ПЕСНИ ЗА ПРИРОДАТА И ЗА ТВОРЕЦА


ВЕЧЕР В ПЛАНИНАТА

Във планината съм. Вечерен здрач...
Слуха ми гали тихо шумолене.
С елхите гледам пропастта пред мене
и чувствам умиление до плач.

В дола сред буки стари се белей
на Божията Майка монастирът.
Там пристан и до днес душите дирят
от бурята, що във света вилней.

Долита нощ над сънните гори.
Потокът пей приспивно в долината.
А горе гаснат мълком небесата,
припламнали в последните зари.

Ах, как е чист и девствен тоя свят!
И колко тишина в гърдите влива!
Стоя омаян. Красотата дива
ме трогва като Божа благодат!

Ветрецът шепне: “Време е за сън!”...
От него полюлявана камбанка,
планински цвят сред цветната полянка,
приглася му приспивно с кротък звън.

Преди да трепне първата звезда
тревите нежни вече са заспали.
Мушиците и те са се прибрали,
и птичките са в своите гнезда.

А мене, Боже, кой ще приюти?
Аз толкоз сам съм в тоя свят огромен —
сред свои чужд и у дома бездомен!
Небесна Майко, приюти ме Ти!
 

декември 1955 г.

ВИТОШКА ЗИМА

Най-сетне падна сняг във планината —
очакваният дълго първи сняг!
Осъмнала е в накит бял гората.
И нийде стъпка от човешки крак!

Там само покрай буки с голи пъпки
и покрай бор, настръхнал от студа,
се мярват пресните на заек стъпки,
за да отминат татък, зад рида.

А над дола се спуснали мъглите
и тулят зимния пейзаж от теб.
Но и зад тях ти чувстваш красотите
на тая необхватна, бяла степ.

В миг лъхва вятър над простори снежни,
мъглата вдига се със лек летеж
и се показват във премени нежни
брези, наметнали воал от скреж.

А катерички гледат онемели
света красив, в една нощ променен
и чествуват ведно с елхите бели
на зимата най-хубавия ден!

Януари 1971 г.

 

З И М А

Сред снощния сняг
светът е без бряг.
На леки крила
долита мъгла.

Полето е сънно,
небето – бездънно.
Елхите, дъбът
в брилянти блестят.

Каква красота,
разлята в света!
И чувства сърцето,
че там, във небето
над свода красив
Творецът е жив.

 

ВОДОПАДЪТ

I . . .

Стоя зашеметен край водопада,
заслушан в неговия глас гръмлив.
Обичам таз природа вечно млада,
обрасла със цветя и здравец див.

Потокът смел се хвърля от скалата
и пръска се на ситен воден прах.
А долу в бездната кипи водата...
Над нея птиченца хвърчат без страх.

Помежду камъните перуника
е нацъфтяла и трепти в роса.
Отвъд камбанка синя кима, вика
да ми покаже нови чудеса.

Каква първична, дива хубост има
във този приказен планински кът!
Тук всичко ме към Господа въззима!
Тук болките и горестите спят!

Нечуван химн в сърцето ми напира.
А моят дух, от радост упоен,
да каже тихо само туй намира:
“О, Господи, бъди благословен!”

II . . .

Бушува шеметният водопад.
Аз слушам оглушал... Шуми водата.
А над безмълвния планински свят
синеят се спокойни небесата.

Феерия от падащи води
сред вечното мълчание гранитно!
Възторг надига моите гърди.
Аз гледам водопада ненаситно.

О, колко хубаво е тук сега!
А слънцето със лъч в десница дръзка
рисува нежна, трепкаща дъга
във облака от прах, що вред се пръска.

И струва ми се, че порой вали
зад мрежата на буковите клони.
В миг тръгват сякаш вейки и скали
нагоре към лазурни небосклони.

И грабнат от невидим асансьор,
и аз политвам, носен на крилете
на своята мечта. И чувам хор
не от води... от ангели в небето!

III . . .

Настръхнал надничам над бездна дълбока.
Облъхва ме повей от влага и хлад.
Край мен в теснините се блъска потока,
и носи от здравеца свеж аромат.

Водата е млечна. Кипи тя и съска,
в закана се пени и ей изведнъж,
в дола полетява, на струи се пръска
и в бездната глуха превръща се в дъжд.

Дървета безстрашни в скалите отвесни
са нокти забили и в полъха лек
поглеждат надолу, де в урвите тесни
гърми водопадът със писък и ек.

Кос пее, но малката песен се губи
сред гръмкия припев на тоя поток.
Тук всичко е мощно: и хребети груби,
води и скали! И над всичко е Бог!

ПРИ ЗАЛЕЗ

Легнала е мека светлина
по огрeните на запад хълми.
Аз съм сам сред тая тишина.
Кротка радост ми сърцето пълни.

Чува се далече сладък звън.
Спущат се овците по баира.
Птичките прибират се за сън.
Само аз за сън не се прибирам.

Как да спя, когато по рида
са сега тревите изумрудни,
и когато трепкат след дъжда
по цветята диаманти чудни!

Този час е тъй неповторим!
Във гърди молитвен зов напира:
Боже, превърни духа ми в химн
и сърцето ми — във нежна лира!

Да възпявам Твойта добрина
всеки ден, докле е в мен душата!
И докрай във мир и светлина
да ме гали любовта Ти свята!

с. Черни Осъм
30 май 1971 г.
 

ПРОБУЖДА СЕ ГОРАТА

Брезата е нагиздена със накит от ресни.
Но още дреме букът и сънна е гората.
Сегиз-тогиз се стъпки дочуят от сърни,
и пак заглъхне всичко далече в тишината.

На припек са излезли цветенца тук-таме.
Лъх топъл сред дървята се тихичко разхожда.
Под храсти теменужки ухаят насаме,
и минзухар земята размекната пробожда.

А над гората пъстра от бук, леска и бор,
от дъбови дървета, от брястове и ясен
белей се планината. И целият простор
е пълен със покоя на този ден прекрасен.

През мрежата от клони лазурът чист блести.
И толкова е глухо, че свойте тихи стъпки
как в шумата потъват дочуваш ясно ти,
и нежно се заглеждаш в набъбналите пъпки.

Скалите са покрити тук с кадифе от мъх.
Безшумно пеперуда из въздуха политва.
А косът черен кацва на боровия връх
и пролетта посреща с възторжена молитва.

И в този ден и мирен, и слънчев чувстваш ти,
че нещо дивно става! Ръката Божа свята
докосва всяко клонче. То почва да трепти,
и ти си шепнеш тихо: Пробужда се гората!...
 

НА ВРЪХ КУПЕНА

Кога се Балканът събуден окъпе
във златните струи на светли лъчи,
ти гледаш към него омаян и тръпен,
и песен във тебе звучи.

Далеч пред очите ти грее Купена.
Той кани към свойте скали, висоти.
И ето, нататък с душа вдъхновена
политваш с орлите и ти.

Поспреш, тръгнеш пак... и в светла тревога
минаваш над урви, гори, канари.
И чувстваш се леко, и някакъв огън
започва във теб да гори.

Накрай на върха си — в простори призвездни!
Замаян от таз красота и разкош,
надничаш надолу към страшните бездни
на вечната Божия мощ.

О, колко нищожен изглеждаш и дребен
сред тоя планински простор многолик!
Слова на възхита избликват от тебе:
Поклон пред Теб, Творче велик!

2 септември 1969 г.

ПРЕЗ МЪГЛИТЕ

След бурния дъжд, що плющя цяла нощ по скалите,
мъгла е отнесла могъщия стръмен Балкан.
Отсреща гората я няма и сякаш елхите
във дим е погълнал току-що изригнал вулкан.

Стоиш ти един на планинския дом пред вратата
и мислиш си колко се хубости тулят сега
зад тоя студен непрозрачен воал на мъглата.
И жажда да бродиш те пълни с копнеж и тъга.

А ето, отвреме-навреме внезапният вятър
завесите сякаш раздипля и ти, стаил дъх,
от чудната гледка, открила пред теб планината,
решаваш да тръгнеш нагоре към стръмния връх.

Че нещо зове те — през урви и чуки, и бездни
да литнеш нагоре, да стигнеш онез висоти,
де слънцето радостно грей, де неволята чезне
и дето невиждани гледки ще видиш и ти!

Така и отвъдният свят си таи красотите
зад облаци тъмни от земни беди и тегла.
Но ето, отвреме-навреме Бог пръсва мъглите
и ти, очарован, Го чуваш да вика: “Ела!”
 

ДОШЛА Е ПРОЛЕТТА

Събудиха се пъпките, и ето —
посърналите вейки са в листа!
Засмяно грее слънцето в небето
и виждаш ти — дошла е пролетта!

Шурти поточе бистро сред тревите.
Из въздуха пчели, мухи летят
и къпят своите крилца в лъчите.
И радост, радост пълни твойта гръд!

От планината снежна вей прохлада.
А там край малка къща — в накит бял —
цъфти череша като булка млада
със сватбения си трептящ воал.

Седиш и гледаш — плуват в небесата
долитналите щъркели от юг.
О, как да не ликува в теб душата!
Светът е вече друг, съвсем е друг!
 

АЛИЛУЯ

Седя под стръмния планински склон
във разговор унесен със цветята.
Там оня връх в самия небосклон
се е опрял, а долу пей реката.

Около мен пълзят, жужат, хвърчат
безброй мушици сред простора летен;
Щастлив аз пия сладък аромат
от чашката на всяко диво цвете.

Благословен и многолик живот!
Погледнеш ли добре между стъблата,
ще видиш буболечки в пълен ход,
залутали се нейде из тревата.

А по-нататък спрял се е щурец
и пее... и ликува... до забрава.
Тук всяко насекомо е певец,
и всичко Бога в своя път възпява.

Благоговейно се заслушвам аз
във тая непринудена симфония,
де всеки полъх е нечуван глас,
и де цветята пеят с благовония.

О, час на радост! Час неповторим!
Аз чувам, как като незрима струя
се лей около мен неземен химн.
Тук всичко пее Богу: “Алилуя!”
 

БЛАГОДАРИ!

Когато цъфнат първите цветчета
и слънце слезе в сенчестия дол,
излез да видиш пролетта в полето
и посрещни я с късче хляб и сол!

Благодари на Бога, който праща
и зима тежка, и лазурни дни!
И радвай се, че ето и пред вашта
къщурка над снега растат треви!

Благодари за дългата тревога!
Благодари за радостния миг!
За скръб и мир, за всичко ти на Бога
благодари на прост, смирен език!

И пролетта ще кацне във сърцето ти,
и лястовичка там ще долети!
Ще грейне умиление в лицето ти,
и — вярвай — по-добър ще станеш ти!
 

СЪТВОРЕНИЕТО

Когато с мъка стигнах до скалата
на гордия и непристъпен връх,
под мен в мъгла потъна долината
и лизна ме планински хладен лъх.

Мъглата почна да пълзи нагоре
и мигом скри от моя жаден взор
скали, долове, бездни, буки, бори
и целия необозрим простор.

И закълби се тя. Туй бяха пари
над възкипял чудовищен казан!
Да тънат взеха върховете стари
един след друг в тоз димен океан.

И аз като на остров сред морето
от облаци, застанал на върха,
усещах как ми биеше сърцето
и как възторг ми спираше дъха.

Но духна вятър и разся мъглата.
И бързо пак изплуваха пред мен
ръбатите плещи на планината,
и пропастите, и лесът зелен!

И всичко блесна слънчево-прекрасно
сред хаоса във нова красота!
И в тоя миг разбрах как Бог е властно
с могъщо слово сътворил света!
 

ЕДИН ЧАС НА МАРА ГИДИК

Най-сетне спирам морен на върха
и хвърлям взор към ширните простори.
На òколните планини лъха
отнася нейде моята умора.

Как хубаво е тук сред тез скали
на таз тераска облачна, призвездна!
Тук кацат непокорните орли
върху ръба над зиналата бездна.

Далеч блести Купенът островръх,
под облаци във слънчевото злато.
Насреща се издига Ботев връх
със своето в треви обрасло плато.

По склона спуща се игрив поток
и също като сребърна светкавица
гърми в околността при всеки скок
и ръси със студени капки здравеца.

Под мен е пропаст! Горе — небеса!
А в низините гушат се селцата
във сянката на плодни дървеса.
О, колко ненагледна е земята!...

19 юли 1971 г.
 

КЪМ ПРИРОДАТА

Природо, майко-хубавице,
с очи — небесна синева,
с одежди светли на царица
от мак, лютиче и трева!

Ти денем с чудна си украса
от облаци, моря, води,
а нощем тъмен плащ намяташ,
ушит с брилянтени звезди.

На твоето чело красиво
са планините син венец.
Към твойта красота отива
дори най-дребният цветец!

Ти и в голямото си чудна,
и в малките неща трептиш.
В ливадите си изумрудна
и във светулките блестиш.

Когато пролетните бури
ни сепнат с първия гърмеж,
ти в дъжд се къпеш, и в лазури
изгрява образът ти свеж.

Природо, майко наша златна,
показвай свойта красота!
И свойта тайна благодатна
разкривай ни във самота!

От теб утеха пий сърцето,
кога духът ни е унил.
Хвала на Господа, задето
тъй дивно те е сътворил!
 

ПРОЛЕТ В ПЛАНИНАТА

Ела в планината, когато гората
започне да пуска листа –
Да чуеш как птичките, весели всичките,
прославят във хор пролетта!

Да видиш с игликите и перуниките
здравецът как хубавей,
и как на брезите се люшкат ресните,
как всичко наоколо пей!

Под хребети снежни в прегръдките нежни
на свежо зеления дол
играят мушици над росни тревици
във слънчевозлат ореол.

Досам пък потока в скалата висока
са цъфнали жълти звезди.
Те в такт се люлеят и слушат как пеят
игривите бистри води.

О, Боже, красиви са тез места диви!
Тук всички те славят без грях!
О, дай ми да мога и аз без тревога
да пея за Теб като тях!
 

ЦВЯТ МЕЖДУ ЦВЕТЯТА

Да бъдеш цвят между цветята,
да легнеш в нежната трева,
да си дете между децата —
що по-щастливо от това?

Да гледаш щъркели как плуват
в бездънносиния простор,
как пеперудките лудуват,
как пеят птичките във хор!

И всички скърби да забравиш,
и да се чувстваш като в рай,
Твореца благ да благославяш
с мушиците на месец май!

Ти ще почувствуваш, че ставаш
като че по-добър тогаз
и ще започнеш да долавяш
над всичко Божията власт.

И на дете ще заприличаш
невинно в своята игра.
И целий свят ще заобичаш
с душа пречистена, добра!
 

ПРИ БУРЯ

Когато гръмне пролетният гръм,
и висини застеле облак черен,
цветенцата по оня китен хълм
от вятъра развихрен в страх треперят.

В миг страшен дъжд изсипва се над тях.
Тъй клюмват разноцветните главички.
Към дупката си бяга заек плах,
и млъкват мигом веселите птички.

Но щом отмине тая буря зла
и слънцето с лъчи залей тревата,
и се разсее сетната мъгла,
главичките си вдигат пак цветята!

И даже по-красиви от преди
из въздуха ухания разливат.
Със сладост дишат младите гърди.
Цветя и птички в звучен хор се сливат…

О, Господи, дай и на мен така
в беди смирен пред Теб глава да свеждам.
И вярващ, тих – под Твоята ръка –
да чакам слънчицето със надежда!…

януари 1968 г.
 

БОЖИЯ ТАЙНА

По стария път
към Тихия кът
ще видите куп чудеса!
Там – камък изваян,
тук – цвят пък омаен,
и вред – дървеса, дървеса!

По тез стръмнини
подскачат сърни.
А там край самотна пътека
цъфтят незабравки.
Под тях шетат мравки,
и охлюв пълзи си полека.

Сред клонест шумак
в зелен полумрак
гугукат цял ден гургулици.
Летят пеперуди.
В поточета луди
се къпят животни и птици.

Ще кажете вий:
“Щурци и треви!…
Това ли били чудесата?!
— Но таз пеперуда
нима не е чудо
със свойто устройство, с крилцата?

Кой може от вас
да вложи със власт
В калинката малка живот?
И всяка мушица,
и всяка тревица
да дава от себе си плод?…

Сведете чела
пред тия дела
На дивната Сила безкрайна!
Признайте смирено
в сърце озарено,
че всичко е Божия тайна!
 

ОТИДЕ СИ ЛЯТОТО

Отиде си лятото лудо и знойно
със своите песни и бури.
В гората листата жълтеят спокойно
под хладните сини лазури.

С наведени вейки, от плод уморени,
дървета предлагат дара си.
А после, от своя товар облекчени,
ще срещнат спокойно съня си.

И всичко в природата следва си пътя,
от Бога посочен навеки.
Единствен човекът се лута безпътен.
Така е и с теб, и със всеки.

Отлита животът. Косите белеят.
А страстите още бушуват!
Душите ни — жалко! — и лете не зреят.
Сърцата и в старост лудуват.

А Бог е приготвил небесни хамбари
и чака от нас да добие
плод сладък, достоен за Свойте олтари.
Кога ще узреем и ние?

2 октомври 1971 г.
 

КОПНЕЖ ПО ПИРИН

Дали е някога било?
О, Пирин, всичко помня:
красивото ти в сняг чело,
снагата ти огромна;

и всяка мълчалива пазва,
прикрила чудни тайни,
която приказки разказва
за чудеса незнайни;

горите борови, стадата,
потоците пенливи,
морените ти и цветята
в полянките красиви;

и езерата — твойте нежни
очи със цвят лазурен,
с клепачи от треви и с вежди
от борове и мури!

Особено едно от тях
е скътано в сърцето.
Там вкусих щастие без грях,
гост сякаш на небето.

Ели наоколо растат
и с бурите се борят.
Скали в безредие стърчат
и с вятъра говорят.

Ох, там да ида и сега!
И с раницата тежка
да смъкна своята тъга
и мъката човешка!
 

ЕСЕН

I…

Свети планината
в чудни цветове.
Някой из гората —
чуваш ли? — снове.

Есен златокоса
в пурпурни листа,
пожълтяла, боса,
броди из леса.

Де какво целуне,
пламва и гори!
Полъх в тихи струни
свири от зори.

Тръпнат на брезите
жълтите листа —
свършват им се дните,
грабва ги смъртта.

Ах, сърце не бой се,
ти от есента!
Бог над теб щом свети,
сладка е смъртта.

20 ноември 1970 (1972?) г.

II…

Подухва хладен лъх. Настъпва есен.
Отлита младост. Секва ведра песен.
О, жерави, отлитащи на юг,
върнете се, върнете се пак тук!

Не са, уви, годините ни птици,
за да се връщат в старите гнезда!
Те бързо гаснат като рой искрици
на вечността в бездънната вода.

Сърцето, свито в болка безнадеждна,
приплаква в сенките на есен нежна.
Път безвъзвратен, водиш ни... къде?
И кой отрада нам ще подаде?

В брезите жълти духва силен вятър.
Листата, бляснали в последен плам,
кат ято птици хвръкват от дървята,
за да не кацнат нивга вече там.

Така е и в гората на живота —
след бури, ветрове, борби със злото,
окапваме и ний като листа,
за да дадем ответ във вечността.

с. Черни Осъм
7 ноември 1970 г.

III…

Есен е... Потръпват тъжни клони.
Плаче дъжд над клюмнали брези.
Вятър облаците ниски гони.
Всяка вейка трепка във сълзи.

Като в листопад листа, отвяни
от огромен и далечен клон
литналите ято черни врани
се пилеят в тъмен небосклон.

Няма радост, смях и ведра песен.
Всичко се е сгушило, мълчи!
И не грейват в тая мрачна есен
даже слаби слънчеви лъчи.

И все пак в дълбоко упование
мре природата с посърнал зрак.
Чувства тя, че след това страдание
ще я стопли златно слънце пак.

Тъй и ние сме за скръб родени.
Приближава смъртният ни час!
Но подир сълзите ни смирени
ще настъпи радост и за нас.

Че Небесният Баща милее
нашите изстрадали души!
Той ни праща есен, но след нея
с вечна пролет ще ни утеши.

Ноември 1970 г.
 

БЛАГОСЛОВИ!

Благослови, о, Боже, всяка птича песен!
Благослови дъха на горските цветя!
Благослови и вятъра, дъжда небесен!
Благослови нивята, китните поля!

И нека в туй божествено благословение
дочуе оглушалият човешки слух
трихвалното на ангелите песнопение
и повея на Твоя вековечен Дух!
 

ИЗЛОЖБА

Връщам се от празнична изложба.
Братя, още от възторг горя.
На кой мощен гений тя е рожба,
подир малко ще ви доверя.

Само ме изслушайте с внимание!
Аз ще ви разкажа чудеса
за картини, дето във сияние
плуват хълмове и небеса.

Ето ме пред планина огромна —
сипеи, скали и върхове...
А височината — главоломна!
Долу — лято! Горе — снегове!

Дълго гледал ридовете сини,
отминавам ги със плам в гърди.
Татък нови чакат ме картини —
гледка подир гледка се реди.

Влизам тихо във гора потайна.
Шумолят безбройните листа.
И във тая самота безкрайна
вкусвам на покоя сладостта.

Път поел сред дъбовете стари,
спирам се пред нов красив пейзаж.
Езеро трепти посред чукари.
Сън ли е това, или мираж?

Изведнъж във тесен дол навлизам.
Нова красота! Нов девствен свят!
Сред скали, развеял бяла риза,
шумно ме посреща водопад.

Пеперуди тук летят в простора,
тамо зайци плахи и сърни
ту се мярват, ту изчезват скоро
и с това се гледката мени.

Аз стоя омаян в съзерцание,
умилен и трогнат до сълзи.
Колко съвършено са изваяни
там отсреща нежните брези!

Ни един художник не е могъл
и в най-вдъхновените си дни
да твори с такъв божествен огън
живи форми, багри, светлини!

Нашите художници не знаят
да накарат клонки да шумят!
Тук пък и цветенцата ухаят,
и водите лудо се пенят!

Вече се досещате вий, братя,
на каква изложба днес съм бил
и защо към таз изложба свята
най-свещени чувства съм стаил.

Днес бях аз сред майката-природа.
Ненаситно пиех със очи
сините вълни на небосвода,
на леса зелените лъчи.

Цял свят тук разгръща светли зали!
Рембранд, Дюрер, Рафаел, Ван Гог
на тоз Автор биха завидяли...
А пък Той е — сещате се — Бог!

август 1973 г.

* * *

Загърнати в снежни кожуси дебели,
елхите на Витоша тънат във сън.
Послани са вече килимите бели
за празника зимен навън.

Излизаш да видиш във утрото бяло,
какво нарисувал е Бог през нощта.
И чудом се чудиш — око не видяло
е нийде такваз красота!

Безкрайна се шири пред теб тишината,
и само чешмичката тихо шурти.
Насреща издига бял лоб планината
и ням от възхита си ти!
 

ЕДЕЛВАЙСИ

Високо, високо в скалите,
де снежните преспи лежат,
де кацат за отдих орлите,
цветя — еделвайси цъфтят.

Там всичко е пусто и голо.
Порасли по скалния връх,
над бездните, зинали долу,
те трепкат при хладния лъх.

Да бъдат сред пропасти, бури
е техният жребий суров.
Но в тая неволя лазури
ги къпят със светла любов.

За тях няма тучни градини,
ни тих покрай храстите кът.
Край вечния сняг в пукнатини
те вечно самотни растат.

А чар неизказан те крият
във своите звездни очи,
че първи те в утрото пият
от златното слънце лъчи!

До тях се прахът не издига
от долния, грешния свят.
До тях и димът не достига
от къщите, долу що спят.

Те вдишват ефира небесен.
Невинност ги вечна краси.
Те слушат планинската песен,
и Бог с благодат ги роси!

Затуй и смелчаци, щом съмне,
презрели опасности, смърт,
над бездни по урвите стръмни
към тях със възторг се стремят.

Тез дивни цветя по скалите
напомнят ми други цветя —
на святите люде душите,
цъфтящи в света самота.

Далеч от дима на живота,
далеч от порока, греха,
стоят те високо над злото
и близо до Бога — Върха!

От свойте простори призвездни
под синия Божи покров
през страшните урви и бездни
те гледат към нас със любов.

Те гледат и тъй съжаляват,
че любим дима и праха!
И с обич ни те призовават
да литнем далеч от греха.

Да тръгнем нагоре, високо
над низости, страст и порок,
в небето да спрем синеоко,
де чака ни с обич Сам Бог!

Светците привличат сърцата.
Но колко са малко онез,
що стигат навръх планината!
О, де са смелчаците днес?

Козята скала
август 1970 г.
 

ТЕМЕНУЖКА

Вървя изтихом в нечий стъпки...
Тук минала е пролетта!
Виж, как набъбналите пъпки
помилвала е нежно тя!

Високо нейде в планините
снегът се е отдалечил.
Дъжд пролетен пък долините
като за празник е измил.

Южнякът волно тука скита,
край хълма съска в сухий мъх
и пей... Но откъде долита
със повея тоз сладък дъх?

Вред храсти, хълмове гористи...
Не виждам никъде цветя.
А там, под вейките безлисти,
шушукат мъртвите листа.

Сън пролетен ли? Сън ненужен?...
Навеждам се и виждам аз
сред шумата цвят теменужен,
как скритом си цъфти в захлас.

Той диша топлите повеи
във унес благ разкрил очи.
С любов над него слънце грее,
а той ухае и... мълчи...

И мисля си — тъй и в живота
усещаш добродетелта.
С делата скрити на доброто
и цъфва, и ухае тя.
 

МОЙ ПЛАНИНСКИ СВИДЕН КЪТ

Духна вече топъл юг.
Снеговете се топят.
Аз съм пак при тебе тук,
мой планински свиден кът!

Светят утринни пожари.
Никне първата трева.
Къпят се брезите стари
във небесна синева.

Още дремят бук и бор
по замръзналия скат.
Но в спокойния простор
вече, ей, мухи летят!

Виж, тук цъфнало кокиче!
А онуй какво е там?
Из тревичката наднича
минзухар едвам-едвам.

Татък хе, между скали
скача весело поток.
Любопитните ели
гледат буйния му скок.

Първа птичка пей в гората.
Горе в сняг върхът блести.
А над него в небесата
пролетта лети, лети!...

с. Черни Осъм
18 април 1968 г.
 

ЧИСТ ЦЪФТИ

Видях, простете, сред боклуци
цветец прекрасен да цъфти.
И сякаш арфа с чудни звуци
в духа ми почна да шепти:

“Виж как цветчето в мръсотата
блести с небесна чистота,
благоухае мълчешката
неопетнено от калта.

Сред тоя свят лъстив и кален
на него заприличай ти!
Посред злините безпечален
благоухай и чист цъфти!”



© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.