Похвално слово за свети свещеномъченик Висарион, епископ Смолянски

Залез над Балкана...

Пламнали са небесата твои, земьо българска! Ясните като сапфир, чистите твои небеса горят с раните на робството (Срв. Изх. 24:10)! Кръв капе от небесата, и из Родопите екне стенание робско. Душите тегнат от униние. Сърцата се късат от страх и мъка. Викаме като Иеремия: Спомни си, Господи, какво се извърши над нас; милостно погледни и виж нашето поругание; нашето наследство у чужди премина, нашите къщи — у другоплеменници; останахме сираци, без баща; майките ни са като вдовици... Хляба си добиваме с опасност за живота — пред меч в пустинята Родопска. Кожата ни е почерняла като пещ от лют глад. Безчестят жените ни пред светилището и девиците — пред олтарите Господни. Избесиха воеводите ни със свои ръце, старчески лица не уважиха... Нима съвсем си ни отхвърлил, оставил навеки? (Срв. Плач Иерем. 5 гл.)

Турците разориха черквите. Изпепелиха божествените книги. Съкровищата завзеха, а светините затриха. Черна нощ легна над земите български.

Ала гласът на птиците не замлъкна докрай. Като славей в нощта, като райска птица сред горските пущинаци, изсред сърцата скални, въздигна своя сладък глас светолепният славей, епископът Смолянски Висарион, чието име сякаш указваше на неговия подвиг. Защото Висарион означава „горски“.

Висарион, горската птица, успокояваща със словесните си песни душите на прокудените верни Христови агънца, Висарион, горският сокол, небоящ се от непристъпните скали на Родопа, Висарион, горската гургулица, намерила гнездо в подножието на нозете Божии, из пещерите и пустините Родопски, отдето гласът на молитвата се възнася като пречист тамян към пренебесните олтари на Всевишния. Висарион, добрият пастир, да се прослави днес от всички верни!

Но какви песни да изпеем, какви светилници да запалим пред лика на пресветлия наш отец, застъпник и световодител! Отворете уши, скали Родопски, и изслушайте песента за родния наш сокол, за орлицата горска, до днес бдяща над непревзимаемата крепост — Православната Църква: свята духовна Майка на нашия род, чест и слава на земята българска!

В царуването на Мехмед четвърти, в месец юли на годината от Рождество Христово 1669, из Родопа планина плъзнаха поробителите и напакостиха много на християните там. Някои от тях те обърнаха насила в нечестивата си вяра, Други изклаха, трети прокудиха из горите.

Сред бегълците беше и епископът на Смолян, досточудният Висарион, който, като херувим — пазител на райската сладост, се посели в село Райково, гдето с огнения меч на словото ограждаше от скверните агарянски ръце сърцата на верните си овци. Народният пастир всякога беше обиколен от мнозина българи от околните села; приютени под крилете на своя пазител, те с радост пребъдваха в Светата Христова Вяра.

А наоколо, като бесни вълци, турците вършеха най-мръсни деяния, които не мога да опиша — челюстите ми се схващат.

Една година престоя в Райково светилото Родопско. Ала ненавистникът на светлината диреше всячески да угаси лъчистия му пламък, за да извърши докрай пагубното свое дело. Защото за сиромасите и премъчените българи крило бе Висарион — крило орлово, и докле той пребъдваше сред тяс чалмите и фереджетата се валяха жалки в чувалите по мегданите, че нямаше християнски глави за тях. А от това агарянската злоба растеше и растеше.

В първи те зори на 29 юли в годината 1670 от Христовото Рождество светолепният владика, заедно с десетина души телопазмтели, всички на коне, поеха пътя към Горно Езерово. Ала ненадейно в долината ги връхлетяха въоръжени османлии, които подир голям и кървав бой заловиха живи епископа и неговите верни пазители. Божият пръст сочеше към Голгота. Бе дошло времето да се прослави верният Христов раб. И вместо да стигне Горно Езерово, на досточудния Висарион предстоеше да премине славно към горните езера на несекващата райска радост, където няма болка и тъма, но Христос е всичко във всички.

Щом стигнаха Смолян, по повеление на властниците, предложиха на Висариона с кротост да приеме исляма и така да запази временния си живот. Лукавите агаряни се надяваха по този начин да примамят и останалите верни на Христа българи към погибелната вяра мохамедова и тъй да отмъстят за прежната им твърдост.

Ала светителят им отвърна кротко:

— Човек, който люби Божествената Истина, е непоколебим във вярата си. Смъртта ми ще ме направи безсмъртен пред Бога.

Тогава турците го съблякоха и започнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо от плътта му. Епископът изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да проси пощада. Кръвта шуртеше от тялото на този истински мъченик. След това най-безжалостно го биха с железни пръти по тялото, докле светителят падна в несвяст. Ала мъчителите го свестиха и почнаха да го мушкат с ножове, като режеха късове от тялото му; сетне туриха на главата му нажежен триножник и всячески се гавреха с него. Ала и това не им стигна. Поругаха го пред очите на всинца и го развеждаха гол из града за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-накрай един освирепял турчин се изстъпи пред тълпата и с остър нож прободе гърдите на свещения мъченик. Побеснелите турци се нахвърлиха злобно върху мощите Висарионови с камъни и ги обезобразиха, като ги смляха на пита.

После заповядаха на хранителите му да изкопаят гроб в една от градините, близо до Смолянското хорище, и там погребаха светите му мощи. Така на 29 юли 1670 година в Смолян умря мъченически родопското светило, епископът на Смолян Висарион, чиято памет днес озарява цялата българска земя. С песни и светли слова да прославим горската птица, пречудния Висарион, като възпяваме радостно доблестния му нрав и великата му твърдост във Вярата!


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.