Духовни цветя на Православието

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ПРАВОСЛАВИЕТО В КИТАЙ. ПОДВИГЪТ НА КИТАЙСКИТЕ ПЪРВОМЪЧЕНИЦИ

A. Кратка история на Православието в Китай

Според повечето учени, писали за християнството в Китай*, първовестител на Божието слово в далечната източна империя бил св. апостол Тома. В една древна служба на св. Тома, написана на халдейски език, няколко пъти се споменава, че той проповядвал Божественото Евангелие в Етиопия, Персия, Индия и Китай. За мисионерските подвизи на св. Тома в Индия и Китай свидетелствуват и древните писатели Ориген и Евсевий. В устното индийско предание от тия далечни времена също е съхранен споменът за проповедта на св. апостол Тома в Индия и Китай и за мъченическата му кончина в г. Милиатур, на Караманделския бряг на р. Ганг. През 64 г. сл. Р. Хр. пратеници на китайския император предприели пътешествие, както някога древните източни мъдреци, да дирят Свещенейшия. Те попаднали на цели християнски общини в югозападен Китай. От тези християни било известено на императора за Рождеството, волните страдания и Възкресението на Христа. Те твърдели, че на това ги научил праведен и учен мъж на име Тома.

Кой именно е проповядвал Евангелието след св. апостол Тома до VII век и по-късно в средновековен Китай — това е въпрос, на който и до днес историческата наука не е дала точен отговор. Несъмнен обаче остава фактът, че и в следапостолските времена християнството продължило да се разпространява и утвърждава в Китай. В хронологическите таблици на арабския писател Амру, цитиран от Асеман, китайската митрополия стои по ред след индийската. Основавайки се на редица исторически свидетелства, учените стигат до извода, че християните и църквите в Китай били многобройни, особено преди V-VI в. Следващите исторически свидетелства за проповедта на християнството в Китай между VII-IХ в. са взети от средновековен исторически паметник, открит в 1621 г. Според него през 782 г. започнало гонение на християните, съпроводено от масовото им избиване и разоряването на храмовете им.

За периода VIII-ХIII вв. сведения относно историята на християнството в Китай черпим от сказанията на арабски и несториански историци. В сирийски летописи от 1279 г. се говори за кончината на китайския митрополит и назначаването на негово място на Мар-Сергий, който заедно с подчинените му епископи и монаси разпространявал в Китай християнството, за съжаление повредено от несторианската ерес. И навярно той щял да осъществи целта си — да утвърди това учение във всички области на обширния Китай, ако не му било попречило появяването през 1291 г. на други опасни съперници — римокатолическите мисионери.

Дошли през 1291 г., сякаш за да изместят несторианите, новите проповедници, предимно доминиканци и францисканци, бързо си издействували свобода на проповедта. Ала този успех на латинската пропаганда бил кратковременен. През 1369 г. паднала от власт монголската династия Юан. В китайската душа се била насъбрала естествена омраза към варварите-поробители, която се пренесла и върху всичко некитайско. На императорския трон възлязъл китаецът Джу Юанджан, който основал династията Мин. Започнало кърваво гонение срещу християните. Първият мински император и наследниците му смятали християнските проповедници и последователите им за хора, склонни към заговори, кроежи и смутове и поради тия причини — крайно опасни за новооснованата династия.

Избити били стотици хиляди християни, имуществата им били изпепелени и разпиляни по вятъра. Унищожавано било всичко, което напомняло Христа: храмове, надписи, книги и други писмени свидетелства — от тях не останал дори прах.

След династията Мин властта попаднала отново в ръцете на некитайци — тоя път завоевателите били манджурците. В сърцата на китайските властители още по-дълбоко се загнездило онова недоверие и презрение към чуждоземците и техните религия, нрави, и обичаи, което в хода на историята се взидало в себезатворения национален характер на китайците. Това е важно за разбиране корените на китайската неприязън към християните от Запад и въобще на китайската ксенофобия. Впоследствие то се отразило в самите закони на империята и било една от най-сериозните пречки за успеха на евангелската проповед в Китай.

Между годините 1368-а и 1591-а християнството в Китай на практика не съществувало. Всичко, напомнящо дори най-смътно за него, било изтребвано като нещо опасно, грозящо виновните с неминуема гибел.

Проникналите през 1591 г. в Китай йезуити се убедили, че китайската душа се била превърнала в езическа пустиня. Много от инославните проповедници завършвали тук живота си в страшни страдания и насилствена смърт. Впоследствие цялата религиозна дейност на тези мисионери, особено на протестантите, придобила чисто просветителски характер.

*   *   *

Първите проповедници на св. Православие в Китай проникнали в страната на „Жълтия Император“ през втората половина на XVII в., когато в Китай властвувала манджурската династия Цин.

Някъде в средното течение на река Амур се намирало укреплението Албазин, построено от руски предприемачи, казаци, ловци на диви зверове и търсачи на скъпоценни метали. Китайският император Кан Си (1662-1723) решил да отдалечи опасните, по мнението на китайците, съседи и пратил към Албазин войска, предвождана от генерал Лан Тан. Това станало през 1685 г. След продължителна обсада 450-те населници на приамурския гарнизон били пленени. Предложили им или да се върнат в Якутск и Нерчинск, или да станат китайски поданици. Част от албазинците склонили към второто предложение и заедно с домочадията си се преселили в Пекин. С тях бил и свещеникът на албазинската Църква „Св. Николай Чудотворец“, отец Максим Леонтиев, който донесъл в Пекин църковни вещи и една икона на св. Николай. Православните албазинци били приветливо приети от самия император Кан Си, който им отредил за живеене североизточния край на Пекин. След време цинският император им предоставил будистка кумирня, която отец Максим превърнал в параклис, посветен на св. Николай Чудотворец. Новите си поданици император Кан Си причислил към наследственото военно манджурско съсловие.

Освен албазинците, в Пекин идвали и православни руси. Руски търговци навлезли в Китай през XVII в., а през 1698 г. в хилядолетната империя стъпили представители на руското правителство, за което им било предоставено посолствено подворие.

През 1695 г., точно преди 300 години, Тоболският митрополит Игнатий пратил на албазинците свещеник и дякон, които носели осветен антиминс, св. миро, богослужебни книги и други нужни църковни вещи. В специална грамота Високопреосвещеният утешавал пленниците и ги съветвал да не скърбят за положението си, но да възнасят прошения и молитви към Бога и за страната, в която се намират. В съслужение с пратените от Тоболск клирици о. Максим осветил през 1696 г. албазинския православен храм „Св.София“, където служил до кончината си през 1711 г. Над 25-годишната пастирска дейност на о. Максим се ограничавала в извършването на богослужения и треби за албазинците и идващите от Пекин руси.

Петър I също не останал безучастен към съдбата на православните си сънародници в Китай. Във връзка с освещаването на храма той им писал следното: „Това дело е наистина чудесно. Само, заради Бога, постъпвайте внимателно и неприбързано, за да не озлобите китайските началници и йезуитите, които от дълго време са свили там гнездо“. С указ на Петър I от 18 юни 1700 г. в Тоболск била учредена духовна мисия. Двама или трима възрастни монаси от членовете ù трябвало да живеят в Пекин, за да „ограждат от всякаква идолослужителска прелест живеещите там (албазинци) и преминаващите християни, и да служат в построения Божий храм“.

Първите опити на мисията да се сдобие с правото да изпрати в Пекин православни пастири били отклонени от китайските власти, подучвани от йезуитите. Едва през 1712 г. след кончината на о. Максим, по настояване на руския комисар Худяков, император Кан Си разрешил на руските мисионери да дойдат в Пекин. Тази първа православна мисия в древната империя била оглавявана от архим. Иларион (Лежайски), който взел със себе си свещеник, дякон и седем ученици-църковници. Последните трябвало да изучат с мисионерска цел китайски и манджурски език. По-късно те били натоварени с превеждането на грамотите от Русия. Мисията, снабдена с икони, богослужебни одежди и книги, пристигнала в Пекин през 1715 г., където била приета с особена почит. Император Кан Си веднага причислил мисионерите към висшето съсловие. Архимандрит Иларион бил възведен в мандарин (висш сан) от V степен, свещеникът и дяконът — в мандарини от VII степен, а учениците били причислени към военното съсловие, за да могат да получават полагащата се държавна издръжка. Архим. Иларион изпълнявал ревностно пастирските си задължения, за което бил особено обичан от паството си. Починал в Господа през 1718 г. С високо добродетелния си живот о. Иларион спечелил благоразположението на самия император, който всеки месец се осведомявал за здравето му и за нуждите на мисията.

Загрижен за назначаването на нов архимандрит вместо покойния о. Иларион, Сибирският митрополит Филотей в писмо до тоболския губернатор, княз Гагарин, предложил да се изпрати в Китай като началник на мисията лице с епископски сан. Чрез императорски указ Св. Синод получил одобрение да изпрати в Китай за евангелска проповед йеромонаха от Александро-Невската лавра, о. Инокентий (Кулчицков). Петър I обаче не позволил бъдещият епископ да бъде наречен Иркутски и Нерчински, като заповядал: „да се посвети в архиерейство“ о. Инокентий, „но по-добре без титла, понеже тия градове са погранични на Хина (Китай), та да не изтълкуват йезуитите това превратно и да сторят поразии.“ Впоследствие Св. Синод разпоредил при хиротонията си на 5 март 1721 г. йером. Инокентий да бъде наречен епископ Переяславски.

През март, 1722 г. светител Инокентий пристигнал в Иркутск, а по-късно в Селенгинск. Но многократните преговори за допускане на Преосвещения в Китай били провалени от йезуитите, които правели всичко възможно да не бъде допуснат в Китай православен епископ. Тогава владика Инокентий бил назначен на Иркутската архиерейска катедра, а за началник на мисията бил поставен архим. Антоний (Платковски).

На 14 юни 1728 г. на русите било разрешено да пратят в Пекин православни свещеници с шестима ученици, които да се заловят с изучаването на местните говори. По това време „с иждивение на императора“ била построена „преизрядна каменна църква“. Освен това в Пекин още стояла старата албазинска църква, която през 1730 г. била разрушена до основи от земетресение и отново възстановена от албазинците.

Мисията на архим. Антоний дошла в Пекин през юни 1729 г., а през 1732 г. в северното подворие бил осветен храм в чест на Успението на Пресвета Богородица.

Началниците на мисията се наричали старши свещеници. Началникът на Третата мисия бил подчинен пряко на иркутския архиерей, комуто бил длъжен да изпраща доклади за дейността си и от когото получавал съвет и указания при затруднения.

Според Синодалната разпоредба първоначалната цел на мисията била не толкова да разпространява светото Православие сред китайците, колкото да удовлетворява духовните потребности на православните руси и албазинците. Едва на началника на III-та мисия, архимандрит Иларион, било дадено благословение „благоразумно да призовава към благочестие и китайците“. По негово време там била осветена църквата „Сретение Господне“, а през 1736 г. при нея бил съграден първият православен монастир в Китай — Сретенската св. обител.

Общ изглед на северното подворие на Руската православна мисия в Пекин, нарисуван от натура от китаец в 1805 г.

Четвъртата пекинска мисия, начело с архим. Гервасий продължила десет години (1745-1755). О. Гервасий се ползувал с огромно уважение сред китайците заради високата си нравственост. Началникът на V-та мисия, архим. Амвросий (Юматов, 1755-1771) притежавал изключителни способности и освен ползата, която имало неговото паство и Църквата от непрестанните му грижи, той допринесъл значително и за разрешаването на важни дипломатически въпроси. О. Амвросий поддържал връзки с Трибунала в Пекин, откъдето често в особено тържествени дни и на Господски празници идвали „в руския посланически двор колегии от важни особи, за да гледат църковните церемонии и украшения“.

От началниците на Мисии през XVIII век трябва да споменем о. Якинт (Бичурин), считан за първия руски китаевед. Той много се трудил над преводи и издал кратък катехизис на китайски език. След него архимандритите Петър, Вениамин, Авакум, Поликарп, Паладий и Гурий придобили известност и сред европейските синолози. По времето на архим. Гурий (1858-1864) вече имало много преведени книжки и статии, жития на светци и богослужебни книги. Сам архим. Гурий подготвил и издал Новия Завет на китайския литературен език „уън-йен“. (Езикът на образованото малцинство, считан за класически сред далекоизточните страни: в Китай, Япония и др (подобно на латинския в средновековна Европа).

Мисионерите се занимавали и с научна дейност и се стремели да живеят с всички в мир и съгласие. Затова те се ползували с благоразположението на китайските власти, които неведнъж им предлагали придворни длъжности като астроном, математик и лекар, но подобни предложения били отклонявани. Те склонили само да преподават руски език в основаното през 1758 г. манджурско-руско училище, а също така да се занимават с преводи на дипломатически книжа при Трибунала на външните връзки.

След смъртта на архим. Паладий († 1878), мисията оглавил архим. Флавиан, по-късно митрополит Киевски и Галицки. При него мисията придобила научно-издателски характер. Сам архим. Флавиан и неговите дейни сътрудници, йером. Николай (Адоратски) и йером. Алексей (Виноградов) се занимавали със събиране и проверка на преводите на богослужебните книги, направени от техните предшественици, при което били отпечатани над 20 тома, съдържащи православното богослужение. От тях се ползувал и св. Николай Японски при превода на богослужебните книги на японски език, те били основа и на корейския превод. Приемникът на о. Флавиан, архим. Амфилохий се занимавал и със съставянето на речник и китайска граматика.
 

Б. Подвигът на китайските първомъченици

През пролетта на 1900 г. Православната мисия в Китай претърпяла тежко изпитание — т.нар. Боксерско въстание. По това време в страната върлувала суша, очаквал се повсеместен глад. Народът търсел причините за всичко в гнева на небето. Същевременно навсякъде го възмущавали интригите на недостойни християни, обиждащи своите съседи земеделци, опирайки се на авторитета на инославните мисии, при които били покръстени. Китайският народ бил пренесъл неимоверно тежкото бреме на Опиумните войни от средата на XIX век; в сърцата на китайците биело озлоблението срещу всичко чуждо и некитайско. Недоволството бързо набирало мощ.

Когато избухнало боксерското въстание, то придобило характер на религиозно гонение срещу християните. Жертва на това безмилостно гонение станали 222-ма християни от 458-членното паство православни китайци. Пекин бил обсаден от бунтовниците. Започнали да изгарят православните храмове и да разоряват християнските общини. В града било страшно: ден и нощ — непрестанни атаки; изнурение, недостиг на хляб, месо и захар, помещенията — претъпкани, жегата — непоносима; облаци мухи, долитащи откъм опожарените пекински квартали, се носели из смрадния въздух, по улиците се чували изстрели, димели пожарища, а в пепелищата на купища лежали непогребани човешки трупове и запокитени оръжия... На 11 юни подворието на православната мисия било разграбено и изпепелено.

Ето как описва това масово мъченичество архим. Инокентий (Фигуровски) (по-късно епископ Переяславски), който оглавявал тогава мисията (дословно предаваме спомените на архим. Инокентий, вестник „За Церковь“, №19, 1936 г., цит. по сп. „Духовна култура“, юни, 1950 г.):

„11 юни 1900 г. беше денят, през който загинаха мъченически голяма част от православните китайци в Пекин. Още от навечерието по всички улици бяха разлепени позиви, които подканваха езичниците да избиват християните и заплашваха със смърт всеки, който дръзне да ги укрива.

През нощта на 11 срещу 12 юни из всички части на Пекин се появиха боксери със запалени факли и почнаха да нападат християнските жилища, залавяха нещастните християни и ги изтезаваха, като ги караха да се отрекат от Христа. Мнозина от ужас пред изтезанията и смъртта се отричаха от Православието и прекаляваха с тамян идолите, за да спасят живота си. Но други, без да се страхуват от мъченията, мъжествено изповядваха Христа. Тяхната участ беше страховита: разпаряха им корема, отсичаха им главите, изгаряха ги заедно с къщите им. Издирването и изтребването на християни продължи и през следващите дни край градските порти, при езическите капища на боксерите, където ги разпитваха и изгаряха на клади. Според свидетелството на езичници очевидци, някои от православните китайци посрещали смъртта с изумително самоотвержение. Православният катехизатор Павел Уан умря мъченически с молитва на уста. Иа Уън, учителка при училището на мисията, беше мъчена два пъти. Първия път боксерите я насекли и полужива я затрупали с пръст. Когато тя дошла в съзнание и почнала да стене, един пазач езичник я чул и я пренесъл в къщичката си. Но след известно време боксерите отново я заловили и този път я измъчвали до смърт. И в двата случая Иа Уън радостно изповядала Христа пред мъчителите си. След страшните събития на първата нощ било намерено осемгодишното момченце Иоан Дзи, син на убития свещеник, безпощадно обезобразено от боксерите: китките на ръцете му били отсечени, а на гърдите му се виждали рани. Когато го запитали, не го ли боли много, момчето с усмивка отговорило, че не е тежко да се страда за Христа. След това боксерите пак го хванали, отсекли му главата и го изгорили на клада...“

Измежду св. китайски мъченици и Христови изповедници особено е прочут свещеникът Митрофан (Дзи Чун), пострадал заедно с цялото си семейство. Тяхното мъченичество е трогателно описано от тогавашния свещеник при мисията, архим. Авраамий, който сам бил очевидец на станалото:

Свещеникът Митрофан се родил през 1855 г. в 10 число на 12 месец (по китайския традиционен календар). Баща си загубил още като малък и бил възпитаван от баба си Екатерина и майка си Марина, която била учителка в девическото училище. Тогавашният началник на мисията, архим. Паладий, поверил на учителя Лун Юан да се грижи за малкия Митрофан с особено внимание, за да го подготви да стане по-късно свещеник. Митрофан бил по характер спокоен, много внимателен и мълчалив, миролюбив и кротък: дори когато му нанасяли тежка обида, той се стараел да не се оправдава. Още преди да стане на 20 години, той бил назначен за катехизатор. Архим. Флавиан, за когото вече споменахме, увещавал Митрофан да приеме свещенство, за което бил подготвян от о. Паладий, но Митрофан все се отказвал от това с думите: „Как може да дръзне един малко способен и малко добродетелен човек да приеме този велик сан?“ Най-сетне, убеден от архим. Флавиан и от учителя си, той се подчинил, макар и да знаел, че като свещеник го очакват занапред тежки изпитания. На 25-годишна възраст бил ръкоположен от св. равноапостолен Николай, тогава епископ на Япония. О. Митрофан помагал на архим. Флавиан при превода на богослужебните книги на китайски език и повече от 15 години неуморно служел Богу, като търпял много обиди и оскърбления както от свои, тъй и от чужди хора...

Вечерта на 1 юни (по кит. календар — 17 число на петия месец) 1900 г. зданията на мисията били изгорени от боксерите. Много от християните, укривайки се от опасност, се събрали в дома на отец Митрофан. Между тях имало и негови предишни недоброжелатели, но той не ги изгонил. Като видял, че някои са малодушни, взел да ги укрепява, като казвал, че е настъпило време за бедствия, които мъчно може да се избягнат. Сам той по няколко пъти на ден ходел да гледа изгорената църква.

На 10 юни, към десет часа вечерта, войници и боксери заобиколили жилището на о.Митрофан. По това време там имало около 70 души християни, по-силните от които избягали, а о. Митрофан и останалите с него били замъчени до смърт. О. Митрофан седял на двора пред къщата си, когато боксерите се нахвърлили върху му, изболи гърдите му като вощена пита и го повалили под едно палмово дърво. Многострадалното му тяло било погребано. През 1903 г., когато за първи път била чествувана паметта на мъчениците, то било положено заедно с другите пострадали мъченици под олтара в храма, посветен на тях. На мястото, където бил убит о. Митрофан, бил поставен кръст и в деня на св. китайски новомъченици кръстният ход се спирал там за възпоминание.

Семейството на св. новомъченик Митрофан се състояло от жена му Татяна Ай и от тримата му синове — най-големият Исайа, средният — Сергий, по-късно епископ, и най-малкият Иоан. Всички освен Сергий пострадали мъченически за Христа.

Съпругата на о. Митрофан св. новомъченица Татяна Ай (44-годишна) на 10 юни вечерта успяла да се спаси от боксерите с помощта на снаха си, но на другата сутрин била хваната заедно с 19 други християни и отведена в боксерския стан, където ù отсекли главата. На това място по-късно бил изграден приют за бедни.

Св. новомъченик Исайа Дзи (23-годишен) служел в артилерията. На 7 юни боксерите му отсекли главата, тъй като отпреди било известно, че той е християнин.

Малкият син на о. Митрофан, осемгодишният отрок св. новомъченик Иоан Дзи, бил хванат на 10 юни вечерта, когато убили баща му. Боксерите разсекли раменете на детето, отсекли пръстите на краката му и му отрязали носа и ушите. Годеницата на брат му Исайа успяла да го спаси от смърт и да го скрие в едно отходно място. На сутринта, дрипав и бос, той седял на улицата. Децата му се надсмивали и го наричали „дяволски последовател“, а той им отговарял: „Аз вярвам в Бога! Не съм дяволски последовател!“ Иоан поискал от съседите вода, но те не само че не му дали, но го прогонили. Протасий Чан и Иродион Сю, които тогава още не били покръстени, свидетелствуват, че видели това момче с изранени плещи и нозе. Раните му били дълбоки 4-5 см, но той не чувствувал болка и когато боксерите отново го хванали, не проявил никакъв страх и спокойно вървял. Околните се гаврели с него, подхвърляйки му презрителни насмешки. Така той бил отведен като агне на заколение.

Мария (19-годишна) била годеница на св. мъченик Исайа. Два дни преди боксерските нападения тя дошла тук, понеже искала да умре в семейството на своя годеник. Когато на 10 юни боксерите заобиколили дома на о. Митрофан, тя с голямо мъжество помагала на другите да се спасяват, като ги поддържала да преминат през стената. Когато боксерите и войниците разбили вратите и влезли в двора, Мария смело ги изобличавала, задето беззаконно и безразборно избиват хората, и изобщо проявила необикновено мъжество и разумност. Те не посмели да я убият, а само я наранили в ръката и пробели крака ù. Сергий, син на о. Митрофан, три пъти се мъчил да я убеди да се скрие, но тя отговорила: „Аз съм се родила при църквата на Пресвета Богородица, тук и ще умра“ и си останала там, при църквата. Скоро дошли войници и боксери, и мъжествената девойка мъченически загинала с твърдата вяра, че смъртта е преход към блажен покой.

Само три години по-късно, в навечерието на 10 юни 1903 г., било установено паметта на св. китайски новомъченици да се чествува всяка година на 11 юни (24 юни по гражданския календар). С малък кръстен ход, при пеенето на ирмосите на погребалния канон били пренесени светите мощи на мъчениците в гробницата под църквата, посветена на всички пострадали за Православието в Китай, която била издигната на мястото на разрушения от боксерите Успенски храм. При пристигането на преосвещения Инокентий бил отслужен парастас, като ликовете редувайки се, пеели на славянски и на китайски. Сводовете на гробницата се огласяли от пеенето. Богомолците едва се побирали в нея. Всички чували сред поменаваните мъченици имената на своя баща, майка, брат... Цялата тая картина дълбоко се запечатвала в паметта, отблясъците на свещите по свода на гробницата пренасяли мисълта нейде надалеч, в първите християнски времена, в катакомбите. Подир службата бил четен Псалтир за мъчениците до сутринта. А когато изгрял новият ден, тук се кръстили 16 души, с които се наченала втората стотица православни китайци, удостоили се със св. Кръщение след погрома на въстанието.

Преосвещеният Инокентий отслужил заупокойна св. Литургия. Към св. Потир пристъпили първи новокръстените, а след тях и останалите православни китайци се причастили със св. Дарове от ръцете на владиката. Поучение в тоя ден произнесъл 70-годишният манджурец, катехизаторът Инокентий. С тих и ясен глас той направил пред богомолците на китайски език историческо и нравствено тълкувание на Евангелието от св. Лука „Не бой се, малко стадо“ (12:32-40)... След Литургията от църквата тръгнал кръстен ход. Пеели канона на Велика Събота „Волною морскою...“ Когато певците запели умилителния ирмос „Не рыдай Мене, Мати...“ останките на св. мъченици с трепет били спуснати в мраморната гробница. Сетне всички запели „Вечная память“ и шествието се отправило към мястото, където пострадали за Христа св. мъченици... Пекинските улици били изпълнени с народ. Радостни пасхални песнопения се разнасяли из тях, а над всичко се извисявали бистри детски гласове, които пеели на китайски „Христос воскресе!“

Както в зората на християнството Живият Бог бе прославен от подвига на древните мъченици, така и в зората на нашия век Той бе прославен от китайските новомъченици — дивни, благоуханни цветя на Православието сред езическата пустиня.

Заради техните свети молитви да даде Бог и на нас, немощните и многогрешнн християни, сили да Му останем верни докрай! Амин.

Приложение

Някои редки фотографии, препечатани от списание „Китайский благовестник“ 1932 г. и от книгата „Краткая исторiя Русской Православной Миссiи въ Китаe“, Пекин, 1916 г.

Високопреосвещеният митрополит Инокентий на писалището си (сниман през март, 1931 г. — годината на неговата блажена кончина)

Чете се Евангелие над тялото на починалия митрополит Инокентий, в Успенския храм

Митрополит Инокентий пред църквата, където са били погребани св. мощи на китайските първомъченици и където е бил погребан самият той (снимката е направена през май 1931 г.) 

Литийно шествие от мястото на упокоението на Високопреосвещения митрополит Инокентий (снимка от юли 1931 г., по-късно комунистическата власт ще разруши тази църква и мощите на светите китайски първомъченици ще бъдат завинаги потънали под водите на изкуствено езеро в Пекин)

„Не бой се, малко стадо!“ — китайското паство на о. Михаил Тан край църквата в гр. Юпинфу

Бележки

Като основен източник за статията послужи книгата „Краткая исторiя Русской Православной Миссiи въ Китаe“, Пекин, 1916 г.

© Девически монастир „Покров на Пресвета Богородица“. Публикувано за пръв път в сп. „Православно слово“, бр. 3, май-юли, 1995, стр. 26-31.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.