Йеромонах Дамаскин (Орловский)

Житие и завети на светия новомъченик
        свещеник Василий Соколов


(20 май/2 юни)

       Василий Александрович Соколов е роден през 1876 година в Московска губерния в едно село близо до Троицко-Сергиевата Лавра. След завършването на семинарията и Московската Духовна академия Василий Александрович се оженил и бил ръкоположен за свещеник към храма на село Пустое във Владимирска губерния. По нататък ще продължим разказа с неговите собствени думи:
        “Добре си живееше о. Василий, свещеникът на село Пустое във Владимирска епархия, толкова добре си живееше, че по-добре не можеше и да бъде, както самият той казваше. Първо, Господ го благослови с щастливо съпружество. Второ, Бог благослови о. Василий със служебни успехи и материално благосъстояние. Отец Василий кратко време служи като йерей в своята малка енория, но постигна много. Доволните енориаши казваха: “Няма да намерите по-добър от нашия батюшка; и в проповедите, и в реда — във всичко го бива.” Божият храм под непрестанните грижи на стопанина-свещеник винаги се поддържаше в подобаващо благолепие и непрекъснато се обновяваше и благоукрасяваше.
        Господ дари щастливите съпрузи и с потомство, и дори много ги дари. За дванадесет години те се сдобиха с шест деца, всичките мънички, от десет години надолу. Децата растяха здрави, хубави, като радваха и утешаваха родителите си, които душата си даваха за тях. Разбира се, че и много грижи създаваха на батюшката и майка си, но последните не униваха и не роптаеха срещу съдбата си. Като се ободряваха и се подтикваха един друг в трудовете, те не щадяха нито силите си, нито здравето си, само и само дечицата да са доволни и изправни във всички отношения. “Поживяхме за себе си, сега вече трябва да живеем за децата, те ще растат, а ние ще се смаляваме, такъв е законът в света”, разсъждаваха те помежду си.
        Бързо и незабележимо, като вода в широка пълноводна река, течеше техният живот по отъпкания коловоз на житейската суета, тревоги и грижи, в постоянната смяна на радости и скърби по повод различни успехи и придобивки и неудачи със загуби. Отец Василий съзнаваше, че животът не може да тече тъй гладко. Това не е естествено, си мислеше той. Казано е: “в света скърби ще имате”, и не е казано случайно. Не можеш да избегнеш скърбите, както спокойното море не може да избегне бурята. Опасна и страшна е бурята след дълго благоприятно затишие. Тежки са скърбите за непривикналите към тях, особено след дълъг, спокоен и щастлив живот. Поне някакъв кръст да ни беше изпратил Господ за изпитание, скришом се молеше батюшката, да не е много тежък, а такъв, че да не се самозабравяме, да помним за земната участ на човеците.
        Есента на дванадесетата година от свещеническото служение на о. Василий се случи много благоприятна, такава, за която обикновено се казва: “и старите хора няма с какво да я запомнят”. Беше сухо, ведро, неестествено топло за есен. С една дума, благодат Божия. Но в дома на о. Василий никой не беше във весело настроение. Къде ти?! На всички очите им бяха пълни със сълзи, готови да се проронят при първия повик. Работата беше в това, че самият стопанин “неизвестно защо”, както обясняваха, се разболя от тиф, такава болест, с която шега не бива: като нищо те поваля и в гроба те вкарва, та не оставя човека дълго да се мъчи. Разбира се, в този дом добре разбираха това, още повече че и местния лекар не криеше сериозното положение на болния. Да се разчита на организма на о. Василий беше съмнително. Затова и се обърнаха със сърдечна молба към Господа, да вдигне болния от смъртния одър със Своята сила. Молеха се и енориашите за своя болящ духовен отец, като искрено просеха избавление от смъртната опасност: с всичка сила се прояви вече укрепналата привързаност на пасомите към своя духовен пастир. Молеха се усърдно и многобройните роднини на о. Василий, като съчувствуваха от цялото си сърце на неговото и на семейството му трудно положение и вътрешно потръпваха при мисълта за печалния изход от болестта. Молеха се малките дечица за своя любим татко, застанали едно до друго пред иконите, преусърдно правейки земни поклони.
        Но най-тежко ù беше на матушка Илария. Не жалост, а някакъв ужас я бе обзел и бе стегнал сърцето ù като в обръч. Сълзи няма и молитвата не ù идва на ум, в нищо не намира облекчение, успокоение.
        — Господи, какво ще стане с нас, — в отчаянието си казваше матушка Илария на о. Василий. — Поне мъничко да беше ни пожалил с децата. Виж на какво приличаме, лутаме се като мухи из къщата.
        — Какво мога да направя, — отговаряше батюшката. — Явно, това ни се полага, заслужаваме да страдаме. Може и да умра, няма да крия, че ми е много трудно.
        — Защо мислиш за смъртта? Мисли за живота, — опита се матушка Илария да вдъхне кураж на мъжа си. — Кой ще гледа, кой ще храни децата? Какво ще правя сама с тях?
        — Чакай, не бързай да се вайкаш предварително. Като умра, тогава ще се наплачеш и натъгуваш. Все някой трябва да бъде пръв, не можем да се наговорим да умрем в един и същи миг. А как ще живееш без мен? Ще преживееш някак, да дава Господ: ще правиш просфори тук и така ще се изхранваш.
        — Да пази Господ, какви ги говориш?
        Матушка Илария нямаше повече сили да говори с болния. Тя не просто излезе, а избяга от стаята му обляна с горчиви, безутешни сълзи.
        Но ето, че докато плачеше, матушка Илария бе осенена от някаква мисъл, сякаш ù беше дошъл на ум някакъв сигурен начин да си помогне в бедата. Тя отиде до домашния иконостас, падна на колене пред иконите и започна горещо-горещо да се моли. Но се молеше не с обикновени заучени молитви, а сама съчиняваше скръбната си молитва както умееше.
        “Господи, изправи го на крака, — казваше тя, — дари му изцеление. Знам, че не съм достойна за Твоята милост, не я заслужавам. Помогни ми по Своето милосърдие, по человеколюбието Си. Ти, Господи, виждаш моята безпомощност, по-добре от мен познаваш моята мъка и моята нужда. Не ме оставяй клета вдовица, а децата — сираци. Какво ще правя с тях? Къде ще се дяна, как ще ги изхраня и как ще ги наредя в живота? Нима за това си ни дал децата, за да оплакват цял живот нищетата си и да ни упрекват нас, родителите? Съхрани за тяхно добро живота на баща им. И ако е нужно по Твоето правосъдие някой от нас да бъде взет оттук, вземи мен. Вземи мен вместо него, Господи! И аз ще умра с радост, ще умра спокойна, че не са останали без хляб и без грижи децата ми. Майко Божия, Света Застъпнице! Принеси за мен Своята майчина молитва към Своя Син, да чуе Той гласа на моето моление!”
        Дълбоките въздишки, прекъсвани от неудържими ридания, стигнаха до ушите на болния.
        — Какво правиш там? — попита той.
        — Моля се, — отговори матушка Илария. — Само едно единствено нещо, както виждаш, ни остана — да се молим. Няма на кого повече да се надяваме, а Бог всичко може. Знаеш ли, молих Господа, по-добре аз да умра, отколкото ти. Нали така ще бъде по-добре?
        — Напразно си молила за това. Казано е: не изкушавай. Може и да си молила, но няма да получиш, ако не желае Господ: Той и без нас добре вижда и знае, какво да прави с нас и какво ни е нужно.
        — Точно затова и се молих, — възразяваше матушка Илария, — защото, без съмнение, за децата ще бъде по-добре ти да останеш жив, а аз да умра. Не е ли така?
        — Не, не е така, — нетърпеливо заговори батюшката. — Не си и помисляй за това. Дали аз, дали ти — еднакво лошо и не навреме ще бъде да умрем. Но така е според нас, а според Бога това може да е най-доброто за нас и за децата ни.
        Господу беше угодно да чуе настойчивите молитви за болящия йерей Василий. Критичният момент на болестта мина благополучно и от началото на октомври ясно се очерта обрат към оздравяване. Силите му се възстановяваха, болният бързо се оправяше. Матушка Илария беше на седмото небе от обзелите я радостни чувства заради избавлението от надвисналата опасност. “Не просто оздравя, а възкръсна моят отец Василий, — весело се хвалеше тя на всички, — дори не знам как да благодаря на Бога за това”. В къщата отново се възцари предишния ред на ежедневен трудов живот.
        Мина година и пак настъпи есента. Но каква противоположност бе тя на предишната! Сякаш нарочно, за по-голям контраст, нея есен се събраха накуп всички несгоди и неприятности, свойствени за този сезон. Жената на о. Василий, Матушка Илария, се разболя не на шега, заболя някак неочаквано, отначало леко, а след това съвсем се залежа. Болната беше болна само телом, а духът ù беше бодър, и тази бодрост вселяваше в околните надежда, че тя скоро ще се оправи и ще стане на крака. Но надеждите все не се оправдаваха. Напротив, пристъпите на болестта станаха по-тежки. Матушка Илария се причасти и настойчиво, през сълзи, молеше съпруга си да извърши над нея тайнството Елеосвещение.
        — От какво се боиш, — уговаряше тя мъжа си, — чунким не си свещеник и не знаеш за какво е установено това тайнство. Нали виждаш, лекарствата не действуват. Може Господ нарочно да ни показва, че само при Него за всички има изцеление. Ти самият знаеш случаи, как след извършването на това тайнство са оздравявали едва ли не безнадеждно болни. А дори и да не оздравея в края на краищата, пак от полза ще ми бъде това тайнство при преминаването във вечния живот. А ти, моля те, изпълни тази моя молба; друго на мен не ми и трябва.
        — Ех, ако можеше да надникнеш в сърцето ми и да видиш, как мъчително се свива то дори само от тези твои думи, би ме пощадила. По-добре не ме измъчвай, ще направя както искаш, някак, може би, ще успея да понеса това терзание. И не само него ще понеса, само Господ да ти даде здраве. Ех, майко, майко! Каква скръб ни докара. Представа нямам какво да правя сега.
        — Сега ти се връща, отче, — получи той в отговор. — Ти лани по това време още по-голямо мъчение ми устрои. И ето, че го понесох, оживях. Бог ще ти помогне и ти ще го преживееш. Освен това засега, май, няма нещо кой знае колко тежко. Виж, като умра, е-е, тогава наистина няма да ти е леко… Но и това ще се забрави, ще зарасне раната, — след като помисли малко, добави матушка Илария.
        — Гледам те как равнодушно казваш това, сякаш се шегуваш. Ето, дори се опитваш да се усмихнеш. Но на мен не ми е до това. И важното е, че не за себе си се безпокоя, повече ми е жал за децата, тежко им е без теб.
        — А пък, напротив, за децата по-малко мисля, отколкото за теб, за тебе повече ми е жал, отколкото за тях. Какво им е на децата? Те все още твърде малко разбират за какво им е нужна майката. Ще пораснат, да даде Господ, и дори няма да забележиш кога. Те ще ти бъдат утешение: ще ги обичаш, ще се грижиш за тях, ще ги учиш, ще ги наредиш в живота, така и времето ще мине незабелязано.
        След тайнството Елеосвещение болната действително се почувствува много по-добре за обща радост на всички.
        — Ето сега ми е съвсем добре и нищо не ме боли, наистина, само дето нямам сили.
        На следващия ден след извършването на тайнството пристигна лекар от града, който беше поканен от о. Василий за консултация с местния лекар. Справедливостта изискваше да се съобщи истинската диагноза без всякакви заобикалки. “Ние с колегата, отче, открихме у жена ви чернодробно заболяване, всички други ревматични явления произтичат от тази основна болест. Да я лекуваме, честно казано, за нас ще е трудно. Решихме да ви предложим незабавно да я закарате в клиника за съвет с по-опитни медици”.
        Това заключение на лекарите, което беше съвсем неочаквано, порази о. Василия като гръм от ясно небе. А болната вече викаше мъжа си, искайки по-скоро да чуе решението на лекарите.
        — Е, какво казват лекарите? — го посрещна тя, като изпитателно го гледаше в очите. — Нещата са зле, както се вижда, не крий, виждам по лицето ти, че са зле.
        — Ето, че не позна, — отговори о. Василий, като се опитваше да се пребори с чувствата си, доколкото може. — Наистина, не обещаха кой знае какво, но и лоши неща не пророкуваха. Въобще, казват, че болестта е упорита и продължителна. Между другото, настойчиво ни съветват да те закарам в клиника в Москва. Не знам какво ще кажеш ти за това.
        — Струва ми се, че докторите просто не са искали да те плашат от съжаление, за да не ти отнемат последната надежда, но са се уверили, че песента ми е изпята.
        — Господи, пак те нападат мрачни мисли. Къде ти е вярата, надеждата в Бога? Нима Господ ей така ще ни изостави? Помисли за това: нима няма да си докараш грях, ако се откажеш от средствата за лечение и да се подложиш на опасността да умреш? Та нали си майка! Поне децата пожали, запази себе си за тях.
        — Е, както искаш, — заключи матушка Илария. — Щом така си намислил, ще заминем за Москва. Само че не знам как ще стигна до там…
        Като успя да получи това макар и с неохота дадено съгласие за пътуването, о. Василий веднага започна да се стяга за път. Приготовленията бяха кратки. Преди отпътуването болната майка настоя да благослови децата, колкото и да се опитваше батюшката да я убеди, че тази тежка сцена не е нужна сега. “Няма да е излишно за всеки случай”, — твърдеше тя настойчиво.
        — Бъдете, дечица, умни и послушни, обичайте татко си и мен не ме забравяйте, — наставляваше тя децата, като ги целуваше и прекръстваше със светата икона.
        В клиниката, където о. Василий пристигна с жена си, го посрещнаха със съчувствие и доброжелателно. Край болната му съпруга веднага се събраха накуп студенти начело с лекарите-доценти. Започнаха бързо да я разпитват, да я преглеждат, да я преслушват. Дойде и самият професор, прегледа я, преслуша я, поклати глава и каза на батюшката, като го отведе настрани:
        — Тежко заболяване, отче, има жена ви, може да е рак, а може да е нещо друго, но едва ли е излечимо… Мисля, че напразно сте измъчили и себе си, и нея с това пътуване дотук. Впрочем, не падайте духом. Още ще я преглеждаме. Дай Боже, да се окаже нещо друго.
        Докторът беше прав в догадките си. Съветът на лекарите от клиниката установи рак на черния дроб на болната, за което бе съобщено на о. Василий на третия ден.
        — С нищо не можем да помогнем на съпругата ви, примирете се с положението си. Ракът е неизлечим, да се оперира черния дроб не е възможно. Изходът е един — смърт.
        Като се помоли пред московските светини в Успенския и Покровския събор, в Иверския и Пантелеймоновския параклис, о. Василий си замина обратно.
        “Да бъде Твоята воля, Господи, да бъде Твоята воля!” — мислено си повтаряше батюшката, гледайки с болка любимата си жена, която лежеше пред него като прекрасно, но повехнало, попарено от есенната слана цвете. “Само не ме лишавай, Господи, от последната Си милост и помощ — да я докарам жива до вкъщи, избави ме от терзанията да я видя умираща на път”.
        И богатият с милост Господ изпълни просбата на о. Василий. Без да се случи нищо особено, дори без големи трудности стигнаха до своето село и се прибраха вкъщи. Не за такова завръщане си мислеше батюшката преди седмица, когато заминаваше с болната от село. Мечтаеше да я докара обратно вкъщи здрава, смееща се, радостна, способна с подновени сили да служи на семейството и да управлява къщата. И ето, че вместо това, той трябваше да я внесе на ръце почти безчувствена и в безсъзнание в своя дом под гръмкия плач на посрещащите ги деца, хлипането и нареждането на насъбралите се да погледат съседки-енориашки.
        Празникът Покров на Пресвета Богородица. Тече тържествената Божия служба в храма на село Пустое в присъствието на множество молещи се. И те виждат и чуват, че прекалено тъжен е техният свещеник, духовният им отец, от дълбока скръб е помрачено лицето му, трепери, замира и често секва неговият звучен обикновено глас, и по неволя настроението на всички престава да бъде празнично. Ето раздвижиха се всички в църквата, понечиха да се приближат към солея да чуят обичайната проповед на своя духовен пастир. Но какво става? Вече понечи и самият пастир да се обърне към поставения аналой и изведнъж отново се върна към светия престол. Сподавената въздишка на цялата църква и глухо прозвучалите думи: “О, Господи!” сами за себе си говореха, че причината за лишаването на вярващите от назидателно слово напълно е приета от тях и пастирът няма да бъде укорен за това. Като се помолиха, всички се разотидоха по домовете. Само о. Василий още дълго време стоя в храма. В молитвата си пред Божия престол той търсеше утешение за своето смутено сърце. В молитвата си към Бога, като човек, стоящ всред изворни води и измъчван от жажда, той търсеше да уталожи страданията, които притискаха душата му. Той съзнаваше, че само с това може да облекчи тежкото си иго — искрено и усърдно да се моли и с детска доверчивост да се предаде на всеблагата Божия воля, на помощта и застъпничеството на светите угодници. Всички достъпни земни средства за предотвратяването на надвисналата беда бяха изчерпани. Неминуемо предстояха за него — горчиво вдовство и за децата — сирашката съдба и то в най-близко бъдеще.
        На следващия ден след Покров при о. Василий пристигнаха тъстът и тъщата, пристигна също и сестра му.
        — Да, — разсъждаваха край леглото на болната родителите ù, — ясно е, че развръзката е близко. Няма от какво да живее. Цялата е кожа и кости, нищо не е останало от нея, само дето диша и то едва-едва. И отде се взе тоя рак, странна работа. Да не би от миналогодишната ù скръб по време на Вашето боледуване да го е хванала?
        — Всичко е възможно, разбира се, — отговаряше о. Василий. — Аз самият много добре си спомням какви мъки ù струваше моето боледуване. Как да не помня? Молеше се на Господа, да я прибере при Себе Си вместо мен. Та само крайна степен на отчаяние, водено от самоотвержена любов, е могло да я подтикне към такава молитва и молба. И чудно нещо — това беше на 2 октомври, значи на днешния ден. Мигар Господ е отсъдил да се изпълни молбата ù и да я прибере при Себе Си? Тогава всичко ще стане ясно: това е пръст Божи, тя е измолила това и е дала живота си за мен.
        Вечерта на същия ден матушка Илария почина: отиде си тихо при Господа. Отец Василий се лиши от своята горещо обичана жена, семейството — от грижовната майка, роднините — от радушната, ласкава домакиня, а енориашите, особено жените — от приветливата презвитера. Загубата беше еднакво голяма за всички.
        Много народ се събра на погребението на матушка Илария, въпреки че денят беше делничен. На всички наистина им беше жал, че толкова рано е угаснал един толкова необходим живот, жал им беше за останалите сираци деца, половината от които не разбираха значението на постигналата ги загуба, жал им беше и за о. Василий, овдовял още толкова млад, жал им беше за разрушаването на цялото семейно щастие и благополучие на този дом, когото мнозина посочваха като достоен за подражание пример.
        “Това е волята Божия, волята Божия, пръст Божий”, мислено си повтаряше батюшката, когато последен се връщаше вкъщи от пресния гроб. “Ако можех сега и аз да легна до починалата, няма да ми е нужно друго утешение. Само децата, да, децата…” А децата — ето ги и тях! — вече го бяха наобиколили, хващаха го за безпомощно отпуснатите ръце, оплитаха се в раздуваните от вятъра поли на расото му, увираха се в краката му, стараейки се да надникнат в очите му, като чувствуваха с малките си сърчица, че освен баща им не им е останал друг близък човек, че той ще трябва сега да им замени и мама, и всичко. Погледна отец Василий своите сирачета, и горчиво-горчиво заплака.”
        Скоро след смъртта на жена си о. Василий бил преместен в Москва в храма “Св. Николай Явени” на ул. “Серебряний переулок” близо до Арбат. Три от децата му починали, останали две дъщери и синът Борис. Той завършил Московската Духовна академия, но не станал свещеник, започнала Първата световна война и той заминал на фронта.
        През 1922 година съветската власт, използувайки глада в Поволжието, започнала гонение срещу Православната Църква. Навсякъде били изпратени агенти на ГПУ (Държавното политическо управление към вътрешното министерство на СССР — бел. прев.), които сред случайни хора, минувачи, пътници във влаковете подхващали разговори по повод изземването на църковните ценности и често при неблагоприятни от гледната точка на агента отговори човекът биваше арестуван. Агентите на ГПУ, засилвайки дейността си в храмовете, се стараели да прослушват всички проповеди. За това, което не разбирали, питали енориашите и въз основа на техните отговори съставяли доносите си. А последните често въобще не отговаряли на действителността, но веднъж попаднали в 6-ти таен отдел на ГПУ, вече не се подлагали на съмнение и не се проверявали.
        На 4 март свещеникът от църквата “Св. Йоан Воин” Христофор Надеждин, обяснявайки значението на настъпващата неделя — на тържеството на Православието — каза, че “непослушанието към Църквата води до бедствие и до гняв у Бога, което се и наблюдава в съвременния живот… народът така е затънал в грехове, че над него справедливо се надига съдът Божий във вид на предполагаемото изземване на църковното имущество и в това, че това имущество може и да не попадне в ръцете на гладуващите…” Агентът от разузнаването записал това по свой начин.
        Когато комисията по изземането на църковните ценности дойде в храма “Св. Николай Явени”, о. Василий Соколов помолил да не изземват най-необходимите при богослужението предмети, чиято липса ще създаде трудности при причастяването. Комисията категорично му отказала. Чувство на горест и скръб изпълнили сърцето на свещеника. “Не трябва да скърбим… за материалната загуба, — казал той в проповедта си, — още повече че тези неща са предназначени за нуждите на гладуващите. Но енориашите не могат да не скърбят, че иззетата църковна утвар може да бъде превърната в предмети за домашно ползване… Положението на вярващите днес прилича на положението по време на Вавилонския плен. Юдеите се обръщали към Бога с надеждата, че Той ще накаже онези, които ги пленили, за причиненото зло, и енориашите могат да се надяват, че Бог, Който е допуснал изземането на църковните ценности от храма, ще въздаде на тези, които ги употребят за зло”.
        Агентът не чул добре проповедта и се обърнал за уточнения към протодякона на храма. Той, без да придаде на това голямо значение, свободно предал съдържанието на проповедта, която агентът записал във вид, който му бил нужен за изпълнение на задачата. Отец Василий бил арестуван. Общо били задържани и дадени под съд петдесет и четирима души, в това число и свещениците Христофор Надеждин, Александър Заозерский, йеромонах Макарий Телегин и мирянинът Сергий Тихомиров.
        Отец Василий бил обвинен за това, че на 7 април произнесъл в храма “проповед за изземането на църковните ценности… Нарекъл… изземването грабеж, а комисията — бандити. В края на проповедта си, сравнявайки положението на вярващите в този момент с положението на юдеите във Вавилонския плен… призовал населението да се обърне с молитва към Бога и да Го моли да изтрие от лицето на земята онези, които са извършили това изземване, както някога Бог за същото изтрил от лицето на земята Вавилон… и това било изразено в произнесените от него слова на псалма “при реките Вавилонски” …Дъще Вавилонска, опустошителко!... Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!”
        Благочинният на Пречистенския Сорок (Група от църкви, образуваща благочиние и състояща се приблизително от четиридесет храма – бел. прев.), настоятелят на храма “Св. Параскева” в Охотний ряд Александър Заозерский бил обвинен, че “като получил посланието на патриарх Тихон, го разпространявал в църквите… Като запознал енориашите с възванието на патриарх Тихон и постановлението на ВЦИК (Всесъюзният централен изпълнителен комитет), докладвал по въпроса за изземването на ценностите, след което събранието се изказало в полза на изземването на ценностите”.
        Благочинният на Замоскворецкия Сорок, настоятелят на храма “Св. Йоан Воин” Христофор Надеждин, бил обвинен, че “като получил възванието на патриарха Тихон, го разпространил в църквите… произнесъл проповед на тема “загиващата, могъща някога Руска Държава…” на 13 март… в… църквата по време на богослужението запознал енориашите с възванието на патриарх Тихон”.
        йеромонах Макарий Телегин бил обвинен, че при изземването на църковните ценности от …. храма при Патриаршеското подворие той “в присъствието на тълпа от хора нарекъл комисията по изземането грабители и насилници”.
        Мирянинът Сергий Тихомиров… “на 5 април… по време на изземането на църковните ценности в храма “Богоявление” в Драгомилово около храма се събра тълпа, която започна да оказва съпротива на комисията по изземането и се опитваше да нахлуе в храма, охраняван… от червеноармейци. Произведеният от охраната залп във въздуха не разгони тълпата… Пристигналата на мястото на произшествието кавалерия разгони тълпата. Бяха тежко ранени и пребити няколко червеноармейци… Най-активно участие в агитацията и малтретирането на червеноармейците взеха: Тихомиров…”
        Освен това благочинните на московските храмове били обвинени в съхраняването на обръщението “Към православното население на град Москва” и обръщението към ВЦИК, което било подписано от стотици православни хора.
        От 26 април до 8 май в Московския Революционен Трибунал се провели заседанията на съда. Обвиняемите се държали мъжествено и с достойнство. Съдиите многократно се опитвали да ги съблазнят с облекчаване на участта им в замяна на показания срещу другите подсъдими, но те не се съгласили на това.
        Свещеникът Александър Заозерский не се признал за виновен по обвинението за контрареволюционна агитация срещу изземането на църковните ценности. Казал само, че е чел в храма посланието на Патриарх Тихон. Но от кого е получил текста на посланието и текста на протеста към ВЦИК, отказал да признае: “…при мен дойде непознат и донесе няколко екземпляра на възванието на Патриарх Тихон и на текста на протеста, толкова броя, колкото бяха достатъчни за всичките църкви, на които съм благочинен. Всички възвания на Патриарха и текстът на протеста разпратих по църквите като служебно задължение, подчинявайки се на разпореждането на висшите църковни власти”.
        И свещеник Христофор Надеждин не се признал за виновен и отказал да каже от кого е получил посланието на Патриарх Тихон: “…при мен дойде непознат за мен млад човек и донесе няколко екземпляра на възванието на Патриарх Тихон, които разпратих по църквите; по-късно същият млад човек донесе два екземпляра на протеста към ВЦИК”.
        Съдиите разпитвали отец Макарий Телегин за неговите убеждения.
        — По убеждение съм монархист, — отговорил той.
        — Как така сте монархист, когато няма монарх? Нали апостол Павел казва: подчинявайте се на съществуващата власт.
        — Та аз се подчинявам: живея тихо и мирно, като всички смъртни, нямам работа с властта.
        — Къде служите?
        — Бях щатен свещеник на Първа Донска казашка бригада. Сега служа в храма при патриаршеското подворие.
        — Там ли оскърбихте комисията?
        — Да, нарекох членовете ù грабители и насилници. Аз съм служител на Божия жертвеник и ми е много тежко, когато отнемат свещени премети.
        Отец Василий Соколов се държал безстрашно и открито по време на съда. От затвора той писал на своите деца по плът и на духовните си чеда:
        “Мои мили деца и всички, които ме обичате! Вашето участие в снабдяването ми с разни неща дълбоко ме трогва. Виждам и чувствувам Вашите пламтящи от любов сърца. Но се въздържайте и не харчете пари да ми изпращате такива скъпи неща, като портокали. До портокали ли им е на затворниците? Прекланям се пред Вашата любов и моля Бога да Ви въздаде за всичко с небесната Си милост!
        Дълбоко, дълбоко обичащ Ви прот. В. Соколов

На всички, които ме обичат и на духовните ми чеда!
        От цялата си душа благодаря за съчувствието Ви, което проявявате към мен в бедственото ми положение. С Вашите молитви и Вашата любов да облекчи Господ готвещата ми се участ! Да даде Бог и на всички Вас търпение в понасянето на изпратената Ви скръб! Разбира се, това е голяма скръб за Вас, да виждате двамата Ваши духовни пастири на подсъдимата скамейка. Не губете надежда. След скръбта на тия дни ще Ви даде Господ и радост, която никой няма да Ви отнеме.
        Мир на всички Вас! Да Ви благослови Бог! Прот. В. Соколов

На 8 май 1922 година била прочетена присъдата от Трибунала: “Вземайки под внимание, че обвиняемите, по отношение на които бе доказана контрареволюционна дейност, които се възползуваха от най-тежкия момент в живота на народа, когато милиони селяни умират от глад, Заозерский… Соколов… Телегин… Тихомиров… не се разкаяха за извършените от тях престъпления… по този начин те проявиха в най-голяма степен престъпната си воля, Трибуналът осъди: Заозерский Александър Николаевич, на 42 години… Надеждин Христофор Алексеевич, на 56 години… Соколов Василий Иванович (1), на 46 години, Телегин Макарий Николаевич, на 46 години… Тихомиров Сергей Фьодорович, на 57 години… на най-тежкото наказание — разстрел”.(2)
        Обновленският епископ Антонин (Грановский) подал заявление във ВЦИК до Калинин с молба за помилване на осъдените на разстрел. На заседанието на Политбюро от 11 май (3) било изслушано предложението на Каменев да се потвърди присъдата на Московския Трибунал, но във връзка с подаденото до Калинин прошение на Антонин, решили “да се спре временно привеждането на присъдата в действие. Да се поръча на др. Троцки до вечерта на 12. V. да се ориентира и да внесе писмено предложение в Политбюро”.
        На 14 май Бек, Красиков и Уншлихт представили на Троцки своето заключение по процеса, предлагайки веднага да се разстрелят петимата обвиняеми. На 18 май на заседание на Политбюро (4) било изслушано заключението на Троцки за присъдата по делото за изземането на църковните ценности в Москва: “Относно изброените по-долу лица сме длъжни да стигнем до заключението, че според обстоятелствата по делото и според характера на техните личности няма данни, които могат да повлияят в посока на смекчаването на присъдата на Московския Трибунал:
        1) Надеждин Христофор освен непосредственото участие… (5) заедно с други благочинни определено и съзнателно… под знамето на религията активно призовавал… произнасял проповеди…
        2) Соколов Василий, без дори да бъде благочинен, въпреки всичко по най-активен и съзнателен начин провеждал пряка… агитация в храма, употребявал целия религиозен апарат от аргументи…
        3) Телегин Макарий, като активен непримирим враг… отявлен монархист… потвърдил своята непримирима позиция на съда.
        4) Тихомиров Сергей, активен черносотник, непосредствено взел участие… настройвал към това и тълпата…
        5) Заозерский Александър, като показал в своята дейност, както и по време на самия съд, най-високата измежду всички съзнателност и непримиримост… бидейки идеолог… на духовенството.
        При изключването на останалите 6 лица от списъка на 11-те осъдени на най-тежкото наказание, комисията (6) се ръководела единствено от съображението за възможността с най-малки загуби за същината на присъдата, справедлив за всички 11 души, да удовлетвори ходатайството на прогресивното духовенство”.
        Политбюро утвърдило предложението на Троцки — да се разстрелят. На осъдените не било съобщено веднага, че смъртната присъда е потвърдена, но сърцето на о. Василий вече предчувствувало края. Заспал едва на заранта. И се занизали едни след други дни и нощи в затворническата килия на осъдените на смърт — от присъдата към мъченическата кончина. От затвора той писал писма на своите деца по плът и духовни чеда.

Последните писма — духовни завети — на свещеномъченик Василий.

Тези писма били написани в протежение на двете седмици преди изпълнението на смъртната присъда над осъдения на разстрел свещеник. Те са най-скъпоценен паметник на християнската писменост от най-ново време, излязъл изпод перото на велик пастир и свят мъченик. И когато свещеномъченикът пише за своето недостойнство, за нехайното изпълняване на Христовите заповеди, за своя изпълнен със суетни грижи живот, за недостойното изпълняване на пастирските си задължения, той говори за всичко това като човек, стоящ близо до Слънцето на правдата Христа, в Чиято светлина той благодатно вижда цялото недостойнство на своя вътрешен живот.

19/V. Заспах за малко след безсънната нощ и се почувствувах значително по-добре. Наистина, сърцето ми продължава да се свива, сякаш в предчувствие на надвисналата беда, но състоянието на организма ми е спокойно, уравновесено. Освен това пускат добри слухове (мисля, че ги пускат за настроение), че уж е предрешено въобще да бъдат отменени смъртните присъди по нашето дело, да се заменят с други наказания. Каквито и да бъдат тези наказания, несъмнено, човек би ги предпочел пред разстрела, но ми е трудно да повярвам в такава благонамереност на съдиите. Защо преди я нямаха? Скоро всичко ще се разбере. Вече сигурно делото се преразглежда и окончателната присъда няма да закъснее да влезе в сила. Господи! Тогава какво ще стане! Нима ще ми се наложи да се разделя с белия свят? Когато организмът става силен, тогава и жаждата за живот се увеличава. Затова, мисля си, подвижниците са изнурявали и не са щадили тялото си, за да отслабят тази жизненост в него, за да възбудят жаждата за друг, небесен, духовен живот. Тези две жажди не могат да се съвместят в настроението на човека. И затова мъдрият не позволява на животинско-телесната чувствена жажда да надделее в неговия организъм, а се стреми към духовната доминанта.
        По отношение на себе си трябва да кажа, че духовната жажда не беше мое постоянно и устойчиво настроение и преди. Такива си остават нещата и сега, дори в тези единствени по рода си дни, когато въпросът за живота тук и за живота там е най-важният, когато надеждите за тукашния телесен живот са почти изгубени и предстои неизбежната среща с отвъдния, задгробния живот. Дори и сега настроението ми остава колебливо и пристъпите на чувствен, земен живот съвсем не отслабват, а само замират за известно време, за да се обадят след малко с още по-голяма сила.
        Обаче мисля си, че такова душевно напрежение в борбата за това, кое да предпочетеш — земното или небесното, телесното или душевното, настоящето или бъдещето — не може да мине безследно. Във всеки случай, при вземането на решението ми везните се накланят на страната на последния избор. И този резултат е най-важният плод на преживяваното в този миг. И каквото и да се случи след това, все пак въпросът вече е решен окончателно: дръж се за вечния живот, за небето, за душата. Останалото е преходно и не заслужава сериозно внимание. Аз, като човек, който вече е прекрачил във втората половина на живота си, отдавна би трябвало да съм се спрял на такъв избор и да насоча всичките си усилия към осъществяването му на практика. Това не стана по моя собствена воля. Сега се налага да го призная и да започна да го осъществявам по необходимост.
        Да, затворът е велик учител и строг наставник. Той не обича шегите и половинчатите работи. Тук трябва да се решава окончателно и безвъзвратно. В живота на свобода никак не можеш да накараш себе си да направиш това, никак не можеш да стигнеш до такова съзнание. А ето, че сега този затвор окончателно ме убеди: да се отдаваш с целия си плам и изключителност на светската, житейската суета е чисто безумие, истинското занятие на човека трябва да се състои в служение на Господа и ближния и най-малко в грижи за себе си. Какво ми даде в края на краищата това мое многогрижие за земните придобивки, за честолюбивите, служебни и други преимущества, за покой и осигуреност на телесния живот? Признавам си, че точно тази неправилна постановка на живота ме доведе до затвора. Наистина, в последно време (и не само напоследък) станах по-добър, по-грижовен по отношение на бедните и ближните въобще, но само едва-едва. Не, това трябва коренно да се промени и да се живее по християнски, а не по езически, както правех досега. Но ще имам ли възможност, Господи, ще имам ли възможност поне да опитам да живея богоугодно? И може ли човек да живее богоугодно на свобода?! В затвора и в приближаващия се страх от смъртта решимостта не изчезва и крепне, а на свобода сред шума на живота и всевъзможните съблазни — ето там сигурно няма да можеш да следваш това благо решение. Да, да, всяко зло за добро и дори за голямо добро. Така и в затвора стават много добри обрати в човешките души. И тези души си тръгват оттук до голяма степен очистени от старите плевели, от предишната кал. Аз ще си отида ли такъв и въобще ще си отида ли?!

Прот. В. Соколов

        20/V. Как безкрайно дълъг и безкрайно мъчителен е затворническият ден! Не знаеш кога ставаш, кога какво правиш. Не ти се полага часовник и всичко се пресмята по проверките: те са три — сутрин, обед и вечер. Колко време остава до едната или другата проверка по нищо не може да се разбере, а нощта си е цяла вечност, особено за мен, който често се будя или изобщо не заспивам. Неслучайно по стените има различни знаци за отбелязване на сенките — знак за сянката на обед, за сянката на вечеря и т.н. Но точността на тези знаци е незначителна и затова толкова често се чуват през прозорците въпроси, колко е часът, скоро ли ще бъде това или онова. През лятото, разбира се, можеш и да се поразговориш, а през зимата какво ли е да си зад решетките в такова положение? През нощта също няма осветление и затова с особена радост гледаш небесните светила. “Прости, звезда, да спя е час…” — всяка вечер звучат в душата ми тези думи, мила Тоничка (дъщерята на о. Василий — ред.). Мислеше ли си, когато пееше, и мислил ли съм аз, когато те слушах, че тези мисли, тези чувства, които са вложени в тази песен, ще ги преживявам реално аз самият. От затвора и от просешката тояга не се отказвай. Пословицата се оправда с безпощадна правдивост.
        Днес станах, струва ми се, около пет сутринта. Има някакво движение зад вратата, някакви забързани стъпки, понякога възгласи, а ти си затворен като в ракла и не можеш да провериш какво става около теб. Затова нервите са така изопнати — от неизвестността за ставащото наоколо. Но днес някак по-спокойно се отнасям към всичко, не защото у мен е изчезнал страхът пред смъртта, а защото, според сведенията, нашето дело все още се намира на мъртвата точка. А когато се раздвижи и наближи края си, тогава ще се наложи да се разтревожа както трябва. А засега се живее ту тъй, ту иначе: ту по-леко ми става, ту по-тежко. Понякога върху съзнанието ти връхлита такава мътна вълна, че нищо не те радва и си готов да излезеш от кожата си. И единствено това, че са ти отнети всички възможни средства за направиш някакво изстъпление, те спасява от крайно безумие.
        Предлагат ми да чета книги, има и такива хора, които си поръчват да им ги донесат от къщи и които се занимават с наука. Всеки си има свой характер и нерви. Но моят характер не е такъв, че пред лицето на смъртта да мисля за някакви научни интереси.
        Опитвам се да се съсредоточа, да чета. И през всеки пет минути спирам, за да мисля все за едно и също — за своята сегашна и бъдеща участ. И когато отново се върна към книгата, забравям за какво съм чел. Каква полза може да има от такова накъсано четене? Виж, ако имах някаква физическа работа, някакво ръкоделие, това би било истинско щастие. Така времето щеше да минава по-незабелязано и бих се избавил от измъчващите ме мисли. Жалко, че не умея да правя нищо такова, а и едва ли някой от нас умее да прави подобни неща. Няма никакви материали, няма и инструменти. С голи ръце нищо не можеш да направиш. Остава ни единственото, но затова пък и най-утешителното занятие в сегашното ни положение — молитвата. Не знам другаде как е, но тук може и трябва, както казва Апостолът, непрестанно да се молим. В думите на молитвата, когато се задълбочиш в техния смисъл и значение, постепенно се откриват все нови и нови източници на ободрение и радост. Понякога се подлагаш на самоосъждане, изпълваш се със съзнание за дълбочината на своята греховност, със съзнанието за своята предишна немощ. Но после това настроение се измества от по-властните слова на надеждата и утешението. На огорченото страдащо сърце молитвата дава не само отдих и покой, но и влива в него струя живот, сили за примиряване с безотрадната действителност, за понасяне на постигналите те нещастия. Без молитвата направо можеш да пропаднеш, да изпаднеш в безизходна мъка, в смъртна агония.
        Засега спазвам своето правило — изчитам всички дневни служби по молитвослова. Не мислех, че тази книга може да ми бъде толкова полезна в живота, както и въобще не бях си и помислял да изпадна в сегашното печално положение. О, ако тези молитви бъдат благоприятни пред Спасителя, нашия Бог! Ако тези скръбни въздишки долетят до нашите небесни ходатаи и ги накарат да се молят за нас! Но на своите собствени молитви не само че малко се надявам, но и съвсем не храня надежда. Всеки, който потъва, той стене и зове… Повече възлагам надежди на Вашите молитви, мои близки на сърцето ми деца по плът и духовни чеда. Вашите молитви са доброволни и самоотвержени, те могат да са по-значими за умилостивяването на Владиката Христос. Някога молитвите на верните изведоха от тъмницата апостол Петър. Няма ли да се случи поне нещо подобно и с нас, грешните, по Вашите свети молитви?!

Прот. В. Соколов

        21/V. Ден след ден Господ ни дава още живот. Все изчаква Господ с нашето призоваване при Себе Си, очаквайки нашето покаяние, нашата духовна подготовка. И според това, какво ще покажем в това съдбоносно време — какви наклонности, добри или лоши, ще се разкрият в нас, — такава отплата и ще получим. Защото у Праведния Съдия нищо не се прави не по заслугите.
        За съжаление, вътрешно се отпускаме. По различни причини. Едно, че бурята на смъртта е още далеч, друго, че в нашите мисли и преживявания нахлуват острите въпроси на злободневния живот. Ето например въпросите за преустройството на Църквата. Та нали това са толкова скъпи на сърцето ни въпроси, които не можеш да забравиш дори в мига на смъртта. Да, какво ще стане с тебе, наша родна Православна Църква! Като че нарочно именно с този съдебен процес пред нас беше поставен такъв съдбовен въпрос. Хиляди години не са били поставяни такива въпроси. Накъде, в коя посока ще тръгнеш, наша родна Майко? Вярваме в Божествения Покров на Твоя Небесен Глава, вярваме в Христа Господа, който възлюби Своята Църква и предаде Себе Си за нас и не може да я остави на произвола на съдбата, вярваме, че Той ще я изведе на истинен и светъл път. Но това е в края, а какво предстои да изпита тя дотогава? Какво се готви за чедата на Църквата, докато всичко това стане, докато се благоустрои? Един Господ знае това, но ако съдим по нас самите, много скърби и страдания трябва да се стоварят върху православните християни, докато достигнат те тихото пристанище. И колко жалко и обидно е, че в такова важно време ти си отстранен от всякакво участие в ставащите събития. Разбира се, ние може би нищо не бихме привнесли лично от себе си в тези събития, но все пак бихме могли да помогнем на околните да се ориентират в тях, да ги осмислят. В душата ми се надига страх за моето паство, останало без ръководство, без духовна грижа: това може да повлече след себе си колебания във вярата, нравствени падения и отчуждение от Църквата. А това е сигурна стъпка към духовната погибел. Господи! Не ни търси сметка на нас, пастирите, не ни искай отговор и за тези възможни тежки последствия за нашите пасоми, и като благ, прости ни заради нашата собствена безпомощност, заради невъзможността не само на другите, но и на себе да помогнем в сегашното бедствено състояние!
        Как ще съществуваш и ще се управляваш при дадените условия ти, наша Николоявленска църква? Кой и как ще те поведе в наше отсъствие? Неволно ми идват в главата тези мисли днес, в навечерието на празника 9 май. Какво ще предприемат вследствие на пастирския кризис нашите църковни настоятели? Ще се задоволят ли с наемни свещеници или ще започнат да си търсят нов, постоянен свещеник? Възможно е и едното, и другото, и ще се намерят, мисля си, привърженици и на едното, и на другото. Това ме интересува дотолкова, доколкото ще е на мястото си онзи, който ще бъде мой заместник. Обидно и тъжно ще бъде, ако той се окаже муден или бездарен човек, който не само няма да придвижи напред започнатото от нас, но и няма да го поддържа в сегашната степен на развитие. Тогава защо сме се трудили, защо така рискувахме всичко? Разбира се, там са останали все още хора със старата закалка, с ревност за ползата и славата на храма и енорията. Но какво ли не се случва в днешно време, какви ли не превратности и неочаквани неща? Така е и тук. Казано е: “Ще поразя пастира, и ще се пръснат овците на стадото”.
        Скъпо Николоявленско паство! Колко ми се иска да те виждам в тези отговорни и изпълнени с всевъзможни събития дни на висотата на своите задачи, в пълното съзнание за сериозността на преживявания момент. Колко ми се иска да се задържиш в предишната роля на пазител на чистото Православие, на заветните традиции, на строгия богослужебен устав, на молитвеното настроение на богослужението! Колко ми се иска да продължи в средите ти религиозното просвещение, да се разгаря молитвеното вдъхновение, да се разширява благотворителното дело. Иска ми се да вярвам и да се надявам, че небесният стопанин на храма и ръководител на паството — Христовият светител Николай няма да остави да загинат посетите семена, няма да остави да повехнат вече покълналите посеви и ще изпрати на своята нива подходящите труженици, за да довършат започнатото. Амин, амин!

Прот. В. Соколов

22/V. Никулден! Нашият светъл храмов празник! Отдавна чувам, че бият камбаните за ранната Литургия. Право в сърцето ми прониква този звън. Бият камбаните и при нас, разбира се. Но на теб не ти е позволено нито звъна им да чуеш, нито службата да видиш. Ето докъде може да стигне човек! Явно, огромни са нашите грехове, щом са ни лишили от всичко, дори най-невинното и възможното за всички. Това несъмнено е въздаяние именно за пастирските грехове, за неумението, за нежеланието да се грижим както трябва за Христовото стадо. На нас ни е заповядано да пасем — не да господствуваме над Божието наследие, а да полагаме душата си за него, а ние пък, напротив, всички свои пастирски усилия влагаме във външното господаруване над пасомите, в получаването на скверни доходи от него, в достигането на почит и слава за себе си и пр. и пр. С една дума, ние сме извратили самия смисъл на духовното пастирство и сме го превърнали в мирско владичество. За това, несъмнено, и се налага да се разкайваме и терзаем. Мислиш си, че не само ти си такъв и всички са такива, но нима това е оправдание? Крадецът не може да се оправдае с това, че много други крадат и дори повече от него, но щом са го хванали, трябва да си търпи заслуженото. Та така и аз — хванаха ме за дреболии, може да се каже, хванаха ме всичко на всичко заради една проповед и ето, че трябва да понеса това страшно наказание. А наказанието действително е ужасно, за мен поне. Налага ти се всеки ден да умираш, защото всеки ден чакаш да те повикат на разстрел. Не знаеш на какъв стадий се намира съдебният процес, ето, може би, присъдата е подписана и срокът е изтекъл. Сега ще дойдат да я приведат в изпълнение. И се мяташ в това очакване на надвисналото върху ти наказание и не знаеш за какво да молиш Господа, дали за това да ти продължи още живота или по-скоро да свърши той и да се прекратят тези мъчения, тези всекидневни умирания. Представяш си как ще те изправят до стената, как ще обявят присъдата, как ще насочат към тебе пушките, как ще почувстваш смъртоносния удар, — всичко това по няколко пъти го преживяваш във въображението си, а сърцето все трепери, все се свива и няма нито минута покой. Нима това е живот?
        Станах, както обикновено, рано. Вече се помолих и се причастих. Спомням си, че сега щях да служа в своята църква, сега щях да уча своите енориаши, щях да им говоря за светител Николай и сам щях да се утеша, и другите щях да утеша и ободря. А след това щях да ходя из енорията и да споделям с всички своите мисли и чувства. В семейството си, на своите дечица щях да донеса празнична радост и утешение. Сега без мен и празникът им не е празник. Макар и баща им да не е умрял, но той не е с тях, а може би дори е умрял — тъй могат да си мислят те и от това още повече да се омрачават и разстройват. Да, колко различни страдания и лишения причиних с тази своя история и на близките, и на далечните. Нима не беше възможно да се предвиди всичко това предварително? Но не, като че нарочно всичко това беше пренебрегнато и направено именно така, както не трябваше да се прави. Късно разкаяние! Колко такива разкаяния е имало и каква е била ползата от тях? Дори и понякога такива разкаяния да са довеждали до възвръщане към предишното благополучие и положение, послужили ли са много за делото на нравственото израстване и обновление? Малко, но заради това малко се е изчерпало Божието дълготърпение и над главата ми е надвиснал този страшен и съдбовен удар. Така сега е поставен въпросът, мога ли да бъда истински пастир, в състояние ли съм да осъществявам, макар и относително, пастирския идеал или вече съм безнадежден. От това и ще зависи съдбата на моя живот. Господ ще го запази и продължи, ако по Своето всеведение знае, че още мога да се поправя, мога да бъда добър пастир. А ако не мога, то Той ще прекъсне този живот, за да не носи той нито на себе си, нито на другите излишно зло и вреда. Твори, Господи Сърцеведецо, Своята воля! А в моята душата сега има само едно: помоли се, угодниче Божий Николае, за мене недостойния, на Господа Бога, да завърша живота си на служба в светия твой храм, да не загина от зла, насилствена смърт, а да се сдобия с християнска безболезнена и мирна кончина. Надявайки се на молитвите, вярвайки в твоето застъпничество, с търпение ще чакам края на тази мъчителна трагедия, това ежедневно умиране.

Прот. В. Соколов

23/V. Видяхме се с Вас, скъпи мои дечица. Слава Богу! Душата ми сякаш се просветли. А сега отново ме обзеха печални мисли: дали не ви видях за последен път. Животът ми виси на косъм. Тежко, непоносимо тежко е да се живее в такова положение.
        И така, ти, Боря, окончателно се жениш, имаш вече граждански брак, остана и да се венчаеш в църквата. Е, дай Боже да получиш това Божие благословение за семеен живот. То да укрепи брачния Ви съюз и да Ви дари мир и успех във всичките Ви добри начинания и дела. Да умножи Господ плодовете на труда Ви и да благоустрои Вашето потомство. Да бъде съюзът Ви не телесен, но преди всичко духовен съюз, връзка на душите, единение на мислите, чувствата и желанията. Старайте се всичко да преживявате заедно, да бъдете искрени един пред друг. С една дума, живейте душа в душа, сърце в сърце, живейте не само вътре в себе си и не само за себе си, но не забравяйте по-малките Ваши братя около Вас, които се нуждаят от Вашето внимание и съчувствие и подкрепа. Тогава винаги ще имате за постоянни помощници в живота и делата си Господа Бог и Неговата Пречиста Майка и светител Николай чудотворец, на чието покровителство Ви поверявам чрез връчването на особена икона.
        Няма да е весела съдбата Ви. И като че аз съм виновен за това. Разбира се, виновен съм до известна степен. Какво да се прави? Простете ми и за това, както и простете ми въобще за всичко, което съм Ви причинил с тази постигнала ме беда. Все пак се постарайте с нещо да украсите този единствен в живота си ден дотолкова, доколкото в крайна сметка Ви позволят средствата. Те са малки, но и малко гости ще Ви споходят. Не влизайте в дългове. По-добре по-скромно, но за собствена сметка. Няма нищо по-лошо от това, да се обвързваш с дългове, те като с въже ти връзват ръцете и краката. Лично аз никога не съм изпадал в дългове и винаги съм предпочитал да преживея бедност, недоимък в нещо, отколкото да бъда богат с чуждо имане. Впрочем, нямам никакво основание да отправям такива предупреждения, защото твоето минало, Боря, е безупречно в това отношение.
        Бих искал, ах, как бих искал да погледам, как живеете, какво правите, бих искал да се разходя из градината, да я ревизирам със своето око на стопанин. Но за това дори не ми се и случва да мисля, мисля си по-скоро за това, дали въобще ще видя своя дом и своите скъпи дечица някога. Никога не съм падал духом така, както в тези дни, затова ли, че нервите ми не издържат, че този напрегнат, все изпълнен с мисли и чувства живот започна да убива всяка бодрост в душата, или затова, че действително се усеща голямата опасност по отношение на моя живот. Вероятно и едното, и другото. Угнетяващо повлия на настроението съобщението за осъждането на смърт на шуйските свещеници, участници в тамошните вълнения. Такъв прецедент нищо добро не предвещава. После, образуването на ново църковно управление с оставката на Патриарха също е неблагоприятен момент. Ние също сме съпричастни към старото направление и е ясно, че сред новите няма да се намерят защитници за нас. По-скоро в тяхно лице ще срещнем недоброжелатели и това, разбира се, може да се отрази на решението на съдиите по нашето дело.
        Сред нас има хора, които не униват и живеят така, сякаш нищо не ги застрашава, освен затвор, защото обвиненията съвсем не са тежки. Но аз мисля, че дори и да принадлежах към такива, бих се чувствувал много зле. Каквото и да си говорим, все пак ти си смъртник, както тук ни наричат, а това е клеймо — тежко и незаличимо.
        Утрото все пак донася някаква бодрост на духа и ражда оптимизъм във възгледите. Иска ти се да гледаш на бъдещето през розови очила, иска ти се да повярваш, че всичко ще мине без крайни жертви. О, ако така го устрои и Господ! Винаги бих славил богатата Му милост! Винаги бих възпявал пред престола Неговото снизхождение! Винаги бих прославял и твоето застъпничество, святителю Николае, защото за тебе в най-голяма степан е свойствено да оказваш помощ на затворените в тъмница и да избавяш от смъртта невинно осъдените.

Прот. В. Соколов

24/V. Нощта срещу празника на св. св. Кирил и Методий, отдание на Пасха. Отвсякъде се носи църковен звън. Навсякъде празнуват, молят се, радват се. А ти седиш и премисляш все една и съща своя мисъл — скоро ли ще дойдат за душата ти. Господи, каква безрадостна участ! Трудно е да се удържиш, за да не просиш, да не молиш: изведи от тъмницата душата ми, чуй гласа на молбата ми. Измъчи се, изтощи се от болка сърцето ми в това мъчително очакване. И не знам, ако дори ме отмине тази чаша, дали ще бъда годен за нещо. Ще се превърна в болезнен инвалид. Сега желая само едно — да ме изпратят на заточение някъде. Това неволно пътешествие може да ме оживи, да повдигне духа ми, да укрепи силите ми. А без това все едно, едва ли ще съм в състояние да понеса този тежък удар.
        Страхувам се за Вас, скъпи мои дечица, страхувам се, да не би и Вие от мъка и сълзи да си довлечете някоя болест. Тази печал за мислещия човек е много опасно нещо. Добре е, и това ще Ви помогне, че имате много грижи и работа, и все разнообразни. Покрай тях все ще се разсеете, ще се откъснете от това. А освен това край Вас има хора, които все пак отвличат вниманието Ви от болното място и Ви дават да си поемете въздух. Точно в това отношение нашето положение тук е най-ужасно. Трябва да седиш ден и нощ съвсем самичък. По неволя в главата ти като клин е забита само тая ужасна мисъл за предстоящата смърт и за безнадеждността на положението ти. Каква радост е, когато през прозорчето някой те попита или каже нещо. И това си готов да смяташ за велико събитие и щастие. А как бавно пълзи тук времето! Денят, който започва в 6 часа, ти се струва направо безкраен. А нощта за мен, който малко спя, е още по-дълга. Дори се страхувам от тези нощи, защото през нощта тук пристигат и те вземат, за да те изпратят при праотците.
        Отслужих последната пасхална служба. Ще ми се случи ли пак да пея Пасха на земята? Ти един знаеш, Господи! Но ако не ми се удаде, удостой ме да стана причастник на Твоята вечна Пасха в незалязващия ден на Твоето Царство.

Прот. В. Соколов

25/V. Ето и Възнесение Господне, чудесният край на най-чудесното начало (Възкресението). Върху тези чудеса се крепи цялата наша вяра, на тях се основава тя, като върху собствен гранитен фундамент. Каквото и да измисля неверието срещу християнството, то винаги ще бъде силно и устойчиво върху тази непоклатима основа, която е дадена във възкресението и възнесението Христово. За мен сега този празник на Възнесението Господне е особено радостен и пълен с надежда. Защо Той се е възнесъл? Отивам, казал Той, за да приготвя място за вас. Значи, и за мен, грешния, Ти, Господи, ще приготвиш място, па макар и най-последното място в Твоето царство. Значи, не е безнадеждна нашата участ при това преселение в онзи задгробен живот, значи, смъртта не е унищожение, не е начало на ново мъчително съществуване, тя е начало на нов, по-добър живот, тя е промяна от печал към сладост, според църковната молитва. Ако е така, тогава не трябва да тъжим за прекратяването на този земен живот, да тъжим за приближаващата се смърт: за вярващия християнин това е преход в по-добър живот, това е начало на неговото блаженство с Христа. Тези мисли ми дават сега огромно успокоение и тази нощ прекарах много по-леко, отколкото всички предходни. Но ето, че на сутринта отново отпаднах духом. Откъм Москва се носи радостен звън. Мислено виждам нашия храм, влизащата в него върволица от празнично облечени богомолци. Виждам пълния храм отвътре, многото свои чада, които стоят на обичайните си места. И ти става горчиво, че не си там, че ти не само не можеш да служиш и да говориш там, но дори само да присъствуваш сред богомолците. Това са тежки преживявания, но когато си спомниш, че живеейки на свобода и ползувайки се от всичките ù блага преди това, въобще не си я ценил, не си я имал за нищо, а си я приемал като нещо дадено, като нещо обикновено, ще разбереш, че тези преживявания са напълно заслужени и за бъдещето са много поучителни. Въобще, това затворничество ни кара неволно да гледаме на много неща с по-други от преди очи, да преоценим старите ценности и много неща да уголемим, а други — да умалим в тяхното значение, да уголемим всичко духовно, идеално и да умалим всичко материално, чувствено, защото първото винаги живее и действа, а второто — само до известен предел.

Прот. В. Соколов

26/V. Мина и Възнесение Господне. Какво хубаво време е навън! Колко хубаво е в Божия свят дори от затворническия прозорец! Каква топлина, какъв въздух, какво чудно светлосиньо небе с редки перести облачета! А как хубаво е сега в полето, в гората, у нас в градината, вероятно! Вероятно е цъфнал люлякът. Боже мой, как се стреми душата ми натам, към родните места! И ето сред тази благодат не можеш да мечтаеш за нищо, освен за смъртта, освен за приближаващия край и раздялата с този прекрасен свят… Но от друга страна, ако тук е така хубаво, ако тукашният свят може да бъде така прекрасен и привлекателен, то, несъмнено, колко по-прекрасен и привлекателен е онзи невидим небесен свят, където пребивава в славата Си Господ със светите небожители! Каква радост, какво възхищение, какво блаженство би трябвало да е там! Апостол Павел казва от собствен опит, че не би и могло да се предаде красотата на небесния свят, че не може да се изрази онзи възторг, който обзема душата на встъпващите в този свят. Ако това е така, а това несъмнено е така, какво толкова има да жалим за този тукашен свят, който е прекрасен само понякога, а и в тази временна красота винаги таи в себе си множество различни страдания и всякакво физическо и нравствено безобразие. Именно за това Христос говори в Светото Евангелие: и не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият. Значи, единствено нашето малодушието кара сърцето ни да се свива от страх пред лицето на телесната смърт. И само този момент, този миг на излизане на душата от тялото, само той е и труден, и страшен. А там и сега е покой, вечен покой, вечна радост, вечна светлина, среща със скъпите за сърцето ни, виждане очи в очи на онези, които още тук сме обичали, на които сме се молили, с които сме живели в общение. И няма да има повече тревоги, няма да има предателства, интриги, няма да има зло, всякаква кал, дребни и едри самолюбия, няма да има нищо, което тук отравя дори и минутите на най-чиста радост. Как всичко, сега загадъчно и тайнствено, ще се разкрие за освободения дух, как всичко изведнъж ще стане ясно, към какво се стреми умът, какво е желало сърцето!... Всичко това, безусловно, е така привлекателно, така увличащо, че действително си струва да се претърпи този така или иначе, рано или късно неизбежен край на живота. И въпросът е, кой край е по-добър в смисъл на трудност — насилственият или бавният и естественият? В първия случай има известно предимство — това насилие, тази пролята кръв може да послужи за очистване на много грехове, за оправдаване на много злини пред Онзи, Който и Сам е претърпял насилие и е пролял кръвта Си за очистване на нашите грехове. Моята съвест ми говори, че аз, разбира се, съм си заслужил своята зла участ, но пак тя свидетелствува, че честно съм изпълнявал своя дълг, като не исках да лъжа, да вкарвам в заблуда хората, че съм искал да не замъглявам Христовата истина, а да я прояснявам в умовете на хората, че съм се стремил всевъзможна полза, а не вреда да принеса на Божията Църква, че не съм и помислял да навредя на кампанията за помощ на гладуващите, за които винаги и с охота съм организирал събиране на средства и пожертвувания. С една дума, пред съда на своята съвест се смятам за невинен за тези политически престъпления, които ми се вменяват и за които ще бъда екзекутиран. И затова, Господи, приеми тази моя кръв за очистване на греховете, каквито имам твърде много и лично, и особено като пастир. И ако знаех и бях твърдо убеден при това, че Ти, Господи, това временно мое страдание си ми вменил поне отчасти за вечно оправдание, не бих просил, не бих и желал изменение на предстоящата ми участ. Ето тази твърда увереност все още не ми достига. Със своя метежен ум все още се колебая, дали не е по-добре да поживея още, да се потрудя още, да се помоля още и да се подготвя за вечния живот. Дай ми, Боже, тази твърда мисъл, тази непоколебима увереност в това, че Ти ще погледнеш на мен с милостиво око, ще ми простиш многобройните волни и неволни прегрешения, че ще ме приемеш не като престъпник, не като екзекутиран злодей, а като пострадал грешник, който се надява да се очисти чрез Твоята Честна Кръв и да се удостои с вечен живот в Твоето Царство! Дай ми да понеса и да посрещна безстрашно моя смъртен час и с мир и благословение да изпусна сетната си въздишка. Нищо лошо не тая в душата си към никого, на всички всичко съм простил от цялата си душа, на всички желая мир, а също и аз самият със земен поклон всички моля за прошка, особено Вас, мои духовни чеда, мои родни деца, пред които повече от всички може да съм виновен. Дайте ми и всички Вие мир на душата ми, за да мога спокойно да кажа сега: Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.
        Благословението Господне да пребъде над всички Вас во веки. Амин.

Прот. В. Соколов

        1 юни 1922 година. На всички, които ме обичат и ме помнят! Едва преживях тази безкрайна нощ. Наистина тази нощ беше почти като у многострадалния Иов. Нервите ми са така опънати, че не мога да заспя нито за минута. При всяка стъпка зад вратата ми се струваше, че идват за мен, за да ме водят на Голгота. И ето, вече е утро, а не ме хваща сън, няма дори и намек за това. Посред нощ се причастих. Това ме утеши, разбира се, духовно, но телесно нищо не се измени. Колко пъти молих и Господа, и светите угодници да ми изпратят естествена смърт. Завиждам на Розанов, който тежко се разболя в затвора и умря вкъщи. Дори и такова, струва ми се, не твърде голямо щастие не мога да получа. Остава, явно, да повтарям едно и също: да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята!
        Спомних си вчерашната бележка на Тоня в пратката с продуктите. Пише ми: много хора участват в изпращането на продуктите и молят за благословение. Изпращам Ви това мое пастирско благословение, не моето, собствено, а Божието чрез мен, недостойния. Как бих се радвал да Ви благословя лично, да побеседваме очи в очи. Анна Василиевна и Владимир Андреевич навярно са се настрадали заради мене, грешния, и ти, Анна Георгиевна, сигурно си изплакала очите си, спомняйки си за мен! А и всички Вие: Евдокия Ивановна, Оля, Катя, Паня, Маня, Таня, Матрьоша и всички останали сте се съсипали от мъка по своя батюшка, с когото, като за беля, завързахте такива топли, дружески отношения. Дълбоко скърбя за Вас, разделен от Вас. Поне с едно око да можех да Ви зърна, поне някъде през някоя цепнатинка да Ви видя! Но нищо не се вижда от моята килия, само небето и затворническите стени. Да се утешим с това, че всяко страдание е полезно за човека, от полза е за неговата безсмъртна душа, която единствено има значение. За мене страданието е още по-необходимо затова, че животът ми премина сред постоянно забравяне за душите на поверените на моите пастирски грижи. Времето беше пропиляно за всякакви други дела и най-малко за тези, за които трябваше, за пастирски подвиг. Жалко, че се налага да прозрем едва след като бедата вече се стовари върху нас и след като вече нищо не може да се поправи. И ето ви на всички вас, които искат и ще ме помнят, урок от моята трагична съдба: да се оглеждате назад навреме, за да не доживеете до такива непоправими удари, до каквито аз доживях. Имайте мъжеството да осъзнаете неправилността на пътя, по който вървите, и съумейте да завиете натам, накъдето е нужно. А накъде е нужно, за това на всеки му говори преди всичко неговата съвест, а след това Христос в Неговото Свето Евангелие. Следвайте съвестта си и Христа и никога в нищо няма да понесете загуби. Може би, ще загубите нещо от мнението на обществото, от материалното благосъстояние, от служебните успехи, всичко това в края на краищата не е голяма загуба. “Дръжте се о вечния живот” — пише апостол Павел на Тимотей. И Вие преди всичко и най-много от всичко се грижете за вечния живот, за небето, за душата, служението на Христа, за помощта на по-малките братя, за любовта към ближния — т. н. и тогава ще преживеете живота си без сътресения, без катастрофи.
        Често си задавам сега следния въпрос: защо се стовари върху ми такава непоправима беда? Преди всичко, разбира се, заради мен самия, а после и заради Вас, скъпи мои духовни чеда, мои мили самаряни и самарянки, енориаши и енориашки, заради вас, братя и сестри! Та нали ние всички трябва да отидем в гроба по различно време, а на вашия пастир е съдено и в смъртта си да бъде поучителен и то именно затуй, че не е умеел да бъде поучителен в своя живот. Ако тази моя съдба ви направи достатъчно вразумително впечатление, ако моите скърби ви научат и вас да се примирявате с онова множество скърби, без които не може да се влезе в Царството Небесно — тогава ще бъде оправдана моята тежка участ, ще ми бъде леко да гледам от онзи свят на спасителните промени, които ще настъпят във вашия живот. Иначе и там ще се чувствам зле, като ви гледам, че не сте изнесли нищо духовно полезно от постигналото ви изпитание.
        Боже мой! Колко много мисли се роят в главата ми и колко чувства в сърцето ми, които бих искал да Ви предам, мои скъпи братя и сестри, мои духовни чеда! Зная, че усърдно се молите за мен на Бога и аз Ви споменавам молитвено. Не отпадайте духом в молитвата заради това, че не по Вашето желание действува Господ, а по Своята свята воля. Така и трябва да бъде. Нашата воля е прекалено недалновидна и непостоянна, за да разчитаме на нея. Само волята Божия може да ни доведе до истинско щастие. Устройвайте живота си така, както е угодно на Бога, не роптайте срещу това, което не става според вашето желание. Тогава Бог на мира винаги ще бъде с Вас. Благославям Ви, прегръщам Ви и Ви целувам със свето целование!

Грешен протойерей Василий

Това е последното писмо на о. Василий преди екзекуцията. Свещениците са били разстреляни заедно с група други затворници. За да не разпознаят в тях духовни лица, ги подстригали и обръснали. Гробарите разказват, че телата им били докарани на Калитниковското гробище и тук били погребани.
        В семейството на сина на о. Василий, Борис, дълго време бил пазен голям портрет на свещеномъченика. Когато започнали нови гонения срещу Православната Църква, обърнали портрета с лице към стената, а на обратната му страна залепили картина, която се наричала “Радостта на дядо”. По време на Втората световна война Борис Василиевич заминал на фронта. У дома останали жена му и двете им деца — внуците на о. Василий Соколов. По време на въздушните нападения всички те се криели в траншеята близо до дома им. На 13 ноември 1941 година те се върнали след поредната атака от траншеята и седнали да пият чай. По молитвите на дядото-свещеномъченик Господ им внушил намерението да си останат у дома в случай на поредна въздушна атака. През нощта те чули въздушната тревога, а после тътен наблизо от взривяващите се бомби. Бомба паднала в същата тази траншея, където те обикновено се криели. Техният дървен двуетажен дом се разтресъл, от въздушната вълна хлътнала навътре предната стена и се разрушила печката. Но никой не пострадал. В момента на взрива портретът на о. Василий се обърнал и към децата отправил взор свещеномъченикът.

БЕЛЕЖКИ:

        1. Във всички съдебно-следствени документи на ГПУ е написано — Иванович, но това е грешка, правилното е — Александрович.
        2. Привеждам имената само на тези, които тогава са претърпели мъченическа кончина. Общо на разстрел са били осъдени единадесет души, но по отношение на шестима присъдата е била отменена.
        3. Участвали са Ленин, Троцки, Сталин, Каменев, Риков, Томски, Молотов, Калинин, Цюрупа.
        4. Участвували са Ленин, Троцки, Зиновиев, Сталин, Каменев, Томский, Риков, Молотов, Калинин, Соколников, Цюрупа.
        5. Цитираме само основното, реално съдържание на документа, изпускайки многократно повторените думи, които имат заклинателен характер: “контрареволюционен”, “антисъветски”, “черносотнически” и т. п.
        6. Тайната комисия по изземането под председателството на Троцки.

Допълнителни четива и материали

Документальный фильм «Священномученик Василий (Соколов)»


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.