Прославлението на св. свещеномъченик Висарион Смолянски


29 ЮЛИ по църковния календар или 11 август по гражданския. За повечето българи този ден на 1999 г. ще бъде паметен — за известно време — със слънчевото затъмнение. „От безчислените събития някои ще се запишат върху скрижалите на историята в памет на дълговременното човечество — пише св. Игнатий Брянчанинов до свое духовно чедо, — някои ще се съхранят в спомените за столетие, за половин столетие, други — за още по-непродължително време. Повечето ще бъдат потопени в бездната на забвението — там ще потънат, ще бъдат погребани, ще изчезнат.“ [1] Така ще бъде и с това затъмнение. Ала забвението не ще покрие спомена за праведника: Свещеното Писание е категорично — „паметта на праведника ще бъде вечна“ (срв. Пс. 111:6).

За всегдашна прослава на дивния подвиг на свети свещеномъченик Висарион Смолянски бе съставена специална служба и акатист в негова чест. Родолюбиви зографи благоговейно пресъздадоха загубения свещен лик на родопския светилник на вярата.

В навечерието на празника храмът се изпълня с трепетно очакване. Предстои извършването на едно тайнство — просияването на нова звезда на мръкнещото родно небе, звезда, изгряла в тъмите на робството и погълната от мрачините на забвението. За вярващите предстои „слънчево просветление“ — „Ето, настана време свещено — радвай се, българска земьо, защото в тия последни времена ново за теб засия слънце, на църковния свод нова яви се звезда“ [2].

Явяването на нови звезди на небосклона е значително явление. Духовните звезди обаче не могат да бъдат наблюдавани през тъмните очила на нецърковността. Изгорените от страсти зеници на съвременния човек, които не съзират Слънцето на Правдата, Христа, още по-малко пък могат да забележат луната и звездите. Дошлите да се насладят на това дивно звездоявление бяха несравнимо по-малко от любителите на слънчевото затъмнение. Въпреки това, усеща се пълнота във всичко. На епископ Фотий съслужат следните клирици: архимандрит Сава, свещениците Станой Станоев, Стефан Гецов, Георги Трошанов, Петър Димитров, Иван Мостовенков, Валентин Тодоров, Доротей Стоянов и йеромонасите Касиан, Теофан, Серафим, заедно с госта от йерусалимската мисия на Руската Православна Задгранична Църква йеромонах Илия. Неизменни служители на св. олтар и този път са дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. За празника е дошъл и гост от САЩ — четец Исаак Ламбертсън, вече познат на читателите на сп. „Православно слово“. Той бе канонарх на службата, а също тъй прочете и Шестопсалмието на утренята.

Да наклоним вниманието си към духовното съдържание на празника на св. Висарион. Запазените от историята сведения за него са оскъдни, а образописание не е останало. Най-вярна духовна икона на неговия лик е запазил единствено ръкописът на неговото мъченичество. За да изографисаме тоя свиден нам лик, ще потопим перото си в словесните бои на посветената нему служба и акатист.

Пред очите ни изниква картината на поробена България. Картина, която е доста сходна с изобразената в библейската книга „Плач Иеремиев“ или с някои места от книгата на св. пророк Исаия. Поробена от друговерците, Родината стене унизена. Картината на тогавашното робство неволно събужда мъка от днешното, което е „по-горчиво от агарянското“ [3] — „Земята ни пустее, градовете ни са попалени от пожара на греха, чужденци пояждат страната ни и тя пустее, от чужденци преобърната“ [4]. „Както Исаия отдавна бе предрекъл, че с тление земята ще изтлее и сразхищение разграбена ще бъде, тъй и земята българска разтляна бе, макар и не докрай, и се разплака... “ [5]. „Огъстял е мракът в сърцата ни“ [6], „Господи, Боже наш, в срам сме и срамуваме се да вдигнем лицата си към Тебе, затуй, че беззаконията ни се умножиха повече от пясъка морски...“ [7].

Върху мрачната тая картина обаче още по-ярко просияват надеждата и упованието ни в молитвите на българските новомъченици и по-особено на св. Висарион, когото Църквата сега прославя. Над обгърнатата от духовен мрак българска земя „днес небесна светлост се пролива — ликуването ангелско сплита глас със земните песни“ [8]. И земната ни мъка се превръща в небесна радост. Прославата на светеца е подобна „на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.“ (Мат. 13:44). Ако вникнем в тия евангелски думи, използувайки тълкуванието на св. Игнатий (Брянчанинов), то съкровището — това е Дух Светий, който въвежда в душата Отца и Сина. Нивата — това е покаянието. Тая нива се намира чрез живата вяра. Радостта — това е разгоряната в сърцето ревност по Бога, по подвига на Неговите светии. Ревността пък се ражда от жива вяра [9].

„В царуването на султан Мехмед IV,“ започва житиеписепът на св. Висарион в известния документален паметник „Исторически бележник“, „през месец юли 1669 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на Българите в областта около Смолян, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из горите. ...Турците поискаха да заловят смолянския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села.“ [10] И Църквата възпява:

На родопската планина се възкачиха твоите чада,
като сърни, побягнали от вепри [11]
а ти си бил за тях напътственик
към ручеите горни на вечния живот,
като водител чуден към Светлината [12].

„Народът, — продължава житиеписецът, — като виждаше, че сред него се намира духовният му водач, епископ Висарион Смолянски, окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той опази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково.“ [13]

Когато в дебрите родопски чедата ти се криеха,
разслабените им сърца си утвърдил
с премъдри думи и мъжествени дела,
свещеноблажени отче Висарионе [14].

Кат сянка в пладнешкия зной
си бил за людете, изгубили надежда,
и като облак росодатен в ден на засуха
за угнетените си бил,
пастирю добър Висарионе [15].

„Епископ Висарион Смолянски преживя в с. Райково една година. Турците обаче търсеха сгодно време да го погубят, та да няма кой да поддържа борбения дух на българите, защото те бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ им не идваше от другаде, и само епископ Висарион ги укрепяваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.“ [16]

С благоуханните стъбла
на словесата на Евангелието
в пустините родопски
словесните овци прегладни
с любов си хранил и отечески, светий,
обхванатите на съмнението в бурята си утешавал.
Затуй и на небето жител, за твоите чеда
Христа безспирно умоляваш,
грижовниче на българския род,
Висарионе доблемъдри [17].

С божествени напътствия, о мъдрий,
преди мъченията си възпълнял
на вярата оскъдието у чедата твои,
и утвърдил си в Православието
от теб възлюбеното стадо —
затуй и в тия времена,
на вярата ни оскъдението
с молитвите си възпълни така,
Висарионе, отче наш,
и заблудилите се, като пастир
добър под покрива църковен приведи [18].

„В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион бе тръгнал, придружен от 10 души телопазители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно Езерово за Горно Езерово. Но ненадейно в долината излезе голяма въоръжена чета от турци. След голям и кървав бой турците заловиха живи епископа и неговите телопазители. Те ги обезоръжиха, вързаха им ръцете назад и бързо ги поведоха към Смолян, за да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи, и люто да си отмъсти [19].

„Дечица, бягайте във планината,
че иде, вижте, князът на света
Христовото наследие да разпохити.
Пък аз, като отец и пастир ваш,
при нашия всесилен Бог отивам,
за да се моля Нему зарад всинца
сподирили ме със любов.“

О дивен Христолюбче,
отец и утешител наш — довека
не ни оставяй сироти [20].

Сред горските дъбрави зловерните те уловиха,
и те насиляха да се откажеш от Христа,
като си мислеха със много мъки да прелъжат теб
— наставника на благочестие и пастиря;
обаче демоните си посрамил
със силата на Кръста
и лютите мъчения си претърпял
с благодатта Божествена докрай [21].

„В Смолян, по заповед на властта, най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да приеме мохамеданството и по този начин да откупи живота си, понеже смятаха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи-християни безропотно ще последват примера му. Епископът отговори: „Човек, който има любов към Божествената истина, е непоколебим във вярата си. Смъртта ми ще ме направи безсмъртен пред Бога.“ [22]

„Ако човек Божествената люби Истина
непоклатим във вярата ще бъде“, —
на разярените мъчители си рекъл,
Висарионе досточудне отче наш,
и, с подвига законен придобил венец,
в Христовия чертог си се вселил,
където молиш се за нас,
застъпниче на българския род [23].

„Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол и започнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо от тялото му. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки. Без да се уплаши и без да моли за милост. Кръвта ручеше от тялото на този истински мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки по тялото, докато епископът склопи очи и падна в несвяст. След като го свестиха, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, туриха на главата му нажежен триножник и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го публично и го развеждаха гол из града за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите му. Освирепели турци злобно се нахвърлиха върху него с камъни и го обезобразиха, а тялото му направиха на пита“ [24]

С проливането на кръвта си — извор чудоносен,
със гаврата на злите — на верните прослава
си станал благочестно, отче Висарионе,
за тия, що като раби ти викат:
„Освободи ни от оковите греховни,
нас, що прославяме те вярно“ [25].

О, преславно чудо!
Мъчителският меч отваря райските врати,
и злобата на силния
спасение на немощния старец подарява!
Потоците от кръв избликват в млякото на вечна радост!
Пазарището става място за купуване на слава!
Неверието истинската вяра укрепява!
Наистина е дивен Бог във своите светии!
По техните молитви спасява Той, които ги почитат!
Затуй към тебе с вяра прибягваме, о отче Висарионе!“ [26]

Макар, че с люти рани твоито тяло,
облъхани от злоба, агаряните покриха
и твойта кръв като река проляха,
но чашата изпил мъчителна безстрашно,
Родопа в жертвеник на Бога си превърнал,
на който сам си се принесъл в жертва,
като нескверно заколение Христу
и осветил си родната земя —
затуй и днес молитвите на тия,
що светло твойта памет възхваляват,
похвалите на тия, що усърдно
възпяват твоя подвиг днес,
принасяш като жертва умилителна
на страшния Съдия“.

„Турците заповядаха на телопазителите на епископа да изкопаят гроб в една от градините, Близо до хорището на Смолян, и там погребаха мощите му. Така на 29 юли 1670 г. в Смолян умря мъченически
Смолянският епископ Висарион.“ [28]

Незнаещи небесното,
в земята твойте мощи
агаряните погребаха.
Ала макар и скрит,
от небесата погледни на твоя род
и утвърди ония,
що вярата в света
във непорочност пазят,
като застъпник
на страната наша православна [29].

*   *   *

Скоро след привършването на литийното шествие след св. Божествена Литургия на празника започна „дългоочакваното“ слънчево затъмнение. Колко често в живота на всеки един от нас е така — след просветлението идва ново затъмнение. Дано светлината, която нашият дивен застъпник св. Висарион изля в сърцата ни, не помръкне от тъмата в тоя свят, дано малкото стадо, което той събра, не се разпилее отново из широките пътища, водещи към погибел. Да останем под неговия молитвен покров навеки!

Бележки:


1. Игумен Марк (Лозинский). Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказскаго. — Письмо 194. М-СПб., 1995, с. 370.
2. IV-та стихира на „Господи воззвахъ“ на вечернята.
3. Седален след III песен на канона.
4. Канон, песен V, 1.
5. Богородичен седален след III песен на канона.
6. Канон, песен V, богородичен.
7. Седален след I-вото стихословие на утренята.
8. II-ра стихира на „Господи воззвахъ“ на малката вечерня.
9 Вж. Игумен Марк (Лозинский). Собрание писем..., письмо № 158.
10. „Исторически бележник, в който се записват важните случаи, станали над това и от това население в Кръстогорската област“, писан от светогорски монаси, обслужвали Кръстогорието (Средните Родопи) през XVIII и XIX в. — В: Асимилаторската политика на
турските завоеватели. С., 1964, с. 169.
11. Вепри (църк.слав.) — глигани.
12. Канон, песен VIII, 2.
13. „Исторически бележник..., с. 169.
14. Канон, песен IX, 2.
15. Канон, песен IX, 1.
16. Исторически бележник..., с. 170.
17. Седален след полиелея.
18. Слава на „Господи воззвахъ“ на вечернята.
19. Исторически бележник..., с. 170.
20. Канон, песен VI, 2.
21. Канон, песен VI, 1.
22. Исторически бележник..., с. 171.
23. Стихира II-ра на „Господи воззвахъ“ на вечернята.
24. Исторически бележник..., с. 171.
25. Слава на стиховните, малка вечерня.
26. Стихира III-та на хвалитните.
27. Слава на хвалитните.
28. Левкийски епископ Партений. Жития на български светци. Т. II. C., Синод. изд., 1979, с. 88-89.
29. Стихира II-ра на „Господи воззвахъ“ на малката вечерня.

Статията е взета от сп. „Православно слово“, бр. 3-4/1999, стр. 6-9


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.