Юрий Максимов

Светци на Православната Църква, обърнали се от исляма

Свети Константин Агарянин | Св. Ахмед Калфа | Св. Абу Тбилиски | Св. Варвар, покаялият се разбойник | Светите Петър и Стефан Казански | Св. Авраамий Болгарски | Преподобни Серапион Кожеозерски : молете Бога за нас!

Кръвен данък — османска гравюра. Музей „Топкапъ сарай“ — Цариград

Встъпление

В тази статия се упоменават далеч не всички светци. Много славни мъченици и подвижници са известни единствено на Господа. Много от житията на прославените от Църквата светци останаха напълно недостъпни за мен. От достъпните подбрах само най-пълните и най-ярките…
        Предложените тук разкази не са собствено жития на светиите, но по-скоро размисли за вътрешния облик на тези подвижници, съставени въз основа на житията им. В хода на работата над текстовете се стараех да ги снабдявам с някои обяснителни бележки от историческо и ислямоведческо естество, а също и с разкази от жития на наши съвременници, обърнали се от исляма към Христа, които, струва ми се, на места могат да ни помогнат по-добре да разберем какво са преживявали сега-тогава, от какво са били ръководени нашите светии. От това понякога пред нас по-ясно и по-пълно се разкрива цялото величие на техния подвиг.
       Доколкото се знае, такъв труд се предприема на руски език за пръв път. Като взимаме пред вид нарасналия в последно време в нашето общество интерес към въпросите на взаимодействието и взаимните отношения между исляма и християнството, подобен опит ни изглежда особено значим тъкмо като пример за положителен и при това съдържателен отговор от страна на християнството по дадения въпрос.


Из историята на християнската проповед сред мюсюлманите

Иска ми се отначало да кажа няколко думи за историята на християнската проповед сред мюсюлманите. Съществува мнение, според което ислямът се счита за „необратима“ религия. То обаче е вярно само отчасти. По-точно би било да окачествим исляма като „трудно обратима“ религия. Мюсюлманите действително трудно се обръщат, както и привържениците на изключващите монотеистични религии, каквито са християнството и юдаизмът. При все това разпространеното мнение за безуспешността и малобройността на християнското проповедничество сред мюсюлманските народи не отговаря напълно на действителността. Това мнение, струва ни се, произтича преди всичко от непознаването на проповедническите трудове на Православието по тая нива, докато подвизите на православните проповедници на други места, като Аляска, Япония, Китай, Африка, Сибир, са сравнително добре известни…
        Богатият и важен въпрос за историята на православното проповедничество сред мюсюлманите все още очаква своя достоен изследвач. А на тези страници, нямайки възможността да обхвана тоя въпрос в пълнота, аз ще се опитам да осветя поне някои негови главни моменти, които биха позволили да се състави цялостно и по-съответствуващо на действителността представяне на тая слабо известна страна на проповедта на вселенското Православие.
        От историята на Константинополската православна църква можем да си припомним, как след възвръщането на Антиохия в състава на Византийската империя през Х век в течение на няколко години цялото местно арабско мюсюлманско население доброволно приело Православието, включително и представителите на арабската аристокрация (1). Същото ставало и във възвърнатите по онова време окръг Лаодикия и град Мелитин (2). Ала най-ярко безусловно е събитието от 935 г., когато арабското бедуинско племе бану Хабиб „заедно с 12000 конника в пълно въоръжение, със семействата си, с клиентите си (невлизащи в племето хора, които се ползуват от неговото покровителство, бел. авт.) и с робите си преминало на страната на гърците, приело християнството и почнало да воюва против бившите си едноверци (3).
        Като плод на повече от четиристотин годишната проповедническа дейност на Руската православна църква сред татарите се образувало цяло етноконфесионално тяло – кряшени, състоящо се от православни татари. Според преброяването от 1926 г. тези кряшени наброявали приблизително двеста хиляди души (4)!
        ез втората половина на ХVІ век обърналият се от ислям Аллах-Верди от Цахура станал проповедник на християнството и върнал към Православие цялото племе на грузинците-ингили (5).
        В самото начало на ХІХ век, благодарение старанията на проповедниците от Грузинската православна църква към християнство били обърнати над 47 хиляди осетинци (6), т.е. повечето хора от тоя народ. А към 1823 г. били обърнати почти всички.
        о да се проследи историята на тайната проповед на християнството из земите, подвластни на мюсюлманите, е твърде сложно, ако изобщо е възможно; все пак, съществуването днес на около 10-12 милиона араби-християни (7) (при общ брой на арабите към 100 милиона), от които едва малцина са потомци на арабски племена, приели християнство в доислямско време, ни открива отчасти размерите и успехите на тая мисия, всяка стъпка на която била свързана със смъртна опасност както за обръщащите, тъй и за обръщаните. Впрочем, и тук можем да дадем няколко ярки примера. Тъй в края на ІХ и началото на Х век в арабска Испания се обърнал към християнството местният дребен владетел Омар ибн Хафсун, заедно със синовете си, с които господствували почти половин столетие над планинските долини, пребивавайки в своята крепост Бобастро (8). Но далеч по-занимливо е това, че през ХV век в самия град Багдад и някои предноазиатски области е господарувала турската династия Кара-Коюнлу, обвинявана от египетските мюсюлмански историци направо в отстъпничество от исляма и в приемане на християнството (9).
        В малкото примери на средновековни държави, където в равна степен били покровителствувани (или, ако не друго, поне търпени) и християнството, и ислямът (Хазарският каганат от ІХ-Х век, държавата на Каракитаите от ХІІ век) (10), християнството било по-разпространено от последния.
        Безусловно, в хода на историята редица християнски народи изцяло или почти изцяло приемали исляма. Това е безспорно. И наши дни се случва в Африка цели племена да преминат от християнство (било и неправославно) към исляма (11). Причините за това са предмет на отделна работа, но трябва да се има предвид, че винаги е съществувало и обратното действие, което и до днес съществува.

Свети Константин Агарянин*

        Свети Константин се родил в мюсюлманско семейство в самия край на ХVІІІ век. Списателят на житието му, по всяка вероятност съзнателно, не е запазил за нас мюсюлманското му име, навярно желаейки чрез това да подчертае, че мъченикът изцяло и докрай станал християнин… Види се, че в това решение на житиеписеца е присъствувала и волята на самия светец.
        Горчиво било детството на бъдещия мъченик. Тежка болест в отроческите му лета, развод на родителите му, втори брак на майка му, жесток доведен баща, втори развод, нищета, многократни преселвания… Вероятно понесените лични страдания да са подготвили почвата на сърцето му за възприемане на словото за Кръста. Помня, че един бивш гамбийски мюсюлманин, жив и досега, писа в спомените си, че до християнството са го довели именно размислите за смисъла на страданията, с каквито и до ден-днешен е преизпълнен животът на простите африканци, и с каквито бил преизпълнен и неговият собствен живот. Нямайки сред познайниците си християни, тоя човек стигнал до Христа единствено чрез размислите над това, което се говори с отрицание за учението Христово в Корана — че Иисус, назоваван от християните Син Божий уж бил разпънат. Такива размисли привели мюсюлманина до това, че „нуждата от кръстни страдания ми се струваше убедителна и истинна в светлината на нашия действителен живот“ (12)…
        Когато след многократни преселвания свети Константин се озовал в Смирна, той работел на пазара като разносвач на плодове и зеленчуци, и при тая си работа той често трябвало да посещава дома на митрополита. Там именно се запознал с християните и християнството. Той завързал дружба с някои християни. Общувайки с тях, изучил гръцкия език.
        Веднъж, когато за пореден път бил в митрополията, Константин помолил един познат нему свещеник да му прочете нещо от християнските книги. Свещеникът изпълнил молбата му. Думите на Писанието произвели необикновено въздействие върху него и това бил най-вероятно не първият, а последният тласък към решението да стане християнин…
        За нас, които въпреки цели десетилетия атеизъм сме израснали всред християнска култура и от детството си сме възприели християнски понятия и категории чрез самия роден език, архитектурата, литературата, живописта и историята, често пъти е трудно в съответната мяра да усетим цялата колосална сила и мощ на евангелското слово. Да чуем благата вест тъй, както са я чули първите нейни слушатели, както я е чул и свети Константин.
        Първият пълен превод на Новия Завет на арабски език бил издаден едва в 1830 година (13). Но и до ден-днешен, както свидетелствува съвременният християнски арабин-мисионер Бессам Медани „мюсюлманите рядко могат да чуят словото Божие на родния си език, а повечето от тях никога не са виждали Библията“ (14). Толкоз по-силно и по-непосредствено въздействува чутото за първи път Божие слово. Тук си припомням разказа за обръщането на един съвременен египетски изповедник Христов — Малик, който бил син на почитан учен-шейх, попечител и инспектор по ислямознание на учебните заведения от техния окръг и ревностен член на „братята мюсюлмани“. И то станало след като Малик чул от християните историята за опростената блудница. Христовото милосърдие и преизпълнените с любов Негови думи потресли до дълбините душата на младия мюсюлманин и всичко заобикалящо го приело друга стойност в светлината на тези думи (15). Нещо подобно станало и с Константин.
        Когато говорим за преминаването на мюсюлманин в християнство, трябва да имаме предвид, че такъв човек се сблъсква не само с обществени, но най-вече с огромни психологически трудности. „Ако мюсюлманинът изостави своята предишна вяра, то това е не само огромен позор за всички от неговия род, но преди всичко за самия него това означава откъсване от обичайното „ние“ на семейството, единството с което той чувствува с всички фибри на душата си. Този процес е по-дълбок и продължителен, отколкото можем да си представим, и подклажда у мнозина новообърнали се мюсюлмани изкушението на пълната самота“ (16). Да се преодолее всичко това може да помогне само искрената любов на повярвалия към Христа и всеукрепяващата благодат Господня.
        В житието не се казва направо, но се подразбира разривът на Константин със семейството му след вземане на решението да промени вярата си, а обстоятелствата, при които станало неговото затваряне вече сочат, че този разрив станал не по негов почин.
        От примера на св. Константин се вижда колко сложно било да се покръсти един мюсюлманин в Османската империя. Това означавало не само смъртна присъда за покръстения, но и немалки злини за кръщаващите (17). Ето защо смирненските християни, независимо от познанството си с него, не се решили да кръстят Константин и го пратили на Атон.
        Щом стигнал на Атон, бъдещият мъченик отишъл в обителта „Св. Павел“ и помолил да го покръстят. След като се посъветвали, старците не се решили на това и го изпратили в Кавсокаливския скит. На свой ред скитските старци го изпратили в лаврата „Св. Атанасий“. Но и в лаврата поради страх от турците не се решили да покръстят мюсюлманина и го напътили към Иверския манастир, гдето по това време живеел в безмълвие бившия патриарх на Константинопол Григорий V (сам той приел мъченически венец). Когато се явил при светителя, юношата паднал в нозете му и със сълзи го молел да го удостои с тайнството на Кръщението. Но и патриархът не се склонил отведнаж. За Константин — трябва добре да разберем — тези откази били потресаващи! Той трябвало да понесе, така да се каже, най-невероятното: да бъде изхвърлен от ислямския свят и да не бъде приет от християнския. Само искрените ридания на отчаялия се вече юноша трогнали в последния миг светителското сърце и патриархът му заповядал да се върне в Кавсокаливския скит и да се готви за св. Кръщение, което не след дълго той извършил над него собственоръчно (!), като по тоя начин сам поел отговорността за всички възможни последствия върху себе си.
        Какво изпитал подир кръщението си свети Константин? Какво изпитва всеки, възпитан в мюсюлманска среда и култура и намерил истината на Православието? За хора, израснали в преобладаваща християнска култура това е трудно обяснимо. Споменатият от мен Ламин Санех пише следното за своите чувства при окончателното му обръщане от исляма в християнството: „Трудно може да се изрази с думи чувството за пълна свобода от парализиращата невъзможност да умилостивиш Бога“ (18). Навярно и бъдещият мъченик е изпитал подобно чувство на свята и духовна свобода в открилото се безбрежно море на Божията любов.
        Това море било тъй безбрежно и велико, че докато светият изпълнявал разни послушания в Кавсокаливския скит, не един път му минавала мисълта да запечата със собствената си кръв любовта си към Христа. Ала неговият духовен наставник старец Гавриил не му давал благословение за такова нещо, учейки го, че ако това бъде угодно на Бога, Той Сам, по Своите неизследими пътища, ще изпълни Константиновото желание.
        След някое друго време, по собствено желание и след като изпросил благословението на атонските старци и патриарха, свети Константин се отправил към Магнисия с цел да обърне към християнството родната си сестра. Причината за подобен духовен порив у Константина можем да разберем, ако се обърнем към примера от живота на съвременния изповедник, упоменатия вече Малик. Подир тайнството Кръщение той, обзет от любов към целия свят, с възторжени и трогателни изрази писал на своите близки и жена си за щастието да бъде християнин, за духовното си повторно раждане и за любовта към Бога, стигаща до желанието да умре за Него, и за любовта си към тях: „Аз винаги съм ви обичал всички и всекиго поотделно. Но сега любовта ми към вас — при това, че аз изцяло, без остатък се отдадох на любовта към Иисуса Христа — стана още по-дълбока, още по-чиста и по-нежна. Не мога да изкажа колко ви обичам. Не мога да изразя своето щастие. Споделете радостта ми от любов към мене!“ (19)
        Би трябвало и свети Константин да е бил тласкан от подобни чувства… Но въпреки това все още не било съдено да види сестра си. По пътя на едно пристанище го разпознал някакъв чиновник. По-нататъшното поведение на Константин ни показва здравото, образцово-християнското отношение към мъченичеството. Той не предизвиква своето мъченичество и не подтиква към него мюсюлманите, нежелаейки по такъв начин сам да изкушава Господа. Щом го запитали не е ли турчин, Константин отвърнал:
        — Не, този човек е сбъркал, като вероятно ме е взел за другиго, а аз съм — чист християнин.
        Веднага след това светият купил билет за най-близкия кораб. И ето, скочил в лодката, лодката се откъснала от брега, отплавала и вече почти се допряла до кораба…, но в този миг от брега заповядали да върнат лодката и да им предадат Константин. Матросите безпрекословно се подчинили. Отвели Константина при агата (кадията, т.е. съдията). Между тях се състоял следният разговор:
        — Кой си ти, откъде си дошъл при нас и как се казваш?
        — Отдалеч съм, отивам в Анадола, изповядвам християнската вяра, а името ми е Константин.
        — А ако се намери човек, който те изобличи и докаже, че си турчин?
        — Едва ли е възможно, понеже съм християнин.
        Тогава чиновникът на агата, познаващ Константиновия брат, се изправил и „изобличил“ светията.
        И чак тогава Божият избраник разбрал, че откриващият се велик път на мъченичеството за Христа действително му е приготвен от Бога и, като събрал мъжество, смело отвърнал:
        — Да, аз наистина бях турчин, но кратко време останах в беззаконната мюсюлманска вяра, понеже моят Господ Иисус Христос по Своята велика милост ме изведе от тъмнината и ме доведе до истинската светлина; а сега аз плюя на вашата вяра с всички нейни обреди, понеже тя довежда всички нейни последователи до вечна погибел.
        Тези прости наглед за нас думи, казани в тогавашните обстоятелства, били явна присъда над самия себе си. Окончателното преминаване на мюсюлманин в друга вяра се наказвало със смърт. В случай на такова преминаване той тутакси ставал мюбох-иддем, т.е. лице, което всеки имал право да убие (20). В сборниците ал-Бухари и Муслима се посочва хадис, водещ произхода си от Ибн Масуда, който предава следните думи на самия Мохамед: „Според закона, кръвта на мюсюлманин може да бъде пролята само в три случая: прелюбодеяние, живот за живот, отричане от вярата и напускане на общината“.
        Пребили Константина и го затворили в тъмницата, а през това време кадията повикал Махсонисийския паша за разглеждане на това дело. Щом дошъл, пашата предложил на мъченика да се върне в исляма, като му обещал — в случай че го стори — да го обдари с богатства и почести. Подобно предложение в никакъв случай не било личен почин на пашата, нито свидетелство за особена щедрост от негова страна, за възвръщането на „отпадналия“ към бащината вяра. Такова нещо било предвидено от шериата. За подобен род действие съобщават и мюсюлманските извори. Всичко описано в житието ставало при строго спазване на съдопроизводствения ред, зародил още в началото на Арабския халифат. Така например известният мюсюлмански историк ал-Кинди (умрял в 950 г.) упоменава един случай, отнасящ се до епохата на ранните Фатимиди: „един стар християнин на осемдесет годишна възраст, който преди време прие исляма, пак промени вярата си, а когато му бе предложено да се обърне отново към исляма, той отхвърли това предложение. Кадията доведе това до знанието на халифа, който предаде въпросния човек в ръцете на началника на стражата, а последният го прати при кадията, за да избере оня четирима заседатели, необходими за обръщането му в ислям. Ако той се покае, кадията е длъжен да му обещае 100 динара, ако пък упорствува, следва да бъде наказан със смърт. Старият християнин се отказа, биде убит и тялото му хвърлиха в Нил“ (21)
        Отказал се и Константин и отново изповядал християнската вяра. След това отначало го подложили на обичайните мъчения, на тъй наречената фаланга (бой по петите с тояги), а после, когато и това не оправдало очакванията им, предали го на явил се доброволец-палач.
        Установяването на изтезанията също не било следствие на лични склонности или пристрастия на пашата — то също било предписано от закона. Дори Абу Юсуф († 798), автор на първата книга по мюсюлманско право, станала христоматия за всички следващи поколения ислямски законоучители, макар като цяло да отричал в съдопроизводството възможността за каквото и да било давление върху подозирания (в това число и изтезания), в случая на преминаване на мюсюлманин в друга вяра ги считал за необходими, ако върху обвиняемия не са подействували нито обещанията, нито заплахите (22).
        Но това, че пашата не се задоволил с обичайните телесни наказания, но предал Констинтина в ръцете на „специалист“ по изтезанията на християните, той сторил поради личната си изродена воля. Като пример за различно отношение на кадия в границите на същото това законодателство може да послужи делото (мъченичеството) на свети Георги Мелитински (2/15 януари). В този случай кадията също бил принуден да осъди върналия се в християнството старец на смъртно наказание, но все пак с явно нежелание и съжаление, и без употребата на мъчения. Често пъти кадиите, нежелаейки да вземат върху си кръвта на християните, обявявали ония мюсюлмани, които идвали при тях и им съобщавали за обръщането си към Христа, за умопобъркани и въз основа на това ги прокуждали (така, например, постъпили първия път с преподобномъченик Киприан Нови, 5/18 юли). Бивало дори кадия, несъгласен с присъдата от пашата, тайно да освободи осъдени на смърт християни.
        А такива „ревнители“ като пашата, паднал се на Константина, понякога още в този живот ги застигало Божието възмездие. Тъй Михаил Сириец повествува как подобен „ревнител“ от ІХ век, който бил прекалено усърден в измъчванията на християни, отвърнали се от исляма, най-накрая бил хвърлен за това в затвора и убит по повеля на кадията (23). „От пашите-мъчители в еднаква степен страдаха и християните, и мюсюлманите“ (24), тъй че не са редки случаите, когато по настояване на мюсюлманите един или други паша рано-късно бил снеман от длъжност.
        И тъй, предали Константина на палача-изверг. Не е възможно и да се чете, без да потръпне човек, описанието на мъченията, на които бил подложен младия християнин. Но и сред тях той останал твърд във вярата. И когато — измъчен, изнурен, обезобразен и окован във вериги — го изправили пак пред пашата и го попитали: „Ще ни кажеш ли сега какъв си ти (т.е. от коя вяра си ти?)“, мъченикът проронил: „Развържете ръцете ми и ще видите какъв съм“. И когато го развързали, светият се прекръстил и възкликнал: „Ето, такъв съм аз!“
        В тази ярка, изразителна постъпка се вижда цялата сила на непреломимата воля на мъченика, цялата жар на огъня на неговата саможертвена любов към Христа.
        След този му подвиг подложили св. Константина на бичуване, заковали го във вериги и го хвърлили в тъмницата. Тогава, както разказва житието, по всички църкви Божии възнасяли за него молитви.
        Съдебното дело на Константина било тъй отговорно, че Кидонийският началник не се решил сам да изрече присъда и го проводил в Стамбул.
        Там светият прекарал някое-друго време в каторга, после — отново бой по петите, мъчения, хвърляне в зандана. Там го навестил свещеник, който, виждайки тъй млад изповедник и „като се боеше за неизвестния край“ на подвига му, както се казва в житието, му рекъл: „Добро нещо е, Константине, да изповядваш името на Иисуса Христа, ала ужасни са мъченията на турците. Помисли си, ако те плашат мъченията на турците, тогава с Божия помощ ще те измъкнем оттук!“ „Какво думаш, духовни отче? — учудено му отвърнал светият. „Разгледай тялото ми“. При тия думи мъченикът открил раните си, от чиято гледка духовникът неволно потръпнал и се удивил на подвига на младия страдалец. „Внимавай, отче! — строго му рекъл мъченикът — недейте ме откупува със злато или дарове на свобода. Бог да ви удържи от такова дело. Подир някой-друг ден ще завърша своя подвиг, както ми каза Пречистата Богородица“.
        Тъй и станало. На другия ден отново извикали на съд Константина и заради упорството му в неговото „отстъпничество“ го осъдили на смърт чрез обесване. Присъдата била изпълнена на 2 юни 1819 година, четиридесет дни след първото му задържане.
        Обесването било наказание от вида „кетъл“, което обичайно прилагали за престъпници, осъдени за мъжеложство, кръвосмешение и вероотстъпничество. За прелюбодеянието било отредено наказание от вида „реджъм“ — убиване с камъни. Преднамереното убийство имало за последствие „кесос“ — право на кръвна мъст. Това, че за християнските мъченици било избрано като наказание именно „кетъл“, трябвало навярно да послужи в очите им за тяхно по-голямо унижение и позор (25).
        „За да няма ревнители на подвига на светия мъченик и за да не подействува на други примерът на Константиновото обръщане към християнската вяра, а също и да не вземат християните да се хвалят, че имат свети мощи на мъченик, дошъл от мохамеданите, турците не позволили никому да вземе тялото му, като считали срамно за себе си, дето техен бивш едноверец ще бъде почитан от християнската Църква — погребали го тайно на мюсюлманските гробища“.
        Монах, изпратен от Кавсокаливийския скит, събрал сведения за подвига на светията в Кидония и пристигнал в Стамбул, не могъл да намери мястото, дето бил погребан, но все пак му се удало да изкупи част от дрехите, в които бил умъртвен пресветлият мъченик. С тази дреха се върнал той на Атон, гдето по-сетне от докосването до нея станали няколко чудни изцеления…
        Свети мъчениче Константине, моли Бога за нас!

Начало | Следващата глава


БЕЛЕЖКИ:

        1. Кривов В.В. Арабы-христиане в Антиохии X-XI вв. // Традиции и наследие Христианского Востока. М., 1996. — Сс. 248-249.
        2. Мец Адам. Мусульманский ренессанс. М., 1996. — С. 324.
        3. Бартольд В.В. Турция, ислам и христианство. / Сочинения. Т. VI. М., 1966. — С. 421.
        4. Щипков А.В. Во что верит Россия. Спб., 1998. — С. 93. В 30-те години на ХХ век кряшените били записани като татари. Този народ просто бил забравен. И едва неотдавна, в 1999 г. тази народност отново бе официално възстановена в Руската федерация. От края на 80-те години се наблюдава културно и духовно възраждане на кряшенския народ.
        5. Ибрагимов Г.Х. Христианство у цахуров // Альфа и Омега № 1 (19) 1999. — С. 177.
        6. митр. Гедеон (Докукин). История христианства на Северном Кавказе до и после присоединения его к России. М.-П., 1992. — С. 105.
        7. Malik С. Habib. Tough Times for Arab Christians. // Sourozh № 46 1991. — P. 30.
        8. фон Грюнебаум Г.Э. Классический ислам. М., 1988. — С. 115.
        9. Бартольд В.В. Указ. соч. — С. 424.
        10. Богомолов Г.И., Буряков Ю.ф. Христианство в Средней Азии. // Из истории древних культов Средней Азии. Ташкент, 1994. - С. 18.
        11. Най-показателен е примерът с Габон — африканската страна, където още в 1870-те години повече от 80% от населението изповядвало римокатолицизъм. С решение на президента Бонго в 1973 година християнството било признато за наследие на колониализма и страната преминала към ислям.
        * Житието е в «Атонския патерик», паметта му се чествува на 2/15 юни.
        12. Саннех Ламин. Иисус — не только пророк. // Страницы №2 1997. — С. 225.
        13. архим. Макарий (Тайяр). Арабские переводы Библии в XIX веке. // ЖМП №11 1976. — С. 44.
        14. Медани Бессам. Библия и ислам. М., 1997. — С. 4.
        15. мон. Юлиания (Демина). Современные египетские исповедники. // Вестник РХД №2(139) 1983. — С. 35.
        16. Абд-эль-Маши. Почему мусульманину трудно стать христианином? Корнталь, 1984. — С. 17.
        17. Така например един от мъчителите на свети Теодор Константинополски (17 февраля / 2 марта) по време на измъчването му говорел: "О, да ми паднеше в ръцете тоя поп (който те върна към християнството) бих изрязал доста ремъци от гърба му!"
        18. Саннех Ламин. Там. же.
        19. мон. Юлиания (Дёмина). Там же. Отговорът от страна на семейството на Малик бил пратения убиец, тежкото раняване и дългото възстановяване в болница.
        20. Торнау Н. Изложение начал мусульманского законоведения. С-Пб., 1850. — С. 470. Това, между другото, се отнасяло само до лицата от мъжки пол, вместо това жените били осъждани на доживотен затвор (на такова наказание подложили св. Аргира (Сребра) (30 апреля / 12 мая)). Макар че, ако говорим за действителното положение на нещата, то нерядко жените, оставили исляма, не по-рядко от мъжете ги заплашва смърт. Тъй например, Билкис Шейх споменава като за нещо съвсем обикновено случая с пакистанската девойка-мюсюлманка, обърнала се към християнството. След известно време подир обръщането ù тя била намерена мъртва. Убил я собственият ù брат, желаейки със самото това убийство "да умие позора от семейството" (Шейх Билкис, Шнайдер Ричард. Я осмелилась назвать Его Отцом. С-Пб., 1996. — С. 6.).
        21. Мец Адам. Указ. соч. — С. 44.
        22. Прозоров С.М. Мусульманское право. // Хрестоматия по исламу. М., 1994. — С. 169.
        23. Мец Адам. Там же.
        24. Панченко К.А. Османская Империя и судьбы Православия на арабском востоке. М., 1998. — С. 18.
        25. Това косвено потвърждава и една сцена от мъченичеството на св. Теодор Нови: когато един от мъчителите на светеца от ярост измъкнал пистолет с намерението да го убие, друг го възпрял с думите: "не бива тъй да го уморим!" И в същия ден св. Теодор бил обесен.


Български новомъченици и изповедници

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.