Юрий Максимов

Светци на Православната Църква, обърнали се от исляма

Свети Константин Агарянин | Св. Ахмед Калфа | Св. Абу Тбилиски | Св. Варвар, покаялият се разбойник | Светите Петър и Стефан Казански | Св. Авраамий Български | Преподобни Серапион Кожеозерски

Свети Абу Тбилиски*

       В исляма съществува понятието „степени на вярата“. Те са четири на брой: 1) неустойчива вяра, примесена със съмнения. Такава вяра според исляма не се приема от Бога; 2) вяра — дан на традицията, когато човек приема исляма само защото родителите му са били мюсюлмани, той е израснал и е бил възпитан в мюсюлманска среда и т. н. Бог приема такава вяра; 3) вяра, крепяща се върху научни основания, проявяваща се като твърда и съзнателна увереност на човека в онова, в което той вярва; 4) вяра на Божиите приятели, които са познали Бога (29). И ако свети Константин и свети Ахмед като мюсюлмани да били най-вероятно от „втората степен“, то свети Абу безусловно принадлежал към третата. Роден в град Багдад, който неотколе бил столица на Халифата, този благороден арабин принадлежал към съсловието на свободните, бил искрено вярващ мюсюлманин и — както разказва житието му — бил „превъзходен познавач на мохамеданските книги“. Той живял през VІІІ век, т.е. триста години преди свети Константин Агарянин.
        Абу бил вещ изготвител на благовонни масла. В житието му не се съобщава какво точно го накарало към 775 г. да посети далечна Грузия (Тбисилския емират), която по онова време влизала в състава на Халифата, заедно с наскоро освободения управник Картли Нерсес, в качеството на негов придружител. Най-вероятно това пътешествие било порив на младостта му. То станало навярно в годините на един от първите халифи на неотдавна дошлата на власт династия на Абасидите — халиф ал-Махди (775-785 г.): време, известно с гоненията против манихеите. Като цяло трябва да се каже, че краят на VІІІ век — времето, когато живял св. Абу — бил златният век на Арабския Халифат и на разцвета на арабската литература.
        Щом стигнали в Грузия (разказва житиеписецът), Абу, все още мюсюлманин, „заслужил любовта и почитта на целия тамошен народ“. Явно младият арабин бил човек с научно мислене. „Не търпейки стоенето без работа“ — както казва житието — той овладял грузинския език и пристъпил към добросъвестно и основно изучаване на Стария и Новия Завет и на християнството въобще. Посещавал богослуженията, вниквал в техния смисъл. Беседвал с образованите християни. Всичко това постепенно го довело дотам, че у него съзряло решението да приеме християнството като единствената истинска религия. За нас е особено важно това, че в обръщането му участвуват и сърцето, и разумът.
        Тук не може да не си припомним приелия преди няколко години кръщение имам Ак-Бекет — известен в Казахстан ислямски богослов. Своята постъпка той обясни със собствения си духовен напредък, твърдейки, че вече е твърд в мисълта: единствено чрез християнството може да се извърши съединяването на Бога с човека, докато ислямът е по-скоро култура, отколкото религия. Предполагам, че същото осъзнаване на духовната теснота на исляма в сравнение с християнството е дало тласък и на свети Абу да стане християнин.
        До някое време Абу, като св. Ахмед Калфа, не явил християнската си вяра. По това време се променили политическите обстоятелства и отново сваленият от власт (явно вече от халиф ар-Рашид) Нерсес заедно с 300 свои приближени напуснал Картли, преминал Осетия и се заселил при хазарите. Виждайки, че в Хазарския каганат е в безопасност, Абу приел тайнството Кръщение. Това станало шест години след пристигането му в Тбилиси. Това е немалко време. За пореден път то свидетелствува, че тази тъй важна крачка в религиозния му живот Абу предприел напълно съзнателно.
        След като изминало известно време, бежанците се отправили към православна Абхазия, владяна тогава от Византийската империя. Новообърналият се християнин прекарвал строг подвижнически живот. Знае се, че преди празника св. Пасха прекарал в безмълвие и пост три месеца. Вестта за необикновения спътник на Нерсес бързо се разпространила. От него се заинтересувал дори владетелят на Абхазия и го повикал при себе си за беседа върху християнската вяра, от която и двамата останали доволни.
        Минало време и властта в Картли поел Стефан, племенник на Нерсес, комуто след време се удало да измоли от халифа позволение чичо му да се върне. Нерсес се върнал в Грузия. Преди това обаче владетелят на Абхазия предложил на свети Абу да остане там, като му казал:
        — Ти си бил мюсюлманин и там не ще те оставят на мира. Боя се да не би волю-неволю да те отвърнат от християнската вяра и да не погубят толкова твои трудове.
        — Не ме оставяй тук, — отвърнал светият — понеже каква радост ще имам там, дето няма дори опасност да умра за името на Господа Иисуса Христа? А и защо да скривам истинската светлина, с която Христос ме просвети? От смъртта никъде не мога да се скрия, пък и не се боя от нея.
        И заедно с Нерсес светият се върнал в Тбилиси. Три години той открито изповядвал Христа. Всеки ден след богослужението Абу отивал в арабските квартали, носейки на съплеменниците си светото Благовестие. Три години той открито изповядвал Христа и никой не посмял да му стори зло. Противниците му се ограничавали със споровете. Ала неприязънта към „отстъпника“ у влиятелните мюсюлмани неумолимо растяла.
        Тъй продължило до декември 785 г., когато за пръв път задържали светеца и го хвърлили в тъмница. Подир няколко дни, по ходатайството на управителя Стефан, го освободили. Навярно това първо затваряне не било свързано с напущането на „бащината вяра“ от страна на задържания, а с опитите му да обърне към християнството други мюсюлмани. Както става явно от по-нататъшните събития, Тбилиският кадия първоначално мислел, че Абу е роден християнин, който просто провежда противозаконна проповедническа дейност сред мюсюлманите. В противен случай дори ходатайството на Стефан не би могло да му издействува толкова скоро освобождение.
        Но не задълго свети Абу останал на свобода. Недоброжелатели донесли на кадията, че Абу е роден мюсюлманин и вече е преминал в християнството, и на това основание изисквали повторното му задържане и „всевъзможни изтезания“ с цел да го принудят да се върне в исляма. Като узнали за тоя донос, някои християни своевременно се явили при светия и му предложили да се спаси с бягство, на което той спокойно отвърнал:
        — Готов съм за Христа да ида не само на мъки, но и на смърт — и с радостно лице излязъл на улицата насреща на пратения за него от кадията отряд.
        Завели го при кадията, а той го попитал:
        — Какво чувам за тебе, Абу? Говорят, че ти, бидейки роден в исляма, си изоставил правата вяра и си прелъстен от християните? Вразуми се! Моли се тъй, както са те научили твоите родители-мюсюлмани.
        — Вярно рече: действително се родих от мюсюлмани и бях възпитан от своите родители в мюсюлманския закон, ала изповядвах тая вяра само дотогава, докато не узнах християнския закон. А когато Богу бе угодно да ме въведе в царството на Своя Син и моя Бог, Иисуса Христа, тогава аз оставих Мохамедовия закон, измислен от човеци, и последвах истинския Бог, приемайки даруваната на християните вяра. Аз съм кръстен в нея и се покланям на Христа, без да крия, че съм християнин.
        Прославеният в лика на арменската църква мъченик Йосиф Двински (персиец по произход, до кръщението носил името Абу Бакр, пребит до смърт в 1170 г.) на сходния укор за това, че е оставил родната вяра, отговорил със забележителните думи: „Не съм се отклонявал от пътя и не съм оставял родната вяра, но напротив, избавих се от заблудата и намерих родната вяра, от която бях лишен“ (30). Без съмнение, св. Абу бил движен от същото чувство и съзнание.
        Нататък всичко върви по известното предначертание: кадията го примамва с щедро парично възнаграждение и добри възможности за кариера, но светият ги отхвърля, оковават го в пранги и повторно го хвърлят в тъмница.
        По протежение на целия път на своето мъченичество св. Абу явил удивителен пример на дълбока църковност, на величайшо по благоговението си смирение пред Църквата Божия. След като се озовал в тъмницата, блаженият мъченик при първата появила се възможност чрез приятелите си на свобода продал имотите си и с получените пари прехранвал своите гладни и бедни съкилийници, като сам непрестанно пребъдвал в пост. С част от парите помолил да купят тамян и свещи и да ги раздадат по църквите с молба да се молят за него. В деня на смъртната присъда светецът помолил да се причасти и в третия час на деня (9 ч. сутринта) го навестил свещеник, който го причастил. Миговете отлитат… Неминуемо приближава часът на подвига. Ето, идват за Абу, оковават го във вериги, за да го отведат на смърт. Светецът се обърнал към християните, които били с него, и попросил молитвите им.
        Ето го — влачат го окован из града. От двете страни на пътя му излизали християни, които го съпровождали и мнозина от тях не можели да удържат сълзите си. Този другородец, всъщност окупант, заради Христа се решава на постъпка, за каквато у много от тях, родените в християнство, не достига нито воля, нито любов. Един дълбоко вярващ грузинец, с когото беседвах за подвига на светеца, направи следното сравнение: „Това е все едно днес, пред очите на светската и потънала в грехове Москва да приеме смърт за Христа чеченец“…
        Като видял сълзите им, Абу взел да ги утешава:
        — Не плачете за мене, но се радвайте, понеже отивам при моя Господ. Помолете се за мене и мирът Господен да бъде с вас.
        Ето го вече пред кадията. Седейки, той го попитал за сетен път:
        — Е, какво реши?
        — Аз съм християнин и се надявам да остана такъв навеки.
        — Значи не си изоставил още глупостта и безумието си?
        — Ако бях невежа и безумец, не бих се удостоил да стана християнин.
        — Нима не разбираш, че тези думи ще ти навлекат обвинение?
        — Дори да умра, вярвам, че ще живея с Христа. А ти не се бави, но изпълни волята си.
        — Каква е сладостта, която получаваш от Христа, че и живота си не жалиш?
        — Ако желаеш да узнаеш тая сладост, повярвай в Христа и се кръсти.
        От тези думи кадията изпаднал в ярост и заповядал да изведат Абу и да му отсекат главата. Извели светеца на двора. Дръвникът е поставен, палачът — готов. Свалили веригите от окованика. С позволението на палача светецът се помолил кратко и благодарил на Св. Троица, след което сам турил глава на дръвника, слагайки ръцете си зад гърба. Палачът замахнал с ръка, мечът проблеснал и се спуснал; светецът го усетил, как силно се удря в шията му и спира — палачът ударил с тъпата страна с надеждата, че страхът ще накара светеца да се отрече от Христа. Мъченикът мълчал. Още веднъж се спуснал мечът, отново с тъпата страна. Това станало и трети път. Накрая, за четвърти път, палачът ударил с острието… 6 януари 786 г.
        След убийството тялото на светеца било откарано с надеждна охрана на градското гробище, гдето било изгорено. На никого от християните не позволили да присъствува. По този начин мюсюлманските власти се опитали да попречат на по-сетнешното прославяне на Абу като светец и на почитането на честните му мощи. Но въпреки забраната, към мястото на изгарянето се устремили множество християни и — нещо любопитно — първи там дошли старци и деца. После примера им последвали и останалите.
        „Щом свърши денят, в който светецът биде посечен с меч, и настъпи първият час на нощта, над мястото, гдето бе изгорено тялото на Христовия мъченик, се яви звезда, сияеща като кандило. Тя остана в небето до третия час на нощта и по-дълго. В първата нощ тази звезда излъчваше сияние, подобно на блясъка на мълния. Сам кадията и целият народ — християни и мюсюлмани — видяха Божието знамение със собствените си очи, а някои от слугите на кадията дори ходиха на мястото, за да погледат необикновеното сияние. Струваше им се, че там, на земята е поставена запалена свещ. Но щом се доближиха, видяха сияещо тяло, подобно на звезда, висящо във въздуха, и не можеха да се приближат към мястото, бидейки обзети от страх“ — това е свидетелството на съвременника на светеца, Иоан Сабанидзе, който съставил житието му.
        По-късно на мястото, гдето било изгорено тялото на мъченика, издигнали малка църква, но след идването на съветската власт, в 1939 г., църквицата била унищожена. Милиони гонени православни християни споделили участта на светеца. Повече от половин век светото място останало запуснато, докато неотдавна, по Божия милост, не започнало възстановяването на тая църквица…
        Днес св. Абу се почита за небесен покровител на град Тбилиси (столицата на Грузия, б. пр.)

Свети новомъчениче Або, моли Бога за нас!

Предишната глава | Начало | Следващата глава

БЕЛЕЖКИ:

* В грузинска транскрипция — Або. Житието му е поместено в „Полные жизнеописания святых грузинской Церкви“. Паметта му се чествува на 8/21 януари. Датировка по: Никитин В.А. Або Тбилисский // Православная энциклопедия. Т. I. М., 2000. — С. 45.
29. Хайдар Али. Курс лекций по основам ислама. Казань, 1997. — С. 12.
30. Армянские жития и мученичества V-XVII вв. Ереван, 1994. — С. 333. (Основните сведения са почерпени от: архиеп. Сергий (Спасский). Полный месяцеслов Востока, T.III. Паметта му се чествува на 6/19 май. Свети Димитрий Ростовски привежда малко по-различна версия на житието на свети Варвар, която започва едва от мига на обръщането му и изпуска предисторията. Аз, както отец Иоан Майендорф, следвам по-древното изложение, принадлежащо на Константин Акрополит.

Към главната страница | Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.