите на народът ни, че докогато той си пази вярата, дотогава никакви жестокости и неволи, никакви тъмници и окови, никакви бесилки не могат подкопа и унищожи името и съществованието му, та затуй приемаха с радост всички тия българе, що отстъпваха от бащината си вяра, и ги обсипваха с правдини и богатства, правеха ги големци и властелини, а тъпчеха немилостиво тези, които си оставаха верни на бащината вяра.

Тази проповед — действително дълбок прорез на духовния облик на нашия народ, на духовното измерение на неговата история — си остана единственият опит да се даде православна философска преценка на страданието ни под петвековно робство. От самото слово на митрополит Климент се вижда, че съзнанието за опазена чрез много страдания вяра е било присъщо на повечето българи от времето около Освобождението. „За тях Православието е не само вяра, но и свято народно знаме“, можем да кажем с думите на руския писател Всеволод Владимирович Крестовски, посетил България в 1877–1878 г. (3)
        Като истински носител на духа на своя народ-мъченик, задълбочен богословски прорез на турската епоха в балканската история прави и сръбският Златоуст, светител Николай (Велимирович). Когато говори за новомъчениците на Балканите, св. Николай говори не за отделни личности, а за народи-мъченици. Негова е заслугата да се постави въпросът за балканското новомъченичество на подобаващата му историческа широта. Неслучайно родното място на св. Николай, селцето Лелич, е люлка на няколкостотин сръбски новомъченици, избити от турците.
        В едно от своите литературно-философски произведения св. Николай (Велимирович) изобразява съдбините на Балканските народи в края на ХІV столетие. Книгата „Царски завет“ ни дава християнския отговор на въпроса: защо балканските народи падат под османско владичество; защо погиват православните царства? Пресъздавайки житието на св. княз Лазар (4), светителят влага в устата на сръбския мъченик въпросите, които са вълнували десетки поколения балканци, а чрез думите на княз Лазаровия събеседник — пратения от Бога ангел (вестител), дава на питащото царско сърце духовни и, бихме казали, епични по широтата си отговори. Тук ще приведем откъс от тая книга:

„…Лазар малко помълча и зададе следния въпрос: кажи ми, свети небесни вестителю, защо моята държава е осъдена на погибел?
        Вестителят от високите небеса му отвърна:
        — Затуй, княже, че е остаряла. По логиката на сътворените неща всичко в тая ваша вселена, щом остарее, трябва да отмине и да бъде заменено с нещо ново. Виждам, че тия думи те озадачават. Виждам, понеже гледам през душата ти с всички нейни мисли и чувства, които неизменно я изпълнят и вълнуват. Такава сила имаме ние, гражданите на духовното царство, да виждаме в душите като през прозрачно стъкло. Нас не ни занимава тялото, направено от земя — изменчива, трошлива и преходна, и взорът ни не се задържа върху него. В земното тяло ние гледаме на онова, което принадлежи на нашата държава, на небесата. Онова, що е нам сродно и един ден ще сподели нашето безсмъртно жителство — то ни занимава. Ето сега ти с почуда думаш в себе си: как тъй държавата ми да е остаряла, докато толкоз други царства, дето два или три пъти по-дълго съществуват на земята, не са остарели, нито са на гибел осъдени?
        Трудно плътта се съгласява с духовното. Мъдрувайки по плът, човеците оценяват старостта по време, а духовно мислещите духове изчисляват старостта според вътрешната сила. Вечно млад може да се нарече само Всевишният, Безсмъртният, Вечният. Не само времето, но и вечността преминава над главата Му, без да вбразди в лицето Му ни една бръчка. И ние, Неговите Ангели, от сътворяването си сме също тъй млади — макар да сме сътворени преди всички човеци — млади сме, защото имаме в себе си Него, Неговия Свети Дух и защото чрез Него живеем, чрез Него дишаме, от Него се храним и в Него се радваме. А всичко, що се изпълва с нещо друго, освен Него, що дири живот вън от Него, що се стреми към удоволствия вън от Него, и що се храни с мъртва храна — то бързо старее и умира. От духа, който е в сътворените същества, зависи техният живот и младостта им: от духа — стареенето и смъртта. Според духа у един народ се решава неговата съдба, неговото устояване или неговото падане.
        Сред човеците най-много приличат на Ангелите отшелниците и постниците, сиреч онези души, които са взимали най-малко от земята за поддържане на своето тяло, но денонощно са се хранили с Неговия Дух, с Духа на вечния живот и вечната младост. И техните души са били тъй мастити и силни, че са могли и телата им да поддържат в сила и дълготрайност, по-големи от тези на човеците със слаб дух, които загрижено са хранили своите тела и души единствено със земя.
        Тъй е, княже, с отделните човеци, тъй е и със събранията от сродни човеци — с народите. Престаряла е вече твойта държава и трябва да падне. Не пада тя от старост по време, но поради отровата, която е поемала и е натрупала в себе си. Тая отрова я е накарала да остарее и да се сбръчка като старица. Душите на сръбските боляри са се преизпълнили със земя. Затуй Божият Дух ги е изоставил и се е подслонил в душата народна. Но димът на страстите, който е прогонил Светия Дух от болярството и който, излизайки от ада, е пропил духа на падналото естество, е почнал да се стели и у народа. Надвиснала бе опасност тоя зъл дух да превърне в земя, в пепел, да умъртви и душата народна. Само велик страх, подобно на бурен вятър, можеше да отгони тоя смраден дух и да спаси народа Божий от погибел. Тъй че, за да се спаси душата на твоя народ, трябва да погине държавата ти. И сами сръбските светци, ведно с първенеца свой свети Сава, се молиха и измолиха от Всевиждащия Бог да допусне погиването на временните придобивки на техния народ, само и само да се спаси душата народна от вечна смърт.
        И тъй, не тъгувай, мъдри княже, твоят избор е в съгласие с намерението на Промислителя и е радост за всички сръбски светци. С твоя завет ще се пази и опази твоят народ. С твоя завет ще се хранят и поят поколения наред. Ще изчезнат натровените боляри, а заедно с тях и димът, който разлага и умъртвява душите. Ще погинат само злобните препирачи, а с тях и злият пример, що даваха на народа. Ще настане страх, сиромашия и тъга — а тези три неща откъсват човешките души от земята и ги притеглят към небесата. В своя дом народът ще се почувствува като в чужбина и ще подири дом на небесата. Ще опере душата си от земното и ще я освободи от грубата телесност, угоена от духа на падналото естество и от духа адски. И ще се преобрази твоят народ в народ духовен и прозорлив, дълбок в мислите си и висок в прозорливостта си, непобедим в своята вяра и надежда. Той може и да стане последен в очите на останалите земни народи, ала ще бъде пръв пред погледа на безсмъртните небесни духове. И ще те благославя твоят народ, княже. Защото твоят завет за избора на Царството небесно ще му бъде облекчение в мъките и лъч светлина в мрака на робството.“ (5)

Това навярно е най-възвишеното, най-изчистеното от всякакъв нехристиянски, небиблейски примес тълкувание на историческата трагедия на Балканите от ХІV–ХV век. Подобно на християните от първите векове, нашите деди от „тъмните“ тия векове са били изправени пред неумолимия избор: да останат верни на Христа или да продадат сетното си и най-голямо богатство — светата православна вяра, — за да пируват бляскаво заедно с враговете Христови. Свеждайки очи от историческите процеси, с които се занимават хората на науката, към низините народни, гдето съдбата на всяка една християнска българска душа е по-вълнуваща, по-трогателна от всяка научна трактовка на епохата, ние неминуемо откриваме в периода ХІV–ХІХ век една нова ера на мъченичеството — и подобна на древната, но и твърде различна от нея. Гледайки на историята тъкмо „от ниското“, през плачещите очи на народа-страдалец, светител Николай намира основание да говори за неизброимо множество мъченици, пострадали от мюсюлманите: „мъченици — селяни и занаятчии, мъченици с архиерейски омофор и свещенически епитрахил, мъченици във воеводска риза и в монашеско расо“ (6). В същото време, от птичи поглед сякаш, светителят съзира през вековете „безбройни полкове от свети православни души, които не може ги побра ни един земен календар и които всички са вписани единствено в небесния календар, в книгата на вечния живот. Всички те са били поругавани, заплювани и бити от враговете на честния Кръст, както Христос — от юдеите. Всички те, носейки кръста си, са отишли на своята Голгота, с трънен венец на главата, отвсъде обкръжени с омраза, облечени в тръни, отхвърлени от света … За Христовото име са пострадали от Изток до Запад, в името Христово са победили и Изтока, и Запада — Изтока, в лицето на турския ислям и монголското многобожие, Запада — в лицето на еретическия папизъм.“ (7)

Житието на православния българин в Османската империя

Епохата на османското владичество на Балканите може да бъде накратко окачествена и като епоха на мюсюлманско гонение срещу източно-православното християнство. Основания за подобно твърдение ни дават историческите документи, свидетелствуващи за този гнет над християните, които са толкова многобройни и разнообразни, че тяхното цялостно проучване би отнело много години. В тяхното число влизат: турски извори за българската история (законници, фетви, фермани, писма, съдебни документи и пр.), приписки към богослужебни и други книги, правени от български книжовници, бележки и пътеписи на чужденци, пътешествували из българските земи, жития на новомъченици, а в по-ново време: публицистични статии и официални документи от последните десетилетия преди Освобождението. От тези документи и извори ни гледа българската мъка, гледат ни разплаканите очи на нашите бащи и майки, на които Божият промисъл бе отредил да живеят под тежко чуждоверско иго. През вековете на тяхното страдалчество на всекиго от тях, по един или друг начин, е бил поставян съдбоносния въпрос: вяра ли даваш или глава? Ако не ятаганът, този въпрос са им го поставяли непосилните данъци, напр. джизие (поголовен данък), девширмето (т.нар. кръвен данък) и многото други тегоби, поставяли са го несносното съществувание, беднотата, несретата, всекидневните издевателства, безправието им на рая, на „неверници“, поставял го е сетният залък хляб, разрушеното бащино огнище, отведените в робство майка и жена, либе и годеник, детенце невръстно или порастнало. Поставяли са го неспирните унижения. „Неописуеми били страданията, на които българският народ бил подложен през тези пет века. Убийствата, отвличанията, прокуждането от родните огнища, гаврата с имота и честта на българското население били нещо обикновено в Османската империя“, пише изследвачът на ислямизаторската политика на османците проф. П. Петров (8).
        При такива условия най-същественият въпрос за битието на българина от това време е въпросът за Вярата. Тя, неговата православната християнска вяра, наричана в народните песни „българска вяра“, е запазила и идентичността му на българин, и битието му на народ. Вярата е била тази стена, която е разделяла народите в Османската империя на две категории: „правоверни“ и „гяури“. Тя е определяла в най-голяма степен житейската съдба на всеки българин — независимо от това съзнавал ли го е той, или не.
        За своята православна вяра са били мъчени и убивани най-достойните наши деди през турско. Техният подвиг бе доскоро експлоатиран от комунистическата идеология с цел да ни убеди в това, че тези страдалци са били мъчени и убивани „за род, за бащино огнище, за език“. В анализите на разглежданата епоха важността на „българската вяра“ се споменаваше твърде неохотно, като добавка към „рода“ и „езика“. В действителност е било тъкмо обратното. Отликата между поробителя и поробения е лежала тъкмо във вярата. Когато се е казвало българин, разбирало се е християнин. Когато се е говорело турчин, разбирало се е мюсюлманин. Делението е било не на български и турски народ, а на „правоверни“ и рая. Ето защо преминаването на българин към мюсюлманството бездруго го е изключвало от числото на потиснатата рая и неговото отстъпничество го е въвличало завинаги в числото на потисниците „правоверни“ — според мюсюлманския закон отстъпниците от исляма се наказват със смърт. Такава е била бездната между бедния Лазар и богаташа през времето разделно дори когато последният е бил недотам богат!
        Българинът е противостоял на ислямското иго по различни начини: едно, като се е въоръжавал и е мъстил, друго, като се е затварял в страданието си, ала не е отстъпвал пред натиска, макар и да не е изповядвал вярата си urbi et orbi (9), като древните мъченици, като предпочитал страданието пред промяната на вярата. В сравнение с общото число на българите-страдалци от онова време, явните мъченици и изповедници, прославени от Църквата, се броят на пръсти. Но особените, в някои отношения и единствени по рода си исторически и житейски обстоятелства на народното битие ни дават основание да се говори за много повече мъченици, отколкото са житията на мъчениците от турско време. За да се разкрие пред очите ни подвигът на „тихото мъченичество“ на мнозина българи, е нужно да внимателно да вникнем в условията, при които са живели православните ни деди тогава, да почувствуваме духовната тъкан на тогавашното време, да осъзнаем, че ислямската теократична държава, основаваща се върху шериата, е своеобразна мъченикотворческа институция (10). Затова в предлаганите жития и откъси ние ще си служим не с общоприетия термин „османско владичество/робство/иго“, а с по-точния от богословско гледище израз „мюсюлманско иго“.
        За ислямизацията по българските земи са написани достатъчно много съчинения. Изворите, сочещи към нейното прилагане на дело, досега са били изследвани без да се отчита християнската душевност на народа ни. За да разберем душевното страдание на вярващия българин, от чието семейство са откъсвали живи членове, за да ги умъртвят духовно и да ги погубят навеки, е необходимо с неговите очи да гледаме на ставащото през робството, да познаваме душата му чрез сродството на собствената ни душа с неговата. А това сродство е в общата ни вяра, в общите Тайнства, в общата Глава, в Христа, в Когото цялото тяло на Църквата, независимо от земното време и пространство, е органично единно и неразделимо.
        За вярващия българин по-ужасна от смъртта е била раздялата с православната вяра на дедите му. За това свидетелствуват множество народни песни, предания и вярвания. Тук ще посочим само една от тези многобройни песни, която по неповторим начин разкрива християнските дълбини на българския светоглед от турско време. Тя е записана от поп Тодор Врачански, привеждаме я дословно:

        Милое мое чедо, красни мои сину,
        чъсное мое рожденiе,
        аще ме любиши, сину мои,
        якоже аз тебе люблю,
        послушаи мене, матеръ свою,
        да не убоиши се, сину мои, от мучение.
        Еще мало претръпи, да приимеши венецъ нетлени.
        Не убои се от мучение, сину мои.
        Се Христос невидимо предстоитъ
        прииметъ светую твою душу.
        мало да постраждеши
        подобиши се бесконечно упокоение.
        И тамо да царствуеши купно съсъ Христа
        и да молиши Христа
        ради грешною матеръ свою. (11)

В тази песен-молитва трепти духът на християнските майки, за които четем в житията на древните мъченици. Тази безименна българска Соломония (12) е готова да жертвува своя ненагледен син за Христа и драговолно го увещава към мъченичество, с което става мъченица по произволение. Ето го безкръвното мъченичество на безчет българки, за което се пее и в народните песни! Дълбоки са изворите на вярата, че умъртвените за Христа от агаряните се възцаряват с Христа в блажената вечност — те бликат още от времето на свети патриарх Евтимий. Несъмнената вяра в истинността на християнството и в победата му над злото, във възкресението и вечния живот с Христа — ето отде е идвала силата на дедите ни през страшното време, която им е помогнала да оцелеят и от разсипани отломъци да се съединят отново в целокупен народ. Загубата на тая вяра днес е превърнала народа ни отново в отломъци, блъскани и разнасяни от греховните вълни на съвремието. В оцеляването на българския народ през турско време търновският митрополит Климент вижда едно истинско чудо. „Ето пред нас, братие — казва този свещеноизповедник в своето чудно слово на Неделя православна 1893 г. — цялата история на нашият народ, целият многовековен, труден, мъченически живот на народа ни. Разгърнете тая история, вникнете в тоя мъченически живот. Във всяка една страница, във всеки един ред и буква на тая история, във всяко едно трептение в тоя живот вий ще намерите неопровержими доказателства, че наистина всичко, което се каза за Православието, е чиста, необорима истина… Този измъчен до крайност народ оцеля, братие! Той не се смаза под тежките многовековни теглила, не се затри от лицето на земята. С какви сили и средства се извърши това чудо? С нищо друго братие, а само с това, че нашият народ си остана верен на Бога, т.е. остана си през многовековните тежки времена твърд и непоколебим в своята праотеческа вяра — в Православието. Всичко прежалваше българинът, всичко жертвуваше: и труд, и имот, и живот; едно само не жертвуваше той, макар и да беше излаган на всевъзможни теглила, именно — православната си вяра.“ Това живо предание на православната вяра от век на век е запечатано с кръвта на българските новомъченици, чийто подвиг не би бил възможен без искрената им православна вяра и безпределната им преданост на Христа.
        През страшното време всеки българин е бил изправен пред избора: мъки или ислям. Ето няколко исторически свидетелства за това, че българите са били мъчени и са приемали драговолно мъченията именно като православни християни, което приравнява подвига им с този на мъчениците:

Този враг не само разорява селищата на всички наши земляци в България, Романия [Тракия] и Македония, но и тирански изтребва жителите на тази страна. Така изгарят събрани в една сграда немалък брой младенци, на жените режат зърната на гърдите и пръстите, мъжете измъчват, като обвиват телата им с нагорещени вериги. На такива мъчения ги подлагат, такъв бяс ги хваща и избиват хората не заради нещо друго, а само от ненавист към славяноруската [т.е. православната] църква. Това е истинската причина, която ги кара да вдигат разни бунтове, да се отдават на грабежи, насилие и тиранство, като по такъв начин принуждават [християните] да сменят религията си и така завинаги да утвърдят безопасността на османската порта. (13)

Българите християни са можели да се отърват от мъките си само като приемат исляма:

Прекосявайки страните, които отделят Балкана от Сърбия, барон Ливен бил заобикалян често от християни от всички възрасти и положения. Те идвали да му изложат оплакванията си и да искат неговата закрила срещу ужасните притеснения, които търпели от страна на низшите турски чиновници. Изложени на злоупотребите на агите и на произвола на гавазите, оставени без защита на всякакви жестокости, извършвани от една разюздана военщина дори в светите места [т.е. храмовете], тези хора заявили, че ако [русите] не им дойдат на помощ, нямало да им остане друг избор, освен да се потурчат, за да турят край на непоносимите си страдания. «Нека ни смачкат от данъци, казвали те, ние ще дадем до последния си грош, но поне да ни гарантират сигурността на живота и да уважават жените и децата ни». (14)

«Безнаказано се пролива кръвта на невинни жертви, паднали поради мюсюлманското зверство. Воплите и стенанията на нашите похитени жени и дъщери не достигат до ничии уши. Фактът, че толкова наши братя са приели исляма, за да се спасят от угнетенията, свидетелствува за страхотните страдания на нашия народ през всички времена.» (15)

Но при подобно посягане на вярата му българинът в много случаи съзнателно е избирал изповедническия и мъченическия подвиг в името на светата своя православна вяра — за такова съзнателно отношение свидетелствува следният откъс от едно църковно слово против помохамеданчването, съставено от Йосиф Брадати. Той гласи:

Ако някой християнин е направил нещо много лошо и агаряните му рекат: „Потурчи се, за да не те погубим“, и той не се покори и не предаде своята вяра, или го посекат, или го обесят, или го удавят във вода, той се прославя като прежните мъченици, понеже с това мъчение му се опрощават всички прегрешения и със своята кръв се е очистил от грешките. Пазете се! Които попаднете в турски ръце, да имате търпение и да не предавате своята вяра, но до края да удържите чиста своята вяра и да приемете от Бога венец. И да не се уплашите, да речете: „Много сме грешни и Бог не иска да ни прости, затова е по-добре да се потурчим.“ Никога така да не казвате! Но когато те хванат агаряните и ти рекат да похулиш Христа, че ще те посечем, ти се помоли на Бога и речи: „Господи Иисусе Христе, колкото съм съгрешил от младините си досега, Ти като човеколюбив [ми прости и] ми помогни да приема смъртта заради Твоето човеколюбие!“ И тогава, ако те убият, ще бъдеш наречен като прежните мъченици и заедно с тях ще се радваш. Ако ли се уплашиш и предадеш своята вяра и оскверниш своето кръщение, Христос ще те кръсти в неугасимия огън… (16).

Животът на прадедите ни в такива условия е бил едно същинско, непрестанно изповедничество и ние с основание можем да говорим за новомъченици сред българите в един наистина епически по широтата си обхват. Най-общо можем да разделим тези страдалци на два реда: а) мъченици, чийто подвиг е бил прославен църковно — техният брой е няколко десетки, имената им се знаят и подвигът им е подробно описан от очевидци, подобно житията на древните мъченици и техните житиеписци. б) мъченици, чийто подвиг не е прославен църковно — броят им е знаен единствено на Всеведеца Бога. Имената на повечето са изгубени, на малцина все пак са запазени, но подвигът им е или забравен, или просто бегло споменат в някой заровен из архивите документ, или предаден устно чрез народна песен и предание, или съхранен в топонимията (17), или потънал в кървавите събития около мъченичеството им, за което съществуват единствено податки в свидетелствата на историята… Непрославените от Църквата мъченици също са страдали като християни от мюсюлманите; те също са пролели кръвта си като агънца Христови; те са можели да се спасят, приемайки исляма, но не са го сторили. Че при заплаха за живота човек винаги може да се избави от смъртта, като заяви, че ще се потурчи са знаели дори невръстните деца. В Житието на св. преподобномъченик Лука Одрински това се разкрива недвусмислено:

„Веднъж господарят на Лука тръгнал към Русия по търговски дела. Той взел със себе си и Лука, който тогава бил на 13 години. Когато се връщал, той спрял в Константинопол, без да подозира, че там нещастното сираче го чака голяма скръб. Един ден то излязло от дома, в който били отседнали, и след като се скарало с едно турче, започнало да го бие. Като видели това турците, които се намирали наблизо, се хвърлили към Лука, хванали го и искали да го убият. Лука много се уплашил от тяхната свирепост и понеже не намирал никакъв друг изход да избяга от ръцете на ожесточените защитници на турчето, завикал: „Пуснете ме, аз ще се потурча“. Думата „потурча“ моментално променила свирепостта на турците, а един от тях — Ага, веднага го взел при себе си, завел го у дома си и го заставил да се отрече от Христа и да приеме мохамеданската вяра.“ (подч. наше)

Почти всички жития на новомъченици от тази епоха свидетелствуват, че християните съзнателно са можели да прибягнат към помохамеданчването, за да се избавят от житейски беди и насилствена смърт, каквито случаи в действителност са запечатани в много от кадийските документи. Това знание дава основание да се считат за мъченици и такива християни, които са били изправени пред ужасни мъчения от страна на мюсюлманите, но не са прибягнали към това всеизвестно средство за избавление, а са положили живота си като православни християни, запазвайки докрай верността си към Спасителя. В подкрепа на горното твърдение може да послужи разказът на Тодор Попнешов (или Попнейков), син на убития от турците баташки свещеник. Баща му загинал мъченически в училището… Когато Тодор изпълзял към стената при дървото в църковния двор, видял, че всички били заклани при излизането си от църквата. Чудел се дали да се махне, или да остане. Посъветвал се с приятел, който отишъл в училището и бил нарязан на парчета. Тодор останал. Срещнал друг приятел, който му препоръчал да стане мюсюлманин като единствена възможност за спасение. Тодор му казал: „Трябва ли да се откажа от моята народност?“ Приятелят му скочил през стената и казал: „Ваш съм“, което означавало „Ставам мюсюлманин“, и спасил живота си. В дяла, посветен на баташките новомъченици, ще се спрем и на още подобни на това свидетелства.

* * *

С тези предварителни мисли полагаме начало на поредицата „По дирите на българските новомъченици“. Тъй като градивото за пространно житие на българските новомъченици не е събрано досега наедно от никого, позволяваме си да направим уговорката, че нашето усилие тук е просто една малка лепта за това дело. Градивото събирахме и продължаваме да събираме трошица по трошица из разните исторически книги и извори, засягащи тоя период от българската история. Далеч сме от мисълта да дадем завършено житие на тези, чиито имена знае единствено Бог. Целта ни е събраните трохи да предложим на подобни нам бедни Лазаровци, чиито сърца горят от любов към новомъчениците и жадуват тяхната прослава тук, в тяхната земна родина.

(Следваща част)

Бележки:

        1) Руски пътеписи за българските земи ХVІІ-ХІХ век, съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Н. Кожухарова. С. 1986, с. 198–207. Целият пътепис е обнародван и на интернет-страницата „Многострадален народ: православна беседа за българското минало”, вж. тук. >>>
        2) Вж. тук. >>>
        3) Руски пътеписи за българските земи ХVІІ-ХІХ век, с. 360-391. Вж. тук. >>>
        4) Сръбското народно предание разказва, че преди съдбоносната битка между мюсюлманските пълчища на Мурад и християнската войска на княз Лазар князът видял чуден сън: присънил му се ангел Божий, който му предложил да избере едно от двете: земното царство или Царството небесно. След мъчителни колебания князът избрал последното. Това предрешило изхода на битката, в която паднали самият княз, най-личните боляри и повечето от православните воини. Светител Николай говори именно за този княжески завет, народът му да избира винаги небесното пред земното царство — завет по същността си евангелски, в духа на Христовата заповед: „първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това“, т.е. земното, „ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). >>>
        5) Свети Владика Николаj. Царев завет. Манастир Рукумиjа, 1999, с. 27–32. >>>
        6) „Над изтока и запада“, вж. тук. >>>
        7) Пак там. >>>
        8) Петър Петров. По следите на насилието, ч. І, С. 1987, стр. 9. >>>
        9) Urbi et orbi, лат. На града (Рим) и на света, т.е. пред лицето на цял свят, на всеослушание. >>>
        10) Т.е. способствуваща за „създаването“ на новомъченици, по израза на изследвача на новите балкански мъченици, проф. Константинос Нихоритис. Вж. К. Нихоритис. Света Гора – Атон и българското новомъченичество. Акад. Издателство „Проф. Марин Дринов“, с. 129. >>>
        11) Софийска народна библиотека, №338, л. 364-а. Превод на новобългарски:

Мило мое чедо, сине мой прекрасни, рожбо моя ненагледна, ако ме любиш, синко мой, тъй както те любя аз, то послушай мене, свойта майка: да се не уплашиш, синко мой, от мъчението. Малко още потърпи, та да получиш венец нетленен. Не бой се от мъчението, синко мой. Ето, Христос невидимо стои наблизо да приеме твоята света душа; малко да пострадаш, та с вечен покой да се сподобиш, и там да царствуваш заедно с Христа и да молиш Христа за свойта грешна майка!

Във всички народни песни, свързани с вярата, православната християнска вяра се назовава вяра „българска“ и „бащина“. В песента „Не иска мома да се потурчи“ от Кубратско, когато пашата принуждава Бонка да приеме исляма, тя отвръща: Не мога, паша, не искам / вярата си да потурча / вярата, пашо, бащина. Една родопска песен разказва за подвига на седем моми от беломорското българско село Исьорен, които се хвърлили от висока скала, за да избегнат потурчването. Прославяйки техния подвиг, народният певец възхвалява Христовата вяра и увещава слушателите си: „Пазете вяра християнска, че е от слънце по-силна.“ >>>

12) Така се е казвала майката на седмината братя Макавеи, която гледала как били мъчени те за верността си към Господния закон, насърчавала ги да претърпят мъките докрай, и след като ги изпратила при Господа, сама предала дух Богу. Вж. ІІ Макав. 7 глава. >>>
        13) Прошение на Ив. Замбин, изпратено на Софроний Врачански за препис и върнато обратно на Замбин в Петербург, 10 януари 1808 г., Букурещ. — Вж. П. Орешков, Няколко документа за Пазвантоглу и Софроний Врачански, СбБАН, т. III, 1914, с. 49. Цит. По П. Петров, По следите на насилието, ч. І, с. 19 с. 162–163. >>>
        14) Из доклада на австрийския посланик в Русия Майзенбург до Метерних от 24 май 1841 г., в който описва впечатлението на руския полковник Ливен, минал през март с. г. от Сърбия за Цариград. Цит. по Петров, пос. съч., с. 167. >>>
        15) Из обръщението на българи до руския император Николай I от 17 август 1853 г. — Вж. Н. Тодоров, Положението, с. 226. Цит. по Петров, пос. съч., с. 173. >>>
        16) Цит. по П. Петров, Съдбоносни векове за българската народност. С. 1975, стр. 341. „Всички, дори и най-големите злосторници — пише немският дипломат Стефан Герлах в дневника си под 25-и август 1574 г. — получават опрощение на всичките си престъпления само ако от християни или евреи станат турци; и заради това много гърци [християни] се потурчват, за да правят, каквото искат, а не да бъдат потискани“. >>>
        17) Сиреч, географските названия на селища, местности, реки и кътища из България. >>>

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.