В житието на св. Нектарий Егински се разказва следният случай от живота на Никита Стифат, ученик на преп. Симеон Нови Богослов, който имал усърдието да напише след смъртта на своя знаменит старец възхвални химни за него. Една нощ преп. Никита сънувал сън. В сияен палат, седнал на висок престол като цар, му се явил неговият духовен отец, преп. Симеон, и го повикал с ръка при себе си. Ученикът се затичал и паднал пред стареца благоговейно. Светецът го хванал за ръката, вдигнал го и го целунал, като тихо му рекъл: „Ти ме утеши, възлюбено мое чедо!“ След като се събудил, Никита усетил такава радост, че му се приискало да се отдели от тялото и с душата си да отиде там, гдето бил неговият духоносен старец. Отишъл Никита и открил съня си на един духовно разсъдлив човек, който му предложил следното тълкуване: думите „ти ме утеши, възлюбено мое чедо“ означават, че светците приемат с радост възхвалите и химните, които им се посвещават.

В Откровението на св. апостол Иоан Богослов ни се открива дивна тайна: подир снемането на петия печат, пише тайновидецът, „видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха; и викаха с висок глас, думайки: докога, Владика Светии и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те.“ (Откр. 6:9-11).

С това пред нас се приоткрива тайната на мъченическия подвиг и особената чест на мъчениците в Христовата Църква. В отпустителния дневен тропар на събота: „Апостоли, мученицы и пророцы... те са поставени от църковния песнописец веднага след светите апостоли и дори преди пророците. Светлината на техния подвиг озарява цялата история на Христовата Църква и особено първите три века.

Гръцката дума „мартис“, с която се назовават мъчениците, означава „свидетел“. Свидетелството на мъчениците е вселенско, съборно — то обхваща цялата Христова Църква и в пространството, и във времето. Истински мъченици за Христа може да има само там, където пребъдва Христос — единствено в светата Православна Църква. Ето защо прославата на мъчениците е достояние, дълг и право единствено на Апостолската Христова Православна Църква. В нейните свещени и непоклатими стени мъчениците са стълбове на утвърждаване в „предадената веднъж завинаги на светиите“ и чрез тях и нам, света вяра (срв. Иуда 1:3).

Да се върнем сега към словата от Откровението, като свържем техния смисъл с откритото в съня на Никита Стифат. Изразявайки свещеното чувство на справедливост, мъчениците викат с висок глас към Бога под самия жертвеник, откъдето молитвите им се възнасят като благоуханен тамян пред лицето на Праведния Съдия. Ала Бог ги утешава и им казва да починат още малко време...

Времето, оставено за покой, е велик дар от Бога, но не толкова за мъчениците, които вече съзерцават славата на идващото Царство, „идеже праведницы сiяютъ яко светила“ [1] — то е неизказан дар най-вече за нас, странствуващите в тоя свят недостойни християни. Според свидетелството на Откровението, мъчениците са наши велики ходатаи пред Бога, имащи дръзновение да молят светия и истинен Владика както да съкрати времето до окончателната присъда над вилнеещото в света зло, тъй и да ни дарува още време за покаяние и очистване от нашите страсти и грехове. Ето защо още от древност мъчениците били благоговейно почитани от светата Църква и към тях християните прибягвали с твърдо упование, като очаквали и получавали тяхното молитвено покровителство и застъпничество.

Чрез почитането на мъчениците ние призоваваме молитвеното им застъпничество и изпросваме Божието дълготърпение и велико милосърдие, свидетелствуваме за нашата обща с тях вяра. И дори нещо повече — с хваленията и химните, които възнасяме към тях, и от тях към Бога, ние ги утешаваме в техния покой, успокояваме ги в тяхното праведно възмущение от греха и злото в тоя свят и получаваме от тях подкрепа, молитвено дръзновение пред Спасителя и Божията Майка, ставаме причастни според духовната си мяра на тяхната радост и слава. Така земният храм на тяхната възхвала става за нас едно малко и свято небе — небе, в което подготвяме своето собствено свидетелство за общата ни вяра и душите си за вечно съпребиваване с боголюбезните мъченици в Царството небесно.

Следвайки „Новия мартиролог“, съставен от св. Никодим Светогорец, приемаме, че периодът на новомъчениците започва с падането на Константинопол под османска власт (1453 г.). За България този период започва по-рано, откъм средата на ХIV, макар това да е условна граница. Краят на този новомъченически период в Христовата Православна Църква съвпада с края на вековете, когато ще „се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те“ (0ткр. 6:11).

Богослужебната прослава на св. свещеномъченик Висарион и предстоящата — на всички български новомъченици, — има за своя подбуда и основание всецърковната прослава на християнските първомъченици. В своя задълбочен исторически труд „История канонизации святых в Русской Церкви“ (М., 1903), проф. Е. Голубински обобщава принципите на древнохристиянската Църква за прославление на светци. Според вярването на Църквата мъченичеството е такъв подвиг, който сам по себе си доставя на подвижника венеца на светостта. В общия мъченически тропар се изтъква, че мъченикът приема нетленен венец от Христа, нашия Бог, в самото си страдание: „Мученикъ Твой, Господи [името] во страданiи своемъ венецъ прiятъ нетленный отъ Тебе, Бога нашего“. В писмото си до Фортунат, с което го увещава към мъченичество, св. Киприан Картагенски убедително изяснява величието на тоя подвиг в Божиите очи: „Като дадохме на вярващите по Божието благоволение първо кръщение, нека подготвяме всекиго за друго кръщение, внушавайки и поучавайки, че това кръщение и по благодат е по-голямо, и по сила по-възвишено, и по чест по-драгоценно — кръщение, което извършват ангелите, за което се радва Бог и Неговият Христос, кръщение, след което никой вече не греши, което е завършек на преуспяването в нашата вяра и отиващите си от света тозчас съединява с Бога. Във водното кръщение се приема прошка на греховете, а при кръщението с кръв — венец на добродетелите.“ [2] Ето защо Църквата почита не само мъченически пострадали подвижници на благочестието, но дори люде, които до мъченическия си подвиг са били подвластни на някои пороци, но с изповедничеството и страданията си за Христа са се удостоили с прошка на греховете и нещо повече — уподобили са се на Самия Агнец Божий. И това от своя страна показва колко високо в Божиите очи стои мъченическият подвиг. Сам Спасителят свидетелствува, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13). Мъчениците са истински Христови приятели, които светът е намразил поради омразата си към Самия Христос (срв. Йоан 15:18 и сл.).

Нашата любов към мъчениците се проявява най-пълно и благодатно в тяхната богослужебна прослава. Когато прославяме новомъчениците, още повече просиялите в нашата родна земя, ние свидетелстваме ведно с тях, че родината на св. първомъченик Боян-Енравота и на всички нови мъченици и изповедници, пострадали от агаряните и безбожниците, е жива духом и съзнава своята жива и животворяща връзка с тях, които са нейна слава и радост. В акта на прославата на св. Висарион Смолянски и — ако е рекъл Бог — на родните новомъченици, е притаена и оная изконна и съкровена, днес замряла или отхвърлена, но нявга животрептяща любов на българина към светостта, в която, подобно на вдовишките две лепти, често е бил вложен целият му живот (Лука 21:4 — по слав. прев.).

Как Църквата чрез своето богослужение ни разкрива тайната на светостта и благочестието? От една страна, тя ни води по стъпките на светеца, когото прославя. Показва ни сладкоуханните цветя на неговите добродетели и с чисти и свети слова ни увещава да следваме тия добродетели. Тя ни напомня и съществени истини на вярата, учи ни на любов към свещените църковни догмати — тая изтъкана свише непорочна одежда на светата Христова Невеста. Църквата ни учи най-вече на покаяние, като ни напомня първата ни любов и слава, онова погубено в нехайството и хладността ни стародавно българско благочестие — ала в укорите си към нас като любеща майка ни и утешава, а в страданията укрепява. И всичко това тя изплита в един прекрасен венец на славословие, молитва и покаяние.

Прославата на светците в богослужението е повече от всичко друго чуден зов на Църквата към помрачените ни от грях души. Сега България не е вече прежната благочестива и святородна земя. Сега срещу Родината ни се върши страшно престъпление — доотнема се отслабналата от многогодишен гнет светлина на българската душа; а светлина на българската душа, светлина на всяка християнска душа е светостта. Прославата на светостта е зов за святост. Не чуждата помощ, а Божията помощ може да спаси България. И тая помощ може да дойде само ако у нас има стремеж, макар и крехък, макар и смешен в очите на модерните хора, но истински и искрен, — към Божията правда, към святото, което е помръкнало в българската душа, което е прегазено от грохотното наше време, което е същност на православната българска душа. Ако всеки един от нас в своята нищожно малка мяра започне да плаче за душата си, оставяйки скитането из пустоцветните пустини на света, от тоя плач ще се роди извор за прослава на родните светни, извор на родолюбие — защото не обича род и Отечество оня, който нехае за покварата на децата си, който нехае за прокажената си душа, който сее страсти и жъне душевна смърт! Лъжем, че обичаме Родината, ако не обичаме душата на Родината. Няма по-голяма обич към Родината от тая, да желаеш спасението на нейната душа. И няма по-страшна омраза към Родината от тая — да погубваш нейната душа. А тая свидна и страдна душа е твоята и моята душа, душите на нашите деца и родители, на нашите предци и душите на тия, които ще се родят. Истинската обич към тая душа предполага денонощна грижа за нея, за откърмянето ù с Божието слово, за просветляването ù с Божия Дух. Всеки наш грях позори, мори Родината ни. Всеки един от нас е отговорен за съдбата ù. Силата на народа е в светлината на душата му. Тая светлина, побираща в себе си непоборимата Божия светлина, ослепява и най-страшните ù врагове.

Съсъд на тая светлина е светостта. Българските светци са най-чистите души — зеници на българската душа, светлина в мрака и, надежда на безнадеждното й. Да ги прославяме, означава да искаме и ние да засветим като тях. Жаждата за тая светлина да не ни дава покой денем и нощем. Да ги прославяме, ще рече да изповядваме тяхната вяра и тяхната правда. Така ние поставяме основанията на нашия живот върху непоклатимия камък на богоугодната вяра и богоугодния живот. Оттук насетне можем да градим — убедени, че зданието ни ще устои, защото нашето родолюбие не е родено от своекорист, нито от шовинистична гигантомания. То е истинско, защото е осветено от Истината.

В една от беседите си със своите духовни чеда св. Варсануфий Оптински говори за християнските мъченици от първите векове: „В първите векове последователите на Христа Спасителя се причастявали всеки ден, но и животът, който водели, бил равноангелен — те били готови всяка минута да застанат пред лицето Божие. Никой от християните не бил в безопасност. Често се случвало, че сутринта християнинът се причастявал, а вечерта го залавяли и отвеждали на смърт в Колизея. Поставени в постоянна опасност, християните зорко бдели над духовния си свят и живеели в чистота и святост.“ [3] Тази беседа е произнесена на 12 април 1911 г., само шест години преди „великата“ революция на богоборчеството в Русия. Колко са силни простите слова на духоносния старец! Те ни поставят пред собствената ни съвест, понеже времената, в които живеем са не по-малко размирни и тревожни от първохристиянските. Те ни подбуждат към трезво, трепетно отношение към даруваното ни от Бога време. Прославата на новомъчениците в такова време е свиден откуп, „защото Бог не е неправеден, та да забрави делото ви и труда на любовта, що показахте към Неговото име, като послужихте и служите на светиите“ (Евр. 6:10). Нека нашата хвалебна жертва, „сиреч плода на устните, които прославят името Му“ (Евр. 13:15) се услади на нашите верни ходатаи пред Божия престол — българските новомъченици и изповедници.

Духовният Колизей е навсякъде около нас. „Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави.“ (Еф. 5:15-16)

Петко Тодоров

Бележки:

1. Из заупокойните непорочни тропари от последованието на панихидата.
2. Отцы и учители Церкви III века. Т. II. M., 1996, c. 332,
3. Беседы старца Варсонофия Оптинского с духовными детьми. Воспоминания духовных детей о старце Варсонофии. — Беседа 12 апреля 1911. М.-Рига, 1995, с. 24.

Статията е взета от сп. „Православно слово“, бр. 3-4/1999, посветен на църковно-богослужебната прослава на българския родопски свещеномъченик Висарион Смолянски.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.