По дирите на българските новомъченици (2)

ЛЕТО 1876-ТО

Част първа

       Записана в историческата ни памет като „кървава“, годината 1876-та става предмет на разноречиви оценки при опитите да бъде осмислена в духа на последвалите „модерни свободни времена“ и нейното християнско значение сякаш и до днес си остава неразкрито. Защото, ако откъснем събитията в тая година от общия ход на историята на ислямските завоевания, ако отделим страданията на българите-християни в 1876 г. от всички останали техни страдания под мюсюлманско иго, ако преиначим истината за религиозното гонение (за кой ли път!) на „правоверните“ срещу „гяурите“ — тогава мъченическо величие на тая година ще остане незабелязано и духовната светлина, струяща от нея, ще остане завинаги похлупена под крина на атеистичния рационализъм.
        Източниците, говорещи за станалото през тази година от българския летопис са много повече от наличните за останалите страдалчески лета на българина, навярно поради политическото значение на априлското въстание за историята на Балканите и конкретно на нашата Родина. Но тъй като нашата цел е да издирим личностите, отдали живота си за своята православна християнска вяра и чрез страданията си опазили верността си към Христа, нужно е да се абстрахираме от изчерпателните анализи на историците върху това, което за нас е кората на дървото, и да се потрудим да достигнем до духовната сърцевина на събитията от късната пролет на 1876 г.

І. „Свещената война“ и въстанието.

Потушаването на априлското въстание в много от своите прояви носи чертите на открито религиозно гонение. Не един или два са случаите в българската история от ХІV-ХІХ век, когато, за да запазят живота си, християни прибягват към приемане на исляма. За всички, дори за малките деца, както видяхме в уводната част към тази поредица четива, е било ясно, че разделът между гонители и гонени минава там, дето минава синорът между двете вери. На тази мисъл ни навеждат не само изворите, които по-долу ще посочим, но и самият исторически път на ислямското завоевание, разпознаващ се главно по кървавите следи, оставени подире му. „Джихадът“ или „свещената война“ на мюсюлманите срещу немюсюлманите е неразривно свързан със страданията на всички балкански християнски народи.
        „Ислямът — религия, родена в пустинята — е създал джихада и се определя завинаги от джихада — неговото първостепенно разбиране за останалия свят. За разлика от теорията на ‘справедливата война’, произлизаща от християнското мислене, която се е развила до светската идея, заложена в законите на международното право, … джихадът е по самото си естество религиозна и (вследствие на това — П.Б.) политическа война — ислямското нормативно мислене не отделя едното от другото“ (1). Ето защо при внимателно вглеждане в кръвожадните потушители на въстанието, ние неизбежно ще видим в тяхно лице, едновременно с плячкаджиите и унищожителите на непокорната рая, и гордите „воини“ на „свещената война“ на исляма — джихада. Друго религиозно-нравствено обяснение за поощряването на кланетата от самите османски власти и награждаването на отличилите се в тях с повишение, както и наказването на чиновниците, непроявили усърдие в избиванията на християните, трудно може да се намери (2). Основание за това ни дават и многобройните потурчвания и отвличания на моми и деца за харемите и за продан по робските пазари, то се знае, след насилствена ислямизация, станали в същата 1876 година.
        Сблъсъкът между въстаналите и най-вече невъстаналите християни от една страна, и разярените мюсюлмани, от друга, има още едно важно измерение. Турската империя предусеща своя близък край. За гордото мохамеданско съзнание загубата на българските земи и най-вече на тяхната работна рая е двоен удар — по благосъстоянието на властвуващите и по необузданата мюсюлманска гордост на победители над неверниците, наградени от Аллаха с власт над тях — над техните земи, блага, над самия им живот, с който досега са разполагали безпрепятствено. Загубите на войните с Русия и Австрия, успехите на народно-освободителните движения в Сърбия и Гърция — за мюсюлманското съзнание подобно преразпределение на силите е светотатствено, тъй като според тази религия земите и населението им, веднъж предадени на „правоверните“ от Аллаха, им принадлежат завинаги по „божествено право“. От гледна точка на Корана освобождението на неверника от мюсюлманска власт е непростим грях — грехът на противенето срещу Аллаха и неговите наместници — Мохамед, халифите, турските султани. Наказанието за този грях е едно — смърт. Ето защо „модернизацията“ на Османската империя, осъществявана под политическия, дипломатическия и, не на последно място, икономически натиск на „неверния“ Запад е довела и до ескалация на жестокото потисничество над православните християни на Балканите. Ние знаем какви ужаси е раждала в хода на човешката история наранената сатанинска гордост, съчетана с низките инстинкти и примитивната жестокост. Точно това става след неуспешния, нелепия опит на страдащите векове наред, без глътка покой, българи-християни да отхвърлят чуждоверското иго. Като мътен порой връхлитат озверените мюсюлмани на въстаналите и много повече на невъстаналите български села. За началото на този джихад френският дописник Иван дьо Вестин повествува така (нещо сходно разказва и З. Стоянов в своите „Записки“, в главата, посветена на Баташкото клане):

        „Населението в турските села, както и във всички села по света, се състои от мъже и жени, с тази разлика, че ако у нас мъжът здравата работи, тук той нищо не прави и се задоволява с това да изпраща жените на полето, поради което от високия си вагон аз виждах около турските селища само жени по нивята, които спираха да работят, за да си забулят лицето. А мъжете, кръстосали крак въз крак пред вратите на колибите си, пушеха хубавия местен тютюн. Това продължава цялата година, а зиме жените работят в плевните и по къщите си.
        Обаче дойде ли призив за война, нещата се променят. Незабавно от джамията се изважда някакво старо знаме. Във всяко село то се носи от този, който благодарение на миналите си подвизи има титлата вожд. След него вървят ходжите, които крещят стихове от Корана, чиито религиозни думи са „да вървим срещу неверниците“, но фактически смисълът е „Призив към грабеж и разрушение“. Впрочем тези съблазнителни обещания са необходими, за да изтръгнат фанатизираните безделници от тежкия им мързел.
        Тогава селото се изпълва с оживление, излъскват се старите оръжия, кремъците на старите пушки се подновяват, широките остриета на ятаганите се източват, седлата се закърпват; жени и деца, всички се залавят за работа: ще има плячка и е важно те да пристигнат първи; ще се избиват гяури и този, който пролее повече кръв, ще може да се домогва до първото място в селото.“ (3)

Подготовката за близкия „джихад“ включва не само зрялото мюсюлманско население. Ето как е изглеждала тя в самото навечерие:

        „Влезнахме в селото. Името на това село не зная, нито сега пък мога си го представя кое е и де е. То състоеше, като всичките турски села, от няколко хижи, покрити с ръженица, накръстосана с вейки, с безкрайни дворове, обградени с ниски плетове и пълни с шумести дървета, с високи бурени и пущинак. […] На площада седяха на търкало, въз зелената трева, около петдесет души турци — стари, млади и деца (подч. П.Б.). На всичките в ръцете бяха разни оръжия; едни точеха големи ножове, прави или прекривени, други търкаха с парцали пушки и пищови, други лееха куршуми на един малък огън. Всичките бяха заняти с тия смъртоносни оръдия … Зловещи изражения покриваха дивите им лица и, когато съгледаха приближаващите се кола, всички спряха работата си и вторачиха злобни мъстителни погледи в мене. Аз помислих, че Осман коварно ме докара тук, за да стана първа жертва на фанатизма им … Няколко души посрещнаха колата и погълчаха нещо с Османа. Мисля си, че те го питаха, не ида ли от размирните села. Вероятно той ги успокои, защото те му пожелаха саадетлен („със здраве!“ – П.Б.) и се върнаха към купа. За последен път си посрещнах погледа с тия кръвожадни човеци и отминах напред.
        Уви! Те бяха бъдещите башибозуци, които щяха да увеличат сганта на Тосун бея.
        В тоя куп се криеше гибелта на Клисура. (4)

В джихада срещу „неверниците“ участвувало не само мъжкото, но и женското население: по време на кланетата на арменци в младотурската държава през 1915 г. на турските жени са били давани ханджари, за да доубият умиращите арменци и чрез това „да придобият благоволение в очите на Аллаха, като такива, които са убили християнин“ (5). „Кадъните плюят върху осъдения на смърт и го бият, крещейки ‘гяур’! Турчетата го улавят [обесения, П.Б.] за краката и го въртят около въжето, напред и назад. Аз лично видях всичко това.“ (6)
        Съзнанието за религиозна война е присъщо и на най-обикновените мюсюлмани, участвували в кланетата на 1876 г., както виждаме от разказа на Иван дьо Вестин:

        — След Сърбия идва ред на Русия — ми казваше един стар турчин от Пловдив, — после Австрия, Германия и Франция.
        — А англичаните? Какво ще правите с тях?
        — Те ни помагат — ще ги оставим спокойни. А освен това те са обещали да станат мюсюлмани.
        Такива слухове се носят сред народа.
        Колкото и пъти да повторя, пак няма да бъде достатъчно, като кажа, че всеки зачислен във войската мюсюлманин е тръгнал на свещена война против неверниците, които съгласно Корана той трябва да избива безпощадно. (7)

Религиозната същност и корените на гонението срещу българите-християни през 1876 година е разкрита сбито и в същото време изчерпателно и от Ф. Бианкони в книгата му „Източният въпрос изяснен или Истината за Турция“:

        „Свещена война се води днес на Балканите. Религиозната омраза въодушевява последователите на Мохамед и тя ги прави толкова жестоки и още по-кръвожадни, отколкото по времето на завоеванието. Предците им заграбвали християнски територии в името на Исляма, на много места те не срещали никаква съпротива и били сравнително по-малко свирепи, отколкото днешните им потомци. А тези потомци обратното след като от много време са гледали на раята като на долни, по-низши и отритнати роби, след като през цялото време са ги управлявали с едничката цел да изстискат всичко от тях и да ги държат закрепостени, претоварвайки ги с данъци и всевъзможни ангарии, забранявайки им да носят оръжие, държейки ги настрана от каквато и да е държавна служба, заставяйки ги в отношенията си с техните господари и владетели да говорят само на турски, недопускайкине допускайки никога и при никакви обстоятелства да свидетелствуват в съда и против най-нищожния от мюсюлманите, затваряйки ги без причина и без доказателства, оскърбявайки ги, колкото им се иска, в лицето на жените и дъщерите им, мюсюлманите са стигнали дотам, да ги считат за свое собствено притежание и да ги презират за смиреното им, покорно държание и за крайната им бедност. (…)
        При техния характер и при така изявените им разбирания върху подчиненото положение на християните и главно на раята, положение, което те [мюсюлманите, П.Б.] смятат и справедливо, и естествено, след като през цялото време са ги карали да треперят само от погледа им, как човек да не помисли, че тяхната дремеща жестокост твърде много се е засилила поради съпротивата на бунтовниците от Херцеговина, поради войната, която водят срещу тях подвластните им сърби, поради дързостта на тази рая, която грабва оръжие, за да се освободи от тяхното иго и да се измъкне от зависимостта, в която я държат юначните деца на пророка, които я управляват и владеят вече близо четиристотин години? Затова войната, която започнаха, е обявена за свещена и следователно за изтребителна. Улемите, мюфтиите, молахите, софтите, дервишите, всички тези мюсюлмански свещеници, към каквато и категория да принадлежат те, са сред тях и ги насърчават с присъствието си и според случая — с тълкуванията, които те умеят да извличат от предписанията на Корана.
        Но въпреки че религията им вменява в дълг войната, въпреки че им предписва унищожението на нечестивата раса, враг на полумесеца, това не е единственият подтик, който движи тези фанатични, диви и невежи маси. Не! Бунтът на раята, на тези същества, които те толкова дълго са считали за отритнати, също не е в състояние сам по себе си да ги тласне към жестокости, които нямат равни на себе си, освен жестокостите, които са се извършвали през първите години на християнската ера. Мощният подтик, подтикът, който има силата да превърне тези хора в жестоки и кръвожадни същества, е, че те виждат, че народът им върви към упадък, че са принудени да се защищават против ударите на нищожната рая; защото си дават сметка, че положението им е разклатено, че благата, които са си присвоили, им се изплъзват и в скоро време ще се върнат в ръцете на истинските им собственици. Бъдещето ги тревожи тях, ленивият, необразован народ, който нищо не умее, който счита физическия труд за унизителен и недостоен дори за един ага или чауш; защото виждат, че скоро ще трябва да напуснат завоюваната от дедите им земя и ще трябва да изоставят българските и босненските области, както са напуснали земите на Трансилвания, Влашко, Молдавия, Сърбия и Гърция. Те, силният народ, избраниците на пророка, истинските мъже, вярващи твърдо в предписанията на тяхната свещена книга, убедени в превъзходството си над другите народи и въпреки всичко това да са принудени да побягнат пред нахлуването на светотатствуващата цивилизация на нечестивите и по-низши от тяхната раса народи! Затова яростта им е безгранична: грабят, колят, изтърбушват, опожаряват с радост. Водени сляпо от засегнатото си честолюбие и от подстрекателствата на свещените им мюфтии, които им внушават, че народите-рая са единствените виновници за сполетелите ги беди и се готвят да заграбят имотите им, както вече са постъпвали в други времена техни братя гяури със старите османски провинции, турците ще се бият до последна капка кръв, след като са изклали с наслада тези злочести българи, обезоръжени, боязливи, разединени и за нещастие… плахи. (8)

Заедно с многото други свидетелства, за които мястото тук не достига, приведените по-горе са от основателна величина, за поставянето на същностния въпрос: кои са българските новомъченици от 1876 година? На този въпрос е посветен настоящият дял от нашето пътуване по дирите на българските новомъченици.


ІІ. Новомъчениците около въстанието на лето 1876

Техните жития и страдания ще разгледаме според местата на тяхното мъченичество, независимо от последователността във времето на тяхното преживяване.

Историческата църква в Батак, където е станало голямото клане

Баташките новомъченици

Едно от най-покъртителните по своя трагизъм и по величината на страданията е било и си остава мъченичеството на батачани. Макар в по-малка степен подобни страдания да са присъщи и на останалите села и места, гдето се е колела и убивала рая, баташката участ е била решена и най-жестоко, и най-кърваво, и най-потресаващо.
        За развоя и разгрома на въстанието в Батак ще оставим да говорят историците. Нашият взор ще се съсредоточи върху закланието на Христовите агънца, на изповядалите вярата си, без да пожалят временния си живот мъже, на невинните жени и девойки, на отроците и младенците, чиято участ е сходна с тази на избитите от Ирод Витлеемски младенци.
        За мъченичеството на мъжете-изповедници има недвусмислени свидетелства както от очевидци, тъй и от отпослешни изследвачи на историята. Ето най-значимото от тях: в изложението си от 3 януари 1877 година до представителите на европейските държави оцелелите батачанки пишат следното: „Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици(9) От това свидетелство се виждат ясно две основни черти на мъченичеството на батачани: а) възможността да се избавят от смъртта, приемайки исляма, което дори им е предлагано („както искаха кръвниците“) и б) доброволно избраната от тях смърт заради Христа и православната вяра, както и ясното съзнание у свидетелите на тяхното мъченичество за сходството на техния подвиг с мъченичеството на древните християни („като свети мъченици“). Но това не е единствената явност, даваща основание за прославлението на баташките страдалци като новомъченици.

* * *

        Началото на страшната баташка Голгота бил денят 1 май 1876 година. За описанието на безбройните мъченичества от тоя и последвалите го дни ще си послужим с по-обширни извадки от съчиненията на Р. Дж. Мор, на Д. Страшимиров, и от последната глава на „Записките“ на Захари Стоянов, посветена на погрома на въстанието в Батак (10).

        „На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“ (Стоянов, с. 695)
        „В един миг селото било обхванато от всички страни. Гладната за плячка и кръв сган, като се проточила като дълга скоба по левия и десния бряг над селото, заприщила в един миг изхода и от долния край, отдето можеха нещастните заприщени да се измъкнат за към Пещера.“ (Страшимиров, с. 239)
        „Виковете Аллах и Удряйте, братя, цепели въздуха. Баташката долина била покрита с гъста мъгла от гърмежи, от която нищо не се виждало. Много изпразнени къщи по краищата на селото се предали тоя ден на огън от страна на башибозуците.“ (Стоянов, пак там)
        „След здрача, в тихо настъпилата пролетна вечер, пушканията продължавали от всички страни и всели ужас в душата на сплашените бедни селяни. Башибозукът стрелял напосоки върху жилищата, които вече били изпразнени. Всички се затворили в избрани по-яки домове, които по-мъчно могли да се подпалят. Такива здания били черковата, училището и Кереловата къща, в центъра на селото. Много семейства от долния край били събрани, както казахме, в Богдановата къща; също някои се закрепили в Келешовата къща… Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.“ (Страшимиров,с. 244)

        На следващия ден предводителят на мюсюлманите, Ахмед ага, успял с измама да изтръгне из ръцете на обсадените българи останалото им оръжие. Първом обезоръжили закрепостилите се в Богдановата къща българи — повече от двеста души мъже, жени и деца — които, разчитайки на милостта на башибозука, простодушно се съгласили да предадат всичкото си джепане.

        „Тогава, кръвожадната сган мигом налетяла от всички страни върху беззащитните жертви. Първо претърсили и разблекли жени и мъже — за да земат всичко, що е ценно. Почти едновременно се почнало и клане: кой когото долови. За да не зацапат дрехите, които башибозукът искал чисти да ограби, извели жертвите си вън, поставили дръвник, съблекли ги и после клали, собствено, секли ги, като дърва за горене: стрък по стрък, един по един.“ (Страшимиров, с. 246).

        Всички оцелели свидетели на клането разказват, че Ахмед ага тържествено се клел да не закача никого, ако раята мирно сама предаде оръжието си. Преди да предадат пушките обаче, решено било, за успокоение на мнозинството, няколко от по-видните стареи да идат в стана на башибозука и сами лично да се убедят в клетвата на Ахмед ага.

        „И тъй, отправили се като един вид проверочна депутация: Трендафил Тошев Керелов, Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Ала щом тези старeи стигнали в неприятелския лагер, били заградени от башибозук, т. е. пленени: не ги пуснали вече да се завърнат назад. И ето защо. Сега предаването на пушките се искало наложително: старeитe оставали залог. Играта напълно сполучила. Всичкото оръжие било натоварено в три коля и пренесено в лагера на Ахмед ага“. (Страшимиров, с. 247).
        „Жалостното известие за зверското затриване на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защо било като предисловие на последващите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасенето на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овци то се затекло да се затвори в черквата и училището, и там чакало своята начертана вече участ“ (Стоянов, с. 700).

        И се почнало страшното клане. Отначало ще приведем разказите на очевидци за отделни мъченичества, подир което ще се спрем и на двете масови мъченичества в Батак — в училището и в църквата, и последвалото по-късно, след разбиването на църквата, на речния мост:

        Развилнелите се орди на турския башибозук избили над 3000 души — мъже, жени и деца. Запазвали живота си само онези, които приемали чалма или кърпа на главата си. Преди да обезглавят жертвата, палачите питали: „Искаш ли да се спасиш — сложи чалма“, т. е. потурчи се, или по-накратко „чалма или брадва“.
        Дошъл ред и на о. Нейчо, поп Петър бил вече убит. Турците искали свещеникът на всяка цена да се потурчи. Той отказал. Започнали мъчения, които той понасял стоически. Задали му поредния въпрос: „Чалма или брадва?“ Последвало мълчание. Обезглавили една от дъщерите му, после пак и пак, и така до седмата дъщеря. Сърцето на бащата се е късало от мъка и болка, като гледал как убиват родните му деца, но въпреки това не приел чалма. След като психическият тормоз не сломил духа му, озверените джелати започнали да скубят брадата му, да го бият, отрязали едното му ухо, но от там кръв не протекла. Той бил вече мъртъв. Въпреки това отсекли главата му и я хвърлили при тези на дъщерите му за назидание на другите клетници. (11)

        Eто как е описано от очевидец (Ангел Горанов) мъченичеството на сина на поп Петър, Никола, потвърдено и от Димитър Страшимиров:

        — Потурчи се — казали десетина башибозуци на интелигентния момък Никола Поппетров, като вперили в тялото му голите си ножове.
        — Аз не променям бащината си християнска вяра на вашата кучешка — отговорил той твърдо и презрително.
        — Приеми макар и кучешката ни вяра, за да те оставим жив, повтаряли те.
        — Аз предпочитам да умра християнин, а не да живея като куче — отговорил той още по-твърдо и по-презрително. И мъжествено посрещнал най-грозните мъчения, мъжествено претърпял всички болки от постепенното лишаване на членовете на тялото му. (12)

        Съчинението на Робърт Дж. Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Ал. Дж. Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. В него за Батак е отделено немалко място (13). Там се описват неизразимите страдания на селския старейшина Трендафил Керелов, един истински великомъченик:

        „Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“ (14)

        … Съпругата на Ангел Трендафилов (Босилка, П.Б.), която била неволна зрителка на престъплението, описва убийството на свекъра си Трендафил така:

        „Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.

Самата Босилка споменава за мъченическата смърт на собственото си дете в тоя разказ:

        По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани. (15)

        „Колкото за училището — пише З. Стоянов, — находящо се близо до черквата, неговата съдба била решена твърде наскоро.“

        Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двесте жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя.
        — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици. (Стоянов, стр. 701)

        „Почти едновременно с разрушаването и клането в училището —пише Р. Мор, — били издълбани дупки в стените на църковния двор, през които башибозуците стреляли по намиращите се вътре и убивали всички, които се опитвали да избягат“ (Р. Мор, стр. 96).
        Последното, най-жестоко клане станало в Баташката черква „Света Неделя“ и в нейния двор. То почнало в неделя вечер, 2 срещу 3 май 1876 година. Подробно описание за него намираме в „Записките“ на З. Стоянов, което и привеждаме със съкращения.

Ако в училището числото на жертвите е излязло до 200—250 души, то в черквата е било десетина пъти повече. Като място по-укрепено, от една страна, а от друга като храм Божий, в който, според народното предание, на всяко место и във всяко тежко време угнетените са намирали спасение, запазени от невидима ръка, баташкото население прибягнало най-много в черквата. Освен вътрешността на храма, и дворът още бил изпълнен с народ. Башибозуците, като не могли да строшат пътната врата, заобиколили наоколо черковния зид и по-смелите от тях не закъснели да се подадат отгоре на зида, отдето се готвели един по един да започнат вече да прескачат вътре в двора. Отчаяното население, макар и без оръжие, не навело от един път врат пред ятагана. Множество мъже и жени със стиснати в ръцете камъни и дървета се наредили около дувара за да се защищават от хищните нападатели. (…)
        Но и тая слаба защита не се продължила за дълго време; тя само отсрочила за няколко часа, или по-добре за няколко минути ужасната катастрофа, страшното клане. Та може ли другояче да бъде ? Мислимо ли е да се противостои с камъни и дървета против султанските челичени байонети, против куршумите на шаспото (16) и против видинските ятагани? Могат ли слаби изпоплашени жени и обезкуражени мъже, с голи ръце да върнат една тълпа от няколко хиляди души? Никога. Скоро неприятелите пробили малки дупки околовръст на черковния зид, в които си увирали пушките и убивали населенията из двора. Докато дупките били още малко, няколко решителни жени се впущали, хващали с ръце масура на пушката, която много пъти изгърмявала в ръцете им и катурвала по няколко отведнъж, но останалите държели догдето я изтеглят! Когато дупките станали на крачка, разбира се, че подобно действие от страна на храбрите батачанки си нямало вече местото. Едни лягали покрай зидовете за сепер (17), други се тъпкали в черквата, която била битком набита с хора, трети лягали дето завърнат, четвърти се щурели тук-там като зашеметени, а огънят на неприятелските пушки се увеличавал из дупките на зидовете, и убитите, повечето жени и дребни дечица, падали на земята по десетина отведнъж, като клас на нива.
        Плачове, молби до Бога и на турски и на български език, призоваване на Христоса и Мохамеда; охкане от страна на умиращите, грозно хъркане, болезнени степания, молба за капка водица, да се разхладят изгорели уста и попукани устни, други молби, с слаб глас, „няма ли някой да ме доубие за хаир?” и пр. и пр., се слушали по целия черковен двор. (…) Няколко жени, които имали злочестината да мислят, че и чалмата има сърце, отворили вратата и извикали колкото им сила стига: „Милост! милост!” На минутата още башибозуците се показали на черковния дом с голи ятагани в ръка, и — о, Боже! — сега се захваща вече оная сърцераздирателна, оная кървава сцена, която помрачава ума, която замразява кръвта и от която човек изгубва за минута и безпристрастие, и хладнокръвие, неволно се поколебават понятията му за човешкото превъзходство над безсловесните зверове, захваща той да се съмнява: има ли нещо разлика между тигъра и турчина? И заиграли ножовете. Въртели се те, и направо, и наляво, и нагоре и надолу, както прилягало на костеливата кръвнишка ръка. Звънтели те, когато се случвало да се посрещнат два на едно место, във въздуха, във време на замахването, и топлата кръв, която течела по острилата им като по улей, се сипела над главите на жертвите като дребна роса… Три разнообразни звукове определяли хода на клането. Първият от тях бил: „Олеле, майчице!“, „Де остана, мила рожбо!“ „Смили се, Пресветая Богородице“ и пр. Вторият бил: „Удряйте, чоджуклар (18)! Не правете разлика между стари и млади—всички са неверни кучета!“ А третият, третият бил грозният трясък, чупенето и трошенето на костите и черепите, произвеждан от ятаганите. Според разказването на очевидци, можело да се определи приблизително кога ножът удрял на заякнал и стар кокал, кога на крехка детинска кост. В първия случай трясъкът бил ясен и твърд като кога се разсича говеждо месо, ударът се съпровождал се хвърченето на искри, произвеждани от посрещането стоманата с костта, а във втория случай се чувало само леко и глухо трещене, като че се чупели тънки пръчки.
        Клането се е продължавало почти цялата нощ. Ако кръвниците са се уморявали да махат, на тяхно место са дохождали нови и пресни сили, които, като виждали, че техните предшественици сполучили вече да напостелят на земята безбройно число жертви, мъчили се да не останат по-долу от тях. Понеже населението тичало към черковните врати за спасение, то и кръвниците, като жетвари, вървели по направлението от външните на зида врати към черковните, а подире им, както класовете на нивата, се виждали натрупани грамади убити и полуубити тела.
        На разсъмване, когато се е пукнала зората ли е било, или по-рано — по петли, по-буйните и жадни за кръв башибозуци достигнали вече черковната врата, на които имало много затъпкани деца, па даже и възрастни жени. Натискали се подгонените от двора да слязат вътре, но това било решително невъзможно, защото вратата била отдавна вече задръстена. Народът бил вътре притиснат като на скенджа (19); множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората. Така или инак, но жертвите се трупали на вратата, затова башибозуците тук имали най-много работа. По-практичните от тях, т. е. по-старичките, които имали и къща, и деца и на които гражданите стопанки вероятно са поръчали на тръгване да не се връщат с празни и голи ръце от гяурското село, отдавна били станали вече на заден план, отдавна се навеждали да вършат нещо измежду издъхналите и издъхващи трупове. А що именно са вършили те? — ще попитат някои от читателите. Медицинска помощ са оказали на страдащите, ще ни отговарят турските филантропи по него време, заедно с един ефенди. Плячка и грабителство, обир на мъртвите тела и на изкланите от едни и същи ръце жертви, отговаряме ние. Дивият грабител шетал измежду мъртвите трупове: на едни от тях събличали дрехите внимателно, които са били по-добри, разбира се; други ги разпарял с ножа си и ги претършувал, без да му пречи ни най-малко, че жертвата брала душа, че дрехите били окървавени. (…)
        Съмнало по едно време, захванал се достопаметният за батачани ден — 3 май; слънцето огряло по обикновено и осветило с първите си лъчи ужасната картина, която то не видело вечерта, когато се закривало зад високите доспатски върхове. Тая ужасна картина произвела двояко впечатление на едни и същи зрители, на едни и същи хора, с еднакви образи и чувства. На останалите живи батачани тя замразила кръвта в жилите, когато те съгледали от черквата натъркаляните по двора свои съселяни, които спали преспокойно, които не мислели вече за нищо. Те потреперили втори път, въобразили си, че същата участ ще постигне и тях и много пресипнали гласове изпомежду им изревали отчаяно, когато познавали, кой свойта рожба кой жена си и майка си, коя мъжът си и своя стар баща. Малко по-надалеч стояли наредени чалманосните зверове, подпрени на пушките си. Те се любували на картината, кикотили се безобразено, подигравали се с положението на издъхналите вече трупове.
        — Машалла, бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак (20), голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.
        Той бил на стража през нощта и, като съмнало, дошъл да се поомаже с нещо от плячка.
        — Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.
        — Виждате ли там оня стар пергишин (21), с отсеченото рамо, който е паднал на коленете си? — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената, — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.
        — Свински врат — потвърдили няколко гласа.
        — Я погледнете, аркадашлар (22), каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнадесетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите ù коси.
        — Язък! — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкването или изпасването на един карък (23) чесън от добитъка.
        Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотина жертви! Имало мнозина измежду последните още живи, но смъртоносно ранени, които са молели умолително главорезите да ги доубият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставяли нарочно да се мъчат.
        Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Те знаяли, че имат още много работа — черквата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го за почивка от нощните действия, кажи го да се порадват на делата си при огряването на слънцето, па добър е Аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чакала в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.
        Неприятелите от най-напред се струпали на черковната врата, която била затворена вече. Те насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напреде си само една черквица, имало други стотина възможности. Те се покатерили по зидовете на храма, и над главите на запрените жертви не закъснели да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като нанизвали по пет души от един път и жертвите клюмвали глави на гърдите си, но дълго време стояли на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушната атмосфера в тясната черквица станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепели въздуха отчаяно. (стр. 701–706).

        Тук е мястото да припомним на читателя една важна подробност, изпусната от автора на „Записки по българските въстания“. Нея я научаваме от очевидеца Тодор Попнешов (или Попнейков), син на убития от турците баташки свещеник Нейко. Когато Тодор изпълзял към стената при дървото в църковния двор, видял, че всички били заклани при излизането си от църквата. Чудел се дали да се махне, или да остане. Посъветвал се с приятел, който отишъл в училището и бил нарязан на парчета. Тодор останал. Срещнал друг приятел, който му препоръчал да стане мюсюлманин като единствена възможност за спасение. Тодор му казал: „Трябва ли да се откажа от моята народност?“ Приятелят му скочил през стената и казал: „Ваш съм“, което означавало „Ставам мюсюлманин“, и спасил живота си.
        При клането в Перущица на затворените в черквата християни била предложена същата възможност — да приемат исляма и да се спасят. Защо Захари Стоянов не ни съобщава за подобен подход и в Батак, за нас остава неизвестно. Но цялата история на ислямското завоевание, пък и най-вече тук, в Българско, ни дава изобилни примери за съдбоносния избор, предлаган на българите при подобни случаи: „Вярата или главата!“
        И тъй, на молбите за пощада башибозукът отвърнал: „Предайте се, ще останете живи!“ Но било ли е възможно да се прояви милост към въстаналите „неверници“ (освен ако приемат исляма)? От гледище на Корана — категорично не! И това се потвърждава от самата история. „Барутанлията [Ахмед ага] имал намерение да запази живота на тези нещастници, за да засели отпосле с тях отново Батак“ — пише Д. Страшимиров (стр. 249). Явно Ахмед ага е искал да постъпи разумно, макар и от практичното гледище на робовладелеца, желаещ да запази част от работната си ръка. С други думи, той в някаква степен бил склонен да пренебрегне повелите на своята религия с цел да получи земна изгода. Но въпреки това не посмял да действува на своя глава, като пратил „албанеца Селим в Пазарджик, да пита на всякой случай беговетe тамошни за тяхното мнение: да пощади ли гяурите, или не. Пратеният заминал същия ден, 3 май, по-пладне и на заранта, 4 май вторник, върнал се с отговор на жестокия Али бей — да се изсуши коренът на баташките гяури“ (Страшимиров, там).
        Ала „падналият в морето се хваща и за змията“, продължава разказа си З. Стоянов.

        Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.
        Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.
        На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тези гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Същия ден Барутанлията издал заповед да се спре клането привременно, или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви … В тая официална почивка или амнистия деятелните башибозуци пак си намерили работа. Те изкарали от черквата останалите живи жени и моми, които повели из селото и с всевъзможни мъки принуждавали ги да им изказват своите скрити покъщнини и други вещи, като пари, нанизи, бакър, дрехи и пр. Въобще тоя ден чалмалиите били по-милозливи, защото клането било заместено с обезчестяване и грабителство.

        С една малка неточност в датите, Захари Стоянов разказва как Барутанлията Ахмед ага дочаква идването на пратеника от Татар-Пазарджик, след което започва последното клане.

        Барутанлията издава втора заповед да излязат всички батачани навън пред черквата, мъже и жени, че щял уж да състави списък на избитите, на мъжете и на останалите вдовици. Жените били отделени настрана, за да не препятствуват на правилното проверяване. Предвид на тая мярка всеки от батачани бил уверен вече нездраво, че е избегнал смъртта, всеки от тези злощастници припкал с наведена глава и бързал да се намери на означеното место, за да му се запише името, защото който не се съобразявал с тази заповед, щял да отговаря с главата си. В късо време пред черквата стояло мало и голямо, никой не смеел да си повдигне главата и погледне в лицето тиранина от страх да не би да се развери пак неговата дива натура, да не би да лъсне пак неизтритият още от алената кръв ятаган.
        В това време кръвопиецът Барутанлията се явил тържествено на местото, дето били събрани нещастниците, възседнал на кон и заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напреде им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка да отстъпят жените още по-надалеч от мъжете, които възлизали на брой около 300 души (мъжете), и издал трета заповед: „Теглете ятаганите!...“
        Около хиляда ножа, издръпнати от своите кании (24), произвели грозен шум; лъснали те във въздуха, нарочно намазани с масло като ледена гора и били пуснати в ход. Главорезите заобиколили от всека страна тристата мъченици и налетели отгоре им, като същински зверове. Те, мъчениците, като познали вече своята горчива участ, прибрали се безсъзнателно един до други; свили се те на куп, като стадо пред силната вихрушка, изпищели болезнено, чули се няколко гласове изпомежду им, които приличали на молба, понавели си главите надолу, за да не гледат с очите онова, що става зад гърба им, затреперили им коленете, прекръстили се някои от тях, които помнели още себе си, преклонили глави тихо и спокойно пред смъртта. Тоя ден клането вървяло много по-правилно и определено, първо, защото се вършело дене под открито небе без никакви съпротивления от страна на жертвите, както ставало в черквата; и второ, че то ставало под личното наблюдение на Барутанлията, под негова непосредствена команда. Трясъкът на костите и звънтенето на ятаганите се чували няколко крачки надалеч.
        Когато нещастните жени, които стояли малко но-настрана, видели ужасната участ на своите съселяни, мъже, братя и бащи, на минутата още примрели на своето место. Те изпищели от своя страна, колкото им глас достига, обърнали се гърбом и закрили си очите с ръце да не гледат кръвопролитието, да не бъдат очевидци на сърцераздирателните мъки и охкания. Вероятно те са се готвили вече да припаднат на колене пред кръвопиеца Барутанлията, за да измолят 300-те души мъченици, но дивата тълпа не пощадила и тяхната женска неприкосновеност. И те били нападнати от башибозуците, както и мъжете, които почнали своята варварщина от най-напред с обезчестяване на моми и жени, по начин твърде възмутителен... Посред пладне, всред бял ден, белобрадат някой отвратителен кръвник стискал в окървавените си костеливи ръце дванадесетгодишно дете, което се хвърляло н пищяло като мрена риба, а сладострастната свиня го утешавала и смесвала своите лиги с бистрите сълзи на невинната душа … Утешавал го той дотогава, докато му трябвало, а после забивал ножа си или изпразвал кобура си в осквернените гърдички, от които бликвала алена кръв! По-нататък друг по-милостив башибозук предумвал с гол ятаган в ръка млада мома да стане назлъм ханъма (25), която, като не склонявала, падала на земята разсечена на две половини. На друго место няколко души се карали живо около заробената девойка, която проливала сълзи в това време — кой да я вземе по-напред за удовлетворение на скотските си страсти и, като не можели да дойдат до никакво споразумение, работата се свършвала с разиграване на ятаганите, които разсичали невинната пленница! Въобще башибозуците са убивали всичките момичета и жени след обезчестяването. Убивали са те така също и ония, които са водили из селото да им показват заровените си богатства. Най-хубавите момичета са били отведени от башибозуците по селата.
        Триста мъченици били довършени тоя ден до крак на дървения мост пред училището, по начин твърде варварски, като последно отмъщение. Най-напред им се отрязвали ръцете, ушите и носовете, раменете, а после са ги доубивали. (…)
        След няколко деня Батак представлявал ужасна картина. Нямало вече там ни Барутанлията, ни неговите свирепи башибозуци. Последните, след като претарашували и плячкосали де що намерят, завърнали се в своите села.
        След тях Батак се посетил от по-недъгавите и отсъствуващи от клането турци, които ограбили втори и трети път умирисаните и изсъхнали вече трупове; те пренесли от Батак в селата си и най-потребните вещи и покъщнини, колкото можали да останат от пожара, като кола, бъчви, каци, дъски и пр.
        Когато Батак си догорял спокойно, защото нямало кой да препятствува на пожара, когато върху изсъхналите скелети не останало вече ни един дрипел, когато убийствената миризма, произведена от гниенето на хиляди трупове в лятната жега, отравяла въздуха, Батак станал прибежище на бесните кучета и грабливите птици.

        Преминали през огъня и под ятагана на безжалостните мъчители, очистени в горнилото на неимоверни страдания и мъки, от удавените в скърби земни долини батачани се преселили във вечния живот, при отколе избитите от мюсюлманите техни и наши деди. До неотдавна техните страдания бяха нечистоплътно използувани от комунистическите управници, които искаха да оправдаят насилническата си политика спрямо българите-мохамедани из цяла България. Така паметта на тези християни-мъченици бе очернена, техният образ — потопен в мътилката на политическата идеология, техният подвиг бе „присвоен“ от „априлците“, за да бъде преобърнато тяхното мъченичество от християнско — в „революционно“. И до днес осветената от кръвта им църква е не друго, а музей, а техните многострадални мощи — експонати в костница!... На тяхното страдание се гледа и досега като на исторически завършила трагедия, към която няма смисъл да се връщаме, за да не раздухваме „междуособна вражда на верска основа“! Всъщност това доскоро се вършеше именно поради политическата идеология. Сега нейните конюнктурни задачи са насочени към Запада и нейният диктат е: изтребване на всички „неудобни“ исторически спомени от паметта на народа в името на „политическата коректност“. Баташката черква би трябвало да е една от най-почитаните от вярващия българин народни християнски светини, а не просто историческо място, не просто музей на вече забравено от почти всички минало. Време е да се свали комунистическият креп от родната ни история, да се отбулят „неудобните“ места, да се види народомъченичеството на българите откъм православно-християнската му страна. Това е нужно, за да се очисти паметта на хиляди и хиляди непрославени на земята мъченици от отровните сажди на идеологическите исторически щампи, да се почете тя по църковному, та и от земята да се възнасят благодарствени и хвалебни песнопения в чест на претърпелите докрай хомота на чуждоверското владичество, да се проси и тяхното крепко молитвено застъпничество за разпадащия се от грехове и неправди български народ.
        Днес тази свята черквица стои самотно насред един задавен в шума и суетата си свят. Влезеш ли обаче под нейния помръкнал, прихлупен свод, лъхва те особена тишина. Потръпваш пред великата святост на това място и пълното духовно запустение, царящо наоколо му. И ти се иска никога да не си тръгнеш оттук, но да се проснеш ничком в нозете на твоите отново намерени бащи и майки, и там, като тяхно блудно чедо, да излееш душата си в плач за една погубена от нас свята България…

Елена Узунова

(Следва)

Бележки:

1. Serge Trifkovic, The Sword of the Prophet, Regina Orthodox Press 2002, p. 141 >>>
2. Ето някои от тези случаи, привеждаме ги по Д. Страшимиров, История на априлското въстание, т. ІІІ. Въстание и пепелища, П-в 1907. стр.367:

    „Ето кръвопийците, които Беринг сам ни изброява, че са получили орден или повишение:
    Шефкет паша, който унищожи Бояджик, получава висок чин в палата;
    Хафъз паша, който изгори Панагюрище и ограби Копривщица, се назначава командант в Сърбия:
    Ахмед ага Барутанлията, който изкла Батак, се награждава с орден; Тосун бей, палачът на Клисура, Неджип ефенди героят в Кръвеник и Батошево, се красят също с ордени.
    Ала нещо повече.
    Не само наградиха кръвопийците, но добрите — които били, както казва Гладстон, страшно голяма рядкост между турците — добрите бидоха наказани, уволнени, презрени. Тях ги изброява също сам Беринг. Хафъз ефенди и Хюсеин ефенди, които спасяват Ямбол, Мютевелията в Карлово, който не дал да се плячкоса градът, Рустем ефенди, юзбашия, който насочил пушка срещу самите башибозуци, за да спаси пленените комити — всички тия получиха наказания. Хайдар ефенди, мютесарифът от Сливен, за когото симпатично споменува и Макгехен, 6е скоро уволнен; Хасан паша, покровителят на Брацигово, биде безцеремонно обруган от пазарджишките турци — „was violently abused by the Turks of Bazardjik.“ >>>

3. http://pravoslavie.domainbg.com/20/1876/ivan_de_woastyne.html >>>
4. Иванъ Вазовъ. Неотдавна (Лични исторически възпоминания отъ събитията въ 1876 г.), Във: Възпоминания. Книгоиздателство Факелъ, С. б.г., стр. 8–9 >>>
5. Michael J. Arlen, Passage to Ararat, Ballantine Books, 1975. Цит. по Trifkovic, op. cit., p. 122 >>>
6. Иван дьо Вестин. Из книгата му „Пътуване в страната на въстаналите българи“. Цит. по „Световната съвест говори“, редактор Дафин Тодоров, С. 1978, с. 383. Този случай предава и вестник „Вечерняя газета“, бр. 213, 4 август 1875. Страдаща България. с. 277: „Туркините оплюват екзекутираните и ги бият, наричайки ги ‘гяури’, а децата ги хващат за краката и ги въртят напред назад на въжето“. >>>
7 . Иван дьо Вестин, цит. произв., стр. 378 >>>
8. Ф. Бианкони. Из книгата му „Източният въпрос изяснен или Истината за Турция“. Турците и англичаните. Цит. по „Световната съвест…“, стр. 403–404. >>>
9. Цитат по Петър Петров. По следите на насилието. Част втора. Наука и изкуство, С. 1988, стр. 626. >>>
10. А) Робърт Джаспър Мор. Под Балкана. С. 1992. Стр. 91–120. Превод от английски: Владимир Ст. Георгиев. Б) Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на „Daily News“ Д. Макгахана. Превел [от руски език] С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев (книгата е публикувана и в Интернет на съвременен правопис, http://pravoslavie.domainbg.com/20). В) Захари Стоянов. Записки по българските възстания. 4-то поправено пълно издание. Книгоиздателство Игнатов – София. б.г. стр. 695–708. >>>
11. Д-р Б. Попов. Историческата църква в Батак, Църковен вестник, цит. по http://synpress.bglink.net >>>
12. Бойчо (Ангел Горанов). Въстанието и клането в Батак. Пловдив, 1892, с. 10–11. Цит. по Янко Янев. „Батак в националноосвободителните борби“, сп. Векове, 3/1987, стр. 58. >>>
13. Робърт Джаспър Мор. Под Балкана. С. 1992. Стр. 91–120. Превод от английски: Владимир Ст. Георгиев. >>>
14. Там, стр. 95 >>>
15. Там, стр. 112 >>>
16. Вид пушка, създадена от френския изобретател Антоан-Алфонс Шаспо (1833-1905), и намерила широко приложение във франко-пруската война >>>
17. Сепер (пер.-тур.) – прикритие. >>>
18. Чоджуклар, от чоджум, при обръщение: ей човек! >>>
19. Скенджа – уред, стискало за измъчване на затворници. >>>
20. Читак – хулно название за турчин. >>>
21. Пергишин – противен старец, дъртак. >>>
22. Аркадашлар – (обр.) приятели >>>
23. Карък – леха. >>>
24. Кания – ножница. >>>
25. Назлъм – кокетен, нежен. >>>

Към главната страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.