ПО ПЪТЯ НА МОНАХА


МОНАХ

Израснал в калта като цвят във полето,
изложен на бури, съблазни и грях,
и все пак възлюбил над всичко небето —
това е монах.

Безстрашен в борбите със злото страхотно,
но кротък и мъдър със Божия страх,
прегърнал страдания тежки охотно —
това е монах. За радост и правда

Божествена жаден,
към всички добър, снизходителен, благ,
към себе си само безкрай безпощаден —
това е монах!
 

СВЯТО РЕШЕНИЕ

Облякох, Боже, расо черно,
та моят дух да стане бял.
Разлюбих щастие неверно,
та в Твоя рай да имам дял.

И погледа си аз отвърнах
от всичко суетно в света.
Навътре взора си обърнах
и там намерих аз целта.

Днес Твойта милост е над мене,
и крепна в нея ден след ден,
изпълнен с кротко вдъхновение
за подвига благословен.

Тревогите без скръб понасям,
прозрял зад тях бленуван мир,
и Тебе Сам в сърце си внасям,
уста допрял до свят Потир.

Крепи ме, Боже, в пътя скромен
на Твойта жертвеност света!
Тук аз съм беден и бездомен.
Вземи ме Ти във вечността!
 

ГОСТИ

Душата ми е пълна днеска с гости,
дошли от всеки край, по всеки друм.
Пируват те и вдигат весел шум
и гладно глождят тръпните ми кости.

Със себе си не съм аз нивга сам.
Все хлопа някой в моята врата:
ту честолюбието, ту пък гордостта,
ту моят в слава преоблечен срам.

И аз беседвам и се услаждавам
от всяка ласка, казана от тях,
и толкоз мил ми става всеки грях,
че да си иде веч не го оставям.

А щом сънят над мойте гости слезе,
и те заспят, и стихне всеки звук,
аз чувствувам, че иде Някой Друг
и хлопа на вратата, за да влезе.

Той стъпва тихо като светлината,
която след нощта разгонва мрака.
Усещам Го, как търпеливо чака
да Му отворя моята врата.

Поканя ли Го, Той отстъпва в миг,
и моята почуда е голяма.
А Той шепти: “За Мен тук място няма!” —
и ме напуща със печален лик.
 

РЕШИМОСТ

Ще смъкна аз от своите плещи
на греховете игото мъчително.
О, Господи, натовари ме Ти
пак с Твойто бреме леко и спасително!

Злините вкусих вече. Бяха те
безумен хаос, тръпки и страдания.
У мене друг копнеж сега расте —
с Теб в мир да съм сред всички изпитания!

Война безумна водих досега.
Победата донесе угризения.
Веселието породи тъга,
и всеки пир — мъчителни томления.

Аз искам да обърна смело гръб
на всичко, що ми с кал петни лицето,
и да прегърна радостната скръб,
единствена що влива мир в сърцето!
 

В КИЛИЯТА

В килията тъмна е тихо и бурно:
там вихри пищят, и стихия вилней;
но по-нависоко небе е лазурно,
и Бог като слънце над бурята грей.

В килията тъмна е скръб, но и радост;
кръст носи монаха там — с пот на чело;
но лек е товарът, и мъката — сладост,
че Бог разпрострял е над него крило.

В килията тъмна е мир и тревога:
там вечно се борят духът и плътта.
Килията тъмна олтар е на Бога.
Там времето мре — и живей вечността.
 

СМИРЕНИЕ

Смирих се, та в душата моя бедна
да се издигнеш, Боже, само Ти!
Облякох вретище, за да прогледна
в невижданите Твои красоти.

На пост и въздържание привикнах,
та все да търся Твоята храна.
Обидите за Тебе аз обикнах,
за да цари в сърцето тишина.

Тъй беден съм и нищо не съзирам,
с което себе си похвалил бих.
Откакто почнах сам да се презирам,
аз Твойта слава в себе си открих.
 

ИЗКУШЕНИЕ

Когато дойде тъмно изкушение,
за да откъсне в твоята душа
цвета на девствената чистота
и в свойте черни лапи да го вземе;

тогава ти, обзет от диви тръпки,
не вслушвай се в примамните слова
на злото, но с отвърната глава
избягай от греха със бързи стъпки!

Със две ръце си затикни ушите,
за да не влезе в твоята душа
на злия грях красивата лъжа
и пред срама му си закрий очите!

Върви напред! Назад недей се връща!
Грехът мени вида си всеки миг;
на теб ще сочи своя “хубав” лик.
Но поглед ти назад недей обръща!

Той с глас висок подире ти ще вика
и примки в твойта мисъл ще простре,
в душата ти дори ще се провре,
ще почне и в сърцето ти да блика.

А ти недей изслушва му словата!
Пред Божията милост се хвърли
и огнена молитва зашепти!
Коленичи пред  Девата Пресвята!

Тогаз ще рукнат сълзи от очите
и пламъка във теб ще угасят,
и пак в духа ти ще изгрей мирът,
и пак ще станат тихи, кротки дните...

Но паднеш ли, пленен от страсти леки,
покой не ще намериш — призрак същ.
Девствеността загубиш ли веднъж,
уви!... загубил си я ти навеки!
 

ПОД КРЪСТА

Стоя под Твоя кръст, Христе Иисусе,
обляния Ти в кърви гледам лик,
и чувствам се виновен и покрусен
пред Тебе — светъл Бог и Мъченик.

Не съм ли аз най-злият Твой мъчител?
Не аз ли Те разпъвам всеки ден?
Не се ли чувстваш Ти, мой благ Учителю,
от Своите най-тежко наранен?

И днес забих аз гвоздеи в ръцете Ти —
в окървавените, добри ръце!
И днес забих аз остър нож в сърцето Ти,
във Твойто кротко, любещо сърце.

Стоя сега и гледам Те, и плача...
Прости ми, дето тъй Те оскърбих!
Виж свехналите ми от плач клепачи
и отпрати ме опростен и тих...
 

СЪБЛАЗНИ

Глýтница от спомени нечисти
погнали са моята душа,
но загледан в целите лъчисти,
аз не знам на що да се реша.

Неприятелите са зад мене.
Аз самият в страсти цял горя,
но ръце не вдигам за сражение,
че се от предателство боя.

Небесата са така високо,
и нататък води стръмен път.
Ах да светнеше лъч тук дълбоко,
дето демоните ме следят!

Господи! Съблазните са много!
Как борба ще водя? Слаб съм. Виж!
Ала чувам шепота на Бога:
“Бягай! С бягство ще ги победиш!”
 

СЕБЕОТРЕЧЕНИЕ

Не искам вече да живея
във свойте прежни грехове!
Да слушам, Боже, аз копнея,
как Твойта обич ме зове.

Тя тихо кани ме в безкрая,
там, дето раят в мир расте,
тя нежно шепне ми да зная,
че аз съм Божие дете.

О, ето, ето ми ръцете!
Води ме, накъдето щеш!
Грабни от мойта гръд сърцето,
във Своето да го сбереш.

Като добиче най-покорно
пред Тебе свеждам аз глава.
О, поведи ме! Неуморно
по Твойте стъпки ще вървя.

Вземи от мене мойта воля,
че в нея скрит е моят ад,
и там над прежната неволя
посей небесна благодат!
 

БОЖИЯТ ЧЕРТОГ

Чертог Твой вижду,  Спасе мой...
(Светилен на Велики четвъртък)

Аз виждам Твоя свят чертог
в украса дивна да блести!
И знам, че мой вселюбещ Бог
и Изкупител мой си Ти!

Но как да вляза в Твоя дом,
кога с нечиста съм одежда?
О, Боже, ти си мой псалом!
Ти моя сетня си надежда!

Светни, светни над моя мрак!
Духа ми в святост облечи!
И ще пристъпя Твоя праг,
окъпан в Твоите лъчи!
 

МОЛИТВА

Пази ме, Господи, от мен самия,
че аз съм най-опасният си враг!
Където и да бягам, да се крия,
сам себе си кат сянка следвам пак.

Аз любя свойта плът, а тя ме мрази.
Без срам срамят ме моите уста.
А мойта воля ме от грях не пази,
и неприятел ми е младостта.

О, против мен се всички обявяват:
предатели са моите ръце,
очите ми ме тайно съблазняват,
и в грях ме тика моето сърце.

Как често моето въображение
рисува образи, и през нощта
превръща се в свидетел против мене
и казва, че съм роб на похотта.

Самотността... и тя ме изоставя.
В шептежи тъмни вдава се слухът.
С безумството умът се съюзява,
и мойте мисли примки ми плетат.

А волята, събудена, роптае,
но след минута плахо замълчи,
че с нея сатаната си играе.
Тъй покорен навеждам аз очи.

А чувствам как ехидно се присмиват
над мене преизподни духове.
Съблазните дохождат и се скриват,
и всяка ме след себе си зове.

И аз вървя, изгубил в себе вяра,
по криволичещ, вечен кръстопът
и жертва съм на свойта изневяра,
но устните ми Тебе пак зоват.

Че всичко ненавижда ме. Едничък
Ти любиш ме, небесен мой Баща!
О, аз погубвам себе си самичък,
кога без Теб остана сам в нощта.

Не ме напускай! Остани при мене!
Не давай моят враг да ме срази!
Ах, покори греховното във мене!
От мен самия, Боже, ме спаси!
 

ТАЙНИТЕ НЕБЕСНИ

Залюбих тайните небесни,
разлюбих земните дела.
О, Господи, ела, ела!
За Теб ще пея мойте песни.

Какво е там, отвъд смъртта?
Кажи! Ще слушам доверчиво!
Разкрий ми словото Си живо
за времето и вечността!

Макар и нищо да не зная
от туй, което е отвъд,
аз вярвам, вярвам всеки път,
когато гледам към безкрая.

И пламва в мен възторжен плам
пред Твойте чудеса незнайни.
Светът пред нас е пълен с тайни!
А там, какво ли пък е... там?!
 

МОЛИТВЕНИ ВОПЛИ

Аз търся, Боже, търся светостта,
но дяволът подклажда огън в мене
и сам раздухва злобно със уста
в сърцето страстите възпламенени.

Горя аз, Господи, горя и гина...
О, как пожара сам да угася?
Аз плевел сух съм в Твоята градина.
Аз суха съм смоковница в леса.

Но Ти ела и погаси пожара
с поройний дъжд на Твойта благодат!
Прати ми сълзи! Дай ми мощ и вяра,
и в мен ще стихне пламналият ад!
 

НА ГОСПОДА ЧЕДАТА

Изгарящ във молитва, един монах — светец
се молеше на Бога, и тихият ветрец
отнасяше в небето смирените слова.
Посърналите устни прошепваха това:

“О, Господи велики! Открий ми Ти очите!
Аз искал бих да видя на хората съдбите!
Дарувай ми да зная кои ще се спасят,
кои към гибел крачат, кои към Теб вървят!”

И Бог изпрати ангел. Той грабна в миг светеца
и го пренесе мълком с крилете на ветреца
при Изворите чисти, де блика мъдростта,
там жаден пи светецът и опозна света.

И ангелът отведе го на тайнствена поляна.
А там цветя цъфтяха под слънцето засмяно —
на вид красиви, свежи, ала при всеки лъх
долавяше монахът един противен дъх.

В миг облак се зададе. И гръмна изведнъж.
И буря зла изви се с градушка и със дъжд.
Цветята поломени непоносима смрад
разляха из простора, превърнаха го в ад.

И ангелът погледна светеца във очите
и рече му: “Това са човеците, които
растат, цъфтят на слънце, но щом ги град удари,
зловонието скрито в сърцата си разтварят!”

Те литнаха отново и спряха в планината,
де здравец свеж растеше безмълвно в тишината.
Когато злата буря настигна ги и тука,
градушката без милост по здравеца зачука.

Светкавици и трясък! Потръпваха скалите!
Но бурята отмина. И ето в долините
понесе се из тоя планински девствен свят
от здравеца окършен прекрасен аромат!

И ангелът изрече: “На Господа чедата
в злочест ден ще познаеш, и то по аромата!
И в радости, и в скърби, те все благоухаят —
и всякога са с Бога. В сърцата им е раят!”

24 април 1969 г.
 

ВОДИ МЕ ТИ!

О, Господи, води ме Ти
по пътищата Твои
през мъки, подвизи свети
към вечните покои!

Подкрепяй моята душа,
от злото наранена,
и дай ми да не се лиша
от любовта свещена!

Аз слаб съм в подвига и плах.
Стори ме твърд и верен!
Ех, чудеса аз преживях
и пак съм маловерен!

Макар да има в мен копнеж
към Теб да се издигна,
ръка не ми ли подадеш,
целта не ще постигна.

О, Господи, води ме Ти
по Твоите пътеки!
Плени ме с Твойте висоти,
та Твой да съм навеки!

26 февруари 1971 г.
 

МОНАХЪТ КЪМ СВОЕТО ТЯЛО

Магаренце послушно, братко мой,
душата моя носиш — скъп товар.
Носи я ти към горния покой
и я сложи пред Божия олтар!

Недей ропта, че в тежките дисаги,
що тегнат върху твоя мършав гръб,
не виждаш ти за теб надежди благи,
а само изтезания и скръб.

Но знай, че носиш ти товар безценен,
изкупен на Спасителя с кръвта.
От тебе чакам подвиг неотмèнен.
Бъди ми вярно ти в покорността!
 

МОЛИТВА

О, Господи! Жадувам красотата
на ангелските сяйни ликове.
Сърцето шепне, моли се, зове:
“Преоблечи ме, Творче, в светлината
на чистите безплътни духове!”

Пусни ме, Боже, в Твоите олтари,
де белите души пред Теб стоят,
и моето сърце — тоз празен съд —
Ти напълни с небесните Си дари
и помогни да тръгна в Твоя път!

Че святост моята душа желае,
а мойте сили — слабости са те!
Безпомощен съм аз като дете,
що свойте първи стъпчици чертае,
и пада, и краката си плете.

Но Тебе не е нужна нашта сила,
че Твойта власт се в немощи кове.
Прости, о Боже, мойте грехове!
Вземи ме Ти под Твоята закрила
и ме вчисли към Свойте синове!
 

КРЪСТ И ТРОН

“Кажи ми, сине чист на Светлината,
как стигна до лъчите на Христа?
Аз виждам  — страдаш ти, но тишината
на твоя дух е чудо във света!”...

Така мълвеше кротък християнин,
застанал пред монаха стар и свет.
Отшелникът въпроса плах подхвана
и даде мъдро следния ответ:

“Преди години аз видях насъне
в сърцето ми издигнат кръст и трон.
На кръста бе Христос, с венеца трънен,
на трона — аз, горд, смел и без закон!

Аз властвувах! Живеех бурно, волно
за себе си бях сам и бог, и цар...
Но някак си все чувствувах неволно
в душата гнет, в сърцето си товар...

И чух, Иисус как плачеше над мене,
над мойте грехове и зла съдба.
Срази ме туй... Аз паднах на колене
и към Христа отправих таз молба:

“О, промени живота ми, да стана
от роб на злото Твой покорен роб!”
Ръка протегна Той и в миг ме хвана
и тихо рече: “Мой бъди до гроб!”

Сега пак виждам трон и кръст в сърцето:
На трона е Христос! Мой Цар е Той!
На кръста пък разпн?т съм аз. И ето,
сред мъките си чувствувам покой!”

21.03.1968 г.
 

ЗАТУЛИ МИ ОЧИТЕ

С твойта бащинска длан затули ми, о Боже, очите,
че нахлува в душата през техния малък гледец
целий свят със съблазните свои — и явни, и скрити —
и засяда там злото кат’ цар в своя собствен дворец.

Аз не искам да виждам това, що плътта ми жадува, —
тез видения скверни оставят в мен своя печат,
и поробена, моята мисъл картини рисува,
заличаващи всички копнежи по висшия свят.

И превръща се в идолско капище храмът в душа ми,
и намирам аз там онова, що ме мами отвън;
и зад тия съблазни, зад тия греховни измами
се затрупва ликът Ти и аз го забравям кат’ сън.

Затули ми, о Боже, очите със Твоите длани!
Не допускай да лумва в гърди ни греховният плам!
О, аз искам служител на Твоите тайни да стана,
а сърцето ми — жертвеник Твой, и духът ми — Твой храм!
 

НА ЕДИН МОНАХ

Отрече се уж от света
и тайно се в него пак влюби.
Така си окаля плътта,
така и честта си загуби.

И ето, сега ти крадеш
наслади за теб запретени.
В греховния таен копнеж
сърцето ти тръпне и стене.

А помниш ли тихия час,
когато на Бога се врече?
Христа предпочете тогаз!
Защо се от Него отрече?

Избрал доброволно плача
намразил до смърт греховете,
за скърбите ти се венча,
та радост да вкусиш в небето!

Тъй светла бе твойта зора!
Къде са ония години?!...
Душата ти кой я обра?
Кой твойте утъпка градини?

Бог вижда те! Знае те Той!
И вярвай ти мил си Му още!
Защо не направиш завой?
Той чака те денем и нощем.

Ах, чуваш ли кроткия зов?
Усещаш ли благата ласка?
Не те ли към тая любов
душата опомнена тласка?

Върни се, върни се дома!
Не скитай по чуждите къщи!
И Бог ще умие срама
от блудния син, що се връща!
 

МОНАСТИРСКА ТИШИНА

Към сините планински върхове,
към тишина с молитви напоена
душата ми от мъка уморена
със бавен глас клепалото зове.

Гласът му се понася и ехти,
и всеки звук усоите повтарят —
небето в златен блясък се разтваря
и монастирът расне и блести.

О, тая монастирска тишина
и тоя звън на бавното клепало!
Пътеката е тихо засияла
и струва ми се свята благодат —

на монастира мирния живот,
край плочите зелената тревица
и тоя кръст на слънчевия свод
изправен като Божата десница.

Животът е далече от света,
и дните — напоени с радост блага;
на буките от нежните листа
се стеле вредом свежест и прохлада.

И само пъстри облаци летят
към залези без никаква тревога,
а дървесата тих покой струят
и тъне в мир обителта на Бога.
 

ВЕЧЕР В МОНАСТИРА

Тиха полска вечер пада
над светия монастир
грей небесната лампада
и навява сън и мир.

Нежно вятърът приказва
с разшумените листа,
за света отвъд разказва
в кротък унес вечерта.

Сгушена под тихи клони,
църквицата сякаш спи,
сладко чучурът ромони
под цъфтящите липи.

В храма пеят монахини
със смирени гласове.
Сякаш славят Бога сини
и далечни върхове.

Как е леко на душата
в тоя мирен, скромен кът!
Тук са близо небесата,
тук е по-добър светът!

Тиха вечерта припада.
Тих е целий монастир.
Във молитвена прохлада
пий душата сладък мир.


© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.